Джордж Катлин
Животът на индианците ^[0] (10)

Глава X
Надолу по реката. — Пак бизони. — Индианци в пусия. — Авторът рисува типове от сиукси. — Трагическа драма по повод на един портрет.

Нашето кану тихо се плъзгаше по течението на реката, към областта, дето живее голямото племе сиукси, до което ни оставаше още само няколко дена път. Понеже храната ни вече беше почнала да се привършва, изкушавахме се от бизоните, които на цели стада безгрижно пасяха или спяха по десния бряг. Ние слизахме предпазливо от кануто си, издебвахме ги — и ето че разполагахме с няколко езика и гърбици за нашата трапеза. Такива експедиции не ни струваха много труд и ние наново се впущахме на път, но преди това аз рисувах местността, дето по-рано се излежаваше спокойно стадото бизони.

Подир такъв подвиг, ние се залавяхме енергично да теглим веслата, без да губим нито минута. Веднъж след един такъв лов ние плавахме надолу, като си тананикахме и подсвирвахме от време на време или пък си разказвахме весели анекдоти. Батист и Богард ми разправяха някои интересни неща за кроу и чернокраките, където те по-рано са били трапери и търговци. В това време от противоположния бряг изведнъж се разнесе един гърмеж, куршумът изпищя и падна на два или три разтега от нашето кану. На брега стоеше само един индианец; той правеше всевъзможни знаци и викаше, за да спрем и излезем на брега.

Изстрелът можеше да бъде просто и една приятелска покана — у диваците има такъв обичай, само че това се прави като вторична покана, а първата винаги трябва да бъде с глас или знаци. Другарите ми приеха поканата на индианеца в утвърдителен смисъл, но на мен тя ми се видя подозрителна. Този човек едва ли би могъл да е сам; при това той стоеше на такова място, дето Мисури изведнъж завива и тече с неимоверна бързина, която, ако ние бихме повярвали на индианеца, без друго щеше да ни хвърли между ред опасни канари, зад които е твърде възможно да се крият неговите спътници. Неотдавна по тия места имаше една разпра между търговци на кожи и индианци. Ние, макар и да нямахме нищо общо с техните разправии, все пак страшно бихме си изпатили.

Реката на това място беше много широка; кормилото на кануто беше в моите ръце и аз го насочвах не към онзи бряг, дето стоеше индианеца, а гледах да се отдалеча оттам и от бързея. Богард, любител на алкохола, на който вероятно му се искаше да излезе на брега и да иде при индианците с цел да се напие, извика повече с повелителен, отколкото с въпросителен тон:

— Ще спрем!

— Да, да — рече Батист.

— Не, не — казах аз след него, — кануто е мое и аз оставам тук. Този бряг не ми харесва никак.

Моите спътници изведнъж вдигнаха веслата, хвърлиха ги грубо в кануто и погледнаха през рамо към пушките си, които лежаха под кожата между нас.

Аз веднага грабнах двуцевната си пушка и се прицелих в тия двама разбойници, които седяха за щастие пред мен. От погледа и движенията ми те разбраха тутакси какво ги очаква, ако посегнат към пушките си. Тогава аз се залових да тегля сам веслата и с големи усилия едва успях да отклоня кануто от гибелното течение и да го насоча към противоположния бряг. В същия миг, докато Богард и Батист още глухо мърмореха и ме обвиняваха, че съм се уплашил от един нищожен индианец, около двадесет или тридесет въоръжени диваци излязоха иззад канарите, връз които бързеят щеше да ни хвърли, и се спуснаха надолу покрай реката с бойни викове, за да ни причакат след завоя.

— Ах, дяволи! Трябва да се бием — рече Батист, като си вземаше пушката.

— Не — отговорих аз, — няма да се бием, но трябва да теглим с всички сили веслата!

— Да теглим! — рече Батист; той остави пушката и тримата почнахме да теглим веслата с всички сили.

Богард, крайно буйна глава, извика:

— Да убием някой от тия разбойници!

— Не! — извиках аз. — Ще гребем, това е по-необходимо; и нека лопатите на всеки от нас се огъват о̀две^[1].

Аз гледах кануто да плава по средата, за да използуваме и течението; индианците все още бягаха по брега и издаваха войнствени викове — доказателство за страшната участ, която са ни готвели. Въпреки всичките ни усилия, те ни изпревариха. Около осем или десет души от тях се хвърлиха в реката и заплуваха към нас, като държаха в дясната си ръка лък и стрела.

Когато те наближиха, аз извиках на моите хора:

— Вземете пушките, но не стреляйте без моя заповед.

