Уилям Бърнхарт, Лесли Глас, Джини Харцмарк, Джон Каценбах, Джон Лескроарт, Бони Макдъгъл, Филип Марголин, Брад Мелцър, Майкъл Палмър, Лайза Скоталайн, Лорънс Шеймс
Фатални подозрения (2)

Глава 2

— Морги.

— Ъ-ъ-ъ?

— Морги-Уорги. Ами аз просто си мислех…

— Ооо, моля те, недей да мислиш.

Морган Хайтауър беше насред една мазка с четката и не вдигна очи от платното. Неговата съпруга очевидно сметна мълчанието му за покана да продължи:

— Имам предвид как рисуваш. Има нещо много… вълнуващо, когато някой умре, не мислиш ли?

Сиси щеше да е напълно гола, ако на красивата си шия не носеше наниз перли „Микимото“, досущ като огърлицата, която очевидно беше последното нещо, което нейният берящ душа свекър бе сграбчил през живота си. Сиси се бе излегнала на бяло кожено канапе, а великолепният й бюст бе изложен на светлината от огъня. Тя повдигна главата на кожата от полярна мечка, която съпругът й бе поставил между краката й.

— Моля те, не мърдай! — изстреля Морган с типичната за него свадливост.

— Но тук е много горещо — отвърна Сиси. — Не може ли само да махна тая кожа…

— Дори когато си съвсем без дрехи, пак искаш да се съблечеш.

Сиси се нацупи.

— Има много мъже, които не биха възразили, нали знаеш — нацупондрените й устнички цъфнаха в усмивка. — Е, разбира се, ако се сгорещя твърде много…

— Не става дума за това. — Морган не искаше да попадне пак на старата писта, не и отново. — Това е изкуство. Ще провалиш целия ефект.

Беше средата на февруари, около осем и половина вечерта. Делото срещу Джулия Хайтауър беше започнало същия ден и Морган и Сиси бяха присъствали.

Сега, отново у дома, те бяха в „ротондата“. Така Морган наричаше ателието си на върха на кулата, която се извисяваше над северното крило на имението „Хайтауър“. Навремето, когато все още се наслаждаваше на усещането да си богат и достатъчно могъщ да си правиш каквото ти душа иска, Артър беше построил тая конструкция — очеизвадна грозотия насред неокласическите линии на имението — просто за забавление.

„Ротондата“ беше голяма, кръгла стая, изцяло остъклена, с изключение на грамадната, облицована с речни камъни камина, която сега бучеше и пращеше, пръскайки кехлибарена светлина, на която Морган правеше опити да рисува.

Зад обграждащите цялата стая прозорци откъм Нова Англия се задаваше зимна виелица, характеризираща се с арктически студ и ветрове. Но в „ротондата“ беше топло и уютно.

Между мазките с четката Морган пиеше коняк „Реми Мартен“ от една огромна тумбеста чаша. Той и сега отпи и погледна отвъд платното към безспорно привлекателното тяло на жена си. За един кратък миг го споходи мисълта да зареже триножника и коняка и да замени главата на полярния мечок със своята собствена, но тогава Сиси си отвори устата и отново съсипа всичко:

— Ама не мислиш ли така, Морги? — попита тя по своя умопобъркващо неопределен начин.

— Да мисля какво, скъпа? Моля те, не пипай гърдите си. Опитвам се да ги рисувам.

Въздишайки, Сиси дари последно леко пощипване на дясното си зърно и протегна ръка по облегалката на канапето.

— Че смъртта е стимулираща. Искам да кажа, че преди баща ти да умре, ти не можеше да рисуваш с години-години, а сега…

Както обикновено, Сиси не довърши изречението си. Морган се чудеше дали и мислите й свършваха по този начин, но тогава се налагаше изводът, че тя изобщо има мисли. Не, надали. Няма начин.

— Това не е смъртта, Сиси. Това е от Артъровата смърт. Тя ме отпуши. Никога не съм осъзнавал колко много съм се страхувал да не загубя парите. Но те, разбира се, не са важни за мен, не и колкото изкуството. — Той сръбна от коняка, чудейки се какво го е накарало да се разкрие толкова много. — Ти знаеш, че никога не ми е вървяло особено в продажбата на моите творби или в печеленето на пари изобщо. Ако Артър ни беше отрязал, не знам какво щяхме да правим. — Той пое дълбоко дъх и после го изпусна бавно. — Сега, когато това притеснение изчезна, се чувствам освободен. Сега творческата ми енергия може отново да се развихри на воля. Буквално я усещам как кипи във вените ми.

Сиси беше започнала да разтрива разсеяно областта около сладкия си малък пъп.

— И това с Джулия, нали знаеш, също е добре.

Морган беше наченал друг замах с четката, но спря на средата му.

— Какво за мамчето?

