Уилям Бърнхарт, Лесли Глас, Джини Харцмарк, Джон Каценбах, Джон Лескроарт, Бони Макдъгъл, Филип Марголин, Брад Мелцър, Майкъл Палмър, Лайза Скоталайн, Лорънс Шеймс
Фатални подозрения (4)

Глава 4

Израснала в Куинс, Дивайн нямаше много опит в справянето с излезли от строя богаташи, но да сменя гума се беше научила. Не че идеята да сменя гума покрай лонгайлъндската магистрала в заслепяващата снежна буря я изпълваше с въодушевление. Но, от друга страна, щеше съвсем да издивее да чака да се появи Пътна помощ или, още по-лошо, да се довлече обратно до имението „Хайтауър“ да търси помощ.

Тя смени обувките с високи токчета, които носеше в съда, с чифт ботуши с дебели подметки, които държеше под седалката заедно с комплект за първа помощ, фенерче и кутия „МАСЕ“. Спирайки за момент, за да извади кърпичка от чантата, тя премина към издухване на носа си, съпроводено от звук, който никак не подхождаше на дама. Нямаше намерение да се вайка за това, което я беше сполетяло. Не беше в неин стил да се самосъжалява до там, че да избухне в сълзи. Надяваше се, че става въпрос само за леко опънати нерви, а не за начало на нервен срив. За щастие, лудостта не се прихващаше. Ако беше заразна, след визитата си у Хайтауърови, със сигурност щеше да свърши в психиатрията.

Тази вечер чашата преля. На Дивайн й се струваше, че от деня, в който Джулия Хайтауър се появи в офиса й, беше започнала да се извинява на един или друг от Хайтауърови. Първоначално се бе почувствала толкова щастлива, че й се пада шансът да защитава някой като Джулия Хайтауър, че беше благодарна да диша същия въздух като богатата си клиентка. По време на първата им среща се наложи на няколко пъти да си припомня да запази самообладание и да не се втренчва в нея. Това беше доста трудно. Само един от диамантите на Джулия вероятно струваше повече, отколкото бащата на Дивайн беше изкарал през целия си живот, въртейки волана на градския автобус.

Нямаше никакво съмнение, че звънът на парите беше закънтял в главата й.

Като вдигна яката на палтото си, Дивайн отвори вратата и изскочи от тойотата вън на снега. Дали от студения въздух, но тя изведнъж се почувства по-уверена и по-съобразителна от седмици насам. Напоследък бе заслепена от лустрото — парите, медиите, факта, че майка й се обаждаше развълнувана всяка вечер, за да докладва, че я е видяла по телевизията. Тази вечер й помогна най-после да види това, което трябва да е било очевидно през цялото време. Като се изключеше факта, че чековете от Джулия изчистиха банковата й сметка, Хайтауърови не бяха по-различни от другите й клиенти.

В интерес на истината, може би бяха дори по-лоши. Ако трябваше да бъде честна, си имаше работа с пияница, уличница и поразително лош художник, женен за жена с коефициент на интелигентност, наполовина по-малък от размера на сутиена й. Дори и да не успееше да измъкне майката, Дивайн смяташе, че ще може поне да им осигури място в шоуто на Джери Спрингър.

„Кой знае? — рече си тя, докато завърташе ключа, за да отвори багажника. — Може би той ще направи тематично предаване: «Богаташка, която спи с градинаря си».“

Взе крика и някои инструменти от багажника. Ако не го беше видяла с очите си, никога нямаше да повярва. За милион години не би могла да измисли малкия гол мъж с неговото шкембе. Потисна потръпването и направи всичко възможно да прогони оскърбителната гледка от въображението си. В края на краищата, когато тя бе изпаднала в момент на слабост, беше с Трент Балард, който все пак бе от същия биологичен вид…

Усещаше земята мека под кишавия сняг, явно все още не беше замръзнала. Надяваше се, че ще успее да измъкне тойотата от канавката. Тя се изправи и на светлината на фенерчето установи, че е извадила късмет, че колата е спряла точно там. Няколко стъпки по-нататък и тя, и тойотата щяха да свършат в пропастта.

Като нагласи крика, Дивайн започна да разхлабва гайките на гумата една по една. Земята беше по-мека, отколкото й се искаше, и тя полагаше съзнателни усилия да работи бързо. С тази нейна фигура на балерина хората обикновено не я смятаха за силна, но когато й се бе налагало да борави с инструменти, беше установила, че умението е по-ценно от физическата сила. В тази връзка, да поправяш неща беше като да водиш съдебни дела.

Изправи се и изтупа снега от краката си. После се наведе отново и бавно започна да работи с крика, като се страхуваше, че ако започне да помпа твърде бързо с лоста, може да дестабилизира колата и крикът да се отплесне.

Зачуди се какво ли прави Трент Балард в този момент. Вероятно лежеше в топлото си легло, измисляйки начини да я надхитри в съда. Дивайн не хранеше никакви илюзии по отношение на Балард. Джакузи-неджакузи, знаеше, че той няма да се спре пред нищо, за да я победи.