Ние оставихме веслата в кануто, взехме си пушките и ги насочихме към плуващите диваци; аз им направих знак да се върнат на брега, но те не искаха да знаят и вече ни бяха наближили на няколко разтега. Тогава аз се престорих, че се прицелвам в тях: те всички изведнъж потънаха под водата и се върнаха назад. Ония, които бяха на брега все още викаха и продължаваха да тичат; неколцина от тях нагазиха в реката, за да подновят нападението, но и те бяха принудени да го ударят на бягство. Когато забелязах, че те са въоръжени само с лъкове и стрели, вече не се притеснявах и реших да не използваме срещу тях безполезна жестокост.

Диваците тичаха подир нас няколко мили и като видяха, че преследването им е безполезно, върнаха се назад; а пък ние, щом настъпи вечерта, се спряхме на противоположния бряг да нощуваме.

Аз не зная какви бяха тия диваци, не зная също и какво искаха от нас и благодаря на небето, че не бях принуден да стрелям срещу тях.

Подир няколко дена ние стигнахме до Форт Пиер, обширна търговска колония всред племето сиукси — от около хиляда и петстотин вигвами, покрити с кожи, пръснати из околната равнина, дето пасяха стотици, хиляди коне, наглеждани от голям брой хора и кучета.

Още на другия ден след моето пристигане в това живописно село моята палатка, в която трябваше да се занимавам с живопис, беше готова и без да губя време аз се залових да нахвърлям някои сцени, които бях видял.

Ха-уон-дже-та, гражданският вожд на сиуксите, ми послужи за модел на първия портрет. Аз го нарисувах в най-хубавия му костюм. Дотогава около моята шатра беше тихо — индианците не обръщаха много внимание на моето появяване между тях, но когато завърших портрета в присъствието на вожда и неговия лечител, моята рисунка, тържествено издигната от лечителя пред тълпата, произведе магическо въздействие. Лечителят се обърна към присъствуващите приблизително с такава реч:

— Гледайте, драги приятели, ние сега имаме двама вожда и когато единият умре, то другият ще бъде жив. Погледнете, засрамете се, той се смее над вас, той е жив! Утре, приятели мои, ще видите тъй също и мен. Имайте търпение, аз днес се намирам в детинско състояние (той говореше сега за своя портрет, който аз бях оставил да поизсъхне). Аз сега съм още в сандъка, но през тази нощ ще порасна и утре моето лице ще заблести над вас. Това чудо е от великия бял лечител, който седи сега и пуши заедно с вождовете. Вие още не може да го видите, но може би ще се случи той да мине между вашите вигвами — възползувайте се тогава да му се порадвате. Великият Дух го е научил да прави всичко това и вие не трябва да вдигате много шум около него. Той ме уверява, че и аз мога да правя като него, и аз му вярвам, драги приятели.

Докато той държеше тази реч, аз погледнах през една пролука на своята палатка и видях смаяната тълпа, но смаяна до такава степен, каквато аз никога не съм имал случай да видя досега.

Около шатрата се виждаха само червени глави, нашарени с бои, орлови пера, порови кожи, скъпи авантюринови^[2] камъни, копия, щитове, секири! Някои от диваците стояха на колене, други се опираха един друг на раменете си — и всички гледаха с широко разтворени очи своя вожд, който прекарваше детинския си живот, според както се изразяваше; той следеше техните очи, накъдето и да ги обръщаха те и устата му като че се движеше. Уви, защо нямах при себе си фотографски апарат — каква рядка сцена бих възпроизвел!

Комисионерът на колонията, Лейдлоу, в къщата на когото гостувах, ми доведе няколко вождове и отбрани бойци, които желаеха да имат нарисувани портрети. Вследствие на това аз бях претрупан с работа. Седнали на земята в кръг, те си пушеха лулите, докато аз рисувах някого и всичките чакаха търпеливо реда си.

Те видимо прекарваха весело времето си: разправяха си анекдоти, може би и доста духовити, разказваха за подвизите на моя модел, който, понеже пазеше безусловно мълчание — не можеше да произнесе нито дума. Смехориите и веселостта се усилваха, когато аз свършвах портрета и им го показвах.

В това време, по разпореждане на вожда, при входа на моята палатка с копие в ръка стоеше един воин, комуто беше заповядано да пуща само ония, които имат право да влязат поради своето звание. Малко по-нататък лечителят хвалеше моето могъщество и важността на медицината ми.

Веднъж Лейдлоу ми доведе един млад и красив момък, облечен контешки във военни дрехи и въоръжен по-добре от всички индианци, които бях видял дотогава.

— Господин Катлин — рече ми той — ето един от моите приятели, който желае да го нарисувате. Той се казва Ма-то-чи-га (Малката мечка); той не е вожд, но е добър и толкова храбър воин, щото вождовете ще се съгласят да го нарисувате незабавно.

