Мартин Маринов
Булото (9)

И докато съм на две педи от екрана на телевизора, на една ръка разстояние от потресаващата гледка, я виждам: камерата снима отблизо, осветлението е изкуствено, силно. Една ръка изтрива праха от лицето й, което се появява обърнато обратно към зрителния ъгъл на оператора. Камерата се отмества встрани, за да покаже други лица и трупове изпод камарите бетон и желязо, но аз съм я разпознал. Това е НЕЙНОТО лице.

Изглеждаше мъртво и навярно беше.

Не помня кога се изкуших за пръв път от мисълта да покръстя Мария.

Вероятно когато се чувствах самотен и излишен в полумрака на църковния храм. Или когато си внушавах, че веднъж покръстена, Мария ще се избави от все по-често връхлитащите я меланхолии, причинени от отсъствието на родителите й и чувството за вина, което я преследва. Не съм сигурен, но идеята се засели трайно в съзнанието ми и не ми даваше покой. Предполагах, почти бях сигурен, че смяната на имената е твърде повърхностна козметика, за да издържи изпитанията на времето — Мария беше пред очите ми. Без приобщаване към вярата начинанието бе обречено на гибел: имена ли бяха сменяли княз Борис и султан Селим Авджи, или бяха покръствали?

Покръстването е хубава, стара история. Тя избавя от марионетното съществуване, приключва със скиталческия живот на душата и завинаги приобщава заблудения дух в семейството на вярата. Тя е блажена академия за непосветените и гостоприемен олтар, пред който винаги можеш да принесеш болката си и да измолиш милост. Приемането на една вяра е всъщност в най-висша степен видоизменение. И както е казано — мъдър облог. Няма какво да загубиш, може само да спечелиш. Ако, разбира се, такава печалба съществува.

Духовните ценности, ако не ги носиш у себе си, са недостижимо нещо. Те не могат да бъдат научени, придобити или откраднати. Но ако никога не се докоснеш до тях, обременяват съвестта както нищо друго. Гледаш, а не виждаш, слушаш, а не чуваш…

Такива наивни, но утешителни мисли подкрепяха намерението ми да покръстя Мария и бях твърдо убеден в добронамереното си решение, което всъщност трябваше да утвърди едно дезертьорство — това на Мария от родителите й и тяхната вяра.

Безмилостно нещо е принадлежността към една общност!

Непреклонна и благородна, идеята за приобщаване е всъщност най-жестоката форма на диктатура. Сега, когато оставащите дни наистина са прелюдия към неизбежния край и се надсмивам над себе си, си мисля, че всъщност точно гълъбите възпитаха у мен най-безмилостните неща, на които е способен човек. Удивително благородно прикрити под формата на стремеж към природно съвършенство.

Гълъбите… мисията, която имах…

Бях им създал условия за безгрижно съществуване и прекрасен живот.

А всъщност им бях отнел свободата. Грижех се за прехраната им.

А всъщност ги карах да се хранят с онова, което им давах аз.

Аз определях техните двойки и аз създавах поколенията им. Решавах кой мъжки с коя женска и обратното.

Лишавах недъгавите от живот и изкуствено удължавах живота на други, за да се плодят. Прекратявах съвместния живот на една двойка, за да създам друга.

Кой бях АЗ, че да коригирам природата? Да се намесвам в естествения ход на нещата, за да ги предопределям? Нима може един човек досадно да се опитва да поучава природата?

След цялото това насилие, съвсем естествено и законно, се гордеех с постигнатото. О, самодоволство, кое е по-пагубно и по-подло от теб!