— Как да не я признаят за виновна, толкова хитро беше да я оставиш да…

— Защо да я признават за виновна, Сиси? Какво съм я оставил да направи?

Срещна го абсолютно празен поглед.

— Ами нали знаеш, остави я да понесе обвиненията и всичко останало. Когато ти го извърши.

— Какви ги говориш?

— Стига, Морги. Добре знаеш! — Тя захвърли кожата на полярната мечка на пода и изправи гръб. — Уф! Ужасно мразя, когато цялата се полепвам с косми от тая кожа. Може би бихме могли да сложим чаршаф отдолу или нещо друго.

— Да не искаш да кажеш, че аз съм убил Артър?

С вдигнати нагоре длани тя притисна с лакти гърдите си една към друга.

— Ами, ъъъ, Морги. Е, не че той не си го беше заслужил във всеки случай. А и ти не си му причинил болка.

— Не съм го убил, Сиси.

— О — каза тя, очевидно неубедена. — Разбира се, че това трябва да казваш. Но аз мислих и накрая разбрах защо ме накара да отида в хотел „Суини“ на четвърти ноември. Ти си се опитвал да предпазиш и мен, и Джулия едновременно.

— Не, не съм. Имах намерение да се срещнем там, но другите ми планове…

— Зная. Да, ти ми каза, да се видиш с Джо Келъг. Но аз исках да ти кажа, че знам, така че можеш да ми кажеш, ако си го направил. Че си убил Артър, имам предвид.

— Не съм.

Отвърна му многозначителна усмивка.

— Добре, Морги. Не е кой знае какво. Наистина. Не исках да те разстройвам. — Тя остави пищното си тяло да се отпусне отново на канапето. — Но никакви кожляци повече по мен, става ли. Наистина ми е горещо, Морги. Толкова горещо, че много скоро ще имам нужда от големия стар пожарогасител.

 

 

— Това е мой граждански дълг, Джени. Знам, че е мъничко затруднение, но…

— Мъничко затруднение, как пък не, Джак. — Джени знаеше, че съпругът й, Джак Пауъл, мрази, когато тя говори „като черна“, и точно затова го правеше сега. Беше бясна, бясна, бясна и искаше той да го разбере, без ни най-малко съмнение. — Мъничко, друг път — добави и след това се върна към нормалния си маниер на говорене. В края на краищата водеше спор и не възнамеряваше да го печели като подлуди мъжа си. — Наистина, Джак. Това е доста голям проблем за нас. Как ще я караме, ако ти изкарваш по осем долара и четиридесет и пет цента на ден от този граждански дълг? И кой знае до кога ще продължи това? Ами нашата закусвалня, за която толкова работихме, спестявахме и слугувахме, за да получим своя шанс в живота, какво ще стане с нея, ако не си тук да я разработваш?

Джак беше дошъл на своето работно място — „Снекбар Джак“ — директно от съдебната зала, след като делото на Джулия Хайтауър бе закрито за деня, и сега седеше по риза зад деликатесния щанд. Тридесет и три годишен, той бе висок към метър и осемдесет и шест и тежеше почти сто килограма, всичките мускули.

Знаеше, че може да напердаши всеки, което беше доста често доказвано в по-ранни години, и тази му увереност сега тихо се таеше в него. Не беше нужно да повишава тон. Не беше нужно да блъска никого, да стиска юмруци или дори да се мръщи. Той знаеше кой е — в какво се е превърнал след трудния старт в живота си. Беше доволен от себе си и лицето му изразяваше това задоволство през деветдесет процента от времето.

Джак наистина нямаше какво и на кого да доказва, освен на Джени. Трябваше да й докаже, че я обича. И нямаше да го направи с караници.

— Да я разработя? — попита той меко. — Какво смяташ, че правя в момента?

И в интерес на истината, той работеше. Работеше много. Винаги прекарваше час над счетоводните книги и сметките — досега „Снекбар Джак“ винаги работеше само в обедните часове и затваряше в четири часа.

Сега, в осем часа, двата автоматични ножа режеха на тънки като вестник парчета италиански салам и шунка от Вирджиния за утрешния ден. Джак белеше наденицата и пастърмата за следващия рунд на ножовете. В същото време огъваше сирената — швейцарско и чедар — в тънки пакети, за да останат за следващия ден почти толкова пресни, колкото и ако са току-що нарязани. Това почти го безпокоеше, но се беше научил, че се налага да прави някои компромиси.

Джени избърса ръцете си в престилката, която едва обгръщаше доста нарасналата й талия. Бебето се очакваше след три месеца и тя се поболяваше от притеснение. Не искаше да е груба с Джак. Господ знаеше, че той беше най-добрият мъж, за когото някога бе мечтала, даже повече от това, но това дело беше… ами, сякаш те също бяха подсъдими в него. Изглеждаше като ненужно бреме, толкова нечестно беше, че призовката за съдебен заседател дойде точно сега и струпа върху плещите й толкова много работа.

