Кристин Хана
Славея (10)

Глава 10

Виан затвори очи и се помоли: Върни се по-бързо у дома, Антоан.

Това бе всичко, което си позволяваше, само тази малка молитва. Как можеше да се справи с всичко това — войната, капитан Бек и Изабел — сама?

Искаше да се отдаде на фантазиите, да се престори, че светът й все още стои здраво на крака, а не се е килнал настрани; че затворената врата на стаята за гости не означава нищо, че миналата нощ Софи е прекарала в леглото на Виан, защото са заспали, докато тя й четеше книжка, че в тази свежа ранна утрин Антоан е на двора, цепи дърва за зимата, до която има още месеци. Скоро ще си бъде у дома и ще каже: Е, днес няма да разнасям пощата. Може би ще й сподели за последния пощенски печат — писмо от Африка или Америка — и ще я увлече в някоя романтична измислена история, свързана с него.

Вместо това тя прибра плетката в кошницата до дивана, обу ботушите и излезе навън, за да нацепи дърва. Докато се усети, и есента ще настъпи, а после зимата. Градината, изпотъпкана от бежанците, й напомни, че оцеляването им виси на косъм. Вдигна брадвата и я стовари силно върху дървото.

Стисни. Вдигни. Замахни здраво. Сечи.

Всеки удар се разпростираше нагоре по ръцете й, засядаше болезнено в мускулите на раменете. Потта струеше от порите, влажната й коса лепнеше.

— Позволете на мен.

Тя застина с брадвата във въздуха.

Бек стоеше наблизо, в бричове и ботуши, само една тънка бяла фланелка покриваше гърдите му. Бледите му страни бяха порозовели от сутрешното бръснене и русата му коса беше мокра. Капки вода бяха паднали върху тениската и блещукаха на слънчевите лъчи.

Тя се почувства неудобно с пеньоара и работните ботуши, с къдрици, забодени с фуркети. Свали брадвата.

— Има някои неща в къщата, които мъжът е длъжен да върши. Вие сте прекалено нежна, за да цепите дърва.

— Мога да се справя.

— Разбира се, че можете, но защо е нужно? Вървете, мадам. Погрижете се за дъщеря си. Аз мога да ви направя тази малка услуга. Иначе моята майка ще ме набие с пръчката.

Тя смяташе да се отдръпне, ала някак си не го направи и ето че той издърпа нежно брадвата от ръката й. Виан инстинктивно я задържа за секунда.

После погледите им се срещнаха.

Тя пусна дръжката и толкова бързо отстъпи назад, че се препъна. Той я улови за китката и я задържа права. Виан смотолеви смутено „благодаря“, обърна се и се отдалечи, опитвайки се да върви с изправен гръб. Беше й нужна цялата смелост, която не беше кой знае колко голяма, за да не се затича. Въпреки това, когато стигна до входната врата, имаше чувството, че е бягала до тук от Париж. Изрита прекалено големите градинарски ботуши и видя как тупнаха глухо на пода един върху друг. Последното, което искаше, беше любезността на този мъж, нахлул в дома й.

Затръшна вратата зад гърба си и отиде в кухнята, запали печката и сложи да ври тенджера с вода. Отиде в подножието на стълбището и извика на дъщеря си да слезе за закуска.

Трябваше да я извика два пъти — и да я заплаши — преди Софи да слезе, тътрузейки се надолу по стъпалата, с разрошена коса и нацупено изражение. Отново беше облякла моряшката си рокля. През десетте месеца, откакто Антоан бе заминал, дрехата й бе умаляла, но тя продължаваше да я облича.

— Станала съм — промърмори тя, докато се влачеше към масата, където зае мястото си.

Виан сложи пред дъщеря си купа с царевична каша. Тази сутрин бе проявила разсипничество и бе добавила отгоре една лъжица конфитюр от праскови.

— Маман? Не чуваш ли? Някой чука на вратата.

Виан, която чуваше единствено туп-туп-туп на брадвата, поклати глава и отиде до вратата, за да отвори.

Рашел стоеше на прага с бебето на ръце и Сара, свита до полата й.

— Днес с фуркети на главата ли ще преподаваш?

