Уилям Бърнхарт, Лесли Глас, Джини Харцмарк, Джон Каценбах, Джон Лескроарт, Бони Макдъгъл, Филип Марголин, Брад Мелцър, Майкъл Палмър, Лайза Скоталайн, Лорънс Шеймс
Фатални подозрения (10)

Глава 10

Сърцето на Джулия се сви силно, което я шокира почти колкото самата сцена. Единственият й син лежеше по гръб на дървения под в своето студио, крайниците му бяха грозно изкривени, а главата му почиваше насред локва кръв. Макар че Джулия не виждаше никаква рана, тя разбра истината още щом го видя: Морган беше мъртъв. Ужасната гледка на безжизненото му тяло жестоко контрастираше с изтънчеността на пейзажите и портретите, поставени по стативите и окачени по стените на ателието.

Морган беше мъртъв. Джулия инстинктивно извика и се хвърли към сина си. Тя коленичи до него и сграбчи ледената му ръка с любов, която й се искаше да бе изпитвала преди, когато беше още жив. Очите й се напълниха със сълзи, докато се взираше в профила му — зад ухото му се виждаха руси, детински къдрици. В ума й неочаквано изникнаха сцени от времето, когато Морган бе малко момченце, един мисловен фотоалбум на дните преди пиенето да удави всички спомени — дори и щастливите: Морган, който се учи да се люлее на висящата люлка в двора; Морган, който тича по къси панталонки към езерото в летен ден; Морган, който си играе с водни боички, които си бяха останали и единственият му интерес.

— Морган — прошепна Джулия дрезгаво, вслушвайки се в емоцията и срама в собствения си глас. Срамуваше се от себе си, от поведението си като майка. Тя беше провалила Морган, беше провалила семейството си. Децата й — собствените й деца — се отчуждиха от нея. Нямаше я майката, която да ги свързва, нямаше го ядрото, което да ги обединява. Хайтауърови бяха семейство без сърце, и то само заради нея. Джулия потъваше в разкаяние, дълбоко като река и също толкова нескончаемо. Тя стисна ръката на Морган още веднъж, сякаш се опитваше да й влее живот.

— Толкова съжалявам, Морган — прошепна, но знаеше, че това вече няма никакво значение. Алено петно цъфтеше в средата на гърдите му и кръвта се стичаше в локвата под него, изпълвайки процепите на светлия дървен под. Тялото на Морган беше извърнато така, че дупката от куршума над сърцето му беше дискретно скрита от погледа на Джулия, и тя бе благодарна за тази малка милост. Не би понесла да погледне фаталната рана или кръвта, която се стичаше от нея на пода и продължаваше на малка вадичка до едно празно платно, опънато на шперплатова рамка. Още незапочнато, платното вече беше опръскано с червено. Кръвта на Морган.

Джулия отвърна поглед, като все още стискаше здраво ръката на сина си. Насилваше се да проумее това, което вижда, и да разбере как се е случило. Малък сив пистолет лежеше до Морган, точно до сгърчените в смъртта пръсти на едната му ръка. До оръжието имаше четка за рисуване с черна дръжка, а малко по-нататък — едно платно, надраскано с черна акрилна боя, очевидно със захвърлената четка. Буквите чернееха големи и жестоки като поличба, но Джулия не можеше да се насили да ги прочете.

Патрик, застанал малко зад нея, се наведе и се вгледа в платното.

— „Аз съм своята най-лоша картина — прочете той на глас. — Вкусът ми и чувството ми за време са ужасни. Страхувам се, че живях прекалено дълго. Прости ми. С любов, М.“

На Джулия й се стори, че гласът на Патрик идва от много далеч. За момент картините наоколо като че ли започнаха да се движат като детска въртележка на селски панаир, която искреше с яркосини, червени и златни багри, замайваше я и караше сърцето й да се свива.

— Това е прощална бележка — каза меко Патрик. — Предполагам, че Морган се е самоубил.

Самоубийство? Не беше възможно.

— Не — каза Джулия почти несъзнателно и Патрик я погледна със съчувствие.

— Това почеркът на Морган ли е? — попита я той и тя се насили да погледне към платното.

— Да.

— Това може ли да са негови думи, как се изразяваше той? „Страхувам се, че…“

— Да, но това няма нищо общо.

— Не мисля така. Той се е застрелял в гърдите, Джулия. Всичко го доказва. Наистина съжалявам — каза Патрик и сложи ръка на рамото й.