Изведнъж тя разбра, че гневът й е отминал. Приближи се до съпруга си и го прегърна.

— Зная, скъпи. Зная, че работиш. Нямах това предвид. Просто не разбирам защо трябваше да си ти. Да сме ние.

Той я притисна към себе си за момент, удивлявайки се на промяната, която усещаше в нея, предишното стегнато коремче сега се бе превърнало в красиво кълбо, криещо в себе си живот — тяхното семейство най-после наистина започваше.

— Виж, Джени. Не мисля, че тук има място за „защо“ и „как“. Просто така се случи, че ме призоваха. — Той плъзна ръце към корема й. — Ти си мислиш, че имам задължения към този малък зародиш тук, и си права, но не е само закусвалнята. В дългосрочен план най-доброто, което мога да направя за следващото поколение, е да бъда добър гражданин, колкото и изтъркано да звучи. Хора като мен, които вървят срещу предразсъдъците, правят системата работеща, като вършат това, което трябва. В това ми е надеждата.

Джени обви ръце около него, толкова беше доволна, че Джак е такъв, какъвто е. Тя усети как бебето мръдна.

— О, виж. — Постави ръцете на Джак на мястото, докато бебето не помръдна отново. — Добре — засия Джени насреща му. — Това ритниче е знак на съгласие с теб. Така че аз ще работя тук и ще гледам работата да върви, без повече оплаквания. А междувременно ти и останалите заседатели вземете правилното решение, чу ли?

 

 

На срещуположния на ротондата край на имението „Хайтауър“ Дивайн се опитваше да направи постфактум разбор на първия ден на делото. Когато напуснаха съда, Джулия бе предложила на адвокатката си да отидат заедно в баснословното им имение. Тъй като изборът на Дивайн се заключаваше между малкия й апартамент в центъра и скучния, депресиращ (и смущаващо малък) офис на Четиринайсета улица, тя бе приела предложението.

Дивайн винаги приемаше, никога не казваше „не“ — вътре в себе си тя смяташе това за основния си проблем.

Тъй като вярваше, че никой не я харесва наистина, че не си струва да бъде харесвана, понякога тя правеше неща, които не бяха съвсем в неин интерес — като да откара клиентката си на острова в снежната виелица, за да може самата тя да прекара няколко часа в красива обстановка.

Не! Сега няма да мисли за Трент Балард. Не и точно тази вечер.

Двете с Джулия бяха пристигнали в имението към седем и четиридесет и пет и веднага стана ясно, че клиентката й всъщност въобще не я е грижа за нейното присъствие. Както не я бе грижа и за делото всъщност, макар то да застрашаваше живота й. Не й пукаше за бившия й съпруг, за децата й, за градинаря.

Тя се интересуваше от коктейлите си, особено след този „сух“ и изтощителен ден, който вече бе посветила на делото. Джулия Хайтауър искаше да се прибере у дома, защото там имаше джин.

Така че пет минути след като пристигнаха, те седнаха на кухненската маса — всъщност не много по-хубава от нейната собствена, отбеляза Дивайн с известна доза разочарование — Джулия взе каната от уютното й местенце във фризера, напълни една чаша и започна да пие. Ледената напитка се изливаше в гърлото й като кленов сироп и изчезна по начин, който Дивайн оприличи с някакъв вид алхимия.

Заформиха малък разговор относно делото, но в плановете за вечерта на Джулия не влизаха никакви разговори. Сериозно наливайки се с джин, клиентката на Дивайн премина плавно от неясно дърдорене към дрямка за по-малко от час. Сега главата на Джулия лежеше на масата, Дивайн беше на тридесет ледени мили от собствения си тъжен и пълен със самота апартамент и едва се сдържаше да не се разплаче.

След като изтърпя няколко минути безочливото хъркане на Джулия, тя усети, че започва да се чуди (и то не за първи път) как се е набъркала във всичко това. Както и, също не за първи път, се запита защо Джулия Хайтауър бе избрала нея. При всички адвокати в града, защо точно нея?

Но можеше да продължи да се чуди и на път за дома. При тази снежна буря и хлъзгаво шосе, щеше да има достатъчно време. Дивайн разтърси нежно рамото на клиентката си.

— Джулия — прошепна тя, а после добави доста по-високо: — Джулия! Хайде, ставай и иди да си легнеш. Утре ни чака цял ден в съда.

Със същия успех можеше да пробва да събуди и Артър Хайтауър. Неговата съпруга беше извън строя за тази нощ.

Дивайн въздъхна, допи кафето си и тръгна да остави чашата в кухненската мивка. Отвори две-три чекмеджета, докато открие кърпи и извади няколко, наметна с тях раменете на Джулия, за да не се простуди. Взе почти празната кана с джин и като помисли малко, я сложи обратно в хладилника. Не беше нейна работа да я изхвърля. Вероятно, помисли си тя, Джулия щеше да стигне сама до това решение.