Не че тя имаше някакво намерение да му го позволи. Това дело определено беше нейният печеливш билет, шансът й да се издигне сред водещите в бранша. Беше решена да го спечели, дори и ако се наложеше да снима как Балард се разхожда с гротескния си заек и да намери начин да покаже снимката на заседателите. Естествено, Дивайн се надяваше, че няма да се стигне чак до там. Знаеше какви са доказателствата на обвинението и бе видяла пропуските в тях. Освен това, тя също криеше няколко изненади.

Макар и да страдаше от пристъпи на неувереност, Дивайн знаеше точно как да се държи в съда. Беше го научила, докато вършеше работата на Трент Балард, работейки в Прокуратурата на Насау Каунти, за Арън Макандлис. Освен това знаеше, че и системата е на нейна страна. Дори преди О. Джей^[1] беше започнало да става все по-трудно и по-трудно да накараш заседателите да изпращат хората зад решетките.

Тя смяташе, че за това е отговорна телевизията. Като се започне с Пери Мейсън^[2], телевизията постоянно бе вдигала летвата на основателното съмнение, докато практически всеки заседател в Америка не започна да влиза в съда, очаквайки да вземе участие в едночасова драма. Те искаха димящ пистолет, очевидец на местопрестъплението и пръстови отпечатъци, а заключителните аргументи трябваше да са толкова силни, че обвиняемият да падне на колене и да моли за милост.

Дивайн знаеше какво е да влизаш в съда, очаквайки да водиш загубена битка с последните три епизода на „Закон и ред“. Ето защо предпочиташе да е от страната на защитата. В края на краищата това беше много по-лесно. Всичко, което трябваше да прави, беше да излиза с оправдания и да променя темата, а начина, по който добрият адвокат постигаше това, бе да постави някой друг на подсъдимата скамейка. Наистина нямаше значение кого точно — жертвата, полицията, втория баща, който е малтретирал сексуално обвиняемия като дете, или онази митична фигура — другия, който вероятно би могъл да е извършил престъплението.

До тази нощ Дивайн се бе чувствала леко виновна за плана си да използва вариация на тази често използвана маневра, но след като бе преживяла последната вечер в ръцете на Хайтауърови, вече не страдаше от никакви скрупули. Тя се усмихна на себе си, когато свърши с развиването на гайките, и ги пусна в джоба си, така че да може да ги намери по-късно.

Грухтейки от усилие, Дивайн се наведе, сграбчи спуканата гума от двете страни и я задърпа към себе си, докато не я извади. Докато я влачеше обратно към багажника, установи със задоволство, че бурята като че ли започва да затихва. Може би щеше да успее да се добере до дома. С пот на челото тя измъкна резервната гума и я подпря на задната броня, докато прибере спуканата обратно в багажника.

Така и не разбра дали я удари с нея, или беше просто порив на вятъра, но нещо накара резервната гума да се затъркаля. Преди Дивайн да успее да реагира, тя набра скорост и се насочи надолу към пропастта. Жената се втурна след нея. Не беше свършила толкова работа, за да прекара остатъка от нощта в чакане на Пътна помощ.

Така и не чу експлозията. Почувства само ударната вълна, която отхвърли и нея, и спуканата й гума практически едновременно. Дивайн инстинктивно се изтъркаля надалеч от колата и успя да хвърли един последен поглед към своята вярна тойота, сега напълно погълната от пламъци, от които сякаш се изстрелваха фойерверки като на четвърти юли.

 

 

Мъжът, познат само като Стефан, избърса и последните следи от клоунския грим от лицето си. Дори и без него обаче то си остана призрачно бледо, което още повече подчертаваше мъртвешки хлътналите му страни. За малцината, които го бяха видели и впоследствие останали сред живите, то не бе лице, което можеш да забравиш лесно.

Тъмен, дълбок белег, с форма на полумесец лъщеше високо на лявата му скула. Що се отнася до високия мъж, за него беше малко утешение, че виновникът за този белег беше заплатил с живота си. Анонимността бе високо ценена в неговата професия, а главозамайващият му ръст вече сам по себе си представляваше огромно затруднение. Но той се справяше. Номерът с грима и перуката беше само един от многото методи, които използваше.

Но все пак не обичаше сърбежа по лицето, който гримът предизвикваше, и беше благодарен, че следващият му ангажимент не изисква маскировка. Погледна часовника си — „Ролекс“, свален от още топъл труп — и отбеляза със задоволство, че продължава да е три минути напред с графика. В неговия свят да си напред с графика, означаваше да останеш жив. След няколко дни щеше да има повече пари, отколкото някога бе мечтал, и твърдо възнамеряваше да живее достатъчно дълго, за да ги изхарчи.

Той затвори лаптопа си и го мушна в специално изработения кожен калъф. Нямаше никакво съмнение, че Интернет се беше оказал невероятна благодат за предприемачи от всякакъв род, не само за книгопродавците и порнографите. За суров мъж, свикнал със сурови места, мрежата предлагаше съвсем нов начин на живот — свят на лукс, безкрайно по-предпочитан за някой, който е бил на места като Ангола и Афганистан, за да изучи занаята.

