Джордж Катлин
Животът на индианците ^[0] (9)

Глава IX
Манданско село. — Военният им вожд. — Неговите приключения. — Индиански хубавици.

На другия ден ние стигнахме в селото на честните и гостоприемни мандани, които на своя език наричат себе си „Народа на Фазаните“. Това село се намира на четиристотин мили по-надолу от устието на Жълто-Каменната река. Манданското племе заема западния бряг на Мисури и наброява две хиляди души, които живеят в глинени вигвами. Кануто и всички мои принадлежности бяха пренесени в жилището на вожда от неговите жени и прибрани на безопасно място; у същия вожд останах и аз да гостувам.

Това племе не е чергарско. То живее в постоянни села, защитени от едната страна със стръмния бряг на Мисури, а от другата с висок плет. Това, което най-много бие на очи у местните хора, са техните поразителни очи и коса. Аз вече казах по-рано, че тъмните очи и черната коса са най-характерната черта у североамериканските индианци. Очите на всички мандани са ясно сини, а косата им е светло бяла от детинство до старини! Това не може да се обясни инак, освен ако се допусне, че у тях има смес от европейски елемент; но за това не се споменава не само в историята, но даже и в преданията.

Манданите са твърде миролюбиви хора и се бият само в случаи на законна защита против честите и страшни нападения от племената сиукси и кроу.

Аз се видях с техните двама вождове; единият от тях се казваше „Вълк“ — гражданският началник, а другият Ма-то-то-па (Четири Мечки) — военният началник на племето. И на двамата аз нарисувах портретите в естествена големина; вторият от тях ми се виждаше необикновен човек.

Той беше калѐн, непобедим воин, изящен, грациозен и вежлив. Портретът, който нарисувах, много му хареса и го удиви. Подир това той ми подари една своя горна дреха, дето бяха изобразени всички битки, в които участвувал, възпроизведени на дрехата от жена му.

На тази дреха той беше представен като решителен победител в цели четиринадесет битки и като неопровержимо доказателство на дрехата бяха зашити четиринадесет скалпа. Като ми подаряваше тази своя драгоценност, той се страхуваше, види се, че аз не ще съм в състояние да я оценя както трябва, и затова Ма-то-то-па я простря на земята, покани ме да седна при него и ми разтълкува всяка група поотделно. Когато разправяше за своите битки, той ме караше да докосвам с ръка косите, които му служеха за трофей.

Няколко избрани видни бойци от племето, които знаеха подвизите на своя вожд, присъствуваха при тази сцена; те потвърждаваха неговите думи със знаци и аз буквално ги записвах в своя бележник. Ето как предаваше вождът един от четиринадесетте си военни подвизи.

„Това копие — рече той, като го взе и го тури върху дрехата (то беше около осем фута дълго, със стоманено острие и украсен прът с множество орлови, червени и бели пера), — това копие принадлежеше на рикарския военен вожд. Рикарите^[1] винаги воюваха с нас. Веднъж през нощта те нападнаха подло нашето село и убиха много наши млади бойци, жени и деца. Те грабнаха брат ми оттук, а подир три дена аз намерих неговия труп нататък из върбалака, пронизан със същото това копие. Аз познах оръжието, което бях видял в ръцете на коварния рикарски вожд. Аз даже съм докосвал с ръка това копие, когато преди няколко месеца пуших с този човек калюмета на мира. Мнозина от моите бойци също го познаха. Аз запазих това остро оръжие, опръскано с кръвта на брат ми, и се заклех да отмъстя за него.

Минаха цели три години, но все не ми се удаваше случай да изпълня своята клетва. При това аз и не исках да се пролива невинна кръв и да се сее раздор между двете племена. Най-подир измислих друг начин. Покрих се цял с военни изображения, каквито по нас вождовете не носят, взех си храна за дълго време и само с ей това копие, тайно от всички свои съотечественици, заминах за селото на рикарите; нощно време пътувах, а денем се криех из тревите и почивах.

Подир шест дена аз видях селото на рикарите. Останалата част от деня прекарах в един ров, а през нощта влязох в селото без страх, че ще ме познае някой. Аз знаех жилището на вожда, наближих го и взех да обикалям около него и гледам кои са вътре и какво правят. Вождът седеше при огъня и си пушеше лулата, а жена му си беше легнала. Той си изпуши лулата, после още една — и си легна. Часът на отмъщението настана: огънят почти беше изгаснал и тишината се възцари в шатрата.

