Джордж Катлин
Животът на индианците ^[0] (11)

Глава XI
Крайбрежието на Сейнт Луис. — Върховете на Мисисипи. — Каменната скала за калюмети. — Гнездото на гръмотевицата.

Безполезно е за моите млади читатели да вървят стъпка по стъпка подир мен до Сейнт Луис. Този толкова дълъг път ние преминахме с Богард и Батист полека-лека, като си прекарвахме времето в разходки, в лов, през дим и пламъци. Есента настъпваше и полските треви, дълги по седем фута, горяха и заплашваха нашите бради, които не бяхме бръснали още от нещастната ни среща със семейството на мечките гризли.

Моето кану, за което толкова се грижеха индианците сиукси и мандани, го откраднаха в Сейнт Луиското пристанище два часа след като пристигнахме. Щом се спряхме до брега на този голям град, аз изпратих нещата си в гостилницата; сетне, за по-голяма безопасност, с позволението на капитана, ние качихме нашето кану на един параход, който стоеше в пристанището на котва, като смятахме да му намерим подир няколко часа друго по-удобно място. Всичко това беше много добре пресметнато, но когато се върнах на брега, не намерих кануто и никога след това не можах да науча къде се дяна то — кой ми го похити.

През второто лято плавах с едно кану от кора нагоре по Лисичата река, от Зеления залив до изворите й, заедно с един англичанин, на име Ууд, който сега живее във Филаделфия. Като стигнахме до изворите, които само две мили равна прерия отделя от началото на Уисконсин — притока на Мисисипи — ние извлякохме кануто си на сухо; аз го взех за единия край, метнах малката му котва на рамо и го завлякох много лесно до Уисконсин, която на това място е само няколко разтега широка. Ние заплавахме по тази река надолу и отплавахме около хиляда мили — до сливането й с Мисисипи, като се спирахме само да пренощуваме на живописните й брегове. Като влязохме в Мисисипи, ние доста се измъчихме да плаваме нагоре по течението й до Кучешката прерия и оттам до водопада Свети Антоний — на разстояние 725 мили.

От водопада Свети Антоний ние плавахме още по-нагоре до 100 мили по реката Свети Петър, за да видим кариерата за червен камък за калюмети на Големия Прериен хълм, откъдето индианците вземат толкова хубавия материал за своите лули. Ние намерихме тази любопитна местност не толкова по индианските предания за нея, колкото по грандиозния изглед и уникалния червен камък, който се различава от всички подобни нему камъни в Америка, а може би и в целия свят.

Много от околните племена са идвали на Големия Прериен хълм да къртят камъни за своите калюмети, без страх да се срещнат с враговете си. Те казват, че Великият Дух е предназначил този камък изключително за техните калюмети, че той го е оставил на разположение на всички и че би било престъпление да се вдигне секира срещу някое враждебно племе, което се яви на кариерата; и най-сетне, Великия Дух е обявил този камък за кост от тяхната кост, плът от тяхната плът и че е предназначен да им служи изключително за казаната цел.

Племето сиукси, в страната на които се намира тази кариера, ни задържа няколко дена и употреби всички усилия да ни попречи да я видим, като казваха, че никога не я е виждал нито един бял човек и не трябва да я види, защото е свещено място. Те ни казваха още, че навярно ние сме изпратени от правителството да оценим кариерата и сетне да я купим от тях, но те по никакъв начин не биха се съгласили да я продадат. Обаче ние ги уверихме, че сме само частни лица, които желаем да удовлетворим своето любопитство, и че дълбоко уважаваме техните предания. Тогава те ни позволиха да отидем да я видим, но изпратиха с нас двадесет души индианци да ни съпровождат и вероятно да гледат да не би да извършим някое светотатство над тяхната светиня.

Когато разглеждахме кариерата, индианците ни съобщиха, че се намираме близо до Гнездото на гръмотевицата, което отстои на не повече от двадесет мили оттам.

— Гнездо на гръмотевица ли? Какво е това?

— Как какво? — каза един от лечителите. — Там се излюпват гръмотевиците!

— Тогава излиза, че гръмотевицата се излюпва от яйце?

— Разбира се!

— Добре. В такъв случай това яйце трябва да го снася някоя доста голяма птица.

— Не, напротив, птицата е много малка. Тя не е по-голяма от върха на малкия ви пръст. Мнозина от нашите лечители са я виждали.

— Добре — каза другарят ми Ууд. — Ние ще отидем и там непременно. Аз много съм слушал за тази чудновата птица и съм любопитен да я видя.