Той преметна куфарчето с компютъра през рамо и събра останалото си оборудване — черна кожена дърводелска чанта, напомняща чантите, които лекарите обикновено носеха по времето, когато все още правеха домашни посещения, и малка пластмасова хладилна чанта. Когато се наведе, деветмилиметровият пистолет, пъхнат дълбоко в колана на панталоните, се притисна към бедрото му. Високият мъж смяташе, че е малко вероятно да го използва тази вечер, но усложнения неминуемо възникваха, затова беше добре да е подготвен.

Той се обърна и за последен път огледа стаята. Макар че беше носил хирургически ръкавици, мислено прегледа всяка повърхност, която беше докосвал и впоследствие почистил. За високия мъж това беше форма на духовна дисциплина, нещо като молитва. Отправи се доволен към вратата, спирайки само да вземе отпадъците от хирургическата си дейност и яркочервената театрална перука, които спретнато бе опаковал в найлоновата престилка и приготвил за изхвърляне.

Завъртя ключа на резето, пъхна го между гънките на найлоновия денк и тръгна надолу, като забави крачка само колкото да изхвърли вързопа в шахтата, която водеше към пещта за горене на смет в мазето. Когато стигна до края на коридора, той натисна бутона на асансьора и заподсвирква беззвучно през зъби, а устните му се разтегнаха в нещо, което евентуално би минало за усмивка. Очакваше с нетърпение остатъка от вечерта.

 

 

Джулия Хайтауър бавно отлепи буза от кухненската маса и с ужас установи, че е не само будна, но и трезва. Тя взе незабавни мерки да поправи това състояние. Свали кухненските кърпи, които необяснимо как се бяха озовали на раменете й, отиде целенасочено до хладилника и си наля питие. Гаврътна го с шеметна бързина, която можеше да й докара простуда на мозъка, като онази, която бе хванала още като момиче в Тексас, защото изяждаше сладоледа си прекалено бързо.

— Измина дълъг път, скъпа — каза тя, вдигайки наздравица към отражението си в огледалния прозорец на кухнята, и си наля още едно.

Имаше време, когато на Джулия й харесваше да пие, когато вкусваше аромата на студеното питие и се наслаждаваше на начина, по който то постепенно я загряваше отвътре. Сега, когато пиеше, рядко усещаше вкуса. Желаеше единствено забрава. За нещастие, на света нямаше достатъчно алкохол, който да заличи онова, което тя най-отчаяно желаеше да забрави — фактът, че е подсъдима в дело за убийство, в което не беше замесена.

Поне беше съвсем сигурна, че не е убила Артър. Покрай всекидневните реки от джин фактите показваха тенденция да се изплъзват от съзнанието й. Но въпреки това беше съвсем сигурна, че щеше да запомни поне нещо, ако не самото убийство, най-малко усилието, което трябваше да е положила, за да натика огромното, безжизнено тяло на своя мъртъв съпруг във фризера. Бяха минали години, откакто беше вдигала нещо по-тежко от чашата с мартини.

Освен това Джулия беше от типа „отрязващи се“ пияници, а не от „безпаметния“ тип — само с едно или две запомнящи се изключения. Прискърбният епизод с градинаря изскочи в съзнанието й…

Джулия пресуши чашата си в усилието да удави спомена. Пиенето може и да не променяше миналото, но ако погълнеш достатъчно, бе възможно да достигнеш възхитителна безчувственост по отношение на бъдещето.

Разбира се, Джулия Хайтауър нямаше намерение да прекара дори десет минути в затвора, още по-малко дългите години, които щяха да са нужни на щата Ню Йорк да произведе достатъчно електричество за екзекуцията й. Тя нямаше желание да го прави дори и за да отърве кожите на ужасните си деца. Джулия бе достигнала възрастта, когато вече питаеше малко илюзии, и се бе примирила с факта, че е била отвратителна съпруга и още по-лошо — отвратителна майка. Всъщност единственото, в което все още смяташе, че е добра — като не се брои пиенето — беше способността й да пази тайни. Артър, повече от всеки друг, оценяваше този й талант. Но ако беше още жив, дори и той би признал, че е озадачен от мълчанието й по въпроса за перлите.

Цялото обвинение се крепеше на тая проклета огърлица. Джулия се усмихна напук на себе си, като си представи израженията на всички, когато им кажеше, че перлите, които нейният прескъп мъртъв съпруг стискаше в ръката си, не бяха нейни. Това само доказваше, че щом една жена премине определена възраст, вече никой не си прави труда да я погледне. Тя беше носила своите перли ден преди Деня на благодарността, когато бе ходила в града на обяд с Джо Келъг. Перлите във фризера трябваше да са една от другите огърлици, една от трите еднакви перлени огърлици, които Артър бе донесъл у дома като подаръци, при един от своите периодични изблици на щедрост. Той бе дал една на Джулия, една на Мерилин и трета на Морган, който без съмнение беше казал на Сиси, че я е купил сам.

