Франсоа Мориак
Фарисейката (1)

I

— Ела тук, момче!

Помислих, че викат някой от съучениците ми, и погледнах през рамо. Ала усмихнатият бивш папски гвардеец викаше тъкмо мен. Белегът на горната устна грозно разкривяваше усмивката му. Веднъж седмично полковник граф Дьо Мирбел идваше в училищния двор. Тогава питомецът му Жан дьо Мирбел, който почти винаги стоеше наказан до стената, се отделяше от нея и се явяваше като подсъдим пред страшния си чичо. Ние наблюдавахме сцената отдалеч. Класният ни, господин Рауш, свидетел на обвинението, отговаряше угодливо на въпросите на полковника — едър и як старец с кепе на главата и закопчано догоре сако, което наподобяваше офицерска куртка. Той неизменно стискаше под мишница тояжка или може би волска жила. Когато непослушанието на Жан прехвърляше всякакви граници, той тръгваше през двора, а от двете му страни го съпровождаха господин Рауш и настойникът му. Тройката потъваше в стълбището на лявото крило, което водеше към спалните. Прекратявахме игрите, докато чуем проточения вой на бито куче (а може би той съществуваше само във въображението ни?…). Миг след това господин Рауш се появяваше отново, а след него и полковникът със зачервено лице, на което белегът изглеждаше съвсем блед. Сините му очи бяха налети с кръв. Господин Рауш вървеше редом с него, гледаше го внимателно и му се усмихваше раболепно. Това бе единствената възможност да видиш усмивка да бразди това ужасно бледо лице, окръжено с къдрави рижи коси. Господин Рауш, нашият кошмар! Когато случайно не го заварвахме на катедрата, преди да започне часът, аз започвах да се моля: „Господи, стори тъй, че господин Рауш да умре; Богородице, нека си счупи крака; или поне да се поразболее…“ Ала той се радваше на желязно здраве и сухата му тежка десница беше по-опасна и от сопа. След тайнствените наказания, които му налагаха двамата палачи (навярно преувеличени от детското ни въображение), Жан дьо Мирбел влизаше в класната стая със зачервени очи, с лице, на което сълзите бяха образували мръсни вадички, и сядаше на чина си. А ние не вдигахме очи от тетрадките.

— Да, Луи, елате! — извика господин Рауш.

За първи път се обръщаше към мен с малкото ми име. Поколебах се на прага на приемната, където Жан дьо Мирбел стоеше гърбом. На масичката имаше отворена кутия с два еклера и едно реване. Полковникът попита обичам ли сладкиши. Кимнах.

— Е, тия са за теб. Хайде, яж… Какво чакаш? Това не е ли малкият Пиан? Познавам се добре с родителите му. Свит е също като горкия си баща. Виж, мащехата му, Брижит Пиан, това се казва жена, истинска благодетелка на църквата! Не, стой! — заповяда той на Жан, който понечи да се измъкне. — Много леко ти се ще да минеш. Искам да погледаш как приятелят ти ще се нагости… Е, хайде, драги, реши се най-сетне! — додаде той и впери в мен раздалечените си от кривия остър нос очи, в които вече се четеше раздразнение.

— Срамува се — каза господин Рауш. — Не се помайвате, Пиан.

Другарят ми гледаше през прозореца. Видях мръсния му врат над омачканата разкопчана яка. От всичко на света най-много се боях от тия двама мъже, надвесени над мен, които ми се усмихваха съвсем отблизо. Добре познавах миризмата на див звяр, която излъчваше господин Рауш. Смотолевих, че не съм гладен, ала полковникът възрази, че няма нужда да си гладен, за да ядеш сладкиши. А като видя, че продължавам да упорствувам, господин Рауш ми кресна да вървя по дяволите и че не всички щели да бъдат толкова глупави. Докато тичах към двора, го чух да вика Мулер. Това момче страдаше от ранно затлъстяване и в столовата омиташе всичко. Дотича запъхтян и потен. Господин Рауш затръшна вратата на приемната и след малко Мулер излезе с омазана от крем уста.

