Уилям Бърнхарт, Лесли Глас, Джини Харцмарк, Джон Каценбах, Джон Лескроарт, Бони Макдъгъл, Филип Марголин, Брад Мелцър, Майкъл Палмър, Лайза Скоталайн, Лорънс Шеймс
Фатални подозрения (1)

Глава 1

Неделя следобед. Време, в което семействата из цялата страна прекарват пълноценни мигове заедно — поделят насъщния си, признават колко са важни един за друг, доверяват тайни. И семейство Хайтауър, едно от най-богатите в Лонг Айлънд, не правеше изключение.

— Кой приготви мартинито? — попита Мерилин, вкусвайки от питието, което току-що си бе наляла.

— Мама — отговори Морган, без да вдига поглед от списанието си. — Защо питаш?

— Защото, доколкото мога да преценя, това си е чист джин.

Морган кимна.

— Такава си е мама.

Морган и Мерилин бяха брат и сестра. Той беше висок към метър и осемдесет, по-скоро слаб, и от целия му вид лъхаше склонност към непоколебимо прахосничество. Мерилин беше висока почти колкото него и често я описваха като „стоманена красавица“, което означаваше, както че е изключително привлекателна, така и че хубостта й сякаш бе обвита в титанова черупка, през която все още никой не бе успял да проникне. Морган беше с година по-голям от нея, и двамата караха трийсетте.

Мерилин изля питието си в кухненската мивка, взе висока чаша и се пресегна за бутилката кока-кола.

— Това мартини беше доста силно за първо питие за деня — каза тя.

— Първото питие на мама обикновено не е много след закуска. Това, което ти току-що изпи, би трябвало да е — о, знам ли? — третото или четвъртото за нея. Което идва да обясни защо тя не е доловила леките вариации във вкуса — отвърна Морган.

— Тудъл-ду, Морган. Може ли да вляза?

Гласът, долитащ от вестибюла, беше на Сесилия, позната повече като Сиси, добре сложената съпруга на Морган. От нея в никакъв случай нямаше да излезе ядрен физик, но пък това, което се намираше от врата й надолу, изцяло компенсираше Морган за липсите на „горния й етаж“, или поне така предполагаха всички.

Сиси се гушна до Морган, който обви ръка около нея.

— Какво прави малкият ми Морги?

Морган отбеляза хладно с израз на върховна досада:

— Чета, очевидно.

Тя се притисна към него.

— Дали бих могла да заинтригувам Морги с предложение за нещо малко по̀… раздвижено?

— Чета, скъпа.

Тя го дари с лека целувка по бузата.

— Аз говорех за нещо по-забавно от четенето.

Страдалческо изражение пробягна по лицето на Морган.

— Не сега, скъпа. Синузитът ми отново се обажда.

— Моля? — Пръстите й запълзяха по врата и спряха при устата му. — Няма да съжаляваш, Морги-Уорги.

— Морган — каза Мерилин строго, — бъди така добър и отведи своята булка-нимфоманка в спалнята ви. Ако послушам още малко това, ще повърна.

— Е, добре. — Той остави списанието и въздъхна тежко. — Назад към мраморните кариери.

Още преди да направи и крачка обаче, чу припрени стъпки — знак, че се задава баща му и че съвсем не е в добро настроение.

— Някой виждал ли е Джулия? — Бащата на Морган и Мерилин, Артър Хайтауър, беше пълен мъж, едър като мечка. Той бе безцеремонен, рязък и доволно прям. Беше намерил късмета си в петролния бизнес по времето на неговия разцвет и бе успял да го запази дори и когато това време отмина. — Колко дълго човек трябва да търси собствената си жена? — рече той и увеличи децибелите: — Джулия!

Покривката на канапето до Сиси помръдна. Сиси нададе къс, пронизителен писък.

Морган се насили да бъде съпричастен:

— Какво има, скъпата ми?

— Одеялото мръдна.

То наистина беше мръднало. А след това мръдна отново. Няколко секунди по-късно една глава надзърна изпод него.

— Вика ли ме някой?

Това беше Джулия — майката на Морган и Мерилин. Косата й беше разчорлена, а дрехите й, или това, което можеше да се види от тях, изглежда не бяха сменяни с дни.

— Мамо! — каза Морган. — Откога си там?

Трябваше й доста време да отговори:

— Колко е часът?

— Почти седем.

Тя бавно поклати глава и рече:

— Къде отиде следобедът?

Морган се наведе до канапето и й помогна да стане.

— Добре ли си, мамо? Почти е време за вечеря.

— Забрави за вечерята — отвърна тя с груб и стържещ глас. — Къде ми е мартинито?

Морган се втурна към бара, за да го приготви.

— Е, радвам се, че ви намирам всички заедно — каза Артър Хайтауър. — В главата ми се върти нещо и искам всички да го чуете.

— Не може ли да почака, татко? — попита Мерилин. — Време е за вечеря. Умирам от глад.

Хайтауър пусна в действие тежката артилерия:

— И предполагам, че вечерята ни, както обикновено, ще е доста обилна. Вие, деца, нямате никаква представа какви късметлии сте. Когато аз бях момче, нямаше такива угощения, това е сигурно.

Морган притвори очи: „Започна се…“.

— Докато аз растях в онази ферма в Омега Каунти, в деветчленно семейство, се трудехме къртовски. Бяхме бедни и не се срамувам да го призная. Бедност е най-точната дума за ония години. Проклета бедност, ако ме извините за израза. Храната никога не достигаше. Повечето пъти съм си лягал гладен.

— Е, но пък със сигурност в следващите години добре си наваксал — отбеляза жена му.

Той или не я чу, или просто не й позволи да прекъсне монолога му.

— Ядяхме месо само веднъж в седмицата. Можете ли да си представите? Само веднъж в седмицата, и то ако имахме късмет. За неделна вечеря бедната ми майка би приготвила пиле. Едно малко, мършаво пиле. Което щеше да бъде разделено на девет порции. Знаете ли какво ми се падаше винаги?

Мерилин изпърха с дългите си мигли и предположи:

— Може би… краката?

— Точно така — каза Хайтауър. — Краката. Обзалагам се, че дори не си предполагала, че стават за ядене.

— Не и откакто бях на две години.

— Няма много месо по пилешките крака, бих искал да ви кажа. Ама никак даже. Но аз не се оплаквах. Не, моля ви се. Бях доволен.

— Чувала съм — рече Мерилин, — че в Париж пилешките крака са на мода. Там ги смятат за деликатес.

