Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Корекция
Pensoft Publishers (2024)

Издание:

Автор: Мартин Маринов

Заглавие: Булото

Издание: втро преработено издание

Издател: Издателство „Deja Book“

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: българска

Редактор: Христо Блажев

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-2989-62-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20252

История

  1. — Добавяне

Спирам телевизора и се обръщам обратно. Чувствам болката в слепоочията, после бързо се разнася встрани и нагоре, в главата, смъква се подло надолу и бързо отсича глезените ми. Свличам се в леглото до масата. Лежа и гледам нагоре, към тавана. Забелязвам само крушката, силно оплюта от мухите, двете стайни пеперуди, кацнали до нея, и паяка, безпристрастно и търпеливо очакващ жертвите си.

Исинаа често идва при мен на дувара и сяда на поваленото дърво пред вратата. Предимно мълчи, а когато говори, изреченията му са нещо средно между въпроси и отговори, които сам си задава и сам си отговаря. И сякаш не говори с мен, а с някой друг, когото усеща близо до себе си, дори се страхува от него, защото не гледа към мен, а някъде през мен… Зениците му са сухи като кладенец, в който никога не е имало вода.

Трима старци от горната махала умряха, децата им ги погребаха и си отидоха. Вече сме само двамата в Сакар тепе. Няколко семейства се завърнаха от Турция, но мъртвото село ги отчая и се преселиха някъде другаде в Делиормана.

Двамата с Исинаа на дувара сме като скулптори от употребяван материал, покрити с праха на изчезващото време. Печем се на слънце и кашляме, а по улицата пред нас минават само кучета и котки.

— Ако умра, ще умра в четвъртък — казва внезапно Исинаа и намества по-удобно гърба си на дувара. Облегнат плътно, като избледнял плакат на стената, неподвижен и непоклатим, от него не идва отчаяното излъчване на оскърбения човек, а нещо реално и вечно като здравия разум и сухото дърво, върху което седим.

Дали е имал някога пороци?

— Обадиха ли ти се? — питам аз и поглеждам към него, за да открия причината за току-що съобщеното предстоящо събитие. Навел глава встрани, Исинаа чертае нещо с пръст в праха на улицата и сякаш не ме чува.

— Сенките кога са по-дълги — денем или нощем? Отговорът на този въпрос може би съществува в някоя енциклопедия, но в момента не съм сигурен дали точно това пита, или нещо друго.

— Когато бях момче и баща ми ме научи да жъна, на ръка, така се жънеше тогава, ми каза: виждаш ли онова дърво, в средата на нивата. Днес искам да пожънеш само житото вътре в сянката, нищо друго…

Зарадвах се, нищо работа — пожънвам житото в сянката и се връщам в селото, да се къпя в гьола на Бунарджика, там сенките са дебели, защото гората е само меше…

— И какво стана — питам, защото той млъква внезапно и продължава да чертае нещо по земята пред себе си. Изглежда сериозен, строг и замислен, и в същото време сякаш не седи до мен на дървото, а е някъде далеч, извън пределите на селото.

— Какво стана ли? Не се ли сещаш? Не можах да я пожъна нито него ден, нито на следващия, нито никога по-късно. Но тогава не ме интересуваше…

— Какво не те интересуваше?

— Сянката. И дали денем или нощем е по-дълга. А снощи, в джамията… като се връщах, гледам… Вече не хвърлям широка сянка.

— Какво правиш в джамията сам, Исинаа, няма ходжа, няма други хора, имаш ли право да ходиш сам? — искрено съм изненадан, защото не съм предполагал, че ходи на джамия. Сам…

— А къде другаде да ходя? Ходя, разбира се. То да не се ходи заради ходжата — какъв е ходжата, един човек, дето може да чете на арабски и нищо друго. А какво чете — и Аллах не знае. Навремето, когато повтаряхме след него, все се питах какво ни кара да повтаряме и ако иска как може да ни накара да проклинаме Аллаха, защото ние сме агнета — той „Аллах екбяр“, ние след него „Аллах екбяр“, той „Мисмилля, рахмилля…“, ние подире му „Мисмилляя, рахмилля…“ — а по-нататък? Накъдето иска, натам може да ни подкара… Снощи, като се връщах, сянката ми се стори много дълга…

— Коя сянка бе, Исинаа?

Другата половина на Сакар тепе май е на път да излезе от пътя. За какви сенки през нощта говори?

— Моята, коя. Ти да не мислиш, че през нощта няма сенки. И са по-дълги, отколкото през деня. Казват, че сянката държи душата. Покойният Идиризаа така казваше, ти не го помниш. Моята е станала по-дълга, а това означава…

— Какво означава?

— Че скоро ще се скъса. Днес какво е? Вторник ли?

Май ще умра в четвъртък…

— Няма да умреш нито в четвъртък, нито в петък, защото, доколкото знам, нямаш грехове… или поне нямаш големи. Тъй че бъди рахат…

Исинаа се усмихва — едва-едва, скъпернически, сякаш пуска по лицето си досадна муха, която няма никаква работа там. Извръща се бавно към мен и ме гледа в упор — отчаян опит да сдържи в устата си онова, което иска да каже.

— Не знаех, че седя на едно дърво с Аллах. Ти откъде знаеш за моите грехове? Може ли човек без грехове? Че то още раждането му е грях. А по-нататък? На всяка крачка той те кани, вика те и само трябва да посегнеш. А да посегнеш, е по-лесно, отколкото да не посегнеш — към каквото и да е. Ще ти предам разказа на един ходжа, от Дуванлии, на два часа път с конете е оттук. Аз съм виждал ходжата — личи му, че е такъв и без да ти казват. Та той разправи това… Ходил на хаджилък, в Мека, един млад ходжа. Бил толкова добър, хрисим и праведен, че когато излизал на полето, си връзвал звънчета на краката, да плаши мравките, да не сгази някоя, без да иска. Когато стигнал близо до Мека, негови роднини го завели на гости у една жена, чийто мъж бил на война. Защо са го завели там, не зная, имали са нещо наум. Преспал ходжата и на другия ден тръгнал, ама жената му дала нишан… Сама жена, какъв нишан му е дала, не е трудно да се сетиш. Заръчала му, като се връща от Мека, пак да се отбие у тях — да й погостува пак. Ходжата ходил в Мека, станал хаджия и на връщане се отбил — добър човек, да изпълни желанието на жената, да направи ихтибар, на това го учи Корана. Пренощувал той пак у жената, ама този път не било нишан, а направо молба. Мъжът ми го няма от три години, казала жената, ти си ходжа и разбираш нуждата ми, помогни ми и Аллах ще ти прости, направи едно добро на мен, нещастната жена…

Исинаа млъква, запалва самоделна цигара без филтър и гледа пред себе си, сякаш не знае продължението или се чуди дали да довърши приказката си. И аз мълча, защото зная, че не бива да го прекъсвам.