Бе душна юнска привечер. След като приходящите си тръгваха, имахме малко вечерно междучасие заради горещините. Мирбел се приближи до мен. По това време изобщо не бяхме приятели и мисля дори, че той презираше у мен прекалено прилежния и предпазлив ученик, какъвто бях тогава. Измъкна от джоба си кутийка за лекарства и я открехна:

— Виж.

В нея имаше два бръмбара, на които викахме рогачи. Беше им дал да ядат череши.

— Не обичат череши — казах аз. — Живеят под изгнилата кора на старите дъбове.

Ловяхме ги в четвъртък, малко преди да си тръгнем от почивния дом на колежа, в часа, когато насекомите летят в заревото на залеза.

— Вземи единия, по-едрия. Внимавай! Още не е опитомен.

Не смеех да му кажа, че не зная къде да го дяна. Радвах се, че се държи любезно с мен. Седнахме на стълбите, от които се влиза в централната сграда на училището. В този бивш частен дом с внушителни размери бяха натъпкани двеста деца и двадесетина преподаватели.

— Ще ги дресирам да теглят количка — рече Жан.

Измъкна от джоба си една кутийка и я прикачи с конче за щипките на ципокрилите. Поиграхме така известно време. През тези извънредни междучасия в летните вечери не наказваха никого и общите игри не бяха задължителни. По другите стъпала децата плюеха или търкаха прасковени костилки, за да ги изтънят и пробият, а после да извлекат ядката и да си направят свирки. Нажежените през деня стени още излъчваха силна топлина. Ни лъх не разлюляваше хилавите клонки на чинара. Господин Рауш стоеше разкрачен на обичайното си място до тоалетните, където ни бе забранено да се заседяваме. Оттам се носеше непоносима воня, над която едва надделяваше миризмата на хлор и белина. Отвъд стената по неравния калдъръм на улица Летер изтрака файтон и аз завидях на незнайния пътник, на кочияша и на коня дори, че не са затворени в пансион и не треперят пред господин Рауш.

— Ще натупам Мулер — рече Жан ненадейно.

— Мирбел, кажи какво значи „папски гвардеец“?

Той вдигна рамене.

— Да ти кажа, не зная точно. Един от тези, които са се били на страната на папата преди 1870 и са били разгромени.

Помълча и додаде:

— Ще ми се и той, и господин Рауш да са живи, когато порасна.

Омразата го загрозяваше. Попитах го защо само към него се отнасяха така.

— Чичото казва, че е за мое добро. Казва, че когато брат му бил на смъртно легло, му се заклел в името на бога да ме направи човек…

— А майка ти?

— Тя му вярва на приказките… Или пък не смее да му противоречи. Не й се искаше да ме изпрати в пансион. Предпочиташе да ми наеме частен учител и да ме остави в Ла Дьовиз… Ала той не позволи. Имал съм много лош характер…

— Моята майка пък — заявих гордо — дойде да живее в Бордо, за да мога да уча…

— Но все пак си в пансион…

— Само за две седмици, защото Виньот, управителят на Ларжюзон, е болен и татко го замества… Но тя ми пише всеки ден.

— Но госпожа Брижит Пиан не ти е истинска майка…

— Няма значение. Все едно, че е!

Тутакси млъкнах и страните ми пламнаха. Беше ли ме чула моята майчица? Мъртвите винаги ли подслушват това, което говорим за тях? Но ако мама знае всичко, тогава вижда, че никой не я е изместил от сърцето ми. Макар че мащехата ми се държи чудесно с мен… Вярно, пише ми писма всеки ден, ала днешното например дори не съм го разпечатал. И тази вечер, когато захлипам в душната спалня, ще мисля за баща си, за сестра си Мишел, за Ларжюзон, а не за Брижит Пиан. Въпреки че баща ми желаеше да остана в пансиона цяла година, за да може да си живее на село; и не друг, а мащехата ми успя да му се наложи. Наеха жилище в Бордо и можех да се прибирам там всяка вечер.