Разбира се, всички Артърови подаръци съдържаха в себе си нещо порочно. Бижу от Артър означаваше едно-единствено нещо — че се опитва да изкупи още някоя от мръсните си забежки. По простата аритметика, която при Артър минаваше за морал, бижуто — при условие че е достатъчно скъпо — изчистваше сметките. С годините се бяха натрупали доста такива „изчиствания на сметки“. Сейфът зад една от лавиците в библиотеката беше с точно същия размер като този в „Тифани“ и почти толкова пълен. Не че нещо от съдържанието му й достави някакво удоволствие. Каква красота можеше да открие в диамант или смарагд, ако те олицетворяваха още една от очевидно безкрайната поредица барбита?

Дори не й се мислеше каква ли любовна авантюра се крие зад цели три огърлици. Или може би Артър най-после бе открил бижутер, готов да му предложи отстъпка за количество. По времето, когато той се бе появил у дома с перлите, на Джулия вече й беше откровено безразлично. Но да обясниш подобно нещо на някой, който никога не е бил женен за развратник като него, беше извънредно трудна задача. Най-ироничното беше, че точно неговите изневери я бяха убедили, че няма начин да го е убила тя. В края на краищата, ако беше способна на убийство, вече от доста време щеше да е вдовица.

Джулия пресуши чашата си и си наля още една. Щеше да го е убила още първия път, когато го завари в леглото с бавачката или когато случайно влезе в кабинета му и го намери зад бюрото с блажена усмивка на лицето. Всичко беше наред, докато не забеляза едно остро дамско токче да се подава изпод бюрото и откри истинската причина за неговото щастие — петнадесетгодишна проститутка, която беше забрал на път за вкъщи, така както друг би спрял за каса бира.

Разбира се, това беше нищо в сравнение с онзи случай, когато тя играеше бридж в клуба и се появи онова красиво чернокожо момиче в напреднала бременност и обясни на Джулия и скандализираните й приятели, че носи Артъровото бебе. Джулия се зачуди какво ли бе станало с нея и с детето. Без съмнение Джо Келъг бе уредил нещо.

При мисълта за Джо Келъг Джулия си спомни за собствения си адвокат. Дивайн Макгий. Що за име беше Дивайн, между другото? Какво си мислеха тия майки? Но това беше встрани от въпроса. Истината беше, че всеки път, когато се сетеше за адвоката си (което несъмнено се случваше рядко), тя усещаше мъничко пробождане на чувство за вина. Неприятно беше и че собственото й съществуване зависеше твърде много от факта, че не беше съвсем откровена с мис Макгий. Не че отделяше много време да се кахъри за изхода на делото.

Тя положи отново глава на кухненската маса, усещайки как светът възхитително се оттегля, подобно на нежен морски отлив. Дори и да не успееше да се напие до смърт, за жена с нейните възможности винаги щяха да се намерят и други пътечки за бягство…

 

 

Трент Балард препускаше из апартамента, бързайки да приготви всичко. След като затвори телефона, той захвърли настрана бележките по делото, изчисти апартамента, сложи бутилка шампанско да се изстудява, разбуха възглавниците на канапето и си изми зъбите. Точно щеше да хвърли едно одеяло върху клетката на Бък, когато чу на вратата да се звъни.

— Животът е бъкан с изненади — помисли си той, като се отби в банята да провери за последен път прическата си. — Някои от тях по-приятни от други.

Отвори вратата и отстъпи назад, за да пропусне вътре Мерилин Хайтауър. Тя беше облечена подходящо за бурята — в дълго до земята самурено палто, а поръсената й със снежинки пищна коса блещукаше на меката светлина. Сърцето на Трент блъскаше в гърдите от притеснение. Като че ли всеки път ставаше по-лошо.

Мерилин нахлу в апартамента и огледа надменно наоколо. Трент усети как гърлото му се свива. Наистина беше удивително, помисли си той, че жена, която се носи така царствено, може да има толкова долнопробен вкус в леглото. Без съмнение този контраст бе част от привлекателността й, както и фактът, че тя беше практически ненаситна. Нямаше нещо, което не би направила, както и някой, с когото не би го направила. Трент трябваше да издържи на темпото.

Без да отрони и дума, Мерилин Хайтауър вдигна ръце към шията си и започна бавно да откопчава копчетата на палтото — едно след друго, докато накрая безценната кожа се плъзна по тялото й и падна на пода. Отдолу беше облечена единствено с мрежести чорапи до средата на бедрата и високи черни кожени ботуши с дванадесетсантиметрови токчета. Гърдите й бяха самото съвършенство — две алабастрови топки, които постоянно витаеха в ума му.

Трент нетърпеливо пристъпи към клетката на заека, бързайки да хвърли одеялото върху Бък, за да бъде свободен да отдаде на Мерилин и бюста й вниманието, което заслужаваха.

— Недей — изкомандва тя с дрезгав шепот. — Знаеш, че обичам, когато той ни гледа.

