Джордж Катлин
Животът на индианците ^[0] (8)

Глава VIII
Надолу по Мисури. — Опитоменият орел. — На гости у мечките гризли.

При устието на Жълто-Каменната река, срещу пристанището на американското търговско дружество, ние тримата — Батист, Богард и аз — се качихме на едно кану и заплавахме надолу по течението, като се простихме с Макензи и неговата малка колония. Целта на нашето пътуване сега беше Сейнт Луис — 3200 мили, все по течението на Мисури. По бреговете на тази река няма никакви други жилища, освен индиански селца, твърде нарядко нахвърляни, нито пък други живи същества, освен някои диваци и скитници — зверове.

Жан Батист беше французин, а пък Ейбрахам Богард — американец, роден край бреговете на Мисисипи; и единият и другият бяха служили на същото търговско дружество по десет години, като се занимаваха с лов — убиваха бобри и други зверове с хубава кожа по полите на Скалистите планини или из дивите им гъстаци. Те сега и двамата си бяха дали оставките и се връщаха в Сейнт Луис. Що се отнася до мен — засега нямам какво повече да кажа за себе си.

Всеки от другарите ми имаше по една хубава пушка, с които си служеха отлично. А моите оръжия бяха цял арсенал: аз носех със себе си една ловджийска двуцевна пушка за патици, гъски и прерийни кокошки; една хубава далекострелна карабина и още два пищова, затъкнати на пояса ми, за по-близко действие. Единият от спътниците ми седеше в предната част на кануто, другият на средата, а пък аз се разположих най-отзад и управлявах кормилото, макар и често да излагах кануто на опасности, като го закарвах ту в някой пясъчен нанос, ту го блъсках о някоя плаваща греда. Батист и Богард теглеха веслата; понякога и аз им помагах в тази работа. Имахме си всичко достатъчно за лов: патрони, барут, куршуми, сачми и пр.; не ни липсваха и риболовни принадлежности; имахме също и добри завивки. Освен това имахме си и самовар, кафениче, тенекиена печка и потребното количество чай, кафе, захар и сол; за ножове, вилици, паници, лъжици, чаши, разбира се — и дума не може да става. И въпреки че нямахме нито хляб, нито масло, читателят се досеща, че разполагахме с всички средства, за да се снабдяваме с храна.

Но аз забравих да спомена за четвъртия ни спътник. На тръгване Макензи ми подари един голям опитомен орел — една от ония благородни птици, които индианците уважават както за тяхната забележителна смелост, тъй и за хубавите им пера, които те толкова ценят за украса на главите на вождовете и воините. Аз заковах в носа на кануто една върлина от два аршина и красивата птица кацна на върха й, дето спокойно седеше по цял ден, оглеждайки всичко, покрай което минавахме.

През другия ден ние все още се любувахме на околността; погледът ни се наслаждаваше на ред конусообразни зелени хълмове, издигащи се на групи, които отдалеч изглеждаха като че са покрити със зелен атлаз; по много от тях се виждаха стада бизони; те пасяха по склоновете им, готови да избягат при първия изстрел.

Песъчливите крайбрежни широки ивици отдалеко приличаха на снежни полета — тъй гъсто бяха покрити с пеликани и лебеди. Белите вълци, които ни гледаха от брега, често се запознаваха с нашия куршум; много пъти ние поздравявахме с верните си пушки и страшните мечки гризли, които слизаха на брега за умрели риби или бизони, полузаровени в пясъка.

Всяка вечер, преди да залезе слънцето, ние се спирахме и излизахме на сушата, дето можехме да намерим сухи дърва, необходими за да си сготвим. Подир вечеря ние продължавахме пак да плаваме докато се стъмни. Тогава спирахме пак, излизахме на брега, постилахме бизоновите кожи на тревата и си лягахме да спим, без да знаем, дали нямаме някои нежелани съседи. Ние постъпвахме така нарочно — за да не запалваме нощно време огън и с това да привлечем някои скитници — диваци, които биха ни нападнали, когато спим, като ни помислят погрешно за врагове или звероловци — от каквито индианците отдавна имаха основание да се оплакват; и така за техните несправедливи постъпки бихме платили ние.

