Франсоа Мориак
Фарисейката (5)

V

В спомените ми първият обяд на Мирбел в Ларжюзон по нищо не се различава от останалите. Целият август бяхме неразделни. Когато той не идваше в Ларжюзон, Мишел го навестяваше в Балюзак, а аз я съпровождах, защото за нищо на света не можех да допусна да бъдат заедно далеч от мен. Най-важното нещо в живота ми бе да не се отделям от тях.

Всъщност отначало това съвсем не бе трудно. Малко бяха злочестите дни, когато те ме отбягваха, и много по-често Мишел се оплакваше от нас, момчетата, и се сърдеше на номерата, които погаждахме на „момичето“. Ние тримата не знаехме какво е съгласие: непременно или аз, или сестра ми трябваше да бъдем жертва. Едничкото ми щастие бе да закрилям Мишел от Жан и да я предпазвам от доста злобните понякога закачки. Но почти винаги, когато решавах, че са се скарали непоправимо, те внезапно се сдобряваха. Тъкмо решавах, че няма опасност да се съюзят, и се разиграваше някоя непонятна, мъчителна за мен сцена, веднъж например двамата дразнехме сестра ми с намеци за „случката със сладкишите“, която, повтаряше Мирбел, ни бе сприятелила навеки. „Какви сладкиши?“, питаше сестра ми. Споглеждахме се и си намигахме с пръст на устни и тържествено се заклевахме никога да не се издаваме пред момичето. Тичахме около нея, дърпахме я за косите и се изплъзвахме, и я дразнехме, като я удряхме с юмруци: „На̀, на̀, пукни се!“ Аз кръжах на прилично разстояние, ала Жан вихрено се въртеше край нея; като демон, докосваше я, отново побягваше… Изведнъж Мишел се втурна като котка с извадени нокти и одра лицето му. Той не посегна да се защити, спъна се, падна на тревата. Останахме смаяни; Мишел побледня.

— О, Жан, избърши се, нямам кърпа.

Ала той остави кръвта да се стича по бузата му. Мислех, че ще се нахвърли върху нея, но той стоеше и се усмихваше. Колко несвойствена бе за него тази усмивка! Сякаш Жан имаше някакви права над нея и тя над него, сякаш можеше свободно да приема тя да му причинява болка. Макар и деца, те неусетно навлизаха в онзи свят, в който ударите означават същото, каквото и ласките, в който обидите таят повече любов и от най-нежните слова. И завесата отново падаше, скриваше ги от погледа ми; оставах сам от другата страна, загубен в един свят, населен с безпътни чудовища — възрастните.

Мирбел започна да се поопитомява, ала заслугата бе изцяло на сестра ми, а не на абат Калу (поне до едно събитие от края на август, което ще разкажа, като му дойде времето). В първия ден свещеникът достигна много в отношенията с питомеца си, ала през следващите седмици не успя да напредне. „Имам си котарак вкъщи — записа това лято в бележника си господин Калу, — котарак, който влиза и излиза от библиотеката, без да докосва столовете, души книгите, промъква се в трапезарията, сяда на крайчеца на масата и започва да лочи супата… Отказа се от борбата, учи по един час дневно и в неделя идва на църква. Твърде рано му се разкрих: ненавижда моята кротост… «вашата свещеническа кротост», както веднъж с отвращение ми каза онзи младеж от Бордо… Ще ми се да няма нищо отблъскващо нито във вида, нито в приказките ми. Да, именно: нищо мазно в лошия смисъл. Защото в Христовото помазване има такава твърдост! Какъв елмаз трябва да бъдеш, за да покъртваш сърцата! Жан би предпочел да съм жесток, защото бе подготвен за това…“

Абат Калу навярно бе открил тайната на Жан, но моята не знаеше. Кой впрочем би могъл да я отгатне и да я обясни на самия мен? Не можеш да свалиш бремето от плещите на едно дете, това никому не е по силите.