— Загазил ходжата. Чудил се цяла нощ кое ще е по-голям ихтибар — да й помогне ли, както тя иска, или да помогне на себе си, без да пристъпва повелята на Корана, който не разрешава да легнеш до жената на друг мъж. Мислил цяла нощ ходжата и накрая на разсъмване решил, че по-малкият грях е за предпочитане — не изпълнил желанието на жената. Оставил я да страда, но си заминал честит. Отишъл си честит, ама като починал, не отишъл в рая, а в джендема. Защо тук, възразил ходжата, а те му отвърнали — защото стори голям грях, като не пожела нещастната жена. Така му казали. Кое е грях сега, ми кажи — според вашия Коран, — като я пожелаеш, или като не я пожелаеш? Тука съм и те слушам.

Какво можех да кажа на Исинаа — каквото и да кажех, все щеше да е грешно. Аз, затъналия в злочестината на стореното, което той не знаеше, не бих могъл да съдя и отсъждам, въпреки че въпросът му не беше труден, а само остроумен. Реших да пробвам с най-елементарното:

— Питаш как е трябвало да постъпи ходжата, нали?

Така, както му повелява съвестта, така мисля аз.

— Но той постъпил точно така и загазил — отвръща като зареден Исинаа и чак сега схващам, че във въпроса има и нещо лично. Вероятно и Исинаа…

— Да не си се озовавал и ти на мястото на ходжата? — настъпвам към зле прикритата охрана, издигнал около себе си.

Старият хитрец се усмихва в припадащия мрак като мишле, съзряло сиренце наблизо.

— Ще ти кажа… защото ще умра скоро, пък и ти няма на кого друг да кажеш. Питаш дали съм бил на мястото на ходжата? Бях, ама не чаках да ми дават нишани и да ми се молят. То беше отдавна, когато работехме в текезесето. Аз пак си впрягах конете, затова и влязох в тази уйдурма — да си храня конете, защото те нямаше да ги хранят като хората — кой храни добре чужди коне! На нищо не съм разчитал повече на този свят от конете: аз ги питам всяка сутрин какво искат да им дам и им го давам, защото идва време и аз да искам от тях. Малко хора са по-умни от конете. Мога докато умра да ти говоря за тях, ама ти нищо няма да разбереш… Сутрин карам с каруцата жени на къра, вечер ги прибирам — пак с каруцата. И с коне да си, до Калканлиите, знаеш ги къде са, има близо час път, далече е. Седя си аз отпред, държа дизгините и слушам сойките какво си чуруликат, карабакалите[1] подхвръкват пред конете, играят си като деца, каруцата лека и пее, два саксана[2] да впрегнеш — ще я теглят, конете си знаят пътя и така всяка сутрин, всяка вечер. Не че надавам ухо какво си говорят женорята, ама, ща не ща, чувам това-онова. Булката на Азис имуртаджията[3], дето мери с онази халка кое яйце от кой кокоши задник е излязло, сяда винаги най-отзад, почти на ока на каруцата, и мълчи, забрадена с една пъстра забрадка. От време на време слиза от каруцата, бере цветя, после ни догонва и пак се качва. Е това слизане и това качване направиха цялата работа. Отначало не виждах нищо — седя си отпред и зяпам като будала сойките и карабакалите как се гонят, докато един ден чувам жените подвикват на Садие, че няма да настигне каруцата и ще се загуби из гората — край пътя за Калканлиите, знаеш, има гора. А тя отвръща — де да се загубех, че да ме намери някой надвечер… Обръщам се и гледам — подтичва след колата. Забрадката в едната й ръка, в другата някаква китка пъстра трева — аз мога да различа по снега следите на вълк от следите на чакал, ама не знам имената на цветята. И като тича, пазвата й аха да се ачтиса — разкопчана до средата, топло й на жената, бяга, поти се… За пазвата, какво да ти кажа — за мене най-хубавото нещо е кошара, в която блеят агнета. Отваряш я и ги пускаш — сетне гледай и гледай… И пазвата й ми се стори като кошара, пълна с бели агнета — напират, ама кошарата затворена… Млада, хубава и запотена пущината, търчи след каруцата и пазвата й се затваря и отваря, а вътре — да не ти разправям. Ама и аз съм млад тогава, дизгините се потят в ръцете ми, жените се смеят из каруцата, бъбрят женски глупости и все завъртат приказката около оная работа. Тогава разбрах, че много жени накуп са по-опасни от много мъже накуп. Защото оная работа, от която ми се потят ръцете върху дизгините, не им излиза от главата и ги кара да щуреят…

Исинаа се намества по нов начин на дувара — подпира се отдолу с другия крак, който е бил опънат, а сгънатия разтяга. Кани се да мре, а ето накъде подкара каруцата…

— Та тази булка, Садието — продължава той, — ми влезе в главата. Да не беше казвала онова нещо, дето го каза на жените, тъй и нямаше да мога да измисля по-добро от него…

— Какво каза на жените тя?

— Ти май не ме слушаш. Те й викат да не се загуби из гората, тя им вика, че това иска и надвечер някой да я намери…

Надвечер, разбираш ли? За мене това беше нишан — рекох си, не мога ли пък аз да я намеря надвечер, и да не е в гората…

Исинаа е недоволен, че съм разсеян и не следя мисълта му, затова прави пауза, но зная, че ще продължи. Трябва само малко да помълча. Знае как да разказва дяволът.

— Една вечер, като се товарят на каруцата да се връщаме в село — ходя да ги прибирам надвечер и само едно и също си мисля: коя ще е тази надвечер, когато ще се загуби тази жена в гората, и как да я намеря. Защо не й помогна, щом толкова иска да се изгуби? И една вечер, след работа, те бързат да се прибират и много-много не внимават какво става около тях. Като минавам край Садие, тихичко й викам — утре вечер, преди да дойда да ви взема, защо не побереш цветя и да изпуснеш каруцата, аз ще се върна да те взема… Усмихна се и нищо не каза. Няма да мога да ти опиша как препускаха тези коне на връщане, сякаш и те разбраха, че изгубена жена ще търсим. И те се запотиха, и аз…

— Къде намери жената, Исинаа? — питам, защото зная, че иска да го попитам.

— Изгубила се жената още в началото на гората — седи край пътя с китката в ръката, забрадката й на тила, и гледа към селото дали няма да се зададе някой и да я намери. Смачкахме сеното…

— Кое сено?

