Кристин Хана
Славея (3)

Глава 3

Виан познаваше донякъде войната. Може би не бойните схватки, дрънченето на оръжията и кръвта, но последиците. Макар че беше родена в мирно време, най-ранните й спомени бяха от войната. Тя си спомняше разплаканата маман, която се сбогуваше с папа. Спомняше си глада и студа. Ала най-вече си спомняше колко различен беше баща й, когато се завърна у дома, как накуцваше, въздишаше и мълчеше. Тогава започна да пие, затвори се в себе си и пренебрегваше семейството си. След това тя си спомняше затръшнатите врати, ожесточените спорове, преминаващи в неловки мълчания и отделните стаи, в които спяха родителите й.

Бащата, който замина на война, не беше същият, който се върна. Тя се опита да го накара да я обича; по-важното, опита се и тя да го обича, ала в крайна сметка едното се оказа също толкова невъзможно, колкото и другото. През годините, след като той я изпрати в Кариво, Виан си изгради свой живот. Тя изпращаше на баща си картички за Коледа и рождените му дни, но никога не получи нито една в отговор и двамата рядко разговаряха. И какво имаше да си кажат? За разлика от Изабел, която изглеждаше неспособна да забрави, Виан разбираше — и приемаше — че когато маман умря, семейството й завинаги се бе разпаднало. Той беше мъж, който просто не желаеше да бъде баща на децата си.

— Знам, че войната те плаши — рече Антоан.

— Линията „Мажино“ ще издържи — заяви тя, опитвайки се да прозвучи убедено. — До Коледа ще си у дома.

Линията „Мажино“ представляваше стотици километри каменна стена, с много препятствия и оръдия, изградена след Първата световна война по цялата граница с Германия, за да защитава Франция. Германците не можеха да я пробият.

Антоан я привлече в прегръдките си. Във въздуха се разнасяше упойващото ухание на жасмин и тя внезапно осъзна, с неотменна сигурност, че от сега нататък, винаги когато усетеше аромата на жасмин, щеше да си спомня това сбогуване.

— Обичам те, Антоан Мориак, и очаквам да се завърнеш у дома при мен.

По-късно не си спомняше как влязоха в къщата, изкачиха се по стълбите, легнаха на леглото и се съблякоха. Спомняше си единствено, че беше гола в обятията му, лежеше под него, а той я любеше както никога досега — със страстни, изгарящи целувки и ръце, които сякаш искаха да я разкъсат, въпреки че я държаха здраво.

— Ти си по-силна, отколкото мислиш, Ви — промълви той след това, когато лежаха притихнали, сгушени в отмаляла прегръдка.

— Не съм — прошепна тя прекалено тихо, за да може той да я чуе.

* * *

На следващата сутрин Виан искаше да задържи Антоан в леглото през целия ден, дори да го убеди да съберат малко багаж и да избягат като крадци в нощта.

Но къде щяха да отидат? Войната бе надвиснала над цяла Европа.

Когато приключи с приготвянето на закуската и миенето на чиниите, пронизваща болка пулсираше в слепоочията й.

— Изглеждаш тъжна, маман — рече Софи.

— Как мога да бъда тъжна през този прекрасен летен ден, когато ще отидем на гости на най-добрите ни приятели? — Виан се усмихна прекалено лъчезарно.

Чак когато излезе през предната врата и застана под едно от ябълковите дървета в предния двор, тя осъзна, че е боса.

— Маман — подкани я нетърпеливо Софи.

— Идвам — извика тя и последва Софи през предния двор, минавайки покрай стария гълъбарник (сега барака за градинарски инструменти) и празния хамбар. Софи отвори задната портичка и изтича през добре поддържания двор на съседите към малка каменна къща със сини капаци на прозорците.

Софи почука веднъж, не получи отговор и влезе вътре.

— Софи — извика остро Виан, но дъщеря й не обърна внимание на предупредителното смъмряне.

Добрите маниери не бяха задължителни в дома на най-добрите приятели, а Рашел дьо Шамплен от петнайсет години беше най-добрата приятелка на Виан. Двете се запознаха месец, след като папа най-позорно изостави децата в „Дьо Жарден“.

