Джордж Катлин
Животът на индианците ^[0] (14)

Глава XIV.
Сцила и полята на Каракас. — Равнините на Венецуела. — Индианци. — Почетния танц. — Плаване по Ориноко. — Светът в едно цвете. — Мързеливия. — Баранкас. — Устието на Ориноко.

Сега ще оставим полята на далечния запад, за да се запознаем с безкрайните гори и вечната зеленина; тук всичко в природата като че е неизменно — и радостта, и цветята, и гледката, и пеенето; зимните вихри са тук непознати и даже когато листата жълтеят и падат — тук пъпките се зеленеят и цветята се разтварят. Аз бях щастлив да видя такава страна и казвам, че няма човек, който да е бил ощастливен веднъж да диша този топъл ароматен въздух и да се наслаждава на разкошната природа в долината на река Амазонка, който, повтарям, е имал щастието да стъпи веднъж в този земен рай и да не пожелае още веднъж да го посети, ако само средствата му позволяват.

Но ние още не сме стигнали съвсем. Каракас не се намира в долината на Амазонка, нито е точно началото на Южна Америка, но е на северния бряг на континента. Каракас е във Венецуела, на песъчливия бряг. Там аз пристигнах първо и това ще бъде нашата изходна точка.

Преди шейсет години тук се е случило едно страшно земетресение, от което загинали повече от десет хиляди жители. Даже и сега отвъд града, на голямо разстояние се виждат страшни пропасти, зинали от онази епоха.

Природата за всичко е била тук много щедра и всяко нещо е създала в голям мащаб. Какво става в тази грамадна пещ, над която ние ходим? Откога е тя в действие? Никой не знае. Преди димът и пепелта се издигали до върховете на Чимборасо — на височина 2600 разтега. Вулканът, който и сега действува, е Котопакси. Ехтежът и ревът му се чуват на разстояние 600 мили. Веднъж той изригнал една гранитна скала от 327 кубически фута, която паднала на 7250 разтега от кратера му!

Близо нататък тече огромната река Ориноко. Още по-нататък — река Амазонка, много по-широка от Мисури и Мисисипи заедно, но не е тъй дълга. По време на най-високия си прилив тя се разширява до тридесет мили. В нея има не по-малко от хиляда и петстотин острова; в по-големите от тях, завзети от богати земевладелци, има може би повече от петдесет хиляди глави добитък. Морските инженери, които измерили коритото на река Амазонка, за сметка на Съединените Щати, съобщават, че направения във Филаделфия броненосец „Пенсилвания“, въоръжен със сто и четиридесет топа, при ниска вода може свободно да плава до Табатинга, т.е. повече от 2000 мили от устието й нагоре и че всички други параходи плават още 1000 мили по-нататък, без да се излагат на опасността да заседнат някъде на пясък.

Сцила, стената от отвесни скали, която се издига зад град Каракас, е висока до две хиляди разтега. По време на споменатото земетресение тя тъй силно била разклатена, щото камъните и дърветата, откъртени от стените й, летели по всички посоки. Сега човек много трудно може да се изкачи на върха й.

Но тук близо до нея, в равнината, живеят индианци и аз, разбира се, трябва да се отбия и при тях.

С тази цел напълних една раница с най-необходимите си неща и заедно с доктор Хенц, немски ботаник и неговия прислужник, заминах за там. Ние нямахме коне и затова тръгнахме пеша по тия пленителни равнини; може би гаучосите, чергарите-овчари, щяха да ни помогнат със своите катъри. Най-малко триста мили път има пред нас от Ангостура до Ориноко, но ние ще ги преминем.

Прериите в тази страна се наричат пампаси; по своята обширност и релеф те отдалеч много приличат на ония, по които аз преминах с Чарли между крепостта Гибсън и Сейнт Луис. Малки възвишения се простират във всички посоки, сред тях текат чудесни бистри потоци, бреговете на които са покрити с дъбрава и групи дървета.

Това са банани и перести палми с различна височина, а долу, около стволовете им — нискостеблени палми. Докъдето поглед стига се ширят полета от гераниуми с пъстри цветове, които пълнят въздуха с нежни аромати, а на други места див трендафил и хиляди други цветове. На много места полята са покрити с лилиуми в различни нюанси. Сливите и дивото грозде тук растат изобилно. Няма хълм, дето да не блестят златистите портокали с ослепително белите си цветове, които тъй пълнят въздуха с аромат. Под краката ни се разстилат различни карамфили и теменуги, а понякога, за разнообразие, се появява и някоя гърмяща змия.

Около нас хвърчат колибри; хиляди бръмбари и други летящи насекоми се удрят в нас.