Хайтауър продължи атаката:

— В Париж — може би, там биха яли всичко, стига да е обилно полято със сос. Но не и в Омега Каунти. Не, моля ви се. Никак даже.

— Никога не съм яла пилешки крака — каза Сиси, кикотейки се. — Но веднъж ядох жабешки. На вкус приличат на пилешко.

Мерилин стисна устни, докато неистово се опитваше да запази контрол.

— Вие, деца, не оценявате колко сте облагодетелствани — рече Хайтауър. — Не знаете нищо за цената на парите, така си е. Разглезени сте. Отвратително разглезени. Не знам как се случи, но резултатът е такъв. Разглезени.

Мерилин реши, че е време да добави малко ром в колата си.

— Струва ми се, че това е малко грубо, татенце — рече тя.

— Може и да е грубо, но аз съм само едно бедно момче от бачкаторска ферма в Омега Каунти. Не съм научен да се изразявам префърцунено и превзето. Наричам нещата с истинските им имена. И когато моите деца са разглезени, аз не се страхувам да го кажа. Никой от вас не е работил дори един ден през живота си.

— Виж, татко — каза Морган, — това не е вярно. Аз приемам работата си много сериозно.

Мерилин изсумтя в чашата си:

— Твоята работа? О, моля те…

Морган сбърчи нос.

— Мерилин, ти знаеш, че винаги съм бил много отдаден на своето изкуство.

— Изкуство? Аматьорските акварели на изгреви не са изкуство.

Морган вирна брадичка.

— Има някои критици, които биха поспорили с теб. Мога ли да ти напомня, че моите творби бяха представени на самостоятелна изложба в много известна галерия.

— Да, галерия, която татко притежава. Всъщност кога за последно си завършвал картина? По времето на Картър?

— Всеки велик човек на изкуството минава през трудни периоди.

— По-скоро през трудни десетилетия.

— Достатъчно — обяви Хайтауър. — Ако с тая караница имахте за цел да ме впечатлите, не успяхте.

— Тате — каза Мерилин, — аз просто се опитвах да върна Морган към действителността.

— Ти просто се опитваше да бъдеш гадна, Мерилин. Ти беше гадна още като бебе и не си отбелязала голямо подобрение през последните трийсет години.

— Тате!

— Болезнено е за човек като мен да го признае, но ти си един безполезен, безсърдечен и отвратителен боклук. И от мисълта, че цял живот съм се трудил, за да натрупам гигантско състояние, което ще бъде пропиляно за твоите прищевки, направо ми се гади.

— Тате!

— Само не си мислете обаче, че няма да направя нещо по въпроса. Тази вечер заминавам на важно бизнес пътуване до Вашингтон, но ще се върна за Деня на благодарността. И веднага щом се върна, ще проведа дълъг разговор с адвоката си. Няма да позволя състоянието ми да бъде прахосано за акварели и пътувания до Париж за… модни пилешки крака!

Последната част от речта му привлече вниманието на Мерилин и Морган.

— Тате!

— Е, добре, Артър — намеси се Джулия, — стига толкова. — Последното мартини беше пресушено. Джулия беше твърде голям експерт в пиенето, за да завалва думите, но ефектът от алкохола се забелязваше във воднистите й очи и пресилените жестове. — Хубаво се позабавлява. Много добре знам колко обичаш да си играеш на страшилище и да всяваш страх в душите им. Не ги ли тероризира достатъчно?

— Не, проклета да си, едва започвам. И не си мисли, че това, което казах, не се отнася и за теб, впиянчена загубенячке.

— Тате! — възкликна Морган. — Говориш на мама, все пак.

— Знам на кого говоря. А ти да мълчиш, капиталов троглодит такъв. Джулия, навремето ти беше добра жена, не знам какво се случи с теб.

Гласът й беше дълбок и гърлен:

— Ти ми се случи, Артър, скъпи.

— Типично за теб — да обвиниш някой друг за провала си.

— Ти не беше от най-грижовните съпрузи.

— Аз изградих процъфтяващ бизнес от нищото, ако това имаш предвид. Бях се посветил на натрупването на огромно състояние, което ти беше повече от щастлива да прахосваш.

— О, да. Пари. Е, те направиха всички ни щастливи, нали?

— Всичко, което съм искал от теб в замяна, е било обич и вярност. Но получих ли ги? Не, моля ви се. Не и това.

— Ти също не беше цвете за мирисане, скъпи.

Хайтауър се изду като балон.

— Никога не съм твърдял, че съм безупречен. Никой, изминал моя път, не би могъл да е безупречен. — Той се наведе напред, като отчетливо произнасяше всяка дума: — Но в крайна сметка никога не съм се свалял с градинаря!

Мерилин изписка:

— Мамо! О, не!

— О, я не се прави на толкова праведна, Мерилин! — изрева Хайтауър. — Ти си лягаш с всеки мъж, с когото останеш насаме за повече от пет минути, откакто навърши четиринайсет. Да не говорим за целия випуск ’91 на гимназия „Спрингдейл“.

— Тате!

— Но, по дяволите, никога не съм очаквал да открия, че жена ми прави цуни-гуни с градинаря в моята собствена спалня!

Лицето на Джулия пламна в яркочервено и при това не от алкохола.

— Артър, моля те. Децата.

— Децата. Какво децата? Доколкото знам, те също са спали с градинаря.

Сиси се изкикоти и попита:

— Кой е градинарят? Не знаех, че имаме градинар.

— Тате — каза Морган, — мисля, че прекали. Аз съм момче, забрави ли? Ъъъ, мъж. — Той се изхили сконфузено. — Не бих могъл да спя с градинаря.

Хайтауър вдигна едната си рунтава вежда и отвърна:

— Не би ли могъл, Морган?

Морган удари една голяма глътка от мартинито си.

— Артър — каза Джулия, — мисля, че си вдигнал кръвното. Защо не идеш да вземеш една гореща вана? Знаеш, че това винаги те успокоява. — Тя замълча за малко и додаде: — Ако искаш, бих могла да се присъединя към теб…

— Не ме отвращавай, жено. Опитвам се да кажа на всички ви, че тук ще станат някои промени. Големи промени, Джулия. Развеждам се с теб.

— Артър!

— Всъщност развеждам се с всички вас. Отрязвам ви. От тук нататък няма да получите и цент от мен. Ще трябва да работите, за да живеете, за първи път в мизерното си съществуване. Това ще ви върне в света на доброто.

Ръката, с която Джулия държеше мартинито, започна да трепери.

— Артър, нали не искаш да кажеш… нали не искаш да кажеш, че аз… — не довърши тя.