Тогава аз отворих вратата, вмъкнах се вътре с копието в ръка и седнах при огнището, дето висеше един котел с някаква гозба. Преди всичко аз се залових за тази гозба, защото бях прималял от глад. А в това време слушам жената на вожда като казва на мъжа си: «Кой ли яде в нашата шатра?» — «Не се плаши — отговори вождът, — навярно е някой гладен човек.» Като се нахраних, почнах да раздухвам огъня, за да се поосвети шатрата, та да видя где лежи моят враг. Тогава аз станах и забих това копие направо в сърцето му. След това напуснах шатрата с копието в едната си ръка, а със скалпа в другата и избягах по-скоро, без да се досети племето от къде е дошъл и къде е изчезнал убиецът.

През цялата нощ аз все вървях, а на другия ден се скрих и по този начин, ден подир ден, най-подир стъпих тържествено в нашето село с косата на рикарския вожд, закачена на собственото му копие. О, приятелю драги — продължи Ма-то-то-па, — ти виждаш сега с очите си тука скалпа на този мой враг и това остро желязо, извадено от тялото на брат ми, за отмъщение с помощта на Великия Дух. Сега на това копие засъхна вече кръвта на жертвата и убиеца. Ала, о, приятелю, Ма-то-то-па не е научен да отмъщава по такъв начин: в този случай той искаше да убие едно псе и го уби тъй, както то заслужаваше. Макар и рикарският вожд да беше храбър воин и владетел на много скалпове, обаче той не беше честен човек. Той ходеше около нашето село като кръвожаден вълк и убиваше нашите жени и деца, когато те отиваха да се къпят на реката. Разбира се, че ако той беше по-честен, аз бих се сражавал с него при равни условия; но понеже той живееше коварно, не трябваше да свърши мръсния си живот със смъртта на честен човек.“

Аз бих напълнил тази книга само с разкази за подвизите на Ма-то-то-па, но ще се огранича само с един от неговите подвизи. Докато ние седяхме около дрехата, Ма-то-то-па ми обърна вниманието върху косите на един знаменит герой, бивш вожд на племето кроу, после показа изображението на една група и ми разправи следното:

„Кроу отдавна бяха наши врагове; техните бойци често нападаха нашето село и дебнеха ловците ни, когато излизаха на лов из полето. Преди няколко години едно отделение от няколкостотин кроу се появи в полето близо до нашето село — селото на манданите. Аз със своите храбри бойци излязох да ги посрещна. Когато и двата неприятелски лагера се наближиха и приготвиха за бой, те се спряха, и вождът на кроу изпрати до нас, манданите, свой пратеник с бял флаг. — «Тук ли е Ма-то-то-па, военният вожд на манданите? — попита пратеникът. — Той е храбър човек, и ако днес той ви предвожда, то нека иде да се срещне с вожда на кроу и по този начин да избегне проливането на кръвта на своите бойци. Тази покана му се изпраща от вожда на кроу — Хора-то-а.» А пък аз му отговорих: — «Хора-то-а е вожд и мой противник, достоен за Ма-то-то-па. Днес манданите Ма-то-то-па ги води на битка. Той ще бъде щастлив, ако се види с вожда на кроу и пощади кръвта на своите храбри бойци. Такъв е отговорът на Манданския вожд!» Щом пратеникът се завърна и предаде моите думи, вождът на кроу се отдели от своите редове и препусна към нашия лагер със своя кон, бял като сняг; в лявата си ръка той имаше щит, а в дясната — пушка.

Аз излязох насреща му и ние стреляхме по два пъти един срещу друг, като препускахме с конете, но без всякакви последствия. Моят барут се свърши скоро и аз показах на противника си своята барутница, като му обясних със знаци, че тя е празна. Тогава вождът на кроу развърза своята, хвърли я на земята заедно с пушката си, взе лъка и се прикри с щита си. Аз направих същото и стрелите заваляха. Ние се ранихме и двамата в краката; моят кон падна, поразен в сърцето. Щом се намерих на земята, аз веднага опънах лъка и се прикрих с щита си.