— Откъде да знам на кого беше. Приказката е такава. Исинаа запалва една от дебелите си, свити от вестник цигари, които разнасят наоколо не само миризма на тютюн, а и на всичко останало, на което мирише целият Делиорман, и видимо доволен от спомена, се обръща към мен.

— Кажи ми сега, ако тази жена не беше ме подучила как да стане цялата работа, аз кога щях да се сетя? Ако не беше слизала да бере цветя и да тича после след каруцата? Да я намерел някой надвечер… хм, как го каза. Сякаш е изгубено агне. Че си беше агне, беше. А може и аз да съм бил агнето? Знаеш ли — млада жена, жив дявол. А имуртаджията с онази халка мери ли, мери яйцата, хал хабер няма… Човек никога не знае нищо. Да беше ми разправял някой, че хубавото Садие ще се загуби в гората, нямаше да повярвам… — Исинаа се смее топло, гърлено и благо, той умее да се смее с онзи смях, който отнема от човека грижите на съвестта, но и подсказва, че може да е общувал лично с дявола.

Ако кажа на Исинаа за жената на режисьора, моя приятел от Бургас… Не бива.

— Кажи сега, грях ли съм сторил? — пита той, обвит в гъстата мъгла на силния тютюн, който му помага да се изкаже по-лесно, когато иска. Пита нещо, на което навярно отдавна си е отговорил.

— Не зная, Исинаа. Не зная кое е грях и кое не е. Ако може да се вярва на онази приказка за ходжата, дето не го приели в рая, защото сторил грешен ихтибар на жената от Мека, твоето не е грях. Освен това ти каза в началото, че Садие не ти е дала нишан, но според мен ти е дала…

— Как да ми е дала? Кое е нишана?

— Ами, казала ти, че иска да се изгуби в гората и иска някой да я намери.

— Тя не го каза на мен, а на всички. Ама аз го чух… Хитрец е старият Исинаа — уж не е сигурен дали е сторил грях, ама за всеки случай…

— И да си сторил, аз не мога да преценя. И да мога, не мога да отсъдя. В нашата Книга е казано — не съди, за да не бъдеш съден.

— И в нашата май е казано — не лягай при жената на друг мъж. Ама виж какво станало с оня ходжа, дето… не уважил молбата на жената. А мен не ме е молил никой, само дето булката ей тъй на го издума, това за гората. И виж какво си навлече…

— Какво си е навлякла? Да не би имуртаджията…

— Имуртаджията нищо не разбра, ама след години дъщерята на Садие щеше да се ожени за моя Исмет, малко остана, както викате вие, да станем сватове. Как ги завърта тези неща Аллах, не му се хваща краят. Нашият Аллах и вашият Господ един и същ човек ли са? Както разбирам, и във вашата, и в нашата книга едно и също пише май?

Исинаа е доста по-възрастен от мен, не е чел книги и нищо чудно да е неграмотен дори. Но това не означава, че е по-глупав от мен. Твърде е възможно дори точно обратното. Дали знае какво пита?

— И това не зная, Исинаа. И не зная дали изобщо някой знае. Ти щом се каниш, скоро ще разбереш…

— Какво се каня? — рязко се обръща към мен търсачът на изгубени жени, каруцарят от Калканлиите, споделил с мен тайната на живота си. Как го каза само — смачкахме сеното…

— Каниш се нещо в четвъртък. Още няколко дни и ще се представиш горе. И ще разбереш каквото те интересува.

Този път усмивката му е друга — човек, който е имал тежък ден и сега го принуждават да се усмихва насила, а не му е до това. Не биваше да му напомням.

— Да, така е. Когато се връщах от джамията, сянката ми се стори много дълга. А виж ти, да не знаеш, че и нощем има сенки. Сянката денем е на тялото, а нощем — на душата. Мене ако питаш, ако има Аллах, има и Господ. Ти не знаеш дали са един и същ човек, а си чел толкова книги. Какво пише в тях, не пише ли нещо за това? Според мен вашата черква е нашата джамия. Вашите пости са нашият Рамазан. Вашият Великден е нашият Коч байрам. Вашият Господ трябва да е нашият Аллах… Мене ако питаш, един и същ човек е — не може двама души да си приличат толкова много и да нямат нищо общо помежду си. Или…

— Какво или?

— Или… само имената им са други. Затова ли сменихте нашите имена?

Обичам те, Исинаа. На път си за половин час да налучкаш отговорите на всички въпроси, които нямат отговор. Да не би наистина да умираш в четвъртък и да си получил предсмъртно просветление? Или опитваш докъде са ме докарали книгите, щом не мога да ти отговоря на нито една от питанките?

— Аз не съм сменял името на никого. Тези, дето ви ги смениха, едва ли са си задавали твоите въпроси, те искаха нещо друго…

— Какво са искали?

— Да се замислиш дали не си българин например.

— Как да съм българин, като съм турчин, бе! Турчин е бил и дядо ми, и прадядо ми, и неговият дядо…

— Откъде знаеш? Така си мислиш, защото… така са ти казвали.

— Вазгеч бе, човек. Да не съм аз турчин и да ми разправят, че съм турчин? Кому е нужна такава работа? Книгите хептен са ти шашардисали главата.

— Не познаваш историята, Исинаа. Но и не ти трябва. Освен че е късно вече да я учиш, няма да научиш хубави неща. Няма нищо красиво в историята…

— Да умра с отворени очи по ли ще е хубаво? Красивото остави ти за жените, другото е по-важно, да се докопаме до истината — тъй викаше Идиризаа, лека му пръст. Той беше умен човек и аз зная едно-друго от него. Зная например че най-първо някъде зад Канарата е имало една голяма черква, ама по-голяма от черква, как й казвате…

— Манастир.

— Точно така, манастир. Турци не ходели дотам, но оттам е дошло името на селото, Сакар тепе, защото черквата била бяла, много бяла, и горе на високото, зад Канарата.

— В манастирите според теб българи ли е имало, или турци?

— Българи ще е имало, как турци. Какво ще правят турци в манастир? Какво питаш, и ти не знаеш.

— Зная какво те питам. Щом в началото е имало българи, значи селото е било българско, нали? После някой е изгорил манастира…

Исинаа мисли малко, колкото да проумее, че не го питам нещо нередно, и бързо се съгласява.

— Е, откъде са дошли тогава турците според теб?

— Как откъде? Винаги са си били тук, открай време, аз така знам.

— Не, не са били открай време тук, Исинаа. Дошли са тук и са останали петстотин години, чувал си за робството.

Кима. Чувал е и знае доста повече, отколкото му се ще, вероятно. Той отвори тази приказка.