 

 

Покръстих Мария на Великден, в „Успение Богородично“ — малка стара черква, покрита с плесенясали каменни плочи, рядко посещавана от оределите миряни в Троянския балкан. Младата християнка получи кръщението от ръката на отеца — внушителен, достолепен свещеник, сам по себе си проповед, целуна за пръв път кръста от ръката му и чу първата благословия в своя чест. Пролетта тържествено напираше отвсякъде и животът си беше свил уютно, топло гнездо в погледа на Мария. Мислех си, че сме надраснали човешките си индивидуалности и сме се издигнали с един милиметър по-горе, по-високо към Господа. Знаех, че ритуалът не може да узакони мигновено трансформацията и промяната в онзи миг не бе по-различна от нелеп етикет с надпис „бяло вино“, лепнат върху бутилка с червено. Но се надявах времето и общият ни живот да сторят останалото. Дори не подозирах, че това е началото на края на този живот.

И че двамата с Мария ще сме само блед белег от тази епоха.

Какво исках да направя? Да отмъстя на вековете и да въздам справедливост, вършейки нова несправедливост? Покръствайки едно невинно и посвоему нещастно същество, което Бог ми бе изпратил, за да просветли душата ми, а вместо това помъти разума ми?

Неверниците не бива да покръстват, преди сами да са повярвали!

 

 

Мислех си, че върша богоугодно дело. И че който върши богоугодни дела, изкупва и грехове.

Или само ги изкупува? А грехове…

Тежко и горко на онзи, когото Бог избере да върши богоугодни дела. Той сина си не пощади и до смърт го измъчи.

Да, грехове… дал Господ.

Какво изречение, Господи! (Трябва да се изпише с малки букви… да не се чува…)

 

 

Исинаа се върна от Турция внезапно, в края на зимата, като подранил щъркел. Никой не го очакваше — жена му и двамата му синове бяха останали в новата си родина. Селото беше почти напълно безлюдно — новите българи се бяха изселили, старите бяха на привършване. Къщите приличаха на трупове, които някой старателно беше умъртвил: зеещи външни врати, счупени прозорци като извадени очи и студ, който лъхаше отвсякъде.

Нямаше родно село и роден дом, въздухът излъчваше напрегнато терзание.

Когато го видях за пръв път, вървеше надолу по улицата — къщата му не бе далеч от моята, — под мишницата си стискаше един хляб, от който чупеше непрекъснато със свободната си ръка и лапаше на едри залъци. Отслабнал, посивял и някак изкривен на една страна, Исинаа не беше човекът, когото познавах и на когото цялото село се възхищаваше някога. Добър и работлив стопанин, заможен и почтен, в моите представи винаги е бил олицетворение на смисъла от живота. Когато приближи към мен и забави крачка, видях нещастието, татуирано завинаги на лицето му.

— Добре дошъл — поздравих на турски.

— Добре заварил — отвърна той и преглътна залъка и още нещо. От хляба под мишницата му беше останало парче, голямо, колкото се хвърля на куче да не умре от глад.

— Е, как мина… екскурзията?

— Аз не съм ходил на екскурзия, аз ходих на гости — отвърна Исинаа и глътна остатъка от хляба. Ако не се лъжа, беше облечен така, както тръгна през лятото. Като щъркелите, които се връщат в същия вид, в който отиват. Гастрольори за един сезон.

— Е, как минаха гостите тогава? — продължих аз, знаейки, че чувството за хумор ще е последното нещо, което човек като него би изгубил.

— Неканени гости бяхме ние, а неканените гости не бива да стоят дълго — отвърна и ме погледна косо — както някога, когато проверяваше дали му вярват, когато разказва нещо невероятно. Вярвах му, естествено, но не това ме интересуваше.

— Май си сам — рекох.

— Кой не е сам — каза и ми поиска цигара. Дадох му и като запали, засищайки глада си и за тютюн, Исинаа се подпря на дувара до мен. Погледна напред към себе си и вероятно не видя нищо, защото добави:

— С кого да съм. Аз не мога да разбера нещо…

— Пак ли? Какво не можеш да разбереш?

— Нито защо отидох, нито защо се върнах.

— Защо се връщаш, е по-важно, защо си заминал важно ли е още?