 

 

Джени Пауъл беше така уморена, че можеше да легне на ресторантския под и щастливо да заспи. Може би нямаше да е така удобно, както в леглото й у дома, но пък беше сигурна, че всеки сантиметър от пода е също толкова чист. Тя току-що собственоръчно беше привършила с търкането му, горда от факта, че „Снекбар Джак“ е чист, без нито едно петънце и почти готов за работния ден. Остана само Джак да донесе една касетка замразени пилешки хапки от големия фризер в мазето и най-накрая щяха да могат да се приберат у дома.

Колкото и да мразеше да го признава, бременността бе започнала да й тежи. Правеше всичко възможно да скрие изтощението си от Джак, но не беше сигурна колко още ще може да продължи. Майка й не спираше да й повтаря, че трябва да се щади, че трябва да пази енергията си за след раждането на бебето, но почивката беше лукс, който точно сега не можеше да си позволи. Сигурно по-късно, когато проклетото дело свърши…

Може би само щеше да затвори очи и да положи глава на масата за минута. И точно щеше да го стори, когато внезапно изправи рязко гръб, съвсем разбудена и втренчи невярващ поглед в улицата зад стъклената витрина.

— Джак — извика тя. — Ела бързо! — Тревогата в гласа й изстреля мъжа й тичешком от мазето, с лице, изкривено от безпокойство.

— Какво има, скъпа? Добре ли си? Бебето ли?

Тя разтърси глава и посочи:

— Гледай.

— Къде да гледам?

— Там, под уличната лампа. Не виждаш ли?

— Боже, проклет да съм! — възкликна Джак, като отстъпи крачка назад от изненада.

— Това е гол мъж — обяви Джени невярващо. — Гол бял мъж.

— Какво прави вън на снега? — възмути се Джак, като посегна да вземе шубата си от закачалката. — Тоя сигурно не е наред с главата.

— Не знам за главата — отвърна Джени, като продължаваше да се взира през витрината в кървавите следи от стъпки в снега. — Но ми се струва, като че ли не е наред с краката.

 

 

Табелата над товарния пристан гласеше „Меса Макгинти — само на едро“. Високият мъж паркира анонимната си кола под наем до един бял микробус с номер от Ню Джърси. Микробусът беше единственото превозно средство, което се виждаше наоколо, и ако се съдеше по оскъдния пласт сняг, който явно току-що бе започнал да се трупа по предното му стъкло, не беше паркиран тук много отдавна. Стефан се надяваше, за доброто на Джон, че е успял да подготви всичко навреме.

Той остави лаптопа в колата. Ако някой злочест крадец имаше нещастието да опита да го открадне, щеше доста да загази от някоя гадна изненада. Клопките бяха още един от специалитетите на високия мъж.

С хладилната чанта в ръце и черната кожена чанта през рамо, Стефан изкачи бетонните стъпала към товарния док. Още преди да успее да вдигне ръка, за да почука, вратата се отвори. Джон все още беше издокаран с жилетката и папийонката, които беше носил зад бара в хотел „Суини“. Изражението на лицето му ясно показваше, че няма търпение да се разкара оттук.

— Кой държи това място? — попита Джон, когато високият мъж затропа с крака по издраскания под, за да се изтръска от снега. — От него направо ме побиват тръпки.

— Спази ли всичките ми инструкции? — попита грубо другият. Не му се нравеше да използва агенти, който не бе избрал сам, но беше важно да има някого от персонала на „Суини“, а нямаше достатъчно време да внедри там свои хора.

— За всичко съм се погрижил.

— Тогава можеш да си вървиш.

— Ами как ще се отървем от…

— Друг ще се погрижи за това — информира го рязко високият, а тонът му ясно показваше, че по-нататъшната комуникация е нежелателна.

Барманът сви рамене и се отправи към вратата. И без друго бе свършил много повече от това, за което го бяха наели.

Високият изчака Джон да излезе и тръгна надолу по дългия мрачен коридор, който водеше към хладилните помещения. Чувстваше се щастлив от факта, че от време на време някои от назначенията му даваха възможност да си достави удоволствие.

С годините беше започнал да гледа на себе си като на гражданин на света, аполитичен и необвързан — човек, който просто си върши работата. Единствената му любов бяха филмите. Никога преди това не бе съществувала такава благодатна форма за изразяване на особените достойнства на насилието. За човек с неговата професия, който по необходимост бе принуден да изиграе най-вълнуващите моменти в живота си преди аудиенцията със смъртта, кинозалата беше като убежище, място, където мъже като него, бяха ако не напълно разбирани, то поне ценени.

Докато буташе тежката метална врата, за да я отвори, той се зачуди какво ли бе станало с Боб Хоскинс, актьора кокни, който бе изиграл гангстерския бос в „Дългия Разпети петък“. Беше направил оня анимационен филм за заека и после… нищо. Стефан се провря между две редици телешки торсове, които висяха на куки, закачени за конвейерната система на тавана. Усети, че замръзва. Наистина беше твърде неприятно, че адвокатът никак не оценява факта, че Стефан трябва да изтърпи толкова неудобства заради него.