На следващия ден рано призори се събуждахме, качвахме се в кануто си и пак плавахме надолу; към девет часа се спирахме и излизахме на сушата, за да позакусим.

Ние пътувахме така няколко дена; веднъж, щом се наобядвахме, моите спътници ненадейно забелязаха едно стадо бизони, които пасяха близо до нас, и тутакси грабнаха пушките си и отидоха на лов. Аз останах при огъня да рисувам един много хубав пейзаж, който се откриваше пред очите ми на това място. Като останах самичък, прищя ми се да си пийна още едно кафенце и турих кафеничето на огъня. Другарите ми почнаха да гърмят, от което разбрах, че ще имаме богат дивеч, защото те не обичаха да си хабят барута на вятъра; бизоните минаха покрай мен, като бягаха надолу по ръта. Аз взех пушката и се спуснах към близкия дълбок дол, през който без друго трябваше да мине стадото, и като се сниших в сухото поройно корито зад няколко върби, чаках бизоните; те с извънредно голям шум се хвърлиха в реката, за да преплуват на другия бряг. В това време аз от удобната си пусия почнах непрестанно да стрелям и убих до петнадесет от тия клети животни, които се търкаляха по земята, като че бяха поразени от гръм.

За това изтребление на тия невинни животни аз често пъти се разкайвах впоследствие; то не ми струваше почти никакъв труд, но за това пък беше жестоко и безполезно, понеже Батист и Богард бяха убили повече бизони, отколкото ни трябваха за няколко дена. Ние даже не одрахме и кожите на нещастните си жертви, нито пък им отрязахме поне езиците и гърбиците, а просто ги оставихме изцяло на вълците. Когато се върнах при огъня, моето кафениче не само че беше напълно извряло, но се беше и съвсем разлепило. Дали това не служеше за начало на моето наказание? Аз убивах безжалостно и то не от необходимост за храна или защита… От този ден насетне аз повече не посегнах върху живота на никое невинно животно от едно-едничко удоволствие — да убивам. Само нашият любимец, великолепният орел, се възползува от това изтребление без всяко угризение на съвестта. Ние го хранехме с прясно месо, а често пъти и с риба. Като се озърташе със своите остри зъркалца^[1] наоколо, това наше галено дете приличаше като да е началник на нашата експедиция или господар на кануто. Той пръв си заемаше поста сутрин и когато по някое време през деня положението му на върлината му омръзнеше, разтваряше своите грамадни криле и летейки на няколко фута над нашите глави цели мили подир всички лавирания на кануто ни, постоянно гледаше към нас и понякога ни запазваше от слънцето. Всички видове птици, които хвърчаха на брега, често привличаха вниманието му. Ако той забележеше в облаците някой от своите събратя да пори въздуха с могъщите си криле, завързваше с него разговор на своя език, без разбира се да го блазнят небесните висоти към другия, а оставаше философски на своята върлина, дето всеки ден получаваше изобилна храна.

Веднъж, когато минавахме между два високи скалисти бряга, нашият благороден орел се издигна по-високо от всеки друг път и като се върна малко назад, се понесе по въздуха.

— Ето че избяга — и то безвъзвратно! — извиках аз.

Но орелът се завъртя още два-три пъти във високия простор и изведнъж се спусна връз една скала, отдето полетя към нас, държащ в клюна си една грамадна змия, която се превиваше в предсмъртна агония.

— Гърмяща змия! — взе да вика Батист, над чиято глава се извиваше страшното влечуго, докато орелът се настаняваше на своята върлина.

За щастие змията не беше гърмяща, а една от най-безвредните, която орелът навярно много добре познаваше. Вероятно той я бе съзрял с острия си поглед, докато тя лениво се е излежавала на слънцето, и я грабна оттам, за да се нагости богато, като има удоволствието и да я разкъса над главата на бедния Батист. Обаче Батист скоро се убеди в своята безопасност.

