Кристин Хана
Славея (11)

Глава 11

Всеки ден през това дълго горещо лято Виан се събуждаше със списък от задачи. Тя (заедно със Софи и Изабел) засаждаха и разширяваха градината, пригодиха два стари библиотечни шкафа за клетки за зайци. Използва шестоъгълна телена мрежа, за да огради беседката. Сега най-романтичното място в имота вонеше на оборски тор, който събираха за градината. Тя го вземаше от фермера, живеещ малко по-надолу покрай шосето — стария Риве — в замяна на храна. Единственото време, когато наистина си почиваше и се чувстваше отново като някогашната Виан, беше в неделните сутрини, когато водеше Софи на църква (Изабел отказваше да посещава литургията) и след това пиеше кафе с Рашел, седнала на сянка в задния й двор. Двете най-добри приятелки се уединяваха, разговаряха, смееха се, разменяха си шеги. Понякога Изабел им правеше компания, но тя предпочиташе да играе с децата, отколкото да говори с жените — което напълно устройваше Виан.

Разбира се, ежедневната работа беше необходима — нов начин да се подготвят за зимата, която изглеждаше още далеч, но щеше да пристигне като неканен гост във възможно най-лошия ден. Но по-важното беше, че запълваше времето й. Докато работеше в градината, вареше конфитюр от ягоди или правеше туршия от краставички, тя не мислеше за Антоан и колко отдавна нямаше никаква вест от него. Най-много я измъчваше несигурността. Дали го бяха взели в плен? Дали лежеше ранен някъде? Или бе мъртъв? Или един ден ще вдигне глава и ще го види да върви, усмихнат, по шосето?

Толкова силно й липсваше. Цялото й същество копнееше за него. Тревожеше се. Това бяха нейните среднощни притеснения.

В този свят, сега изпълнен с лоши новини и неизвестност, най-голямата добра новина беше, че капитан Бек прекарваше по-голяма част от лятото надалеч, участвайки в една или друга военна кампания. В негово отсъствие животът в къщата следваше обичайния си ритъм. Изабел изпълняваше, без да се оплаква, всичко, за което я помолеше.

Вече бе настъпил октомври и дните бяха хладни и мрачни. Мислите на Виан се рееха напосоки, докато двете със Софи се прибираха у дома след училище. Тя усещаше, че единият ток на обувката й се е разхлабил, което я караше да се чувства нестабилна. Затворените й ниски черни обувки от ярешка кожа не бяха пригодени за такива ежедневни дълги преходи пеша, на каквито бяха подлагани през последните месеци. Едната подметка бе започнала да се разлепва при пръстите, заради което често се спъваше. Тревогата как ще подмени вещи като обувките никога не я напускаше. Наличието на купони не означаваше, че имаше обувки — или храна — които да се купят.

Ръката на Виан лежеше върху рамото на Софи, за да пази равновесие и за да държи дъщеря си по-близо. Нацистките войници бяха плъпнали навсякъде; обикаляха наоколо с камиони и мотоциклети с кошове, пълни с автомати. Маршируваха на площада, извисили гласове в победни песни.

Клаксонът на един военен камион изсвири към тях и те се отдръпнаха по-навътре по тротоара, докато конвоят отминаваше. Още нацисти.

— Това танте Изабел ли е? — попита Софи.

Виан погледна в посоката, където сочеше пръстът на дъщеря й. Действително Изабел излизаше от една странична алея, стиснала кошницата. Тя изглеждаше… „Потайна“ беше единствената дума, която й дойде на ума.

Потайна. В този момент десетки малки парченца си дойдоха по местата. Дребните несъответствия се подредиха. Изабел често напускаше „Льо Жарден“ в ранните утрини часове, много по-рано, отколкото бе нужно. Винаги разполагаше с витиевати извинения за отсъствията си, на които Виан почти не обръщаше внимание. Счупени токове на обувки, ответи от вятъра шапки, които трябвало да гони, куче я подплашило и застанало на пътя й.

