Франсоа Мориак
Фарисейката (14)

XIV

Трябваше да останем в Ларжюзон, докато отслужат девет дни от смъртта на баща ми, както е прието в Жиронд. По-предния ден мащехата ми получи писмо от сестрата, която се грижеше за Октави. Въпреки грижите тя бе пометнала, получила двоен флебит, температурата не спадала, сърцето отслабвало и докторът очаквал най-лошото. В дома на улица Мирай върлувала пълна немотия. Въпреки изричната забрана на господин Пюибаро сестрата се обръщаше към госпожа Пиан, защото хлебарят и аптекарят започнали да си показват ноктите. Тези новини като че угнетиха мащехата ми. Тя, разбира се, имаше време да отиде до Бордо и да се върне с обратния влак преди службата за деветте дни, но се страхуваше от посрещането у бившия учител и с присъщата си щедрост реши да изпрати телеграфен запис на името на сестрата в манастира.

Брижит ми искаше съвети, мислеше на глас пред мен, сякаш моята студенина й убягваше. „Ако ме бяха послушали!“, повтаряше си тя и си припомняше всичко, което вече беше направила за двамата Пюибаро: „Предупреждавах ги: едно по едно всичко, което им предсказах, се сбъдна. Бог ми е свидетел, че предчувствувах дори и това нещастие и тази почти сигурна смърт, за която не посмях да им кажа… Но защо аз, една бедна жена, трябваше да им отварям очите? Духовният им наставник постъпи съвсем лекомислено: само той можеше да ги задържи на ръба на пропастта, вместо да ги тласка към нея… Ала ще видиш, че господин Пюибаро пак върху мен ще стовари вината. Сестра ти вече ми приписа смъртта на баща ти, та дори и кражбата на малкия Мирбел… Да не повярваш просто!“ Тя се вглеждаше в мен и с тревожен смях просеше една думица, някакво възражение; ала упоритото мълчание, с което й отвръщах, ясно показваше, че във всичко съм съгласен с господин Пюибаро и с Мишел.

Не й оставаше друго, освен да търси подкрепа в самата себе си: бродеше от стая в стая или обикаляше край масата, като подхващаше в своя полза системата си на защита. Питам се дали дори и днес бих стоварил бремето на всичката вина върху тази жена, подгонена от ериниите на Новия Завет, преследвана от скрупулите, които, откак Христос дойде на земята, терзаят измъчените съвести. Угризенията на Брижит я подтикнаха да се върне в града колкото може по-бързо, за да разпита господин Пюибаро и да чуе от устата му успокоителните слова. Но понеже имаше само един влак през деня, трябваше да изчакаме другия ден.

Станахме по тъмно. През цялото пътуване Брижит Пиан трябваше да изтърпи Мишел, която в Ларжюзон непрекъснато се криеше от нея. През трите часа, които прекарахме в купето втора класа, забуленото в траурни воали момиче се постара да не срещне нито веднъж погледа на мащехата ни, която умолително търсеше нейния. Тогава в зле отопления влак, в който кондукторът подхвърли в краката ни грейки и трябваше да седна с подвити крака на седалката, за да постопля измръзналите си ходила, не изпитвах сегашното си съжаление към тази вече отдавна превърнала се на прах жена. Но вече започвах да долавям какво става у госпожа Брижит. С любопитство наблюдавах това едро внушително създание, тази огромна бронзова статуя, която хвърляше сянка върху цялото ми детство, но пред очите ми започваше да се разклаща. Пропукваше се на места и сякаш ей сега щеше да рухне. Когато стана, за да слезе от вагона, с учудване забелязах, че изглежда по-дребна — не се сетих, че просто аз бях пораснал.