— О! — Виан се почувства като глупачка. Какво й ставаше? Днес беше последният училищен ден преди лятната ваканция. — Да вървим, Софи. Закъсняваме.

Тя хукна обратно в къщата и разчисти масата. Софи бе изблизала чинията си и Виан я остави в медния умивалник, за да я измие по-късно. Захлупи тенджерата с останалата каша и прибра буркана с конфитюра от праскови. Сетне изтича на горния етаж, за да се приготви.

Набързо свали фуркетите и разреса косата си на гладки вълни. Грабна шапката, ръкавиците и ръчната чанта и излезе от къщата. Завари Рашел и децата да я чакат край овощната градина.

Капитан Бек също беше там, застанал до бараката. На места по бялата му блуза бяха избили потни петна и платът бе залепнал към гърдите, разкривайки къдравите косъмчета отдолу. Брадвата бе вдигната небрежно на едното му рамо.

— А, здравейте — рече той.

Виан усети изпитателния поглед на Рашел.

Бек свали брадвата.

— Това ваша приятелка ли е, мадам?

— Рашел — процеди сковано тя. — Моята съседка. Това е хер капитан Бек. Той е… разквартируван у дома.

— Здравейте — повтори Бек и кимна любезно.

Виан сложи ръка на гърба на Софи и побутна леко дъщеря си. Всички закрачиха през високата трева в градината към прашното шосе.

— Той е красив — отбеляза Рашел, когато стигнаха до летището, зад чиято телена ограда кипеше оживена дейност. — Не ми каза това.

— Така ли?

— Напълно съм сигурна, че знаеш, че е красив, затова въпросът ти е много интересен. Що за човек е той?

— Германец.

— Войниците, които са разквартирувани в къщата на Клер Моро, приличат на наденици с крака. Чух, че се наливали с вино до козирката и хъркали като прасета. Мисля, че ти си късметлийка.

— Ти си късметлийката, Рашел. Никой не живее в къщата ти.

— Най-после и от бедността да има някаква полза. — Тя прегърна Виан. — Не бъди толкова умърлушена, Виан. Чух, че им е заповядано да се държат „коректно“.

Виан погледна най-добрата си приятелка.

— Миналата седмица Изабел си отряза косата пред капитана и заяви, че може би красотата е verboten.

Рашел не успя да потисне усмивката си.

— О.

— Никак не е забавно. Тя може да ни убие с избухливия си, безразсъден нрав.

Усмивката на Рашел помръкна.

— Не може ли да поговориш с нея?

— О, мога да поговоря. Но тя кога се е вслушвала в когото и да било?

* * *

— Причиняваш ми болка — простена Изабел.

Мъжът я дръпна от стената и я повлече надолу по улицата. Движеше се толкова бързо, че тя трябваше да подтичва до него; на всяка крачка се блъскаше в каменните огради по улицата.

Мисли, Изабел. Той не беше с униформа, значи, може би беше гестаповец. Още по-зле. И я бе видял как надраска плаката. Дали това се смяташе за акт на саботаж, шпионаж или съпротива срещу немската окупация?

Това не беше, като да взривиш мост или да изпращаш тайни сведения на британците.

Аз творях изкуство… щях да нарисувам ваза, пълна с цветя… Не е знакът V от victory.^[1] Не беше акт на съпротива, а просто рисунка на глупаво момиче върху единствения лист, който й беше подръка. Никога не съм чувала за генерал Дьо Гол.

Ами ако не й повярват?

Мъжът спря пред дъбова врата с чукче от черно желязо с формата на лъвска глава в средата.

Той почука четири пъти на вратата.

— К-къде ме водиш? — Дали това бе задната врата на щабквартирата на Гестапо? Носеха се слухове за разпитите на гестаповците. Мълвеше се, че са безмилостни и садистични, но никой не знаеше със сигурност.

Вратата бавно се отвори и на прага застана възрастен мъж с кепе на главата. Ръчно свита цигара висеше от месестите му, нашарени със старчески петна устни. Той видя Изабел и се намръщи.

— Отвори — изръмжа мъжът до Изабел и старият мъж отстъпи настрани.