Дали не се измъкваше, за да се среща с някое момче?

— Танте Изабел! — изкрещя Софи.

Без да дочака отговор — или разрешение — Софи хукна по улицата. Избягна трима германски войници, които си подхвърляха топка.

— Merde — промърмори Виан. — Пардон — рече тя, заобиколи войниците и прекоси калдъръмената улица.

— Какво взе днес? — чу Софи да пита Изабел, докато протягаше ръка към ракитовата кошница.

Изабел плесна ръката на момичето. Силно.

Софи изпищя и отдръпна ръката си.

— Изабел! — рязко извика Виан. — Какво ти става?

Изабел имаше благоприличието да се изчерви.

— Съжалявам. Просто съм уморена. Цял ден висях по опашки. И за какво? Телешки кокал, по който почти няма месо, и кутия сухо мляко. Толкова е обезкуражаващо. Въпреки това не биваше да бъда груба. Извинявай, Софи.

— Може би ако сутрин не се измъкваш толкова рано, няма да си уморена — подхвърли Виан.

— Не се измъквам — възпротиви се Изабел. — Обикалям магазините за храна. Мислех, че това искаш от мен. И между другото, имаме нужда от велосипед. Тези разходки до града с неудобни обувки направо ме съсипват.

Виан съжали, че не познава по-добре сестра си, за да разгадае изражението в очите й. Дали беше вина? Или тревога, или непокорство?

Софи улови Изабел за ръката и трите закрачиха към дома.

Виан старателно пренебрегваше промените в Кариво — нацистите заемаха толкова много място, плакатите върху варовиковите стени с новите антиеврейски лозунги бяха отблъскващи, а над вратите и от балконите висяха знамена с червено-черна свастика. Хората бяха започнали да напускат Кариво, изоставяйки домовете си на германците. Носеха се слухове, че бягат в Свободната зона, но никой не знаеше със сигурност. Магазини се затваряха и повече не се отваряха.

Тя чу зад гърба си наближаващи стъпки и изрече с равен глас:

— Да вървим по-бързо.

— Мадам Мориак, може ли за момент?

— Мили боже, той да не те преследва? — промърмори Изабел.

Виан бавно се обърна.

— Хер капитан — рече. Хората на улицата я наблюдаваха изпитателно, присвили неодобрително очи.

— Исках да ви кажа, че довечера ще закъснея и за съжаление, няма да вечерям с вас.

— Колко ужасно — измърка Изабел със сладко-горчив глас като изгорена захар.

Виан се опита да се усмихне, но наистина нямаше представа защо той я бе спрял.

— Ще ви запазя нещо…

— Nein. Nein.^[1] Много сте любезна. — Капитанът се умълча.

Виан също.

Накрая Изабел въздъхна тежко.

— Ние се прибираме у дома, хер капитан.

— Мога ли да направя нещо за вас, хер капитан? — попита Виан.

Бек пристъпи по-близо.

— Знам колко се тревожехте за съпруга си, затова направих някои проучвания.

— О.

— Със съжаление трябва да ви уведомя, че новините не са добри. Вашият съпруг Антоан Мориак е бил пленен заедно с много от съгражданите си. Той е военнопленник. — Подаде й списък с имена и купчина официални пощенски картички. — Той няма да си дойде у дома.

* * *

Виан не помнеше как е излязла от града. Знаеше, че Изабел е до нея и я придържа права, подтиквайки я да прави крачка след крачка, че Софи върви редом, сипейки въпроси, остри като въдички за риболов. Какво е военнопленник? Какво искаше да каже хер капитан, че папа няма да си дойде у дома? Никога ли?

Виан знаеше, че са се прибрали у дома, защото уханията от градината я посрещнаха, приветстваха я с добре дошла. Тя примигна, чувствайки се като човек, който току-що се е събудил от кома и открива, че светът е невъзвратимо променен.

