Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life Among the Indians, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Лиценз за свободна документация на ГНУ, версия 1.2 или следваща)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
internet
Корекция и форматиране
mitashki_mitko (2022)
Допълнителна корекция
Karel (2023)

Издание:

Автор: Джордж Катлин

Заглавие: Живота на индийцитѣ

Преводач: И. Михайловъ

Език, от който е преведено: руски

Издател: Книжарница на Е. П. Христовъ

Град на издателя: Търново

Година на издаване: 1898

Тип: повест

Печатница: Скоро-печатница „Зора“ на П. Н. Икономовъ № 5 — Варна

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17452

История

  1. — Добавяне

Глава XIII
Мирът с индианците. — Болестта във форт Гибсън. — Авторът и Чарли в полето.

Читателят сега може да разбере, че след всичко това, което разказах, за нас не беше трудно да установим отношения с команчите. Взаимното благоразположение не закъсня да се появи между нас и двама или трима второстепенни вождове, които бяха изпратени да ни посрещнат със стотина от техните най-представителни и прочути воини, възседнали великолепни коне и покрити с военни украшения. Те полетяха към нас в гъсти редове, с дълги копия в ръце и блестящи бели щитове.

Като си разменихме поздравленията, те ни поканиха да идем и да се установим на лагер при тяхното село, до което имаше още пет дена път от това място. Ние приехме тяхната покана и през целия път те храниха полка с прясно бизоново месо, като убиваха тия животни с необикновена похватност и възхитиха нашите офицери и войници със съвършено ново за нас зрелище — ловкостта, с която ловяха и усмиряваха дивите коне.

Ние стигнахме на върха на една планина, под която се разстилаше безкрайно поле; индианците поканиха полка да спре именно на това място и ни посочиха своето голямо село, на две или три мили оттук, около което пасяха по равнината не по-малко от десет хиляди коне и катъри. Сетне те ни поканиха да слезем в долината и когато ние наближихме селото им на около една миля, помолиха ни пак да спрем и да почакаме вожда и конницата, които трябваше да излязат и да ни посрещнат на това място.

Полковник Додж нареди полка в три колони, а сам застана начело с щаба си. Не се мина много и отсреща се зададоха около три хиляди конника, които идеха към нас почти във военен ред. Вождът предшествуваше многобройната си кавалерия, заобиколен от най-знаменитите си воини, а пред него носеха белия флаг, символа на мира, и червения — за доказателство, че той е готов както за мир, тъй и за война, според каквото ние предложим.

Но щом видяха белите флагове в ръцете на нашите офицери, червеното им знаме изчезна и вождът сам дойде при полковник Додж и неговите офицери; сетне, като изкомандува на своята кавалерия да дефилира, спря се на средата, тъкмо срещу нашите драгунски офицери.

След като всички наши офицери и войници си размениха поздрави с индианците, вождът ни посочи едно хубаво място за лагер, гдето ние престояхме две седмици, през което време се нагледахме на това толкова любопитно и красиво село от 1200 вигвами, разположени на брега на бистър поток.

Предложенията ни за мир се приеха и те се задължиха да търгуват постоянно със Съединените Щати — и лулата на мира беше изпушена. Подир това ние заминахме осем мили нататък, дето живееха поуните, съюзници на команчите, за които по-рано имах случай да говоря, по повод на техните жилища, покрити с дълги треви. Мирът беше сключен също и с тях, и нашите офицери се ръкуваха горещо с почтения вожд Уи-тар-раша-ро. Видяхме се тъй също и с племената кайова и арапахо — както команчите, те всички бяха благосклонни към идеята за мир, който ние сключихме с всички тях „за вечни времена“. И така, нашата мисия беше изпълнена, а заедно с нея и най-важната задача на автора на тази книга. За съжаление, след договора за приятелство и търговия дойдоха ром, уиски и хиляди злоупотреби, последиците от които бяха, че след една година цялата област, по която пътувахме в мир и приятелство, стана враждебна земя и си остана такава оттогава; докато творбите, които нарисувах, не са избледнели или променени, а остават свежи както в деня, в който са направени.

Нашето връщане в крепостта Гибсън беше продължително и интересно. При това не мога да не спомена, че като се върнахме във форта, моят Чарли беше също тъй окръглен като риба и със същата атлазена козина, какъвто си беше и когато тръгнахме оттам, макар че пътувах с него повече от 2000 мили. Много обстоятелства тясно ни сближиха, развиха и заякчиха неразделното другарство между нас.

