Франсоа Мориак
Фарисейката (8)

VIII

Преди да избяга, Жан дочака да дочуе през пода равномерното дишане на свещеника. Още не бе ударил единадесет часът, а той вече караше велосипеда си по огрения от луната път. Вятърът духаше откъм гърба му и той въртеше педалите без усилие, обзет от някакво спокойно опиянение, сигурен, че няма сила на света, която да му попречи да извърши каквото е намислил. Щеше да се види с майка си тази нощ, щеше да бди до леглото й до зори. Бе сигурен в това, както бе уверен, че един ден ще държи Мишел в обятията си. Никога не бе пътувал тъй нощем под светлото небе, понесен от вятъра над пустия свят. Не изпитваше никакъв страх от това, което можеше да се случи между него и майка му. Пред свидетели тя бе по-силна, ала насаме той щеше да надделее.

Караше бързо и не след дълго прекоси мъгливия участък край Сирон, там, където пътят хлътва малко преди първите къщици на Валандро. Тогава изведнъж изгуби своята самоувереност. Представи си замлъкналото ханче. Как ще обясни за какво идва, за да събудят майка му? Какъв предлог да намисли? Карай да върви, ще й каже, че се е почувствувал направо като болен при мисълта, че няма да я види повече и господин Калу го е посъветвал да си опита късмета. Посред нощ в ханчето майка му няма да го отпъди, за да не се вдигне врява, пък и той ще я трогне, да, ще успее да я трогне. В никакъв случай няма да се гневи, само ще поплаче на гърдите й, ще целува ръцете й.

Стигна до площада, където каруците с вдигнатите ритли хвърляха на земята сенки на рогати животни. Косите лунни лъчи осветяваха проядената фасада на хотел „Ларю“, където се мъдреше надпис с черни букви: „Даваме подслон на хора и коне“. Кръчмата още бе отворена, чуваше се тракането на билярдните топки. Той опря велосипеда си о стената и поръча бутилка лимонада на една едра мома, която дремеше на стол близо до празния тезгях. Тя му отвърна сърдито, че вече е много късно, че хотелът отдавна трябвало да бъде затворен и след единадесет не се сервира. Тогава той зададе предварително подготвения си въпрос: графиня Мирбел е отседнала в хотела, нали? Трябвало да й съобщи нещо важно.

— Графиня ли? Каква графиня?

Недоверчивата мома помисли, че това е някаква шега, каза, че си има достатъчно работа, за да слуша празни приказки, и за дете на неговата възраст е по-добре да се прибере, вместо да се мъкне из улиците.

— Но слушайте, нали тук има една дама (той се сети, че тя може би не си е казала името), една руса дама със сламена шапка, със сив костюм…

— Руса дама? Я чакайте…

В глупавия й поглед проблесна искрица.

— С костюм? — повтори момата. — С воалетка на точки и с един хубав куфар, който бе оставила тук?

Жан нетърпеливо я прекъсна:

— Къде е стаята й?

— Стаята ли? Но тя не отседна тук. Дойде само да си прибере багажа. Ще преспи в Балоз — натърти момата. — Тази сутрин изпратих телеграма в хотел „Гарбе“ да запазят стая.

Жан се сети, че Балоз е център на околията и навярно майка му е решила, че ще се чувствува по-добре в „Гарбе“. Но защо тогава му каза, че ще прекара нощта във Валандро? Попита колко е до Балоз. Дванадесет километра, не повече от час с колело.

— Искаше да отседне в „Гарбе“ — разбъбри се неочаквано момата, която явно бе враждебно настроена към дамата, пренебрегнала хотел „Ларю“. — Но кой знае дали няма да преспи по пътя в полето.

Жан се разтревожи.

— Защо? Конете ли не бяха добри?

— Конете ли? И таз добра! Че нея дойде да я вземе лека кола! Цяло Валандро се накачули по портите! Да знаете само какъв шум и прахоляк вдига, как мирише на бензин и на масло! Да не говорим, че сгазиха една кокошка на госпожа Кафен… Но я платиха щедро, не мога да си кривя душата… А да бяхте видели господина! С огромни очила, които почти изцяло му скриваха лицето, същинска маска, да си изкара акъла човек, и със сиво палто, дълго до земята… Боже господи! Какво ли не измислят днес…

— Значи, в хотел „Гарбе“ в Балоз? На площада до църквата? Сигурна ли сте?