— Софи — рече Изабел твърдо. — Иди да направиш кафе на майка си. Отвори кутията със сухо мляко.

— Но…

— Върви — подкани я Изабел.

Когато Софи излезе, Изабел се извърна към Виан и обхвана лицето й в студените си шепи.

— Той ще бъде добре.

Виан имаше чувството, че я разкъсват късче по късче, че кръвта й изтича и костите й се стопяват, докато стои там, размишлявайки за нещо, което досега старателно бе избягвала: живота без него. Започна да трепери; зъбите й затракаха.

— Ела влезем в къщата да пийнеш кафе — рече Изабел.

В къщата? Тяхната къща? Призракът му щеше да бъде навсякъде — вдлъбнатината на дивана, където обичаше да сяда, за да почете; закачалката, на която висеше палтото му. И леглото.

Тя поклати глава, искаше да се разплаче, но сълзите й бяха пресъхнали. Тази новина я бе опустошила. Дори не можеше да диша.

Внезапно единствената й мисъл бе за неговия пуловер, който носеше. Започна трескаво да съблича дрехите си, смъкна палтото и жакета — пренебрегвайки силния вик на Изабел НЕ! — докато изхлузваше пуловера през глава и заравяше лице в меката вълна, опитвайки се да вдъхне уханието му в преждата — любимия му сапун, него.

Ала не долови нищо, освен собствената си миризма. Отдръпна смачкания на топка пуловер от лицето си и се взря в него; опитваше се да си припомни последния път, когато Антоан го бе облякъл. Дръпна една изпусната бримка и тя се разплете в ръката й, превръщайки се в малко валмо виненочервена прежда. Тя го откъсна и завърза конеца на възел, за да не се разплете ръкавът. В тези дни преждата беше нещо скъпоценно.

Тези дни.

Когато светът беше във война, всичко беше оскъдно и съпруга ти го нямаше.

— Не знам как ще живея сама.

— Какво искаш да кажеш? Ние сме сами от години. Откакто маман умря.

Виан примигна. Думите на сестра й прозвучаха малко разбъркано, като че ли се движеха с погрешна скорост.

— Ти си била сама — каза тя. — Аз никога не съм била. Срещнах Антоан, когато бях на четиринайсет, забременях на шестнайсет и се омъжих за него едва на седемнайсет. Папа ми даде тази къща, за да се отърве от мен. Ето, виждаш ли, аз никога не съм била сама. Затова ти си толкова силна, а аз не съм.

— Трябва да бъдеш — заяви Изабел. — Заради Софи.

Виан пое дъх. Ето това беше. Причината, поради която не можеше да погълне купа с арсеник или да се хвърли пред влака. Тя взе топчето вълна и го завърза за клона на ябълката. Тъмночервеният цвят се открои сред зелените и кафявите багри. Сега всеки ден, когато е в градината, когато влизаше през портата и когато береше ябълки, щеше да минава покрай тази клонка, ще вижда преждата и ще мисли за Антоан. И всеки път ще се моли — на него и на Бог — върни се у дома.

— Ела. — Изабел я прегърна и я притисна към себе си.

Вътре къщата отекваше с гласа на мъжа, който не беше там.

* * *

В този студен късен следобед Виан стоеше пред каменната къща на Рашел; небето над главата й беше с цвета на пушек. Листата на дърветата, жълти, оранжеви и пурпурни, бяха започнали да потъмняват по краищата. Скоро щяха да опадат.

Виан се втренчи във вратата, искаше й се да не се налага да бъде тук, но беше прочела имената от списъка, който Бек й даде. Марк дьо Шамплен също фигурираше в него.

Когато най-после събра кураж да почука, Рашел отвори почти мигновено, облечена в стара домашна рокля и смъкнати вълнени чорапи. Жилетката й бе провиснала на една страна, с неправилно закопчани копчета. Придаваше й странен, изкривен вид.

