Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life Among the Indians, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Лиценз за свободна документация на ГНУ, версия 1.2 или следваща)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
internet
Корекция и форматиране
mitashki_mitko (2022)
Допълнителна корекция
Karel (2023)

Издание:

Автор: Джордж Катлин

Заглавие: Живота на индийцитѣ

Преводач: И. Михайловъ

Език, от който е преведено: руски

Издател: Книжарница на Е. П. Христовъ

Град на издателя: Търново

Година на издаване: 1898

Тип: повест

Печатница: Скоро-печатница „Зора“ на П. Н. Икономовъ № 5 — Варна

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17452

История

  1. — Добавяне

Глава V
Лечители и лекове. — Личности, които докарват и спират дъжда.

Животът на индианците има много различни прояви, но ние ще опишем само най-интересните.

Американските индианци повече или по малко са суеверен народ; те имат своите лечители, които знаят свойството на тревите, корените и минералите. Те тъй също се ползуват с правото да практикуват и чудодейни лечения посредством магии, до които прибягват, когато церовете им не могат да излекуват болния.

Лечителят — изпълнител на различни тайнства, обикновено не отива на война, а остава дома при жените и децата и печели лаври сред домашните блага. Той често, без всякакъв риск за живота си, добива по-голямо влияние от самия вожд, стига само да притежава известна похватност в своите фокуси, които толкова лесно се изпълняват пред суеверните и лековерни хора; те вземат за чиста истина неговите чудеса — впрочем те и не ги оспорват никога.

Когато служих в едно американско търговско дружество в горна Мисури, имах случай да се запозная с практиката на един такъв доктор от чернокраките. Облечен в кожа от сива мечка, той упражняваше своето изкуство над умиращ индианец, като при това правеше всевъзможни треперливи движения, и издаваше страшен, ужасен рев. Той обръщаше издъхващия, прострян на земята и подскачаше около него на четири крака като мечка.

Едва ли има нещо, до което не биха прибягнали тия доктори. В случай на несполука те не се стесняват ни най-малко пред такива суеверни хора, каквито са техните клиенти, и отдават несполуката си ту на лошия час, ту на годишните времена, а най-често на самия болен, когото обвиняват в недостатъчна вяра, което попречило на излекуването му.

Всеки от тия лечители се натруфя по най-ужасен начин, за да изпълни своите длъжности. На него вие ще видите кожи от различни животни: и влечуги, и птици, и копито на антилопа, нокти и клюнове, сухи жаби, прилепи и много още други такива, с които той допълня своя безкраен, но страшен накит. Притурете при това и ужасния шум, който произвежда този страшен лечител като се върти, подскача и танцува около умиращия. Но трябва да се каже и това, че лечителят облича своя страшен костюм само при последното посещение на болния и когато го видят, че минава с такъв накит през селото, жителите вече знаят в какво състояние се намира болният, и от съчувствие, тъй също и по навик те се събират около него в гъста тълпа и издават сърцераздирателни вопли.

Нито един индианец не умира без тази страшна врява и клетви, щом има наблизо лечител. Но тия шарлатани, както аз се убедих впоследствие, много пъти умеят да преобръщат тази печална церемония в тържество за себе си. Те като забележат, че болният почне да оздравява, веднага свикват населението да присъствува при възкръсването на болния.

Такъв успех пред очите на цялото население е достатъчен, за да получи лечителят не само големи подаръци, които му обезпечават съществуванието, но и да си създаде широка известност. Ако ли пък болният умре, което се случва най-често, то лечителят се счита длъжен да утешава роднините на покойния, като ги уверява, че Великият Дух, по неведоми за смъртните причини, повикал последния при себе си и че поради това всичките церове са останали безсилни.

Тия магьосници се срещат у всички племена и без изключение изпълняват своята определена служба — да предсказват, магьосват и свещенодействуват. Те изпълняват всичките религиозни церемонии, които са твърде многочислени; те имат и право да заседават с вождовете в племенния съвет. Поради това тяхното влияние е много голямо и за един пътешественик е твърде важно да спечели разположението на такива личности, което е равносилно на най-редовния паспорт в европейските държави.

Мъките, които претърпяват тия личности, за да получат докторска диплома, са тъй също разнообразни и чудни, в което всеки ще се убеди от следващите два примера.

В едно голямо село при горна Мисури, имах случай да видя една многочислена тълпа, събрана около един човек, който се мъчеше да убеди събраното население в своите докторски способности. Операцията, на която се излагаше той с тази цел, беше тъй нареченото — гледане на слънцето.