На кочияша съобщи не нашия, а адреса на Пюибаро. В мрачната утрин трясъкът на файтона отекна из глухата уличка Мирай. Вдигнахме очи към етажа, където живееше бившият ми учител. Капаците бяха спуснати. Портиерката подаде костеливото си лице изпод навеса, където се намираше стаичката й. Научихме, че всичко свършило предната вечер, господин Пюибаро не пускал никого и не знаели кога ще бъде погребението. Разбрахме, че дал за нас най-строги нареждания. „Човек понякога е неблагодарен в нещастието си…“ Портиерката ни увери, че често забелязвала това. Когато се качихме отново във файтона, Мишел изведнъж престана да отбягва погледа на мащехата ми и се втренчи тъй строго в нея, че тя извърна очи и се загледа през прозорчето. Макар че устните на Брижит Пиан помръдваха едва забележимо, разбрах, че вече бе започнала да се моли за мъртвата. Навярно не можеше да се въздържи да не й извика през вечното мълчание: „Е, кой излезе прав, клета моя Октави?“

Това явно съвпадение между нейните схващания и тези на провидението за миг я потопи в блаженство. Ала преди още да стигнем до Булеварда на Интендантството, тя отново се навъси. Мишел се прибра в стаята си и повече не се показа тоя ден. Брижит Пиан дойде при мен, но видя, че едва й отвръщам, излезе и остави вратата отворена: дори и враждебно, присъствието ми й бе необходимо. След миг се върна и отново ми нахвърли картината на отношенията си със семейство Пюибаро през последните две години, като във всичко намираше повод да се похвали освен в последната им среща при болната Октави. Дано само господин Пюибаро не си въобрази, че дребната им разправия този ден е влошила състоянието на болната. Тя се опитваше да ми разкаже всички подробности от тази свада и се мъчеше да си припомни точните думи, които бе казала. Слушах я със студена учтивост, но не проронвах нито думица на одобрение или утеха.

Най-сетне тя не издържа и ме помоли да се върна сам на улица Мирай: господин Пюибаро щял да ме приеме и да ми съобщи часа на погребението. Но колкото и да настоявах, портиерката не ме пусна да се кача, затова отидох в църквата „Сент Елеа“, където научих, че нямало да отслужват молебен, а само щели да прочетат последна молитва над мъртвата на другия ден в осем часа.

Когато отидохме, се оказа, че не сме сами, както предполагаше мащехата ми. Бяха дошли много бивши ученички на Октави и повечето от учителките в църковното училище. Почти всички плачеха и атмосферата бе тъй наситена с молитви, че просто ги усещах физически. Господин Пюибаро, облечен във вехтото си черно палто, което носеше някога зиме в училищния двор, стоеше изправен, без да коленичи, без да плаче, а лицето му бе тъй бяло, колкото навярно и на Октави в дървения ковчег. Той като че не забелязваше никого и можеше да се допусне, че в държането му към нас няма нищо враждебно; ала на входа на гробищата той сякаш не видя протегната ми ръка и тутакси отдръпна своята. Мащехата ми пък изобщо не понечи да се ръкува, защото той само се поклони пред нея, без да я погледне и без да подаде ръка.

След вечеря тя отново ме сподири в стаята ми и ми каза, че се страхувала да не би господин Пюибаро да се поддаде на бунтовни настроения и съжалявала, че не може да се добере до него, за да го склони към примирение и покорство. Възразих, че враждебното му отношение към нас съвсем не означава, че изпитва същите чувства към Бога, и коварно добавих, че след като е съпруг на светица, мащехата ми може да остави на нея да изпрати необходимата на господин Пюибаро милост. „Светица? — повтори Брижит Пиан. — Светица?“ Тя ме погледна не с гняв, а със слисано внимание, повъртя се около масата и най-сетне се оттегли, като отнесе със себе си за през нощта допълнително смущение и тревога.

През следващите няколко дни тя не се опита да се види с вдовеца, но продължи да го подпомага без неговото знание със съучастието на сестрата болногледачка. Мишел се върна в „Сакре-Кьор“ и ние отново заживяхме насаме с моята мащеха — загрижена да ми се хареса, внимателна до покорство — сякаш за нея нямаше друга човешка подкрепа освен това объркващо безупречно дете.