Той поблагодари, възседна велосипеда си и вместо да поеме към Балюзак, свърна надясно. Сега вятърът биеше в гърдите му и той с мъка се движеше срещу тази невидима сила, тази враждебна или може би състрадателна стихия, която забавяше неговия бяг към Балоз. Ако двамата Пиан бяха с него, не би посмял да покаже слабостта си, но понеже бе сам, слезе от колелото при първия склон. Въпреки свежия нощен вятър лицето му плуваше в пот, прасците го боляха. Мислеше само за умората си. Вече бе мъж, но по отношение на майка си бе останал изцяло дете. Не можеше да си представи, че тя може да има нещо общо с това, което вече предугаждаше за човешките страсти и прегрешения. В неговите очи баща му и чичо му бяха палачи. От ранното си детство в Ла Дьовиз пазеше спомена за кресливия глас на баща си — малко, разсеяно, гащато петле, което подскачаше край майка му — мълчалива мъченица. Чичо Адемар, който имаше същия глас, спазваше известно приличие със снаха си, но на Жан и през ум не му минаваше, че тя може би с основание си бе навлякла омразата му.

А при това нямаше ден, прекаран с майка му, в който тя да не разруши представата му за нея, да не усети нейната студенина и най-вече неискреността й. Измамата с преспиването в Балоз не би трябвало да го изненада, защото още в Ла Дьовиз и особено в Париж, при баба си и дядо си Ла Мирандийоз, където графинята прекарваше пет месеца, от януари до юни, през великденската ваканция Жан неведнъж я бе улавял в противоречие, защото тя никога не си даваше труд да натъкми лъжите си. Заявяваше например, че гори от желание да види някоя пиеса, за която много се говори, като забравяше, че миналата седмица е ходила да я гледа, а на другия ден възторжено и объркано я разказваше. Колко пъти с неумолимата логика на възрастта си Жан, за когото думите на графинята придобиваха абсолютна стойност, я объркваше с вечното си: „Но, мамо, нали казахте, че…“ Това, което бе казала, не винаги и дори много рядко съвпадаше с онова, което говореше в момента. Не се опитваше да увърта. „Така ли съм казала? Сигурно си сънувал, миличък…“ Но дори и у Жан тогава да се зараждаше съмнение, то тутакси се разсейваше, щом настъпваше разлъката. Как да не оприличи душата й на прекрасното й лице? В спомените му представата за греха не можеше да се свърже с това ясно чело, отдето започваше късото носле, с тежките клепки, които се спускаха над морскосините очи, „глаукопис“ (Жан бе подчертал тази гръцка дума в речника), и особено с гласа, този контраалт, който трептеше, леко дрезгав, този незабравим глас, който още ме очарова при всяко посещение у възрастната дама, у която само ръцете се оказаха подвластни на времето; ала структурата на лицето остана непокътната под повехналата кожа, както гръцките статуи надживяват вековете, и клепачите като порутен бряг окръжават все същата зелена вода с оттенък на треви и водорасли.

Жан тикаше колелото си по последния склон преди Балоз, без да се смущава от чутите думи, и се боеше единствено от кавгата, която можеше да избухне между него и майка му пред непознатия. Кой от приятелите на майка му имаше лека кола? Сигурно е Раул… У Ла Мирандийоз наричаха прочутия драматург Раул със снизхождението на хората от висшето общество, които назовават с малкото им име знаменитостите. Всъщност той не се наричаше Раул, но тук няма да спомена истинското име, макар и отдавна забравено, на този, който навремето имаше славата на Доне, Бернщайн и Порто-Риш^[1]. Въпреки че от творчеството му, което тогава се ценеше тъй високо, не е останало нищо и дори заглавията на най-прочутите му пиеси са се изличили от паметта на хората, макар и дълбоко белязали живота на мнозина, които още не са привършили земния си път и като графиня Мирбел влачат своето застояло съществование, преди да потънат в забрава.

