Франсоа Мориак
Фарисейката (12)

XII

Преди да излезе на улицата, гневът на Брижит Пиан се обърна отчасти срещу самата нея. Как си позволи до такава степен да загуби самообладание и какво щяха да си помислят Пюибаро? Те не виждаха като нея отвътре съвършенството й, не можеха да измерят колко високо, широко и дълбоко е то. Щяха да преценят само по този изблик на гняв, от който, право да си кажа, се срамуваше. Каква е тая човешка природа, мислеше си тя, докато се изкачваше по улица Мирай към булевард Виктор Юго, че след като си отдал живота си да покориш сам себе си и вече имаш право да се смяташ пречистен от слабостите, които те ужасяват у другите, само при вида на едно пиано можеш да излезеш извън кожата си.

Ако от плаща на съвършенството, който Брижит Пиан плетеше с ежеминутна бдителност, се измъкваше някоя нишка, тя се утешаваше, стига да няма свидетели. Ала семейство Пюибаро и особено Октави бяха последните, пред които тя би се съгласила да прояви слабост. „Ще ме вземат за начинаеща“, казваше си Брижит, която напредваше в духовния живот като в изучаването на чужд език. Беснееше при мисълта, че двамата Пюибаро нямат никаква представа за нейното извисяване през последните месеци и че външните белези на едно раздразнение щяха да я причислят към най-обикновените вярващи. Скромността на Брижит не й позволяваше да определи с точност до какви висини се бе издигнала. Но на драго сърце би се качила обратно, за да припомни на семейство Пюибаро, че и големите светици понякога са се поддавали на гнева. Беше ли светица? Съвсем съзнателно се опитваше да стане и при всяка крачка в тази насока бранеше завоювания терен. Досега не беше се намерил никой да й каже, че колкото повече се приближава до съвестта, толкова повече човек открива своята нищета и своето нищожество и поднася богу не от набожност, а единствено от необходимост няколкото вдъхновени от Провидението добри порива. Брижит Пиан вървеше по обратния път, като от ден на ден умножаваше причините да благодари на Създателя, че я е сътворил достойна за възхищение. Навремето се смущаваше от хладните си отношения с бога. Ала след като прочете, че обикновено бог подпомага начинаещите в първите им стъпки и щом излязат от калта, ги обсипва осезаемо с милости, видя в тази безчувственост, която преди я натъжаваше, явен знак, че отдавна е преминала низшите стадии на съмнителната вяра. И ето че тази студена душа величаеше своята студенина, без да се замисли, че никога, дори при първите стъпки в търсенето на съвършения живот, не бе изпитвала нищо подобно на любов и се доближаваше до своя господ само за да го признае за свидетел на бързото си напредване и на особените си достойнства. При все това, докато бродеше из потъналите в мъгла квартали между улица Мирай и Булеварда на Интендантството, крачейки по улица Дюфур-Дюбержие и улица Витал-Карл, Брижит изпитваше дълбоко неудобство, че се е принизила в очите на семейство Пюибаро. Глождеше я глухото безпокойство (което дремеше в нея, ала никога не изчезваше напълно), че не всичките й сметки са чисти и че и нея ще съдят със същата безкрайна строгост, която според нея бе присъща само на Всевишния. Понякога, особено след срещите с Октави Тронш, мълния пронизваше обгърналата душата й тъма и тя внезапно се виждаше. Откриваше с ослепителна яснота — само за миг, — че съществува и друг живот освен нейния, че има и друг Бог освен нейния. Доволството, че е Брижит Пиан, от което преливаше, отведнъж отлиташе и я оставяше разтреперана, жалка и гола на пустия бряг под безпощадното небе. Отдалеч до нея долиташе псалмът на херувимите, в който се присъединяваха омразните гласове на семейство Пюибаро. Ала това траеше само миг и тя успяваше с няколко горещи кратки молитви с проверено действие да възстанови душевното си равновесие. Тогава спираше пред някой олтар, както направи и този ден в катедралата, изчакваше да се възцари покой и боготвореше това успокоение като знак на одобрение, изпратен от невидимия господ. Ала когато се изправи пред светото причастие и отиде до клира да види иконата на света Богородица, на която художникът бе придал чертите на императрица Евгения, тя усети, че я заплашва вътрешно неодобрение: „Това е изпитание — мислеше си тя, — приемам го…“ А дълбоко в съзнанието й това значеше: „Забележи, господи, че го приемам, и не забравяй да прибавиш това примирение към списъка на моите достойнства.“ И тъй като покоят не я спохождаше, тя влезе в една изповедалня и се обвини, че била рязка, разбира се, не несправедлива (защото гневът й бе оправдан), но че не е могла да удържи законното си негодувание в границите на умереното милосърдие.

