Кристин Хана
Славея (16)

Глава 16

Виан трябваше да признае, че животът в „Льо Жарден“ беше по-лесен без Изабел. Нямаше избухвания, нито завоалирани коментари, изречени така, че да ги чуе капитан Бек, повече никой не принуждаваше Виан да води безсмислени битки в една вече изгубена война. При все това понякога без Изабел къщата беше прекалено притихнала, а в тишината Виан се улавяше, че не може да заглуши мислите си.

Както в момента. Лежеше будна от часове, втренчена в тавана на спалнята, в очакване на зората.

Най-накрая стана от леглото и слезе на долния етаж. Наля си чаша горчиво кафе, сварено от желъди, и я отнесе в задния двор. Седна на любимия стол на Антоан, под широката корона на тисовото дърво, заслушана в ленивото ровене на пилетата из прахта.

Всичките й пари бяха свършили. Сега трябваше да живеят само с оскъдната й учителска заплата.

Как щеше да се справи? При това сама…

Доизпи кафето, колкото и ужасно да беше на вкус. Докато отнасяше празната чаша в потъналата в сенки и вече стопляща се къща, видя, че вратата на капитан Бек е отворена. Той бе излязъл, докато е била в задния двор. Добре.

Събуди Софи, изслуша разказа за последния й сън и й приготви закуска от препечена филийка, без масло, намазана с конфитюр от праскови. После двете се отправиха към града.

Виан подканяше Софи да побърза, но дъщеря й беше в лошо настроение, оплакваше се и едва влачеше крака. Беше късен следобед, когато най-после пристигнаха пред месарницата. Опашката се бе проточила от вратата и се виеше надолу по улицата. Виан застана на края и погледна нервно към германците на площада.

Опашката бавно се придвижваше напред. Виан забеляза на витрината нов пропаганден плакат, изобразяващ усмихнат германски войник, предлагащ хляб на група френски деца. До него имаше нова табела, гласяща: ЗАБРАНЕНО ЗА ЕВРЕИ.

— Какво означава това, маман? — попита Софи, сочейки табелата.

— Шшт, Софи — сгълча я строго Виан. — Говорихме за това. Някои неща не бива да се казват на глас.

— Но отец Жозеф казва…

— Шшт — повтори Виан нетърпеливо и дръпна ръката на дъщеря си за по-голяма убедителност.

Опашката помръдна напред. Виан пристъпи към входа и се озова срещу сивокоса жена с груба кожа на лицето, с цвета на овесено брашно.

Виан се намръщи.

— Къде е мадам Фурние? — попита и подаде купона за днешната дажба месо. Надяваше се, че все още е останало някое парче.

— Тук е забранено за евреи — отвърна жената. — Останала е консерва с пушено месо от гълъб.

— Но това е магазинът на мадам Фурние.

— Вече не. Сега е мой. Искате ли консервата, или не?

Виан взе малката кутия и я пусна в кошницата. Без да каже нищо повече, поведе Софи навън. На отсрещния ъгъл германски часовой стоеше на пост пред банката, напомняйки на французите, че учреждението е конфискувано от германците.

— Маман — захленчи Софи. — Какво лошо има…

— Шшт. — Виан стисна ръката на дъщеря си. Докато излизаха от града и закрачиха по прашното шосе, Софи не спираше да показва недоволството си. Момичето пухтеше, въздишаше и мърмореше.

Виан не й обръщаше внимание.

Когато стигнаха до счупената порта на „Льо Жарден“, Софи отскубна ръката си и се извъртя с лице към майка си.

— Как може те просто да вземат месарницата? Танте Изабел щеше да направи нещо. Ти си просто страхливка!

— И какво трябваше да направя? Да нахлуя на площада и да настоявам мадам Фурние да си върне магазина? И какво щяха да направят те с мен заради това? Видя плакатите в града. — Тя снижи глас. — Те екзекутират французите, Софи. Екзекутират ги.

— Но…

— Никакво „но“. Времената са опасни, Софи. Трябва да го разбереш.

Очите на детето плувнаха в сълзи.

— Иска ми се папа да беше тук…

Виан притегли дъщеря си в прегръдките си и здраво я притисна.