Жан нито за миг не можеше да допусне, че между майка му и този едър четиридесетгодишен мъж може да съществува тайна връзка. Сигурно й се е видяло удобно и забавно да се придвижи с лека кола. Но не бе хубаво от нейна страна да го лиши от това удоволствие, той щеше да полудее от радост… Прекоси тясната мрачна уличка, която излизаше пред катедралата на площада, заобиколен с аркади. Беше пуст. Жан го обиколи с колелото и едва откри хотела, потънал в сянката на катедралата. Бе разположен в пристройките на бившето епископство и от църквата го отделяше само една тясна уличка. Вратата и дворските порти бяха затворени, всички капаци спуснати освен на първия етаж, където имаше два отворени прозореца. Да позвъни, да потропа, да разбуди всички среднощ? Но под какъв предлог? Би могъл да поиска подслон, ала нямаше почти никакви пари. Дали майка му щеше да плати? Колебаеше се… Макар да не подозираше нищо, смътно усещаше, че не бива да върши това, че не трябва да прави нито крачка повече по пътя, по който така лудешки се беше втурнал. Но да се върне в Балюзак, значеше да се признае за победен, а той за нищо на света не би допуснал това. Реши да се намести на ниския перваз между две издатини на катедралата и да изчака утрото. Уличката бе тъй тясна, че се озова току под прозореца на хотела. Когато майка му излезе, ще я целуне горещо, без да продума, а тя тъй ще се трогне, че няма да го пита за нищо, ще види колко я обича, щом се е втурнал да я гони посред нощ и е бдял до сутринта, изтощен от умора и от глад, само за да я целуне още веднъж. Тя си почиваше зад тази стена, навярно на първия етаж в стаята с открехнатия прозорец, защото винаги спеше на отворено. Луната се скри зад абсидата на църквата, ала бледата й светлина се разсейваше в небето, където само тук-таме блещукаха звездици. Жан трепереше от студ, коравият камък му убиваше. Полегна в треволяка, ала го жилнаха спотаени коприви, изохка и стана. Едно куче, което навярно бе разбудил, излая за сетен път и млъкна. Имаше време до първи петли. Тогава се замисли за Мишел, замисли се целомъдрено, макар да не бе вече непорочен. Представяше си как я държи в обятията си, но търсеше не удоволствие, а успокоение до вярното й сърце. А тъй близо, отвъд уличката, зад полупритворените капаци…

По-късно той научи всичко за майка си. Връзките на този човек бяха обществено достояние и всичките бяха белязани с ужасен знак. Много романи се наричат или биха могли да се наричат „Женско сърце“. Много психолози са се занимавали със загадката на жената. Смисълът на живота за мъжа, който тази нощ спеше в едно легло с графиня Мирбел в хотел „Гарбе“, бе да сведе тази загадка до скромните размери, които й се полагат. Жертвите му знаеха много точно какво ги очаква от него; всички, които му бяха принадлежали, си приличаха в едно — неугасимата си жажда. Превръщаха се в бродници, забравили човешкия си дълг, преследвани от преживяното. „Вие не се познавате — шепнеше им той. — Вие не знаете вашите възможности, не разбирате докъде се простират вашите предели, докъде можете да стигнете…“ А щом ги изоставяха, оставаше им само опасното умение в удоволствието, което се постига по-трудно, отколкото си мислят добродетелните хора, защото истински извратените същества са почти толкова малко на този свят, колкото и светците. Човек не среща често светец на пътя си, ала също тъй рядко му се случва да види и едно от онези създания, способни да изтръгнат от гърдите ни стон и вик, примесен с ужас, особено когато сянката на времето надвисва над вече разнебитеното тяло, което бавно се руши от възрастта и желанието, от годините и от неутолимата страст. Малко е писано за терзанието, на което старостта подлага някои жени, за които адът започва тук, на земята.

 

 

Жан потъна в продължителна дрямка, сврял глава в ъгъла между издатината и стената на църквата. Събуди се, защото навярно се бе схванал от неудобното положение, а може би и от студа или от мъжкия глас, който долетя от горния прозорец.

— Ела да видиш, небето светлее. Не зная дали от луната, или зазорява…

Говореше на някого в стаята, без Жан да може да го види, защото стоеше по-назад и в профил. Виждаше само, че е загърнат в тъмен копринен пеньоар.

— Наметни се — додаде мъжът. — Нощта е студена.

Той се облакъти и се дръпна малко, за да направи място на жената, но едрото му тяло заемаше почти целия прозорец и нежната фигура в бяло едва се провря между него и рамката на прозореца.

— Каква прекрасна самота! И тази тишина… Не, мили, не ми е студено.

— Не, не, загърни се с палтото ми.

