Джордж Катлин
Животът на индианците ^[0] (7)

Глава VII
Лов, хващането и опитомяването на дивите коне. — Лов на бизони.

Дивите коне са едни от най-страхливите животни; те се движат, както вече казах, из полята на големи стада. За тях се знае, че усещат приближаването на човека от една миля, даже без да духа вятърът откъм него, когато елена можем да наближим до половин миля, а бизона и елена често пъти до стотина разкрача^[1]. Затова не малко усилия употребяват индианците докато ги уловят със своята примка, която хвърлят на дивото животно (коня), щом го наближат с конете си. Тяхната примка е направена от яко ремъчно въже, което обикновено мятат върху шията на животното. Щом индианецът прекара примката, тя стяга шията на дивия кон, а той почва полека-лека да поспира своя, и така събаря задушения пленник. Тогава дивият кон се намира напълно в ръцете на своя победител, който още там пристъпва към неговото усмиряване. Преди всичко той тутакси свързва предните му крака и едва успяло животното да си отвори устата, за да си отдъхне по-свободно — човекът му надява юздата. Индианецът постепенно разхлабва примката, при което дивият кон усеща, че е в състояние да се вдигне, но неговият победител държи здраво в ръцете си юздата. Тук започва борбата, в която бедното животно сполучва само да се вдигне на предните си крака, които са здраво свързани, и е принудено да остане тъй — седешком. За да може се изправи и на задните си крака, то трябва да си издигне главата много нагоре, но не може да направи това, понеже индианецът увисва с всичката си тежест на юздата… След кратка борба дивият кон не може да измени положението си — да се изправи и на задните си крака, а индианецът се приближава полека-лека към него и със страшни, оглушителни крясъци плаши дивото животно. Когато най-подир той се доближи съвсем до него, започва да милва ноздрите му, после изведнъж му покрива очите с ръце, докато най-сетне главите им се докосват, и индианецът започва да духа в ноздрите на коня. Щом те така си разменят диханието, изведнъж страхът на дивия кон намалява и той започва да усеща към победителя си един вид благоразположение. Индианецът може да му глади вече гривата и да го гали, а подир петнадесет или двадесет минути, той вече смело го възсяда. Клетото животно като че изпитва желание да избяга, но се привързва към своя господар и усеща диханието му, което му действува по непреодолим начин.

Аз много пъти съм бил зрител на тия сцени и те винаги са ме учудвали. Преди всичко се изискват необикновени усилия, за да се хване дивия кон, сетне настъпва страшната борба, която прави на човека толкова тежко впечатление; но скоро настъпва приятното зрелище, в което упорството се побеждава от благото отнасяне и изведнъж възниква тайнствена връзка между двама доскоро непримирими врагове.

Но още по-интересни са шайените, професионални укротители на диви коне, когато те залавят жертвата си с песни. Ето как започват те своя лов. Най-напред индианецът се вмъква с коня си посред стадо от диви коне, отцепва от стадото някое уплашено животно, принуждава го да се отдалечи на ляво или на дясно, тогава слиза от своя кон, връзва му юздата някъде или го оставя на приятеля си да го пази, и тръгва пеша подир отлъчилия се кон. Той е почти гол, на лявата му ръка виси примка, а в дясната си държи камшик; за себе си носи малко сушена месна храна, от която си похапва като върви: така индианецът може цял ден да преследва животното, което бяга от него с все сили. Отделен от стадото и принуден да бяга непрестанно цял ден в разни посоки, клетият кон най-подир се уморява. Отначало той бързо се досеща къде се намира противникът му, който така неотстъпно го преследва, и препуска с все сили; на разстояние половин миля той се спира и гледа неприятеля, който постоянно напредва със своя равномерен вървеж. Конят с голям страх отново се спуща да бяга с неимоверна бързина, сетне пак се спира, и пак хуква наново; това се повтаря много пъти — все на по-късо и по-късо разстояние, силите почват да му изменят вече, той се усеща много уморен, докато изкусният му преследвач със своето неизменно хладнокръвие неусетно преодолява разстоянията. Всички индианци знаят, че дивите коне, еленът, лосът и други животни по необяснима причина никога не бягат в права посока, а винаги описват крива линия и то обикновено наляво. Като вижда в коя посока се отклонява животното, индианецът преценява мястото, дето то ще се спре и отива там по права линия и стига почти едновременно с него — конят е пробягал една миля, а пешият индианец не повече от три четвърти на това разстояние. Животното отново бяга нататък уплашено и така от страх и умора то най-подир съвсем изнемощява привечер, цялото покрито с пяна; кривите линии, които описва, като бяга, вече не са по-дълги от няколко разтега^[2], докато неуморимия ловец, без да се пресилва, идва достатъчно близо, за да му метне примката на шията. Милванията и кроткото отнасяне на индианеца през цялата нощ с дивия кон довършват останалото и на другия ден заранта индианецът се явява в селото възседнал нов прекрасен кон, а предишния си води за юздата.

Аз казах, че много от дивите животни почти винаги се отклоняват наляво. Но защо те образуват елипси, когато бягат? Това зависи от обстоятелството, че всички животни си имат обичайно място с що-годе определени граници, в което те постоянно прекарват, и гледат да не се отдалечават оттам. Но защо те винаги се стремят да завият наляво?

Това аз не се наемам да обясня, защото и мен никой досега не е могъл да ме осветли по това.