През това време аз се разболях от жълта треска, която ме принуди да легна в постеля; докато боледувах, моят Чарли пасеше по обширните полета бяла детелина и други сочни треви. А Джоузеф, моят верен и предан другар, не се отдели от мен нито за минута през цялото време на болестта ми; едва след като оздравях той замина за Мисисипи, дето го чакаше работата му. Цели два месеца аз не можах да видя своя Чарли, но често ми носеха сведения за него; аз знаех, че той е здрав и е станал такъв див и независим, като че никога не е виждал юзда. При все това аз реших да го заведа в Сейнт Луис.

Но за да го прекарам по Арканзас седемстотин мили и сетне още деветстотин по Мисисипи с параход, щеше да ми струва много скъпо; затова реших да избера най-късия път, т.е. през прериите, по една съвършено дива страна, без каквито и да е пътища, но пък разстоянието бе много по-късо: всичко петстотин и четиридесет мили. Относно посоките не се тревожех, защото щях да се ръководя от компаса. И ето, една чудесна утрин, през първите дни на месец октомври, аз се приготвих за път и изпратих да доведат моя Чарли. Но скоро се върнаха и ми казаха, че по никакъв начин не могли да го хванат в полето. Тогава аз сам отидох за своя приятел.

Аз едвам го съзрях отдалеко и го повиках: благородното животно, види се, ме позна по гласа, макар че не се бяхме виждали цели два месеца, повдигна умната си глава, разпери великолепната си грива и дългата си опашка, отвори устата си, пълна с трева, и взе да ръмжи, после тръгна полека към мен, сетне взе да тича и най-подир препусна в галоп, като издаваше вече съвсем друго ръмжене. Без да изплюе тревата из устата си, Чарли взе да ме души, после опъна глава и си отвори устата, за да му надяна юздата, което аз направих и го поведох в града.

Подир половин час бях готов за път, снабден с две бизонови кожи за постелки, кафениче, медна чаша, захар и кафе, един бут варена шунка, нужното количество сол, затъкнах два пищова в кобурите на седлото и метнах пушката си на гърба. Вождовете на чероките, чокто и криките (мускогите) дойдоха да ме изпроводят. Струва ми се, че досега нищо не съм ви говорил за тия племена.

Чероките наброяват 25 000 души, криките 21 000, чокто 15 000 и семинолите[1] 12 000 души. Тия племена са заселени на около седемстотин мили на запад от Мисисипи и на хиляда и двеста, хиляда четиристотин и хиляда и осемстотин мили от бившите си владения в Джорджия, Алабама и Флорида. Те наполовина са вече цивилизовани в своето отечество; мнозина от тях владееха обширни плантации, сееха обширни полета със зърнени храни и памук, живееха в удобни къщи; имаха си и училища, издигнали си бяха и черкви, издаваха няколко вестника на своя език, даже и на английски. Но как са дошли те в тая дива и пуста страна? Това не е тайна. Напротив, това е лесно да се обясни, но е твърде дълго, за да бъде описано подробно тук.

Ние вече казахме, че те преди са били богати. В Джорджия и Алабама те владели най-добрите плантации за памук; поради това за белите, които разполагали с роби в тия места, тези земи били съблазнителни — те били твърде ценни, за да ги притежават индианците, а индианците „били лоши съседи“. Когато генерал Джаксън станал президент, решено било да преселят всичките индиански племена далеч на запад от Мисисипи. Това принудително преселване било продължително и жестоко; нещастните индианци били принудени да напуснат гробниците на своите прадеди и деца, своите жилища, плантации и реколтата, която зреела в земите им — и да се заселят в една страна, дадена им в замяна, страна безпределна на запад, но ограничена откъм изток, север и юг. При това строго им било забранено да минават границата и стъпват в областта на своите бели съседи към изток; само в замяна на това те имали право да употребяват колкото си искат огнестрелни оръжия срещу бизоните и да изтребват дивите индианци на запад.