Господин Пюибаро се грижеше за уроците и за душата ми с усърдие, за което съвсем не му бях благодарен. Той безкрайно ме обичаше, а понеже у дома всички повтаряха, че го обожавам, аз безропотно се включвах в тази игра. „Луи признава само господин Пюибаро…“ А всъщност, без да трепна, бих приел мисълта, че никога повече няма да го видя на този свят. Неизмеримо е детското безразличие към възрастните, дори и към най-близките. Извън Жан, Мишел и в друг смисъл баща ми и покойната ми майка за мен не съществуваше никой друг. Това, което наричаме „другите“, бяха за мен само статисти, изправени в дъното на сцената — невидим обръч от лица, сред които сърцето ми ту се късаше, ту се възторгваше в зависимост от отношенията на Мишел и Жан.

Господин Пюибаро обикаляше парка с мен и ме обсипваше със слова за възпитанието и възвисяването на духа, а аз му отвръщах с тази малко притворна учтивост, с която тъй лесно печелех сърцата, щом поисках. Бедният човек по нищо не можеше да разбере, че душата ми страда, че съм на сто километра от него, че му говоря неща, които нямат нищо общо с истинските ми мисли и чувства, и лесно, без усилие му се изплъзвах, като само привидно оставах с него — послушно и внимателно момче, което той отрупва със съкровищата на възвишената си душа.

Имах едно предимство пред него: знаех всичко за неговата история, но тя съвсем не ме интересуваше. По това време Пюибаро бе на път да се преобрази: навлизаше в светския живот. Сламената шапка бе изместила цилиндъра, сакото — редингота; но продължаваше да износва черните си панталони и колосаните ризи дори и в най-жарките дни. Все така ми говореше като църковен възпитател, а същевременно споделяше с мен много повече, отколкото е прието да се доверява на едно дете. Днес, след толкова години, когато господин Пюибаро отдавна е прах, прелиствайки неговия дневник, ненадейно започвам да се вълнувам от тази душевна борба, от тази драма, защото проблемите, свързани с нея, все повече ме занимават с приближаването на смъртта.

През първата седмица от престоя на господин Пюибаро в Ларжюзон Брижит Пиан не се отегчаваше; дните дори й се струваха прекалено кратки, за да се наслади на щастието, че помага някому да разплете кълбото на вътрешния си живот; беше убедена, че не си губи времето и върши онова, за което е призвана, сиреч, да разкрива на другите как бог гледа на тях от висината на своята вечност. Господин Пюибаро й предоставяше един съвсем благоприятен случай да покаже на какво е способна и тя бе уверена в успеха, макар че не скриваше от себе си опасността: изпитваше прекалено удоволствие, съвсем не греховно, ни най-малко, и все пак премного се радваше, че господин Пюибаро се вслушва в думите й като в оракул. Уви, съвсем привидно покорство! Доста скоро Брижит Пиан бе принудена да признае, че овчицата, с която се бе заела, бе по-непокорна, отколкото изглеждаше на пръв поглед. „Тази душа ми се изплъзва…“, каза си тя на втората седмица. И дори го обвини, че отказва божията милост — тоест нейните напътствия. Брижит Пиан имаше склонност да тласка душите към върховете, както сама се изразяваше, и се опитваше да отвори очите на господин Пюибаро за хитрините на лукавия, който използуваше смирението на една християнска душа срещу самата нея. Моят учител смяташе, че навремето твърде е надценил силите си, като е решил, че е предопределен за необикновена съдба, и искаше да се върне, докато е още време, на утъпкания от предците му път: да си вземе и той жена, да има деца и да ги храни, както птицата храни малките си. Ала Брижит Пиан знаеше, че често се налага да смъкнеш от душите маската на лъжливо смирение, зад която се крият. Тя твърдеше, сякаш сам господ-бог й бе съобщил това, че господин Пюибаро ще напусне колежа само защото отколе бил предопределен да отиде в манастир. Уверяваше, че всъщност душевната му борба идва от едничкия въпрос на чия порта да похлопа и на кой канон да се подчини.