Сестра ми Мишел, която ненавиждаше жената на баща ни, ме уверяваше, че съм й послужил като повод да не удържи дадената преди сватбата дума да живее в Ларжюзон. Навярно бе права: мащехата ми повтаряше безспир, че съм „твърде нервно и чувствително дете, за да издържа в интернат“, само защото това бе единственият довод, способен да убеди баща ми да остане в Бордо. Знаех го, ала не му мислех много-много. Нека възрастните се оправят помежду си. Стигаше ми, че мащехата ми надделя. Но разбирах и татко — той се измъчваше далеч от своите дъбрави, от своите коне и пушки. Тия дни поне навярно бе доволен… Тази мисъл ме крепеше през двете седмици на изпитания. Пък и скоро щяха да раздават свидетелствата. Тогава Брижит Пиан трябваше да се примири със завръщането в Ларжюзон.

— Наближава да раздават свидетелствата — викнах аз.

Мирбел бе хванал в двете си ръце по един рогач и ги притискаше един о друг.

— Целуват се — рече той и додаде, без да ме погледне: — Знаеш ли какво още измисли чичото, ако тази седмица не си взема свидетелството за добро поведение?… Ами просто няма да прекарам ваканцията с майка си… Няма да ида в Ла Дьовиз. Ще ме пратят на пансион при някакъв свещеник, и то тъкмо при свещеника на Балюзак, на няколко километра от вас… Задачата му ще бъде да ме кара да уча по шест часа на ден и да ме дресира… Изглежда, е майстор в тази област…

— Опитай се да вземеш свидетелството, приятелю.

Той поклати глава: неведнъж бе полагал усилия, но с Рауш това бе невъзможно.

— Не ме изпуска из очи; знаеш на кой чин седя, точно под носа му; ще речеш, че са го сложили само мен да надзирава. Достатъчно е да погледна през прозореца и…

Съвсем вярно беше — нищо не можеше да се направи за Мирбел. Обещах му, че ако дойде в Балюзак през ваканцията, често ще го навестявам. Познавах много добре господин Калу, свещеника, който съвсем не бе тъй страшен, дори според мен беше много добър…

— Не, зъл е… Чичото казва, че му дават да дресира покварените момчета. Изглежда, се е справил с двамата синове на Байо… Ала аз няма да му дам да ме пипне…

Дали свещеникът на Балюзак не бе мил само с мен? Не знаех какво да отговоря на Мирбел. Предположих, че майка му, която го виждаше твърде рядко, навярно щеше да настоява да прекарат ваканцията заедно.

— Само ако чичото пожелае… Тя прави това, което той поиска.

Усетих, че едва сдържа сълзите си.

— Ами ако ти помогна за класните?

Той поклати глава. Беше твърде изостанал. А и Рауш щеше да забележи.

— Щом му дам съчинение за тройка, ме обвинява, че съм преписвал.

В този миг Рауш поднесе свирката към устните си. Носеше дълъг черен редингот с омазнени ревери. Макар да бе лято, краката му бяха обути в топли платнени обуща. Под къдравите рижи коси прозираше луничавото му изпъкнало чело. Над пъстрите очи примигваха възпалени клепачи. Запътихме се в редица към столовата, отдето се носеше миризма на тлъста супа. Още бе съвсем светло, но небето не се виждаше през мръсните прозорци. Забелязах, че от всички на нашата маса само Мирбел ядеше неохотно. Папският гвардеец бе открил наказание, което да принуди най-сетне неговия питомец да прекара ваканцията далеч от майка си. С колелото можех да го навестявам всеки ден. Ненадейно ме обзе радост. Щях да се застъпя за Жан пред свещеника, който бе любезен с мен и ми позволяваше да бера лешници от неговата градина… Вярно, че бях малкият Пиан, заварен син на госпожа Брижит, „благодетелката“… Но затова пък щях да помоля мащехата си да се намеси в полза на Жан… Казах му това, докато крачехме в редица към спалнята.