Този досущ гол човек лежеше над земята върху дебели върви, които бяха прекарани под гръдните му мускули, вързани за въжета, а те — за върлини, забити здраво в земята, които се огъваха под тежестта на бъдещия „доктор“. Той лежеше на гърба си и цялото му тяло едва докосваше земята. В едната си ръка държеше колчан, а в другата — лък и стрела и в това положение се мъчеше да гледа в слънцето от изгрев до залез, следейки внимателно неговото движение, като си обръщаше подир него лицето постепенно посред окръжаващата го тълпа. Приятелите му в това време го възхваляваха с песни; те възпяваха геройските му подвизи през живота, добродетелите му, биеха тъпани и го обсипваха с подаръци, за да ободрят и оживят отслабналите му сили; а в същото време пък неприятелите и неверующите му се присмиваха и се стараеха с всички средства да го обезкуражат и му причинят несполука. Обаче той все пак надви всички мъчнотии и не си сне погледа от слънцето до вечерта, без да отслабне и без да мигне и по този начин доказа с извънредна упоритост, че Великият Дух го е поддържал и че той е велик лечител. Но ако той по каквато и да е причина отпадне физически и не издържи това самоизтезание, даже в минутата, когато почти си е достигнал целта, би получил в награда подсвирквания, подигравки и въобще би се изложил на всевъзможни унижения не само тогава, но и резките на гърдите му биха служили като неизгладим печат за неговата дързост и несполука.

Както вижда читателят, това самоизтезание е доста опасно, поради което и малко кандидати се излагат на подобен изпит.

А ето и другият, по-лек способ и разбира се — еднакво ефикасен с първия по своите резултати. Аз имах случай да видя и този способ у индианците понка в горна Мисури.

Хонгс-кай-де, млад храбър воин, син на вожд, намислил да се ожени за четири жени в един ден. Бащата казал на сина си, че той вече е пълнолетен, и даже нещо повече — подарил му девет коня, един хубав вигвам (шатра) и други предмети. Аз и майор Санфорд, агент на нашето правителство, бяхме щастливи да присъствуваме на една забавна сцена над един хълм в края на селото, дето Хонгс-кай-де беше събрал своето племе.

Най-напред той отишъл при един от второстепенните вождове, баща на едно хубавичко момиче, и поискал ръката на дъщеря му в замяна на два коня и други предмети. Подир това те се споразумели за деня, часа и мястото за сключването на брака.

Хонгс-кай-де отишъл при друг вожд, сетне при трети и четвърти, всеки от които имал също така хубавичка дъщеря, и се споразумял с тях по същия начин, както с първия, като им назначил среща в същия час и на същото място.

В определеното време той покани всичките си съселяни на сватба, която трябваше да стане тъкмо по обяд. Хълмът, буквално покрит със зрители, представляваше интересно зрелище. Вождовете седяха на земята и така образуваха един тесен кръг, посред който трябваше да се извърши предстоящата церемония.

В определения час героят на деня — Хонгс-кай-де, наскоро произведен във вожд от баща си — който се бе отказал от това звание в полза на сина си, — се яви украсен с разкошни пера и се спря величествено посред кръга на вождовете; след това той се обърна към онзи от тях, с когото се бе условил най-напред и който беше довел дъщеря си в специална премяна, и му рече:

— Приятелю, ти ми обеща ръката на дъщеря си днес, а пък аз трябва да ти дам в замяна два коня. Тъй ли е?

— Да — отговори вождът.

— Конете са тук — заповядай да си ги вземеш; а сега дай ми дъщеря си, която обеща.

Вождът стана, поведе дъщеря си и тури ръката й в ръката на зетя, когото тълпата поздравяваше с гръмогласни викове. Подир това всички искаха да се разотидат, но зетят с едно движение на ръката си ги спря и им каза:

— Приятели мои, потърпете още малко!

И като се обърна към втория вожд, с когото се бе споразумял, рече му:

— Любезни приятелю, ти се съгласи да ми дадеш днес своята хубава дъщеря за съпруга, а пък аз обещах да ти дам в замяна два коня. Тъй ли е?

— Да — отговори вождът.

— В такъв случай аз очаквам да си изпълниш обещанието — искам твоята прелестна дъщеря.

Вождът стана, поведе дъщеря си, както първият, и сложи ръката й в ръката на зетя. Последният се обърна по същия начин към останалите двама вождове и последователно получи още две млади момичета. Тогава той, хванал във всяка ръка по две младички и хубавички девойчета — свои съпруги — извика:

— Прави ли ме днешният ден достоен за лечител? Мигар аз не заслужавам това звание? Моят баща днес ме провъзгласи и за вожд на понките. Нима аз не съм вече лечител вожд?

— Хау! Хау! (Вярно! Вярно!)

Хонгс-кай-де слезе от тържествения хълм и поведе към селото четирите си хубавички жени, които просто блестяха със своята младост и разкошен накит, последван от всичките зрители. Той скоро стигна до своята шатра, дето остана да се весели със своите младички съпруги.