 

 

Ако на другия ден по обяд господин Пюибаро бе заварил Брижит у дома й, той щеше да види пред себе си една обезоръжена жена, готова да му даде пример на искрено смирение; смирение тя бе готова да покаже всекиму, но когато моят учител, побледнял от вълнение, попита прислужницата дали госпожата е вкъщи, научи, че са я повикали с телеграма в Ларжюзон и заминала заедно с децата: господин Октав Пиан внезапно се разболял и текстът на телеграмата бил тъй тревожен, че госпожата набързо събрала багажа и за всеки случай си взела „най-траурни дрехи“.

В смъртта на баща ми нямаше нищо подозрително. Сентис (който се бе върнал на мястото си след освобождението на Виньот) го намерил изстинал призори, проснат по очи на килима пред леглото. Като повечето селяни от Ландите Октав Пиан си похапваше и попийваше; ала откак бе останал сам, пиеше на провала, а вечерта, преди да умре, бе надминал себе си: бутилката арманяк, която бе наченал същата вечер, стоеше празна на бюрото, където обикновено пушеше лула близо до камината, докато стане полунощ.

Днес зная, че угризенията на Брижит Пиан се съсредоточаваха върху листчето хартия, за което вече споменах и за което смяташе, с право, или не, че петни паметта на майка ми. Дълго си мислех, че като напусна Ларжюзон, тя нарочно бе оставила този документ в чекмеджето, сигурна, че мъжът й рано или късно ще го открие. Явно бях отишъл твърде далеч в предположенията си. Едва днес мога да разбера пълния смисъл на думите, които моята мащеха безспир повтаряше в стаята си през дългите нощи преди погребението на баща ми, а аз с разширени от ужас очи слушах в мрачината, убеден, че Брижит Пиан е полудяла. Под проядената от плъховете врата се процеждаше светлина и бродещата й сянка равномерно я затуляше. Макар да бях по пантофи, старите дъски на пода проскърцваха. „Чакай да помисля“ — повтаряше си тя на глас. Още чувам това „чакай да помисля“, казано от човек, който иска на всяка цена да сложи в ред обърканите си мисли: тя е могла да му покаже този документ, а не го бе направила. Винаги гледаше да не го тревожи, макар да й беше лесно да унищожи култа към покойната Март. През цялото време се въздържаше. Имаше съвсем малка вероятност той да отвори чекмеджето. Можеше да се вини само, че не бе изгорила това листче хартия… но не и да подозира себе си, че той ще го намери. „Уповавах се на бога. От бог зависеше дали Октав ще отвори чекмеджето. Но дори и тогава пак от бога зависеше дали клетият човек ще разбере смисъла на този документ, дали ще му отдаде някакво значение. Впрочем нищо не доказва, че той го е разбрал. Вярно, документът не е вече в чекмеджето, а печката във вестибюла е пълна с пепел от изгорени хартии. Но той е унищожил всичко, което му оставаше от първата му жена, и този документ покрай останалото… Вече не беше на себе си, пиеше, пропил се беше…“ Това несъмнено не са точните й думи; възстанових ги по памет, имайки предвид това, което научих по-късно и което тогава още не знаех; опитах се да проследя хода на нейните угризения, ала съм сигурен само в това „Чакай да помисля“, в което обърканото й съзнание се вкопчваше през цялата нощ.