Нашият преводач, който същевременно ни служеше и за водач, ни каза, че това чудно място, посветено на излюпването на гръмотевицата, се намира на един висок планински връх. Индианците вярват, че през горещите дни — предвестници на бурята, въпросната птица мъти яйцата, които са пълни с гръм; той ни съобщи още, че пътем — отивайки за Гнездото на гръмотевицата — ще се отбием малко на запад, за да ни покаже Каменния лечител, една извънредна рядкост, която всички индианци винаги посещават.

Ние възседнахме конете призори и потеглихме на път. Първо се изкачихме на един висок хълм, покрит с трева; по него нямаше нито едно дръвце, даже нито един храст — само зелени, вълнообразни могилки се виждаха наоколо. На този именно връх, широк около десет уврата^[1], се намираше Каменния лечител — едно грубо, но пропорционално изображение на човешка фигура. Тя е дълга повече от триста фута; ръцете и краката й са опънати; тази фигура е направена от плоски камъни, донесени тук от индианците през незапомнени времена, понеже на много мили наоколо аз не видях нито едно камъче.

Защо е бил издигнат този чудноват паметник — никой не знаеше, но индианците ни разправиха, че те никога не отиват на лов или на война, докато не се отбият по-напред при Каменния лечител и не прибавят към неговата статуя по едно малко плоско камъче, колкото и да ги отклонява това от пътя им.

Когато всеки от нашите спътници индианци сложи своя принос и ни разправиха всичко, което знаеха за статуята, ние потеглихме към Гнездото на гръмотевицата.

Подир едно продължително препускане с конете ние стигнахме най-сетне на онова място, дето се извършва страшното тайнство. Това светилище е разположено на един хълм, покрит с дребен храсталак.

Нашият водач беше голям хитрец и се казваше Синия лечител; той познаваше лично всички североамерикански офицери, които се намираха в гарнизона близо до водопада Свети Антоний. Когато стигнахме до хълма и се намерихме пред свещеното място, той ни покани да слезем от конете и да почакаме малко. Индианците снеха перата от главите си и ги скриха под дрехите си; сетне отърсиха, почистиха хранените си коне, извадиха си огледалцата, за да видят как са шарките им, и като се натъкмиха добре подобно римляните, тръгнаха към храсталака с тихи стъпки, предвождани от Синия лечител, като водеха конете си за юздите.

Те се спряха на четири или пет разтега от гнездото; всеки хвърли по листче тютюн на тревата, която пред нас изглеждаше непокътната, но под нас и зад нас беше доста стъпкана. Аз оставих своя кон на Ууд, хванах пушката с две ръце и влязох в гъсталака да търся свещената птица с намерение да я убия. Но като чух зад себе си глухи стенания, обърнах се и видях бедните индианци, покрили лицата си с ръце и потънали в ужасна скръб. Нямаше що да се прави и аз се върнах, без да забележа нищо повече, освен тютюневите листа, които се търкаляха с хиляди по тревата — хвърлени от тия клети деца на пустинята като жертвоприношение към този Дух на гръмотевицата, от когото се боят през целия си живот…

Долу в полите на хълма, наречен Прохода на сиуксите, ние седнахме пак на малкото си кану и с удоволствие се впуснахме да плаваме по реката. Песните и разговорите ни съкращаваха времето. Отвъд водопада Свети Антоний излязохме отново на могъщата река Мисисипи; и тъй като бяхме уморени да теглим веслата в продължение на 1000 мили при насрещни ветрове, ние се качихме на един параход, който слизаше надолу по реката; кануто си също качихме на парахода, заедно с всичките му принадлежности.

Аз разправих на капитана, как си бях изгубил кануто в Сейнт Луис преди една година, като прибавих още, че този път ще си отварям очите на четири. Капитанът се смееше от душа.

— Да, сполетяло ви е нещастие — рече той, — но поне този път няма защо да се опасявате.

Пристигнахме в Сейнт Луис твърде късно и не можахме да изнесем кануто си от парахода, обаче аз не се страхувах за него. Но уви, на другия ден изчезна моят голям вързоп, който бях оставил в каютата; на него беше написано името ми и вътре се намираха най-ценните ми неща, индиански костюми, лули, оръжия и пр. Аз се оплаках на капитана и му казах, че е непростително да се допусне такъв грабеж на мои неща в парахода му.

Но капитанът се засмя и ми рече:

— Нима вие не знаете, господине, че ако си оставите в параходите, плаващи по Мисури и Мисисипи, куфара или вързопа с надпис „Джордж Катлин“, то целият свят веднага ще знае, че е пълен с индиански рядкости и че никога няма да го видите отново, освен ако не слезе на брега с вас?