— За петстотин години много вода е изтекла, Исинаа. Но едно е сигурно — преди да дойдат турците, тук е имало българи, само българи. От там нататък не зная дали може да му се хване краят. Та тези, дето ви смениха имената, сигурно искаха да ви накарат да си помислите по този въпрос. Но го направиха по най-мръсния начин — със зор. А една работа правиш ли я със зор, зорлан и става. И по-скоро не става.

— Приказката е зорлан гюзелик олмаз[4] — обажда се Исинаа, замислен над казаното от мен. И пита:

— Аз тъй и не разбрах защо да не сме турци?

— Исинаа, това е дълга приказка, дай да я оставим за друг път, тя иска много време и много…

Щях да добавя знания, но не го казвам, защото няма как да му обясня, че и знанията са относително нещо.

— Няма откъде да вземем много време, вече няма много време. Това е то, времето, дето сега седим тука и говорим. Друго я има, я няма, затова кажи каквото знаеш, може пък и да разбера… Макар че твоята работа, да не се докачиш, ама е като в онази приказка за аджамията налбантин, дето се учел на гяурското магаре да подковава. Ще търпи, няма къде да ходи, и от крака му да отрежат… Онова, което иска от мен моят приятел, наистина може да го пореже и ще излъчва черно ухание, като нощта, която настъпва, затова се колебая дали има смисъл от такъв разговор. Раната му още не е заздравяла и само ще бръкна в нея. Не казвам нищо и той не казва нищо. Но чака, без да бърза и без да настоява, като човек, който знае, че му дължат обяснение. Като магаре, което чака да го подковат.

— Исинаа, ти ще си заминеш от този свят като турчин, какъвто си дошъл на него. Нужно ли ти е да знаеш и още нещо, което може да те разколебае?

— Виж какъв си бил. Останали сме само двама в Сакар тепе, а се опитваш да стоиш настрани от мен. Скрито ли е това, дето имаш да казваш, или се боиш, че няма да те разбера. Ако ще подковаваш, подковавай. Аз не съм чак такъв ахмак, какъвто ти изглеждам. Ако те разбера, разбера, ако не — теглиш ми един сиктир и край…

— Виж, Исинаа, там е работата, че и аз не съм много сигурен в това, дето ще ти кажа. Веднъж го казах и го направих и сега не зная дали може да се стори по-голям грях от това. Затова по-добре да оставим настрана това нещо, да не си мътим с него главите, щото хептен ще ги размътим…

Исинаа мълчи. Мълчи и мисли какво му казвам.

— Слушай да ти кажа — аз вече от нищо не се страхувам. Аллах скоро ще вземе душата ми и аз трябва да съм готов за това. Допреди един час си мислех, че съм готов, и ти го казах. Сега, след тези приказки, ме караш да си мисля, че не съм. Ако се страхуваш, че може да ме накараш да стъпя на чюрюк дъска, не бой се — аз не съм малко мече. Кажи каквото имаш да казваш, защото не се оставя каруца по средата в гьола — щом си влязъл, трябва да излезеш. Или я изтегляш, или я зарязваш и толкова. А ти стоиш на нея и се чудиш какво да правиш. Казвай, като ще казваш, иначе…

Търси си белята Исинаа, ама нейсе.

Прелистваме за четири-пет минути четири-пет века назад — набързо, на едро и безсърдечно, като книга, с която са ни услужили за малко и трябва да върнем в точно определен час. Питам се какво ли става в душата на Исинаа, който трябва в навечерието на своя дълъг път към отвъдното да навлече и тази тежка, мухлясала и проядена от невидимите молци на неизвестното дреха, с която така лекомислено го намятам в момента, за на добър час.

Като човек той е завършен, защото светът за него не е бил никога нищо по-различно от предпоставка за познание, но познание, идващо не от чуждия опит, от вековете назад, а такова, каквото ни го предоставя природата във всекидневните си проявления в обикновения човешки живот. Като това да знае кога да подкове конете си, да окоси и прибере навреме сеното от къра, да помогне на замъчилата се овца да ражда, да брои наум 150 дни от началото на есента до началото на пролетта и да лежи на мястото на котката до печката — там, където е мястото му. Но и, щом е рекъл Аллах, да бъде поканен от случайно подхвърлена реплика на жена, подмамила го в гората на неясната си изкусителна природа, способна да подхранва примитивното, но добросъвестно и благородно съзнание на Исинаа през целия му живот. И сега, неусетно и без да целя и искам това, трябва да пробия сериозната печал на неговото предизвестено приготовление за… дългия път, по който тръгваше с ясното съзнание, че друг няма, да го отбия от този път и да го въведа в сюжета на нашата дълбоко тъжна история, учение на всемирната скръб, която именно поради своята категоричност оставя и пълна свобода да не искаме нищо друго, освен да бъде тачена от всекиго посвоему. Ако му е позната скръбта. И упованието.

Говоря на Исинаа неща, които никога преди това не съм мислил, предполагал и търсил. Не зная дали него щадя повече, или себе си. Дали на него спестявам болката, или на себе си. Зная само, че това, което му разказвам, е тъмно, масленозелено с черен оттенък, и в него няма полусенки и нюанси. То наистина е мозайка от мрачни плочки, по която цифрите са избледнели и не може да бъде наредена правилно, защото отминалото време не е желаело тя да може да бъде наредена отново. Зная, че утопичните блудства на историята, заровени в библиотеките, не струват и наполовина колкото неговия признат смешен грях. Затова се опитвам да точа виното на тънка струйка, да не изпусна утайката, която в един само миг ще промени и размъти цвета на предполагаемата достоверност на думите ми. Но едва ли е възможно.

Исинаа седи неподвижно в облака на своя тютюнев дим, опрял здравия си гръб повече в тъмнината, отколкото на моя дувар, и мълчи. Мълчи, пуши и мълчи.

Необятна е тъмнината. И в нея сенките се удължават като протегнати ръце, които не докосват нищо, а само изтъняват…

— Знаеш ли какво си мисля, докато те слушам? — гласът на Исинаа е като нокът, който драска по кожата на нощта — звук, който опипва процепите на тъмнината и търси място, където да пренощува. — Мисля си, че една история, дето се разказва, може и да е по-вярна от същата, която се е случила…

— Не те разбирам, Исинаа.

— Не ме разбираш, защото ми разказваш от книгите. Каквото и да са книгите, все пак са уйдурма[5]. И като всяка уйдурма, в тях трябва да има и по нещо, дето го няма иначе. Затова си мисля, че написаното, каквото и да е, тегли на малко по друга страна, по-далеч от онова, дето се е случило.