Вождът на кроу беше храбър воин, достоен за Ма-то-то-па; той скочи от коня си на земята, и като го застреля, се втурна пеша срещу мен. Боят се поднови. Но скоро вождът на кроу захвърли своя празен колчан и се спусна върху мен със страшен нож в ръка. Аз също запратих своя колчан и като извиках «Добре!» — се хвърлих върху Хора-то-а, и между нас се завърза ръкопашен бой. Моят нож се изхлузи от пояса ми, но беше късно да го поема: той вече се намираше в ръцете на противника ми. Кръвта ми течеше от страшните и многочислени рани. Камата на Хора-то-а два пъти ме рани тежко в ръката, обаче аз все пак сполучих да я изтръгна из ръцете на противника си и да я забия в сърцето му. Тъй падна Хора-то-а — храбрият вожд на кроу.“

Скалпът на Хора-то-а и окървавената му кама принадлежаха на Ма-то-то-па; аз ги видях у него; видях тъй също и дясната ръка на разказвача — Ма-то-то-па — осакатена завинаги.

Манданските жени доста гиздаво се обличат с дрехи от кожи, дълги почти до земята. Те обикновено са скромни и плахи и твърде прилични. Много от тях са даже хубавици и индианците знаят да ценят тяхната красота.

Имената им въобще са нежни и съдържателни: „Полудневно слънце“, „Уханна трева“, „Светилник“, „Див шалфей“ (трева), „Плачеща върба“, „Гълъбица“.

Мъжките имена са също тъй разнообразни и изразителни; ето и няколко такива, взети наслука от вождове и бойци, които съм рисувал: „Гръм“, „Гръмоносен облак“, „Бял облак“, „Летящ облак“, „Буря“, „Дъжд“, „Ураган“, „Лунна нощ“, „Дълбоко езеро“, „Гърмяща птица“, „Мечка гризли“, „Бяла мечка“, „Храсталак“, „Цвете“ и др. такива. Всичко това се заема от някое напомняне за прилика или приключение. Често пъти под влиянието на някое характерно обстоятелство воинът оставя първото си име и приема друго. Впрочем, какво значи за тия бедни и щастливи племена името и неговото променяне? У тях не съществуват никакви особени формалности в това отношение — никакви квитанции, списъци или договори!

Манданите ми разказаха едно твърде любопитно предание, нещо като нашия потоп. Те разправят, че веднъж всички живи същества у тях загинали от прииждането на много води, с изключение само на един човек, който се спрял с едно голямо кану на върха на една висока планина, близо до тяхното село. От този именно човек, казват те, произлезли след това всичките други хора. Те го наричат „Ну-мок-мак-а-на“ (единствения или първия човек) и всяка година празнуват цели четири дена подред с религиозна церемония в памет на това велико събитие. Тази церемония е много чудновата и се извършва в една огромна пуста шатра, съградена изключително с тази цел. Около средата на юни месец се явява тайнствена личност, разбира се, един добре маскиран индианец, който играе ролята на „Ну-мок-мак-а-на“ — човекът, спасил се от потопа. Подир церемонията той се връща в непристъпните гори, откъдето е дошъл и дето живее постоянно, като обещава да се яви подир една година за същата церемония.

Тази личност е твърде оригинална. Той е наметнат с мантия от четири бели вълчи кожи, а главата му е украсена с две сврачи кожи; голите места на тялото му са намазани с бяла глина, а лицето му боядисано: всичко това се прави така навярно за прилика с цвета на бял човек.

Случи ми се да присъствувам веднъж на четиридневната церемония, в която техните младежи прекарват дървени трески през мускулите на раменете, гърдите и ръцете си, и доброволно се подхвърлят на всевъзможни изтезания, едно — поради религиозните си чувства, а друго — за да покажат на вождовете и зрителите на тази ужасна сцена кой от тях е по-сърцат и повече време може да изтърпи мъките. Всеки младеж, който достига своето пълнолетие, е длъжен да се изложи на това ужасно изтезание. Ще кажа повече: няма момченце, което да не чака този ден с нетърпение. Този обичай е най-необикновеният и най-жестокият, който съм срещал у диваците и съм го описал в отделна книга.