— И аз това се питам. Кой удари камшика…

— Кой камшик, Исинаа?

— Този, който ни подкара. И там това се питах. Ако бях по-млад, все щях да я подкарам някак си. Аз още преди да тръгна бях останал тука, на мене ми закараха само чуденето. Аслъ разходка си беше, както вие викате, екскурзия. Да си подариш добитъка и къщата и с парите да отидеш на екскурзия — това ако не е алъш-вериш… Ти едва ли помниш Идириз ага, той казваше — ако ще ти излиза име, по-добре душата ти да излезе. Какъв е човек, който мястото, дето се е родил и целия си имот, дето цял живот е събирал, разменя за една екскурзия? Ахмак. И ахмак си отива. Затова сега по-добре Аллах душата ми да вземе, отколкото да ме оставя да се чудя защо тръгнах и аз със сюрията. Младите ще се оправят. Ще си направят нови къщи там, ще забравят…

— А ти защо се върна, Исинаа?

— Аз му казвам, той пак пита. Добитъкът как тръгва, като завъртиш камшика…

— Не защо тръгна, защо се върна питам — и той знае какво питам, и аз.

— Абе, аз постоях там, поработих — пасох крави в един чифлик, патронът не беше лош човек. Храната, водата… стават. Ама спането…

— Какво спането?

— Спането не ставаше. Не можех да спя.

— Защо, Исинаа?

— Затварям си очите и казвам: спри да мислиш и спи. Спи, да те закарат мътните. Да те закарат чак към Кючук бунарджик, дето водата пада от Канарата. И от една дума отива цялата нощ.

— Кое отива цяла нощ?

— Абе кое! Когато бях момче и по цял ден се търкалях по баира като сито лисиче, това… Там гоних едно малко теле и то падна чак долу, в дерето, и умря, все това виждам. После баща ми само дето не ме уби. Ти си млад и нищо не знаеш. Ще спиш…

— Сега?

— Какво сега?

— Къщата как е? Зима е…

— За зимата аз знаех, че няма да е страшна. Преди да тръгна, огледах дупките на мишките…

— И какво разбра от дупките на мишките? Да не би да знаят каква ще е зимата?

— Е как да не знаят? Когато ги изкопаят на юг, значи ще е дълга и много студена. Колкото и малко слънце да има, ги топли по-дълго. През зимата на осемдесет и пета всичките бяха изкопани на юг, помниш ли каква беше зимата? Тази е мека, не е страшна. Но къщата… е празна.

Исинаа иска друга цигара. Мълчи, мълчи и като се дави в първото смукване, най-сетне казва:

— Празна. Празна като… джоба ми. Да е друга година по това време, да се прибера, да изгоня котката под печката и да легна на мястото й. Жена ми плете дебели чорапи и от време на време само пита:

— Вода даде ли на животните? Ако не си, да ида аз да им дам…

А аз дремя и пред очите ми пролетта — Дван кулак^[1], Джевиз кулак, Килседжика, Канарата… И Калканлиите, де да знаеше за Калканлиите… Не ме оставиха да спя, майка му стара. Аз чак къде съм, а сякаш… Като овцете, които през февруари вече сънуват тревата и не заспиват, а по цяла нощ блеят. Не съм чувал по-хубаво нещо от една сюрия агнета да блеят едновременно, а през вратата да се връщат от паша затъжени майки и бягат из двора да ги търсят, за да ги насучат. А аз стоя след тях на дворната врата и само гледам, гледам…

Отлепи се от дувара и тръгна, защото очите му поеха влага. Но сълзите му не бяха опасни — нямаше кой да ги види. Вървеше с едри крачки надолу, към къщата си, в която нямаше друго, освен разтопен сняг и замръзнали спомени.

 

 

Не вярвам някой да може да казва истината, без да засегне някого. Или да я премълчи и да се надява тя да остане скрита.

Истината е като смъртта — един ден става неизбежна.