Изабел бе набутана в стая, пълна с цигарен дим. Очите я засмъдяха, докато се оглеждаше. Това беше изоставен магазин за подаръци, където някога се продаваха бонета, най-различни джунджурии и шивашки пособия. На задимената светлина тя видя празните витрини, избутани към стените, празните стойки за шапки, струпани в ъгъла. Прозорецът отпред бе зазидан с тухли, а задната врата, от която се излизаше на „Льо Гранд“, бе заключена с катинар отвътре.

В стаята имаше четирима души: висок мъж със сивееща коса, облечен в дрипи, застанал в ъгъла; момче, което седеше до стария мъж, който им отвори вратата, и красив млад мъж в опърпан пуловер, износен панталон и протрити ботуши, седнал до малката масичка за кафе.

— Коя е тази, Дидие? — попита този, който бе отворил вратата.

Изабел за пръв път огледа мъжа, който я бе довел тук — беше грамаден и мускулест, с напереното изражение на якия мъжага от цирка и едро лице с широка месеста брадичка.

Тя се бе изправила в цял ръст, с изпънати назад рамене и вирната глава. Знаеше, че изглежда абсурдно млада в карираната си пола и прилепналата блуза, но нямаше да им достави удоволствието да разберат, че е изплашена до смърт.

— Открих я да драска буквата „V“ върху германски плакат — отвърна мургавият мъж, който я бе заловил, Дидие.

Изабел сви дясната си ръка в юмрук, опитвайки се да изтрие оранжевия тебешир, без никой от тях да забележи.

— Има ли да кажеш нещо? — попита мъжът със сивеещата коса в ъгъла. Очевидно той беше шефът.

— Нямам тебешир.

— Видях я да го прави.

Изабел се възползва от възможността.

— Ти не си германец — заяви тя на огромния силен мъж. — Ти си французин. Обзалагам се на каквато и да е сума на това. А ти — обърна се девойката към възрастния, който седеше до момчето, — си месарят. — Не обърна внимание на момчето, но заговори на красивия младеж в окаяното облекло: — Ти изглеждаш гладен и мисля, че носиш дрехите на брат си или парцали, които си намерил на някой простор. Комунист.

Той й се ухили и това промени цялото му изражение.

Но най-много я интересуваше човекът, застанал в ъгъла. Този, който командваше. Тя пристъпи към него.

— Ти може би си ариец. Може би ти си принудил останалите да дойдат тук.

— Познавал съм го през целия си живот, мамзел — заговори месарят. — Сражавах се рамо до рамо с баща му, и с твоя също, при Сома. Ти си Изабел Росиньол, oui?

Тя не отговори. Дали беше капан?

— Никакъв отговор — каза болшевикът. Стана от стола и запристъпва към нея. — Браво на теб. Защо нарисува „V“ върху плаката?

Изабел отново остана мълчалива.

— Аз съм Анри Навар — каза той, когато приближи толкова много, че можеше да я докосне. — Не сме германци, нито работим с тях, мамзел. — Той я изгледа многозначително. — Не всички от нас стоят със скръстени ръце и наблюдават събитията отстрани. А сега, кажи защо надраска плаката им?

— Само това ми хрумна — отвърна тя.

— Което ще рече?

Изабел най-после издиша въздуха от дробовете си.

— Чух речта на Дьо Гол по радиото.

Анри се извърна към дъното на стаята и стрелна с поглед по-възрастния мъж. Тя наблюдаваше безмълвния разговор между двамата мъже. В края му разбра кой беше шефът: красивият комунист. Анри.

— Ако можеш да сториш нещо повече, ще го направиш ли? — попита най-после Анри, извръщайки се към нея.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се Изабел.

— Има един мъж в Париж…

— Всъщност група, от Musee de l’Homme^[2] — поправи го плещестият мъжага.

Анри вдигна ръка.

— Ние не казваме повече, отколкото се налага, Дидие. Както и да е, има един човек, печатар, който рискува живота си, за да пише позиви, които ние да разпространяваме. Може би ако успеем да накараме французите да се пробудят, да прогледнат и да осъзнаят какво се случва, страната и народът ни имат шанс.

Анри бръкна в голямата кожена торба, която висеше от стола му, и извади сноп листове. Заглавието се хвърли в очите й: Vive le General de Gaulle.^[3]

Текстът представляваше отворено писмо до маршал Петен, в което се критикуваше капитулацията. Накрая завършваше с думите: Nons sommes pour le general de Gaulle. Ние подкрепяме генерал Дьо Гол.