Тогава момичетата представляваха любопитна двойка: Виан, слаба, бледа и нервна, и Рашел, висока като момче, с вежди, които растяха по-бързо от току-що изречена лъжа, и глас, бумтящ като корабна сирена в мъгливо време. Преди да се срещнат, и двете бяха пришълки. Станаха неразделни в училище и останаха приятелки през всичките години оттогава. Отидоха заедно в университета и двете станаха учителки. Дори бяха бременни по едно и също време. А сега преподаваха рамо до рамо в местното училище.

Рашел се появи на прага с новородения си син Ариел на ръце.

Двете жени се спогледаха. Този поглед съдържаше всичко, което изпитваха и от което се страхуваха.

Виан последва приятелката си в малката, светла, спретнато подредена стая. Ваза с диви цветя украсяваше грубата дървена маса, от двете страни на която имаше разнородни столове. В ъгъла на трапезарията се виждаше войнишка кожена раница, а отгоре й бе оставена любимата кафява филцова шапка на Марк, съпруга на Рашел. Рашел влезе в кухнята, за да донесе малък глинен поднос с caneles.^[1] После жените излязоха отвън.

В малкия заден двор, покрай живия плет от повет, растяха рози. Маса и четири стола бяха килнати върху каменните плочи. Старинни фенери висяха от клоните на стария кестен.

Виан взе едно канеле и отхапа, наслаждавайки се на богатия ванилов крем и хрупкавата коричка. Отпусна се на един от столовете.

Рашел се настани срещу нея със спящото бебе в скута. Помежду им се проточи тишина, натежала от страхове и лоши предчувствия.

— Питам се дали той ще познава баща си — пророни Рашел, загледана в бебето.

— Всички ще се променят — каза Виан, унесена в спомени.

Баща й бе участвал в битката при Сома, в която повече от седемстотин и петдесет хиляди мъже бяха намерили смъртта си. Малцината оцелели разказваха ужасни неща за зверствата на германците.

Рашел премести бебето върху рамото си и успокояващо го потупа по гръбчето.

— Марк не го бива много да сменя пелени. А Ари обича да спи в нашето легло. Предполагам, че вече няма да е проблем.

Виан не успя да сдържи усмивката си. Беше малка закачка, но помогна.

— Хъркането на Антоан е като трън в задника. Сега ще се наспя като хората.

— И ще можем да ядем яйца на очи на вечеря.

— Пък и прането ще намалее наполовина — додаде Виан, но гласът й пресекна. — Аз не съм достатъчно силна, за да издържа това, Рашел.

— Разбира се, че си. Заедно ще се справим.

— Преди да срещна Антоан…

Рашел махна пренебрежително.

— Знам. Знам. Ти беше кльощава като вейка, заекваше, като се притесниш, и имаше алергии от всичко. Знам. Бях с теб. Но сега е различно. Ти ще бъдеш силна. И знаеш ли защо?

— Защо?

Усмивката на Рашел помръкна.

— Знам, че съм едра, внушителна като статуя, както обичаха да казват, когато ми продаваха сутиени и чорапи, но аз се чувствам… не на себе си от всичко това, Ви. Понякога и аз ще имам нужда да се облегна на теб. Е, разбира се, не с цялата си тежест.

— Значи, не може и двете едновременно да рухваме.

— Voila^[2] — каза Рашел. — Това е нашият план. Сега да отворим ли бутилка коняк или джин?

— Десет часът сутринта е.

— Права си. Разбира се, френски 75^[3].

* * *

Във вторник сутринта, когато Виан се събуди, слънчевите лъчи струяха в стаята, придавайки блясък на голите греди.

Антоан седеше до прозореца, на люлеещия стол, който бе направил от орехово дърво по време на втората бременност на Виан. Дълги години празният стол сякаш им се подиграваше. Годините на помятанията, както сега тя ги наричаше. Пустота в земята на изобилието. Три изгубени живота за четири години; малки немощни удари на сърцето, посинели ръчички. И после, като по чудо: оцеляло бебе. Софи. Малки тъжни духове бяха заседнали в дървесината на този стол, но имаше и хубави спомени.