Мишел пък се правеше, че не забелязва Брижит — горката Мишел, и тя бе преследвана от угризения, угризения, които и аз споделях, които ни измъчваха дълго време, ала в залеза на живота си не откривам ни следа от тях. Въпреки дълбоката си скръб по любимия ни баща при пристигането си в Ларжюзон в навечерието на погребението Мишел се интересуваше най-вече дали ще види Жан; и след траурния обред над синовната й обич надделя и като че ли я засенчи разочарованието, че не е срещнала Мирбел на поклонението.

Понеже се боеше, че плътният креп на лицето ще й попречи да забележи Жан дьо Мирбел, тя ме помоли да я предупредя, щом се появи. До такава степен се слях с желанието й, че личните ми чувства изобщо не се намесваха в жадното любопитство, с което го търсех из тълпата селяци, които се трупаха да дават дарения. Сред тези животински лица, сред тези миши, лисичи и заешки муцуни, сред тези говежди чела, сред очите на жените, ужасяващи със своята празнота, угаснали или, напротив, живи, бляскави, глупави като на птиците — напразно търсех познатото лице, високото чело под късите чупливи коси, очите, насмешливата уста. Навярно Жан се боеше от срещата с мащехата ми, но тъй като бе прието вдовицата да не отива до гробището, се надявах, че там ще се присъедини към нас.

Бе една от онези сутрини, които започват хубаво, но скоро мъглата надделя над слабото слънце. До последната минута на ръба на гроба, докато живите като привидения в тази мъгла си подаваха лопатата от ръка на ръка и върху ковчега на Октав Пиан, който може би не бе мой баща, глухо падаха оскъдни шепи пръст, аз все се надявах, че Жан ще изникне измежду тези сенки. На няколко пъти Мишел се припозна и ме стисна за ръката. С години ние двамата преглъщахме срама си при този спомен. И все пак скръбта ни показваше колко сме обичали баща си. Днес вече негодувам против закона, на който сестра ми се подчиняваше в малкото гробище на Ларжюзон. Тя бе от онези чисти и уравновесени създания, у които инстинктът се слива с дълга и често ги подтиква да сторят това, което Бог изисква от тях.

Следобеда мащехата ми се оттегли в стаята си, където до вечерта я чувахме да крачи. Противно на всички правила нито един от нас не се появи на траурния обяд; врявата долиташе до първия етаж, където двамата с Мишел намерихме убежище. Тъй като отсъствуваха близки роднини, ръководеше го нашият настойник, нотариусът Малбек. Той дойде при нас след кафето, зачервен, едва ли не ухилен. Знаехме, че го чакат клиенти и няма да се наложи дълго да го търпим. Ако това, което пиша, бе роман, би било интересно да нахвърля портрета на Малбек, от този тип хора, които често наричат „Балзакови герои“… Но ролята, която той игра в нашия живот, се свеждаше до това да не ни освобождава от всичко, което би отклонило вниманието ни от поривите на сърцата и духа ни. Умирах от скука в негово присъствие. Трябваше да си разправям наум приказки, докато четеше документите, под които поставях инициалите си. През цялата си младост съм бил убеден (и го доказвах с държанието си), че този вид същества, с голо теме, очила и бакенбарди, тези делови хора на средна възраст, които изглеждат като гримирани, не познават сърдечните страсти и всичко човешко им е чуждо.

Щом си отиде господин Малбек и последните коли се отдалечиха, ние (най-сетне) се поддадохме на натрапчивата идея, която ни се виждаше светотатство, и досами стаята, където допреди малко лежеше трупът на баща ми, започнахме да се питаме какво става с Мирбел. Още тогава разбрахме, че нищо няма да ни спре да потърсим Жан дьо Мирбел. Гробището, където щяхме да отидем пак на другия ден, бе извън селото, тъкмо по пътя за Балюзак. Колко беше да се отиде пеш до абатството. Брижит Пиан явно не бе в състояние да упражнява какъвто и да е надзор; а смъртта на баща ни бе освободила Мишел от нейния обет.