Но това не можеше да бъде вярно. Джулия, която за първи път в живота си мислеше като майка, не искаше да повярва. Познаваше сина си и знаеше, че това не беше негово дело. Как е могла да го подозира в убийството на Артър? Морган не беше убиец, нито самоубиец.

— Ами Харткорт? Ако това е самоубийство, какво се е случило с него?

— Медиците току-що го отнесоха в болницата.

— Но нали все пак не е стрелял той? Като че ли някой е проникнал в къщата, стрелял е в Харткорт, дошъл е тук горе и е застрелял Морган.

— Не. Харткорт не е бил прострелян, Джулия. — Патрик докосна нежно рамото й. — Ти се качи бързо горе и не можа да разбереш какво се е случило с него. Това не е убийство. Лекарите смятат, че е получил сърдечен удар.

— Сърдечен удар — повтори Джулия и смръщи чело.

— Да. Трябва да се е качил тук — може би след като е чул изстрела в студиото — и изненадата от самоубийството на Морган му е докарала сърдечен удар.

Джулия поклати глава и каза:

— Тогава как се е озовал долу?

— Може би се е опитал да слезе, за да стигне до телефона и да се обади на 911. В края на стълбите има масичка с телефон. Ти самата го използва.

— Ами входната врата? — В главата на Джулия нахлуха много въпроси за случилото се. — Тя беше оставена отворена, като че ли някой я е разбил.

— Не видях никакви следи от разбиване, може би някой я е забравил случайно. Аз постоянно си забравям ключовете на вратата, като идиот. Освен това навън вилнее буря, може би вятърът я е открехнал, ако не е била затворена добре.

— Но все пак — Джулия не можеше да спре да клати глава, сълзите й продължаваха да се стичат. Тя стоеше коленичила до Морган и не можеше да пусне ръката му, — защо Морган ще се самоубива?

— Ако е бил замесен в заговор да те накисне за убийството, може да е почувствал разкаяние — продължи да разсъждава Патрик. — Може би си е променил намеренията. Никой не би бил щастлив от това, че накисва майка си.

Джулия потрепери вътрешно. За това, че е била толкова лоша майка, тя може би заслужаваше да иде зад решетките, но Морган не би се решил да я прати там, дори и после да се разкайва.

— Не. Не е това — рече тя.

— Защо не?

— Защото тази предсмъртна бележка няма никакъв смисъл. — Джулия посочи към надрасканото платно, а ръката й трепереше.

Патрик я хвана нежно и се опита да я изправи на крака, но тя отблъсна грубо внимателния му жест.

— Какво има? Аз само се опитвам да помогна — рече той, а в очите му се таеше почти детска болка, която я трогна. Патрик всъщност си беше дете, почти на половината на нейните години. Той беше на възрастта на Морган. Джулия потръпна, осъзнала, че няма работа с толкова млад човек. Тя опита да изрови в душата си достойнството, така дълго крито в златната мътилка на уискито и отрицанието.

— Патрик — каза тя твърдо, — ако искаш да ми помогнеш, не бъди мой любовник. Бъди ми приятел.

— Какво? Как?

Объркването на Патрик беше очевидно и Джулия много внимателно подбра следващите си думи:

— Сигурна съм, че това не е самоубийство. Това е убийство.

— Но, Джулия, защо?

— Ако е имало някакъв заговор, може би Морган го е разкрил и е щял да го издаде. Може би е открил онзи, който ме е накиснал за убийството. Не знам подробностите, но смятам да ги разбера. — Тя стисна за последен път ръката на Морган и се изправи бързо, макар че коленете й бяха омекнали. — Да вървим.

— Къде?

— В болницата. Бедният Харткорт беше жив, когато го видях за последно. — В гласа на Джулия се усещаше нетърпение. В този момент тя мярна зад рамото на Патрик полузавършения портрет на Сиси, полегнала на канапе. Един наниз перли от портрета на снаха й се набиваше в очите на Джулия. Сиси. Тя можеше да е убила Морган заради наследството и да е инсценирала самоубийство. Сиси трябва да бе убила и Морган, и съпруга й.

— Обзалагам се, че Сиси е убила Морган. Харткорт може да ни каже дали съм права и как точно е станало. А къде все пак е тя? Нали уж живее тук.

