Уилям Бърнхарт, Лесли Глас, Джини Харцмарк, Джон Каценбах, Джон Лескроарт, Бони Макдъгъл, Филип Марголин, Брад Мелцър, Майкъл Палмър, Лайза Скоталайн, Лорънс Шеймс
Фатални подозрения (5)

Глава 5

— Всичко наред ли е, мис Макгий? — попита съдия Харди.

Изправяйки се с мъка на крака, Дивайн не отговори. Тя знаеше, че съдията мрази да го прекъсват, но нямаше друг избор. Експлозията от миналата нощ беше променила всичко.

— Зададох ви въпрос, мис Макгий — всичко наред ли е?

Точно в този момент кънтенето в ушите й беше почти оглушително.

— Добре съм, Ваша чест! — изкрещя тя с все сила. — Исках само да съм сигурна, че ви чувам!

Гласът й гърмеше из залата и отекваше в облицованите с дърво стени. Няколко журналисти от пресата зад нея не можаха да се сдържат и се разсмяха. Дори Макандлис издаде едно леко изкикотване.

Съдията обаче никак не беше развеселен.

— Чувам ви прекрасно, мис…

— Казах, че исках да съм сигурна, че ви чувам добре! — изкрещя отново тя. — Но не се тревожете, всичко е наред. Нека да продължим.

— Сигурна ли сте, мис Мак…

— Какво? — изписка Дивайн.

— Питах дали сте…

— Малко по-високо!

— Мис Макгий… — викна на свой ред съдията.

— А, отлично! — изврещя тя.

Като се намръщи към готовите да избухнат в смях представители на пресата, съдията кръстоса ръце и се отпусна назад в стола си.

— Нещо лошо ли казах, Ваша чест?

— Защо не…

— Какво?

Съдията събра сили и се разкрещя:

— Опитвам се да направя едно предложение, мис Макгий. С оглед на вашите наранявания и, от друга страна, сериозността на това дело, защо не прекъснем за днес, така че да имате възможност да се възстановите от травмите си?

Дивайн му кимна и извика в отговор:

— Това е чудесно! Благодаря, Ваша чест!

Като затръшна шумно куфарчето си, тя прошепна нещо на мисис Хайтауър и се отправи към вратата.

— Хубав номер — изръмжа Макандлис, когато Дивайн прелиташе край него по пътеката.

— Съжалявам — изхили се тя, сочейки към ухото си. — Нищо не чувам.

 

 

Високият мъж, познат на някои като Стефан, почеса белега на лявата си буза и прокле оня, който беше измислил въртящите се врати. С енергична походка и приятелско кимване, той се запъти точно към охраната на фоайето.

— Как е хавата? — подхвърли той за ефект.

— Все същото, все същото — отвърна пазачът и махна с ръка.

Стефан влезе в асансьора и натисна бутона, на който беше изобразена седмица. Докато чакаше вратите да се затворят, не се облегна назад на перилата, нито опря рамо на стената. Просто си стоеше неподвижен в центъра на асансьора. Искрено мразеше мръсотията на обществените места и, за разлика от предшественика си, не си падаше по показните изтезания, в стил „кръв по стените“. Беше наясно, че в спретнатата и чиста работа има повече ред — повече контрол. Постави отдолу чист найлон, после го огъни в хубава малка кутия. Не докосвай нищо. Това е единственият начин да се измъкнеш чист.

Той пристъпи навън в осветения с флуоресцентна светлина, покрит със син килим коридор и тръгна към номер 727. Това беше — дебели, черни букви върху прозрачно стъкло — ДИВАЙН МАКГИЙ — АДВОКАТ.

Хвърли поглед през рамо, за да провери дали коридорът е празен, и остави на пода двете чанти: черната лекарска и пластмасовата хладилна. Първо се зае с лекарската — отвори ципа, затършува под русата перука и извади малка, правоъгълна кутийка, подобна на кутийките на писалките „Монблан“. Отвори я с бързо движение и извади отвътре тънък инструмент с бял връх. Стефан безспорно беше добър в дегизировката и поставянето на клопки, но това беше само върха на високия, педантичен айсберг. Работата му изискваше да бъде и експерт по оказване на първа помощ, добър стрелец, отличен хакер, познавач на далекобойни и късобойни оръжия и специалист по отварянето на ключалки. След едно леко изщракване вратата се отвори и високият беше вътре.

Офисът беше оскъдно мебелиран и скучен: малка приемна отпред, с няколко разпръснати списания, а отзад един по-голям кабинет, декориран с дипломи и няколко семейни фотографии. След като проучи разположението за собствена информация, високият се върна в приемната, отиде по интуиция до бюрото на секретарката и застана зад него. На бюрото имаше телефон, евтин черен бележник и чаша за кафе. Той повдигна вежди и отвори всичките му чекмеджета. Бяха празни. Всички. Нямаше дори един заблуден молив. Дивайн Макгий може и да работеше отзад в кабинета, но мястото на секретарката беше само за пред хората.

