Мартин Маринов
Булото (1)

В първата новинарска емисия на централното радио информацията беше оскъдна: земетресение от порядъка на пет бала по скалата на Рихтер с епицентър сто километра северозападно от Истанбул. Няма данни за разрушения, за жертви също…

Тревожна новина, но нищо повече. След края на войната в Косово, след новата война в Чечения и катастрофирал самолет с триста пътници на борда над остров Тайван новината за земетресението в Турция не беше нищо особено.

Часът бе седем и пет в утрото на 17 август 1999 г.

Аз съм странна птица. Живея сам. Моето село Сакар тепе се състои само от мен, от моята къща и от моите спомени, които не са за препоръчване. Те са като птици, които нямат свое ято и се изгубват или умират по пътя към родното гнездо. Допускам, че от много години живея със спомена за себе си — все по-неясен, мъгляв и неправдоподобен като никога неизсвирена партитура. Единственото нещо, което все още не ми е отнел Бог, са гълъбите — същества, които отдавна са самоцел, но все още крепят философските ми илюзии. Бог да ги благослови!

До 1989 г. селото беше живо. Тук всяка лятна вечер, когато слънцето тържествено и загадъчно стъпваше на западния склон на Канарата, потапяйки в задимен, оранжев полумрак селската икиндия, тъжно блееха овце и мучаха крави, в сладостни конвулсии пролайваха кучета и окаляни деца гонеха с клони от цуцулига къстърбьоджеци^[1] и мечти. Миришеше на прясно издоено мляко, на пъпеши, сено и маточина. Закъснели уморени жени с мотики на рамото — пчелички, събирали тежкия нектар на своите ниви, — бързаха да наготвят на мъжете си и да се гушнат честити до тях в леглата. Пленници на светлината, по тъмно излизаха щурците — романтичните бохеми на бъдещата жътва. Мир на душата — казваха изстиващите калдъръми, пропускайки за последно по морното си тяло стъпките на някой закъснял кентавър, бог знае повече човек или повече кон. Към полунощ, обладани от съня, плът и душа ставаха едно…

Навярно съм сънувал този натрапчиво красив сън, защото опитам ли се да го докосна, той се разпада, подобно пепел от изгоряла хартия. И само невидими, но доловими от мен следи по нея ми напомнят с излишно умиление и неизлечима носталгия болезненото присъствие на отминалия живот.

Опустели, празни дворове са моите съседи. Пропуканата мазилка на изоставените къщи е прощалното писмо, оставено от липсващите хора. Тревясалите пътеки в дворовете, които преди години водеха към тяхното освобождаване, което те взеха за спасение, сега са само олицетворение на някаква неясна антитеза и напомнят страдалческите черти на измъчван от неизвестна болест човек, на когото е внушено, че и болката може да бъде стимул за здраве.

Ориенталската пасивност, която тук, в Делиормана, винаги е била на почит, сега властва мощно и безметежно след възторженото успокоение на природата и се е превърнала в чист покой. И ако някой не съзнава величието й, навярно би се чувствал несправедливо оскърбен.

Изоставен в необятността на този покой, нощем чувам странни шумове, които не мога да си обясня с нищо, освен с шума от приближаването на най-милосърдната форма на живота — смъртта.

Понякога, разтягайки неясния си образ като кръг по повърхността на застояла вода, отнякъде се появява усмихнатото лице на любовта. Покоят изчезва, инстинктът, страданието и изкушението се съюзяват и ликувайки, стоварват върху мен непосилни съновидения, които ме карат отново да търся смисъл в живота.

Синьо-зеленият оттенък и жълтеникавокафявите петънца по кожата.

Мисълта, която вече не изпреварва думите, а ги връща да я дирят. Петте пръста на дясната ръка, които вече не се затварят докрай в юмрук.

Очите, които не казват нищо и, което е по-лошо, нищо не питат…

Това ли съм аз?

Това ли остана от мен?

Къде са вълшебствата и щастието? Тъгата ли оцвети със зелена патина оранжевия цвят на надеждата? Как успя измамната страст вероломно да свали от власт краткото безумие на любовта и след преврата да установи завинаги диктатурата на отчаянието?

Струва ми се, че се родих стар! Сега, когато оставащите дни са близка прелюдия към края, когато се надсмивам над себе си.

Животът ми не се състоя, а се върна при мен като отчаян, чужд спомен, който бях сънувал, бях виждал някъде, при някакви странни обстоятелства, от чужд зрителен ъгъл, недостъпен за самия мен. Някаква неприятна книга, която бях чел? Някакъв филм, сниман по твърде бездарен сценарий. История, която се скапваше на най-интересните места.

Не зная.

Не помня, защото паметта ми никога не ми е била вярна. Това, което ме отчайва, е натрапчивата визия, която не се отнася до мен, а до живота на друг човек, който удивително прилича на мен, но не бих могъл да съм аз.