И тогава може би Дивайн щеше да размаха ръце и да отлети за Таити.

* * *

Снегът беше всичко друго, но не и примамлив, и Дивайн никак не гореше от нетърпение да излезе навън сред него. Намираше се в една от най-импозантните къщи в Лонг Айлънд — нямаше да навреди никому, ако поразгледа наоколо, за да придобие по-детайлно впечатление за своята клиентка и за живота й, а и за да отпусне около половин час и нещо на снежната виелица да се пръждоса.

По-добрата половина от човечеството живееше по този начин и Дивайн изпитваше силно желание да разбере какъв всъщност е той. Тя се обзалагаше, че никой тук не се притеснява дали е обичан или красив. Хайтауърови бяха блестящи. Богати и известни. Баровци. И прочие клишета от рода. Дивайн не можеше да не си помисли, че дори и да са имали своите проблеми, те все пак бяха някак много по-важни, отколкото тя някога би могла да бъде. Хора, които живеят в къщи като тази, са от голямо значение, всичко наоколо го доказваше.

А Дивайн не беше от никакво значение за никого. Желанието й да бъде приета в този свят бе така силно, че можеше да усети вкуса му в устата си. Искаше тези хора да я харесват. Само да успееше да измъкне майка им от…

Е, припомни си тя, това не би трябвало да е чак толкова трудно. В края на краищата не всичко, което беше казала днес във встъпителната си пледоария, беше лъжа. Нямаше почти никакво физическо доказателство, което да свързва Джулия с престъплението — разбира се, обвинението (Трент Балард!) не би могло да убеди съдебните заседатели извън всякакво основателно съмнение, че има такова. Освен това Дивайн още не бе споменала алибито на клиентката си за втори ноември. Тя искаше да даде на Трент Балард достатъчно дълго въже, на което да се обеси сам, когато посочи точното време на смъртта на Артър Хайтауър — тогава, ако трябва, Дивайн щеше да представи алибито.

Стоеше близо до входната врата във фоайе, голямо колкото нейния апартамент. Изви глава нагоре, където елегантно блестеше огромен полилей. Зад нея се виеше царствено стълбище, което водеше към горния етаж. Тук на приземния тя бутна най-близката врата и зад нея се откри библиотека от тъмно дърво — с книги от пода до тавана, с една от онези страхотни, старомодни плъзгащи се стълбички за достигане на най-горните полици, с огромно работно бюро, с глобус с диаметър около метър и нещо и камина. Дивайн реши, че това е перфектната стая, но не посмя да се застои в нея.

Отсреща, на противоположната страна на фоайето, дюшемето от твърда дървесина във всекидневната караше стъпките й да кънтят великолепно. В тази стая бяха обособени три отделни къта за сядане, имаше голямо пиано и още рафтове с книги.

Шум.

Тя замръзна, напълно неподвижна, и се заслуша.

На горния етаж.

Мъжки и женски глас. Които и да бяха, гласовете им звучаха така, сякаш се водеше сериозна борба. Стори й се, че чува удари от юмруци и нечленоразделни писъци.

Трябваше да се размърда. Ако някой беше в опасност, не можеше да остави нещата така. Изчака още във фоайето, отново чу суматохата и започна да изкачва стълбите толкова бързо, колкото можеше, по две наведнъж.

Когато стигна на горната площадка, чу силно блъскане, идващо от една от стаите надолу по дългия коридор.

— Хей! — извика тя, мушкайки се в първата стая. — Какво става тук? — После отново се върна в коридора и тръгна към следващата врата.

Гласовете замлъкнаха.

— Стой там! — прозвуча женски глас, в който се усещаше властност. — Стой, където си. Кой е там?

— Аз съм. Дивайн Макгий. — Гласът й звучеше извинително, тъй като — твърде късно! — тя осъзна какво беше прекъснала.

След миг истината лъсна. Мерилин Хайтауър се появи, разчорлена, но царствено великолепна в бледосиния си копринен пеньоар.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита тя.

— Аз, ъ… докарах майка ти…

— Разбирам. И сега тя, както винаги, се е отрязала, а ти слухтиш наоколо, нали?

— Не, аз… аз чух гласове. Помислих, че някой може да пострада.

Изражението на Мерилин свидетелстваше, че според нея в еволюционното си развитие Дивайн стои редом с хлебарката и в никакъв случай по-високо.

— Ами, скъпа — каза тя саркастично, — това вероятно е извън сферата на твоя опит, но понякога, когато хората правят любов, те също така издават и… звуци.