— На мен също.

Двете останаха дълго вкопчени една в друга, после се разделиха.

— Днес ще правим туршия. Какво ще кажеш?

— О. Много забавно, няма що.

Виан не можеше да не се съгласи.

— Защо не обереш краставиците? Аз ще започна да приготвям маринатата.

Виан наблюдаваше дъщеря си, която се затича към градината, лавирайки под отрупаните с плод клони на ябълковите дървета. В мига, в който момичето се скри от погледа й, тревогите на Виан се завърнаха. Какво щеше да прави без пари? Градината даваше богата реколта, щеше да има плодове и зеленчуци, но какво щяха да правят през настъпващата зима? Как щеше да е здрава Софи без месо, мляко и сирене? Как щяха да си купят нови обувки? Угрижената жена трепереше, докато влизаше в горещата затъмнена къща. В кухнята впи пръсти в ръба на плота и клюмна глава.

— Мадам?

Тя се извърна толкова бързо, че едва не се препъна в собствените си крака.

Той беше във всекидневната, седеше на дивана, със запалена газена лампа до него и четеше книга.

— Капитан Бек — изрече тя тихо името му. Пристъпи към него, стиснала треперещите си ръце. — Мотоциклетът ви не беше отпред.

— Денят е толкова красив. Реших да се прибера пеша от града. — Той се изправи. Тя забеляза, че наскоро се е подстригал и че се е порязал, докато сутринта се е бръснал. Малка червена резка се открояваше върху бледата му буза. — Изглеждате разстроена. Може би защото не сте спали добре, откакто сестра ви замина.

Тя го погледна изненадано.

— Чувам ви как ходите наоколо в тъмното.

— Вие също сте буден — отбеляза тя глупаво.

— И аз често не мога да заспя. Мисля за съпругата ми и децата. Синът ми е толкова малък. Чудя се дали изобщо ще ме познава.

— И аз мисля непрекъснато за Антоан — изрече тя, изненадвайки и себе си с признанието. Знаеше, че не бива да бъде толкова открита с този мъж — врага — но точно сега беше прекалено уморена и изплашена, за да бъде силна.

Бек се вгледа в нея и в очите му Виан съзря мъката от загубата, обща и за двамата. И двамата бяха далеч от хората, които обичаха, и се чувстваха самотни.

— Добре. Разбира се, нямам намерение да се натрапвам, но имам някои новини за вас. След старателно проучване открих, че съпругът ви е в Офлаг^[1] в Германия. Един мой приятел е пазач в лагера за военнопленници. Вашият съпруг е офицер. Знаехте ли това? Не се съмнявам, че е проявил храброст на бойното поле.

— Намерили сте Антоан? Той е жив?

Капитанът й подаде смачкан, изцапан плик.

— Това е писмото, което той ви е написал. Сега можете да му изпращате колети, което вярвам, че безкрайно ще го зарадва.

— О… Господи. — Тя усети как краката й се подкосяват.

Той я хвана, за да не падне, и я поведе към дивана. Тя се свлече върху него, усещайки как сълзите напират в очите й.

— Толкова мило от ваша страна — прошепна жената, пое писмото от ръцете му и го притисна до гърдите си.

— Моят приятел ми изпрати това писмо. Извинявам се, но от сега нататък ще можете да си пишете с него само с официални картички.

Бек й се усмихна и тя изпита странното чувство, че той знаеше за дългите писма, които мислено съчиняваше всяка нощ.

— Merci — отрони Виан, съжалявайки, че само една дума не е достатъчна да изрази огромната й благодарност.

— Au revoir, мадам — каза той, завъртя се на пети и я остави сама.

Изцапаното и смачкано писмо трепереше между пръстите й; буквите от името й се размазваха и танцуваха пред очите й, докато го отваряше.

Виан, любима моя,

Първо, не се тревожи за мен. Аз съм в безопасност и ме хранят добре. Не съм ранен. Наистина. По мен няма дупки от куршуми.

Имах късмет, че успях да се настаня на горния нар в бараката, което ми дава известно усамотение в едно място, пълно с толкова много мъже. През малкия прозорец мога да виждам луната през нощта и островърхите кули на Нюрнберг. И тъкмо луната ме кара да мисля за теб.