Изселването на Семинолите от Флорида за всички е било истинско бедствие. То било започнато най-безчовечно: изпратили първо в техния съвет препис от договора, с който те се задължавали да заменят своите родни места с една област, която лежи далеко на запад от Мисисипи. Съветът отказал да подпише, понеже вождовете обявили, че техните прадеди и роднини са погребани тук в тия места, че страната им е била дадена от Великия Дух и че те никога не ще се съгласят да я напуснат. Този договор им бил предявяван впоследствие няколко пъти наред, но винаги без успех, докато най-подир един ден казват на единадесет второстепенни вождове, че главният вожд Чарли Оматла, бил приел договора и се съгласил да го подпише. Но те не можели да повярват на това и отишли всички с пушки в ръце пред канцеларията на правителствения агент, дето трябвало да се извърши тази работа, за да видят, дали великият им вожд ще си позволи да извърши такова светотатство. Към тях се присъединява и Оцеола, чието име, разбира се, вие сте чували; той не е бил вожд, но сърцат воин, който е имал голямо влияние в племето. Когато договорът бил поставен на масата, Чарли Оматла, бидейки уверен, че всички други вождове ще последват неговия пример, пристъпил да си изпълни обещанието; но щом той си сложил подписа под съдбоносния договор — и пада мъртъв на земята, пронизан от седем куршума — първият на Оцеола, а останалите шест — от вождовете.

Това е станало на 1500 мили от Вашингтон, в оная епоха, когато е нямало нито железници, нито телеграфи. Затова преди Сенатът да научи за описаното произшествие договорът, „подписан от покойния вожд“ бил изпратен за ратифициране. Сенатът го ратифицирал и обявил да се пресели племето насилствено, макар сенаторите и да знаели, че великия вожд е бил подкупен за 7000 долара.

Оцеола избягал в пустинята, дето го последвали и другите, като го провъзгласили за свой вожд, според обичая на всички индиански племена в Америка; у тях онзи, който убие главния вожд, става вожд и държи властта в ръцете си дотогава, докато може да запази живота си от другите. Ако действието му бъде одобрено, то никой не може да отнеме властта от него, а ако не бъде одобрено — наказва се със смърт.

Хиляда души войници били изпратени в горите срещу въстаналите семиноли, за да ги изпъдят насилствено, с оръжие, на основание на договора. Тази войска била поверена на майор Дейд, много заслужил офицер; подир няколко дена той налетял на една пусия и загинал заедно с всичките си войници, с изключение на един. Това е станало досущ така, както и онова клане при Уайоминг, за което споменах в началото на тази книга, т.е. индианците нападнали ненадейно редовната войска на Дейд и я изклали, преди тя да се окопити и да се защити със своето оръжие.

Известието за това събитие напълни всички вестници на Съединените Щати; то преплава през Атлантическия океан като новина за „коварната примка“, както се казваше за всяко сражение, в което индианците биваха победители; но когато по-сетне ги убиваха в големи количества, посредством също такава или друга някоя по-голяма хитрост, съобщенията бяха озаглавени: „Славна победа!“.

Храбрият Оцеола цели шест години защищавал всяка педя от родната си земя начело на своите истински спартанци против 10 000 души редовна войска, която често разбивал. Най-подир обаче храбрият Оцеола бил заловен (или по-скоро отвлечен) с още четирима от неговите най-важни вождове и двеста воини, посредством една безчестна хитрост, която никога не би употребило никое индианско племе; дотогава те не вярвали, че неприятелят е способен да си послужи с подобно нечестно средство — неприятел, който ги надминавал по брой и имал над тях голямо превъзходство във военно отношение; при това смятали, че неприятелят, като по-цивилизован, заслужава и повече доверие. Оцеола и неговите другари били подмамени с парламентьорския флаг и когато те отговорили на тази покана и се явили за преговори без оръжие, а вождът с бял флаг в ръката, то по заповед на главнокомандуващия били обкръжени, вързани, обявени за военнопленници и откарани в крепостта Молтри в Чарлстън — Южна Каролина.

Тук, мили мои читатели, ние се намираме лице с лице срещу истинската измяна. Това позорно действие беше осъдено от всички офицери във войската на Съединените Щати, с изключение на оногова, който го извърши, и който без съмнение достатъчно се е наказал с угризението на съвестта си. Правителството осъждаше тази постъпка; но индианците представляваха твърде ценна плячка, за да ги пуснат на свобода. Те, като военнопленници, бяха изпратени чак на другия край на Съединените Щати, в оная пустиня, дето ние сега се срещаме с тях.