На вратата на стаята се появи нисък сивокос мъж. Над черните си чорапи, бе издокаран с шкембе и с нищо друго. Той помаха стеснително на Дивайн, която непохватно вдигна ръка в отговор. Мерилин се обърна, видя мъжа, погледна отново към Дивайн и се усмихна ледено.

— Този феноменален мъжки екземпляр е Джордж Франко, нашият градинар. Джордж, това е адвокатката на мама, Дивайн Макгий. А сега бъди добричък и се върни обратно в стаята, нали така?

Мерилин изчака, докато той изчезне, и посвети цялото си внимание на Дивайн.

— Май че се получи доста неудобна ситуация тук и предполагам, че не си склонна да се присъединиш към нас. Не? Ами тогава карай внимателно и затвори добре вратата на излизане.

 

 

„А аз си мислех, че преди съм била депресирана — размишляваше Дивайн. — Ето ме сега, в девет и половина насред трафика, чакат ме още двайсет мили, пътят още не е почистен, трябва да мина през банята и да стана в шест часа сутринта, за да се подготвя за делото. Нима може да е по-лошо?“

В този момент дясната й гума се удари в тухла, паднала от един камион точно пред нея. Гумата се пукна със звук, подобен на изстрел, и старата вярна тойота започна бавен пирует, който завърши в плитката канавка точно до магистралата „Лонг Айлънд“. Колата се завъртя на пълни сто и осемдесет градуса, преди да спре.

Дивайн извика. Снегът валеше, вятърът виеше и тя чакаше ли чакаше, гледайки милионите фарове, които пропълзяваха покрай нея. Нито един от нейните известни със съчувствието си нюйоркски съграждани не посвети даже за момент мислите си на извадената от строя бричка покрай шосето.

Всички я мразеха, тя бе сигурна в това. И не ги обвиняваше.

 

 

— Хайде, Бък, хайде.

Трент Балард вървеше усилено във вятъра и снега заедно със своя шеф, областния прокурор Арън Макандлис. Трент си имаше домашен любимец, деветкилограмов гигантски заек на име Бък, воден на каишка, и сега две човешки същества чакаха нетърпеливо животното „да си свърши работата“.

— Хайде, Бък — повтори Трент. — Ето, добро момче.

— Не мога да повярвам. Не мога — каза Макандлис през тракащите си зъби.

Трент вдигна поглед към него.

— Обикновено е по-послушен…

— По дяволите, Балард. Защо не гледаш заека си в клетка като всички останали?

— Вижте, Арън, първо на първо — не мисля, че всички останали имат заек. — Трент дръпна Бък към нова територия, няколко подскока по-нататък. — Точно затова взех Бък. Не исках да съм като всички останали. Освен това, отне ми месеци да го обуча и сега, ако го пусна да ходи по нужда в къщата, дори и в клетката си, той ще се смути и ще се върне към лошите си навици.

— Не съм сигурен, че думата смути подхожда на заек, Балард.

— О, те са много по-умни, отколкото хората предполагат, сър. Понякога ми се струва, че Бък има мисли, кълна се.

— Не прекалявай, Балард.

— Наистина. А и аз го научих на няколко страхотни номера.

Удари ги свеж полъх на вятъра. Макандлис се сгуши прегърбен в балтона си. Не искаше да дава никаква възможност на Балард да опише изумителните номера на Бък.

— Не ми пука, дори и да си го научил да лети. Пука ми, че сега сме навън насред снежна виелица, посред нощ, двама възрастни мъже, разхождащи заек, за бога. Ако някой от вестниците ни види…

— Няма начин, сър. Репортерите не обичат да излизат навън в нощи като тази.

— А кой обича? Защо ние сме навън — о, няма значение!

Трент Балард сви рамене.

— Във всеки случай Бък почти… — а, ето готово. Добро момче.

— Това ли беше? Заради това ли излязохме?

— Е, той все пак е само заек, сър. Пък и обикновено го правим на почивки.

— А какво ще кажеш да не го правим тази нощ, става ли? Какво ще кажеш вместо това да се върнем вътре и да обсъдим слабостите по делото срещу Джулия Хайтауър.

— Това не са слабости, сър.

Макандлис поклати глава.

— Дано тази увереност не ти изиграе лоша шега, Балард. Дивайн Макгий изнесе много силна встъпителна пледоария. А ти си наясно, че имаме някои проблеми с доказателствата, които тя не спомена, макар че ги знае. Смятам, че ни залага капан, и честно казано, безпокоя се, че може да паднеш в него.

Трент се намръщи на критиката, после дръпна внимателно специално изработената каишка, която бе закачил за предните крака и около шията на Бък. Заекът обаче упорито се гушеше в снега, без да помръдва.

За момент Макандлис реши, че Балард може и да има право — може би заекът притежаваше някакъв интелект. И наистина — сега той гледаше господаря си с почти човешка неприязън и с повече интелигентност, отколкото Макандлис някога бе очаквал да види у гризач.