— Джулия, Харткорт може да не е в състояние да каже нищо. Човекът е в шок. — Патрик изглеждаше несигурен. — Той едва дишаше, когато го отнесоха. Надали ще може да идентифицира Сиси или когото и да било.

— Но не си сигурен в това. Нека да побързаме. Няма време за губене.

Джулия се запъти към вратата, където стоеше Густав, и не се обърна повече към Патрик, към портрета на Сиси, нито към безжизненото тяло на сина си. Не искаше да запомни Морган така, а единственото, с което можеше да му помогне сега, беше да открие убиеца му. Тя имаше голям дълг към сина си и възнамеряваше да го изплати напълно.

— Джулия! Чакай! — извика Патрик след нея, но тя беше застанала пред слисания Густав.

— Дай ми пистолета си.

— Но, мадам, защо?

— Може да ми потрябва. — Джулия се почувства по-силна, гневът към Сиси беше прояснил мислите й. Не беше много сигурна какво ще прави с пистолета, но бе убедена, че може да й потрябва. — Не мога да взема пистолета от пода, той е улика, оставена от убиеца.

Густав отстъпи назад и каза:

— Но, мадам, пистолетът ми е зареден.

— Отлично. Още по-добре.

— Но, мадам…

— Дай ми го, Густав! — заповяда му Джулия, предишното й високомерие се възвръщаше, но този път беше добре дошло. Заради Морган. Разтвори длан, а Густав измъкна пистолета си от кобура и неохотно го сложи в ръката й. За първи път в живота си Джулия благодари на прислужник.

Тя хукна по стълбите, токчетата й изтракаха по мраморния под на фоайето. Патрик я последва.

 

 

Сърцето й щеше да изскочи от усилието и страха. Докато бягаше, Дивайн неистово се взираше да види кой беше блокирал изхода им към улицата. Но беше твърде тъмно.

— Трент — извика тя в паника, — кой е там? Какво е това?

— Просто продължавай да тичаш! Те са след нас! — извика й Трент и погледна през рамо. Двамата мъже със ски маските се смъкваха надолу по пожарната стълба и вече ги настигаха. Изведнъж, както бягаше, единият извади пистолет. В тялото на Трент нахлу вълна адреналин. — Давай! Давай! Давай! — извика той, Дивайн чу страха в гласа му и запали реактивните.

Дивайн и Трент тичаха един до друг към тъмната фигура в края на улицата, като тактически избраха по-малката от двете злини. Смъртта в ръцете на маскираните беше сигурна, а другата не чак толкова. Това изглеждаше по-добрият избор.

Дивайн би се изсмяла от облекчение, ако не беше толкова изплашена. Силуетът беше на бездомник, танцуващ някаква жига на тротоара, заобиколен от малка тълпа и вдъхновяван от мелодия, която чуваше единствено той. Все пак на Дивайн не й се искаше да го прегазва, макар че на бездомника, изглежда, въобще не му пукаше, че двама юристи тичат със страшна скорост към него. Те представляваха гледка, която би накарала всеки нормален човек да хукне да се спасява, но скитникът явно не спадаше към категорията на нормалните. Размъкнати дрехи висяха от дребното му тяло, а безумните му очи и чертите му трудно се различаваха заради тъмнината и прахта, полепнала по лицето му. Още миг и адвокатите и бездомният щяха да се сблъскат. На Трент му хрумна същото, което и на Дивайн.

— Махни се от пътя! — извика той на мъжа. — Те имат оръжие! Извикайте ченгетата!

— Помогнете ни! Помощ! — изкрещя Дивайн със сетни сили.

Тълпата се разпръсна, усетила опасността, но бездомникът продължаваше да танцува.

Те се затичаха още по-бързо. Маскираните бяха почти зад тях и наближаваха целта си. Но на улицата имаше хора! Дали щяха да посмеят да стрелят? Дивайн увеличи скоростта, вече примирена с факта, че ще връхлети върху бездомника, но в последния момент той направи „Макарена надясно“ и Дивайн и Трент се разминаха на косъм с него, тъкмо когато се въртеше, изпълнявайки удивително успешно мамбо.

— Малко от Моника в моя живот… — пееше глухо скитникът, но адвокатите вече бяха надолу по улицата, тичайки към колата на Дивайн.

— Тук е! — извика Дивайн и отвори шофьорската врата в същия момент, когато Трент стигна мястото до шофьора и двамата едновременно се вмъкнаха вътре.