Колко е печално това…

Или колко е възхитително? Не зная.

Думата истина ме оставя безмълвен. Тя е гротеска.

 

 

Пет дни в следващата редакция и два в Сакар тепе — това е животът ми от много години. И онова, което ги свързва — пътят между тях, — най-приятното нещо в него. Мария постепенно ме изоставя — така, както изоставя и себе си, или онова, което остана от нея. Пие много. Явно и тайно. Тайното става все по-малко, явното — все повече и по-явно.

Пътувам от Сакар тепе към града. Мария вече не си идва с мен на село. Неделя следобед е и не съм сигурен дали бързам, или бягам.

От какво? Накъде? Защо?

В багажника на колата са излишните подаръци на селото, които майка ми настойчиво тъпче винаги, когато си тръгвам и които в града изглеждат почти смешни — като всичко, извадено от контекста на своя произход: цялото изобилие се обезсмисля, наредено на една сергия на пазара. Толкова лесно и достъпно изглежда разграбването на лятото срещу стотинки, по начина по който всички си купуват усилията на природата със специфичното превъзходство на хора, стоящи над нея.

На път съм да намразя пазарите. Никога не съм могъл и не искам да нагаждам мисълта си към… фабулата на нормалния живот (нормален според повечето от същите тези хора) и да гледам на килограм краставици или връзка репички като на нещо без всякакво собствено минало и история, без собствено въздействие, освен способността му да принесе моментна полза някому. Какво по-странно и невероятно нещо от един стрък… чубрица например? Или една чушка?

Представям си ги, едно до друго посадени — корен ягода, корен чушка, корен краставица и корен домат. Какво правят те? Какво успяват да направят?

Чудото. Защото едното извлича от пръстта захар, другото отрова, другото… Как става това? С обмяната на веществата и способността на растенията да…

Дъра-бъра.

Наредени по сергията на пазара, те не се отличават по нищо едно от друго, освен по… цената си. Дали я плаща някой?

Майка ми — да. За нея този процес започва от мига, в който поставя малките семенца в малки кофички от кисело мляко, за да получи разсад. Само този дребен и наглед нищо неозначаващ акт е процес със своя история, морал и философия, които тя може да защити, без да се опитва да обяснява, защото е проумяла, че това е невъзможно и излишно. Тя обаче долавя ритъма на преминаването от едно състояние в друго — най-важното, тя остро възприема вярното, трайното и съразмерното, изобщо прекрасното, и неизбежно участва в междинните епизоди, подготвяйки крайния резултат — на който със законно основание се радва, но не като купувачите на сергията на пазара, а като…

И аз участвам в междинните епизоди и подготвям крайния резултат…

На края.

Защо се дразня от елементарни неща? Някой беше казал, че не може да си поет, без да си раздразнителен, но аз не съм поет. Може би защото предпочитам да си мисля за зеленчуците в багажника на колата, вместо това къде е в момента Мария?

Това е моето бягство. То не е бързане да се прибера, а бягство. Приближавам се към нея, а всъщност бягам. От непредотвратимото, от неизбежното, което долавям по онзи нелогичен и неправдоподобен начин, подготвян от интуицията. Да върви по дяволите интуицията ми.

В неделя следобед.

Дали е вече пияна? Или е в празната им къща, в галерията на страданието, която тайно посещава и където, предполагам, се зарежда с непобедимите си меланхолии. Все по-малко и все по-несвързано говори. Все по-неправдоподобно. И по-плашещо ме.

Защото на дъното на всичко съм аз. Кой съм аз?

За пръв път се запитах дали човек може да бъде докрай откровен дори със себе си на погребението на дядо ми. Въпросът дойде някак от само себе си може би защото не можах да заплача. Тогава много лесно и услужливо си го обясних с присъствието на Мария, която нямаше нищо общо с това. Освен дето попита какво става, че посегнали и на нашите мъртъвци. И на вашите, каза тя: оттук ли дойде раздразнението? По-късно? И още по-късно?