Както ми предложи абат Калу, писах още от Ларжюзон на графиня Мирбел с молба да ме уведоми какво става с Жан. Намерих отговора й в Бордо: писмо, в което всяка дума бе претеглена така, че да омаловажи случилото се: „Скъпи приятелю, не се учудвам, че се безпокоите за Жан и че слуховете, които се носят в селото по негов адрес, са ви направили впечатление. Когато дойде при нас, самият той много се учуди и смути от целия този шум, който се вдигна около неговото заминаване. Най-виновни за това са аптекарят и абатът — те са насъскали цялото село и ако първият поне привидно има някакви извинения, то вторият прояви недопустими за един свещеник несъобразителност и невъздържаност още повече, че се смята за възпитател! Казах му го, когато отидох да му върна взетите на заем от сина ми пари, за които злите езици разпространиха някаква приключенска история, на която, надявам се, изобщо не сте повярвали. Абатът не можа нищо да отвърне на моите обвинения, може би прекалено остри, защото идваха от майчиното ми сърце…“ Много след това разбрах каква възвишеност имаше в това мълчание: абат Калу би могъл с една дума да смаже жената, която го оскърбяваше, защото тя не знаеше, че синът й е мръзнал цяла нощ под прозореца на ханчето в Балоз и едва не умря от това, което бе видял с очите си и чул с ушите си и което му бе нанесло рана за цял живот. Накрая графинята ми пишеше, че Жан щял да завърши годината в Англия и тъй като преди пътуването щял да прекара няколко дни в Бордо, се надявала, че няма да му забранят да дойде да се сбогува с нас.

Доста се обърках и се двоумих какво да правя с това писмо. Трябваше ли, както бях обещал, да го изпратя на абат Калу? Наложи се за малко да наруша резервираното си държане към мащехата ми и да я помоля за съвет. Освен това ми се искаше да видя как ще реагира. Но тя пак ме изненада: очаквах, че ще започне да вини свещеника на Балюзак. Но тя заяви, че не трябвало излишно да наскърбяваме един тъй изстрадал човек; и тъй като писмото щяло да му бъде необходимо, ме посъветва да му го изпратя, като същевременно го уверя, че никой у дома не вярва на твърденията на графинята. Доколкото си спомнях, мащехата ми за първи път променяше така мнението си. Когато писах на абат Калу, не забравих да наблегна на тази невероятна промяна с ирония, която не се хареса на свещеника. Получих отговора му след седмица: възпроизвеждам го тук с преклонение и любов и мога да кажа, че след като го прочетох, вече не бях същото момче.