— Добре, лошо момче такова, никакви лакомства тази вечер. — Трент се отказа да дърпа каишката и се обърна отново към Макандлис. — Не се тревожете за Дивайн Макгий, сър. Ситуацията е напълно под контрол. Абсолютно.

Той отново дръпна съвсем леко каишката, но може би бе стъпил на парче лед, защото при това движение се подхлъзна и внезапно се озова на земята. При падането си някак бе изпуснал повода и Бък — доскорошната неподвижна статуя — скочи и само с три засилки взе десетина метра по покрития със сняг тротоар.

Трент извика през болка:

— Бък! Тук, момче. Върни се.

— Балард! — Макандлис употреби най-суровия си тон. Заекът можеше да почака, дяволите да го вземат. — Защо не трябва да се притеснявам за Дивайн Макгий?

Трент се бе изправил на крака и изтупваше снега от палтото си, вниманието му бе концентрирано върху неговия питомец и през цялото време го придумваше с ласкав глас:

— Само стой там, Бък. Не мърдай. Кротко, момче!

Най-накрая той си спомни за шефа си:

— Дивайн Макгий? Защото мога да се справя с нея, сър. В интимен план — каза той и смигна конспиративно. — Малко чар, малко това-онова — нали се сещате. Фасулска работа. Аз притежавам Дивайн Макгий.

Заекът скочи отново, влачейки каишката си.

— Бък!

Областният прокурор Арън Макандлис гледаше как Трент Балард — мъжът, когото беше избрал за най-сензационното дело на годината — се опитва да издебне и залови своя огромен, домашен, трениран заек в снежната буря насред оживената манхатънска улица. Трент Балард беше сигурен, че ще се справи с Дивайн Макгий, но дали? Дали я притежаваше?

Макандлис видя как Бък отскочи още няколко метра, суперинтелигентното зайче-байче възнамеряваше да поддържа каишката извън обхвата на Балардовия захват.

— Тук, Бъки, ела. Бъди добро момче. Ела при татко.

Областният прокурор внезапно съжали, че не е взел хапчетата си против киселини. Язвата му се обаждаше. Не можеше да гледа това повече. Но фарсът задържа вниманието му още няколко секунди и в това време неговият първокласен прокурор Трент Балард се подхлъзна и падна за втори път, а старият Бъкстър, Старият каубой Бък, Бъгс Бъни се отдалечи с още пет метра от своя господар.

— Жалка гледка — измърмори Макандлис под нос. Обърна се на пети и не погледна повече назад.

 

 

Патрик Розуел знаеше, че няма да стане известен репортер, ако пропуска възможности като тази.

Поразеният от любов и борещ се с кръстословиците Хенри от бара на Мъри може би беше безспорен източник на чудесни чийзбургери, но все още не бе доказано дали е и извор на неоспорими новини. От друга страна, ако Патрик успееше да докаже информацията му относно състоянието на уважаемия Артър Хайтауър на 4 ноември — че е бил сред живите и в хотел „Суини“ — това щеше да обърне целия случай. И дори нещо по-важно — щеше да докаже на мистър Уайтчапъл, че неговият млад рекламен агент притежава необходимото, за да бъде разследващ репортер.

Но първо, Патрик трябваше да изтърпи един дълъг, муден следобед, изпълнен с обаждания до неговите клиенти — печатница „Харгроув“, цветарница „Де Брукс“, „Блиндирани врати — Додж“, „Корнелиус — купи и трофеи“, „Бутикови аксесоари — Кантор“ и прочие от рода. А междувременно вятърът продължаваше да бъде все така пронизващ, а по небето се скупчваха облаци.

Той приключи с последното обаждане до „Качествени кутии — Карпфингър“ в осем без десет и тъй като бе пропуснал да облече зимното си палто тази сутрин, реши, че ще е по-добре да се върне до апартамента си в Малката Италия и да си вземе дебели дрехи, за да не измръзне до смърт. Някак си мисълта за мистър Хайтауър караше това далечно пътешествие да не изглежда така досадно, както обикновено му се струваше.

Но преди да започне да разследва, трябваше да поеме някаква храна. Не беше ял, откакто обядва в бара на Мъри, така че спря в една пицария близо до дома си и поръча говеждо и сирене калцоне.

— Хей, Луиджи, ще може ли да мушнеш и малко домати, маруля и лук, и може би малко туршийка и кетчуп?

— Може би на сусамово хлебче? — Луиджи завъртя тестото във въздуха, плесна го на мраморния тезгях и се изсмя с обичайния си, подобен на излайване смях: — Патрик, що не взема да ти направя просто един чийзбургер?

Патрик поклати глава и отвърна:

— Не, благодаря, Луиджи. Когато отиваш в италиански ресторант, не поръчваш американска храна. Разбираш ли какво искам да кажа? Освен това, аз обядвах чийзбургер. Опитвам се да разчупя стереотипа.