На другия ден се спусна още по-гъста мъгла. (През гората нямаше никаква опасност да ни срещне някой. Пред отрупания с вече повехнали цветя гроб Мишел си наложи да прочете два пъти „De profundis“^[1], която ми се стори безкрайна. После с чувството, че изоставяме клетия мъртвец, ние закрачихме тъй бързо, че въпреки мъглата по челата ни изби пот. Мишел вървеше пред мен. Носеше бяла барета (нямаше друга черна шапка освен тази, която носеше на погребението). Тесният жакет очертаваше малко пълната й за тогавашните изисквания фигура. Раменете й бяха прекалено високи. Това бяха недостатъците, които съм запомнил. Но от това набито момиче бликаше невероятна сила, една всепобеждаваща жизненост.

Няколкото къщи, които образуваха село Балюзак, ни се сториха като мъртви. Те не можеха дори да образуват улица, а нямаше и нищо като площад. Само гробището делеше абатството от църквата. По-далеч се намираше новото училище; отсреща — едно ханче с бакалия, ковачницата и аптеката на Воайо, която този ден бе затворена. Две трети от енориашите на абат Калу живееха в разпръснати чифлици на няколко километра от селото. Колкото повече се приближавахме, толкова повече смущението ми се смесваше с това на Мишел. Сляхме се в едно сърце, в един дъх. Бях запретнал крачолите на черните си панталони, които откриваха черните ми траурни ботуши с метални копчета.

Зеленчуковата градина изглеждаше запустяла. „Чакай да си поема дъх, преди да почукаш“ — каза Мишел. Не направи това, което би направила днес: нямаше нито пудра, нито червило, нито чанта дори, само един джоб на полата. Повдигнах желязното чукче. Ударът отекна като в празна гробница. Изтече половин минута, после чухме как изскърца стол и някой затътри чехли. Отвори ни един призрак: абат Калу. Беше страшно отслабнал от последната ни среща на Булеварда на Интендантството.

— А! Мили дечица… щях да ви пиша. Трябваше да дойда… ала не посмях заради госпожа Пиан, нали разбирате?

Той влезе пред нас в салона, разтвори капаците. Студено наметало легна на плещите ни. И когато той колебливо ни попита дали не ни е страх да не настинем, отвърнахме, че сме се разгорещили и навярно е по-добре да се качим горе. Той се притесни, извини се за безпорядъка, после леко вдигна рамене и ни направи знак да се качим на първия етаж. Чувствувах, че Мишел напрегнато очаква да види това, което жадуваше: Жан, наведен през парапета. Може би той стоеше зад вратата, която абат Калу отвори с нови извинения:

— Леглото не е оправено. Мария остарява, а аз сутрин не се чувствувам много добре…

Какво безредие! По сивите чаршафи бяха разхвърляни книги. На камината сред купчина листи бе захвърлен поднос с остатъци от храна. Кафеничето бе оставено в пепелта на камината. Абат Калу поднесе два стола, а сам седна на леглото.

— Щѐ ми се да ви кажа, че съчувствувам на скръбта ви. Но в момента не мога да мисля за другите, в плен съм на собствената си скръб. А може би знаете къде е той? Навярно се носят слухове? Аз нищо не зная и се страхувам, че нивга не ще узная, защото семейството му няма да ме уведоми за това, как мислите! Простете, че говоря тъй объркано… Откак ми се случи това нещастие, думица не съм продумвал с някого… Тук ми обръщат гръб или пък ми се смеят…

— Какво нещастие? — попитах аз.

Мишел бе разбрала.

— Какво е станало с него? Случило ли му се е нещо?

Абат Калу взе ръката, която тя му протегна; повтори, че най-малко той може да се надява някой да му съобщи нещо… Най-сетне забеляза нашето смайване:

— Не знаете ли, че той си отиде? Не ви ли казаха, че си отиде? Утре ще станат осем дни…

И двамата извикахме:

— Отишъл си е? Защо си е отишъл?