Горд от себе си, високият мъж се приближи до близката масичка за кафе и взе едно списание „Пийпъл“. То му напомни за отрязаната ръка, която бе изпратил на Рътлидж. Не беше ли твърде в стил „Кръстника“? — зачуди се, докато разглеждаше лесната, както винаги, кръстословица в „Пийпъл“. Почитателството си беше почитателство, но той по-скоро би умрял, отколкото да бъде подражател.

Отгръщайки отново на предната корица на списанието, високият забеляза, че броят беше отпреди година, а на протрития етикет с името на абоната пишеше „Зъболекарски кабинети на доктор Милтън Макгий“. Трябва да беше взела списанието от баща си. Колко тъжно, помисли си той, когато го хвърли отново на масата. Сигурно не беше лесно да си адвокат.

 

 

— Е? — попита Трент, като се обърна към партньорката си, подпрян на лакът.

— Какво е? — изстреля Мерилин в отговор. Тя легна по гръб и остави завивката да се свлече от гърдите й.

— Е, по-добре ли беше от градинаря?

— Не започвай с това.

— С нищо не започвам — просто съм любопитен.

— Ти не си любопитен — банален си. Приличаш на някой досаден стар чичо, който винаги разказва една и съща шега. — Тя сниши глас и продължи: — Добре ли беше? Добре ли беше? А, а, а? — Като възвърна отново нормалния си тон, добави: — Зарежи това. Предъвкваме го вече стотици пъти.

— Нима не го правя както трябва?

— Не съм казала такова нещо — озъби се Мерилин. — Мислех си, че не те е грижа дали спя и с други.

— Това беше само лъжа, за да ме помислиш за печен.

— О, знам, че си печен — заекът ти ме убеди в това.

Трент се усмихна и се обърна към металната клетка. Все още вбесен от сутрешната веселба, заекът трепереше, а тъмните му очи гневно фиксираха Мерилин. Като че ли й казваше: „Мразя те, мразя те, мръвко“.

Мерилин хвърли поглед към коженото си палто на пода, после се ухили отново на вбесения заек:

— Никога няма да спечелиш!

— Мерилин, моля те, би ли спряла да го дразниш? — примоли се Трент.

— Защо? Да не би изведнъж да започна да ревнуваш?

— Разбира се, че не ревнувам. Просто… просто го остави на мира, става ли?

— Той започна…

— Не ме интересува кой е започнал — и не се опитвай да сменяш темата. Говорим за теб и градинаря.

— Всъщност говорим за мен и за останалата част от човечеството. И доколкото си спомням, ти не си толкова порядъчен, когато става въпрос за теб самия.

— Това беше различно.

— Единствената разлика е броят на хората в леглото. И ще ме извиняваш, хубавецо, но само с теб не ми е и наполовина толкова забавно.

Стискайки зъби, Трент се опита да запази спокойствие. Нямаше намерение да й се остави.

— Нека да те попитам нещо — добави той. — Щом е било толкова лошо, защо молеше за още един рунд тази сутрин.

— Имаш предвид друга причина, освен да те накарам да закъснееш за съда ли?

— Да закъснея за какво? Нали каза, че е… — Той погледна будилника, беше осем без десет. Грабна ръчния си часовник от нощното шкафче. Показваше десет без десет. — Какво, по дяволите, ти става? — попита той, като скочи от леглото. — Защо си го върнала назад?

— За да съм гадна — отвърна тя с крива усмивка.

— Не се опитвай да ми играеш психарски игрички, кралице на откачалките. Това вече не е смешно.

— Аз пък смятам, че е смешно. Истерично смешно.

Трент продължаваше да подскача наоколо, като правеше усилия да се облече.

— Говоря сериозно — каза той, като нахлузи панталоните си. — Не ми харесва да ми играят номера.

Тя вдигна вратовръзката му от пода и я разклати пред него.

— Глупав заек — измърка. — Игричките са за децата.

Той грабна вратовръзката от ръцете й.

— Знаех си, че ще кажеш това! Всички това казват! Можеше да измислиш нещо друго, а? Това е толкова старо и изтъркано!

— Също като теб, но както виждаш, аз не се оплаквам.

Трент замръзна на мястото си.

— Винаги ли си била такъв вампир? Ти не си наред, знаеш ли?

— Може и да не съм — каза тя. — Но това не значи, че не искам да спечелиш.

Трент напъха крака в обувките си и се втурна към вратата.

— Е, ще отложим този разговор за по-късно. Само нахрани Бък, преди да си тръгнеш.

— Както кажеш, любовнико.

Вратата се затръшна, а Мерилин се втренчи в заека. Носът му потрепваше гневно. Без да сваля очи от него, тя стана от леглото и се пресегна за телефона. Набра единадесетцифрен номер и един глас отсреща каза: „Ало“.