— Точно това имам предвид, жено.

— Артър, не можеш да направиш това.

— Напротив, скъпа, мога. Нали не си забравила онзи малък анекс, който подписа преди доста години?

Лицето на Джулия пребледня.

— Артър…

— Ще си взема всичко, жено. До последния цент. — Той посегна към шията й. — И ще започна с тази огърлица от перли „Микимото“.

— Артър, не! — Тя сграбчи огърлицата, отказвайки да я пусне.

— Джулия! Дай ми я!

— Няма!

Сиси изпищя. Мерилин и Морган се втренчиха един в друг и после отново в разиграващата се ужасна сцена, без да знаят какво да предприемат. Хайтауър продължаваше да се боричка с жена си, като сумтеше и пръхтеше. По челото му потече пот, но Джулия не даваше огърлицата.

— Чудесно! — озъби се той, когато най-после отпусна ръце. — Задръж проклетата огърлица. Засега. — Той избърса челото си. — Ще си я върна доста скоро.

Джулия се повали обратно на канапето, останала без дъх, и рече:

— Трябва да пийна нещо.

— Точно така — измуча Хайтауър, — пийни. Всички пийнете. Угаждайте си добре. Докато все още можете. Защото веднага щом се върна, ще попаднете в един съвсем нов свят. И съм напълно сигурен, че той няма да ви се понрави особено.

Хайтауър изфуча от стаята, като ги остави насред убийствена тишина.

Най-накрая Мерилин се разходи до бара, почерпи се с две кубчета лед, раздрънка ги в чашата си и рече:

— Е, аз със сигурност очаквам празниците. А вие?

 

 

Денят на благодарността. Ден, в който семействата от цялата страна прекарват пълноценни мигове заедно, в който се наслаждават на взаимната си компания, ден за прояви на любов, за смях и благодарствени молитви. Но обитателите на имението „Хайтауър“ срещаха затруднения по отношение на това към кого да отправят благодарствените си молитви и за какво точно да благодарят.

Морган, Мерилин и Сиси седяха около официалната маса в трапезарията и зяпаха стройните редици порцеланови съдове „Уеджууд“, в които обаче нямаше нищо.

— Чудесна вечеря — каза рязко Морган. — Има ли въобще някаква храна?

— Можем само да се надяваме — отговори Мерилин. — Къде е мама?

— Познай от три пъти. — Морган разпери три пръста.

— Мартини?

— Само че без вермута и маслинката.

Сиси се изкикоти. Тя сложи ръка върху тази на съпруга си и процеди страстно:

— Надявам се, че тя ще дойде и ще донесе храната скоро, любовнико. Винаги огладнявам, когато ние с теб… — Тя се изкиска отново, после закри устата си с ръка. — Нали се сещаш.

— Като говорим за апетит — рече Мерилин, — аз току-що изгубих своя. Отивам да потърся мама.

Не й се наложи да го прави. В този момент матриархът на Хайтауърови влезе и се закандилка из стаята.

— Някой виждал ли е перлената ми огърлица? Не мога да намеря перлите си… — Тя хвърли поглед към голата маса. — Какво, ядете без мене?

— Не, мамо — отвърна Морган. — Никой нищо не е ял. Няма никаква храна.

— О! — Тя се настани на стола си. — Ами, винаги баща ви уреждаше вечерята в Деня на благодарността.

— Татко? Не съм го виждал от седмици. Къде е той?

— Откъде да знам? — каза Джулия и изхълца. — Питай Мерилин.

— Аз със сигурност не знам — рече Мерилин, притискайки ръка към роклята си. — Не съм го виждала откакто… е, сигурна съм, че всички помнят откога.

— Аз помня — каза Морган тържествено.

— Аз също — додаде като ехо Сиси. — Все още не съм успяла да опитам пилешки крака.

Морган подбели очи и рече:

— Докато сме все още на темата, скъпа моя сестрице, позволи ми да ти съобщя нещо, което ще смрази сърцето ти. Вчера случайно се сблъсках с Джо Келъг, адвоката на татко. Той ми каза, че татко си е уредил среща с него веднага след Деня на благодарността.

Лицето на Мерилин помръкна.

— Значи го е мислел сериозно.

— Съвсем. Другият вариант е да е искал да ни устрои един истински ад и да ни изкара акъла.

— Аз вече си изкарах акъла днес — каза Джулия, поклащайки се леко наляво-надясно. — Не мога да си намеря перлите.

— Няма да можеш да намериш много повече неща от перлите си, ако татко посети този адвокат, мамо. — Мерилин извъртя рязко глава, за да се обърне към Морган. — Разбираш ли колко сериозно е всичко това?

— Опитвам се, но не успявам да се концентрирам, поради липса на питателни вещества. Къде е храната?

Джулия махна с ръка във въздуха и каза:

— Питайте баща си.

— Може би той е решил да ни накаже по този начин. Може би ще ни остави да умрем от глад.

— Вечно се държиш по този начин, Морган. Все „аз“, „аз“, „аз“. Такъв си егоист.

— Защо? Защото искам храна в Деня на благодарността?

— Дори като бебе все беше недоволен. Постоянно плачеше. Докарваше бавачката си до лудост.

— Може би в хладилника има някаква храна? — предположи Сиси, опитвайки се да бъде полезна.

Но Морган никак не се въодушеви:

— Не, няма. Вече проверих.

— Можем да си поръчаме пица.

— В Деня на благодарността? — Морган се плесна по челото. — Денят на благодарността е, сърчицето ми. Всички ресторанти са затворени. Супермаркетите също.

— Ами онзи голям фризер в мазето? — попита Мерилин. — Купила си го, за да складираш храна, нали, мамо?

— Винаги съм искала да го направя — рече Джулия. — Смятах, че ако купувам големи количества храна, няма да ходя до бакалията толкова често.

— Мамо, ти не си виждала бакалията отвътре от двайсет години.

— Е, ами фризерът беше на разпродажба и не можах да устоя. Но никога не съм слагала храна в него.

Морган започваше да освирепява.

— Значи искаш да ми кажеш, че имаме гигантски фризер за храна, без никаква храна в него?

— Ето го, отново започва. Егоист, егоист, егоист.

Морган скри лицето си в ръце и изстена:

— Господи, помогни ми!

— Но все пак мисля, че ще се намери храна — продължи майка му. — Три замразени пици. Мисля, че бяха част от разпродажбата.

— Е, все пак е нещо. — Морган скочи от стола си и се запъти към мазето.