Абатът вдигна ръце, после уморено се отпусна:

— Защо? От скука, разбира се… Тоя живот тук насаме с един свещеник, един стар свещеник… Но нямаше да му дойде наум, ако не се беше набъркал още някой… Не, нищо повече не мога да ви кажа, вие сте деца… Ах, Мишел, само вие можехте… само вие…

Никога не бях виждал човек на тази възраст, и то свещеник, да плаче. Това не бяха сълзи на възрастен. Замъглените му сини очи бяха същите, които навярно майка му е изтривала преди шестдесет години, когато му е било мъчно. И устата му бе по детски свита.

— Мислех, че съм направил всичко възможно… Трябваше да ви търся, Мишел, да ви намеря, да ви доведа насила. Но сгреших в преценката си: каква лудост бе тази кореспонденция помежду ни! Трябваше да предвидя, че няма да устоите на изкушението да пъхнете писмо до Жан в плика, адресиран до мен… Знаете ли, че по отношение на мен този случай стигна чак до архиепископството? Вашата мащеха грижливо е съчинила един пасквил срещу мен, милата женица! За щастие, оказа се, че кардинал Леко съвсем не е тъй страшен, колкото изглежда. Разбира се, негово преосвещенство ми се присмя. Нарече ме „посредник на любовта“ и цитира латински стихове. Но само за да омаловажи нещата и да ги обърне на шега. Кардиналът е строг, присмехът му е жесток, ала носи сърце, което подобава на големия му ум. Сега си давам сметка, че бе много добър към мен…

Господин Калу скри за миг лице в огромните си шепи. Мишел го попита какво трябва да направи. Той свали ръце, вгледа се в нея; усмивка озари окъпаното в сълзи лице.

— О, за вас, Мишел, всичко е съвсем просто: докато той и вие сте живи, нищо не е загубено. Знаете ли какво представлявате за него? Осъзнавате ли го? Докато аз, какво мога да направя аз? Да, зная да страдам; винаги можеш да страдаш за другите. Дали вярвам в това? — запита се той полугласно, сякаш бе забравил нашето присъствие. — Да, вярвам. Колко ужасно е учението, според което делата не служат за нищо и човек не е способен да извоюва опрощение нито за себе си, нито за тези, които обича! Векове наред всички християни вярваха, че нищожният кръст, на който ги приковаваха отляво и отдясно на Господа, осигурява тяхното и на обичаните им същества изкупление… Но дойде Калвин и им отне тази надежда; ала аз не съм я изгубил… Не — повтори той, — не!

Ние с Мишел се спогледахме: помислихме, че губи разсъдъка си, и се уплашихме. Той измъкна от джоба си голяма носна кърпа на виолетови квадрати; изтри очите си, помъчи се да овладее треперещия си глас.

— Ти поне можеш да пишеш в Ла Дьовиз, Луи — каза той. — Нормално е да попиташ графинята как е твоят другар. Разбира се, ще трябва да тълкуваш писмото й, защото няма равна на себе си в лъжите… Може вече да се е върнал там… Те не може да са отишли далеч — добави той. — Щом научите нещо, ще ми пишете, нали? А аз от своя страна…

— Няма да ви питам как се казва лицето, с което е заминал — рече Мишел ненадейно. (По-късно разбрах, че е научила от Сентис слуховете, които се носеха за Ортанс Воайо и хлапака на господин Калу.) — Не е трудно да се отгатне — добави тя смеешком.