— Аз съм — отвърна Мерилин, като се приближи до клетката. — Аха, аха, точно излезе. Въобще не се досети — точно както ти казах — типичен мъж. — Тя се наведе към Бък и бавно прокара нокти по пръчките на клетката. — Подай им подходящия морков и те винаги се хващат.

 

 

Дивайн Макгий вървеше по лъкатушещия коридор с изпънати гърди и високо изправена глава. Сигурно не беше добре да прави номера на съдията, но… ами… така поне си осигури малко време. Както обичаше да казва професорът й по наказателно право: „Когато нещата излязат от контрола ти, изкарай ги от съдебната зала“.

Тя бързо стигна до номер 727 в края на коридора. Когато видя познатата табелка „Дивайн Макгий — адвокат“, отвори чантата си и извади малка връзка ключове. Пъхна ги един по един в ключалките на вратата и с облекчение чу звука от отключването. Звуците на дома. Докато завърташе дръжката, й се стори, че долавя шум от някакво движение, но когато включи осветлението, видя само познатата чаша за кафе с надпис „Моят адвокат е по-голям от твоя“ върху винаги празното бюро на секретарката. Зад нея се чу още един рязък шум и вратата се затръшна — преди Дивайн да успее да реагира, една дебела месеста ръка запуши устата й. Очите й още бяха фокусирани върху веселите яркочервени букви на чашата за кафе. Те бяха последното нещо, което видя.

 

 

След като направи едно пътешествие до апартамента си за бързо преобличане, Патрик тръгна към офиса, без да губи повече време. Въпреки куцотата си, той се втурна стремглаво през подобната на кошер новинарска стая, замарширува покрай безкрайната редица от кабинки и без да спира, отвори вратата на кабинета на Уайтчапъл, като я удари чак в стената. Уайтчапъл беше по средата на късно утринния си ритуал. С отворена консерва аншоа в ръка, той се бе навел над бюрото си и прелистваше високата петнадесет сантиметра купчина вестници с най-различен формат. Конкуренцията в Ню Йорк беше убийствена.

С намерението да запази разговора в тайна, Патрик затвори вратата зад себе си. Уайтчапъл беше така погълнат от четивото си, че все още не го бе погледнал.

— Шефе, трябва да…

— Нека да те попитам нещо — каза Уайтчапъл, като се опитваше да улови с пръсти една изплъзваща му се аншоа от консервата. Пъхна я в устата си и я засмука шумно. — Вярваш ли в общоприетите вкусове, или смяташ, че са само едно измамно самовнушение?

— Всъщност чудех се дали…

— Запомни си мисълта — това е важен въпрос. — Той разгърна вестника, погълна още една аншоа и добави: — Откакто се помня, хората казват, че хайверът е един от най-страхотните деликатеси на света. На коктейла минала нощ обаче един тип — беше поне на шестото или седмото бренди — ми каза, че историята за хайвера практически е просто един номер, който богатите си играят с всички нас — предприемчивите и преуспяващите. Каза, че е нещо като номера с новите дрехи на царя — богатите казват, че много харесват хайвера — дори го поръчват за партитата си, но ако се огледаш наоколо, ще видиш, че дори не го докосват, само чакат да видят кой ще го опита. А тогава, когато започнат да се сипят комплиментите за това колко е вкусен, те се отпускат в креслата и се смеят вътрешно, отвратени. Това може би е някаква велика стара традиция, която разделя богатите от имащите.

— Сър, не смятам, че…

— Помисли за това, момче. Точно както казва Шекспир: „туй е хайвер за простолюдието“ — той говори за обикновените хора. За мене и тебе. Имам предвид, че това е само воняща на гнило кашеста рибена бълвоч, а ние плащаме двеста долара за половин килограм, за да се фукаме с това пред бедняците.

— Но…

— Но защо да се спираме само на хайвера? Може би така е и с всички общоприети вкусове — скоча, модерното изкуство, Ренесансовите празненства — всеки от тях е голяма, тлъста самозаблу…

— И какво, ако са? — изкрещя Патрик. — Какво ще направиш? Ще публикуваш статия и ще накараш всички да те мислят за смахнат? Така е, вкусът е лайнян; така е — всички го мразим, но го преглъщаме с усмивка. Ние сме такива, каквито сме — искаме да се впишем в онзи свят — и каквото и да напишеш, няма да промениш това. Това е. Точка. Край.

Като затвори вестника пред себе си, Уайтчапъл най-после вдигна поглед.

— Имам чувството, че това не е някакъв проблем с кръстословиците?

— А ти как мислиш? — попита Патрик, като закуцука напред. Очите му бяха хлътнали, а под тях имаше големи торбички.

— Слухтял си около Хайтауърови, нали?

— Шефе, преди да…

— Не ти ли казах да не го правиш? Не бяха ли такива изричните ми нареждания? Кълна се, Патрик, оттук нататък — ако решат да ни съдят за…

— Джулия Хайтауър не е убила съпруга си!