— Историята не е уйдурма, Исинаа.

— А какво е? Истина ли? Дето сега сме тука, на дувара, това е истина. Другото…

— А ако вляза сега вътре и напиша, че стоим на дувара, няма ли да е истина?

— Няма. Ти вече няма да си на дувара и докато отидеш вътре и напишеш това нещо, тя ще се е сменила. Как ще я подкараш от същото място? Тя да не стои на едно място и да чака да вземеш молива… Ей такива неща ми разправяш, дето не мога да им хвана края. Доколкото те разбирам аз тебе, ти предпочиташ да живееш в стара, не в нова къща. А в старата къща се въдят повече таласъми от новата…

— Ти поиска да ти разкажа… за старата къща.

— Грешно си ме разбрал. В Корана е казано — с един осветен нож можеш да заколиш 20 курбана, от там нататък вече не е курбан, а заколение. А ти отиде бая назад и закла сто пъти по 20 курбана. Изгуби йорнека[6]

— Кое е йорнекът тука, Исинаа?

— Йорнекът навсякъде е един — истината. А нея я знае само Аллах. Ще ти разкажа и аз една история, да видим дали ще я разбереш. И тя е истина, щото е станала тука, в Сакар тепе, и често я преразказваха на мъжки мевлити[7]. Чуй я.

Исинаа млъква, за да си я преговори вероятно, запалва нов тютюн и почти напълно невидим в мрака на лятната вечер, разказва.

— Не зная дали помниш Сюлманаа, налбантина[8]. Той беше голям зевзек. Където и да седнеше, смях правеше. Отиваш при него да ти подкове коня, а той — тебе ли първо, или първо коня. Или — пита ли коня, като ми го водиш… Ей такъв човек беше. Отвътре му идваше това нещо, каквото и да каже, смешно беше. Веднъж отишъл в бръснарницата, поздравил и седнал да си чака реда. Вътре пълно с хора, зимно време, бистрят цвета на житата и ечемика, пушат, топлят се и чакат да стане обед да се приберат вкъщи, да изгонят котката под печката и да легнат на мястото й. Сюлеймана мълчал, мълчал и по едно време казал:

— Мухиддин ага, има едни пари на едно място скрити, зная къде са и могат да се вземат… Бая пари са.

Бръснарят по това време не беше от нашето село, отнякъде от Топал кьой май беше, добър човек, ама както се разбра по-късно, бе сбъркан, не беше баш мъж, а горе-долу обратното. Добър бръснар, ама по-скоро бръснарка. Сюлеймана подхвърлил за парите и млъкнал. За останалите, дето били там за лаф моабет, казаното от налбантина било добре дошло. Започнали да разпитват какви са тези пари, къде са… Сюлеймана пак повторил:

— Много пари са, зная ги къде са, ама има нещо, дето…

— Казвай какво е това нещо — нетърпеливо подканяли моабетчиите, подкокоросани от хубавата възможност да си начешат езиците.

— Не зная дали всеки може да отиде там — рекъл налбантинът. — Бях при ходжа и той ми каза, че само мъж с честно, недокосвано дупе може да вземе парите. Ако не е… — и налбантинът многозначително клател глава.

Някои от губещите времето си прихнали да се смеят, други предвидливо мълчали. Разбрали накъде бие налбантинът. Само Мухидинаа, бръснарят, мълчал и грижливо теглел бръснача по лицето на клиента си. Налбантинът отново и отново повторил масала за парите, докато накрая бръснарят не издържал, свалил бръснача от лицето на човека пред себе си и рекъл:

— Сюлейманаа, аз няма да мога да взема тези пари, търси мераклии на друго място…

— Историята е смешна, но защо ми я разправяш сега? — питам аз.

— Защото и аз трябваше да реагирам като бръснаря — не искам да слушам за тия пари, за които ми говориш. Я ги има, я ги няма, а на мене много не ми стиска да тръгна да ги търся…

Исинаа се кани да става. Въздъхва като човек, който се е изморил напразно. Гласовете на щурците чертаят пътя му надолу, към тях. Нощта е топла и мека като кадифените шалвари на липсващата ханъма, карала навремето човека до мен да бърза към къщи. Кашляйки приглушено, той тръгва.

— Исинаа, това, дето го подхванахме, не бива да остава така — подвиквам след него, канейки се и аз да ставам.

— Ще видим — отвръща гласът му от тъмното. — Друг ги урежда тези работи… Ако съм жив и утре, може да дойда да чуя какво още пише в онези книги… Не вярвам на ходжи аз…

Върху мършавите му рамене здраво се крепи невидимият траур на цялата му предишна и бъдеща участ.

Струва ми се, че силните духом могат да се опияняват и от собствените си нещастия. И да не правят от тях трагедии.

Аз ще му кажа какво пише в книгите, пък да става каквото ще. Но как да му кажа за другото — за стореното от мен, и да чуя присъдата му. Дали и в Корана пише не съди, за да не бъдеш…

 

 

Дали оставам сам, когато остана сам? Не.

Понякога дори ми се струва, че се въодушевявам от самотата.

Подбудите на невидимите й нишки отдавна са намерили завинаги убежище в подмолите на отчаяната ми съвест. Отдавна зная, че тя е медалът на моята излишна храброст и аз трябва да я нося като заслуга, като пожизнен знак за участието ми в едно сражение между врагове, които не знаят, че не са врагове.

Дори и в мислите си не злословя срещу самотата.

Тя не е пътник, който се отбива в моя дом, а постоянен гост.

По времето, когато не жалех всекидневния си труд да я прогоня, не съзнавах, че това е почеркът на човек, който се учи да пише. И не разчитах написаното.

Сега, когато отминалото време ми се изплъзва, а оставащото ми се присмива, си мисля, че човек е съставен от същите противоположности, от които и природата. Откритието навярно е връстник на света, но е последната от всички възможности да се опитвам да проумея себе си и онова, което природата е посяла в мен. Защото се научих да пиша, когато вече не мога да чета. И само успях да разбера, че почеркът ми е грозен.