— Морган! — рече Мерилин. — Тези пици сигурно са към шестгодишни.

— Или те, или канибализъм.

Джулия вдигна ръка и каза:

— Ще ти трябва ключа. — Тя се заклати към кухнята, взе ключа от кукичката на стената и се върна.

Морган го грабна и изчезна. Те чуха затръшването на вратата на мазето и после тишина. После долетя писък.

— Морги! — Сиси скокна от стола си и тръгна към мазето. Нейният писък беше достатъчно силен, за да го чуят и в покрайнините на града.

— Боже мили, какво става? — Мерилин се надигна от масата почти неохотно. Нейният писък бе доста по-контролиран, напомняше по-скоро потиснат вик за помощ. Но тя си беше такава.

Джулия се намръщи.

— Предполагам, че съм длъжна да ида да видя какво става.

Тя се заклатушка надолу по стълбите, като използваше стената за опора, когато беше възможно. Стъпалата към мазето бяха особено коварни, но тя най-накрая успя да ги преодолее и да стигне до отсрещния ъгъл, където другите трима все още бяха скупчени около фризера.

А вътре видя, проснати в очакване, покрити с дебел слой лед, замразените останки на своя съпруг от трийсет и седем години — Артър Хайтауър. Очите и устата му бяха отворени, а дясната му ръка стискаше нейния троен наниз от обработени перли.

— Супер — каза Джулия. — Отново само остатъци.

* * *

Може би изглеждаше, че Дивайн Гейл Макгий си седи спокойно на мястото на защитата, но всъщност умът й репетираше подготвената предварително встъпителна пледоария най-малко за шестнайсети път от закуската насам. Беше работила по нея цяла седмица, но все още имаше поне милион неразрешени въпроса. Как да се обръща към обвиняемата, към своята клиентка — с „Джулия“ или с „Мисис Хайтауър“? „Джулия“ звучеше по-лично и предполагаше, че Дивайн я харесва и я чувства близка, но пък по-официалното обръщение щеше да напомни на съдебните заседатели, че тази жена е омъжена от тридесет и седем години и е член на едно от най-видните семейства в Лонг Айлънд. Дали да разкрие алибито на Джулия — каквото и да беше то — сега, или да го запази, докато призоват обвиняемата на свидетелското място? Дали да опише какъв жалък човек е бил Артър, с което да внуши, че е заслужавал да умре, или да остави това за заключителната пледоария? И така нататък, и така нататък…

Нито един от тези въпроси не беше незначителен. Тя добре знаеше, че делата се печелят или губят още при встъпителните пледоарии. Трябваше да вземе решение — и то правилното. Джулия й се бе доверила. Дивайн не биваше да разочарова бедната жена.

Местата на обвинението все още не бяха заети, което определено бе причина за безпокойство. Преди два дни Кен Конрад, помощник областен прокурор, който бе поел делото, беше постъпил в болница с апендицит. За да не бави хода на процеса, областният прокурор бе обявил, че ще определи друг, но до предната вечер все още не можеха да кажат на Дивайн кой ще пледира като главен обвинител. Това убийство бе такова събитие, че сигурно всички в прокуратурата бяха заети с него по един или друг начин. И само някаква си Дивайн бе изправена срещу тях.

Дивайн хвърли поглед към Джулия, която седеше на банката до нея. Тя носеше семпла синя рокля с копчета от талията надолу, съгласно инструкциите й. Нямаше никакъв смисъл да се отрича, че Джулия е неприлично богата — особено сега, когато съпругът й бе мъртъв. Но пък и нямаше причина да се парадира с това.

Джулия беше кълбо от нерви и тикове — почесване, подръпване, кършене на ръцете. Дивайн предполагаше, че клиентката й има пълното право да бъде напрегната. Кой нямаше да е, ако го бяха обвинили в такова ужасно престъпление и целият му живот бе поставен на карта?

Дивайн усети някакво раздвижване в задната част на съдебната зала. Помещението вече бе претъпкано, така че единствените, които можеха да пристигат сега, трябваше да са… да. Нейните уважаеми опоненти. Представителите на областната прокуратура най-сетне се бяха явили и в центъра на групата им беше — о, мили боже, не!

Дивайн се извъртя отново напред, притиснала челото си с ръка. Да не би това да е някакво космическо кармично отмъщение? Какво ли бе направила, за да го заслужи? Да не би да е заради онзи път, когато си играеше с гримовете на майка си и размаза туша за мигли по целия килим? Или заради онзи случай, когато беше на девет години и не даваше на братовчедка си Мегън да скача на трамплина й? Или Съдбата чисто и просто я мразеше в червата?

Главен обвинител беше Трент Балард — по дяволите! Тя не го беше виждала от конференцията на съдебните адвокати в Баркли Бийч през май. Всъщност не го беше видяла на самата конференция, а доста късно през съботната нощ в джакузито. Тогава беше облечена в онзи нов, подчертаващ формите бански, който бе купила от „Дж. Крю“, и беше пийнала повечко.

— Ооо, Дивайн. Как върви?

Тя седеше и симулираше подобие на усмивка.

— Здравей, Трент. Ъъъ, Трент беше, нали? — Тя почти потръпна. Що за глупост…

Той се ухили и каза:

— Аха, не съм си сменял името от май месец насам.

— Е, значи ти си поел случая „Хайтауър“?

— Късметлия съм, а? — Проблесналата в очите му амбиция подсказа на Дивайн, че той наистина смята това за голям късмет. — Сигурен бях, че Макандлис ще задържи това дело за себе си, но в последния момент го прехвърли на мен. Предполагам, че го е сметнал за твърде политически обвързано, отколкото е желателно, даже и при този интерес от страна на пресата. — Той направи малка крачка към Дивайн. — Но стига с клюките. Как си ти? Изглеждаш великолепно.

Дивайн отклони комплимента като се престори, че се отнася за дрехите й:

— О, харесва ли ти този костюм? Нов е.

Но не беше толкова лесно да откажеш Трент.

— Не говорех за костюма ти. Говорех за теб. Изглеждаш чудесно. А този делови костюм не може да стъпи и на малкия пръст на онзи горещ бански, който носеше в Баркли. — Той се разтопи в усмивка, която можеше да омагьоса и венчелистчетата на маргаритка. — Въпреки че костюмът вероятно е по-подходящ за съда.