След това изказване Уайтчапъл замръзна. Той знаеше какво продава вестниците.

— Я повтори?

— Казвам ти, че не го е убила тя.

— И предполагам, че имаш доказателство за това?

— Нищо конкретно, но имам източник.

— Източник? — попита редакторът, изстрелвайки се от стола си. Патрик беше виждал това и преди. Уайтчапъл се наведе толкова напред, че почти легна на бюрото. — Кой е той? Дебелия? Мики? Рубин?

— Не го познаваш, но мисля, че е сигурен. — Патрик пое дълбоко дъх. Не обичаше да лъже шефа си, но клоунът беше пределно ясен. Първото нещо, което трябва да направи, е да нагласи някаква история. Нищо особено — само нещо, което да предизвика тук-там повдигане на вежди. Впечатляващо заглавие. А след това всичко щеше да започне да си идва на мястото.

— Значи той ти е дал сигурна информация за алибито на Джулия?

— Не точно — но посочи, че тя няма непременно да спечели от неговата смърт.

— Не разбирам.

— Помниш ли делото „Дониджър“ преди няколко години — богатият тип от Ийст Сайд, който се гътна от нещо като диабетичен удар. После се оказа, че неговата неколкократно по-млада жена и най-добрият му приятел са му докарали удара и са го натикали в собствената му изба, докато те са си изработвали алибита.

— Помня — настоя Уайтчапъл. — Но каква е връзката?

— Връзката е, че когато стана ясно, че жената е замесена в престъплението, тя не получи и петак от наследството. Според закона на щата Ню Йорк, сега имаме еквивалентен случай на статута на убиеца, който постановява, че убийците не могат да извличат печалба от своите престъпления.

— И това те кара да смяташ, че Джулия не е убила съпруга си?

— Не — отвърна Патрик. — Кара ме да смятам, че ако Джулия Хайтауър бъде призната за виновна, има доста други хора, които могат да получат нейния лъвски пай от гърнето със злато на „Хайтауър“.

Уайтчапъл кимна на себе си и каза:

— Разбирам какво имаш предвид — ако Джулия бъде призната за виновна…

— … тогава парите отиват при следващия в редицата на наследниците…

— … което означава, че Мерилин и Морган имат милиони причини да убият своето татенце и да го припишат на мамчето. — Уайтчапъл поклати глава и добави: — А хората казват, че вече няма разбирателство в семействата.

— Какво мислиш? — попита Патрик.

— Ти луд ли си? Имаш няколко чудесни догадки, но нямаш нито едно доказателство — да не споменаваме факта, че в делото „Дониджър“, съпругата беше убила мъжа си.

— Но…

— Патрик, писането на репортаж не е като да пишеш девет вертикално и осем водоравно — това са новини, приятелю. Така че, докато твоят източник не ти даде някои действителни факти, всичко, което трябва да…

— А ако ти дам тяло?

— Извинявай?

— Тяло. Мъртво тяло — обясни Патрик. — Това на адвоката на Артър Хайтауър, за да бъдем по-точни. Моят източник ми даде местоположението му и каза, че Джулия имала сигурно алиби.

Уайтчапъл кръстоса ръце на широките си гърди.

— Майтап ли си правиш с мене?

Патрик го погледна право в очите и отвърна:

— Ти как смяташ?

Уайтчапъл не отговори. Той откъсна лист от бележника си, плъзна го по бюрото и рече:

— Дай ми адреса и разкарай задника си оттук. Ще ти дам петнайсет минути преднина, преди да се включа — това ще ти е повече от достатъчно, за да си първият пристигнал на мястото.

— Супер! — Патрик целият сияеше, на устните му грееше широка усмивка. — Това е супер. — Той надраска адреса и се изстреля към вратата.

— Между другото — задържа го Уайтчапъл, — това сигурно няма нищо общо с твоето накуцване, нали?

Патрик замръзна.

— Какво искаш да ка…

— Аз не съм малоумен, синко. Изглеждаш с десет години по-стар от вчера и изведнъж си се сдобил с по-добра информация от най-кадърния ми репортер. — Уайтчапъл спря за момент, после добави: — А сега, искаш ли да ми разкажеш какво става?

Патрик заби поглед в килима.

— Твоят източник не е читав, нали?

Патрик отново не отговори.

— Ако те заплашва с нещо…

— Не. Няма нищо такова — изстреля Патрик в отговор. Ако Уайтчапъл решеше, че са манипулирани, щеше да погребе историята. От друга страна, без значение какви бяха мотивите на клоуна, един труп винаги беше новина. — Обещавам ти, шефе — ще ти обясня, когато мога, обещавам. Засега те моля единствено да ми вярваш. Моля те.

