Джордж Катлин
Животът на индианците ^[0] (12)

Глава XII
При команчите. — Ловджийски разкази. — Дивите коне. — Индианци.

Ние видяхме вече много индианци. Сега остава да се запознаем с храбрите команчи, които се сражават на коне, с осейджите, чероките, делаварите, мохиканите и много още други, имената на които надали са известни; но между тях аз живях и изучвах нравите и обичаите им.

През есента на 183… г. драгунският полк под командата на Хенри Додж получи заповед да потегли от крепостта Гибсън на река Арканзас, 1100 мили на запад от Мисисипи, да иде и покори команчите и други племена по границите на Тексас. Полкът трябваше да се запознае с тия племена и да заглади някои неприятности, възникнали между тях и Съединените Щати на границата. Аз с радост реших да се възползувам от случая — да посетя отдалечените и враждебни племена; помолих военния министър и той ми позволи да пътувам под покровителството на полка със своя приятел Джоузеф Чадуик от Сейнт Луис, един рядък младеж.

Ние се снабдихме в Гибсън с коне и катър за нашия багаж и храна. Аз имах под себе си един великолепен туземен кон, който ми продаде полковник Бърбанк. Този стар офицер, комендант на крепостта Гибсън, не беше уверен в себе си по време на парад, когато седеше на този хранен великан, на когото се любуваше и учудваше целият гарнизон; накъсо казано, благородното животно със своите мятания и изправяния толкова плашеше стария полковник, щото последният предпочете да ми го отстъпи само за 250 долара.

Чарли беше чистокръвен мустанг с тъмночервен цвят; черните му като смола опашка и грива се влачеха по земята. Той бил уловен и опитомен от индианците команчи, които тъй добре знаят да опитомяват тия благородни животни, щото последните нищо не губят от своята природна гордост.

Полковник Додж покани двама полуцивилизовани делавари и още няколко от други племена за ловци и водачи на полка. Докато ние стояхме в крепостта, тези индианци ни забавляваха със своите остроумни ловджийски изкуства.

Те научиха Джоузеф и мен на много умения, между които — как се употребяват техните свирки, направени от кора и дълги до две — три педи, с които те толкова вярно подражават блеенето на малките еленчета, че майка им, като го чуе отдалеко, бързо отива към ловеца, скрит в тревата или храсталака.

Джоузеф и аз с нетърпение чакахме да се мобилизира полка. За да прекараме времето по-неусетно ние посвещавахме всеки ден по два часа на лов за елени в близките гористи хълмове, пълни с едър и дребен дивеч, както ни уверяваха в крепостта.

Веднъж потеглихме призори към близките хълмове със своите пушки в ръце и сутрешната си закуска в джобовете. Като стигнахме до хълмовете, оставихме конете си на индианеца — метис, който живееше в полите на тия височини, и се вмъкнахме в гъстия храсталак с всички хитрости, предпазливости и примамки, употребявани от ловците.

Дълго се лутахме из гората и много елени вдигнахме, но виждахме само сивите им рога надалеч през листака. Най-подир към пладне ние с Джоузеф се разделихме; аз излязох на една полянка и мислех да си почина, когато изведнъж от едно място се чу блеене: „Ма! Ма! Ма!“ Аз погледнах нататък, отдето идеше блеенето и съзрях това малко четириного животно в гората, доста далеко от мен; тогава се сниших на колене, скрих се в тревата и взех да го следя внимателно.

Най-подир се приближих пълзешком през гората до желаната гъста шума. Но ето че отново се чу блеене, сетне друго и аз разбрах, че еленчето се обажда на баща си или майка си. Тъй че сега моя милост имаше два лова под ръка. Аз все още продължавах да пълзя, но извънредно предпазливо, докато се приближа достатъчно, както си мислех; пушката ми беше готова в ръцете. Изведнъж, о, чудо! — зад мен отново заблея нещо. Обърнах глава полека, без да изменя положението си, и виждам на десет крачки зад мен, на същото място, отдето току-що бях минал, нашите двама делаварски ловци; те се смееха през глава, скрити в тревата.

Надеждата ми за сполучливия лов изчезна и аз седнах между двамата делавари. Те ми казаха, че в това време през деня никога не се излиза на лов, защото никакъв дивеч не скита из гората. Аз поседях около един час и взех да подсвирквам и търся Джоузеф; той ми се обади по същия начин и аз отидох при него.