— Да бе, сигурно — отвърна със съвсем сериозен вид Луиджи. — Ами, така си е. Ти тук направо поставяш ново начало.

Най-накрая, добре нахранен и доволно опакован срещу бурята, Патрик видя как таксито му наближава входа на хотел „Суини“ малко след девет часа. Хотелът, намиращ се на средата на пътя за Уест Сайд, бе реконструиран наскоро и сега изглеждаше относително приятно местенце с почти приятелска атмосфера. Таксито не можеше да завие в малката уличка към входа, защото тя не беше почистена от снега, така че Патрик повървя дотам, откъдето можеше да разгледа малкия бар до фоайето. Той спря за момент, стоейки насред снежната вихрушка, за да огледа посетителите. Познаваше репутацията на мястото и предполагаше, че зад очевидното се крият не толкова очевидни неща.

Онзи мъж до прозореца, който бе стиснал през миниатюрната масичка ръцете на много по-млада жена. Двамата мъже на бара, потънали в тих разговор, очевидно нехаещи за телевизора и всъщност за всичко, което ги заобикаля. Зрялата дама и, може би, синът й.

Когато бе построен през двайсетте години, хотелът беше пансион само за жени. Девойките от Средния Запад, с малко или никакви връзки тук, идваха в големия град и се нуждаеха от евтино и сигурно място, откъдето да започнат своите набези към голямата мечта. Естествено, тогава хотел „Суини“ бе същинска Мека за орди млади мъже. С времето сполуките и клиентелата на хотела растяха и намаляваха, но той никога не изгуби славата си на място за тайни любовни срещи. Сега, в настоящото си прераждане, очарователен и кокетен, той привличаше нелегални двойки от всичките пет района на Ню Йорк, а също и (ако се потвърдеше, че Хенри е видял тук Артър Хайтауър) милионери от Лонг Айлънд.

Нощта беше твърде студена, за да се застоява човек твърде дълго навън. Патрик скоро се намери вътре, отърсвайки се от снега и окачвайки палтото си на закачалката до вратата. Той изчака на входа на бара очите му да привикнат към променената светлина. Беше по-малко и дори по-населено, отколкото изглеждаше отвън. Всъщност не се виждаше нито едно празно място.

Онова, което той забеляза обаче, беше дори по-добро.

Пое дъх и тръгна напред между малките масички и необръщащите внимание на нищо двойки, към края на бара, който не се виждаше от улицата.

Един мъж седеше сам точно под телевизора и се взираше с празен поглед в екшъна. Беше към средата на петдесетте, хубав, с гъста прошарена коса. Той апатично въртеше една чаша, която преди това трябва да бе съдържала коктейл „Манхатън“ — черешовата дръжка върху салфетката го издаваше.

Патрик не възнамеряваше да кърши нерви в мисли какво да предприеме. Това беше пробив, съдба, наречете го както искате, и той трябваше да действа.

— Извинете — обърна се той към мъжа, като се присламчи до бара, — но вие не сте ли Джо Келъг?

Мъжът бавно извърна глава, огледа Патрик от главата до петите, вдигна почти празната си чаша и погълна това, което беше останало в нея. Гласът му, когато прозвуча, беше дълбок баритон с акцент от южното крайбрежие, в който се усещаха мед, цигари и добро уиски:

— Това ми е името, синко. Но ти имаш едно предимство пред мен.

— Как така?

Келъг се изсмя отегчено. Може би беше малко пиян.

— Това е един стар израз, който хората вече почти не използват. Означава, че ти знаеш моето име, но аз не знам твоето.

— О, съжалявам. Разбира се. Да, сър. Аз съм Патрик Розуел, сър.

Келъг със сигурност имаше някакъв отработен сигнал с бармана, който изведнъж изникна пред тях, сякаш някой го бе призовал. Адвокатът на Артър Хайтауър посочи към Патрик и каза:

— Един „Манхатън“? Налей ми още едно, Джон, и го направи двойно. За него също. — Тонът на Келъг не допускаше никакви възражения. — Е, Патрик?

— „Манхатън“ е чудесно, сър.

— Добре. Да ти приличам на военен? — взря се той в него в очакване на отговор.

— Не, сър.

— Тогава защо ме наричаш „сър“. На колко си години, между другото?

Патрик преглътна.

— На трийсет и една. Чух, че Артър Хайтауър е бил тук, в този хотел, на четвърти ноември. Знаете ли нещо за това?

Келъг го погледна с искрица интерес в очите.

— Е, значи стига с празните приказки, а, Патрик? Да минем на въпроса, а? Но сигурно грешно си разбрал.

— Защо?

— Защото тогава той е бил мъртъв.

— Така твърдят, мистър Келъг. Но ако не е истина?