Тя се скри, после се появи, наметната с мъжко палто, в което изглеждаше по-едра, а главата й — съвсем мъничка. Останаха тъй дълго, без да си продумат.

— Колко сме нищожни — каза мъжът. — Мислиш ли, че хората, които спят в тези къщи, са гледали пиесите ми или поне са чували името ми?

— Чели са ги в „Илюстрасион“.

— Вярно — рече той успокоен. — Притурката на „Илюстрасион“ достига навсякъде… Ако не научат за тях при бръснаря… Какъв декор е този площад, а? Само че на мен не ми допада на открито. Действието трябва да се развива между четири стени.

Тя отвърна нещо полугласно и сподави смеха си. Той се засмя и добави:

— Събаряш едната стена: това е театърът, върховната пиеса, за която мечтая…

— И без диалози, нали?

Те зашепнаха. Жан чуваше само биенето на кръвта в слепоочията си. Удари един часът.

— Не, не, сега трябва да поспим.

Отново сподавен смях. Тя склони глава на предложеното рамо. Жан гледаше островърхия покрив над фасадата. Дворските порти навярно бяха твърде старинни, на едното крило бе окачена подкова, прочете: „Хотел «Гарбе» — сватби и банкети“. Мислено сравняваше мъжа на прозореца, чийто глас му бе познат до най-малката извивка, с улегналия господин с боядисани къдрици, сресани над бялото чело, когото у Ла Мирандийоз наричаха Раул. Помощта, която момчето инстинктивно потърси у себе си, за да преодолее все още неосъзнатата болка, се изрази в една дума: „Смешно…“ То взе да повтаря подигравателно: „Боже, каква смехория!“, и: „Е, миличка?“ Чу как тихичко затвориха прозореца. „Какво пък, щом й е приятно? Никому не причиняват зло.“ И внезапно го обзе паника при мисълта, че могат да го забележат, че ще трябва да говори с нея, да изслуша обясненията й. С ужас си представи засраменото лице на майка си, унизена, заекваща. Метна се на колелото, прекоси площада и отначало не усети умората — такова облекчение бе да се отдалечи колкото може повече от тази стая в Балоз. Ала при първото възвишение усети слабост, слезе, довлече велосипеда си до една копа сено и падна в несвяст в нея.

Колко топло му беше в сеното! Гореше въпреки утринния хлад. Болеше го главата, някъде над него в мъглата пееше чучулига. До лицето му една квачка и пиленцата й ровеха земята и писукаха. Опита се да стане, разтърси го тръпка. „Тресе ме“, каза си той. Взе колелото си и се опита да направи няколко крачки, на стотина метра на кръстопътя за Юзест имаше ханче — познаваше се по боровата клонка, окачена на вратата. Той едва се дотътри дотам и поръча топло кафе. Една старица се вглеждаше в лицето му и мърмореше нещо на диалект. Слънцето заливаше с лъчите си пейката на прага, където той се строполи. Ами ако леката кола се появи ненадейно? Не, не, те ще станат късно, не бързаха за никъде, гадовете!… Какви гадове все пак… Не защото се любеха, ами се превземаха… Но край, повече няма да се хване. Никога вече и за никого. Всеки спи с някого, това е животът. С кого ли спеше чичо Адемар? А господин Рауш? Ами господин Калу? Виж, него ще е забавно да го следи. Ще ги пита всички… Освен ако не пукне дотогава.

Той накваси устните си в кафето, отпи две-три глътки и се обърна да повърне. Облегна глава на стената и затвори очи. Вече нямаше сили дори да прогони мухите, които кацаха по пламналото му лице. Мина едно колело, забави ход. Някой го извика няколко пъти по име. Огромното разтревожено лице на господин Калу изникна току пред неговото. Може би ако се напъне малко, би могъл да разбере какво му казва, да отвърне. Но нали свещеникът бе тук… Можеше да се отпусне, да потъне. Усети как го повдигнаха като малко дете, положиха го на леглото в една затъмнена стая, където миришеше на тор. Господин Калу го зави с вехтото си черно наметало, после дълго разговаря с ханджийката, която не искаше да отстъпи двуколката си, защото било пазарен ден в Балоз. „Ще си платя колкото струва“ — повтаряше ядно господин Калу. Най-сетне по дворната настилка отекна конски тропот. Бяха постлали слама в двуколката. Свещеникът повдигна заспалия Жан, който отпусна глава на рамото му, положи го върху сламата и го покри с наметалото си. Свали пуловера, който бе облякъл сутринта под расото си, сгъна го и го пъхна под главата на момчето.