Преследвани неотстъпно от комарите, които свирепствуват по бреговете на Мисури, ние обикновено си избирахме място за пренощуване на някоя гола пясъчна ивица или песъчлив бряг, понеже тия крилати варвари не посещават такива места, а пълнят храсталака и треволяка. Така една вечер ние издърпахме кануто на брега, както всеки път, увихме се в завивките си и спокойно се предадохме в обятията на Морфей^[2]. Призори слушам, Батист се развикал:

— По дяволите! Господин Катлин, мечка гризли! Вижте, моля ви се!

Аз рипнах тутакси. Богард и Батист бяха вече на крака и държаха пушките си готови срещу грамадната мечка, която лежеше на няколко разтега от нас и внимателно следеше нашите движения. Няколко разкрача по-нататък от нея седеше на задницата си още една мечка, женската, с две меченца. Навярно те чакаха с нетърпение удобния момент, за да ни видят сметката и да си направят от нас вкусен обяд. Вероятно им е дотегнало да чакат нашето събуждане. Туземците казват — и това е истина — че лежащият човек не се вижда на мечката лакома мръвка — плячка, а нещо подозрително — примамка, и че мечките гризли никога не нападат спящи хора, макар и да са най-свирепи и да нападат всичко живо, що срещат по пътя си. Ние знаехме това, но все пак никой от нас не беше склонен да заспи отново и да разчита, че това ще го предпази. При тази опасност се посъветвахме какво да правим. В същото време случайно забелязахме, че страшните зверове са се разполагали през цялата нощ в нашето кану, изхвърлили от него всичко на брега, разкъсали вързопите и разпръснали нещата ни по пясъка. А горкият орел? Вероятно и той е пострадал. Да нападнем мечките щеше да бъде безумие. Най-добре е да влезем в кануто си и оттам да се защитим в краен случай, решихме ние, и да гледаме да си приберем нещата, доколкото е възможно. Спуснахме кануто в реката и приготвихме пушките си.

Мечките си стояха на местата; почнахме да прибираме разпръснатите си неща. Вързопите ни лежаха на няколко разтега от кануто и с изключение на моята папка с рисунки, която лежеше в калта, всичко беше разхвърляно и стъпкано, както багажа на някой подозрителен пътник на французката или бразилска митници.

В кануто си имахме прясно месо за цели четири дена, а така също и няколко сушени бизонови езици и достатъчно количество пемикан^[3]. Мечките всичко бяха излапали. Моята кутия с боите също тъй беше опустошена; четките ми бяха разхвърляни по брега; почти всичките мехури, пълни с бои, бяха проядени от четириногите гладници, а разноцветното им съдържание покриваше пясъка с най-фантастично смесване на цветовете. Две бохчи с индиански костюми, завързани здраво с жили, бяха разтворени като от човешка ръка; обуща, шапки, дрехи се търкаляха из калта и изглеждаха като да са извадени на публичен търг. Право да си кажа — това мечешко разглеждане беше твърде прецизно!

Огромните следи от нокти, три — четири пръста дълбоки, показваха, че страшните зверове дълго време са обикаляли около нашите легла. Имаше от какво да ни се разклатят нервите!

Ние си събрахме нещата как да е, нахвърлихме ги в кануто едно връз друго и отплавахме сред реката, като знаехме, че мечките гризли за нищо на света не биха влезли във водата. Когато потеглихме от брега, в същата минута се чу над главите ни познатият ни шум на могъщите криле и жълтите крака на знаменития наш пасажер кацнаха на върлината. Къде е прекарал той страшните часове — за нас остана тайна.

След като вече бяхме осигурени срещу всякакви изненади и готови за атака, ние с Богард се прицелихме в единия звяр, стоящ близо до нас. Батист остави своя куршум за женската мечка, която, разярена до крайност, със страшен рев дойде до самата вода. Куршумът се заби в гърдите й и тя се присъедини към своя другар, който беше уцелен с два куршума, и така двете се скриха в гъсталака.

Ние заминахме по течението. Напразно молих другарите си да се върнем и да довършим сражението; нито един от тях не се съгласи на това, като казваха — и вероятно бяха прави — че е безумие всеки опит да се тръгне в гъсталака подир мечките. И така ние оставихме клетите зверове да умрат или оздравеят от раните си.