От Ню Йорк до Чарлстън има не по-малко от 2000 мили, които аз извървях с едничката цел само — да нарисувам портрета на Оцеола. Задържан като пленник в крепостта, този необикновен човек ми се виждаше тих, добродушен и общителен, при все че беше с разбито сърце. Като метис по рождение, той говореше доста добре английски, което му даваше възможност да ми предаде непосредствено всичките подробности на войната и позорната хитрост, на която беше станал жертва. Аз свободно можах да нарисувам неговия портрет, а тъй също и портретите на четиримата вождове, заловени заедно с него.

Заедно с Оцеола в крепостта Молтри тогава се намираха и 250 души, мъже, жени и деца, които се считаха като него за военнопленници. Един от тях, млад, красив човек, веднъж беше обвинен от бял американец, продавач на зеленчук и кокошки близо при крепостта, че му откраднал една кокошка през нощта. Потърпевшият се оплака право на вождовете, които с извънредно безпристрастие събираха доказателствата на ищеца. Младият обвиняем, като не можеше да каже нищо в свое оправдание, се ограничи само със следните думи, които отправи към своите съдии:

— Има ли поне един семинол, който да е нарекъл досега Чи-хо-ка крадец?

Но белият подкрепи тъй силно своето обвинение с доказателства, че младият индианец беше признат за виновен и съдиите по своите закони и обичаи произнесоха присъдата си, според която младият човек трябваше да бъде бичуван публично на следващата сутрин в девет часа. Но два часа по-рано от определеното време го намериха обесил се на стената на крепостта. В момента, когато офицерите от гарнизона и индианците стояха смълчани около неговия труп, яви се онзи нехранимайко — обвинител с живата кокошка под мишница и призна, че си е намерил кокошката и че сега нищо нямал откраднато. Този мръсник стоеше близо до мене и аз, от яд и непреодолимо негодувание, се хвърлих отгоре му и го хванах за гушата. Мисълта — да го подхвърля на същата участ, която беше постигнала жертвата заради него, трябва да се е отразила в този миг на лицето ми; мнозина от офицерите взеха да ме молят да не прибягвам до насилие; но повече от техните молби ми подействуваха думите на Оцеола, който си сложи ръката на рамото ми и ми рече с тих глас:

— Какво правите вие? Какво правите вие, приятелю? Нима кучето трябва да се бие?

При тия думи аз пуснах чудовището, когото жените и децата изпроводиха с освирквания и дюдюкане и го изгониха от крепостта заедно с неговата кокошка.

След това произшествие аз се върнах в Ню Йорк; когато пристигнах в този град, научих за смъртта на Оцеола, което неизказано ме огорчи; това скръбно известие беше ме изпреварило. Бедният Оцеола се поминал скоро след като аз напуснах крепостта, както казваха, от внезапна болест.

Но аз забравих, че моя Чарли беше отдавна оседлан и с нетърпение чакаше да потеглим на път. Аз се простих със стария си приятел, доктор Райт, с офицерите и с индианските вождове, които бяха се събрали да ме изпроводят, и заминах.

Отначало яздех по едно леко възвишение, което се издигаше близо до крепостта, и сетне скоро се скрих зад него. Пътят ми минаваше през една местност от 540 мили — два пъти по-широка от Англия — осеяна с гори и долини, атлазени ливади и пустини, оросявани от реки и потоци, и на някои места покрита с дъбрави. Тя изглеждаше скръбна и мрачна, но аз с наслада се потопих в необятния простор на безкрайното поле.

Макар че ние с Чарли винаги бяхме живели приятелски, в тази самотна и безгласна пустиня още повече се сближихме. Ние вървяхме през гори и долини, ту пресичахме зелени ливади, ту навлизахме в девствени гори, ту прескачахме рекички, ту газехме по техния брод. Нощите прекарвахме на бивак по равнините. За пътеводител ни служеше слънцето, когато грееше, а през облачните дни, когато то не ни удостояваше с лъчите си иззад облаците, упътваше ни компасът.

Аз бях благодарен като човек, който се отърсва от болестта; прохладните есенни ветрове всяка минута ми докарваха нови сили, макар и все още да усещах леки трескави тръпки. Когато усещах приближаването на тия тръпки, слизах от моя Чарли и го пущах да пасе около мен.

