Франсоа Мориак
Фарисейката (3)

III

Наетата в Лангон каляска спря пред градината на абатството. Полковникът слезе пръв. От току-що привършения обяд червените жилки по бузите му причудливо изпъкваха, а белегът се открояваше съвсем бял. Кепето му бе леко килнато наляво. Дългото до кръста светлобежово палто, което той наричаше „моето яке“, бе закичено на ревера с увехнала розова пъпка. Платненият кариран панталон плътно прилепваше по кокалестите му щъркови крака. Носеше бели гетри.

Жан, натоварен с куфар и сак, закрачи подире му из градината, където не можеше да се стъпи от зеленчукови насаждения. Абатството бе обкръжено и сякаш притиснато отвсякъде с картофи, фасул, домати и всякакъв друг зеленчук. Тясната пътека, оградена от френско грозде и праскови, водеше до ниска порта, над която бе прикачен кръст, издялан от сърцевината на бъз.

Нито племенникът, нито чичото подозираха, че през прашното прозорче на приземния етаж ги следи нечий поглед. Абат Калу изчака да потропат с чукчето и отиде да отвори. Беше с една глава по-висок от чичото. Синя градинарска престилка покриваше расото му. Небръснатата от няколко дни брада пълзеше по бузите му чак до скулите. Имаше ниско чело, сини детски очи, широк, вдлъбнат на върха нос и хубави зъби, ала отначало Жан дьо Мирбел забеляза само огромните му широки и космати лапи.

— Водя ви питомеца, господин свещеник. Предупреждавам ви, че не ви правя кой знае какъв подарък. Хайде, кажи „добър ден“ на господин свещеника, не се май. Да не става нужда да ти повтарям. Не си показвай веднага рогата!

Жан стоеше с наведена глава, с барета в ръка, ала не проронваше думица.

— Същински пън! Нищо, дори се радвам, господин свещеник, че от самото начало ще разберете с какво дете ще си имате работа. Трябва бой да яде, за да каже „добър ден“!

— Има време, ще се опознаем — отвърна свещеникът.

Гласът му бе студен, безстрастен. Без повече приказки той ги заведе на втория етаж да им покаже стаята на момчето: белосана таванска стая, оскъдно мебелирана, но много чиста, която гледаше към старата църква с гробището и към долчинката, където зад боровете се спотайваше речицата Сирон, приток на Гарона — само нежнозеленият цвят на елшаците подсказваше отде минава.

— Спя и работя точно отдолу. Разделя ни само подът. Дори диханието му ще чувам.

Папският гвардеец го увери, че това съвсем няма да е излишно, защото този тарикат „не бива да се изпуска из очи ни денем, ни нощем“. Когато се върнаха в хола, както свещеникът наричаше просторната стая на приземния етаж, мебелирана с маса и четири кресла и облепена с плесенясали тапети, полковникът подшушна на абата:

— Искам да говоря с вас насаме. А ти върви в градината, докато те повикаме… Хайде, марш!

Ала свещеникът се намеси с кроткия си глас:

— Простете, полковник, но искам той да присъствува на нашия разговор. Това е част от моята система, моля да ми имате доверие. Важно е детето да разбере в какво го упрекват и какво трябва да поправи.

— Предупреждавам ви, че това може да има лоши последици… Вие не го познавате. Ще се чувствувам по-свободно…

Полковникът недоволствуваше, ала абатът не искаше и да чуе. И тъй, Жан остана насред хола, вперил очи в чичо си.

— Как да ви обясня, господин свещеник? Пън, по-ясно от това не може да се каже. Непоправим, няма друга дума: не-по-пра-вим! — повтори той пискливо.

Не, не намираше друга дума. Като повечето хора, които се смятат за необикновено силни, той имаше беден речник и запълваше тази липса с мимики, клишета, викове и ръкомахания.

— Би предпочел да го убият, господин свещеник… Понякога се предава, ала само за да не яде пердах. Съвсем не е глупав, хитрува… Но не си пише домашните, не си учи уроците…

— Какво обича? Искам да кажа: какви са му интересите?

— Какво обича?

Полковникът като че ли се смая.

— Всъщност какво обичаш? Да не вършиш нищо? Да, разбира се! Нещо друго? Хайде, казвай!… Ето, виждате ли какъв е? Отговаряй, че ще те пребия.