Ала тя не само не надделяваше в двубоя с господин Пюибаро, който при това се водеше на избран от нея терен, но бе принудена и да признае, че в този случай се сблъскваше с много по-силно влияние от своето, и то на кого, боже господи! На Октави Тронш, тази Октави, която вдъхваше на мащехата ми чувство, много сходно на онова, което светските люде наричат презрение. Но Брижит знаеше, че не бива да презираме никого и че дори душата на Октави Тронш има голяма стойност в очите на бога.

Мащехата ми се учудваше, че въпреки отсъствието си Октави Тронш имаше власт над господин Пюибаро и дори много повече, отколкото в града, където се срещаха всеки ден. А това се дължеше на ежедневните писма, които той четеше с безкрайно внимание по време на закуската под зоркия поглед на госпожа Пиан. През тази раздяла лекото разочарование, което господин Пюибаро изпитваше понякога от грозното лице на Октави (колкото и да му се нравеше чисто духовното му излъчване), отстъпи пред възхищението и нежното уважение от страниците, писани от девойката всяка вечер, преди да си легне.

Тези писма, които открих сред вещите на господин Пюибаро, не мога да публикувам тук; не че не го заслужават, ала се съмнявам, че ще се намерят читатели, които да оценят очарованието на истинското смирение — смирение несъзнателно, което не познава собствения си блясък. Не мога обаче да отмина с пълно мълчание победата на Октави Тронш над моята мащеха, защото тя предизвика жесток отзвук в не една съдба.

Макар че Октави уважаваше много госпожа Брижит, от разстояние тя намираше смелост да й противостои и предупреждаваше приятеля си да не се подвежда и да се доверява само на собствената си мъдрост. Уверяваше го, че дори „същество, което далеч ни превъзхожда по добродетели, опит и божие вдъхновение, не може да замени личното ни тълкуване на божията воля, плод на нашето упование… Мисълта ми е, че е хубаво да се вслушваме в чужди съвети, стига те да не ни пречат внимателно и обмислено да се подчиним на онова, което става в самите нас. Защото бог заговаря първо душите ни, не смятате ли, приятелю? Струва ми се невъзможно силното ми влечение към вас да е против волята му; светлината е с нас и щом се опитам да се боря срещу влечението, което ме носи към нея, виждам само мрак. Успокоява ме обаче фактът, че заради вашето земно и духовно благо съм готова да се откажа от вас, с мъка, разбира се, ала почти без борба, уверена съм в това. Колкото и самолюбива да съм (а бог вижда дали е така), премного ви обичам, за да търся собственото си щастие. Толкова ви обичам, че нито за миг не бих противостояла на влиянието, което упражняват над вас в Ларжюзон, ако бях сигурна, че то е в името на вашето щастие и ако не усложняваха толкова нашия случай, в действителност тъй прост, тъй обикновен. Впрочем има нещо, в което госпожа Брижит се лъже, доколкото е позволено на едно бедно момиче да съди за това: за разлика от нас двамата тя не е осенена от една истина, а именно, че всяка плът, макар и скверна, е свята и независимо от първородния грях няма нищо по-хубаво сред тайнствата божии от раждането на едно дете. Чух я да говори за това със слова, които навярно зле съм разбрала. Ах, приятелю, как обожавам у вас обичта, която бог ви е вдъхнал към децата, към дечицата, на които трябва да приличаме, ако искаме да ни бъде отредено място в рая! Щом не можем да станем като тях, нека поне да ги създаваме. Несъмнено има и по-висше призвание… При това, струва ми се, че като ставам ваша жена, аз не вървя против повика на Христа, против повелята му да изоставим всичко, за да го следваме; защото предварително се подчинявам на божествената му воля чрез вас, любими мой, чрез тези, които ще се родят от нас… При тази едничка мисъл потръпвам от радост…“

Господин Пюибаро не ми показваше тези писма и аз усетих поражението на мащехата си само по мрачното й настроение, особено по време на ядене, когато атмосферата ставаше непоносимо тягостна.