Джо Келъг, със завързани ръце и крака и провесен с главата надолу от една кука за месо, изглеждаше всичко друго, но не и благодарен. Гравитацията бе разсипала прическата му и сега дългите кичури мазна сива коса, които обикновено закриваха темето му, висяха жално към земята. Над широката ивица тиксо, залепена на устата му, очите на адвоката бяха изскочили гротескно от орбитите си.

Високият мъж за момент реши, че ще е добре да пусне някой майтап от рода, че висенето с главата надолу е полезно за скалпа, но размисли. Келъг не си струваше усилието да си отваря устата. А и трябваше да приготви някои неща.

Той сложи хладилната чанта на пода, по който бяха прокарани дренажни улеи. После започна да вади инструменти от лекарската чанта, като ги поставяше внимателно на касапския тезгях в средата на помещението. Артикулите съставляваха доста еклектичен асортимент, подбиран лично от него през годините по метода „проба-грешка“. Всеки от тях му навяваше спомени. Зъболекарската машинка, която бе използвал с такъв великолепен ефект в Афганистан. Поялникът, който бе вдъхновил онази забележителна импровизация в Джакарта. Някои задачи изискваха специфични инструменти, но при ангажименти като предстоящия често изпитваше трудности при избора.

Той вземаше внимателно всеки от инструментите, претегляше тежестта му с ръка и го преглеждаше за момент, преди да го върне отново и да избере друг.

Умиращ от ужас, Джо Келъг започна да издава диви, пронизителни звуци през тиксото, а от гърченето му при безплодните усилия да разхлаби въжетата, веригата започна да проскърцва. За Стефан този звук съдържаше някаква приятна хармония.

— А! — извика той, внезапно вдъхновен, когато погледът му попадна върху безжичната бормашина „Блек & Декер“. Той я вдигна, натисна бутона и бургията се завъртя. Когато пристъпи към Келъг, високият с удоволствие установи, че воят на бормашината и усилващите се отчаяни писъци на адвоката се съчетават така съвършено, че звучат почти като музика.

 

 

Джак беше абсолютно сигурен, че Джени го мисли за смахнат, задето хукна в снега да помага на някакъв откачен бял тип. Но преди да отвори ресторанта, той беше работил като парамедик, което означаваше, че е наясно с всички лоши неща, които можеха да се случат по тъмните улици. Бяха му ясни и ченгетата и знаеше, че ще е нужно много повече от обаждане за гол мъж, за да излязат от топлите си патрулни коли в нощ като тази. Ако Джак не направеше нещо, съществуваше голяма вероятност бедният бял глупак да се спомине от измръзване — или нещо по-лошо — преди да съмне.

— Внимавай, скъпи! — извика Джени след него, когато мъжът й отключи входната врата и се запъти към улицата.

Той се усмихна вътрешно на притеснението й. Белият тип не само че беше наполовина колкото него, но и без всякакви дрехи изглеждаше като оскубано пиле. Освен това нямаше никакъв начин да е скрил оръжие по себе си.

— Хей, мистър! — извика Джак, като се опитваше да привлече вниманието на човека, и ни най-малко не се изненада, когато той търти да бяга. Джак го настигна още преди края на пресечката, без дори да се задъха. Пресегна се, за да хване рамото на голия тип и да му обясни, че само се опитва да помогне, когато нещастникът се извъртя, за да го погледне. Устните му бяха сини, а веждите му поръсени със сняг. Джак се нагласи за борба, но вместо това човекът закри глава с ръце, като че ли искаше да се предпази от нещо, а после се смъкна жално на колене в снега.

 

 

Патрик се молеше това да не е някаква халюцинация — внимателните грижи на жената, уютният ресторант, изпълнен с приятни аромати, и купата с топла супа, която се опитваше да вкара в устата си с треперещи ръце. След като му донесе супата, жената го остави, за да му намери някакви дрехи. Междувременно го бяха увили с някакви големи бели чаршафи, за които той накрая установи, че са покривки за маса.

Големият чернокож мъж, който го спаси, беше настоял да си вдигне крака и внимателно да го подпре на седалката на един стол, покрит с чиста бяла кърпа. Макар това да беше собственият му крак, Патрик не успя да се накара да го погледне. Болката, сама по себе си, беше повече от това, което можеше да понесе. Чернокожият обаче се държеше така, сякаш беше свикнал на подобни ужасии.

— Какво е станало с пръста ти? — попита той, а гласът му прозвуча като че ли водеше съвсем нормален разговор.

Патрик отвори уста, но бързо откри, че няма думи. В крайна сметка, какво можеше да каже? Мъж, облечен като Веселия клоун, беше отрязал пръста му със скалпел и го беше прибрал като залог. Може и да беше истината, но беше твърде откачено, за да му повярват. Вместо това, всичко, което успя да направи, беше едно идиотско свиване на раменете.

— Жена ми и аз ще те закараме в спешното, но ако успеем да намерим пръста, има добър шанс хирурзите да ти го пришият обратно…

— Няма да ходя в спешното — заяви Патрик, а в гласа му звучеше нарастваща паника.