Защо ли я ласкаеше? Все пак надали някъде в съда имаше джакузи. Дивайн инстинктивно изпитваше недоверие към хора, които се опитваха да я ласкаят. Каквото и да твърдяха другите, тя никога не се бе чувствала щастлива от външния си вид. Когато приятелите й казваха, че е хубава, тя не им вярваше. Нали за това са приятели, тихичко си повтаряше всеки път когато получеше комплимент. Тази сутрин бе дала най-доброто от себе си, за да фризира своята права тъмна коса с кестеняви нюанси, но каквото и да правеше, никога не успяваше да заприлича на жените от списанията. Носеше новия си костюм, но нови или не, дамските делови костюми съвсем не бяха създадени, за да привличат ласкателства. Каквото и да направеше, винаги се чувстваше старомодна.

— Виж, Трент, ако наистина мислиш да водиш това дело, би било най-добре да запазим единствено делови отношения.

Трент се вдърви и на лицето му се настани някаква пародия на сериозност.

— Разбира се. Разбрах те напълно. Отношенията ни ще бъдат съвсем стерилни. — Той смигна и се върна на мястото си.

Дивайн затвори очи. Защо трябваше да е той? Ако един мъж веднъж е полудувал с теб в джакузито, вече няма никакъв шанс да те приеме на сериозно. В най-добрия случай ще те покровителства. Може дори да пусне някоя лукава забележка пред съдията, с която да загатне за мръсната им тайна. Защо, защо, защо?

Тя се срути в стола си напълно изтощена, а делото все още не бе започнало.

— Държиш ли се, Джулия?

Джулия опита да се усмихне, но изражението й не се промени особено. Твърде много лифтинги — предположи Дивайн.

— Щях да съм по-добре, ако онази кана на масата беше пълна с мартини.

— Съжалявам, Джулия, но в съда се разрешава само вода. И, моля те, не се опитвай да вмъкнеш нещо, не искаме съдебните заседатели да решат, че си алкохоличка. Ако помислят, че си била пияна и не на себе си…

— Като че ли е нужно да съм била пияна, за да убия Артър — отвърна Джулия презрително.

— Мамче!

Дивайн се обърна и видя, че семейството е пристигнало. Беше запазила места за тях на предния ред в залата. Искаше съдебните заседатели да видят, че обвиняемата все още среща подкрепа у своите обични близки, макар че точно това семейство според нея правеше изключение.

— Как се чувстваш, мамче? — каза Морган, като сграбчи Джулия за раменете. — Така се тревожехме за теб.

— Стига си се лигавил, Морган. — Джулия го избута настрани. — Обвиняема съм в дело за убийство. Как мислиш, че се чувствам?

— Мамче, искам да помислиш за смяна на адвоката. Джо Келъг каза, че е готов да поеме делото дори и на този етап. Помолих го да дойде тук тази сутрин, за всеки случай.

Дивайн гледаше настрани и се опитваше да се преструва, че нищо не е чула. Кучи син…

— Престани да ми се бъркаш, Морган — изстреля в отговор Джулия. — Ако ти искаш да наемеш Джо Келъг, когато се бориш за собствения си живот — чудесно. Но аз харесвам Дивайн и твърдо държа на нея. Защо мислиш, че я избрах от самото начало?

В действителност Дивайн също се беше чудила. Никой не бе по-изненадан от нея, когато Джулия се появи в мъничкия й офис на Четиринайсета улица. В Ню Йорк имаше стотици способни адвокати. Ако тя бе имала някаква причина да избере Дивайн, все още не я бе споделила с нея. А с оглед на неособено процъфтяващата си напоследък кариера, Дивайн никак не бе склонна да отпрати въпросната дама.

— Мамче, моля те, размисли. Това е много сериозно. Ако те признаят за виновна, те могат да те… да те…

— Спри да заекваш, Морган. Могат да ме екзекутират. Добре. Всички ще трябва да умрем по някое време. Но аз похарчих петдесет хиляди долара по специалисти, за да те излекувам от това заекване, и не искам да видя как парите ми отиват на вятъра.

Мерилин се инсталира от другата страна на масата и каза:

— Има ли нещо, което можем да направим за теб, мамо?

— Бихте могли да ми вкарате контрабандно малко пиячка.

— Виж, мамо…

— Може би ще можеш да я скриеш в някоя торта, като в старите филми.

— Виж, мамо…

Джулия заклати пръст към Дивайн и каза:

— Тази затворническа надзирателка тук каза, че мога да пия само вода в съдебната зала. Представяте ли си? Вода. Само при мисълта за това усещам бълбукане в стомаха.

Дивайн я потупа по рамото.

— Ще трябва да се примириш.

— Без съмнение. А ти ще трябва да се примириш, че клиентката ти ще одрайфа цялата маса.

 

 

Съдия Харди — да, наистина това му беше името, и не — не приличаше по нищо на Мики Руни^[1] — бе едър мъж в началото на шейсетте. Косата му беше прошарена, но все още на мястото си, късо подстригана в стил 50-те. Дивайн бе разбрала от опит, че в неговата зала не се допускаха никакъв род глупости — и трябваше да се е смахнал напълно, за да пусне някоя усмивка.

— Тишина в залата — изрева той веднага щом изплува от стаята си. — Моля, седнете. — После бързо измърмори предварителните формалности: — Първото дело за днес е Х-01-982, Щатът срещу Джулия Конърс Хайтауър. Двете страни готови ли са да се даде ход на делото?

Готови бяха. В интерес на истината Дивайн не беше, но все пак това бе най-доброто, на което бе способна.

— Добре — рече съдията.

Тъй като съдебните заседатели вече бяха избрани, той изгаряше от нетърпение да се захване с процеса. Изрече няколко предварителни предупреждения към заседателите и зрителите в претъпканата зала и после даде ход на встъпителните пледоарии.

Дивайн гледаше как Трент се надига тържествено и се приближава към заседателите. Маниерът му издаваше спокойствие, увереност, харизматичност. Всичко, което тя не притежаваше.

— Тялото на Артър Хайтауър е престояло във фризера повече от три седмици, преди да бъде открито. Кожата му е била синя, но трудно бихте я видели, защото е бил покрит с дебел пласт лед. Откъртването му е отнело почти цял ден. Тялото е било толкова трошливо, че дясната му ръка се отчупила, когато са го извадили от фризера. Накратко, той не само е бил жестоко убит, но впоследствие тялото му е било безжалостно захвърлено и третирано по най-ужасен начин. А жената, която е обвинена в това отвратително престъпление — той се обърна и довърши рязко, — седи ето там.

Дивайн се опитваше да изглежда уверена, тъй като знаеше, че повечето от заседателите ще погледнат към нея. Трент предвидливо започваше с най-зловещия — и най-добре познат — аспект на делото. Вестниците бяха нарекли Джулия „Криогенната убийца“.