Уайтчапъл мълчеше и хапеше вътрешната страна на едната си буза, а очите му се бяха присвили. Патрик усещаше физически връхлитащата върху му тежка присъда. Най-накрая той каза:

— Ще ти дам шанс, но искам всичко да минава през мен.

— Както кажеш — каза Патрик. — Всичко ще минава през теб.

— И още едно последно нещо — извика Уайтчапъл след него. — Защо правиш всичко това?

— А ти как мислиш? — попита Патрик без да поглежда назад. — Искам да бъда репортер. — Преди шефът му да успее да каже и дума, той отвори вратата и излезе от кабинета.

Докато куцукаше обратно през новинарската стая, Патрик мислеше за истинския отговор на въпроса на Уайтчапъл. „Защо правя всичко това?“ — запита той сам себе си за десети път тази сутрин. Заради най-очевидната причина на света. Стисна юмруци и направи всичко възможно да потисне болката. „Защото си искам пръста!“

 

 

— Искам си ръката! — изкрещя Рътлидж, удряйки силно по своето старинно писалище от орехово дърво.

— Сигурно — започна мъжът, облечен в евтино вълнено спортно сако. — Но позволете да ви напомня две неща: първо — тази ръка не е ваша; и второ, което е по-важно — тя официално се каталогизира като доказателство.

След като пъхна отрязаната ръка и подаръчната кутия, в която бе изпратена, в чиста пластмасова торба за съхранение на доказателства, детектив Гътман я опакова като сандвич в още една торбичка и я пъхна в хладилна чанта, пълна със сух лед. На външната страна на чантата беше отпечатан надпис, гласящ „Хладилници Лил“, и малка картинка на ескимос.

Като гледаше инспектора, седнал пред бюрото му, Рътлидж стисна зъби и се отпусна отново на стола си. Ако зависеше от него, той никога нямаше да повика полиция, но Корделия, както обикновено, избърза. Откъде можеше да знае, че първата й реакция, след като побягна от офиса му, ще бъде да се обади на 911? Наистина, това си беше отрязана ръка, но не бе ли гледала гангстерски филми? Там постоянно се случваха подобни неща.

— Е, искате ли да добавите още нещо? — попита детектив Гътман, като извади парцалив бележник от джоба на сакото си.

— Мисля, че ви казах всичко — отвърна Рътлидж, а в гласа му звучеше обичайната смесица от многозначителни намеци и загатнати заплахи. — Знаете всичко.

— Благодаря. Ще се свържем с вас веднага щом открием чия е ръката.

Рътлидж кимна и детективът се отправи към вратата. Докато го гледаше как излиза, Рътлидж си мислеше, че няма защо да чака идентификацията. Още щом видя отрязаната ръка и златния пръстен с инициали Дж. Ф. К., той разбра, че Джоузеф Франсис Келъг е в беда. Пръстенът беше имитация на онзи, който Кенеди бе носил преди да стане президент, но Келъг обичаше да се хвали, че носи оригинала. Типичен адвокат, беше си помислил Рътлидж първия път, когато го чу да се фука с това — винаги се опитват да те впечатлят.

Той позвъня по интеркома и зачака Корделия да отговори.

— Да, мистър Рътлидж? — обади се тя със заекване. — Всичко наред ли е?

— Всъщност точно това исках да те попитам. — Още преди да довърши, той чу линията да заглъхва. Няколко секунди по-късно прозвуча тихо почукване по вратата. Беше Корделия.

— Влез, влез — каза той, нетърпелив да бъде още веднъж близо до нея.

Тя бавно се промъкна през вратата, а зелените й очи озариха стаята.

— Съжалявам за безпокойството. Аз само…

— Няма защо — отвърна той възможно най-нежно. — Имах предвид, с оглед на събитията от тази сутрин… ами, ако мога така да се изразя… ако имаш нужда от малко лично време, без никакво притеснение можеш да си вземеш почивка до края на деня. — Усмихна се вътрешно, защото знаеше, че тя никога не би приела подобно предложение, но предлагайки й, той би могъл да…

— Всъщност точно за това исках да ви помоля — прекъсна го тя. — Ако няма проблем, мислех си да отпишем следобеда. — Преди той да успее да възрази, Корделия беше вече на прага — този път, за да излезе. Вратата се затръшна след нея и Рътлидж отново остана сам-самичък. Мразеше да бъде сам.

Последвалата тишина сякаш го удари право в гърдите — и в момента, в който всички последствия от случилото се достигнаха до съзнанието му, една капчица пот потече по челото му. Който и да бе извършил това — знаеше, каквото знае и той. В града на милиардите тайни, неговата най-строго пазена тайна някак бе излязла наяве. Точно затова му бяха изпратили ръката. И тъй като начинът, по който го бяха направили, беше твърде в стил „Кръстника“, само глупак не би разбрал подтекста: „Харесва ти, или не, правилата се променят“.