В последните мигове на живота си — осъзнати, предполагам — дядо ми беше поискал свещеник. Когато вече не можеше да говори. Когато не разчиташе на нищо. Когато с единия крак беше все още тук, но с другия отвъд.

Оттам ли бе дошло повикването? От какво беше продиктувано?

Животът му бе като на длан, пред всички — трудолюбив и хуманен, добродетелен и човечен, това беше видимият му живот. Не знаех да е имал грехове. Никой не свързваше нищо съмнително с името му — нито бе откраднал балтон, нито на него му бяха откраднали. И все пак…

От огорчението, което беше изпитвал през целия си земен път и което го съпътстваше на всяка крачка заради упорството да не върви в стадото — нещото, което беше превърнало живота му в ад? Кое беше тайнственото чувство, което го ръководеше по този път и в края, когато поиска свещеник. И защо?

Вярата, която никога не бе демонстрирал с прагматичния си селски ум, или вината — непонятна за мен — го бе принудила да изрече последните си думи, които на мен специално ми се сториха като… суеверен гняв срещу този свят и този живот, който го бе измамил подло и го бе принудил да преживее битие, което само имитира живота… Озадачаващ въпрос. Питанка, която чупи всички аргументи в наръчника на бедното ми, бледо познание за света. Защото си въобразявам, че мислейки логично, бих могъл да стигна донякъде. А забравям най-важното: душата.

Но къде ли е душата? Уплахата и смущението, които изпитвам, разбираеми за всеки нормален ум, само умножават невъзможността да проумея онова, което ни превъзхожда. Сатанински и дълбоко човечен, този въпрос винаги ме оставя безкрайно жалък и безпомощен като дете, на което са отнели играчката. И която ще получи отново само ако спре да си играе с нея. Дали съзнава точно това детето, този подрастващ демон? Или лудите, които не страдат от излишна скромност и не си задават подобни въпроси, защото знаят отговорите им веднъж завинаги? Безумието, което така лекомислено отхвърляме — понеже сме логични (нищо по-глупаво от това), не открехва ли понякога малък ъгъл, през който можем да надзърнем зад плътно спуснатата завеса на отвъдното? И да се взрем там като вол, надушил кланица? Какво ли има зад тази завеса и дали дядо ми не бе надзърнал за миг именно там, когато поиска свещеник, при когото приживе не бе се отбил нито веднъж?

Струва ми се, че човек може да трупа грехове дори когато не живее греховно. Защото дори да успее да вземе живота в ръцете си, да го извива, извайва, оправя, обяснява, коментира и обръща накъдето си иска, за да го коригира, той пак ще има злощастна участ. Какво му остава тогава? Да се уповава на благосклонната закрила на всемогъщия? Дали може някой да анализира безпогрешно нещо толкова изплъзващо се и неосезаемо и да получи отговор на простия въпрос: „Можеш ли да бъдеш откровен докрай поне със себе си?“ След цялото неимоверно множество от хора, ситуации, физиономии, поражения, победи, ласкателства, предателства, намерения, възможности, гротески…

Влизам в града и единствено нещо, което желая в момента, е да намеря Мария вкъщи.

 

 

Тя наистина е вкъщи. Но едва ли знае това, защото… е мъртвопияна. На дивана в хола, съвсем-съвсем гола, по-гола и от първия ден, в който я видях. Празна бутилка от джин лежи на пода претърколена, пепелникът прелива от угарки, въздухът ухае на пот и алкохол. И на самосъжаление. Останалото е жега, непоносима като самата непоносимост.