Понеже едната от пушките ми винаги стоеше пълна с куршум, а другата със сачми, аз много лесно се снабдявах всеки ден с прясна храна, повечето пъти даже без да слизам от коня.

С изключение само на една от тридесет и петте вечери аз всякога се спирах да нощувам при някой извор или рекичка, дето имах възможност да събера сухи дръвца и си сготвя. Това обикновено ставаше привечер.

Разседлавах коня си, набивах колчета в земята за него посред най-сочната, крехка трева и го връзвах с едно много дълго въже. Сетне набирах сухи дърва, наклаждах огън, опичах си на жаравата яребици или друг дивеч, нанизани на дълъг дървен шиш, нагощавах се великолепно на тази така приготвена от мен походна трапеза, изпивах си кафенцето — и вечерята свършваше. След това незабавно отивах при Чарли и му занасях малко сол, която той много обичаше и ближеше от ръката ми. Той толкова беше навикнал на това малко лакомство, щото ако аз не отидех при него в определеното време със солта, той сам идваше при мен и повдигаше главата и опашката си, като индиански петел.

Подир всичко това нощта вече настъпваше, аз събирах трапезата си, връзвах Чарли наблизо, постилах една от чергите си, завивах се с друга и слагах главата си на седлото, което ми служеше вместо възглавница. Така спокойно и сладко спях до първите лъчи на слънцето — когато Чарли почваше вече да тропа с краката си около колчето, на което е вързан. Подир това аз обикновено се изтягах още цял час, после ставах, наклаждах огън, сготвях си, нахранвах се и тогава потеглях на път.

Веднъж минавахме през една широка степ, покрита цялата с трева, висока почти колко човешки ръст; по нея не се забелязваше нито едно дръвце, нито един храст докъдето поглед стига. Нощта настъпваше и ние бяхме принудени да се спрем на бивак без вода, но не и без огън, който аз сполучих да запаля от изсушена бизонова тор, която събрах в прерията.

Посред нощ бях събуден от страшна буря. Първата ми грижа беше да стегна добре въжето на Чарли, после турих една от завивките си под седлото, за да не се измокри, а сам седнах отгоре, покрих си главата с втората бизонова кожа, която се разстилаше тъй също и върху всичките ми неща. Дъждът се лееше като из ведро, светкавиците осветяваха цялото поле; те се извиваха досущ като змии и аз при всяка гръмотевица се страхувах за себе си и за моя Чарли. Бурята вилня до заранта и аз едва тогава можах да позадрема, и то в съвсем неудобно положение — седешком на седлото.

Еднообразието на пътя по равното поле понякога ми ставаше твърде отегчително: често се случваше да задрема на седлото и се събуждах, когато моят Чарли тичаше или даже скачаше в галоп.

Една заран ненадейно се появи току до нас, на десет разтега, грамаден елен с огромни, разклонени рога. Щом го видя, Чарли вирна глава и се спря; той толкова трепереше от страх или безпокойство, че аз едвам се прицелих с пушката си в елена. Когато изгърмях, еленът се посниши малко, рипна и избяга, без да си вдигне повече рогата, от което разбрах, че е ранен. Аз скоро го изгубих от очи, понеже превали зад един малък хълм; но упътих Чарли нататък и след няколко крачки видях цяла локва кръв, която доказваше, че съм го улучил. Чарли пък от своя страна помириса кръвта и взе да пръхти с ноздрите си, като че търсеше, где се намира животното. Аз го оставих да върви по следите, които ясно личаха на тревата, опръскана с кръв. Навярно еленът се криеше горе на хълма из високите растения. Като гледах необикновения стремеж на коня и желанието му да върви по следите на раненото животно, аз от любопитство — да видя какво ще прави — му отпуснах юздата. Чарли се устреми напред, като душеше кръвта, и се впусна по следите също като ловджийско куче. Така вървя той около една миля и като излезе из тревата, спря се изведнъж в полите на едно малко хълмче, наостри уши и заръмжа — сякаш искаше да каже, че ловът се намира на това място. Аз се поогледах наоколо и видях, че еленът се е прострял мъртъв на земята на едно разстояние не повече от четиридесет крачки пред мен.

Бележки

[1] Семиноли — сравнително ново племе, сформирано в началото на 18 век от бежанци от различни мускогскоговорещи племена. — Б.ел.кор.