— Виан! Влизай. Двете със Сара тъкмо правим оризов пудинг — разбира се, повечето е вода и желатин, но сложих и малко мляко.

Виан се насили да се усмихне. Остави приятелката си да я заведе в кухнята и да й налее чаша с горчиво ерзац кафе — единственото, което можеха да купят. Виан промърмори някаква забележка за оризовия пудинг — дори не знаеше какво точно каза — когато Рашел се обърна и попита:

— Какво не е наред?

Виан се вторачи в приятелката си. Искаше да бъде силна — поне веднъж — но не можеше да възпре сълзите, напиращи в очите й.

— Остани в кухнята — каза Рашел на Сара. — Ако чуеш, че брат ти се е събудил, иди да го вземеш. Ти — обърна се към Виан — ела с мен.

Хвана ръката на Виан и я поведе през малкия салон към спалнята си.

Виан приседна на леглото и вдигна глава към приятелката си. Мислено изреждаше имената от списъка, който й бе дал Бек.

— Те са военнопленници, Рашел. Антоан и Марк, както и всички останали. Няма да се върнат у дома.

* * *

Три дни по-късно, в мразовитата съботна сутрин, Виан стоеше в класната стая и се взираше в групата жени, насядали по чиновете, които бяха прекалено малки за тях. Всички изглеждаха уморени и леко нащрек. Напоследък никой не изпитваше желание да общува с другите. Не беше ясно какво точно е verboten в разговорите за войната, а освен това жените в Кариво бяха изтощени. Прекарваха дните си във висене по опашки за недостатъчните дажби, а когато не бяха на опашките, те претърсваха околностите или се опитваха да продадат официалните си обувки или копринените си шалове, за да си купят самун хубав хляб. В дъното на стаята, заврени в ъгъла, Софи и Сара се бяха облегнали една на друга, с вдигнати колене, забили нос в книгите.

Рашел премести заспалия си син от едното рамо на другото и затвори вратата на класната стая.

— Благодаря на всички, че дойдохте. Знам колко е трудно през тези дни да се прави нещо повече от най-необходимото. — Жените промърмориха в знак на съгласие.

— Защо сме тук? — попита мадам Фурние уморено.

Виан пристъпи напред. Никога не се бе чувствала напълно удобно в компанията на някои от жените, много от които не харесаха Виан, когато на четиринайсет години се премести да живее тук. Когато Виан „улови“ Антоан — най-хубавия мъж в града — я харесваха още по-малко. Разбира се, онези дни бяха отдавна отминали и сега беше приятелка с тези жени, преподаваше на децата им, пазаруваше в магазините им, но въпреки това горчивината от младежките години не беше напълно изчезнала и тя все още изпитваше известно неудобство.

— Получих списък с френските военнопленници от Кариво. И аз съжалявам, ужасно съжалявам, че трябва да ви съобщя, че вашите съпрузи, както и моят и на Рашел, са в този списък. Казаха ми, че нашите мъже няма да се върнат у дома.

Тя замълча, за да даде възможност на жените да реагират. Мъка и загуба се изписаха по лицата около нея. Виан знаеше, че болката им е отражение на нейната. Въпреки това й беше трудно да ги гледа и усети, че очите й отново се навлажняват. Рашел пристъпи по-близо и улови ръката й.

— Дадоха ми пощенски картички — продължи Виан. — Официални. За да можем да пишем на нашите съпрузи.

— Откъде се сдоби с толкова много картички? — попита мадам Фурние, докато бършеше очите си.

— Помолила е нейния германец за услуга — обади се Елен Рюел, съпругата на пекаря.

— Не съм! И той не е моят германец! — възмути се Виан. — Той е войник, който е разквартируван в дома ми. Трябваше ли да оставя германците да се настанят в „Льо Жарден“? Просто да си тръгна без нищо? Всяка къща или хотел в града със свободна стая бяха взети от тях. Аз не съм изключение.