Оргията е била дяволска, но дяволите ги няма — вероятно дремят пияни в утробата и в ума й, доволни, че са я нахранили с мъка. Няма съмнение, че са й правили компания, защото лежи безчувствена, безсловесна и почти бездиханна — парче от природата, захвърлено в природата. Едва сега забелязвам колко е отслабнала — на фона на тапицирания в черно диван изглежда като ретуширана със суха игла върху ръката на негър. Като заплашителен сюжет на Гоя, правдоподобен и чудовищен, за когото няма светъл период и светът е страшен. И светът на Мария вероятно е страшен. Светлина и мрак обгръщат видението на дивана и само бялата гола плът е доказателство, че не сънувам поредния си кошмар.

В хладилника има втора бутилка джин — предвидливо. Може би за мен? В момент като този аз не се колебая. Наливам си и сядам във фотьойла срещу нея. Спи. Тежко, задъхано, сякаш се бори за живота си. Колко смайващи са линиите, където се сливат действителното и фантастичното у нея, около врата и гърдите, около бедрата и ханша й пестеливо, но предизвикателно разкриват неясната граница между действителното — онова, което виждам, и другото, което няма как да видя. И което така искам поне да доловя.

В момента тя е нещо средно между човек и животно и по това отново се доближава до Гоя. Самотна, отчаяна и безсловесна, Мария сигурно витае някъде в полетата на недостъпното, зад плътната завеса на онова, което е по-близо до мрака, отколкото до светлината. Ще се опитам да я приближа, но на мен една бутилка няма да ми е достатъчна. Безпорядъкът в хола започва да ми харесва, което е сигурен белег за верния път, по който се движа. Ако пиянството на Мария може да бъде оприличено на пътепис, аз засега си водя само бележки. Но умея да стенографирам бързо.

Най-подходящ за фон на прояви като тази, в която се потапям в момента, е Сантана, Карлос Сантана от Латинска Америка. Разполагам с два диска, които ще са напълно достатъчни, за да се пренеса по-близо до Мария, която го е пренебрегнала, защото не намирам следи от музика, което малко ме озадачава. Какво би се получило, ако например заменя думата откровение с думата безумие в онова изречение, което не ми дава покой?

„Може ли човек да бъде докрай… безумен дори със себе си?“ Тайната си остава все така непрогледна. Но силата на заразата в околната среда в момента страшно помага да продължа да си задавам нелепите въпроси в компанията на Мария, без тя да има възможност да се намеси. Дано само когато тя се завърне в хола не отплувам аз към мястото, където е в момента, и да се разминем. Спокойно, скъпа, тук съм и ще чакам колкото трябва. Ще се движа бавно и внимателно по твоя път и ще се опитам да пускам трохички, за да не се изгубя. И понеже въображението избягва пейзажа, ще се опитам да не гледам към теб, а да надзърна вътре в теб.

Къде си сега? При майка си и баща си, които сънуваш? И които сънуват теб? Етюд, който не ти дава покой и който те потапя в облаците на разкаянието и вината? Но този етюд не е измислен от теб, ти си измисленото действащо лице в него и той е копиран непосредствено от вековете, далеч назад, когато дори не сме били плод на нечие намерение. Когато посоката на вятъра е била известна само на вятъра, а ние сме били прашинки в космоса, неуловими и никому неизвестни във въздуха и водата. Недоловими дори по цвят и форма, неразгадаеми и необятни като тържествените мечти на Бога, бленуващи безкрайно блаженство и хармония.

Нищо по изящното лице и нежните рамене не потрепва, но отпечатъкът на безсилието е замръзнал върху полуоткрехнатите й устни — така, както сънят я е навестил и сега лъкатуши някъде в нея. Косата, изпотена и залепнала върху видимата страна на лицето й, е като пръсти, които всеки миг ще се раздвижат и ще я погалят… или удушат.

Тя е в своя тъжен свят, в който представите са размесени и объркани като карти от различни колоди и само изображенията в ъглите показват истинските стойности и истинското предназначение на своята същност. Представите й, които аз обърках така, че сега е сигурно само незнайното. Спи…

А аз пия. Пия и се опитвам да си отговоря на страшния въпрос възможно ли е… да съм откровен докрай със себе си. Защото ако мога… следват страшни отговори.