Аз вече казах, че лечителите се залавят за всичко, даже и за най-невъзможното. Така аз научих у племето мандани, че те имали много изкусни хора, които докарвали и спирали дъжда. Едни от тях даже сполучили да станат лечители по този начин, т.е. като докарвали дъжд всред най-голяма суша; други пък го спирали, когато той им причинявал вече вреда със своята продължителност.

Когато периодът на необикновената суша застрашава техните посеви (кукуруз и др. стопански растения), то лечителите се събират в докторския дом — една голяма шатра, предназначена за действията на лечителите, за заседания и прочее и като седнат около огъня, пушат калюмета и молят Великия Дух да им изпрати небесната вода, а в същото време няколко младежи си предлагат услугите да се опитат да предизвикат дъжд.

Всеки от тия младежи, повикани един подир друг по жребий, се възкачва над шатрата при изгрев-слънце и с лък и стрела в ръце, зад прикритието на щита, се обръща към облаците и иска от тях дъжд, като ги ругае и заплашва със своя лък, в случай че не го послушат. И онзи, който през целия ден безплодно се е подвизавал по този начин горе над шатрата, в присъствието на събраната около него тълпа, и вечерта слезе оттам, без всякакъв успех — се награждава от страна на зрителите с освиркване и подигравки. Освен това той повече не може да претендира за лечителско звание, понеже става явно, че неговите знания са безсилни.

Подир многодневни безполезни опити при ясно време, най-сетне случва се някой новак да започне своите ругатни и клетви когато гъсти облаци се издигат на небосклона. И ето че из цялото село се мълви как неговите знания са благотворни. Цялото племе се събира около него да го гледа как той гордо си опъва лъка срещу облаците, като при това им заповядва да излеят своите води. Когато най-подир той види, че някъде наблизо завали, тогава с едно пъргаво движение показва, като че пуща стрелата, която майсторски сполучва да скрие, и казва, като посочва с ръка нататък:

— Е, мои съселяни, вие видяхте къде хвръкна моята стрела; сега вече облакът е пробит и вие ще имате дъжд колкото искате.

И действително дъждът започва да се лее, учудената тълпа се крие във вигвамите си, но щастливият дебютант остава на покрива, продължава да пронизва въздуха със стрели, като заповядва на дъжда да се лее, докато се измокри съвсем и докато съплеменниците му се преситят на дъжд. Когато слезе от покрива, той е вече „лечител“. Предишните „лечители“ го поканват да се веселят заедно и му дават името ши-ши-куан, т.е. докторско звание. Тук трябва да се каже, че лицата, които са сполучили веднъж да „докарат дъжда“, не се наемат повече да повторят този подвиг.

— Цялото село — казват те — видя как ние докарахме дъжда, с което доказахме какво сме в състояние да направим; а сега трябва да предоставяме такива случаи на други млади хора.

Една от най-важните и твърде оригинална необходимост в индианския живот представлява амулета или целебната торбичка (нещо като муска). Тази любопитна принадлежност не е преимущество само на лечителите, а всеки има право да притежава такава — от най-стария до най-младия. Всеки младеж, като стигне петнадесетгодишна възраст, напуща за много дни бащината си стряха, без да причини с това ни най-малко безпокойство някому. Всички предполагат, че той е отишъл да търси своя идол, и това е достатъчно, за да ги успокои. През това време той пости, лишенията изострят въображението му, и първото животно, било то четириного, влечуго или птица, което се появи в съзнанието му, младият индианец избира за свой мистичен пазител, за тайнствен покровител през целия му живот, като си въобразява, че тази мисъл му е внушена от Великия Дух.

Най-подир той се връща у дома си и разправя на домашните си своето прозрение, а родителите му дават угощение в негова чест: всички роднини и негови приятели, които той сам си избира, се поканват на празника и те го поздравяват с успеха му. След като свърши угощението, той се впуща да търси определеното животно, улавя го с примка или по какъвто и да е друг начин, одира му кожата и от нея си приготвя целебната торбичка. Подир това през целия си живот той вече не я сваля от себе си като светиня, която го покровителствува при всички опасности и на която той приписва и щастието, и успехите си. Той даже вярва, че неговата светиня ще го придружава и в отвъдното и там също ще го покровителствува.

Ако някой отиде на война без своята светиня, своята целебна торбичка, той предварително е убеден в своето поражение. Да я изгуби в боя и да се върне без нея — е безчестно за всеки воин, докато не се снабди с друга, пак във време на бой, и то трябва да присвои непременно светинята на своя противник, когото е убил със собствената си ръка. Обаче онзи, който има нещастието да изгуби тази своя светиня не във война, а в обикновено време, някъде другаде, то за него няма никаква възможност вече да се снабди с друга по никакъв начин.

Целебната торбичка на индианеца не се купува с пари.