И действително, ония от вождовете, които се намираха при мен, дадоха своето съгласие. Аз приготвих платното и начаса почнах да го рисувам. Такъв красив модел досега не бях имал. Портретът беше, както ние художниците казваме „в три четвърти“, като една част от лицето оставаше в сянка.

След известно време, откак бях започнал да работя портрета на Маг-то-чи-га и той беше почнал да се откроява на платното, един от второстепенните вождове, на име Шон-ка (Куче) — когото бях нарисувал преди няколко дена, лукав хитрец и подигравчия, взе да обикаля около мен и да гледа ту палитрата ми, ту портрета. Той беше известен със своето коварство и другарите му го мразеха. Шон-ка завиждаше на растящата слава, с която се ползуваше младият хубавец и сега, като гледаше започнатия му портрет, се обърна към него със следните оскърбителни думи:

— Както виждам, ти си само половин човек.

— Кой казва това? — попита Ма-то-чи-га спокойно и нито един негов мускул не показа вътрешното му вълнение; даже и погледът му остана неподвижен.

— Аз казвам това, Шон-ка.

— В такъв случай нека Шон-ка докаже своите думи.

— Шон-ка може да ги докаже: белият лечител признава, че ти си само половин човек, и затова като видял, че половината на твоето лице нищо не струва, той я оставил в сянка.

Ма-то-чи-га му възрази:

— Макар и да съм половин човек, то все пак мога да докажа на Шон-ка — където, когато и както той иска, че аз съм повече от него.

При това те взеха да си приказват по-остро и Кучето не сваляше очите си от портрета, а Ма-то-чи-га не променяше зададената му от мен поза.

Тази разпра занимаваше и другите вождове; младият хубавец наддумваше противника си, който най-сетне стана изведнъж и бързо излезе от моята палатка, с изкривено от ярост лице.

Както ми се струваше, вождовете се страхуваха да не стане някоя беда. Обаче моят красив модел си остана невъзмутим и неподвижен на мястото, докато аз свърших портрета. Тогава той си изу хубавите и съвсем нови мокасини, украсени с шевове от коси, които собственоръчно беше придобил, и ме помоли да ги приема за спомен; после седна, изпуши една лула тютюн с вождовете, изслуша техните забележки относно портрета си, който много им хареса, стана, стисна ми ръката и си отиде в своята шатра, която беше тъкмо до моята палатка.

Като предчувствуваше, че последните думи на Кучето при излизането му от моята палатка не предвещаваха нищо добро, той си взе пушката и бързешком я напълни. Жена му страшно се безпокоеше и напразно го питаше за причините; сетне той си сложи пушката и падна възнак^[3] на земята, както правят всички индианци, когато наближава някоя опасност, и се помоли набързо на Великия Дух. През това време, докато той се молеше, жена му, се възползува да извади куршума от пушката, без той да усети това.

В същата минута се чу гласът на Шон-ка, който също беше отишъл да си вземе пушката от своя вигвам:

— Ако Ма-то-чи-га се надява на себе си и мисли, че може да си мери силите с Шон-ка, то нека излезе и докаже това!

Кучето не беше се доизказало още и Ма-то-чи-га рипна от земята, грабна пушката си и излезе. В едно и също време се чуха два гърмежа: Ма-то-чи-га падна, облян с кръв — куршумът на Кучето откъсна оная част на лицето му, която още не беше възпроизведена на портрета и за която Кучето казваше, че нищо не струва.

Колкото до Шон-ка, то той с изгорено лице и без големия пръст на лявата си ръка, избяга в оная част на селото, в която живееше родът му, и повика своите бойци на помощ.

Веднага подир гърмежите всички вождове излетяха навън от моя вигвам, като всеки повдигна кожата зад мястото, където седеше, и изчезнаха за един миг. Аз останах сам; няколко минути не се чуваше никакъв вик, само шум от стъпки се разнасяше във всички посоки. Надникнах навън през една пролука и видях жени, деца и мъже да тичат от всички страни; конете бяха докарани в галоп от всички краища на полето; кучетата виеха. Нощта настъпваше.

Затъкнах си пищовите на пояса, разгледах капсулите на двуцевната си пушка и бях готов вече да изляза, когато изведнъж Лейдлоу дотича в палатката ми.

— Абе, вашата живопис забърка една каша — здраве му кажи! — каза той. — Малката мечка, този красив, храбър воин не е вече между живите. По дяволите! Всичките диваци сега казват направо, че вие сте причинили смъртта на Маг-то-чи-га. Военният лагер, към който принадлежеше Малката мечка, се въоръжава сега и ако не убият Кучето, навярно вие ще си изпатите вместо него.

В края на селото се чуваха гърмежи.