Храната е достатъчна, за да преживяваме. Свикнах да се засищам с брашнени гранули и малки парчета картофи. Нямам търпение да се върна у дома и да вкуся от твоите гозби. Сънувам това — и теб, и Софи — през цялото време.

Моля те, любима, не се измъчвай. Бъди силна и ме чакай, докато дойде времето да изляза от тази клетка. Ти си моето слънце в мрака и земята под краката ми. Заради теб ще оцелея. Надявам се, че и ти също ще намериш сили заради мен, Ви. Заради мен ще намериш начин да бъдеш силна.

Прегърни здраво дъщеря ми тази вечер и й кажи, че някъде, много далеч, нейният папа мисли за нея. И й кажи, че ще се върна.

Обичам те, Виан.

ПП. Червеният кръст доставя колети. Ще ти бъда много благодарен, ако ми изпратиш ловните ръкавици.

Зимите тук са много студени.

Виан дочете писмото и тутакси започна отново да го препрочита.

* * *

Точно една седмица след пристигането си в Париж, Изабел трябваше да се срещне с останалите, които споделяха копнежа й за свободна Франция. Нервите й бяха опънати до крайност, докато вървеше между парижаните с жълтеникави нездрави лица и добре охранените германци, към непознато местоназначение. Тази сутрин се облече грижливо в плътно прилепнала синя рокля от изкуствена коприна, с черен колан. Миналата нощ нави косата си на ролки, а сутринта я вчеса на свободно падащи вълни. Забоде я с фиби, за да открие лицето си. Нямаше грим; стара синя училищна барета и бели ръкавици допълваха тоалета й.

Аз съм актриса и това е роля — мислеше си младото момиче, докато вървеше надолу по улицата. — Аз съм влюбена ученичка, тайно измъкнала се, за да се срещне с момче…

Това бе легендата, която си бе намислила и заради която се бе облякла така. Беше сигурна — ако я разпитват — че ще накара германците да й повярват.

Заради барикадите по улиците й отне по-дълго време да стигне до мястото на срещата. Но накрая заобиколи последното препятствие и пое по булевард „Сен Жермен“.

Застана под уличната лампа. Около нея колите бавно пъплеха по булеварда; клаксоните свиреха, двигателите ръмжаха, конските копита потракваха, звъняха звънци на велосипеди. Дори с цялата тази глъчка някога оживената улица изглеждаше безжизнена и безцветна.

Полицейска камионетка спря до нея и отвътре слезе жандарм с наметка на раменете. Държеше бяла пръчка.

— Мислите ли, че днес ще ми трябва чадър?

Изабел подскочи и нададе приглушен вик. Беше толкова съсредоточена в полицая — сега той пресичаше улицата, запътен към една жена, излизаща от кафенето — че бе забравила за мисията си.

— А-аз очаквам да се задържи слънчево — заекна тя в отговор.

Мъжът заклещи горната част на ръката й между пръстите си (нямаше по-подходяща дума за това, наистина; той имаше здрава хватка) и я поведе по внезапно опразнената улица. Странно как една полицейска камионетка можеше да накара парижаните да изчезнат. Наоколо никой не се мяркаше, за да не го арестуват — нито да бъде свидетел, нито да помогне.

Изабел се опита да огледа мъжа до себе си, но вървяха прекалено бързо. Тя зърна ботушите му — крачещи отсечено по тротоара под тях — протрита кожа, скъсани връзки, дупка от дълго носене върху левия нос.

— Затвори си очите — заяви мъжът, докато пресичаха улицата.

— Защо?

— Направи го.

Тя не беше от тези, които сляпо следват заповеди (саркастична забележка, която би направила при други обстоятелства), но толкова отчаяно искаше да бъде част от това, че направи всичко, което й нареди. Затвори очи и закрачи неуверено до него, като на няколко пъти едва не се спъна в собствените си крака.

Най-после спряха. Тя го чу как почука четири пъти на някаква врата. Разнесоха се стъпки, Изабел чу шума от отварянето и я лъхна острата миризма на цигарен дим.