— Е? — рече Анри тихо и в тази единствена дума Изабел чу призива, който очакваше. — Ще ги разпространяваш ли?

— Аз?

— Ние сме комунисти и радикали — обясни Анри. — Те вече ни наблюдават. Ти си само едно момиче. При това много хубаво. Никой няма да те заподозре.

Изабел не се поколеба.

— Ще го направя.

Мъжете понечиха да й благодарят, но Анри ги възпря.

— Печатарят рискува живота си, като пише тези позиви, а някои мъже или жени рискуват техния, като ги печатат. Ние рискуваме нашия, като ги внасяме тук. Но ти, Изабел, ти си тази, която ще бъде заловена, че ги разпространява. Ако те хванат. Не се заблуждавай. Това не е като да нарисуваш „V“ върху един плакат. Това провинение се наказва със смърт.

— Няма да ме заловят — заяви тя.

Анри й се усмихна.

— На колко си години?

— Почти на деветнайсет.

— Ах — въздъхна той. — И как би могъл някой толкова млад да скрие подобно нещо от семейството си?

— Моето семейство не е проблем — увери го Изабел. — Те не ми обръщат внимание. Но… в нашата къща има разквартируван един германец. А и ще се наложи да нарушавам комендантския час.

— Няма да бъде лесно. Ще те разбера, ако се страхуваш. — Анри понечи да се извърне.

Изабел грабна снопа листовки от ръката му.

— Казах, че ще го направя.

* * *

Изабел бе опиянена от въодушевление. За пръв път след примирието тя не беше напълно сама в желанието си да направи нещо за Франция. Мъжете й разказаха за съществуването на десетки групи като тяхната в цялата страна, които укрепваха и засилваха съпротивата, чието начало бе поставено от Дьо Гол. Колкото повече говореха те, толкова повече се вълнуваше Изабел от вероятността да се присъедини към тях. О, тя знаеше, че трябва да се страхува. (Те й го повториха достатъчно често.)

Но това беше абсурдно — германците заплашваха със смърт заради разпространяването на няколко късчета хартия. Можеше да се отърве, ако я хванат; беше сигурна в това. Не че щяха да я заловят. Колко пъти се бе измъквала от заключено училище или се бе качвала на влак без билет и винаги бе успявала да избегне неприятностите? Красотата й винаги я улесняваше да нарушава правилата, без да я наказват.

— Когато се сдобием с още позиви, как ще се свържем с теб? — попита Анри, когато й отвори вратата, за да излезе.

Тя огледа улицата.

— Апартаментът над магазина за шапки на мадам Ла Фой. Още ли е свободен?

Анри кимна.

— Дръпни завесите, когато получите позивите. Аз ще дойда възможно най-скоро.

— Почукай четири пъти. Ако не отговорим, отмини — каза той и додаде след кратка пауза: — Бъди внимателна, Изабел.

Вратата се затвори помежду им.

Останала отново сама, Изабел погледна към кошницата. Позивите бяха скрити под кърпата на червени и бели квадрати. Отгоре лежеше увития в хартия джолан. Не беше кой знае какво прикритие. Трябваше да измисли нещо по-добро.

Тя закрачи надолу по алеята и зави към по-оживената улица. Небето притъмняваше. Беше прекарала целия ден с мъжете. Магазините затваряха; единствените хора, които се виждаха наоколо, бяха германски войници и няколко жени, решили да им правят компания. Масичките на тротоара пред кафенето бяха заети от униформени мъже, които ядяха най-хубавата храна и пиеха най-добрите вина.

Беше й нужно цялото самообладание, за да върви бавно. В минутата, в която излезе извън града, тя се затича. Като приближи летището, беше потна и задъхана, но не забави ход. Продължи да тича през целия път, докато стигна до техния двор. Щом вратата се хлопна зад гърба й, тя се наведе напред, дишайки тежко. Притисна ръка отстрани, за да спре острата болка, пронизваща ребрата й, опитвайки се да си поеме дъх.

— Мамзел Росиньол, добре ли сте?

Изабел рязко се изправи.

Капитан Бек се бе появил на двора. Дали е бил тук преди нея?