Спомням си този смях. Свещеникът отвори вратата и вътре нахлу мъгла и мирис на дим. Заговори много бързо, без да ни гледа, с ръка на дръжката на вратата:

— Какво ви засяга това? То няма значение за вас, Мишел, защото за него на този свят съществувате само вие. Вие бяхте неговото отчаяние. Какво ви пречи — повтори той, — че друга се е възползувала просто защото е бил тук… Имайте милост към мен, не ме питайте за нищо… всъщност лесно ще разберете, всички тук само за това говорят. Дори няма нужда да ги разпитвате. Ала не настоявайте клетият свещеник да ви разказва такива неща: та вие сте още деца. Мога да си позволя само да ви повторя, Мишел, че ако някой може да спаси Жан, това сте само вие. Каквото и да се случи, не го изоставяйте никога. Той не ви е изменил, както си мислите… И на мен също не измени. Без да го питам, на стари години се привързах към него като към син. Това бащинство, което сам си присвоих, не го задължаваше с нищо. Той поруга само бога, този бог, когото аз не успях да доближа до сърцето му и който след цялото време, прекарано с мен, му е все тъй непознат както първия ден, когато се скарахте в градината, спомняте ли си?

Да, спомнях си: колкото и млад да бях тогава, за мен миналото се бе превърнало вече в бездна, в която най-обикновените спомени от детството ставаха навеки загубени радости.

Навярно онази вечер, след като е затворил вратата след нас и ние сме се изгубили в мъглата, господин Калу е написал редовете, които чета в момента:

„Нищо не показва тъй добре какви са отношенията ни с Бога от естеството на влечението ни към хората и към даден човек в частност. Ако той е изворът на всичките ни радости, на всичките ни страдания, ако душевният ни мир зависи от него едничък, всичко е ясно: ние сме възможно най-далеч от Бога, без да сме извършили никакво престъпление. Не че любовта към Бога ни обрича на безчувственост, ала тя ни задължава да изпитваме към хората една любов, която не е самоцелна — чиста любов, която е почти немислима за онези, които никога не са били в състояние да я усетят. Очаквах това дете да ми върне радостта от бащинството, което пожертвувах заради теб, мой Боже, по време на уединението преди моето ръкополагане. Как бих могъл да покоря и победя в него животинското, в което несъзнателно намирах някаква прелест? Защото по-лесно е да ненавиждаш злото в себе си, отколкото в този, когото обичаш.“

 

 

Мишел вървеше пред мен; щом понечвах да я настигна, ускоряваше крачка, за да покаже, че иска да остане сама. Крачеше с високо вдигната глава и нищо в държането й не подсказваше, че е угнетена. За мен най-важното бе да се приберем, преди мащехата ми да разбере, че тъй дълго сме отсъствували: това ме безпокоеше много. Тъкмо прекосихме вестибюла и щяхме да се качим направо в стаите си, Брижит отвори вратата на салона и ни повика: дали не сме искали да пием малко чай. Това ще ни постопли след дългата разходка. Мишел отвърна, че не е гладна, но като видя, че мащехата ни настоява, прие, за да не изглежда, че я е страх и се крие. Влязохме в стаята, където чаят бе вече готов. На лицето на Брижит Пиан не бе изписано добре познатото ми изражение, което приемаше преди да започне битка. При все това не се съмнявах, че бе отгатнала отде идем, и трудно можех да свържа нейния изморен и угнетен вид с гнева, който навярно изпитваше. Тя сама напълни чашите, намаза ни две филии, подаде едната на Мишел и едва след това ни попита съвсем естествено дали сме намерили абат Калу; Мишел кимна, но мълнията, която очаквах, не се сгромоляса.

— В такъв случай — каза Брижит с натъжен глас, сякаш поднасяше съболезнования — вие вече знаете…

Мишел наежено я прекъсна: да, вече знаем всичко, но предпочитаме да не говорим за това… и се отправи към вратата, но мащехата ни я повика:

— Не, Мишел, остани още малко.

— Предупреждавам ви, че ако ще ми четете проповед, нямам сили…

Предизвикателният тон сякаш не засегна Брижит Пиан, която явно си мислеше нещо друго. Но какво?

— Нямах желание да ти чета проповед, успокой се. Само бих искала да признаеш, че съм права, много държа на това.

С изопнати черти, Мишел се питаше отде ще налети нападението. Тя допря чашата до устните си и започна да отпива на малки глътки, което я освобождаваше да не отговаря и принуди Брижит да разкрие картите си.