— Не ставай глупав, човече. Там ще ти дадат нещо за болката. Сигурен съм, че боли. Освен това, ако не започнеш с някакви антибиотици, със сигурност ще получиш отравяне на кръвта.

Патрик усети как очите му се изцъклят. Клоунът не беше казал нищо за отравяне на кръвта. Това, което беше направил, бе да чете на глас от една дебела книга по хирургия. Патрик помнеше всичко, буквално дума по дума:

Ако се увие в найлон, постави се в пластмасов контейнер и се сложи в лед, отрязаната част може да бъде успешно реплантирана до тридесет и шест часа след ампутацията.

Разбира се, точният критичен период на исхемията може да варира при отделните случаи…

Той не беше много сигурен какво точно значи „исхемия“, а с оглед на обстоятелствата, не сметна за удачно да попита, но едно беше ясно: мъжът с червения нос и скалпела говореше напълно сериозно. Ако Патрик не направеше каквото иска той до тридесет и шест часа, не само че вече никога нямаше да види пръста си, но и щеше да допринесе за още попълнения в колекцията на копелето.

 

 

Арън Макандлис беше започнал деня в отвратително настроение. Всъщност не беше съвсем точно да се каже започнал, като се има предвид, че областният прокурор на Насау Каунти не беше мигнал цяла нощ. Този факт беше забележителен сам по себе си. През годините Макандлис беше ръководил успешно обвинението по десетина прочути дела, включително и по скорошните процеси срещу пенсионираната учителка Минеола Манглер (три отделни присъди за убийство първа степен) и Роуз Мари Бевелакуа, домакинята от Лонг Айлънд, обвинена, че е отрязала пениса на своя съпруг прелюбодеец и е нахранила с него добермана си (нападение със смъртоносно оръжие, телесна повреда и жестокост към животни). Но досега нищо — нито едно дело — не го беше лишавало от сън цяла нощ. Трент Балард беше виновен за това.

Макандлис усети, че се пита да не би Балард да се дрогира. Това най-малкото би могло да обясни заека. Би обяснило и безразсъдната му самоувереност. Как иначе би могъл да си обясни глупостта му да се перчи пред шефа си, че „притежава“ Дивайн Макгий?

На областния прокурор му струваше само няколко телефонни разговора, за да се потвърдят най-лошите му страхове. Балард не просто бе спал с Дивайн Макгий, но и го беше направил на една от големите конференции на съдебните адвокати, под носа на половината гилдия. Дори и това да не повдигаше най-различни въпроси от законов и етичен характер, фактът, че Балард е бил интимен с адвоката на Джулия Хайтауър можеше да стане причина за евентуално възпрепятстване на процеса. Последното нещо, което областният прокурор искаше, беше да застане на стълбите пред съда и да обяснява, че ще трябва да започнат делото отново, защото Джулия Хайтауър е отхвърлила адвоката, който я представлява. Откъдето и да я погледнеш, тази безизходица щеше да завърши с ритник по задника на Областната прокуратура — както и на изборите след по-малко от година.

Макандлис изпъшка силно на задната седалка на аристократичната си кола, когато шофьорът му зави по Уест стрийт и областният съд се появи пред очите му. На всичкото отгоре изглеждаше, че отпред има повече репортери, отколкото предния ден. Нямаше съмнение, че това има нещо общо с взривяването на колата на Дивайн Макгий на магистралата. Макандлис нямаше да се учуди, ако тя сама бе поставила бомбата. Той вече го беше загатнал на шефа на полицията, който го убеди, че ще проучи внимателно случая.

Когато колата стигна пред стълбището на съда, областният прокурор затегна възела на вратовръзката си и приглади с длани посивялата си по слепоочията коса. Обикновено не обичаше да се смесва с репортерите, но днес наведе рамене и се вряза в лаещата глутница, подобно на футболен бек, какъвто беше в колежа. Цяла нощ беше обмислял възможностите и сега в куфарчето си имаше три различни предложения към съда, напечатани, подписани и готови да бъдат представени, но все още не беше решил кое точно да използва.

Съдебната зала беше натъпкана до тавана с журналисти от вестниците и с обикновени зяпачи. Вече бе станало задушно и горещо. Той с раздразнение забеляза, че мястото на Трент Балард на банката на обвинението е празно. Хвана Бони Морис, младия адвокат, помощник на Балард по делото, да хвърля през рамо изпълнен с очакване поглед, без съмнение, надявайки се, че влиза той.

От другата страна на пътеката, Дивайн Макгий беше вече на мястото си и тихо се съвещаваше с клиентката си. Макандлис отбеляза с възмущение, че тя се бе издокарала с твърда яка — вид вратна протеза, която обикновено се асоциираше с травма на шийните прешлени. Нямаше съмнение, че ще се опита да парадира с всяка малка драскотинка или контузия, която беше получила при експлозията.

 

 

Ако знаеше какво си мисли областният прокурор, Дивайн би била повече от щастлива да му каже, че греши. Тя се чувстваше дори по-зле, отколкото изглеждаше. Не беше само вратът й. Всяка кост по тялото я болеше, а в ушите си усещаше ужасно кънтене, предизвикано от близостта до експлозията. Лекарят, който се бе погрижил за нея в спешното, каза, че могат да минат седмици, преди кънтенето да спре.