Изведнъж й хрумна — точно в този миг — че може да е в опасност.

Мъжът я набута вътре и вратата хлопна зад тях. Изабел отвори очи, въпреки че не й бе разрешено да го направи. Най-добре е сега да покаже силен характер.

Отначало не можа да различи нищо в помещението. Беше тъмно, въздухът беше сгъстен от цигарен дим. Всички прозорци бяха затъмнени. Единствената светлина идваше от две газени лампи, смело опитвайки се да надделеят над сенките и дима.

Трима мъже седяха край дървена маса с препълнен пепелник отгоре. Двамата бяха млади, облечени в изкърпени сака и прокъсани панталони. Между тях седеше болезнено слаб възрастен мъж, с напомадени мустаци, когото Изабел позна. До стената в дъното стоеше жената, която бе свръзката на Изабел. Цялата бе облечена в черно, като вдовица, и пушеше цигара.

— Мосю Леви? — обърна се Изабел към възрастния мъж. — Вие ли сте?

Той свали вехтото таке от лъскавата си гола глава и го стисна между пръстите.

— Изабел Росиньол.

— Ти познаваш тази жена? — попита другият мъж.

— Аз бях редовен клиент в книжарницата на баща й — отвърна Леви. — Последния път, когато я видях, тя беше импулсивна, недисциплинирана и очарователна. От колко училища те изгониха, Изабел?

— От прекалено много, би отвърнал баща ми. Но каква полза има днес да знаеш къде трябва да седне вторият син на посланика по време на официална вечеря? — попита Изабел и додаде: — И все още съм очарователна.

— И все така пряма. Една безразсъдна глава и необмислени думи могат да доведат до смъртта на всички в тази стая — отбеляза той внимателно.

Изабел тутакси осъзна грешката си и кимна.

— Ти си много млада — обади се жената в дъното, издишвайки дима от цигарата.

— Вече не — възрази Изабел. — Днес се облякох така, че да изглеждам по-млада. Мисля, че това е предимство. Кой би заподозрял, че едно деветнайсетгодишно момиче може да върши нещо забранено? А ти най-добре от всички хора би трябвало да знаеш, че една жена може да направи всичко, което и един мъж.

Мосю Леви седна отново на стола и я изгледа изпитателно.

— Един приятел горещо те препоръча.

Анри.

— Той ни каза, че от месеци разпространяваш позиви. А Анук казва, че вчера си се държала много уверено.

Изабел погледна към жената — Анук — която кимна в отговор.

— Ще направя всичко по силите си, за да помогна на каузата — рече Изабел. Гърдите й се стегнаха в очакване. Никога не й бе хрумвало, че може да измине целия този път и да не й позволят да се присъедини към тази нелегална група, чиято цел беше и нейна.

— Ще имаш нужда от фалшиви документи — изрече накрая мосю Леви. — Нова самоличност. Ще ти ги набавим, но ще отнеме време.

Младото момиче си пое рязко дъх. Бяха я приели! Усещане за съдбовна предопределеност изпълни стаята. Сега тя щеше да направи нещо значимо. Знаеше го.

— Засега нацистите са толкова арогантни, че не вярват, че каквато и да е съпротива би постигнала успех срещу тях — заговори Леви, — но те ще видят, че това е възможно… Ще го разберат и тогава опасността за нас ще се увеличи. Ти не бива да казваш на никого за връзката си с нас. На никого. И това включва и семейството ти. Това е за тяхната, както и за твоята безопасност.

За Изабел щеше да бъде лесно да скрие дейността си. Всъщност никой не се интересуваше къде ходи или какво прави.

— Oui — кимна тя. — И така… какво трябва да направя?

Анук се отдръпна от стената, прекоси стаята, стъпвайки върху купчината терористични позиви на пода. Изабел не можеше да види ясно заглавията — беше нещо за Кралските военновъздушни сили, бомбардирали Хамбург и Берлин. Тя бръкна в джоба си и извади малък пакет с големината на колода карти, увит в смачкана кафеникава хартия и стегнат с канап.