Аз съм в седмия ден, неделята, когато е съдено да си отдъхна. Когато душата е на път да се освободи от уморения ум и нехае за странните пътища, по които той поема. Когато, както казва Исинаа, сенките се удължават и приемат в себе си и плътта на душата. За да я отнесат накъдето им е угодно и където е мястото й — вън от страданието, вън от суетата и нелепите въпроси с още по-нелепи отговори. Където всичко е отговор и няма нито един въпрос. Където резултатите не зависят от усилията. И където вероятно мелодиите не са ноти, а само ефир…

Откъдето…

На последния етаж, осмия, плочата на покрива е нагрята непоносимо като дух, който се кани да отлети. В задушната пещ на стаята сме с гледачката — ясновидка, на книгата на която съм редактор, и обсъждаме предстоящото издаване. Мила, дребна женица с подвижно тяло и уморен блясък в очите, тя не иска нищо нередно от мен: да редактирам само стила й — написала е книгата, позовавайки се само на реални случаи, вследствие на което разполага с повече от сто писма на благодарни клиенти. По-скоро пациенти. Написаното от нея не е нищо особено и говорим тривиални неща, доста далеч от темата на книгата й. Детето й в другата стая крещи неистово и иска нещо, което тя не желае да му даде — някаква играчка, с която вероятно върши поразии, защото от време на време жената му отговаря, че няма да види повече камиона…

— Питайте ме нещо, ще ви отговоря — усмихнато ме подканя жената и побутва пред мен кутията с шоколадови бонбони, станали на желе от жегата. Видът им ме задължава отново да тръгвам.

— Само така мога да гледам, ако ме питате нещо — продължава жената упорития си опит да ми бъде от полза, която не искам. Какво да питам, освен…

— Аз не съм от най-вярващите, затова… не е редно да питам.

— Не бойте се, няма аз да ви отговарям, а гласът, който чувам… — успокоява ме жената точно с онова, от което най-много се страхувам.

— Чий е този глас? — питам с моя глас, който навярно издава ирония.

— На момчето, с което бяхме сгодени… някога и което почина при катастрофа.

Все пак съм длъжен да попитам нещо — от уважение към дарбата й. Но…

— Питайте там, където е, дали има бира — жегата е непоносима и това е единственото, което ми хрумва в момента. Дано не я засегна.

Жената едва доловимо, пренебрежително се усмихва — търговец, от когото искат да достави от най-евтината стока. Повдига главата си и така, усмихната и неподвижна, чака, изчаква… отговора на моя въпрос. Който сам по себе си е по-глупав и по-несериозен и от желанието на сина й да си получи най-сетне камиона.

— Интересно — продумва жената и усмивката изчезва от устните й. Изглежда притеснена.

— Какво има? — притеснявам се и аз.

— А, нищо. Гласът каза, че… там, където е, има само ира… От бирата само ИРА…

Настръхвам и жегата изведнъж изчезва, сменена от студен полъх, който обгръща и двама ни — чувам само гласа на детето от съседната стая, което вече плаче и не иска камиона, а блъска по вратата, за да излезе.

Какво съществува във всеки от нас? И какво извън нас?

Искам само милосърдие и моля домакинята да си тръгна веднага, защото жега и студ, едно в друго, са като присъствие, което идва от отсъствие. Едва въздържам в устата си вика на ужас, призован от звънкия глас от отвъдното. Тази жена не би могла да измисли онова, което каза. И което аз чух. Това не бяха нейният глас и нейните думи. И стъпалата, по които бягам надолу, забравил за асансьора, са като улеи на серпентина, през които може да се промъкне само умопомрачението.

Всичко останало, но не и здравият разум. И още нещо. И още нещо.

Предчувствието.

 

 

От два дни Исинаа го няма. Дали се е разсърдил след последния ни разговор, или… Натрапчивата му идея, че скоро ще се премести в държавата на сенките, е твърде неоснователна. Защото жаждата му да проумее нещата, за които никога не е имал възможност да се замисли, е очевидна. Дори да се заблуждавам, че всеки ум търси доказателства за всичко, което го интересува. Исинаа не търси доказателства за нищо — самият той е доказателство. За враждебно пренебрежение към огромните въпросителни на миналото. За него те са пепел, която не бива да се пипа. И вероятно е прав?! Защото навярно е достатъчно уважението към истината, която храни ума. Може би…

А чувството? А душата?

Исинаа е човек, който може да съществува само когато държи поводите на сигурни коне, които знае къде могат да го откарат, когато ги направлява. И които не иска никой, освен него да храни, защото не се доверява на нищо извън онова, което може да докосне ръката му. Какъв ли би бил, ако притежаваше и по няколко капчици страст и безумие, впръснати в аскетичния дух на ориенталската му природа? Сигурно биха му били от полза. На мен специално не ми бяха.

Исинаа не се интересува от веригата на поколенията преди нас. Когато се върна от Турция, каза, че не разбрал нито защо тръгнал, нито защо се върнал.

Камшикът…

Камшикът, Исинаа. Точно така. Прав си, по дяволите. Както си обясняваш защо тръгват конете, като завъртиш камшика, със същото обясняваш и поведението на хората. А как иначе? Хората накуп са онова нещо, което се нуждае от камшик. Но ако все пак един от тях, някой от тях…

Опитвам се да си обясня Исинаа, както мумия си обяснява въображението. И искам непременно да го сведа до представите си, които го приемат и отхвърлят, а не се досещам дори, че по този начин анализирам измислен от мен човек, а не самия човек.

А той е просто оригинален характер, когото аз уеднаквявам с представата си за определен тип характер. Само защото не иска да намери място в съзнанието си за онова, което се опитвам да му кажа. И защото се пази от още една заблуда.

Нима трябва да се вини човек, който се осланя на невежеството си по отношение на една епоха, опиянена от невежество?

Жив да си, Исинаа, остави сенките да се точат колкото си искат и накъдето си искат…

 

 

Исинаа се появява. Изглежда — или така ми се струва, — леко променен. С вяла походка, умислен, привидно безразличен, но някак притеснен от нещо, което подчертано прикрива. Сяда мълчаливо на сухото меше пред вратата, пали цигарата, от която струи земна и неземна смрад, и като поема първия табан сиво-кафяв дим, протяга изтънелите си крака напред. Всъщност, ако човек се взре по-внимателно в него, с учудване ще открие, че той е странно изящен: навярно костите му вече са изтънели и това го прави загадъчен, като олекотен пейзаж, от който е извадена определена фигура и се долавя само липсата на нещо непонятно…

Исинаа мълчи красиво и благородно. В неговото мълчание отсъства досадното, доловимо и напрегнато очакване на звука от човешкия говор, когато двама души са на едно място. Понякога ми се струва, че това мълчание е заредено с повече информация, отколкото всеки евентуален разговор. Но в това мълчание долавям и напрегнатата необходимост от нещо, което носи и което трябва да вземе.

— Как си, Исинаа?

Профилът му — остатъци от стегнати, мускулести черти на човек, прекарал живота си на полето, под слънцето и вятъра — се раздвижва недоволно. Дали е търсил някога огледалото?