— Капитане — промълви тя, докато се стараеше да успокои бесните удари на сърцето си. — Покрай мен мина конвой… аз… ъ, побягнах, за да се махна от пътя им.

— Конвой? Не съм го видял.

— То беше преди малко. А аз… понякога върша глупости. Изгубих представа за времето, докато разговарях с една приятелка и… ами… — Тя му отправи най-чаровната си усмивка и приглади накълцаната си коса, сякаш искаше да изглежда хубава пред него.

— Как бяха опашките днес?

— Безкрайни.

— Моля, позволете да отнеса кошницата вътре.

Девойката погледна към кошницата и видя крайчеца на бял лист да се подава изпод ленената кърпа.

— Не, аз…

— О, настоявам. Ние сме джентълмени, нали знаете?

Дългите му добре поддържани пръсти се обвиха около ракитовата дръжка. Когато той се отправи към къщата, тя заситни до него.

— Днес следобед видях голяма група да се събира в кметството. Какво търси полицията на Виши тук?

— О. Това не бива да ви тревожи. — Той се спря пред входната врата и зачака тя да я отвори. Изабел заопипва непохватно дръжката в средата, завъртя я и отвори вратата. Въпреки че имаше пълното право да влезе, когато пожелае, той чакаше да бъде поканен, сякаш беше гостенин.

— Изабел, ти ли си? Къде беше досега? — Виан стана от дивана.

— Опашките днес бяха ужасни.

Софи скочи от пода пред камината, където играеше с Бебе.

— Какво донесе днес?

— Свински джолан — отвърна Изабел, мятайки тревожен поглед към кошницата в ръката на Бек.

— Това ли е всичко? — изненада се Виан. — Ами олио?

Софи се отпусна върху килима на пода, явно разочарована.

— Ще прибера джолана в мазето — каза Изабел и протегна ръка към кошницата.

— Моля, позволете на мен — възрази Бек. Той се взираше в Изабел, наблюдавайки я изпитателно. Или може би само така й се струваше.

Виан запали свещ и я подаде на сестра си.

— Не я хаби. Побързай.

Като галантен кавалер Бек прекоси тъмната кухня и отвори вратата към мазето.

Изабел заслиза първа, като осветяваше пътя. Дървените стъпала проскърцваха под краката й, докато не стъпи върху коравия пръстен под, в хладината на мрака. Дървените лавици като че ли се сключиха около тях, когато Бек застана до нея. Пламъкът на свещта разпръскваше трепкаща светлина пред тях.

Тя се опита да успокои треперещата си ръка, когато посегна към увития в хартия джолан. Сложи го на лавицата до намалелите продукти.

— Донеси три картофа и една ряпа — извика Виан отгоре. Изабел се стресна и леко подскочи при звука.

— Изглеждате нервна — отбеляза Бек. — Нали това е правилната дума, мамзел?

Пламъкът на свещта изпращя между тях.

— Днес в града имаше много кучета.

— Гестапо. Те обичат своите овчарки. Няма причина да се тревожите.

— Аз се страхувам… от големи кучета. Веднъж бях ухапана. Като дете.

Бек й отправи усмивка, която се удължи от светлината на свещта.

Не поглеждай в кошницата. Но беше твърде късно. Тя видя още малко да се подава от скритите листовки.

— Нали знаете какви сме ние, момичетата — насили се да се усмихне Изабел. — Страхуваме се от всичко.

— Не бих ви описал точно така, мамзел.

Тя се протегна внимателно към кошницата и я издърпа от ръката му. Без да отмества очи от лицето му, остави кошницата върху рафта, отвъд светлината на свещта. Когато опасният товар бе скрит в тъмното, Изабел най-после издиша с облекчение.

Двамата се взираха един в друг, потънали в неловко мълчание.

Бек кимна.

— А сега аз трябва да вървя. Дойдох само за да взема някои документи за срещата тази вечер. — Извърна се към стълбата и започна да се изкачва нагоре.

Изабел последва капитана по тесните стъпала. Когато се появи в кухнята, Виан стоеше там намръщена, със скръстени ръце.

— Къде са картофите и ряпата? — попита.

— Забравих ги.

Виан въздъхна.

— Върви — рече тя. — Иди да ги вземеш.