Той избърза потта от едната си вежда, взе слушалката на телефона и набра номера на Джо Келъг. Това беше почти безсмислено, но не знаеше какво друго да направи. Рътлидж уви кабела на телефона около пръста си и зачака някой да вдигне. „Хайде…“ примоли се, сякаш това щеше да има някакъв ефект. Може би нещата не бяха толкова лоши, колкото си мислеше. Може би все още имаше шанс. Телефонът звънеше ли звънеше. Но никой не отговори.

 

 

Докато идваше в съзнание, Дивайн едва успяваше да държи главата си изправена. Дрехите й си бяха на мястото и се усещаше познатата миризма на стари книги, но целият свят пред очите й беше размазан — калейдоскоп от неразбираеми форми и цветове. В усилието си да различи нещо в този хаос, тя опита да потърка очите си. И точно тогава установи, че китките й са приковани с белезници към поставките за ръцете на кожения стол в офиса й.

— Какво става, по дяволите!? — опита да извика тя, докато пробваше да се измъкне от белезниците, но думите излязоха от устата й като шепот.

— Не изпадай в паника — отговори един спокоен глас, който я накара да подскочи.

Светът пред очите й бавно дойде на фокус и първото нещо, което видя, беше висок мъж, извисяващ се значително над нея, макар че беше от другата страна на бюрото. Той носеше дълга руса перука, риза на вертикални черни и бели райета и искрящо бели панталони.

— Върна ли се сред живите? — попита той, хилейки се.

— Кой си ти?

Гласът му беше абсолютно равномерен — без никакъв гняв, спокоен и студен.

— Кой съм аз ли? — попита в отговор. — Това има ли някакво значение?

Като го гледаше внимателно, Дивайн усети как стомахът й се свива, а ръцете й започват да треперят. Високият пусна една тънка усмивка.

— Не се коси — посъветва я той. — Това е само временно?

Все още втренчена в похитителя си, Дивайн понечи да изтърси нещо, но се въздържа.

— О, мис Макгий, не е нужно да се притеснявате — ние с вас сме почти… приятели. Можете да ме попитате каквото желаете.

Ръцете на Дивайн се разтрепериха още по-силно, но тя си спомни една статия за преговорите в случай на похищение, която бе чела наскоро: Винаги ги карай да говорят. Това е единственият начин да предотвратиш най-лошото.

— За-защо сте тук? — изпелтечи тя.

— Ако щеш вярвай, но се опитвам единствено да изравня шансовете на терена в тази игра.

— И затова ли си облечен като рефер? — Това беше нейният начин да разведри обстановката, но веднага щом зададе въпроса, долови промяна в настроението.

Лицето на мъжа леко помръкна и устните му отново образуваха права линия.

— Да виждаш свирка на врата ми? Да виждаш мегафон? Аз не съм рефер! — изкрещя той, като удари с ръце по бюрото. — Аз съм служител на „Фут Локър“.

Тя искаше да каже нещо — нещо, което би го успокоило — но той беше очевидно вбесен.

— Не се правете на глупачка, мис Макгий — продължи мъжът. — Всичко, което трябва да направите, е да обръщате повече внимание на детайлите. — Той посегна към задния си джоб и извади оттам сребриста обувалка. — Реферите носят ли обувалки? Носят ли? Виждала ли сте някога рефер с обувалка? Не вярвам!

— Какво искате да…

Без да й обръща внимание, той се загледа встрани, като че ли се вслушваше в гласа на Всевишния, и прокара ръка по русата си коса. В сърцето си знаеше, че костюмът му е хубав, но не можеше да потисне колебанието. Може би трябваше да използва някоя от другите си маскировки: фотограф от „Плейбой“; мулетар от приблизително 1860 година; или дори автоматичен телефонен секретар. Толкова много перфектни възможности. Това бе болката на експерта.

— Не исках да…

— Млъквай! — отсече високият и без да отрони и дума повече, коленичи зад бюрото. От позицията на Дивайн действията му изглеждаха и звучаха така, сякаш тършува в някаква чанта или куфар. Откопчаване на цип. Разтваряне на някакъв кожен предмет. Удряне на метални инструменти един в друг.

Когато той се изправи, Дивайн видя обекта на неговото желание — една обикновена машина за телбод. Понякога най-простите неща вършеха най-добра работа.

— О, господи… — изпъшка Дивайн. — Какво мислиш да…?

— Млъквай — повтори той, обърна й гръб и посегна отново към чантата си, грабна една кутия с телчета за телбод и зареди машинката.

Тъй като не знаеше какво да каже, Дивайн запази мълчание. Трябваше да се възползва от момента. Като пое дълбоко дъх, тя тихо провери колко здраво са закрепени белезниците. После дръпна с все сила, но те не поддадоха.

— Те са от почти чиста стомана — предупреди я високият мъж, като прибра кичур коса зад ухото си и бавно се обърна към нея. — Никъде няма да ходиш.