Откровен едва ли, но безумен — да.

 

 

Кървавочервеният цвят, който тя така харесва, е цвят на демони и в него бродят видения, които не й дават покой. Навярно обаятелни, като трагедиите в света на драматургията? Като звуците на мелодия, които трептят в неподходяща гама и се отделят от музиката, призвана да ги обединява. А те се отдалечават, неподвластни на всяка стройна организация, сами по себе си нова музика, без логика и закони, без автор и аранжимент — прелюдия и финал в собствената си същност. Деспотични, неуправляеми и странни, без предтеча и приемник — драматични жестове, които махат за сбогом.

На кого? С кого се сбогуват и какво искат да кажат? Напредвам. Джинът пълзи към дъното на бутилката, а аз искам да изплувам… над собствената си повърхност. А вместо това потъвам. Сантана ми говори нещо, което не разбирам. Само усещам, че се движа по правия път и не искам да изляза от тази улица, въпреки че знам накъде води. В нейното начало има постоянен знак влизането забранено, и въпреки това…

Моливът, с който рисувам, става все по-остър, а отпечатъкът от рисунката — все по-блед. Как ли става това? Може би джинът? Моят мълчалив съучастник, който ще мълчи до края, който вече се вижда — вероятно аз ще изплувам в мига, в който той стигне дъното. Моите хоризонти просветляват предимно нощем, в мрак, когато…

Мария се събужда. Опитва се да се да се изправи и да седне на дивана, но не и се удава докрай — остава облегната на една страна, като картина, окачена на стената за единия си ъгъл. Гледа някъде пред себе си и прошепва нещо… на турски.

Отечка от съня. Разбира се, че мисли, а вероятно и сънува на турски. Но не това ме учудва. А това, че не ме забелязва.

— Мария, добре ли си? — не задавам въпрос, а отговор, защото много добре виждам, че не е добре. Едва сега ме забелязва.

— Къде съм? Майка… беше при мен… преди малко…

— В хола си, вкъщи. Изпила си една бутилка…

— Майка къде е?!

Не зная къде е майка й. Както и не зная къде я е водил Мефистофел, от ръчичката на когото току-що се е пуснала. Угризението по лицето й е като восъчен печат от онзи свят. Пианото, на което е свирила, го няма и ръцете й висят безпомощни, доскоро вероятно изливали върху клавишите от слонова кост премълчаните си жалби, изтръгващи непонятни звуци от гърлото на другия свят, откъдето идва. Ако човек възкръсва, вероятно изглежда така. Силует без плът и съдържание.

Понякога трябва много да изгубиш, за да придобиеш нещо. Ако изгубя Мария, ще изгубя всичко. А сякаш я губя…

— Отдавна ли си тук? — гласът й също не е от този свят.

— Не много. От една бутилка джин… другата.

Това я съживява — прави плах опит да се усмихне и лицето й се разкривява в гримаса, която напомня шарж на художник, който се опитва да възстанови по памет гледка, която не е виждал никога. Но това е само за миг — лицето й се събира в чертите си и тя отново е най-хубавото нещо, което болното ми въображение може да си представи.