— Ще занесеш това в tabac^[2] в старата част на Амбоаз; тази, която се намира точно под замъка. Пратката трябва да бъде доставена на мястото не по-късно от утре, в четири следобед. — Тя подаде пакета на Изабел и половината от скъсана на две банкнота от пет франка. — Дай на продавача тази банкнота. Ако той ти покаже другата половина, му предай пакета. След това си тръгни. Не се оглеждай назад. Не говори с него.

Докато поемаше пакета и банкнотата, Изабел чу рязко, кратко почукване на вратата зад нея. Въздухът в стаята мигом се изпълни с напрежение. Размениха се погледи. За Изабел това бе поредното недвусмислено напомняне, че тази работа е опасна. От другата страна на вратата можеше да стои полицай или нацист.

Последваха още три почуквания.

Мосю Леви кимна спокойно.

Вратата се отвори и прага пристъпи дебел мъж с яйцевидна глава и лице със старчески петна.

— Открих го да се мотае наоколо — каза възрастният мъж и отстъпи настрани, откривайки един летец от Кралските военновъздушни сили, все още с пилотската униформа.

— Mon Dieu — прошепна Изабел. Анук кимна мрачно.

— Те са навсякъде — измърмори под нос Анук. — Падат от небето. — Тя се усмихна сковано на шегата. — Изплъзнали се от преследване, бегълци от германски затвори, свалени пилоти.

Изабел се втренчи в летеца. Всички знаеха какво е наказанието за помагане на британски военен. Беше написано върху всички афиши, разлепени из града: затвор или смърт.

— Намерете му някакви дрехи — нареди Леви.

Възрастният мъж се извърна към летеца и заговори.

Очевидно военният не говореше френски.

— Те ще ти набавят някакви дрехи — обади се Изабел.

Стаята притихна. Тя почувства как всички погледи се впериха в нея.

— Ти говориш английски? — попита тихо Анук.

— Доста добре. Учила съм две години в швейцарско девическо училище.

Отново настъпи тишина. Накрая Леви заговори:

— Кажи на пилота, че ще го скрием някъде, докато намерим начин да го изведем от Франция.

— Можете да направите това? — удиви се Изабел.

— Не и в момента — отвърна Анук. — Разбира се, не му го казвай. Просто му кажи, че ние сме на негова страна и той е в безопасност, относителна, и трябва да прави това, което му кажем.

Изабел се запъти към летеца. Докато приближаваше, видя драскотините по лицето му и скъсания ръкав на летателния костюм. Беше сигурна, че тъмната линия в основата на косата му е от засъхнала кръв. Той хвърля бомби над Германия, помисли си тя.

— Не всички от нас бездействат — каза тя на младия мъж.

— Ти говориш английски! — възкликна той. — Слава богу. Самолетът ми се разби преди четири дни. Оттогава се крия из тъмните ъгли. Не знаех къде да отида, преди този мъж да ме сграбчи за ръката и да ме довлече тук. Ще ми помогнете ли?

Тя кимна.

— Как? Можете ли да ме върнете у дома?

— Аз не знам отговорите. Просто правете това, което те ви кажат, и, мосю?

— Да, госпожо?

— Те рискуват живота си, за да ви помогнат. Разбирате това, нали?

Той кимна.

Изабел се извърна с лице към новите си колеги.

— Той разбира и ще направи това, което му кажете.

— Merci, Изабел — каза Леви. — Къде да се свържем с теб, след като се върнеш от Амбоаз?

В мига, в който чу въпроса, Изабел знаеше отговора, който изненада и самата нея.

— В книжарницата — заяви твърдо. — Смятам отново да я отворя.

Леви я погледна внимателно.

— Какво ще каже баща ти за това? Мислех, че той я затвори, когато нацистите му заповядаха какво да продава.

— Моят баща работи за нацистите — отбеляза Изабел горчиво. — Мнението му не означава много. Той настоя да си намеря работа. Това ще бъде моята работа. По всяко време ще можете да се свържете с мен. Това е идеалното решение.