Трябва да призная, че с болка на сърцето гледах този тъй добър, гостоприемен и наглед щастлив народ, дотолкова предан на суеверието и невежеството, че да изпълнява такива жестокости. Впрочем, тия жестокости съставляваха част от религията на това тъй добро, но злополучно племе, което, уви! — след моето посещение изчезна от лицето на земята, а заедно с него — и суеверията му.

В деня на заминаването ни от манданите, нашето кану и багаж бяха пренесени на брега. Моите приятели: Ма-то-то-па, Вълкът, великият вожд и великият лечител ме прегърнаха сърдечно. Бойците ми стиснаха ръката; жените и децата гръмогласно ни пожелаха благополучно пътуване. Подир това ние с Богард и Батист пак седнахме в нашето кану и отпътувахме надолу по течението.

Когато бяхме потеглили вече на път и бързеят на реката ни подхвана дотолкова, щото нямаше никаква възможност да спрем, видяхме един млад индианец, наш познат, да тича подир нас по брега и като се изравни с нашето кану, наведе се към реката и пъргаво ни метна един малък пакет, който извади изпод дрехата си. Аз исках да развържа пакета, но индианецът забеляза това и направи знак с ръка и глава, от който разбрах, че не трябва да бързам, и ние се разделихме. Но като се отдалечихме на около една или две мили от селото, аз взех пакета, стегнат с ремъци, и го развързах. Признавам си, бях много приятно изненадан: това бяха чифт индиански мокасини, най-красивите, каквито някога съм виждал; те бяха украсени с ресни от коса и изкусно набодени с таралежови игли. Още като ги видях, аз ги познах чии са: синът на знаменития вожд се радваше на тях, като на своя най-драгоценна собственост; аз напразно исках да ги купя от него преди няколко дена. Заради тях аз предлагах на младия индианец един кон, но на това той ми отговори:

— Не, аз не мога да ви ги продам. Ресните от коса са най-скъпоценен трофей и моите другари по оръжие биха ми се присмели, ако ви ги отстъпя за каквато и да е цена.

И така този великодушен младеж ми даде най-скъпоценното си нещо, и то — без всяка надежда да се срещне с мен още веднъж когато и да е. И в какво положение той ми поднесе своя подарък? Именно тогава, когато аз, повлечен от бързея на реката, не можех скоро да го развържа и да възнаградя с нещо младия индианец — и при това той ми подаряваше предмета, който не искаше да отстъпи за никаква цена!

Сега ще кажа последните си и скръбни думи за това интересно манданско племе.

На другата година един от параходите на американското търговско дружество за кожи плавал нагоре по Мисури с търговска цел — най-вече да продава ром и ракия на крайбрежните племена; той имал нещастието да се спре при селото на манданите тогава, когато в него лежали двама матроси, болни от сипаница^[2]. Страшната болест веднага се разпространила в нещастното племе и подир три месеца останали живи само тридесет и двама мандани…

Това скръбно събитие доказва до каква степен са развалени белите търгаши, които принуждават индианците да търгуват с тях и ги заплашват с топове, ако те не им купуват рома или ракията! Манданите купуваха от тях тия отровни напитки и им ги плащаха от четири до пет долара на килограм, а другите си средства разпиляваха за различни дрънкала и висулки, които купуваха на също такава баснословна цена.

Когато търговският параход донесъл болестта и смъртта на индианците, в него се намирал високонравственият и добросъвестен майор Дохърти, правителствен агент по индианските въпроси. Той с всички сили се противил, щото този параход, който носи заразителния бич — сипаницата — да не спира никак на тия места и никой да не отива в селото на манданите. Но за жалост, това е било на 2000 мили от ония предели, където действуват законите — в една страна, дето господствува грубата сила. Нямало е кой да послуша гласа на честния човек. Та и какво можеше той да направи против прелъстителната перспектива за грубите, безбожни егоисти — неимоверната печалба от високата цена на рома и ракията?…

Като унищожава почти напълно манданите, заразата минава по ред при чернокраките и погубва от тях 25 000 души, после от анинобите погубва 6000 души, от книотените — 4000 души, а от кроу — 3500 души!… Никой не знае колко жертви е взела тази болест по-нататък — към Тихия океан: в тия отдалечени страни няма никакви вестници, а кожарите^[3] никак не обичат да съобщават подобни сведения.