Слънцето в пампасите е по-малко и по-вертикално; за да може човек да погледне в него, трябва да си извие врата назад. Тук човек почва да се чувства по-малък, отколкото в Англия; сянката му е по-къса, не върви с него тъй неотстъпно и не се издължава толкова далеч зад него.

Що се отнася до индианците, то те тук не са много: шарката, ромът и ракията изтребиха повечето от тях. Впрочем тук се намират чаймасите и галибите, полуцивилизовани и полусмесени с испанци. Някои от тях са чистокръвни; по цвят и характер те много приличат на оджибве в Северна Америка. Те са пъргави, силни хора и извънредно красиво сложени; при тях не се забелязват никакви физически дефекти.

Докторът се радваше на своята ботаническа сбирка, а и аз не по-малко от него се радвах на своите нарисувани нови сцени. Между другите нарисувах и един много хубав танц, наречен по индиански мач-и-о-а (почетен или увеселителен танц). Той беше изигран в чест на нашето пристигане, защото индианците бяха особено доволни от нас — макар и да не можеше да се каже точно — дали от самите нас, или от подаръците, които им дадохме. А може би и затова, че техният доктор или магьосник им каза за мен, че и аз съм също като него „велик лечител“.

Как! И Южна Америка ли има такива доктори? Досущ такива, каквито са и в Северна. Портретът на вожда и тук също го носеха, уловен за ъглите, както и там, и воините танцуваха бойния танц, също както северните индианци. И подир всичко това последва красивият танц, изпълнен от дамите, понеже в тия места и младите жени танцуват понякога, но това става доста рядко. За тази цел бяха избрани от вожда три млади хубавици: това беше извънредна почест, която те отдаваха на моята „медицина“, понеже от няколко години насам не бяха виждали такова зрелище.

Под краката на всяка от тях беше постлана вместо килим тигрова кожа. Косите им, прибрани на главата със сребърна панделка, падаха в блестящи плетеници на широките им плещи и стройния им кръст. През долните им устни бяха прекарани дълги сребърни игли и нанизи от сини и бели мъниста висяха от тях; шиите им бяха претрупани с множество нанизи; по ръцете и краката им имаше медни и стъклени гривни; лицата им бяха нашарени с червена боя и цялото им тяло белосано. Те танцуваха бързо под ритъма на тъпана и пеенето на вождовете.

Невъзможно е човек да си представи нещо по-прелестно от равнините, които се простират между Каракас и Ориноко. По тях се въдят голямо количество коне и други диви животни; от чието месо се хранят както индианците, тъй и белите, понеже няма бизони. Индианците и испанците тук отиват на лов за тях не със стрели или копия, а с „бола“. Това е едно въже, оплетено от кожени ремъци, което се разделя от средата на три разклонения. В края на всяко разклонение, дълго от осем до девет педи, връзват по една топка от олово, тежка около четвърт килограм. Ездачът държи в дясната си ръка едната от тия топки, докато конят препуска към желания лов, а останалите две топки върти над главата си, докато се приближи до жертвата колкото трябва. Тогава той хвърля своята топка, която завлича и другите две, и трите, като запазват взаимното си разположение, се въртят във въздуха, докато едно от въжетата падне върху шията на избраното животно и се увие около нея, а другите две се заплитат в краката му. Няма животно, което да не падне в този случай и да не стане лесна плячка на ловеца, който го убива веднага или от коня, с копие, или като слезе — с нож.

Този способ те употребяват с цел да убиват. Така те убиват дивите коне за кожата и козината им, а другите животни — за месото, кожата и рогата.

Ако искат да уловят някой див кон за възсядане, тогава този способ не е подходящ за целта, защото девет от десет коня, заловени посредством бола, когато бягат с голяма скорост си скършват врата при падането или пък стават негодни за каквато и да било работа. Затова в такива случаи те обикновено употребяват ласото, и то почти тъй, както и североамериканските индианци, което вече описах по-рано; единствената разлика се състои в това, че когато спре конят, заловен с ласото, туземците го бият по темето с една къса, дебела пръчка, напълнена с олово, и тия оглушителни удари обикновено събарят животното на земята. Когато конят се свести, повдига се и със затворени очи, робски се покорява на жестокия си укротител.

Но, според мен, този способ, който аз внимателно съм изучил, лишава тия животни, тия дивни коне завинаги от естествената им енергия и значително намалява достойнствата им.

В малкия градец Чапаро, който отстои на шестдесет мили от Ориноко, ние научихме, че едно отделение въстаници^[1] отива за Ангостура. Благодарение на катърите, които бяхме наели, ние можахме да отпътуваме до Сан Диего, а оттам до брега на Ориноко, тридесет мили по-надолу от Ангостура; оттам нататък кануто ни донесе до Баранкас, отдето пък отидохме с параход до Демерара, в Британска Гвиана.