— Мотивите на Джулия Хайтауър да убие съпруга си са добре известни и безспорни. Той е възнамерявал да я отпише от завещанието си и да се разведе с нея. След като тридесет и седем години е била член на едно от най-богатите семейства в щата, сега е щяла да остане без пукнат грош. Не е могла да го понесе. Опитала се е да го разубеди, но безуспешно. Последвал е скандал, вероятно подкладен и от нейната постоянна злоупотреба с алкохол. Нещата следвали едно след друго — и всичко свършило с това, че Джулия ударила съпруга си по главата с тъп предмет. Работата на съдебните лекари беше затруднена от дългия престой на трупа във фризера, но както ще чуете, следователят смята, че смъртта вероятно е настъпила мигновено. След като вече е бил мъртъв, Джулия завлякла тялото му в мазето и го скрила във фризера. Там то останало, докато синът й не го открил в Деня на благодарността — така тя му устройва една празнична изненада, която той едва ли някога ще забрави.

Трент изтъкна още няколко подробности относно престъплението и последвалото го разследване, но Дивайн бе впечатлена от пестеливостта на забележките му. Някои прокурори подемаха безкрайни пледоарии, като че ли надпреварата щеше да спечели този, който говори най-дълго. Но Трент беше твърде умен, за да постъпи така. Той знаеше колко важно е да завладееш и да задържиш вниманието на заседателите, както и колко е опасно да ги отегчиш.

— И едно последно нещо, преди да се оттегля. После вие ще изслушате и адвокатката, на която е платено да защитава убийцата Джулия Хайтауър. Тя ще измисли хиляди извинения и ще се опита да ви накара да повярвате във всякакви небивалици. Това, за което ви призовавам, е следното — моля ви, използвайте здравия си разум. Не вярвайте на всичко, което чувате. Не изпадайте в объркване. Концентрирайте се върху най-важния факт — върху замразените останки в мазето.

 

 

Дивайн не се чувстваше никак комфортно. Сигурно това изпитва начинаещият комик, когато излиза на сцената след, ами да речем, след Бет Мидлър, мислеше си тя. Трент беше превъзходен — кратък, драматичен, въздействащ. Искаше й се да повярва, че съдебните заседатели все още са непредубедени, с все още отворено съзнание, но знаеше, че Трент го беше затворил съвсем резултатно, или поне донякъде, със своята солидна встъпителна пледоария. А сега тя трябваше да драпа след него и да измисли някакъв начин да отвори това съзнание отново.

Затършува из куфарчето за бележките си, но успя да открие само недовършената от предната вечер кръстословица. Единственото, за което можеше да я използва, бе да я развява из ръцете си. Опита се да открие приятелски настроено лице сред заседателите. Може би мисис Милър, разведена жена в средата на петдесетте, която работеше на касата в „Пигли Уигли“? Или мистър Кимбъл, собственик на железарски магазин? Тя се спря на Джак Пауъл, чернокож мъж, към трийсетте, който се опитваше да отвори собствена закусвалня. Сигурно бе срещал много трудности в живота си. Може би щеше да прояви съчувствие към някой, който сега бе изпаднал в беда.

— Нека най-напред уточним нещо важно, съгласни ли сте? — Дивайн гледаше хладнокръвно съдебните заседатели, като фокусираше погледа си върху Джак Пауъл. — Не съм тук, за да „измъквам“ когото и да било. Не ми е това работата. Работата ми е да водя защитата срещу все още недоказаните обвинения на Прокуратурата. Всеки има право на защита и аз обикновено с удоволствие я предоставям. Но в този случай за мен е особено удоволствие да защитавам Джулия Хайтауър, защото тя не е виновна. И не казвам това, понеже ми е платено. Казвам го, защото е истина.

Тя направи крачка встрани и плъзна поглед по останалите съдебни заседатели. Израженията им варираха от любезен интерес до откровена неприязън.

— Е, някои от нещата, които мистър Балард ви каза, наистина са верни. Вярно е, че Джулия има проблем с алкохола. Разбира се, когато чуете какъв е бил животът й през всичките тези години, ще се зачудите как не е посегнала към нещо още по-лошо. Вярно е също и че съпругът й я е заплашил с развод няколко седмици преди да умре, само че той е отправял многократно същата заплаха и преди това и никога не е предприемал нещо, за да я изпълни. Както виждате, покойният мистър Хайтауър е обичал да заплашва. Това е бил начинът му да държи всички в семейството си под контрол и го е постигал. Но ако тази практика можеше да породи мотив за убийство, той би трябвало да е мъртъв още преди единадесет години — защото тогава е отправил заплахата за първи път.

Тя направи пауза, като се взираше в очите им, опитвайки се да прецени дали е постигнала някакъв ефект.

— Може би сте забелязали, че макар мистър Балард да заяви убедено, че Джулия е виновна, той не ви каза как възнамерява да го докаже. Не ви представи изчерпателен списък с доказателствата, с които смята да ви засипе. Защо? Защото няма никакви, или почти никакви, доказателства. Още не могат да свържат Джулия с оръжието на престъплението. Всъщност все още не се знае какво е било то. Мистър Балард бегло спомена за „тъп предмет“, защото в действителност не се знае какво е причинило травмата на главата на мистър Хайтауър. Няма отпечатъци, които да свързват Джулия с убийството. Няма свидетели. Всичко, с което разполагат, са три относително уличаващи факта — че Джулия има ключ от фризера, че по нейната рокля е открита кръв от жертвата и че замразената ръка на трупа е стискала перлената й огърлица. Но тези незначителни подробности могат да бъдат обяснени. Те не доказват вина. И с абсолютна сигурност не могат да докажат вина извън всякакво основателно съмнение. Защото, както знаете, това трябва да бъде постигнато. Мистър Балард не го спомена, той се надява, че ще го забравите. Но аз няма да позволя това нито на вас, нито на съдията. За да признаете Джулия за виновна, вината й трябва да бъде доказана извън всякакво основателно съмнение. Това е доста висока летва. Ако не сте напълно убедени, ако имате основателно съмнение — тогава нямате избор. Трябва да я оправдаете. Такъв е законът. И по-важното е, че такъв е вашият дълг. Джулия Хайтауър е невинна по презумпция. И когато това дело завърши, тази презумпция ще остане непокътната. Защото обвиняемата е невинна. Тя не е убила съпруга си.