— Така е — отвърна Леви, макар да не изглеждаше много съгласен. — Много добре тогава. Анук ще ти донесе новите документи веднага щом осигурим carte d’identite. Ще ни е нужна твоя снимка. — Той присви очи. — И, Изабел, позволи ми за миг да вляза в ролята на възрастен мъж, съветващ едно младо момиче, което някога е било прекалено импулсивно, и да му напомни, че повече не може да се държи така. Ти знаеш, че с баща ти сме приятели, или бяхме, преди той да покаже истинската си същност, и от години съм се наслушал на истории за теб. Време е да пораснеш и да правиш това, което ти се казва. Винаги. Без изключение. Това е заради твоята и заради нашата безопасност.

Изабел се засрами, че той смяташе за нужно да й каже всичко това, при това пред останалите.

— Разбира се.

— А ако те заловят — намеси се Анук, — ще бъдеш най-вече жена. Разбираш ли? Те имат специални… противни наказания за нас.

Изабел преглътна мъчително. Тя бе мислила — бегло — за затвор и екзекуция. Това бе нещо, което никога не й бе идвало на ума. А би трябвало.

— Това, което изискваме един от друг, или по-точно, се надяваме, са два дни.

— Два дни?

— Ако те заловят и… те разпитват. Опитай се два дни да не кажеш нищо. Това ни дава време да изчезнем.

— Два дни — повтори Изабел. — Не е много дълго.

— Ти си толкова млада — намръщи се Анук.

* * *

През следващите шест дни Изабел четири пъти напуска Париж. Достави пакети в Амбоаз, Блоа и Лион. Прекара много повече време по железопътните гари, отколкото в апартамента на баща си, което устройваше и двамата. Стига да се редеше на опашки за храна и да се прибираше преди комендантския час, баща й не се интересуваше какво прави. Сега обаче отново беше в Париж и възнамеряваше да пристъпи към следващия етап на своя план.

— Няма да отваряш отново книжарницата.

Изабел се втренчи в баща си. Той стоеше до затъмнения прозорец. Бледата светлина подчертаваше запуснатото великолепие на апартамента, пълен с изящни антики, събирани от поколения. Хубави картини в тежки позлатени рамки красяха стените (някои липсваха и на тяхно място върху стените се виждаха тъмни петна; навярно папа ги бе продал), а ако се вдигнеха черните платна, от балкона щеше да се открие прекрасна гледка към Айфеловата кула.

— Ти ми каза да си намеря работа — заяви тя упорито. Увитият в хартия пакет в чантата й даваше нова сила да се опълчи на баща си. Освен това той вече беше пиян. Не след дълго щеше да се просне върху bergere^[3] в салона, скимтейки в съня си. Когато беше момиче, тъжните звуци, които издаваше, когато спеше, я изпълваха с желание да го приласкае и утеши. Но вече не.

— Имах предвид платена работа — процеди той сухо. Наля си още една чаша коняк.

— Защо просто не използваш купа за супа? — подхвърли тя ехидно.

Той подмина сарказма й.

— Няма да го позволя. Точка. Ти няма да отвориш книжарницата.

— Вече го направих. Днес. Цял следобед бях там и почиствах.

Той застина. Рошавите му сиви вежди се извиха.

— Ти си чистила?

— Почистих — кимна тя. — Знам, че това те изненадва, папа, но аз вече не съм на дванайсет. — Пристъпи към него. — Ще направя това, папа. Решила съм. Така ще имам време да се редя на опашките за храна и да изкарам малко пари. Германците ще купуват книги от мен. Обещавам ти го.

— Нима ще флиртуваш с тях? — изуми се той.

Осъдителната нотка в гласа му я жегна.

— И това го казва мъжът, който работи за тях.

Той се втренчи в нея.

Тя се втренчи в него.

— Добре — предаде се той накрая. — Прави каквото искаш. Но няма да припарваш до склада в дъното. Помещението е мое. Мое, Изабел. Ще го заключа и ще взема ключа, а ти ще уважиш желанието ми и ще стоиш далеч от тази стая.

— Защо?

— Това не те засяга.

— Да не би да се срещаш с жени там? На дивана?

Той поклати глава.

— Ти си едно глупаво момиче. Слава богу, че твоята маман не доживя да те види в какво си се превърнала.

Изабел изпита ненавист към себе си, задето от думите му я заболя толкова надълбоко.

— Или теб, папа. Или теб.