— Може би трябва да заведеш Софи в Париж — каза той, когато тя седна в леглото. — Жулиен ще се погрижи за вас.

— Баща ми достатъчно ясно е дал да се разбере, че не желае да живее с дъщерите си. Не мога да очаквам да ме посрещне с отворени обятия. — Виан отметна бродираната завивка, стана и пусна босите си крака върху протрития килим.

— Ще бъдете ли добре?

— Софи и аз ще сме добре. А ти много скоро ще се върнеш у дома. Линията „Мажино“ ще издържи. И Бог знае, че германците не са толкова силни като нас.

— Много жалко, защото техните оръжия са. Изтеглих всичките ни пари от банката. В матрака има скрити шейсет и пет хиляди франка. Използвай ги разумно, Виан. Заедно с учителската ти заплата, ще ти стигнат за доста време.

Тя усети, че я обзема паника. Знаеше толкова малко за финансите им. Антоан се грижеше, за тях.

Той бавно се изправи и я взе в прегръдките си. Тя искаше да съхрани в бутилка този миг, за да пие по-късно, когато самотата и страхът я накарат да изгаря от жажда.

Запомни това, каза си тя. Начинът, по който разрошената му коса е уловила светлината, любовта в кафявите му очи, напуканите устни, които само преди час я целуваха в мрака.

През отворения прозорец зад тях тя дочу бавното чаткане на конски подкови по пътя и потракването на колелата на каруцата, теглена отзад.

Сигурно беше мосю Кийян, който караше цветята си на пазара. Ако Виан беше на двора, той щеше да й даде едно и да каже, че не може да се сравнява с нейната красота, а тя щеше да му отвърне: merci, и да му предложи нещо за пиене.

Виан се отдръпна неохотно. Отиде до дървения скрин, отля топла вода от синята порцеланова кана в купата и изми лицето си. В нишата, която им служеше за гардероб, зад двете завеси в златисто и бяло, тя си сложи сутиена и обу обточените с дантела долни гащи с жартиери. Приглади копринените чорапи върху краката си и ги закопча с жартиерите, после облече памучна рокля с колан и квадратна платка около врата. Когато дръпна завесите и се обърна, Антоан бе излязъл.

Тя взе чантата си и тръгна надолу по коридора към стаята на Софи. Също като тяхната, спалнята бе малка, със силно скосен таван, с открити насмолени греди, с широки дъски на пода и прозорец с изглед към овощната градина. Легло от ковано желязо, нощно шкафче с евтина настолна лампа и боядисан в синьо гардероб изпълваха помещението. Стените бяха украсени с рисунките на Софи.

Виан разтвори капаците на прозорците и светлината нахлу в стаята.

Както обикновено, през горещите летни месеци, по някое време на нощта, Софи бе изритала завивките на пода. Розовото й плюшено мече Бебе бе сгушено до бузата й.

Виан измъкна мечето и се взря в муцуната му със сплъстена проскубана козина. Миналата година Бебе бе забравен върху полицата до прозореца, където Софи го бе захвърлила заради новите си играчки.

Сега Бебе се бе върнал.

Виан се наведе и целуна дъщеря си по бузата.

Софи се претърколи, примигна и отвори очи.

— Не искам папа да заминава, маман — прошепна момиченцето.

Протегна се към Бебе и почти измъкна играчката от ръцете на Виан.

— Знам — въздъхна майка й. — Знам.

Виан отиде до гардероба и извади любимата моряшка рокля на Софи.

— Може ли да си сложа короната от маргаритки, която папа ми направи?

„Короната“ от маргаритки лежеше изсъхнала на нощното шкафче, малките цветчета бяха увехнали. Виан я взе нежно и я сложи върху главата на Софи.

Виан мислеше, че се справя добре, докато не пристъпи във всекидневната и не видя Антоан.

— Папа? — Софи докосна колебливо увехналата корона от маргаритки. — Не заминавай.