Питиетата им изникнаха пред тях. Келъг извади черешката, налапа я и пусна дръжката й обратно в кехлибарената течност. Разбърка с пръст леда, печелейки време.

— Истина е, ясно. Ако не беше, той щеше да дойде в офиса ми на трети и да подпише всичките онези документи, които бях подготвил за последните шест месеца. Само смъртта би му попречила да го направи. Работил съм с този човек двайсет години и знам това. Ти репортер ли си, или какво?

Патрик сви несигурно рамене:

— Опитвам се да бъда.

— Сигурно се чудиш защо съм тук?

— Ами, хрумна ми и този въпрос.

— Няма нищо общо с Артър Хайтауър Старши. Може би отстрани изглежда, че просто си стоя. — Той отпи отново от питието си. — Женен ли си, Патрик? Не, не мисля. Онова, което се пее в песента е вярно. Не се жени за хубава жена. Дори не я кани на среща, защото нищо не е сигурно.

— Нямам среща с никого — призна Патрик.

— Може би аз също. Мислех си, че имам, така си мислех. — Погледът му омекна. — Красива жена, невероятна в… — Той спря. — Но, както и да е, по-добре да не мисля за това. — Той въздъхна и добави: — Корделия.

Патрик се почувства, сякаш някой го бе ударил:

— Какво?

— Корделия. Така се казва. Изключително красива жена, казвам ти. И колко е умна! Няма да повярваш.

— Харесва ли кръстословици? — попита Патрик.

— В интерес на истината… откъде знаеш?

— Не знам — излъга Патрик. — Просто предположих. Но що се отнася до мистър Хайтауър…

— О, забрави, нищо няма да излезе от това — каза Келъг и внезапно барманът му направи знак. — А, Джон казва, че някой ме търси по телефона. Може да е тя. Топли ми мястото, ако искаш.

Патрик го изгледа как напуска бара и излиза във фоайето. След около десет минути беше привършил с питието си. Джон се появи с още едно, като каза, че е от мистър Келъг.

Патрик остави чашата си на бара и се надигна, за да отиде до тоалетната и може би да провери какво задържа толкова Келъг. Адвокатът седеше на един от столовете във фоайето и говореше бързо по телефона. Патрик го дари с едно леко помахване и продължи към тоалетната. Когато свърши, се върна на бара да чака и да се погрижи за питието си.

Барманът бе приготвил „Манхатън“-а малко по-горчив, но Патрик едва забеляза промяната. Умът му бе изцяло зает със съвпадението на името Корделия, което все пак не беше Британи или Сю, за да е толкова популярно в този щат. Дали бе възможно две съвършено различни жени и двете красиви, умни, и двете фенки на кръстословици, освен това страхотни в леглото, с едно и също име — Корделия, да се срещат с любовниците си в този малък бар? Той предполагаше, че е възможно, но не съвсем вероятно. Трябваше да разпита Келъг подробно за това, когато се върне.

Ако въобще се върнеше.

Патрик погледна часовника си. Беше привършил и второто питие и се изненада, че го бе хванало толкова много. Или просто беше уморен. Денят бе дълъг и изтощителен. Той едва различаваше цифрите на ръчния си часовник. Примигна и те станаха още по-размазани.

Най-добре беше да става и да намери адвоката във фоайето — да прекъсне разговора му с Корделия, ако трябва — и да си уреди среща за следващия ден. В момента не се чувстваше много в час. Имаше нужда от един хубав сън, и щеше да продължи разследването си на следващия ден. Точно това щеше да направи.

Но бе необходимо да впрегне цялата си сила и самообладание, за да се справи с плота на бара, след това отиде във фоайето, но Келъг беше изчезнал.

Къде ли беше отишъл? Може би в тоалетната? Патрик обаче нямаше сила да провери.

Не можеше да се занимава с Келъг сега. Трябваше да си отиде у дома. Два коктейла ли бе изпил? И двата ли бяха двойни? Не можеше да си спомни нищо със сигурност.

За щастие, палтото му все още си висеше на закачалката до вратата и той най-накрая се озова навън, насред бушуващата вихрушка. Докато седеше в топлия бар, Патрик беше забравил колко е гадно да си навън. Вятърът беше леден, а температурата сигурно към нулата.

Улицата не се бе почистила от снега сама и затова все още нямаше никакви таксита пред хотела, но горе на пресечката той видя съвсем стабилен автомобилен трафик. Не беше на повече от половин пряка нататък и там можеше да спре такси.

Ако му беше възможно обаче. Изведнъж краката му станаха кашкавалени. Не е чак толкова далеч, рече си той. Вече бе излязъл извън обхвата на отблясъците от фоайето, в тъмната част на улицата. Само още няколко стъпки и щеше да стигне осветената и оживена улица, където можеше да спре такси…

И тогава нещо го удари и пред очите му падна мрак.