Господин свещеникът задържа надвисналата ръка.

— Недейте, аз ще науча какви са интересите му.

— Интересите му? Какви ги говорите, господин свещеник? Всъщност разбирам какво искате да кажете… И той ще изучи вашата система, която, предполагам, е съвсем проста — додаде той и смигна. — С непокорните коне не можеш да се справиш другояче освен с камшика и шпорите, това знам аз… А неговото непокорство го води и до други неща. Бих искал да ви ги доверя насаме…

Лицето на Жан стана пурпурночервено. Тъй ниско сведе глава, че се виждаше само темето му.

— Трябва ли да добавям, че говоря в качеството си на настойник от името на графиня Мирбел, майката на този злосторник, и ви давам пълното право да използувате всички средства, които ви се сторят уместни, за да го вкарате в пътя. Никакви задръжки освен здравето на детето, разбира се.

— Разбира се — повтори свещеникът, без да изпуска от очи засраменото лице на момчето.

— Сетих се, нали преди малко ме питахте за интересите му… Обича да чете… И естествено, търси най-лошото… В това отношение трябва да го държите изкъсо. Вече си има собствени идеи!… Няма какво повече да ви обяснявам! О, той винаги е толкова мълчалив, но когато започне да ти отговаря, не можеш да го спреш. Ще повярвате ли, че на Великден се осмели да твърди пред господин Талазак, нашия свещеник, че ако министърът Комб^[1] е действувал по съвест, убеден в необходимостта от разтурянето на конгрегациите, той не само не бил виновен, но дори бил заслужил божието благоволение.

— Така ли твърдеше?! — попита свещеникът с интерес.

— Да… Какво ще кажете? А? И нищо не успя да го разубеди — нито доводите на господин Талазак, нито негодуванието на дамите, нито това, че накрая го натупах.

— Наистина ли мислиш така? — повтори абатът, вперил замислен поглед в това затворено настръхнало лисиче, което сякаш търсеше пролука да избяга.

— Ако знаете някаква тайна да му дойде умът, всички Мирбел ще ви бъдат благодарни. Защото представете си, господин свещеник, името ни, богатството ни, бъдещето ни зависят от този малък негодник. Той казва, че по-скоро ще пукне, отколкото да изкара школата в Сен Сир^[2] или да се запише доброволец в армията като всички нас. Пък и много е изостанал. Не може да влезе в което и да било училище. И има нахалството да заяви, че нямало да работи, не желаел да върши нищо и дори и за именията си нямало да се грижи. Вижте го, не отрича, хили се. Не се хили така, Ще те цапна!

Жан се бе отдръпнал до стената. Усмивката му оголваше остри, бели, криви кучешки зъби. Вдигна ръка да се предпази с привичния жест на често бито дете.

— Не се горещете, полковник — каза свещеникът. — Сега това е моя работа. Можете да си заминете със спокойна съвест. Ще ви държа в течение, госпожа графинята също. Впрочем и малкият ще ви пише.

— Има да взема!

Това бяха първите думи, които излязоха от устата на Жан.

— Довиждане, момчето ми — каза чичото. — Оставям те в добри и яки ръце — додаде той, като стисна огромната лапа на свещеника. — Разправят, че вече са постигнали отлични резултати…

И избухна в своя пронизителен смях, който стряскаше околните. Свещеникът го изпроводи до каляската.

— И най-вече не го щадете — заключи полковникът и подаде на абата плик за разноските на първо време. — Той не е госпожица, яка му е гърбината. Не се бойте от нищо, аз съм на ваша страна. И не обръщайте внимание на това, което може да ви пише снаха ми. Аз съм глава на семейството, аз разрешавам.

Свещеникът се върна в салона, където Жан стоеше прав и неподвижен. Когато абатът се приближи, той отстъпи и отново вдигна ръка, сякаш да се предпази от удар.

— Ела да ми помогнеш да сложим масата — каза свещеникът.

— Не съм ви слуга.

— Тук всеки слугува на себе си. Мария се занимава с готвенето, но тя е на седемдесет и една години и има ревматизъм. Искам да сложиш своя прибор. Аз никога не закусвам следобед. Твоят приятел Луи Пиан и сестра му ще дойдат с велосипед. Всеки миг ще пристигнат.