Джоузеф седеше на един пън и разговаряше с един огромен индианец — Осейдж, който излезе прекрасен човек и бъбреше малко по английски. Ние поделихме с него сутрешната си закуска, пихме си ракийцата и дълго време си разказвахме разни ловджийски анекдоти.

Най-подир драгуните се приготвиха за поход и се наредиха по двама, както обикновено правят те това по възраст и степен. Ние вървяхме с Джоузеф ту отзад, ту отстрани и нощувахме под открито небе върху биволски кожи, а за възглавници ни служеха седлата. Конете си връзвахме при нас. Така минаха две седмици — наближавахме изворите на Червена река. Всяка минута ние подплашвахме диви коне в цели стада; нашите индиански ловци, делавари, изобилно ни снабдяваха с дивеч.

Веднъж ние с другаря ми видяхме едно стадо от диви коне; те пасяха доста далеко и движението на драгуните не би ги изплашило. Ние с Джоузеф препуснахме с конете си към тях, но скоро се убедихме, че от стадото ни разделя един дълбок дол. Слязохме в дола и вървяхме по него, прикрити от дълбоката трева; после се изкачихме на отсрещния му склон, вързахме конете си зад едни елхови храсти и се приближихме пеша до стадото около 150 — 200 крачки, без да ни забележат дивите животни, макар че са толкова чувствителни и предпазливи.

Аз винаги носех със себе си един добър далекоглед; извадих го и взех да разглеждам с него интересните четириноги. Пред нас имаше най-малко триста диви коне от всички цветове, от тъмночерни до белоснежни. Гривите и опашките на всички стигаха до земята. Ние не разполагахме с никакви средства, за да хванем някой от тия великолепни коне — при това не бяхме дошли с никакво враждебно намерение към тях; но изведнъж си спомнихме способа на испанците и пограничните ловци да хващат дивите коне, когато не могат да им надянат примката. В такъв случай те стрелят в мускулната или хрущялната част на шията им. Замаяното животно моментално се спира и пада на земята; на ловеца остава само по-скоро да го върже и конят, когато дойде на себе си и се опита да стане, вече се намира в ръцете на човека.

— Да направим този опит — ми каза Джоузеф тихо.

Аз самият исках това, но се яви една пречка. За да ни бъде по-леко по пътя, ние бяхме оставили тежките си карабини във форт Гибсън и взехме само едноцевните си ловджийски пушки, удобни за обикновен дивеч, но не и за далечно разстояние. Обаче все пак решихме да опитаме щастието си. Аз се прицелих в най-красивия от конете в стадото, който стоеше с едната си страна към мен. Животното се завъртя и падна на земята, а цялото стадо се разбяга като вихрушка. — „Браво! Браво!“ — извика Джоузеф. Ние дотичахме при животното, но уви, какво видяхме: куршумът не ударил коня в шията, а направо в гърдите… Джоузеф, като по-млад от мен и по-чувствителен, заплака… та ние всъщност съвсем не искахме да убием горкото животно. В полка никому не разправихме после за това скръбно приключение.

Не се мина много подир това и между драгуните се разнесе викът:

— Индианци! Индианци! Ето индианци!

Техните следи бяха съвсем пресни; скоро по зелените височини се показаха разлюлените им пера и заблестяха остриетата на копията им: ние се озовахме пред храбрите команчи. Мнозина от бойците, а тъй също и не малко офицери, които никога не бяха виждали индианци, сега неволно ги побиха тръпки.

Команчите са най-могъщото и най-войнствено племе в Америка; те са несравнено най-силните и най-опасните червенокожи ездачи, и дотогава се смятаха за най-враждебно настроени към белите. Те обикаляха около нас и понякога се виждаха в далечината техните села. Всеки ден те се появяваха ту близо, ту далеко, но постоянните им летящи ескадрони хвърчаха около нас и следяха и най-малките ни движения. С помощта на своя далекоглед аз ги виждах много по-отблизо, отколкото те си мислеха, и мога да кажа, че това бяха горди и красиви бойци.

При все това ние си следвахме пътя напред и се спирахме за нощна почивка в полята, по ескадронно, в каре, а конете си вземахме в средата, за да ни бъдат под ръка, в случай на опасност.