Но преди да пристигнем в Демерара, ние пропътувахме с доктора известно разстояние по река Ориноко. Невъзможно е да се опишат тия гледки, защото думите са безсилни там, дето и гениалната четка не е в състояние да предаде цялото величие и великолепие.

С една дума, разкошната тропическа растителност и разнообразното животинско царство от четириноги, птици, влечуги и насекоми — правят от крайбрежните гори на Ориноко нещо фантастично.

Веднъж плавахме под сводове от зеленина.

— Ето рояк пчели пред нас — каза д-р Хенц, — те ще ни нажилят до смърт!

— Не, докторе, това е само разтвореното цветно кълбо на цъфтяща палма; впрочем, вие по-добре знаете това от мен; и тъй вие имате думата, като специалист по тази част.

— Наистина така е, и аз ще ви запозная с някои неща в това отношение. По тия места има двеста вида палми и всеки вид се различава по цвета и плода си. Плодът на всяка палма расте на онова място, където клоните започват от ствола. Плодът се предшествува от цветното кълбо, което е много голямо и минават седмици, а понякога и месец, докато узрее напълно, за да се разтвори. На някои палми тия кълба са тъй големи, щото трима-четирима души едвам могат да повдигнат едното. Когато се разтвори това кълбо, показват се сто, а понякога и хиляда алени миризливи медоносни цветове, които на голямо разстояние изпълват въздуха с аромат. Птиците и насекомите, които смучат мед, знаят няколко дена по-рано кога ще стане това събитие; те с мириади^[2] се събират около тия кълба, готови за нападение. И ето пред нас се открива едно забележително зрелище. Сред този развълнуван крилат облак ние виждаме разтвореното кълбо, пълно с цветове, към което се стремят вкупом тия въздушни посетители. Сега вече няма никаква опасност да бъдем ужилени от тях. Макар повечето от тия малки работливи създания да са въоръжени с жило, те бързат да нахранят малките си и нямат време да ни нападат. Да отидем и ги погледаме по-отблизо.

— Благодаря ви, докторе, за малкия урок по ботаника.

Ние спряхме кануто си да погледаме усърдните труженици. С помощта на моя бинокъл можахме да присъствуваме на това необикновено и любопитно зрелище. Докато хиляди пчели, оси, колибри и всякакви смучещи мед насекоми жужаха около цветовете, лесно се забелязваше, че и там, както и на другите стъпала на жизнената стълба, има привилегировани и лишени от късмет; забелязваха се тъй също и неколцина щастливци. Повърхността на тези гроздове от цветове изглеждаше покрита главно с бързо стрелкащите се и блестящи малки колибри с всякакви размери и цветове, чиито дълги и тънки клюнове проникваха във всяко цветче, докато балансираха с трептящите си крилца, готови да хвръкнат при първата опасност. Те изглеждаха царете на угощението. Но имаше и други, още по-успешни: трудолюбивите и безстрашни пчели и някои други насекоми, които пропълзяваха между къдравите листчета на цветния лабиринт и събираха най-хубавите, най-ароматните медени сокове там, където другите не можеха да се промъкнат. Ала какво се случваше с тях после? Уви! — както и много хора на този свят, преситени вече на наслаждения, те преминаваха от тази райска, царствена трапеза — във вечността.

Тук, на тази трапеза, се намира и малкият пчелен сокол, с остри нокти и блестящи очи; той обича меда, но не го смуче, а си го добива по един друг, по-бърз и по-удобен начин: той улавя малките труженици, когато си тръгват със своята богата плячка. Като свърши с угощението, тръгва си и той, но лети тежко, преситен от ядене. Но и той не по-малко е изложен на опасности: неговите врагове, които са по-силни от него и обладават по-яки, по-могъщи криле, принадлежат на собствената му порода. Те седят като мълчаливи стражи върху сухите клони на надвисналите дървета и изведнъж го нападат, щом той излезе на открито. Сред тия многобройни въздушни завистливи съперници, снабдени със смъртоносни нокти и клюнове, са ставали много битки и много убийства. Когато се бият, много от тях падат във водата, на земята и в крайбрежните треви.

— Я погледнете там, на брега! — извика докторът. — Виждате ли оная малка зелена змия, и още една — бяла? Те са от една и съща порода, макар с различен цвят; и двете ядат мед, при все че никой не знае това. И на тях също им е добре известно, както и на тия насекоми, кога ще се разтвори цветното кълбо, и пристигат. Те пък причакват пълните с мед трупове на нещастните победени птици.

— Отде научихте, докторе, този любопитен факт?

— От индианците.

— Докторе, продължих аз: много бих желал сега да ми опишете дървото, на което растат кокосовите орехи.

— Не вярвам да има такива наблизо — каза докторът: кокосовата палма не е местно растение, тя е донесена тук, но все пак надявам се скоро да я видим.