Осъзнавах, че делата на господин Пюибаро вървят зле и че отношенията му с Брижит Пиан се влошават, ала аз самият бях твърде изтерзан, за да обръщам внимание на това. Откакто Мишел издра Жан по бузата, те като че ли сключиха съюз помежду си. Нямаше ги вече онези щастливи за мен мигове, когато приятелят ми, станал отново дете, се присъединяваше към мен, за да закачаме „момичето“. Сега при всяко идване на Жан единствената им грижа бе да останат насаме и ме отбягваха със същите хитрини, с които аз се опитвах да не ги губя от поглед. Срамувах се от нахалството си, беше ми противно и въпреки това ги сподирях на всяка крачка и се правех, че не забелязвам как раздразнено и нетърпеливо се споглеждат.

Достатъчно бе мащехата ми да ме повика, господин Пюибаро да ме задържи, за да ми върне току-що прегледаното съчинение, или просто да се отделя за миг и те изчезваха. В алеята, където допреди малко ехтеше смехът на Мишел и се носеше плътният възмъжал момчешки глас, с който приятелят ми зовеше кучето, чувах само шепота на вятъра в мокрите от бурята клони. Виках ги: „Мишел! Жан! Къде сте?“, сетне млъквах, защото много добре знаех, че дори да ме чуят, само щяха да си шушукат още по-тихо, да заглушат стъпките си, да заличат дирите си.

Не ми бе много ясно какво ги притегляше така един към друг, защото аз самият не усещах още нищо в непробудената си плът. Ревността се ражда от непоносимата болка, изпитана при вида на удоволствието, което любимото същество получава или дарява на друг. Не зная дали тогава изобщо съм могъл да си представя нещата по този начин. Зная само, че от щастието им, което се дължеше отчасти на моето отсъствие, ми идеше да плача от мъка.

Спомням си деня, когато господин Пюибаро внезапно реши да замине. По време на обяда говореше само господин Калу, който бе дошъл с Жан в Ларжюзон. Господин Пюибаро му отвръщаше, ала госпожа Брижит не проронваше нито дума. Едрото й лице бе тъй свъсено, че се чудя как не съм се изплашил. Срещу нея свит, наведен над чинията, баща ми ядеше, без да вдига очи. От двата края на масата Жан и Мишел си говореха с поглед; аз седях до господин Пюибаро и се правех, че не изпускам нито думица от това, което казваше. А в действителност за мен на света съществуваше само тази мълчалива размяна на погледи между сестра ми и приятеля ми, спокойствието на Мишел, този вътрешен мир, който я обземаше в присъствието на Жан. За нея аз бях частица от останалия свят, сиреч това, което не съществува, от небитието.

Поройният дъжд ни попречи да изпием кафето навън под дъбравата. Мащехата ми се извини, че не взема участие в разговора, оплака се от главоболие и ме изпрати да й донеса от стаята антипирин. За тези няколко минути Жан и Мишел успяха да избягат въпреки дъжда. Понечих да ги догоня, ала пороят се засили и мащехата ми ми забрани: — „Толкоз по-зле за Мишел. Ти стой тука.“

Нима не забелязваше нищо? Поведението на сестра ми би трябвало да я ужаси. Явно я занимаваше само господин Пюибаро. Главата наистина я болеше и тя се оттегли. Нямаше човек, заради когото баща ми да се откаже от следобедния си сън. Останах сам в билярдната, загледан през остъклената врата в окъпаното от дъжда поле. В салона господин Пюибаро и абат Калу разговаряха приглушено, но след малко повишиха глас и аз не изпуснах нито дума. Учителят ми се оплакваше от нетактичността и деспотизма на Брижит. Разбрах, че абат Калу го кореше за неговото малодушие и го съветваше незабавно да потегли.