Последваха още цъкания и мърморене. Някои жени кимнаха; други поклатиха глави.

— Аз щях да се самоубия, преди да позволя на някой от тях да се нанесе в дома ми — отсече Елен.

— Така ли, Елен? Наистина ли щеше да го направиш? — попита Виан. — А щеше ли първо да убиеш децата си, или да ги изхвърлиш на улицата да оцеляват сами?

Елен извърна поглед.

— Те се настаниха в хотела ми — обади се една жена. — И в повечето случаи се държат като джентълмени. Може би са малко недодялани. Разточителни.

— Джентълмени — процеди Елен злобно. — Ние сме свине за заколение. Ще видите. Свине, които дори не се съпротивляват.

— Напоследък не съм те виждала в месарницата — обърна се мадам Фурние към Виан с осъдителна нотка в гласа.

— Сестра ми идва вместо мен — отвърна Виан. Тя знаеше, че това е причината за неодобрението им; те се бояха, че на Виан ще й предоставят, и тя ще се възползва, специални привилегии, недостъпни за тях. — Не бих взела храна, или каквото и да било, от врага. — Изведнъж й се стори, че отново се е върнала в училище, когато популярните момичета я тормозеха.

— Виан се опитва да помогне — изрече Рашел достатъчно строго, за да ги накара да замълчат. Взе картичките от Виан и започна да им ги раздава.

Виан седна зад катедрата отпред и заби поглед в празната си картичка.

Чу неравномерното проскърцване на моливите на останалите жени върху картичките и бавно започна да пише:

Мой обични Антоан,

Ние сме добре. Софи расте и заяква и въпреки многото работа намерихме време през лятото, за да отидем на пикник край реката. Ние, аз, мисля за теб с всяко дихание и се моля да си добре. Не се тревожи за нас и си ела у дома.

Je t’aime^[2], Антоан.

Буквите бяха толкова дребни, че тя се запита дали той ще може да ги разчете.

Дали ще получи картичката.

Дали е жив.

За бога, тя плачеше.

Рашел се приближи до нея и отпусна ръка върху рамото й.

— Всички изпитваме същото — рече тихо.

Миг по-късно жените една по една станаха от местата си. Без да промълвят нито дума, се потътриха към катедрата и й подадоха картичките си.

— Не им позволявай да те наранят — прошепна Рашел. — Те просто са изплашени.

— Аз също съм изплашена — отвърна Виан.

Рашел притисна картичката до гърдите си, а пръстите й се разпростряха върху малкия квадрат хартия, сякаш имаше нужда да докосне всеки ъгъл.

— Нима бихме могли да не сме изплашени?

* * *

Когато се върнаха в „Льо Жарден“, мотоциклетът на Бек с автоматите в коша бе паркиран в тревата от вътрешната страна на портата.

— Искаш ли да дойдем у вас с теб? — обърна се Рашел към нея.

Виан се трогна от безпокойството в погледа на приятелката си. Знаеше, че ако помоли за помощ, ще я получи, но как би могъл някой да й помогне?

— Не, merci. Всичко е наред. Той сигурно е забравил нещо и скоро ще си тръгне. Напоследък почти не се мярка тук.

— Къде е Изабел?

— Добър въпрос. Тя се измъква всяка петъчна сутрин още преди изгрев-слънце. — Наклони се към Рашел и прошепна: — Мисля, че се среща с някакво момче.

— Браво на нея.

Виан нямаше какво да отговори на това.

— Дали той ще изпрати картичките ни? — попита Рашел.

— Надявам се. — Виан се вгледа по-продължително в приятелката си. — Е, скоро ще разберем — додаде и поведе Софи в къщата. След като влязоха, заръча на Софи да се качи горе и да почете. Дъщеря й бе свикнала с подобни нареждания и не възрази. Виан се стараеше да я държи колкото е възможно по-далеч от Бек.