Той се наведе над Дивайн съвсем спокойно, а коремът му се опря на бюрото. Тя седеше прикована за стола, като се притискаше назад, за да се отдалечи от него. Високият беше на десетина сантиметра от лицето й.

— Попитай ме кой съм — изръмжа той.

— Нали вече те…

— Защо не ме слушаш? — извика Стефан и горещият му дъх обля лицето й. Той се хвърли напред, посегна, сграбчи я отзад за врата и я придърпа още по-близо. Тя извъртя глава настрани, като се опитваше да се отдръпне, но мъжът само стисна още по-силно врата й. — Когато си била малка, мис Макгий, опитвал ли се е някой да забоде с телбод кожата ти към ключицата? — Той отвори със свободната си ръка машинката докрай, на 180 градуса. — Това е едно от местата по човешкото тяло, където костта е точно под кожата — всъщност като се замисля, други такива места са скулите и челото. — С ъгълчето на окото си тя видя, че той вдига машинката към лицето й.

— Моля ви, обещавам…

— Знаете вълшебните думички, мис Макгий.

— Добре, добре — замоли се тя. — Моля ви, кажете ми кой сте.

Без всякакво предупреждение, той пусна врата й, като я остави да се срути назад. Отпусна се на стола си и я погледна, за да се увери, че все още го наблюдава. После посочи с брадичка към малката табелка с изписано име, която беше забодена на ризата му. На нея с тънки черни букви пишеше „Фран“.

— Д-добре, Фран, какво искаш?

Високият служител на „Фут Локър“ кимна гордо и кръстоса крака. Перфектната дегизировка. Отново всичко беше под контрол.

— Както ви казах, мис Макгий, аз искам единствено да направя нещата по-честни.

— Какво имате предвид под „честни“?

— Нали разбирате, цялото това фиаско около Хайтауърови.

— Значи това има нещо общо с Джулия?

Високият мъж разкръстоса краката си и ги кръстоса на другата страна.

— Виждала ли сте куче, което за първи път се вози в кола? — попита той.

— Какво искате да…

— Просто отговорете на въпроса, мис Макгий. Виждала ли сте…

— Не, доколкото си спомням.

— Това е невероятна гледка, наистина. Кучето ще тича по задните седалки, смятайки, че всичко е наред, а когато колата започне да се движи, няма да се случи нищо необикновено. Тогава, след една или две пресечки, ще настъпи моментът, когато шофьорът евентуално ще трябва да намали. Когато той натисне спирачките, целият свят на кучето се срива. Нали разбирате, като най-разумни същества, ние хората знаем как да посрещнем моментните промени. Точно това ни предпазва да не си размазваме физиономиите в предното стъкло. Както и коланите, разбира се. Но кучетата — когато за първи път се возят в кола — те не могат да схванат същността на момента. Не знаят как да реагират. Затова неизбежно прекарват първото си возене, като падат на пода на колата, всеки път щом шофьорът натисне спирачките. Или това, или оповръщат навсякъде. Или и двете.

— Не разбирам.

— Представете си, че сте куче, мис Макгий. Предния ден целият ви свят е стабилен и непоклатим, а на следващия ден тръгвате на едно обикновено пътуване и откривате не само че светът е много по-сложен, отколкото сте си мислели, но и нещо по-важно — ако не успеете да се стегнете, цялата работа е на път да излезе извън вашия контрол.

— Заплашвате ли ме?

— Ако ви заплашвах, вече щяхте да крещите. — Той стисна машинката за телбод и изстреля едно телче на бюрото. То изкънтя при удара. — Светът е странен, мис Макгий. Аз съм тук само да ви кажа, че има много неща, които не знаете.

— Значи искате да кажете, че Джулия е невинна?

— Никой не е невинен. Не и в действителност.

— Но… но…

— „Козлите мушкат с рогца, птиците летят, а децата, които са били на разходка с баща си, имат нужда да поспят добре през нощта.“ — Той се ухили широко, горд от препратката към „Мери Попинз“.

— Винаги ли взимате отговорите си от детските книжки? — попита Дивайн.

— Поговорете с репортера. Той беше завладян от стихчето за „Малкото прасенце, което отишло на пазар…“.

— За какво говорите? Какъв репортер?

— Патрик Розуел — от „Газет“. Аз мисля, че вие двамата трябва да се съберете. Имате много общи неща.

— Не разбирам…

— Помислете за това, мис Макгий. Не всеки иска да загубите.

Като я гледаше с хлътналите си очи, той я остави да осмисли думите му. После, с едно бързо движение, скочи от стола си и се отправи към вратата.

— Почакайте малко! Аз как ще се измъкна от тук?

— О, да, вярно. Щях да забравя. — Той спря, извади от джоба си едно малко ключе за белезници и пристъпи към Дивайн. Наведе се близо до нея и щипна бузите й.

— Какво пра…

Преди тя да успее да довърши, той пъхна ключа в устата й.