Той отвори вратата на трапезарията.

— Сладкишът и сливите са в бюфета, там има и начената бутилка бадемов сироп. Ако искаш вода, сипи си от стомната в килера… До довечера, моето момче. А, и още нещо: знаеш, че кабинетът ми се намира точно под твоята стая. Там има много книги… Може да не са от тези, които ти се нравят. Но ако хубавичко се поразтърсиш… Е, порови, ако ти се ще. Няма да ми пречиш.

Жан чу тежките стъпки на свещеника по дървеното стълбище, после на горния етаж проскърца стол. Сетне настана тишина: щурци, кукуригане на петел, бръмчене на мухи.

— Ако си мисли, че ще ме прикотка, ако си въобразява, че ще ме изиграе…

Въпреки това побутна вратата на трапезарията и усети миризмата на сладкиша. Стаята бе по-добре мебелирана от другите: имаше старинен стенен часовник, продълговат бюфет в стил Луи-Филип, лакирана маса от черешово дърво и плетени столове. Изпълваше я свежият дъх на плодове. През остъклената врата се виждаха ниските покриви на обора и стръмни ливади, осеяни с копѝ сено.

Някой ще попита: отде знаете за всички тези събития, на които не сте присъствували? С какво право възпроизвеждате разговори, които не сте чули? Всъщност аз надживях своите герои, от които мнозина изиграха важна роля в живота ми. Освен това обичам да запазвам всякакви книжа и извън интимния дневник на господин Пюибаро пазя и бележниците, които Мирбел намери сред вещите на абат Калу след смъртта му. В момента например гледам пред себе си писмото, което абатът препрочиташе, докато в трапезарията Жан обикаляше край масата и се бореше с изкушението да си вземе една слива. През това време ние със сестра ми Мишел бързо въртяхме педалите по белия прашен път от времето преди асфалта… (Във Валандро се разминахме с граф Дьо Мирбел, който се връщаше със своята каляска, килнал кепе, кръстосал крака, и Мишел забеляза белега и увехналата роза на бежовото палто…)

Разбира се, използувах правото си да подредя тези факти, да организирам тази действителност, която още живее в мен, която ще побеждава годините, додето имам сили да си спомням, и ще умре едва когато издъхна. Ако поизглаждам разговорите, то в писмото на графинята, подписано с остър почерк и синьо мастило „Ла Мирандийоз-Мирбел“, което абат Калу получи два дни, преди пристигането на Жан, няма да променя нито сричка:

„Господин свещеник,

Осмелявам се да се обърна направо към вас, защото научих от господин Байо, че възпитателните ви методи се различават от представата, която има за тях граф Адемар дьо Мирбел, моят девер. Благодаря на бога, че той не се сети да посети семейство Байо и се задоволи със славата ви на укротител на трудни деца, на човек, който «знае да ги стяга», както сам казва. Аз не се поколебах и макар да бе трудно да се добера до тези бивши аптекари, чиито прадеди са били слуги на моите, се свързах с тях и бях възнаградена, защото сега зная кой е насреща ми и до каква степен мога да ви се доверя. Господин свещеник, много е важно да сте в течение на някои подробности, които ще ви помогнат да си обясните характера на бедното ми дете: първо, трябва да знаете, че любовта му към мен далеч надминава обичта, която момчетата на неговата възраст обикновено изпитват към майките си; Жан е убеден, че аз не му се отплащам със същата нежност; смята, че го преценявам според това, което чичо му ми говори за него, и трябва да призная, че на пръв поглед има право — отстрани погледнато, аз сякаш безропотно го изоставям и го предавам в ръцете на този палач. Простете за израза, господин свещеник, но като видите графа, ще ме разберете.