— Като гол задник на коприва — отвръща той и бавно поднася към устните си дебелата колкото палеца ми самоделка. Дано попадне в някоя нива със златистозелен тютюн на онзи свят моят приятел, защото готовите цигари, които се продават, биха го задоволили колкото кротушка акула. И дано има топъл дувар, на който да мълчи многозначително с някой, който може да мълчи умно.

— Какво търсиш върху копривата? — опитвам се да поканя малко хумор помежду ни.

— Нищо не търся аз, ти ме закара там.

— Аз ли?

— А кой? В Турция не можех да заспя, защото си мислех за тук, сега не мога да спя, защото си мисля за там…

— За Турция ли?

— Не за Турция, а за там, където скоро ще отида. Ако не съм… точно турчин, къде ще отида? На Аллах такива като мен не му трябват. И на вашия Господ също.

— Много надълбоко взе тая работа, Исинаа. Никой няма вина за това какъв си ти, ти също нямаш. Аз само се опитах да ти разкажа какво е било преди нас… Сега, към края, трябва да си признаем всичко, защото не бива да сме от неблагодарните хора, на които справедливостта не носи удовлетворение…

— Ти хубаво ми разказа, ама не ми каза какво да правя после. Ела сега да спиш вместо мене. Колко ми остава още, че да си блъскам главата с… тая миризма.

— Коя миризма?

— На лайната, дето ги разбърка.

Колко удивително лесно човек постига онова, срещу което се опитва да се бори. Дали да не разкажа на Исинаа за Мария, за да ми е чиста съвестта? Дали няма да му олекне, ако разбере, че… съм по-грешен от него? Много, много по-грешен.

— Исинаа, не се сърди за това, дето ти разказах, щото има и по-лошо нещо, което ще ти разкажа. Само не зная дали се случи, или съм го сънувал… Като съм ги разбъркал веднъж, да продължа…

Гъстият, наситен с мислите на Исинаа, дим не отвръща нищо. Не се пробива лесно такова мълчание и не се напътства. Навярно съм последната беля, връхлитаща главата на човека до мен, и сега се чуди дали е обратима? А аз се чудя как най-сетне да стигна до истината и да му я кажа такава, каквато е тя. Защото в нея се съдържа всичко — омраза, очарование, заблуда, гибел и просветление. И поука.

— Исинаа, ако искаш да ме изслушаш, не казвай нищо.

Ако не искаш, кажи.

Не зная какво иска, но мълчи. Мълчи с онова мълчание, което е просто топла тишина — спокойна, уверена и одушевена. Не зная дали е джамия, или черква, но ще се помоля в нея.

— Исинаа, Господ преди много години ми изпрати едно момиче… една жена. Изпрати ми я, за да я позная, и аз я познах. Беше много красива, виждах го с очите си, и много добра. Усетих го с душата си, защото се наведе да ми помогне, когато бях паднал. Но беше гола. Не вярвах на очите си — беше гола през декември, в студа, през същата година, когато ви смениха имената (които смениха колкото ако викаш на овцата кон). Тя беше туркиня, но аз не знаех, и когато я попитах, отвърна, че се казва Мария. Дали тя си беше избрала името, или й го бяха избрали, Господ знае. От всички имена, които можеше да носи, това най й подхождаше. И някой я беше нарекъл точно с него. Беше като черква, каквато само веднъж може да се изпречи на пътя ти, и ако не се помолиш в нея, ще я сънуваш цял живот… Може и да съм сънувал, не съм сигурен… И дотогава вече бях много грешен, Исинаа, но не знаех какво ми предстои. Твоят бял кахър с жената зад каруцата е драскотина от глог, от него белег не остава.

Моят е от ятаган, до кокала. И не зараства, а кърви. И става по-дълбок…

Разказвам бавно, болно, болезнено, без да скривам нищо и без да прибавям нищо — не възхвалявам, но и не се оплаквам. Думите трудно намират пътя, по който трябва да вървят, защото тишината, която ни е дала гостоприемство, е като усойно дефиле, което не се вижда през зимата, затрупано от преспите на мрачната си неизвестност. Но аз се спускам по единия му склон и зная, че няма връщане назад. И че в най-ниското, най-дълбокото, ще ме чака присъдата на Исинаа. Стигам и до покръстването… до истинския грях.

— Изтръгнах дръвчето от корена му и го посадих на друго място — където смятах, че ще вирее по-добре. И дръвчето се хвана, разлисти се, порасна, но не даде плод…

Неподвижен като камък и недоловим като змия, Исинаа мълчи. Като отговор, който не съществува. Като лек за болест, която е неизлечима.

— Според мен си сънувал, но ако не си… да ти кажа — когато човек се нагърби с тежък товар — продумва най-сетне, — първо трябва да е измерил пътя. И ако някой му е казал, че има силата на Аллах, да разбере, че са го излъгали. Голям е шамарът му и тежък… И болката е голяма.

Едва сега се обръща към мен и като се опитва да погледне в очите ми, казва:

— Не си изтръгнал дръвчето от корена, достум[9], а само си го ашладисал[10]. Ама не си знаел едно нещо.

— Какво?

— Че рано или късно ашладисаният клон изсъхва и старото пак избива отдолу, от корена. И още нещо не си знаел — че такова дърво не живее дълго, умира от смесената кръв в себе си. Когато Аллах направи ябълка, той иска тя да си остане ябълка, не да правиш от нея череша… Ако искаш да имаш череша, ще посадиш череша. А ти не си посадил череша. Защо искаше да правиш череша от ябълката? Защо не бра от едното — едното, а от другото — другото, както е редно?

Брах, Исинаа, как да не брах. Но исках повече от посаденото… И беше редно според мен.

— За да стигна дотук, където съм сега. На това старо меше, което не е раждало плод никога, но и никога не съжалява за това. И да ти разкажа това, което ти разказах.

— Достум, едно нещо разбрах, като те слушам. Не е редно да го казвам малко преди да си отида от този лъжлив свят, но ще го кажа, да ме прости Аллах — май има истини, които са по-лоши и по-страшни и от лъжата. Това, което ми разказа, е домашно, което ми даваш за онзи свят, но аз не мога да пиша, достум. Дано не ме изпитват дали съм разбрал какво ми каза: няма да мога да отговоря и се страхувам, че пак ще ме върнат тук, да се донауча, а аз не искам. Не искам и не бива да зная повече от това, което знам. То не е много, но ми стига. Защото и него не мога да нося, и то ми тежи. А ти си натрупал много и много се опитваш да разбереш, ама мисли и как ще го носиш. Ако те натрупат със злато и те пуснат във водата, ще потънеш по-бързо, отколкото ако си гол. Дано да си сънувал и Бог да е милостив към тебе…

За пръв път казва Бог, а не Аллах. Да не би…

— Исинаа, защо казваш Бог?