Дивайн се обърна и тръгна бавно към стола си, доволна от настъпилата пълна тишина в съдебната зала. Беше отбелязала своята точка. Сега трябваше да се върне на мястото си и да види какво крие Джакузи Трент в ръкава си.

— Много добре — каза съдия Харди. — Имаме още час до обяда. Да започваме.

 

 

Патрик Розуел се бе научил да разчита знаците, предвещаващи настъпващото раздразнение у своя редактор, още преди много луни. То започваше с появата на ситни бръчици около очите. Преминаваше в леко порозовяване на бузите и избуяваше в треперене на челюстите. И наличието му се доказа без всякакво съмнение, когато мъжът започна да крещи:

— Розуел, какво, по дяволите, виждат очите ми?

Патрик смънка под нос:

— Това… това… това е статия, която аз написах. З-за вестника.

— За вестника ли? За моя вестник?

— Д-да, сър.

Редакторът Джон Уайтчапъл се втренчи в тънкия ръкопис, който бе сграбчил в ръцете си. Той беше човек с четвъртита глава и радикално къса подстрижка, а на слепоочията косата му бе опъстрена в сиво.

— „Любопитни факти за замразяването“ — прочете той. — Какво, за бога, се предполага, че трябва да правя с това?

Патрик бутна очилата с дебели стъкла високо на носа си.

— Аз… аз си мислех, че може да искаш да я пуснеш на първа страница. М-може би в каре.

— Мислел си, че ще я пусна на първа страница. В моя вестник?

— Д-да, сър.

— Какво си мислиш, че издавам аз, „Сайънтифик Американ“? Това е вестник. Мъничък, местен вестник, наистина, но все още печатаме новини. Оттук идва и името му.

— Н-но това е новина. Или най-малкото има връзка с една новина.

— Коя новина?

— Криогенната убийца.

— Признавам, че убийството на Хайтауър е горещ материал. Но хората не искат да четат за замразяването. Те искат да разберат кой го е извършил! Как го е извършил. Имало ли е много кръв. А не каква е идеалната температура за съхранение на човешка плът.

— Исках да интервюирам семейството, но ти не ми позволи.

— Хайтауърови не рекламират в „Газет“. От „Берковиц Рефриджирейшън“ обаче го правят.

— Ами както си стоях в оня склад за охлаждане…

— Където те изпратих да продадеш рекламно каре, Патрик. Забрави ли за тази малка подробност — работата ти? Ти не си репортер, Патрик. Ще трябва да изоставиш заблудата си, че си Кларк Кент^[2]. Ти продаваш реклами. И това е важно. Замразяването може и да го пропусна, но без реклами няма да има вестник.

— Мога да постигна повече.

— Аз не искам да постигаш повече! Искам да продаваш проклетите реклами!

Уайтчапъл грабна отворената „Малокс“ от края на бюрото си и я пресуши направо от бутилката.

— Виж, Патрик, знам, че можеш да постигнеш повече. Аз пуснах кръстословиците ти, нали?

Това си беше вярно. Патрик беше запален по кръстословиците открай време и преди две години, когато стигна трийсетте, започна да опитва да създава собствени. За около година вече бе публикувал първите си два ребуса в „Ню Йорк Таймс“. Тук обаче, в „Лонг Айлънд Газет“, неговите произведения срещаха огромна съпротива. Уайтчапъл се опасяваше, че ще настъпят масови читателски размирици, ако спре да публикува безмозъчните кръстословици на Американската организация по енигматика, които пускаше от години и които бяха скучни, безидейни и не биха затруднили всяко що-годе грамотно петгодишно дете. Накрая, след няколко месеца усилия, Патрик го склони да даде шанс на неговите. Както можеше да се очаква, в началото се появиха и някои възражения. Но след около месец всичко това отмина и ребусите на Патрик, местно производство, вече имаха свои собствени верни привърженици. Е, добре щеше да е, ако успееше да накара Уайтчапъл и да му плаща за тях.

— Да — рече Патрик, — пусна моите кръстословици и те станаха много популярни. Познавам хора, които се абонират за този парцал единствено заради ребусите ми. Помисли какво би станало, ако ме оставиш да напиша няколко статии.

— Слушай, Патрик. Ти си прекрасно момче. Знам те още от бебе. Познавах майка ти в гимназията. Почти я бях поканил на бала за завършването и със сигурност щях да го направя, ако не бях толкова заплеснат по оная мажоретка… — Вниманието на Патрик започна да чезне. Беше чувал тая история няколко хиляди пъти. — … и искам да видя, че си добре. Но твоята най-важна и най-добра роля в този вестник е да продаваш реклами. Ти си добър в това, а аз имам нужда от него. Така нещата се нареждат отлично.

— Дай ми само една задача. Една въшлива историйка. Ти я избери.

— Патрик…

— Ще приема всичко. Градински партита. Кучешки изложби.

— Патрик, беше ли вече в печатница „Харгроув“?

— Ами, не…

— Джак Харгроув е един от най-едрите ти клиенти, Патрик. Трябва да се погрижиш за него.

— Мога и да…

— Ходи ли в цветарницата на мисис Де Брукс? Взе ли реклама за неделния брой?

— Не, но…

Уайтчапъл се изправи.

— Патрик, трябва да си вършиш работата. Ако искаш да я задържиш.

Той посочи с пръст към вратата и добави:

— А сега тръгвай.

 

 

Ситният, някак сбръчкан човечец, който седеше на съседното столче на бара, говореше толкова тихо, че Патрик трудно го чуваше. От блуждаещите очи на мъжа и потайното му поведение случайните наблюдатели можеха да решат, че урежда нелегални залози или вероятно издава поверителна борсова информация, или най-малкото държавна тайна. Но щяха да сбъркат.

— Така — шепнеше мъжът, — какво ще кажеш за тринайсет вертикално?

— Какво е условието?

— „Апартамент за орешарки“. Шест букви. Последната е „о“.

Патрик помисли за момент, усмихна се и отговори:

— Гнездо.

Малкият мъж нетърпеливо надраска думата.

— Ами дванайсет водоравно? „Капелата на Макдоналд“. Шест букви. Започва с „б“.

— Барета — почти без да се замисли отвърна Патрик. Тази трябваше да е от Уил Шортц. Той излизаше с някои доста остроумни уловки, за да направи ежедневната кръстословица в „Таймс“ малко по-пикантна.