И ето че трябва да направя едно признание, което отправям към свещеника — човека, който дава опрощение. Не мога да сторя нищо против волята на девер си, първо, защото по завещание той има пълни права над сина ми; ала най-вече защото ме държи в ръцете си. На смъртно легло моят мъж му връчи документи, които ме злепоставят в много отношения. Не бих казала, че съм виновна, господин свещеник, защото винаги съм действувала по съвест и пълноценно съм се ползувала от своите женски права. Но признавам, че бях непредпазлива и всякакви хитрости и пресметливост ми бяха чужди. Съвсем лесно можех да измамя мъжа си, и то с пълно право. Ако знаете колко страдах като млада, какви изпитания понесох заради неговата изобретателна ревност, в какво уединение живеех и колко лесно бе да ме подложат в усамотения замък в Арманяк на потайни мъчения и ненаказани отмъщения, за които може да се създаде цял роман и дори се чудя дали да не ги напиша; защото аз мога да пиша и тъкмо това ме погуби. Адемар държи в ръцете си няколко мои злополучни писма до един човек, които за жалост не унищожих, след като той ми ги върна. Там, подтикната от демона на литературата, описвам доста образно чувствата си, а хората никога не прощават на една жена такава откровеност, макар че иначе са склонни да извиняват подобни изживявания.

Сега знаете всичко, господин свещеник. Въпреки че вече не вярвам в тайнството на религията, аз продължавам да вярвам в добродетелността на нейните служители, както и в тяхната дискретност. Не можех да премълча това. Адемар се разпорежда с Жан само защото съдбата ми е в негови ръце и ако протестирам, ще ме погуби. Това ще ви даде известна представа за него: от страх, че не ме държи достатъчно изкъсо, иска да се ожени за мен; блазни го и богатството ми, което съвсем не е малко; но трябва да призная, че такава бе и последната воля на брат му, който все повтаряше, че можеш да господствуваш над жената само чрез брака. И на двамата нито за миг не им мина през ум, че една Мирбел, родена Ла Мирандийоз, може да се разведе. Адемар по своему ме изнудва: намеква ми, че ако се омъжа за него, ще вземем Жан при нас в Ла Дьовиз и ще ми повери изцяло възпитанието му, а освен това ще ми разреши да прекарвам по няколко месеца всяка година при родителите си. Навярно знаете, че госпожа Дьо ла Мирандийоз има влиятелни познати, а аз все още не съм се отказала от литературната слава, която ще ми осигури една блестяща отплата… Какво да правя? Не отказвам категорично на девер си, опитвам се да печеля време. Адемар мина шейсетте и лицето му се зачервява, като се нахрани. С неговите отклонения от режима, които великодушно ще премълча, друга на мое място би си направила сметката, ала аз съм чужда на всякаква пресметливост и може да съм вършила лудости, но никога не съм стигала до низост. След като ви дадох необходимите обяснения, смея да се надявам, че няма да ме съдите според тесногръдите принципи, които, зная, ви отвращават, а от висотата на една мъдра и човечна вяра, и няма да ми откажете милостта, която мога да очаквам само от вас. Бих искала да помолите Адемар да ми разреши да дойда при Жан в Балюзак. Няма да ви откаже, ако му пишете, че според вас това ще е добре за момчето. Кажете му, че ще ми дадете подслон при вас. А аз ще преспя в ханчето във Валандро, за да не ви безпокоя. Очаквам отговора ви с нетърпение, каквото може да изпитва само едно майчино сърце, и ви уверявам, господин свещеник, в горещата признателност, която изпитвам към вас, благодетеля на моя любим единствен син.“

Абатът взе от масата един червен молив и подчерта „ще преспя в ханчето във Валандро“. Гледам тази червена черта, едва-едва поизбледняла от годините… Дали още тогава е разбрал, че това са най-важните думи и всички останали са написани, за да се стигне до тях? Отначало така си помислих, но после осъзнах, че той не може да е имал пророческа дарба и навярно изречението е било подчертано по-късно, едва когато събитията са разкрили истинското му значение. Още тогава е разбрал обаче, че Адемар дьо Мирбел за нищо на света не би злепоставил снаха си с документи, които петнят семейната чест. А и изглеждаше доста неправдоподобно седемдесетгодишният пребогат полковник да иска да се ожени за графинята.

Господин Калу извади от чекмеджето папка, на която пишеше „Лъжкини“. Пъхна писмото в нея, затвори чекмеджето, заслуша се за миг в гласовете, които долитаха от долния етаж, в нашите смехове, в тракането на чиниите: после се облакъти на бюрото и дълго време остана неподвижен, скрил лице в огромните си шепи.