Спяхме около двадесетина момчета в помещение с един-единствен прозорец, който гледаше към тясната уличка Летер. До всяко легло на нощна масичка стоеше леген, в който слагахме чашите си за зъби, за да може прислужникът с канчето да напълни едновременно и чашата, и легена. За пет минути се събличахме и лягахме. Възпитателят господин Пюибаро намаляваше пламъка на газеничето и изричаше жално три молитви, които винаги изтръгваха сълзи от очите ми: ридаех над своята самота и над близката си смърт; оплаквах майка си. Бях тринадесетгодишен: вече шест години ме деляха от смъртта й. Тя тъй ненадейно си отиде; една вечер ме целуна, преливаща от нежност и живот, а на заранта… подплашеният кон докара празната двуколка… Не разбрах как е станала злополуката, нищо не ми казаха; а откак се ожени повторно, баща ми нито веднъж не спомена името на първата си жена. Мащехата ми, напротив, често ме подканяше да се моля за покойната. Питаше ме дали всяка вечер мисля за нея. Сякаш смяташе, че мама има по-голяма нужда от молитви от останалите мъртви.

Тя познаваше открай време майка ми, която бе нейна братовчедка и често я канеше през ваканцията. „Трябва да предложиш на братовчедка си Брижит да дойде в Ларжюзон — казваше баща ми. — Тя вече няма с какво да отиде на почивка, раздава всичко, което има…“ Майка ми се опъваше малко, макар да твърдеше, че се възхищава от Брижит. Може би се боеше от нея? Така смяташе поне сестра ми Мишел: „Мама я е разбрала що за човек е, усетила е влиянието й над татко…“

Не обръщах особено внимание на тези думи. Честите подканяния на мащехата ми обаче ми правеха силно впечатление: съвсем вярно бе, че мама не бе имала време да се подготви за смъртта. Образованието, което бях получил, ми помагаше да разбера настойчивостта на Брижит. Да, трябваше пламенно да се застъпвам за тази бедна душа.

Тази вечер, докато подсмърчах под завивките и нареждах молитвите за мама, възпитателят господин Пюибаро тъй намали газта, че трептящото пламъче се превърна в синкава точица. Съблече редингота си и се поразходи между леглата. Тук и там вече се носеше равномерното дишане на децата. Навярно като минаваше край мен, е дочул сподавеното ми ридание, защото пристъпи до леглото и положи ръка на мократа ми от сълзи буза. После въздъхна, зави ме като мама и изведнъж се наведе и ме целуна по челото. Обвих шията му с ръка и на свой ред го целунах по бодливата буза. Той се отдалечи с приглушени стъпки към своята ниша. Сянката му се мярна зад хасеното перде.

Почти всяка вечер господин Пюибаро ме утешаваше така; „прекомерно нежен, опасно чувствителен…“ — твърдеше за него мащехата ми, която го познаваше добре като главен секретар на благотворителното дружество.

След няколко дни родителите ми се върнаха в Бордо и когато към шест часа камериерът ни дойде да ме отведе у дома, срещнах господин Пюибаро, който сякаш чакаше някого в двора. Той отстрани с влажната си длан падналите над очите ми кичури и ми подаде запечатано писмо с молба да го пусна лично в пощата. Обещах, но се учудих, че не го дава на надзирателя, през когото минаваше цялата училищна кореспонденция.

Чак на улицата погледнах адреса. Писмото бе до госпожица Октави Тронш, преподавателка в църковното училище на улица Пармантад в Бордо. Познавах добре тази Тронш — идваше у дома между учебните часове и мащехата ми й възлагаше различни задачи. На гърба на плика господин Пюибаро бе изписал четливо: „Върви, писъмце, и донеси на сърцето ми лъч надежда…“ Нарамил чантата ми, камериерът крачеше пред мен, а аз пристъпях след него по тротоара на булевард Виктор Юго и на пресечката с улица Сент Катрин спрях и няколко пъти препрочетох тази странна молба. В този късен следобед от края на учебната година във въздуха плуваше горчивото ухание на пелин.