Той седеше край масата в трапезарията, а пред него бяха пръснати листове. Когато тя влезе, мъжът вдигна глава. Капка мастило капна от перото на автоматичната му писалка и се разля като синьо съзвездие върху белия лист пред него.

— Мадам. Колко прекрасно. Радвам се, че се върнахте.

Тя предпазливо пристъпи към него, стиснала снопа пощенски картички. Бяха привързани с парче канап.

— Аз… тук има няколко пощенски картички… написани от приятелките ми в града… до нашите съпрузи… но не знаем къде да ги изпратим. Надявах се… че навярно вие ще можете да ни помогнете.

Тя пристъпи смутено от крак на крак, чувствайки се болезнено уязвима.

— Разбира се, мадам. За мен ще е удоволствие да ви направя тази услуга. Макар че ще отнеме доста време и проучване, за да се справя със задачата. — Той се изправи. — Всъщност в момента изготвям списък за моите началници в комендатурата. Те искат да узнаят имената на някои от учителите във вашето училище.

— О — промълви тя, без да разбира защо той й казва това. Капитан Бек никога не говореше за работата си. Разбира се, те почти не разговаряха за нищо.

— Евреи. Комунисти. Хомосексуалисти. Масони. Свидетели на Йехова^[3]. Познавате ли тези хора?

— Както знаете, хер капитан, аз съм католичка. В училище не говорим за такива неща. Във всеки случай нямам никаква представа кои са хомосексуалисти или масони.

— А. Значи, знаете за останалите.

— Не разбирам…

— Изразих се неясно. Моите извинения. Изключително много ще съм ви признателен, ако ми дадете имената на учителите във вашето училище, които са евреи или комунисти.

— Защо се нуждаете от имената им?

— Всъщност въпросът е по-скоро бюрократичен. Нали ни познавате нас, германците: обичаме да правим всякакви списъци. — Той й се усмихна и издърпа един стол да седне.

Виан прикова поглед в празния лист върху масата; сетне го отмести към купчината пощенски картички в ръката си. Ако Антоан получи картичка от нея, може би щеше да й отговори. Щеше поне да знае дали е жив.

— Това не е секретна информация, хер капитан. Всеки може да ви даде тези имена.

Той пристъпи към нея.

— С известно усилие, мадам, смятам, че мога да открия адреса на съпруга ви и да му изпратя колет от ваше име. Това жизнерадостно ли е?

— „Жизнерадостно“ не е правилната дума, хер капитан. Вие искате да ме попитате дали това ще е добре. — Виан шикалкавеше и го знаеше. Но което беше още по-лошо, беше напълно сигурна, че и той го знаеше.

— Ах. Благодаря ви, задето ме обучавате на вашия красив език. Моите извинения. — Той й подаде писалката. — Не се тревожете, мадам. Това е просто бюрокрация.

Виан искаше да заяви, че няма да напише никакви имена, но какъв бе смисълът? Той лесно щеше да получи тази информация в града. Всички знаеха чии имена трябваше да фигурират в този списък. А за подобно неподчинение Бек можеше да я изхвърли от собствения й дом — и тогава какво щеше да прави тя?

Жената се отпусна на стола, взе писалката и започна да пише имената. Чак когато стигна до края на листа, тя се спря и вдигна перото на писалката от хартията.

— Свърших — изрече с тих глас.

— Забравихте приятелката си.

— Така ли?

— Със сигурност искате да сте точна.

Тя прехапа нервно устна и сведе поглед към списъка с имената. Изведнъж с абсолютна сигурност осъзна, че не бива да прави това. Но нима имаше избор? Той беше господар в дома й. Какво щеше да стане, ако му се опълчи? Бавно, усещайки, че й се повдига, тя написа последното име от списъка.

Рашел дьо Шамплен.