Антоан коленичи и притегли момиченцето в прегръдките си.

— Трябва да бъда войник, за да защитя теб и маман. Но ще се върна още преди да се усетиш.

Виан долови треперливата нотка в гласа му.

Софи се отдръпна. Венчето се килна на главата й.

— Обещаваш ли, че ще си дойдеш у дома?

Антоан отмести поглед от сериозното лице на дъщеря си към разтревожените очи на Виан.

— Oui^[4] — промълви накрая.

Софи кимна.

Тримата мълчаливо напуснаха къщата. Вървяха ръка за ръка нагоре по склона към сивия дървен хамбар. Висока до коляното златиста трева покриваше хълма, а люлякови храсти, големи колкото каруци със сено, обграждаха имота. Трите малки бели кръста бяха единственото, останало в този свят от бебетата, които Виан бе изгубила. Днес тя не си позволи да задържи поглед върху тях. В момента чувствата й бяха достатъчно мъчителни; не можеше да добави и тежестта на онези спомени.

Вътре в хамбара беше прибрано старото им зелено Рено. Когато всички се качиха в колата, Антоан завъртя ключа в стартера, излезе на заден ход и подкара по кафеникавите ивици изсушена трева към шосето. Виан се взираше през малкия прашен прозорец, наблюдавайки зелената долина, нижеща се пред погледа й като размазана картина от познати образи — червени керемидени покриви, каменни къщи, полета с трева и лозя, рехави горички с дълги, източени дървета.

Прекалено скоро пристигнаха на гарата близо до Тур.

Перонът бе пълен с млади мъже с куфари, жени, които ги целуваха за сбогом, и разплакани деца.

Едно поколение мъже отиваше на война. Отново.

Не мисли за това — каза си Виан. — Не си спомняй какво беше последния път, когато мъжете се върнаха, куцайки у дома, с обгорени лица, без ръце и крака…

Виан се вкопчи в ръката на съпруга си, докато Антоан купуваше билети и ги водеше към влака. Във вагона трета класа — спарен и горещ, а хората натъпкани като тръстики в мочурище — тя седеше сковано с изправен гръб, все още стискайки ръката на съпруга си, с дамската чанта в скута.

На тяхната гара слязоха около десетина мъже. Виан, Софи и Антоан последваха останалите надолу по калдъръмената улица, водеща до едно китно селце, приличащо на повечето от малките селища в Турен. Нима наистина предстоеше война и този очарователен, старинен градец с кичести цветя и рушащи се каменни огради беше сборен пункт на войниците, отиващи да се бият?

Антоан подръпна ръката й, за да я подкани да тръгне. Кога бе спряла?

Пред тях се изправи висока, двойна, наскоро издигната желязна порта, вкопана в каменната ограда. Зад нея се виждаха редици от бараки.

Портата се отвори. Войник на кон излезе, за да посрещне новопристигналите. Коженото седло проскърцваше при всяко пристъпване на животното, а лицето на мъжа бе прашно и зачервено от жегата. Той дръпна юздите, конят спря, отметна глава и изпръхтя. Над главите им прелетя самолет.

— Вие, мъже! — извика войникът. — Занесете документите на лейтенанта ето там до портала. Веднага. По-бързо.

Антоан целуна Виан с нежност, която едва не я разплака.

— Обичам те — промълви той до устните й.

— Аз също те обичам — отрони тя, но думите, които винаги й се струваха толкова важни, сега изглеждаха незначителни.

Какво означаваше любовта в сравнение с войната?

— И мен, папа. И мен също! — извика Софи и се хвърли в прегръдките му.

Те се прегърнаха като семейство за последен път, после Антоан се отдръпна.

— Сбогом — каза той.

Виан не можа да му отвърне. Гледаше го как се отдалечава, как се смесва с тълпата от смеещи се, разговарящи млади мъже, докато постепенно престана да го различава. Голямата желязна порта се затвори с трясък, звънът на метал отекна в жаркия прашен въздух и Виан и Софи останаха сами насред улицата.