Тя пъхна ключа в стартера и натисна педала до край. Колата се изстреля напред, въпреки натрупания сняг, и се устреми надолу по улицата, докато лошите типове със ски маските не се превърнаха в малки точици в мрака. Дивайн въртеше волана из тъмните улици на града, докато оживеният трафик в центъра и тълпите не останаха далеч.

Пътуваха половин час, а в това време покрай тях профучаваха модни ресторанти и жилищни сгради, които се редуваха със закусвални и порутени постройки, изрисувани с графити. Дивайн шофираше с едно око в огледалото за обратно виждане, а Трент гледаше постоянно назад, докато не се увери, че никой не ги следи. Най-накрая и двамата се успокоиха, дишането им се нормализира. После спряха до тротоара и се опитаха да проумеят какво всъщност става.

— Беше вълнуващо — каза Дивайн.

— Да, всичко, без онази част с пищова. Тогава вълнението ми дойде в повече.

— Ха! — Дивайн сложи ръка на волана и сдържа дъха си. — Ти се справи добре. Държа се много добре, особено за човек, който се занимава със зайчета.

— Подиграваш се с моя заек?

— Не, подигравам се с теб.

Трент се усмихна, въпреки волята си.

— Е, в какво е проблемът, докторе?

— Проблемът е в това, че никога не съм чувала за областен прокурор, който отглежда заек като домашен любимец. Разбирам доберман, ама заек?

— Това показва, че съм чувствителен.

— Това показва, че си глупав.

Трент помълча за минута и каза:

— Ти не мислиш наистина, че отглеждам заек за домашно животно, нали?

— Гледаше, преди да умре преждевременно.

— Бък беше много специален заек.

— Сигурна съм. Разбирал те е както никой друг бозайник.

— Не, не е това. — Трент замълча за момент и продължи. — Всъщност Бък беше подскачащ сейф за нещо много специално, заради което и смятам, че е бил убит.

— Знаел е твърде много — изсмя се Дивайн, но лицето на Трент бе помръкнало.

— Не, микрочипът му знаеше твърде много.

Дивайн отново се засмя и рече:

— Сигурно се майтапиш с мен.

— Изобщо не се майтапя.

— Хайде де. Вече чух някои странни неща по това дело. Смъртоносни клоуни. Липсващи кутрета. Осакатени адвокати. Но чак пък микрочип?

— Вярно е. Това се канех да ти кажа преди. — Трент се премести по-близко и сниши глас, макар че по улицата нямаше никакви минувачи. Не и толкова късно, не и в такова време и със сигурност не и в този бандитски квартал. Снегът се сипеше безспирно, приглушаваше градските шумове и обгръщаше всичко в тишина, която Трент смяташе за успокояваща. — Нали знаеш как можеш да вградиш микрочип в домашните животни за идентификация?

— Не.

— Ами имплантират се в задната част на вратовете им. Трябва да го направиш, за да прекараш животното зад граница, например.

— Аз не пътувам зад граница. Ходя до Хобокен. И си представям, че е Париж.

Трент се усмихна. Харесваше Дивайн. Първо, тя изглеждаше добре в джакузи. Второ, те току-що бяха преминали през огъня, а тя вече ръсеше майтапи. Но той виждаше, че не му вярва, а усети, че му се иска да не е така.

— Виж сега. Във врата на Бък имаше вграден микрочип, който съдържаше набор от много важни документи. Когато са го убили, са взели микрочипа.

— Но защо в заек?

— Защото никой не би заподозрян нищо. Или поне така си мислех.

Дивайн се поизправи. Беше заинтригувана.

— Какво имаше в чипа?

— Документи, които трябваше да съхранявам. Те доказваха мощна измама с фиксинг на цените.

— Кой стои зад тази измама?

— Петролната индустрия.

Устата на Дивайн зина от изненада.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Аз не съм само помощник областен прокурор. Служа и на една организация, която… ами, която се опитва да разреши някои големи проблеми. Проблеми, заплашващи целия свят. Петролният бизнес фиксира цените от времето на „Стандарт Ойл“. Никога ли не си се чудила защо плащаш винаги по два долара за галон, а няма дефицит на гориво? Това е срамна работа, която коства на данъкоплатците от цялата страна стотици милиони долара годишно.

— „Петрол Хайтауър“ има ли нещо общо с това?

— Можеш да се обзаложиш. „Петрол Хайтауър“, под ръководството на крал Артър, бе тарторът на цялата конспирация, която включва пет големи петролни компании.