А сега, драги читатели, знаете ли какво означава стампадо? Не, разбира се. Тогава слушайте да ви разправя. Стампадо е испанска дума, означаваща безредица, страшен шум, който произвеждат двеста или триста индиански бойци, жадни за бой, възседнали своите бързи като вятър коне, замахали копия и тояги — нападат неприятелския лагер посред нощ, когато конете му са изморени, а изнурените от път войници спят мъртвешки сън. И това се придружава с ужасни дивашки военни викове и при страшния шум от сухи кожи, които те нарочно носят със себе си и ги разтърсват, за да плашат конете; прибавете към всичко това и залповете от пушки. Тогава настава невъобразима паника; изплашените коне се мятат като обезумели, откъсват юздите си и бягат в полето, преследвани от неприятеля. Що се отнася до войниците, то те са съвършено замаяни, забравили своето военно изкуство, лутат се като сенки из тъмното и търсят с очи някой дивак, за да го нагостят с куршум.

Ето какво значи стампадо — нещо като ураган. Той замина, но къде е той? Къде се спря? Ще се върне ли пак? Не. Индианците наистина никого не одраха жив: всички войници се обаждат на проверка. Но къде са конете? На повече от двайсет мили се намират изплашените животни, съсипани от бяг, а на другия ден рано команчите ги хващат с примките си, като се подиграват на стопаните им.

Ето и ние от няколко вечери насам се бояхме от такова нападение; много признаци потвърждаваха нашите страхове. Всяка вечер нашият разговор се въртеше почти само около едно — ужасното стампадо и ние вземахме предпазни мерки. Всеки спеше с пушка в ръце при своя кон. Ние с Джоузеф предпочитахме да не сме в средата на бивака, а нощувахме малко настрана, върху някое малко възвишение, със седлата под главите си.

Аз знаех, че команчите наброяват най-малко до 30 000 души, от които 10 000 души са най-отчаяните ездачи-воини в света. Обаче ние с Джоузеф взехме всички мерки, за да не ни изненадат. По тази причина си връзвахме конете до нас, спъвахме ги и спяхме поред.

Моят далекоглед ни беше извънредно полезен, защото имахме възможност да разглеждаме с него околната местност.

От някое време насам индианците не се показваха по околните височини и ние бяхме започнали да мислим, че те съвсем са ни оставили, вследствие на което взе да отслабва и нощната дисциплина в полка. Но през една ясна звездна нощ, в дванайсет часа, когато Джоузеф спокойно разглеждаше с бинокъла околността и аз спях дълбоко, изведнъж се чу гърмеж в лещака, на няколко разкрача от нас — там дето преди малко тихо се разхождаше часовоят. Подир гърмежа се чу крясък и в целия лагер настъпи неописуема паника: юздите плющяха, тропот от конски копита се чуваше навсякъде, стенания, гърмежи… Но бойни викове и трясък от сухи кожи нямаше, само конете се бяха разскачали и бягаха навън от лагера. Когато се събудих, Джоузеф държеше своя кон и моя Чарли, които се мъчеха да се изтръгнат от ръцете му… Ала подир страшния смут настъпи дълбока тишина.

— Я подръж моя кон — рече ми Джоузеф, — този нехранимайко, часовоят, причини това смущение.

И той отиде в лагера всред щикове и зинали пушки, обърнати към него.

— Не гърмете! Пушките долу! — развика се той. — Няма никакви индианци тук.

Той беше изложил живота си на голяма опасност, но все пак сполучи да се промъкне до офицерите, които се бяха събрали на военен съвет.

— Господа — каза им той, — тук няма никакви индианци, а просто жребецът на полковия домакин се развърза, излезе от лагера и отиде в лещака да пасе, а часовоят го помисли за индианец и без да извика: „Кой иде?“ го прониза с куршум.

Часовоят тутакси биде арестуван, а тъй също и трима или четирима войници, между които и ефрейтор Нюджънт, който насмалко щял да убие поручик Хънтър, когото помислил за команч. Ранените бяха поверени на доктора и помощника му, а ние с Джоузеф легнахме отново да спим. На това място ние бяхме принудени да се бавим дълго време, защото липсваха много коне от полка, които трябваше да се търсят и уловят.

Изплашените животни се върнали назад по пътя, който бяхме изминали; някои от тях ги уловиха на двайсет мили оттам, други на 80, а едни пък съвсем не се намериха. Много коне бяха изловени от индианците, които те докараха в полка и ги предадоха честно. Ето с каква добросъвестност ни посрещнаха тия диваци, ликът на които ни плашеше постоянно, даже и насън. Щом те узнаха, че в полка има изгубени коне, веднага побързаха да ни окажат своето най-искрено съдействие.