„Навярно са се подслонили в запустелия чифлик“ — мислех си аз. Представях си Мишел и Жан в кухнята, където само овчарите палеха понякога огън. Цели стени бяха изподраскани с непонятни за мен рисунки и надписи, които разсмиваха Жан. Представях си как се целуват, колко ласкави са един към друг. Мишел никога не се държеше ласкаво с мен; дори когато искаше да прояви нежност, го правеше някак грубо. А Жан, дори когато бе най-мил, ми говореше повелително. Само с Мишел не беше груб. Казваше й: „Ръцете ви са студени“, и дълго ги задържаше в своите. Но с мен никога не бе ласкав. Напразно жадувани ласки! Страдах, загледан в забуленото от дъжда поле.

Господин Калу реши да се възползува, че дъждът бе поспрял, за да се върне в Балюзак. Помоли ме да извикам Жан. Напразно ударих звънеца: никой не отвърна. Тогава абатът заяви, че питомецът му е достатъчно голям да се прибере сам. Преди да се качи на колелото, той се сбогува с госпожа Брижит, която вече не страдаше от главоболие, и се разхождаше по централната алея с господин Пюибаро. Гледах ги от терасата — вървяха напред-назад и през цялото време говореше само учителят ми. Разговорът бе кратък и макар да не чух нито дума, разбрах, че се е стигнало до най-лошото. Когато мина край мен, господин Пюибаро ме погали по косите. Беше много блед.

— Утре заминавам, мой мъничък Луи, отивам да си стегна куфара.

Едва чух какво ми каза: къде ли бяха Мишел и Жан? Не се върнаха у дома дори за следобедната закуска. Постепенно гневът, ядът, желанието да им сторя зло надделяха над тъгата ми: в мен се надигаше злото, което на тази възраст вече носим в себе си, защото мъжът у нас е вече съвсем оформен, съвсем подготвен с всичките си наклонности и страсти.

Дъждът бе престанал. Крачех бързо под натежалите от росата дървета. Сегиз-тогиз някоя капка мокреше ухото ми, търкулваше се във врата ми. Бе бледо посърнало лято без песен на щурци. Да имаше в Ларжюзон някое друго момче или момиче, с което да се сдружа… Ала нито едно име, нито едно лице не ми идваше наум. На един завой видях мащехата си, която идеше насреща. Тя сложи ръка на челото ми и внимателно се вгледа в мен. Не се сдържах и се облях в сълзи, без да мога да отговоря на въпросите й.

— Те се крият от мен — изломотих най-сетне.

Тя помисли, че става въпрос за някаква детска игра.

— Прави се, че не забелязваш, така ще ги ядосаш.

— Не, не, те точно това искат…

— Точно кое?

— Ами това — настоях аз. — Да останат насаме…

Моята мащеха сви вежди:

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

Събуденото за миг подозрение се разсея: бе прекалено угрижена, в плен на собственото си терзание; но семето, което хвърлих, попадна на добра почва и рано или късно щеше да покълне.

— Не е безнаказано да отдаваш прекалено значение на другите — прошепна с горчивина Брижит Пиан. — Виждаш ли, мой мъничък Луи, питам се понякога дали не се вълнувам прекалено за тяхното спасение. Да, зная, че и най-нищожният от тях е неоценим. Бих пожертвувала живота си да спася поне един… И все пак от време на време се плаша при мисълта, че може да съм си изгубила времето (или поне така ми се струва, защото един бог само може да съди) за посредствени, да не кажа нищи създания. Ето на какво изпитание са подложени възвишените души — да се изчерпват в мрак и служба на посредствените, на нищите духом…

Последната дума просто изсвистя през стиснатите й устни. Разбрах, че за нея господин Пюибаро олицетворяваше нищите духом. Какво толкова я интересуваше в него? Обичаше ли го? А ако не го обича, казвах си аз, защо изпада в такова състояние заради него? Какво добро или зло можем да очакваме от хората, които не обичаме?

Отдалеч забелязах Мишел, седнала на стъпалата на терасата. Без да я питам, ми каза, че направили кръг с колелото и Жан заминал за Балюзак, без да минава през Ларжюзон. Навярно се бе качвала в стаята си: косите й бяха грижливо сресани, ръцете и лицето — измити. Наблюдаваше ме, опитваше се да отгатне какво изпитвам; ала аз се държах с привидно безразличие и се наслаждавах на мъката и самообладанието си.