— Може би ще ми кажеш, че човек не бива да очаква присъдата на хората и е достатъчно да слушаш собствената си съвест. Ала аз съм слабо същество като всички останали и ми е необходимо не, разбира се, за да възтържествувам над теб, бедното дете, а за мое собствено успокоение, необходимо ми е, за да настъпи мир в душата ми, да признаеш, че правилно видях опасността, която те заплашваше, че това момче се оказа по-лошо, отколкото предполагах, и че успях да те защитя от него по-добре и от родна майка.

Толкова бяхме свикнали всички думи на Брижит Пиан да не са случайни, че първата мисъл бе да открием докъде иска да стигне. Несъмнено тя никога не е била по-искрена, отколкото в този миг. Ала ние по нищо не можахме да разберем, че въпросът й към Мишел бе продиктуван от един страх, който след смъртта на баща ми не й бе дал нито миг покой. Тогава изобщо не осъзнавахме това. Тя очакваше да й възвърнем сигурността. И сестра ми далеч не подозираше какъв удар нанася на своята неприятелка, когато извика:

— Искате да призная, че вие бяхте по-силната? На драго сърце се съгласявам с това. Вие, единствено вие ни разделихте. Вие го доведохте до това отчаяние. Ако е погубен, то вие сте причина за неговото падение и ако аз самата…

Небето не се сгромоляса. Брижит Пиан седеше в креслото свита, за разлика от друг път. Само едва-едва повиши глас:

— Скръбта те заблуждава, моя малка Мишел… или пък не са ти казали всичко. Погубил го е не друг, а тази Воайо.

— Само с едно писмо можех да му попреча. Ако можех да говоря с него, ако не бяхте застанали помежду ни със същото ужасно настървение, което ви доведе дотам, че се опитахте да набедите абат Калу пред висшестоящите му…

Мишел се задави от ридания: за пръв път плачеше пред Брижит, сякаш инстинктивната й омраза я предупреди, че този път неприятелката й няма да се погаври със сълзите, а напротив, ще се почувствува угнетена.

— Чакай, чакай! — повтаряше Брижит със същия глас, с който я чувах да мърмори нощем. — Все пак не може да не се съгласиш с мен, че имаш работа с един нехранимайко, един злосторник…

— Злосторник? Само защото на осемнадесет години се е помамил… — Мишел се поколеба да каже „по една жена“.

— Да — натърти Брижит с такъв глас, сякаш защищаваше душевното си спокойствие за цял живот напред, — нали ти казвам: злосторник. Да оставим настрана тази жена, щом искаш. Но този богатски син постъпи като най-долен крадец и ако имаше човешко правосъдие, той отдавна трябваше да е зад решетките.

Мишел вдигна рамене. Тези думи й се виждаха нелепи, тъй прекалени, че я обезоръжаваха. Отвърна, че Брижит Пиан, както се знае, не разбира от тези работи. Ако арестуват всички момчета, които вършат такива престъпления, затворите няма да стигнат.

— Не всички момчета разбиват чекмеджетата ти — прекъсна я Брижит. — Не всички бягат със спестяванията на своя благодетел.

Тя не подхвърли нарочно тези думи, убедена, че обстоятелствата около бягството на Жан ни бяха известни. Надигна се бързо, за да подкрепи момичето, ала то я отблъсна и се сгуши до гърдите ми. Стоях прав до стената. Сестра ми мълвеше:

— Това е клевета, разбира се, някаква измислица на Виньот…

— Нима не знаехте това, бедни дечица?

Тя дълго ни гледа учудено и щастливо. Никога мащехата ми не бе говорила тъй кротко, почти нежно с нас. Възвърна увереността си: никоя майка не би постъпила другояче, принудени бяхме да признаем. Нощта бавно сменяше здрача. Само лампата осветяваше лицето на Брижит.