Ситният, познат на всеки и всички в „Бар и грил при Мъри“ като Хенри, продължаваше да драска думи, като често проточваше врат да види кой влиза през вратата. Доколкото Патрик знаеше, беше време новата годеница на Хенри да дойде в бара за обяд. Хенри ужасно си беше паднал по тази жена, но тя беше умна, начетена и, по неговите собствени думи, вероятно съвсем недосегаема за нощен пазач в „Милър — инструменти и железария“. Като не се брои това, че той възнамеряваше да я убеди, че е някакъв интелектуален титан, което смяташе да осъществи като й показва всеки ден изцяло попълнена кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“. Нещо, което никога не би сътворил, ако Патрик не идваше да обядва в бара.

— Само едно последно — рече Хенри. — Трийсет и две хоризонтално. „Партньор по танци на вълците“. Седем букви.

— Това е фасулско. Костнър.

Хенри довърши ребуса и плесна вестника на бара със задоволство.

— Благодаря, Патрик. Спаси ми живота. Какъв късмет е да имам световноизвестен автор на кръстословици под ръка.

— Не съм известен. Публикувам ребуси под псевдоним — това е един вид традиция в тия среди. Моят е Тристан.

— Тристан? Как, по дяволите, изкопа това?

— Така изказвам почитанията си към своя идол: най-великия жив автор на кръстословици — Изолда.

— Тристан. Изолда. Както и да е. Благодарен съм, че ми помогна.

— Удоволствието е мое. Щом Корделия е щастлива, и аз съм щастлив.

— Корделия е велико парче — каза Хенри със сух, дрезгав глас. — Много класно. По дяволите, много по-класно, отколкото въобще съм се надявал да хвана. Тя умее да ме разсмива. — Той смигна и добави: — И е същинска тигрица в леглото.

— Всъщност, Хенри, не е нужно да ми споделяш всичко.

— Но тя не би се хванала с някой тъпак. А пък аз к’во мога да й кажа? Не съм ходил в колеж. Не чета много. Не ходя по музеи и не ги знам тия сложни думи по ребусите. Смятах, че е безнадеждно, докато не си спомних за моето приятелче от бара, което прави кръстословици за тежкарския нюйоркски вестник.

Патрик се усмихна. Приятелче беше доста силно определение за човек, когото само си виждал на другия край на бара.

— Щом започнах да й показвам тия кръстословици, които ми помагаш да попълвам, тя ми падна в ръцете. Никога не си виждал момиче да се вълнува така от попълнена кръстословица.

Не, определено не беше. Но пък можеше да си помечтае за това…

— Веднъж да се оженим, ще му отпусна края. Но дотогава… обяд при Мъри.

— Разбира се. Ей, хайде следващата седмица да попълним една от ония забъркани кръстословици в английски стил. Това със сигурност ще я шашне.

Малкият мъж ококори очи и попита:

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

Жената на средна възраст зад бара, за която Патрик бе получил вътрешна увереност, че не се казва Мъри, донесе неговия чийзбургер и пържените картофки. Той умираше от глад. Нищо не отваря апетита така, както добрият спор с шефа ти. Макар това да беше спор, воден вече десетки пъти.

При първата хапка от чийзбургера Патрик се почувства така, сякаш се издига в по-висше духовно селение. Може би бе изпаднал в нирвана. Нищо на тоя свят не можеше да се сравни с един добър чийзбургер. Нищо. Беше ужасно доволен, че в тоя бар сервираха такава вкусна храна, особено откакто беше повече или по-малко задължен да яде тук всеки ден, докато Хенри не успее най-накрая да завлече Корделия до олтара.

Жената зад бара погледна към него и попита:

— Ще ви пречи ли, ако пусна телевизора?

Патрик завъртя глава и рече:

— Разбира се, че не.

Черният екран присветна в синьо и после изобрази лицето на един новинарски стожер от женски пол. Тя правеше преглед на главните новини от деня, като използваше оня надут, телевизионерски глас, който винаги караше Патрик да се свива от страх.

— … Днес бяха чути встъпителните пледоарии по делото за убийството на Хайтауър. Очаква се обвинението да призове първия си свидетел утре сутрин. Джулия Конърс Хайтауър е заплашена от смъртна присъда, тъй като е обвинена в убийството на покойния си съпруг, мултимилионера и петролния магнат Артър Хайтауър. Твърди се, че мисис Хайтауър е убила съпруга си с тъп предмет и е скрила тялото му в огромен фризер за храна, където то било открито от сина й в Деня на благодарността. Смятало се, че мистър Хайтауър е на бизнес пътуване от втори ноември, но сега се предполага, че той е прекарал седмиците преди Деня на благодарността — новинарската деятелка направи пауза и погледна огорчено в камерата — в огромния хладилник.

Патрик чу как Хенри изсумтя:

— Не мога да се начудя колко грешат тези репортери. Да не знаеш на кого да вярваш.

— Грешат ли? Защо да грешат?

— Цялата тая работа. Богат пич, натикан във фризера.

— Да не искаш да кажеш, че не е бил натикан във фризера? Защото аз съм виждал снимките във вестника.

— Виж сега. Сигурен съм, че е бил натъпкан във фризера — по някое време. Но те продължават да твърдят, че е станало на втори ноември. Казват, че жена му го е фраснала и е казала на хората, че е отишъл на бизнес пътуване. И затова е обвинена в убийството. Но човекът не е бил мъртъв на втори ноември.

Патрик се обърна бавно. Нима бе възможно тоя кръчмарски плъх действително да знае нещо за убийството?

— Говори ли с полицията?

— Опитах се. Само че ме разкараха. Казаха, че не съм бил надежден свидетел. Вече си бяха скалъпили обвинението срещу вдовицата и не искаха да им обърквам нещата.

— Какво им каза?

— Каквото знам — че Артър Хайтауър не може да е бил мъртъв на втори ноември, защото аз го видях жив на четвърти ноември. Горе в хотел „Суини“. Ние с Корделия се отбихме там за уикенда, за да можем да… е, нали се сещаш.

— Мисля, че ще успея. Какво точно видя?

— Ами, беше късно, към два часа сутринта, но все още бяхме будни и чухме някаква голяма гюрултия в съседната стая. Крясъци, стъпки и някакъв друг калабалък, дето не разбрах от какво е. Тъй че аз си надянах халата и излязох в коридора с идеята да помоля съседите да успокоят топката. И кого мислиш, че видях да излита от стаята, ужасно бесен и със страшна бързина? Артър Хайтауър, ето кого.

— Сигурен ли си, че беше Хайтауър?

— Напълно. Абсолютно сигурен. Жив и в добро здраве, два дни след като, по общо мнение, жена му го е очистила. И да ти кажа ли още нещо, дето съм напълно сигурен? — Той се наведе напред. — Не беше сам.