Джордж Катлин
Животът на индианците ^[0] (6)

Глава VI
Истинският цвят на индианците. — Дивите коне и бизони. — Прерията.

Цветът на индианците, който често изглежда червен, жълт, а най-често бронзов, не отговаря досущ нито на едно от тия цветове; по-скоро той може да се сравни с цвета на канелата. Телосложението им въобще е пропорционално и формите съвършено правилни. Те в това отношение значително превъзхождат цивилизованите племена и това свое превъзходство индианците постигат с постоянно упражнение на своите голи крайници на открито и отчасти с отсъствието на дебели дрехи, от които винаги отслабват мускулите. За това много спомага тъй също и общоприетия у североамериканските индианци способ за първоначалното отглеждане на децата, през първите шест месеца или по-вярно — през първата година на съществуването им. Те си държат децата в люлка, дето гръбнакът и крайниците на детето лежат опънати, без да вземат такова положение, което би ги загрозило — обезобразило.

На почти всички американски индианци косата е черна и въпреки разпространеното мнение, може да се каже, у всички е тънка и мека като коприна. Очите им, макар наглед и да са черни, по-скоро са тъмнокестеняви; а необикновено равните им зъби си остават бели и здрави даже в преклонна възраст. Червенокожи са ги нарекли вероятно затова, че употребяват жълтата и червена бои (охра^[1] и киновар^[2]) — с които си шарят лицето и тялото. Този обичай е присъщ на всички племена. Боите си те размесват с меча мас и с помощта на едно малко огледалце изрисуват тялото си, като за целта употребяват пръстите си, вместо четка. Това рисуване се смята у тях като част от облеклото им и рядко се среща индианец, който да излезе сутрин, без да употреби цял час и даже повече време за личния си тоалет. Те биха счели за неприлично да се покаже някой ненамазан, с незагладена прическа и с ненашарено лице и крайници.

Може би мнозина ще кажат, че тия грижи им отнемат много време; та те в същност нямат и кой знае каква работа. Те живеят в местности, пълни с бизони и диви коне, и ловът на тия животни заедно с войните съставляват най-главното занятие в техния живот.

Дивите коне, които без съмнение са били закарани в Америка от испанците при завоюването на Мексико, се развъдили из полята до петдесет и един градуса северна ширина. Индианците ги хващат, опитомяват ги и посредством тях много лесно убиват бизони — а тъй също и друг дивеч; те ги употребяват още и на война, а най-доброто е, че тия животни, като им осигуряват приятни и здравословни упражнения из обширните полета, способствуват да се развият силите и мъжествената красота на индианското племе.

Бизонът означава всичко за индианците; той им служи за храна и облекло, а от кожата му си правят жилища — с една дума — те извличат от него средства не само за най-насъщните си потребности в живота, но и за известен комфорт. Езикът и шията на това животно се считат за най-вкусни, а другите месести части са равностойни на най-хубавото говеждо месо. От жилите на това животно те правят и много хубави тетива за лъковете си; плещните кости пък се употребяват за основи на индианските седла; от костите му изкарват чудесно масло; от копитата пък много силен клей, който употребяват при изработването на великолепните си лъкове и други оръжия.

Тия толкова полезни животни се скитат из неизмеримите поля, винаги покрити със сочна и вкусна паша, дето тъй също пасат и дивите коне, често пъти в стада от няколко хиляди добитъка. Не е трудно да се разбере как тази страна има всичко необходимо за удобния и независим живот на индианците и навярно тази ще да е причината, дето по тия места най-много се срещат здрави и красиви племена в Америка, а може би и в целия свят.

Сега, като се запознахме вече донякъде с бита, нравите и обичаите на индианците, да се вдълбочим и в американската прерия.

Като се качим на парахода отнякъде в горна Мисури, ние слизаме малко надолу и спираме на брега. Там стъпваме на сушата, упътваме се нагоре по стръмнините, изпъстрени с множество цветя, и вървим така между жълти, сини и червени лилии, без да обръщаме внимание на миризливите теменуги и зрелите малини, които хрущят под краката ни. Като стигнем върха на гористия бряг, хвърляме един поглед на обширното зелено море, което се разстила пред нас. Погледът ви се губи в безкрайните зелени вълни, изпъстрени с най-разнообразни цветя, които се простират до синкавите предели на небосклона. Оттам ние се качваме на конете и летим на запад или на изток. Ето че един глухар хвръква изпод краката ни; ето я там и бързата антилопа; изплашеният елен пък издава своето леговище; по-нататък огромният вълк, сърдит и грозен, се облизва от глад, козината му настръхва по гърба, когато се спира да ни гледа и почва да души и върви по следите ни. Но ако продължим да вървим нататък, ще видим северния елен — това благородно животно, което, щом ви усети или види, че наближавате, спуща се да бяга през глава и изчезва надалеч, клатейки огромните си рога. Тук се чува лаят на малките прерийни кучета, там чудовищната и страшна гърмяща змия се е свила на колело, готова да се хвърли върху човека. Ние продължаваме пътя си, а стадо от диви коне поглеждат към нас със своите огнени очи и летят като светкавици нататък с вирнати нагоре опашки и гриви. Отиваме още по-нататък, и ето че там много далеко една тясна черна ивица покрива целия небосклон, а отдясно над земята се издига сив облак. „Дали това не е пожар?“ — се питаме ние. Не. Тясната черна ивица — това са гривите на стадо бизони, а облакът е праха, който те вдигат с краката си, като бягат вкупом от преследването на индианците. Възчерната ивица се изгубва, но облакът все още се вдига и издава посоката, по която бягат бизоните. Най-подир ние виждаме нещо като петна, които идат към нас от разни посоки и които очевидно ни приближават; скоро след това виждаме и зелената повърхност на едно поле, което изглежда като да е разкопано; преследваното стадо е минало оттук и на много места се търкалят черни тела, при които се спират конници и скачат на земята. Те са повече от сто човека, весели и радостни от сполучливия лов. На конете им няма нито седла, нито стремена; въоръжени са само с лъкове и копия. Те всички приятелски ни подават ръцете си, но нашите коне се плашат от техните и ние побързваме да слезем, за да не ни хвърлят на земята. Слизат и индианците от конете си и ние се поздравяваме и прегръщаме. Подир това всички сядаме на земята, лулата задимява и минава от ръка на ръка поред. Ние приятелски се впущаме в мирен разговор с племето сиукси. Скоро в далечината се показва една неопределена пъстра тълпа; тя наближава и ние виждаме, че това са няколкостотин жени и деца, подир които вървят два пъти повече кучета; всички те идат да приберат бизоните, да им одерат кожата и да ги пренесат във вигвамите си. Мъжете — ловци като си отпочиват малко, стават и ни поканват в своето село. Ние възсядаме конете си и отиваме подир тях, а жените, децата и псетата остават там да си гледат работата.

Селото се състои от вигвами — шатри, покрити с кожи. Посреща ни вождът, с когото сядаме на меки кожи или рогозки и пушим лулата; възрадваните пък ловци имат грижата да ни нагостят. За конете си ние никак не мислим — за тях се грижат синовете и роднините на вожда. Но къде сме ние? Целият път, който сме извървели, не ни е отнел повече от едно денонощие; а можем да пътуваме така цели седмици, цели месеци, без да видим края на това поле…