— Ти я изпиваш по-бързо от мен… значи си отскоро. Аз съм се напила… как беше — бил съм се напил, а то ти си се напил, щом стоиш срещу мен облечен, а аз съм гола… Гола ли съм наистина, защо ли съм гола? Беше много горещо, като във фурна, о, кога ли съм била пък във фурна, баба така викаше — излез от онази фурна, твоята стая, и иди на двора да играеш с останалите момиченца… Къде ли са останалите момиченца, сънувах… сякаш бях упоена, като операционна беше стаята, бяла, с много големи прозорци и… на някакъв висок етаж, от прозорците се виждаше нашият булевард и от другата страна стоеше баща ми, пак ме питаше дали тръгвам с тях, а аз му говоря на език, който не разбира, защото повтаря едно и също — не оставай тук, не оставай тук… Исках да скоча от прозорците, а някой ме дърпаше назад, да не падна, после… една ръка, помня само китката, беше синя, с изпъкнали жили и черни нокти, ме поведе… къде ме водеше, защото минахме по стъпала, които водеха някъде нагоре, нагоре, към покрива, и когато стигнахме, ръката ме пусна, олюлях се и започнах да падам… но падането ми хареса, защото докато летях надолу, отнякъде ме гледаше брат ми, усмихнат, спокоен и весел, сякаш не падах, а бях в него и той ме държеше, изглеждаше така спокоен, че падането наистина ми хареса, но когато стигнах долу, на пода, не, на булеварда, баща ми се появи отново, този път съвсем близо до мен, и протегна ръката си, изправи ме и ми каза… какво ми каза, Господи, защото се разплаках и се опитах да се пусна от ръката му, но ме държеше здраво, а аз се теглех, теглех, докато ръката ми се скъса и остана в неговата, заболя ме и… се събудих…

… Какво има на село, как е майка ти… Моята ми се усмихна… на мен, измамницата… през булото на една бяла, прозрачна мъгла…

Обляга се, почти ляга отново на дивана. Изглежда толкова далечна и чужда, че ме обзема страх. Опитвам се да я запомня завинаги такава, каквато я долавям в този миг — напрегната, отнесена и далечна, безплътна, въпреки че плътта й е на метър разстояние от мен и усещам дъха й в тропическата жега на задушния хол, навярно без познатата поезия в душата, която толкова пъти ме е възхищавала и покорявала, гъвкавата й фантазия, която с лекота прескача в мигове на въодушевление границите между реалното и нереалното, а после рязко сякаш се превръща в друг човек, изпада в умиротворено съзерцание… Опитвам се да уловя частиците красота, които в момента се крият, светлината и топлината, на които съм се грял като на слънчице в широките и дълбоки нощи на черната си самота. Жест, гримаса, облекло или голота — всичко у нея е прекрасно, защото така стига до мен. Голяма и в малкото — такава я възприемам дори когато се връща от разходка като тази, където…

— Мисля, че не съм българка.

 

 

От лекия въздушен фон на синьото небе плисна тежък дъжд, дълго подготвян и незабележимо скрит в гънките на неспокойния ветрец. Слънцето се скри внезапно, като благополучие, спечелено насън, и една илюзия се изпари тържествено и невъзмутимо, за да се роди някъде другаде. Пространството се изпълни с деликатна строгост, обемът на стаята намаля, композицията на едно чувство се разпадна и остави след себе си звук от счупено огледало. В парченцата по пода проблясваха черти от моето и нейното лице — импресия, на която бе дошло времето да свърши. Часът, посоката и сезонът на вятъра, който повя, бяха неизвестни, хаотични, тъмни и зелени като огромно, тежко петно, надвиснало, застинало и отчаяно, готово да помете по пътя си сантименталния пейзаж на болната ми съвест.

Мария седеше неподвижна на дивана като тежка сянка. Седеше и седеше. Стори ми се, че сочи с поглед към небето, за да прочета един огромен надпис, с тлъсти кухи букви, който гласеше „Тук няма място за двама ви. Сюжетът свърши, остава да помислите, преходни създания, за вечността“. После някой прибра надписа и от ръката, която го държеше, остана само показалецът — пръст, извит като въпросителна без точица отдолу. Един огромен похлупак покри и скри всичко от погледа ми. Стаята потъна в полумрак.

Малката изчезна така, както се и появи — от нищото в нищото. Което от много години виждам, когато се погледна в огледалото: огорчение, почуда и печал се вторачват в мен и питат нещо, което не зная. Само го усещам как лъкатуши като червей някъде дълбоко в мен, но опитам ли се да го пипна и назова, изчезва. Като пепел от изгоряла хартия, която се разпада, щом я докоснеш…