Разбира се, появата на Макандлис в съдебната зала не допринесе с нищо тя да се почувства по-добре. Знаеше, че по правило той се появява в съда само когато престои да се произнесе „тежката дума“, и то само за да трупа актив от публичността. Дивайн нямаше никаква идея какво означава сегашната му поява на делото „Хайтауър“, но подозираше, че не е нищо добро.

Обаче нямаше време да се тревожи за това. Едва-що Макандлис беше седнал на мястото си, съдебният пристав влезе в залата и обяви със своя бумтящ военен бас, че съдът влиза. Дивайн се изправи болезнено на крака, сърцето й заблъска в очакване. Е, миналата нощ бе взела някои твърди решения, относно това как ще продължи. Оттук насетне нямаше да има връщане назад.

 

 

Робърт С. Рътлидж стоеше над Уолстрийт във всеки смисъл на думата. От огромния си офис на самия връх на Световния търговски център той разполагаше със секваща дъха гледка над Долен Манхатън, а като управляващ съдружник в „Хамър, Крейн и Рътлидж“ беше господар на повечето от това, което се откриваше пред взора му. Една от най-мощните частни търговски фирми в света, „Хамър Крейн“, както беше позната на Уолстрийт, се занимаваше с бизнес от всякакъв род и имаше интереси по цял свят. Но точно тази сутрин Робърт Рътлидж се безпокоеше единствено за петрола — за „Петрол Хайтауър“.

На писалището пред него лежеше предварителният доклад на детектива относно децата на Хайтауър, комплектуван с цветни фотографии (заснети, както личеше, с твърде мощни телеобективи). Това си беше много интересно четиво, особено при създалите се обстоятелства. Макар че Джо Келъг го беше уверил, че ще осигури гласовете, когато му дойде времето, Рътлидж не беше стигнал до тия висоти, като бе разчитал на шанса. Уверения-неуверения, той искаше да знае с кого ще си има работа. Неговият проблем беше, че от изхода на делото зависеха твърде много неща. Според източниците му в съда, нещата не вървяха така добре, както се надяваше.

Той се пресегна към конзолата на писалището си и натисна бутона на интеркома.

— Корделия — измуча той в кутията. — Корделия, яви се веднага!

Макар че в никакъв случай не можеше да мине за хубавец, той беше открил, че всеки следващ милион го прави все по-привлекателен за противоположния пол. Но с едно значимо изключение — собствената му лична асистентка Корделия. Като броеше нетърпеливо секундите, които й бе отпуснал да се яви на призива му, той се зачуди дали да не опита да бъде по-мил с нея. Но незабавно отхвърли идеята. По дяволите, тази жена беше наясно с финансовото му положение. Това би трябвало да е достатъчен афродизиак.

Веднага щом Корделия стъпи в кабинета му, размисли. Ако някой си струваше допълнителни усилия, това беше зеленооката красавица, която през последните три месеца работеше като негова асистентка. Със своите дълги крака и кестенява коса, тя въплъщаваше съвършената комбинация между сексапил и класа. А фактът, че изглеждаше изцяло безразлична към въздействието, което имаше върху него, я караше да изглежда дори още по-влудяващо привлекателна.

— Да, мистър Рътлидж? — запита тя с резервираната коректност на добре обучен английски иконом. Беше облечена в кремав вълнен костюм над бледолилава копринена блуза, която драматично контрастираше със зелените й очи. В ръката си държеше правоъгълна кутия, опакована натруфено като подарък в златиста хартия и овързана с червена панделка.

— Какво е това? — попита той, внезапно придобил дразнещия тон, който асоциираше с флирта. — Не си казала, че имаш рожден ден. Ако знаех, щях да ти взема нещо специално.

— Моят рожден ден е през юли — отговори му тя със сдържана усмивка. — Това пристигна току-що по куриер за вас. Точно щях да проверя файловете в компютъра си, за да видя дали нямате някакъв специален празник, когато вие позвънихте.

— В такъв случай по-добре да го отворим — заяви той, като взе кутията от ръцете й. Като повечето милионери, Рътлидж обожаваше подаръците. Той вдигна кутията до ухото си и я разклати. — Не звучи трошливо — отбеляза.

Рътлидж дръпна панделката и разкъса хартията като нетърпеливо дете. Вътре имаше обикновена кутия от твърд кафяв картон. Вдигна капака, като бързо махна последната ярко оцветена хартия, която го отделяше от съдържанието на подаръка.

Корделия пристъпи, за да вижда по-добре.

— Какво, по дяволите, е това? — извика Рътлидж, а в гласа му звучеше смесица от неверие и гняв.

Корделия не отговори. Вместо това тръгна със залитане към вратата. Лицето й бе съвсем пребледняло, а опакото на едната й длан притискаше устните, като в някоя карикатура на погнусена дама. Тя се втурна навън от стаята, оставяйки Рътлидж сам, втренчен в прецизно отрязаната човешка ръка.