 

 

Заболяването бе сериозно. Плеврит, от който през първите две седмици можеше да се очаква най-лошото. Папският гвардеец прекара две денонощия в абатството. Уговориха се с абат Калу да не безпокоят графинята. Споменаха й за остър бронхит, който съвсем не я разтревожи. По това време планинското лечение още не съществуваше или пък се практикуваше много рядко. Лекарят от Бордо, с когото се посъветваха, препоръчваше за този вид болести най-вече боровия въздух и посъветва полковника да приеме предложението на абат Калу: свещеникът се наемаше за две години да подготви детето за матура, без да го преуморява, но за това решение на папския гвардеец оказа влияние най-вече нежеланието му да върне племенника си в колеж, опетнен от „скандалната сватба на Пюибаро“.

 

 

Вечерта, когато решиха да оставят Жан в Балюзак, свещеникът изпита такава благодарност към бога, че искаше да му целуне ръцете и нозете. Жан мълчеше враждебно и отваряше уста само за да поиска нещо с властен глас. Господин Калу не знаеше какво се бе случило в Балоз, но му беше достатъчно да види раната. Някой ден, рано или късно, щеше да научи как и с какво оръжие е била нанесена. А може би никога нямаше да узнае това. По-важно бе да попречи на инфекцията да се разпространи. Привечер той седна до леглото на Жан, който се унасяше, и го попита дали ще му е неприятно да прекара зимата в Балюзак. Момчето отвърна, че предпочита каквото и да е пред Рауш и съжалява само, че няма да може да изпълни заканата си да му „разбие мутрата“.

Свещеникът си даде вид, че приема думите му на шега.

— Пък и ще видиш какъв хубав огън паля вечер, когато работя или чета. Пишем, сръбваме си орехов ликьор. Боровете стенат под напора на западния вятър, който блъска дъжда по капаците…

С чужд глас Жан промълви, че навярно във всичко това липсва любов… Господин Калу отвърна спокойно, че важното е да носиш любовта в сърцето си.

— Вярвате ли си? — Отново същият далечен чужд глас.

Без да се отчайва, свещеникът пъхна броеницата в джоба си, измъкна оттам една лула и я помириса (не биваше да пуши в стаята на Жан).

— А, аз съм стар човек и си намерих пристан.

— Да, да. Дядо Господ! Знам ги тия!

Свещеникът стана и пипна челото на Жан.

— Винаги и преди всичко Господ, разбира се!

Но имал и син, лошо дете, което по-скоро искало да бъде лошо, но било негово.

Жан се приповдигна на възглавницата и извика:

— Не си въобразявайте! Ако искате да знаете, ненавиждам всичко, което олицетворявате!

— Ще ти се повиши температурата — каза свещеникът.

Как се измъчваше клетото дете! „Напада мен просто защото съм тук и няма с кого другиго да се заяде…“ Абатът размишляваше, облакътен на коленете си, и нарочно държеше лицето си в сянка, защото Жан, излегнат на възглавницата, се опитваше да види дали думите му са постигнали целта си. Но дори да бе под лампата, болният нищо не би могъл да прочете по безизразното му лице. И внезапно се засрами от това, което бе изрекъл.

— Не исках да ви засегна — каза той със сведена глава. Господин Калу вдигна рамене…

— Казваш го, за да се успокоиш… Но скоро ще могат да те посещават.

— Тук не познавам никого.

— А братът и сестрата Пиан?

— След като не дойдоха и не ми писаха…

— Питат за теб всеки ден.

— Но не дойдоха… — каза той упорито и се обърна към стената.

 

 

Наистина, от един от нашите изполичари, който живееше в Балюзак и ни носеше мляко всяка сутрин, научавахме вести за Жан. Но свещеникът се чудеше, че иначе не даваме никакъв признак на живот. Не се съмняваше, че това натъжава Жан, без да може да си представи до каква степен нашето привидно безразличие го бе засегнало. Въпреки това свещеникът на Балюзак, убеден, че „мама Брижит“ има пръст в тази работа, реши да дойде в Ларжюзон, щом болният се подобри, за да му е чиста съвестта.