„Мой мъничък Луи, не Ви писах веднага, защото от Балюзак са пратили писмото Ви при брат ми, където живея засега. Няма да Ви говоря със заобикалки, момчето ми. Вие прекалено добре знаете какво се случи, за да се опитвам да Ви заблуждавам. Вече не съм свещеник на Балюзак и дори получих заповед да напусна незабавно енорията и да се оттегля при роднините си. Изпаднал съм в немилост, ако не се лъжа, и дори в нещо по-лошо от това, което означава тази дума. Фамилията Мирбел и старият Воайо единодушно ме посочиха като виновник за скандала. Освен това краткото писание, което госпожа Брижит ми оказа честта да ми посвети и което главните викарии пазеха при тях, предвещаваше точка по точка всичко, което се случи. Събитията придадоха голяма важност на строгата и впрочем забележителна критика, която Вашата мащеха прави на моя характер и склонности. Казвам това без ирония, мой малък Луи, и трябва да Ви призная, че Вашата не ми се понрави. Не вярвам в случайността, навярно разбирате. Не мисля, че всички предсказания на госпожа Брижит се сбъднаха само по някакво съвпадение. Не бих казал, че тя тълкува винаги правилно фактите и подбудите в действията на другите; но има някаква дарба да предугажда скритото зло. Може би ще я учудя, ако я уверя, че по различни пътища сме допуснали една и съща грешка: и двамата — тя с разума, аз със сърцето — решихме, че ни е позволено да се намесваме в участта на другите. Несъмнено най-същественото в нашата служба и дълг на всеки християнин е да проповядва Евангелието; но това не значи, че трябва да се опитваме да променим ближния по наш образ и подобие и според нашите виждания; защото ние самите не можем и не правим нищо друго, освен да вървим пред божията милост както кучето предхожда невидимия ловец; и успехът ни е толкова по-голям, колкото по-внимателно, покорно и гъвкаво претворяваме волята господня и пренебрегваме нашата. По отношение на мен госпожа Брижит е съвсем права. Именно невъздържаността и несъобразителността, в които ме вини и които — цитирам изумително точните й думи, — изразени до такава степен, и то у един свещеник, могат да причинят по-страшни бедствия и от най-пагубната страст, именно те ме тласнаха към една дръзка, неподготвена и очевидно непредпазлива намеса. О, това несъмнено е послужило на провидението, защото такава е любовта на нашия Господ-бог, че той обръща всичко в най-голямо благо за тези, които обича. Но по щетите, които се нанасят на това, което считаме за своя апостолска мисия, ние можем да измерим колко много непризнати интереси и тайни щения се намесват в нея и които впрочем осъзнаваме съвсем смътно и затова именно трябва изцяло да се уповаваме на милосърдието на Бога.

Мой мъничък Луи, всичко това навярно ще ви се стори много неясно; ще си поговорим отново след няколко години, ако дотогава Бог не прибере при себе си своя ненужен, но и опасен служител. А дотогава си позволявам да ви посъветвам следното по отношение на госпожа Брижит: съвсем не бива да се подигравате на това, което става в душата й понастоящем; не мислете, че изпитанието й е леко. След като цял живот е виждала само добрата страна на своите постъпки, те изведнъж й се явяват едновременно в друга светлина, обърнали към нея ужасяващото си лице. Когато Христос ни отвори очите и нашите действия отведнъж ни заобикалят и ни притискат, ние ги гледаме със същите очи, с които прогледналият слепец от Евангелието съзерцавал хората и те му се стрували «като крачещи дървета». Но бих искал госпожа Брижит да разбере това, в което аз самият съм убеден в сегашното си низвергнато положение, по-лошо, отколкото можете да предположите: защото нито една клевета не ми бе спестена. Хората мислят какво ли не — и в архиепископството, и другаде. Мога да кажа, че на прага на старостта изгубих изцяло скромната си човешка чест и допуснах да поругаят в мое лице този Исус, който ме бе белязал със своя знак. Роднините ми са наскърбени и ядосани от срама, който им навлякох, да не говорим, че ги притеснявам и материално. Най-малкият ми племенник ми отстъпи стаята си и сега съм при брат си. Всички се държат много добре с мен, разбира се, но снаха ми твърде често ме пита какво смятам да правя по-нататък; а не зная какво да й отговоря, защото наистина вече никому и за нищо не съм нужен… Ах, сега вече не мога да греша: изправен съм пред моя господ по-голям, по-лишен от достойнства, по-обезоръжен от когато и да било. Ето, може би това състояние трябва да пожелаем на хората, чиято професия е да бъдат добродетелни, ако смея така да се изразя. Почти неизбежно професионално добродетелните преувеличават стойността на постъпките си, сами стават съдници на своето извисяване и при сравнение с другите добродетелта им ги замайва. Бих искал в сегашното си изпитание госпожа Брижит да бъде уверена, че е на път към голямо откритие…“