— Бягайте по-скоро оттука — продължаваше да вика Лейдлоу — и се скрийте в крепостта; вие знаете, че тя е почти открита и наполовина недовършена: цяло чудо ще бъде, ако до утре не ни одерат живи.

Аз тръгнах подир Лейдлоу само със своите оръжия и боеприпаси. Голяма част от колонистите се намираха през това време в полето и нашето положение беше до немай-къде критично. Аз и един от чиновниците на Лейдлоу, на име Хелси, заехме недовършения още бастион, малка дървена сграда, а вратите и прозорците задръстихме с каквото намерихме. От дружествения арсенал взехме три леки оръдия, които тутакси напълнихме, и сетне почти цяла нощ стояхме нащрек и чакахме със страх злокобното бъдеще. Всяка светлина беше изгасена. От всички страни се чуваше тропот на крака и гърмежи. Ние разбрахме, че Кучето, под защитата на своите бойци, бягаше от другарите по оръжие на Малката Мечка.

На разсъмване всичко утихна; както в селото, тъй и в крепостта нищо се не чуваше. От време на време прекарваха бездушните тела на младежи от двете страни. Кучето все още бягаше, макар и да беше ранен; потерята го преследваше непрестанно. Аз намерих своята шатра пуста и в същото положение, както я бях оставил. Рисунките и всички рисувални принадлежности прибрахме набързо. Сетне придружихме и тялото на Ма-то-чи-га до вечното му жилище. Над гроба му беше издигнат доста хубав паметник; дадохме тъй също и подаръци на жена му и роднините му и това доказателство на съчувствие, разбира се, не малко ни помогна.

Подир това вождовете пак си останаха мои приятели и нито един от тях не ме обвиняваше за тази толкова скръбна катастрофа. Само „великият лечител“ беше на друго мнение, макар че се отнасяше към мен твърде учтиво и беше все тъй благоразположен, както и преди. Той твърдеше, че ако аз не бях нарочно оставил едната половина от лицето на Малката мечка, то нямаше да произлезе никакво скарване и Ма-то-чи-га щеше да си остане жив. Подир всичко това аз размислих и дойдох до заключение, че най-добре ще бъде, след толкова уверения от моя страна относно невинността ми, да замина оттам колкото е възможно по-скоро, което и сторих.

Ето това са най-верните и най-съществени подробности относно този толкова скръбен факт — единственият с подобни последствия, който се случи в отношенията ми досега с тия интересни племена. Те доказват до каква степен индианците ценят своята чест и как отмъщават за нея. По-късно научих от Макензи, който слязъл по Мисури и минал оттам подир няколко месеца след това събитие, че приятелите на Малката мечка, като преследвали Кучето, убили погрешка брат му, Та-тек-а-да-хеър, един от най-добрите и храбри воини, портрета на когото също бях нарисувал. Подир още някое време те сполучили да убият и самото Куче близо до Скалистите планини.

Друго произшествие от също такъв характер се случи с мен у племето омаха, което посетих при едно друго плаване по Мисури. Между другите вождове и воини аз нарисувах портрета на един млад, красив индианец. Всички се произнесоха, че портретът много прилича на оригинала си. Обаче подир няколко дена младият човек дойде при мен в палатката ми, седна и дълго време гледа намръщен своя изобразен лик.

Той извика най-подир преводача и ми каза:

— Аз не харесвам своя портрет — той не е добър! Лицето ми тук някак посрамено изглежда, при това и погледът ми не е както трябва.

За жалост и този портрет беше тъй също в три четвърти.

Младият индианец продължи:

— Другите вие нарисувахте напълно и те гледат право пред себе си. И аз също мога да гледам белите хора направо в очите. Но тук на вашата картина аз се обръщам, като да ме е срам.

И той ме помоли да му поправя очите тъй, щото те да гледат направо. Подир няколко дена той научил, че аз не съм изпълнил молбата му, и изпраща преводача да ми каже да изляза пред своята шатра, за да се бие с мен до смърт.

Аз излязох с палитрата в ръка и намерих своя противник готов за бой. Аз казах на преводача да му разправи, че той ми е толкова обичен, щото не мога да си позволя да се бия с него, че никога не съм мислил да го оскърбявам с неговия портрет, който всички харесаха, и че ако той без друго желае да види очите си преправени на портрета, то аз ще направя това на драго сърце. Мирът между нас беше сключен и още на другия ден аз му преправих очите с акварел и молив — но какви очи! Те гледаха през носа му по най-фантастичен начин! Никога не съм виждал човек по-благодарен! Той ми стисна ръката и ми подари един чифт мокасини в знак на своята благодарност.

Подир една година, след като се върнах в Сейнт Луис, аз взех една гъбичка, намокрих с вода тези криви, грозни очи, и портретът придоби пак своя първоначален естествен вид. Сега той е един от най-интересните в моята колекция.