— А какво да кажа? Господ ли?

— Не каза Аллах…

— Вече си мисля, че е едно и също нещо, един и същ човек. Който се грижи за нас, когато ние не можем… И който дано да може да прощава. Повече от хората…

Навярно изглеждаме като последните двама души, оцелели на този свят. След неговия край, който започва и свършва с всеки, дошъл и отишъл си от него. С всичките си грешки и заблуди, радости и скърби, които на този свят са онова, което се разказва за онзи — ад, чистилище, рай… Като душата, която пита, плаче, надява се и понякога отгатва истината. Нищо че понякога е по-жестока и от лъжата, както каза Исинаа.

Нас вече може да ни няма на този свят…

 

 

Не зная кога умря Исинаа, може да е било наистина в четвъртък, но аз го намерих в събота. Денем нямаше вече сенки, защото слънцето се умори и есента опипваше времето, подготвяйки го за студа, който щеше да засади в Делиормана. Но нощем пак се появяваха — луната, изцъклена заядливо като неизбежен свидетел, светеше и помагаше на сенките да живеят своя нощен живот. Валеше дъжд и в началото си мислех, че това е причината Исинаа да не идва на дървото.

Не дойде и на третия ден…

Трябваше да го погреба. Беше ми дал указания — за всичко. От първия до последния миг на церемонията. За пръв път щях да присъствам на мюсюлманско погребение и щях да бъда всичко останало, освен покойника. В друг случай, освен този, християнин не бива да присъства на турско погребение.

Първо трябваше да го изкъпя. Исинаа бе починал в леглото си — в стаята му нямаше друго, освен един стол и една синия, на която сигурно не се бе хранил отдавна, защото седеше подпряна зад вратата, покрита с прах още от времето на преселението. За новото преселение на Исинаа не му беше необходима, както и всичко останало, което бе събирал, продавал и подарявал през целия си живот. Изглеждаше спокоен и явно не бе изненадан от срещата — според Корана, а и не само според него, белег, по който се познават праведниците. Вероятно беше умрял, докато спи, защото положението на ръцете, краката и цялото му тяло не издаваха напрежение и болка, а излъчваха утешително спокойствие и примирение, които познавах отпреди.

На лицето му бе замръзнало подобие на тънка усмивка, по-скоро мимолетно отпускане, което освобождаваше чертите му от строгия характер на случилото се.

Присъствието на смъртта. Милосърдие, изпратено от небето.

Исинаа не излъга, като каза, че е подготвен да посрещне пратеника, който ще го поведе по този път. Опитвах се да си представя срещата и да отгатна какво е отвърнал, когато е чул странния шум, който е смутил съня му. Дали е бил като от чекмедже, което е поискал да изтегли и да надзърне в него, а то е потънало навътре? Или последните звуци, които е искал да оформи в дума и да изрече, а те са паднали от устата му като мъниста от скъсана връв…

Дали е искал да попита нещо смъртта?

Исинаа не беше от хората, страдащи от прекомерно любопитство. Нито от онези, които ще скъсат призовката, дошла на негово име. Предполагам, че беше тръгнал като войник, призован на път.

Излязох на двора зад къщата и запалих огън, за да стопля вода. Забих четири кола на площ два на два метра, за да затворя четирите квадрата, около които трябваше да опъна синьо платно и в това заградено пространство да го изкъпя. Така беше заръчал.

Желаеше да бъде погребан в турското гробище, на място, което аз избера. Всичките му претенции се изчерпваха с това. Не искаше нищо излишно — както приживе, така и сега, когато душата му най-сетне беше тръгнала за там, за където я подготвяше.

Само за едно не беше помислил Исинаа — как ще го отнеса до гробището. Беше оставил аз да реша.

Когато го пренасях обратно към стаята, където бе починал и откъдето трябваше да излезе, след като го облека, не ми се стори тежък. Тялото му се бе освободило от всичко излишно, за да не тежи нито на себе си, нито на мен.

На ръце, с много спирания по пътя — като дете, заспало по средата на филма, — го отнесох до бъдещия му дом, който бях приготвил предварително. Изкопах гроба под едно ново, младо меше, поникнало самоволно, вероятно от случайно попаднал жълъд почти по средата на гробището. Мислех си с облекчение, че новото място, което щеше да приюти Исинаа завинаги, не се различава много от старото — мешето, на което седяхме пред моята къща — и това отново ме наведе на мисълта, че човекът, когото погребвах, беше праведен.

Погребах Исинаа на 21 октомври, годината не помня. Поставих тялото му в ниша, която изкопах в една от вътрешните стени на гроба — там, където ми беше обяснил, че трябва да положа тялото. Така че когато погледнах, преди да заровя гроба, и казах на глас, че връщам тялото на земята, той видимо бе празен. Но аз знаех, че не беше.

Когато най-накрая седнах до прясната, по-черна от останалата пръст, белязала последния покой на Исинаа, и се загледах надолу към Сакар тепе, се почувствах като човек, току-що пуснал писмо в пощенската кутия. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам отговора.

Знаех, че няма да се забави дълго. И нямаше как да се изгуби — бях единственият получател, до когото можеше да бъде адресирано.

Сбогувах се за последно с Исинаа и му пожелах лек път. При когото и да отиваше моят приятел, отиваше на сигурно място. И справедливостта изискваше този път да бъде посрещнат добре!

Знаех, че и Аллах ще го посрещне добре, и Господ.

И двете имена на плика водеха до един и същ адрес.

Като се разхожда из цялото ми тяло, търсейки слабо и удобно място, където да се настани, болката се застоява в областта на сърцето и си свива гнездо там. Широка, тъпа и смазваща. Изцежда въздуха от гръдния ми кош и ме оставя така — безпаметен, безтегловен и излишен в празната стая. Не чувам и не виждам нищо, освен лицето й — в близък план, силно осветено от камерата и далечно като от стар документален филм, който току-що беше свършил. Последното, което прекосява съзнанието ми, е изчезналият гълъб, който се появява отнякъде внезапно и каца на покрива, но не е черен като моя, а бял… като душа, която навярно знае къде я обичат…

Бележки

[1] Чучулиги (тур.).

[2] Свраки (тур.).

[3] Яйчар — човек, който изкупува яйца (тур).

[4] Насила хубост не става (тур.).

[5] Нагласена работа (тур.).

[6] Мярка (тур.).

[7] Помени (тур.).

[8] Човек, който подковава коне (тур.).

[9] Приятел (тур.).

[10] Присаждане, облагородяване (тур.).

Край