Качих се да си легна рано с намерението да почета в леглото, но не успях: от долния етаж долиташе врявата на остър спор. На сутринта научих от Мишел, че нашата мащеха не се сдържала и избухнала пред господин Пюибаро. Впрочем и той загубил самообладание — ядосал се, че след като изложил пред мащехата ми всички доводи в подкрепа на решението си да се ожени за Октави, тя отправила взор към небето отвърнала, че отдавна чакала това изпитание и с готовност приемала жертвата, която искали от нея…

— Хайде-хайде, госпожа Брижит, съвсем не става дума за жертва от ваша страна… Това засяга само мен…

Но Брижит Пиан не искала и да чуе. Оскърбили я, ала прощавала нанесената обида. По този начин тя се противопоставяше на всички, които смятаха за свой дълг да й покажат грешките или някоя извършена от нея несправедливост: вместо да признае и да си посипе главата с пепел, тя подлагаше за плесница другата си буза, твърдеше, че е чудесно, дето тъй зле са я разбрали и несправедливо обвинили, и прибавяше нова бримка към своя плащ, изтъкан от съвършенство и достойнство, с който се замяташе от главата до петите и над който безспир се трудеше. Това държане дразнеше хората и ги предизвикваше да говорят хапливо, което госпожа Брижит наново обръщаше в заслуга пред собствената си съвест и пред бога.

И все пак тази вечер тя се поддаде на гнева, който кипеше в нея, и навярно е преминала всякакви граници, защото на закуска (която ни сервираха по-рано, защото учителят ми заминаваше с влака в осем) тя дотолкова се принизи, че в мое присъствие се покая пред него:

— Но да, държах се недостойно! — повтаряше му тя, опиянена от смирението си. — Нека и Луи да го чуе: когато смятам, че някоя душа се заблуждава и върви към гибел, не мога да се сдържам… Но прекаленото усърдие не стига да оправдае такава рязкост. Човек непрестанно трябва да обуздава своя нрав и аз покорно признавам пред вас, че моят характер е пламенен — добави тя с видимо удовлетворение. — Моля ви да ми простите, приятелю.

— Не, госпожа Брижит — възразяваше господин Пюибаро. — Не мога да допусна да се принизявате пред мен, не съм достоен за това!

Ала тя не искаше и да чуе, защото имаше намерение да извлече полза от този жест: бездруго бе започнала, нищо не й струваше да отиде докрай в това себеунижение, което принуждаваше жертвата да отвърне със същото и я издигаше в собствените й очи (още една бримка към плаща на съвършенството).

— Впрочем вие ще разберете по отношението ми към вас и Октави дали ви се сърдя за нещо. Казах ви това, което ми диктуваше съвестта. Сега всичко свърши, поверявам и двама ви на бога и отсега нататък няма да имате по-вярна приятелка от мен в новия живот, пълен с клопки, и, боя се, с изпитания.

Господин Пюибаро взе ръката й и пламенно я поднесе към устните си: какво щеше да стане с тях без госпожа Брижит? Положението на Октави в църковното училище и неговото в комитета зависеха от нея в крайна сметка: достатъчно бе да каже само една дума… Той дебнеше лицето на своята благодетелка, което изведнъж стана безизразно. Брижит Пиан забъбри неясни слова. Говореше, че трябва да се уповаваме на провидението, което нивга не ни изоставя и ни следи с любов дори в най-тежките мигове, когато се чувствуваме изоставени. И понеже господин Пюибаро си знаеше своето, тя му повтори, че нищо не зависи от нея, защото имала само един „глас“ в Съвета, също като другите членове на комитета.

— Ах, госпожа Брижит — настоя той, — вие много добре знаете, че ако вземете присърце нашите интереси…

Ала тая сутрин моята мащеха преливаше от смирение и колкото по-всемогъща я виждаше Пюибаро и я молеше да закриля него и Октави, толкова повече тя се смаляваше и й правеше удоволствие да изчезне, да се изличи.