Изабел се обърна и слезе отново в мазето. След като взе картофите и ряпата, приближи до кошницата и вдигна свещта, за да я освети. И ето го там: малкото триъгълно парче хартия, надзъртащо изпод кърпата. Девойката бързо измъкна позивите от кошницата и ги напъха в еластичните пликчета с жартиери. Почувствала хартията до кожата си, тя се качи усмихната горе.

* * *

На вечеря Изабел седеше със сестра си и племенницата си, ядеше воднистата супа със сух хляб от предишния ден и се опитваше да измисли какво да каже, но нищо не й хрумваше. Софи, която, изглежда, не забелязваше напрежението около масата, бърбореше неспирно, разказваше история след история. Изабел потропваше нервно с крак, ослушвайки се за бръмченето на мотоциклет, приближаващ къщата, за потракването на токовете на германски ботуши пред прага, за рязкото, безпристрастно почукване по вратата. Погледът й постоянно се стрелкаше към кухнята и вратата на мазето.

— Тази вечер се държиш странно — отбеляза Виан.

Изабел не й обърна внимание. Когато вечерята най-после приключи, тя скочи от стола и заяви:

— Аз ще измия чиниите, Ви. Защо вие двете със Софи не си довършите играта на дама?

— Ти ще измиеш чиниите? — изуми се Виан и изгледа подозрително сестра си.

— Хайде, стига, и преди съм предлагала — отвърна Изабел.

— Не си спомням подобно нещо.

Изабел събра празните купи от супата и приборите. Беше предложила да раздигне масата само за да е заета, да прави нещо с ръцете си.

След като свърши, нямаше какво друго да прави. Вечерта бавно се влачеше. Виан, Софи и Изабел играха белот, но Изабел не можеше да се концентрира, беше прекалено нервна и възбудена. Измисли неубедително извинение и напусна рано играта, преструвайки се на уморена. В спалнята си на горния етаж легна върху одеялата, напълно облечена. Чакаше.

Минаваше полунощ, когато чу Бек да се връща. Чу го да влиза в двора, после до нея достигна миризмата на цигарен дим. По-късно той влезе в къщата — трополя наоколо с ботушите — но към един часа всичко отново притихна. Тя продължи да чака. В четири сутринта стана от леглото, облече износен плетен черен пуловер и карирана пола от туид. Разпра подгъва на лятното си палто и пъхна позивите под хастара, после надяна палтото и пристегна колана на талията. Напъха купоните за храна в предния джоб.

Докато слизаше надолу, потръпваше при всяко проскърцване на стъпалата. Стори й се, че измина цяла вечност, докато стигне до входната врата, дори повече от вечност, но най-после беше там, отвори я тихо и я затвори зад себе си.

Ранната утрин беше студена и тъмна. Някъде се обади птица, навярно разбудена от отварянето на вратата. Девойката вдъхна уханието на рози и за миг застина, удивена колко обикновено изглежда всичко в този миг.

Оттук нататък нямаше връщане назад.

Тя мина през счупената порта, като често се озърташе към тънещата в мрак къща, очаквайки да види Бек, изправен, със скръстени ръце, заел войнска поза с разкрачени крака, обути в ботуши, да я наблюдава.

Но беше сама.

Първата й спирка бе къщата на Рашел. Напоследък почти не доставяха поща, но жени като Рашел, чиито мъже бяха заминали, всеки ден проверяваха пощенските си кутии, надявайки се да стане чудо и да получат някаква вест.

Изабел повдигна края на палтото, потърси пипнешком разпраното място на копринения хастар и измъкна един позив. С чевръсто движение отвори пощенската кутия, пъхна листа вътре и бързо затвори капака.

Когато отново се озова на шосето, се озърна, но не видя никого.

Беше го направила!

Втората й спирка беше фермата на стария Риве. Той беше комунист до мозъка на костите, революционер и бе изгубил сина си на фронта.

Когато се отърва и от последния позив, се чувстваше непобедима. Току-що се бе съмнало, бледите лъчи на слънцето позлатяваха сградите от варовик в града.

Тази сутрин Изабел беше първа на опашката пред магазина и заради това получи цялата дажба от краве масло. Сто и петдесет грама на месец. Две трети от една чаша.

Истинско съкровище.