Навярно някои ще сметнат, че като разкриваше така душата си пред едно седемнадесетгодишно дете, абат Калу доказваше, че съвсем не си бе взел поука, що се отнася до преценките. Не посмях да предам писмото на мащехата си, макар че тя вече не се опитваше да ме заблуждава и аз живеех в непоносимата атмосфера на нейното терзание. По това време един незначителен седмичник, „Ла Батай“, който съществуваше само благодарение на скандалните истории, публикува злъчни статийки за „отвличането на жената на аптекаря“. Учудих се, че Брижит ме молеше да й купувам всяка седмица този долен вестник, който тя самата не смееше да купи, нито да поръча на някой слуга, и не разбирах каква наслада може да й доставя такова четиво, докато не научих в училище, че господин Пюибаро бил секретар в „Ла Батай“ и читателите с право, или не, му приписваха всички антирелигиозни отзиви, публикувани в него.

Всяка събота присъствувах на това четене, което заемаше цялата вечер и което навярно Брижит Пиан възобновяваше през нощта, за да проникне по-добре в падението на една душа, която според нея сама бе тласнала към бунта, към отчаяната омраза. Децата и юношите обикновено не обръщат внимание на физическите промени у възрастните, с които живеят. Но аз виждах как Брижит Пиан от ден на ден се топи; виолетовата нощница се вееше край тялото й, сякаш дебелата мазна змия на сплетените й коси се хранеше от плътта й. Най-странното бе, че след няколко месеца господин Пюибаро не само щеше да напусне редакцията и да се уедини в манастира в Сетфон, но щеше да остане там за постоянно и да надене послушническо расо, като по този начин изпълни онова, което мащехата ми открай време му бе предрекла; отново предвижданията на Брижит Пиан съвпадаха с волята на провидението… но тогава тя не можеше да се надява на този неочакван изход; и ако мислите й се откъсваха понякога от вероотстъпника, завъртаха се покрай другите й жертви: съпругът й, Октави, които може би щяха да бъдат живи, мислеше си тя, ако не бяха срещнали Брижит Пиан. Мислеше и за Мишел, за Жан, за абат Калу, когото бе издала…

Нещо, което остана неясно за мен, е това, че в тази криза тя би могла да потърси упование при духовен наставник. Ала аз не познавах нейния и изобщо не бях сигурен, че има. Струва ми се впрочем, че по времето на нейната слава и духовно издигане, когато още нищо не предвещаваше, че някой ден ще бъде обладана от всички тези бесове на угризението, тя не прибягваше тъй често към причастията, както можеше да се очаква от толкова набожна жена. През детството ми спорът около честото причестяване, избухнал два века и половина по-рано, още продължаваше. Днес няма набожни християни, които да не се причестяват колкото може по-често; но преди четиридесет години страх и трепет изпълваха душите пред въплъщението на божията любов, която, в духа на янсенистката традиция те смятаха за безпощадна.

Сигурен съм само, че тази година, когато започнаха велики пости и наближи Великден, страхът на Брижит Пиан се превърна в ужас. Една вечер тя влезе в стаята ми, без да чука. Вече си бях легнал, четях „Доминик“^[1] и вдигнах към натрапницата поглед, все още замаян от въображаемия свят, от който ме изтръгна.

— Не спиш ли? — попита ме Брижит плахо и умолително.

Тя виждаше по лицето ми, че ми е неприятно да ме безпокои. Ако не бях в леглото, навярно щях да уловя глава с ръце, да си запуша ушите и да се наведа над книгата в поза, обезсърчаваща всеки. Но под завивките се чувствувах обезоръжен.

— Слушай, Луи, искам да те помоля за един съвет… Ще ти се види странно, но понякога човек не вижда ясно нещата. Кое според теб е по-лошо: да покажеш неподчинение към църквата, като не се причестиш на Великден, или да приемеш причастието, без да си достоен?… Не, не бързай да ми отговаряш; хубаво помисли. Припомни си какво иска да каже свети Павел, когато говори за тези, които не разпознават плътта на Спасителя…

Отговорих, че няма какво толкова да се мисли и дилемата не съществува, защото е достатъчно да признаем грешките си на някой свещеник, за да си възвърнем божията милост…

— За теб може да е така, мой малък Луи, за едно детско сърце е така, разбира се!