— Трябваше да предположа, че нещастният абат Калу не е имал смелостта да ви открие безчестието на своя питомец. Съжалявам, че бях тъй рязка, малка Мишел, и ти нанесох такъв удар. Разбираш ли сега? Трябваше да те закрилям от този злосторник. Знаех как стоят нещата. Граф Дьо Мирбел ме предупреди… твърде късно, уви! Виж, за това те моля да ми простиш: допусках да се срещаш с онова порочно момче, ето грешката ми, голямата ми грешка. Не, трябваше да се задоволявам с уверенията на господин Калу. Вярно, че и относно него се заблуждавах…

Тя взе мълчанието ни за съгласие и се поддаде на удоволствието да се отпусне, да се довери:

— Има моменти — продължи тя, — в които човек не вижда ясно нещата. Ще повярвате ли, че аз самата бях започнала да се питам… Така де, имах известни съмнения… Смъртта на баща ви ме разстрои повече, отколкото предполагате. Ние отговаряме за всички души, които бог изпречва на пътя ни. „Какво стори с брат си?“ Този въпрос, който бог задава на Каин, си зададох и аз пред тленните останки на отлетялата ненадейно душа. Внезапната смърт е белязана от нещо, от което човек потръпва… Малко по малко ме обзе страх заради всички, за които ще трябва да отговарям. Възможно е някога да съм бъркала. Бог ми е свидетел, че винаги съм се стремила към прослава на името му и доброто на душите… Каза ли нещо, Мишел?

Сестра ми поклати отрицателно глава, отдели се от стената и излезе. Понечих да я последвам, ала мащехата ми ме задържа:

— Не, остави я малко насаме с мислите й.

Мина известно време. Брижит разравяше жаравата и сегиз-тогиз някой лумнал пламък огряваше широкото й лице с ярка светлина, после всичко отново помръкваше и само челото и бледите и бузи се открояваха в падналия мрак.

— Не, по-добре да не я оставяме сама — казах изведнъж.

Излязох и се качих на втория етаж, където бе стаята на Мишел. Почуках, никакъв отговор. Отворих и помислих, че е легнала на тъмно, както често правеше. Извиках я тихо, защото се страхувах от тъмното. Ала тя не бе там. Търсих я навсякъде, от кухнята до гладачницата. Никой не беше я виждал. Излязох на терасата: невидимата луна огряваше студената нощ. Върнах се в малкия салон.

— Не зная къде е Мишел — извиках. — Търсих я навсякъде…

— Ами тогава, значи, е излязла, отишла е навярно в селото. Защо вземаш нещата така трагично, малък глупчо?

Мащехата ми стана. А щом й отвърнах с плач, че Мишел няма какво да прави в селото по това време, тя прошепна занесено, че „тия деца ще я подлудят“. Но ме изпревари и излезе на терасата. По алеята се чуха стъпки.

— Ти ли си, Мишел?

— Не, госпожо, аз съм Сентис.

Сентис — врагът, който отново бе заел мястото си и когото би било неприлично да уволни поне първите няколко месеца. Той ни предупреди, че госпожица Мишел му поискала фенер за колелото си. Помолила да предаде на госпожата, че трябвало спешно да излезе, да не я чакаме за вечеря.

— Къде ли е отишла?

— И още питаш? В Балюзак, разбира се! В крайна сметка така е по-добре — додаде Брижит Пиан, докато се връщахме в малкия салон, където бяха донесли лампа. — Тя се надява, че абат Калу ще й обясни нещата, ще ги направи приемливи… Но какво да правим! Кражбата с взлом си е кражба с взлом…

Тя прокара ръка в косите ми.

— Ах, клетото ми дете — въздъхна тя. — Какви примери имаш пред очите си на една възраст, на която не трябва нищо да знаеш за тези низости: но това е чудесен урок, Луи! Погледни сестра си: добро момиче, разбира се… Ала нищо не може да я спре да не прекоси горите в тая зимна нощ. Виж какво прави страстта от хората, виж до какво ги принизява. Обещай ми, че ти поне няма да бъдеш като другите, че няма да допуснеш да се превърнеш в животно.

Тя понечи да ме целуне, но аз се отдръпнах и седнах встрани, далеч от лампата.