Дивайн пое дъх и рече:

— Дали това няма нещо общо с убийството?

— Не знам. Възможно е.

Дивайн се изпъна на седалката. Трябва да беше истина, колкото и откачено да звучеше. А и можеше да й помогне и да докаже невинността на Джулия.

— Но защо обвини Джулия в убийството, щом си знаел, че тя не е отговорна за него?

— Само по този начин можехме да ги изкараме от скривалището им. Никога нямаше да оставя нещата да отидат твърде далеч. Щях да оттегля обвиненията веднага щом мога.

Дивайн не знаеше дали да му вярва. Не й харесваше клиентката й да бъде използвана по този начин.

— Играл си си с живота на Джулия?

— Тя си играеше с всички останали. А освен това тя и семейството й се облагодетелстваха най-много от схемата с фиксирането на цените.

Дивайн не отговори. Нямаше смисъл да спори за това сега.

— Не разбрах едно. Защо си държал при себе си тези документи?

— Искахме да съберем целия комплект. Документите бяха основата за възбуждане на процес. Знаеш колко трудно се доказва престъпен заговор по антитръстовия закон. Събирах доказателства за делото от десет години. Тъкмо щях да пристъпя към завеждането му. Щях да стартирам първия от петдесет и двата процеса из цялата страна, също както щатският главен прокурор направи с цигарените дела. Помисли за последиците от това. Тези дела щяха да определят бъдещето на индустрията и да променят начина, по който тя работи към по-добро.

— Еха! — Дивайн кимна. Беше подценила Трент. Той беше умен и добре изглеждащ адвокат, който се бореше за справедливост и ниски цени на петрола. Това й подейства някак си сексуално, но тя потисна порива. Трябваше да разбере още някои неща.

— Но защо, мамка му, си съхранявал тези документи в микрочипа? Не можеше ли да използваш картотека за папки, като всички останали?

— Не и по това дело. — Трент тръсна глава. — Имаше случаи на проникване в прокуратурата във връзка с него — дори файловете в компютъра ми бяха претърсвани. Това щеше да е най-голямото ми дело, така че сам съхранявах документите.

— В Бък.

— Да. Затова винаги водех заека със себе си. Разхождах го, докато съседите ми не започнаха да ме гледат странно. Сега цялото дело пропадна. — Трент тръсна отново глава и се загледа навън. Снегът се сипеше по предното и задното стъкло като талк. Светлините от фаровете на преминаващите коли изгряваха за миг, а после изчезваха. Трент започна да се чувства неловко, а снежната тишина, която преди му навяваше уют, сега го разстройваше.

— Най-добре е да тръгваме, Дивайн.

— Ще трябва да разбера кой стои зад всичко това — настоя Дивайн. — Кой е убил Артър… и кои бяха онези типове с маските и къде е микрочипът. — Трент хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, но то отразяваше само покритото със сняг задно стъкло на колата, което беше твърде непрогледно, за да предлага някаква сигурност.

— Да се махаме от тук. Ще разкрием заедно тая история. Още тази нощ. Е, ставаме ли партньори?

— Добре, но имам един последен въпрос. — Имаше нещо, което Дивайн трябваше да узнае, преди да се съгласи с партньорството, каквото и да означаваше то. — Каква е тая история между теб и Мерилин?

— Защо питаш? — Трент забеляза още едни фарове да преминават по улицата. Те се мержелееха през снежната пелена като през мъгла. — Остави това. Ще ти обясня по пътя, партньоре.

— Не бързай толкова — каза Дивайн, като се опитваше да звучи непринудено, което всъщност не й се удаваше особено. — Ти трябва да си знаел, че Мерилин е дъщеря на Артър.

— Разбира се, че знаех. Просто си играех с нея, за да измъкна информацията, която ми трябваше.

— И успя ли? — Дивайн беше твърде съсредоточена в отговора, който чакаше, за да забележи фаровете на колата отзад, но Трент ги видя. Колата беше точно зад тях и не се движеше. Защо? Имаше много свободни места за паркиране, особено в тази част на града. Той усети как стомахът му се свива; после чу как вратата на колата се отвори бързо.

— Дивайн? — извика той. — Дай газ! Проследили са ни.

— О, не! — Тя завъртя ключа в стартера.

Но този път беше твърде късно. Вратите на колата се отвориха. После Дивайн и Трент бяха извлечени навън и понесени през снега.