Тя тежко се отпусна на края на леглото. Ето че се настани. Уви! Явно трябваше да се откажа от компанията на „Доминик“ и да изслушам тази подплашена старица.

— Първо, греховете трябва да са прости, отчетливи, лесно определими, да могат да се съберат в едно определение. Но как искаш да обясня на един свещеник терзанията, които ме преследват? Какво ще долови той от моите отношения с баща ти, със семейство Пюибаро, с господин Калу, с Мишел? Три пъти опитвах вече: обърнах се отначало към един свещеник и двама монаси: доминиканец и езуит… и тримата видяха в мен само онези придирчиви жени, от които изповедниците бягат като от чума и срещу които използуват най-подходящото оръжие, за да засилят страха им, като си дават вид, че не вземат на сериозно онова, в което се самообвиняват. И те излизат от изповедалнята убедени, че не са били разбрани и следователно не са могли да получат опрощение за вина, която свещеникът не е доловил… Е да, и аз страдам от тази болест — добави тя внезапно след кратко мълчание. — Но най-важното е да зная дали с право съм придирчива: това, че понасяме това изтезание, означава все пак, че то не може да произтича от въображаеми прегрешения…

— В такъв случай — прекъснах я аз нетактично, — значи, не става въпрос за придирчивост, а за угризения.

— Ти сложи пръст в раната ми, Луи. Опитваме се да се успокоим, като използуваме по-меки думи; съвсем вярно е, че не се самообвинявам, а имам угризения, да, угризения. Но това, което ти от пръв поглед разбра със своя бърз ум, на който се възхищаваше клетият господин Пюибаро, не се надявам да обясня на тези неопитни хора, за които греховете са лесноопределими постъпки и които не разбират, че понякога може да се отрови цял един живот, че злото е многообразно, невидимо, неразгадаемо и въобще неизразимо, буквално неназовимо…

Тя престана да говори, седеше върху мен, чувах как диша тежко.

— Хрумна ми нещо — казах аз (обзе ме познатата възбуда: изпитвах я още когато господин Пюибаро ме разпитваше като оракул и исках да го заслепя с неочакван и умен отговор). — Вътрешният мир може да ви върне само свещеник, който не само ви познава от дълги години, но и знае всичко за събитията, заради които се измъчвате. Да — натъртих аз, докато тя ме гледаше с настойчивостта, с която тежко болните гледат лекаря в устата, — абат Калу предвижда всичко, той ми описа в последното си писмо болестта, която ви измъчва. Придирчивост или угризения, думата поне няма никакво значение: той ще ви даде опрощение съвсем основателно.

— Абат Калу? Сериозно ли говориш? Да му се изповядам след всичко, което му сторих…

— Именно след това, което му сторихте.

Тя стана и закрачи из стаята. Когато простена, че никога не би могла, аз подхвърлих:

— Ще бъде тежко, несъмнено, но заслугата ви ще бъде голяма.

При думата „заслуга“ тя вдигна глава.

— Това би било непосилно за повечето хора, но за вас…

Тя отново се изправи:

— В края на краищата… — прошепна — ще трябва да го потърся при роднините му… Но той имаше ли право да изповядва? — питаше тя. — Да, сигурно, в предела на епархията…

Отново започна да снове насам-натам. Нарочно се прозях шумно и се сгуших под завивките.

— Заспиваш ли, мой мъничък Луи? Ох, ти можеш да заспиш, щастливо дете.

Наведе се: попуканите й устни докоснаха челото ми.

— Признайте, че ви дадох чудесна идея — казах самодоволно.

Тя не отвърна, още обмисляше. Изгаси лампата, но щом излезе и затвори вратата, аз запалих и „Доминик“ отново ме отнесе далеч от тази жена.