— Ще ви коства известно време да се наведете и да отворите белезниците, но старият Худини не би протестирал. Беше ми приятно, мис Макгий.

Щом високият мъж напусна кабинета, Дивайн дръпна дясната си ръка нагоре и наведе глава към белезниците. Усети как по зъбите й застърга ръжда, докато въртеше ключето из устата си. Когато то най-после се показа между устните й, тя успя да го пъхне в ключалката за по-малко от тридесет секунди. Завъртането беше трудната част. Но когато най-накрая се чу изщракване и белезниците около дясната й китка се отвориха, тя измъкна ръката си и освободи и другата.

Изстреля се от стола и затича към вратата. Ако асансьорът се движеше, както обичайно, имаше шанс да го настигне.

— Фран — извика Дивайн, когато нахлу в коридора. Втурна се с всички сили към асансьора. Но когато взе и последния завой, осъзна, че вече е твърде късно. Коридорът бе празен. Фран бе изчезнал.

 

 

— Тук е! — извика Сиси на шофьора на таксито. — Спрете колата!

Таксито спря рязко и Сиси залитна леко напред.

— Някога да сте чували, че преди спиране се намалява? — излая тя.

Шофьорът не обърна внимание на въпроса.

— Девет и петдесет — обяви той, като премина към същината на въпроса.

Сиси извади една десетдоларова банкнота и му я подаде.

— Искате ли ресто? — попита шофьорът саркастично.

— Всъщност искам. — Тя протегна ръка и зачака своите петдесет цента. Никакви бакшиши за такива тарикати. След това излезе, пресече пред таксито и хвърли един последен поглед към шофьора. После плесна отворената си длан върху предния капак и остави петдесетте цента да си седят там.

Шофьорът изкриви очи и натисна газта така, че таксито се изстреля напред само на няколко сантиметра от проклинащата Сиси. Полата й се развя от движението, но тя не се обърна и дори окото й не трепна. Дребните риби не си заслужаваха усилието.

Когато стигна тротоара, тя погледна към един светещ в розово неонов надпис, гласящ „Разбий ме“ — любимия й магазин в центъра. Тя бързо се озърна през рамо и натисна остъклената дъбова врата. Весел хор от звънчета обяви пристигането й.

В дългата правоъгълна стая имаше четири манекена — по един във всеки ъгъл — всичките докарани като Шер, барабар с чудовищната й коса. Две от куклите бяха с мрежести чорапи и тесни черни корсети, една носеше кожен сутиен и бикини със сребристи вериги около кръста, а четвъртата беше облечена като медицинска сестра с черна кожена маска на главата, която едва успяваше да побере гъстата черна коса.

— Ехо, скъпа — чу се мил глас иззад една от многото стъклени витрини.

Сиси погледна натам и видя дребна стара жена със сребристосива коса, завита в стегнат кок. Със своята обикновена вълнена жилетка, неугледните си ортопедични обувки и очилата за четене, поклащащи се на носа й, тя не приличаше на типичен клиент. Това беше собственичката.

— Здравей, Доти — провикна се Сиси, докато минаваше покрай щанда, на който пишеше „Отварящи се с език ключалки“. Тръгна към една отворена витрина до стената вляво, без да си направи труда да завърже разговор. Вече беше закъсняла и сътрудникът й трябваше да се появи всеки момент. Но все пак, в качеството си на пуристка, не се сдържа да не хвърли един бърз поглед към „Най-доброто от седмицата“. Въпросната сбирка беше увенчана с ръкописен надпис „Бесните оргазми на Нана“ и съставляващите я артикули бяха не само впечатляващо опасни, но и доста повече от това.

Прегледът на колекцията не само я впечатли до дън душа, но и я накара за първи път да се запита дали Доти не бе преминала всякакви граници.

— Хареса ли си нещо? — извика тя.

— Не съвсем.

Очите на Доти потъмняха и тя раздразнено наежи рамене.

— Я не ми прави тоя състрадателен поглед, кльощава малка психопатка такава! — извика тя.

— Кого наричаш кльощав, глупава вещице?

— Долна курва.

— Пикла.

— Кучка миризлива.

— Дъртачка.

— Е, стига! — извика Доти. — Дотук със старите шегички, изрисувана кучко! Само кажи още нещо и ще ти забия един ритник между очите по-бързо, отколкото можеш да си представиш.

— Еха… — ухили се Сиси и избърса устни с опакото на ръката си. Нищо не бе така сладко като да се върнеш у дома.

Отзад отново се чуха празничните звънчета и двете стари приятелки разбраха, че вече не са сами. Сиси се обърна, като предполагаше, че нейният човек най-после се е появил. Този магазин не беше най-подходящото място за срещи, но Доти беше добре известна с дискретността си. Тя погледна към часовника си и накрая вдигна очи да види посетителя. Устата й увисна, а кръвта се дръпна от лицето й.

— О, боже — изтърси тя пребледняла. — Какво, по дяволите, правиш тук?