И така ние с разсъждения, разговори и забавления си прекарвахме времето, а река Ориноко неусетно ни носеше надолу.

Не мога да не спомена и за кампанеро^[3]. Каква чудна птица! Нейното пеене напомня звън или биене на камбана. Тя придава нещо магическо на гората. Според мен кампанеро живее уединено, защото никога не я виждахме. Ние чувахме нейните чудни звуци, но не можехме да открием откъде идат те. Винаги напразно се впускахме да я търсим в една или друга посока; съдейки по гласа й, тя като че се намираше някъде далеко, не по-малко от една миля, но в същност тя можеше и да е на няколко разтега от нас.

Кампанеро се обажда само вечерно време, когато вече трудно може да я видиш, или на разсъмване, когато също не се вижда добре. Дали тя не е като вълшебната гръмотевична птица на индианците? Аз никога не можах да я видя, макар че получих званието „доктор“ от индианците. Дали това е птица или е просто звукова измама? Дали това не е звънец, окачен на някоя крава и звъни далеко нататък? Обаче кампанеро беше около нас, отпред, отзад, тя пътуваше с нас; но нека сега да я оставим и може би ще я потърсим отново.

Макар че в тия гори и по живописните брегове постоянно се чува пеенето на птиците, като че половината от живите същества спят денем: защото едва спираше хорът на едните певци — и започваше друг, но каква голяма разлика помежду им! Дневните концерти, доколкото разбирахме, винаги бяха весели, но пък нощните — пълни с меланхолия: често се чуваше ревът на гладния ягуар, тъжният вой на червените маймуни; разнасяха се крясъците на бухала; козодоят пък всяка вечер сядаше на дървото близо до нас, доколкото му позволяваше предпазливостта, и дразнеше нервите ни с грубия си и съвсем човешки глас: „Кои сте вие? Махайте се! Махайте се!“

— Но какво е това голямо животно, което виждам да виси там на клона?

— Това е ленивец, най-мързеливото животно на света, но и най-безвредното; няма сили да се изправи на краката си, а виси по цял ден, без да помръдне и спи под клона на дървото, закрепен за него с дългите си нокти.

— Как, нима той виси и спи по цял ден!

— То се знае — това е по-лесно, отколкото да спи прав — все едно като че спи в хамак.

— Виж го ти, големеца! Люлее се по цял ден. Трябва да е много тлъст.

— Аз мисля, че той стои буден цяла нощ, и ако имате птичарник, съветвам ви — бъдете по-предпазлив.

— Но той изглежда много угоен.

— Светът е пълен с джентълмени от неговата пасмина. Той не може да се движи. Ще го бодна малко, за да го видя по-отблизо.

Бум!

Той пада в реката; но плува. Ето го на отсрещния бряг и с един скок пак се намери на дървото! С втори скок от четиридесет фута той се прехвърли на друго дърво, а с трети — съвсем се скри от очите ни.

— Я виж какъв бил той, вашият ленив джентълмен! Него нищо не може да го стигне във водата, и никакво куче не може да го улови на земята, а пък на дървото — малко са ония маймуни, които биха го изпреварили по пъргавина. Аз мисля, че той е голям шейретин^[4].

Ето ни най-сетне и в Баранкас. Тук аз се разделих с доктора.

Аз съм в парахода.

— Колко странно изглежда това място, капитане! Колко много острови! Нали сега сме в устието на Ориноко?

— Не точно.

— Тази река има сто устия, както съм слушал.

— Не, само петдесет.

— Какво величие, какво великолепие има в тия гори около нас! Тия десетки хиляди палми, потопени във водата, приличат на някоя огромна колонада или портик^[5] на някое грамадно здание.

— Да, така е; но те не изглеждат така при отлив. По това време приливът е доста голям. Виждам, господине, че сте англичанин.

— Не, капитане: аз съм американец.

— Дайте ми ръката си; вие знаете кой съм аз, по-късно ще продължим нашия разговор.

— Капитане, моля, преди да слезете в каютата, кажете ми какви са тия птичи гнезда, които виждам по крайбрежните дървета, ей там на близкия остров? Те са много големи, за да бъдат…

— Как! Мигар вие не ги знаете? Те принадлежат на едни големи птици, които скоро ще се появят около нас. Тия птици ходят както по водата, тъй и по въздуха; те се хранят с риби и миди, и аз ето на, в този момент чакам от тях прясна храна. Тия птици, господине, се казват гуарани (кариби), те строят къщите си по дърветата и се качват до тях по стълба от своите канута, а излизат само когато има прилив, и то винаги със своите канута: когато водите спаднат, около тях остава само дълбока кал, тиня, по която никой не смее да ходи^[6]…