Преди няколко години параходът, с който ние плавахме нагоре по Мисури, заседна на пясъка и нямаше никаква надежда да се освободи оттам, докато не придойдат водите; това пък не можеше да стане по-рано от няколко седмици. Много ми се дощя да свърна по този случай в едно село на племето сиукси, което отстоеше на около сто мили от това място, дето бяхме спрели; в това село аз мислех да нарисувам нещо. Речено-сторено. Слязох от парахода с моя водач и с карабина в ръка и папка за рисуване на гръб потеглих на път пеша. Първия ден извървяхме около тридесет мили по едно равно, гладко поле. Вторият ден, беше навъсен и облачен, а ние нямахме компас и затова трябваше да вървим в произволна посока, без да се ръководим от нещо. На третия ден вечерта се озовахме пак на същото място, дето бяхме пренощували предната вечер. Явно бяхме завили наляво и сме пътували цял ден в кръг.

Като пристигнахме в селото, индианците много се смяха на нашето заблуждение и всичките вождове ме уверяваха, че онзи, който се заблуди в полето, винаги върви в кръг и постоянно се отбива вляво. По-късно много такива опити ме убедиха в този необясним факт.

Индианците отиват на лов с лъкове, които изработват много изкусно и стрелят с тях отлично; те отиват така също и с копия, които са много по-гибелни за лова, защото индианците, като изкусни ездачи, се приближават съвсем до дивото животно и го поразяват с копието си.

Сега аз вече ще оставя конете и ще позанимая читателя с бизоните, но по-напред моля позволение да кажа няколко думи за себе си и за своите подвизи с тия полски четириноги.

Читателят вярвам помни, че аз още от детинство имах голяма страст към ловджийството, която през целия ми живот никак не е отслабнала.

За пръв път се срещнах с бизоните в Мисурийските полета. Аз служих тогава в главната американска търговска кантора за кожи при устието на Жълто-Каменната река^[3], покрай бреговете на Мисури, около три хиляди мили нагоре от Сейнт Луис. Една утрин ни известиха, че се появило голямо стадо бизони на отсрещния бряг, на не повече от три мили оттук. Началникът на кантората Макензи искаше да си набави дивеч и ме покани да отидем на лов. Ние взехме пет-шест души, най-добрите стрелци, да ни придружават; командата на това отделение пое самият Макензи, който тръгна само с едноцевна ловджийска пушка.

На мен дадоха един грамаден кон на име Шуто, рядко добър за лов. Мнозина от служещите към нашата кантора трябваше да дойдат подир нас с едноконни каруци, на които да натоварят дивеча; и тъй ние потеглихме почти цял керван.

Когато наближихме на половин миля стадото от бизони, които не проявяваха още никакъв страх, Макензи спря кервана, за да решим как по-добре да стане нападението; след кратко съвещание ни казаха да се спуснем изведнъж върху стадото, щом забележим, че то започва да се плаши. В един миг се издигна цял облак прах и ние се озовахме всред бизоните.

Макензи и неговите двама приятели, майор Санфорд и Шардон, бяха най-опитни от всички и затова действуваха най-сполучливо. Посред разскачалото се черно стадо аз много добре разпознавах непрестанните изстрели. Тяхна милост бяха излезли на лов с цел, както казах, да си набавят колкото е възможно повече месо и затова избираха най-тлъстите бизони с лъскава вълна. Аз пък имах съвсем друга цел: посред другите забелязах гърба и рогата на един грамаден бизон, който се издигаше много по-високо от всички около него — и на няколко пъти се опитах да доближа със своя кон този исполин, но страшната вълна от грамадни изплашени животни ме изтикваше отпреде си и аз се излагах на голяма опасност: дивите черни исполини напираха отзад със стотици и биха ме стъпкали в един миг, само да изгубех равновесие. Най-подир съзрях напред разчистено място и отчаяно се спуснах от дясната страна на колоса, за да мога по-удобно да го нападна. В ръцете ми имаше двуцевно оръжие; прицелих се и изгърмях веднъж, но като че първият куршум не произведе никакво въздействие на гиганта; обаче вторият куршум го накара да падне на колене и стадото в същия миг го остави назад. Аз напълних отново пушката си и наближих ранения си противник. Той се повдигна и търти да бяга, но силно куцаше на три крака: куршумът беше го ранил в една от предните плешки. Бизонът изправи гривата си и с блестящи, разярени очи се мъчеше да се хвърли върху мен, но падаше на всяка крачка.

Това беше точно сюжет за рисуване и аз не можах да устоя на желанието си да го нарисувам. Наместих се добре на коня, отворих албума си и почнах да рисувам великана. Не е възможно за човешката ръка да схване и предаде онова страшно изражение в очите на разяреното животно, което, макар и в предсмъртна агония, се мъчеше да скочи върху мен.

Когато довършвах рисунката си, дойдоха при мен Макензи и Санфорд да ми се смеят, че съм убил такъв стар бик, за който не биха си сторили труда даже и гладните вълци. Обаче аз все пак се радвах на своята победа, понеже тя беше първа за мен. Ала за жалост показа се и другата страна на медала, която аз забелязах едва когато Санфорд ме попита — защо главата на моя кон е обляна с кръв. Тази подробност аз не бях съзрял, но другарите ми забелязали, че едното ухо на стария Шуто е пронизано в корена, от което се разбра, че първият ми куршум минал през него!

Аз свърших рисунката си, довърших бизона с още един куршум и се присъединих към своите другари, всеки от които търсеше своя лов по куршума на пушката си. Подир малко аз останах смаян от поразителния успех на Макензи: с едноцевна пушка той сполучил да убие, и то право в сърцето, шест тлъсти крави на едно пространство от половин миля, като успял да си напълни пушката тъкмо пет пъти!

Дойдоха нашите каруци и натовариха лова, а така също и моите трофеи — главата и рогата на стария бик.

Аз споменах по-горе, че за да разгледаме хубаво полето, ще трябва да се върнем по друг път. Затова сега ще оставим конете и ще плаваме надолу по реката с кану.