Твърдят, че съм болен и доколкото разбирам, диагнозата ми означава изместване на личността от собствената й плоскост? Когато стойностите загубват реалните си стойности. Стойностите загубват реалните си стойности? Нещо като изместване на нулата от онази ос…

Разбира се, условно. Но колко от нещата не са условни? В крайна сметка без постоянното положение на нулата не би могло да бъде пресметнато нищо — нито положително, нито отрицателно.

Както се пошегува моят лекар — водата в теб започва да замръзва при 11 градуса, а при минус 8 тръгваш по къс ръкав.

Защо не?

Картините се появяват объркано, отмъстително непонятни и въоръжени с хиляди болезнени средства за заблуда: като изгубеното време, което се опитвам да възстановя — студено, тъмно и скъпоплатено усилие. Занимание, водещо към нова загуба на време.

Дали може да съществува нещо на този свят, ако липсва вдъхновяващото присъствие на някой, който да го види?

И ако този някой го няма, не е ли е ли все едно дали то съществува, или не?

 

 

Малката се появи от нищото — внезапна като неканена мисъл и закономерна като годишен сезон. Вървеше по тясната уличка срещу мен и всичко, което видях в първия миг, бе дългото червено палто до под коленете, обвило под натиска на силния румънски вятър високо, слабо тяло и светлокестенявата коса, плисната на една страна от същия вятър. Аз вървях по тротоара, а тя вървеше по средата на улицата, наклонила главата си встрани, опитвайки се да се предпазва от вятъра. За миг погледите ни се срещнаха и се разминаха — минувачи, разминаващи се по една и съща улица. Нищо впечатляващо, нищо особено. Червеното палто остана зад гърба ми и го забравих почти веднага — едва ли съм си помислил нещо тогава. Най-малкото, че това би могла да бъде жената, която ще промени целия ми живот. За съжаление, и аз нейния.

Но животите нали са за това — да се променят?

Със сигурност обаче не зная дали се случи точно това, или нещо по-различно? Ако се е случило точно това и само това, тогава…

 

 

Сега, когато лежа върху последното си движимо и недвижимо имущество (старо легло един персон за една персона като мен, свряно в ъгъла на абсолютно празната стая) и упорито разглеждам последната неизследвана точка от тавана, си мисля, че животът ми можеше да протече по съвсем друг начин, ако преди около десет хиляди дни не бях срещнал онова червено зимно палто, служещо за прикритие на онова женско тяло, явно предназначено за промени в живота на такива като мен.

Ако не се лъжа, го срещнах за пръв път в края на един кучешки студен декември, по средата на малката уличка, по която се прибирах всеки ден от редакцията. Беше привечер — около шест вечерта през декември е направо мъртъв ден, начало на дълга, студена и тягостна нощ, където и какъвто и да си. Вървях по тротоара, завит презглава в износения си балтон, опитвах се да гледам пред себе си, за да не падна по заледените плочки, и пресмятайки набързо всяка следваща крачка, когато по средата на улицата срещу мен забелязах червеното палто. Нищо друго — дълго червено палто бордо, движено от, доколкото можех да преценя, дълго женско тяло. Нищо впечатляващо, ако не се смята странният факт, че палтото бе разкопчано и вятърът се опитваше да го свали от приносителя му. Разхождащият палтото вървеше бавно, спокойно и подчертано нехайно в нечовешкия студ, с ръце в джобовете, с безжизнено отпусната глава, обозначена от дълга, плисната встрани тъмнокестенява коса. Онова, което правеше впечатление в онзи миг обаче, не бяха нещата, които изброявам сега, не помня колко години по-късно, а онова, което погледът ми задраска светкавично в съзнанието, защото отказваше да приеме гледката: съществото, което се носеше с попътен вятър срещу мен, стъпвайки изящно и грациозно по заледената улица, беше под палтото… голо. Напълно. Безкрайно. Безумно. И невероятно.

Изумлението — колко слабо определение — ме събори тутакси на заледената улица и като се ругаех наум за халюцинациите си, се опитах да стана, решавайки, че трябва да отида час по-скоро на психиатър. И тогава я видях, надвесена над мен. Господи, няма кой, освен теб да стори това, прогони тази гледка от съзнанието и подсъзнанието ми и ме пощади поне в оставащите малко дни до края: с протегната ръка, усмихнати очи и развято палто (онова, което се откриваше пред погледа ми, няма значение, защото не може да бъде описано с хилавата помощ на тридесетина букви, независимо в какви комбинации влизат помежду си) тя наистина беше над мен. Не се опитваше да се загърне, дори нямаше и намерение. Беше дошла да ми помогне и да ме изправи. Сега си мисля, че не биваше да го прави, защото иначе щях да си знам, че халюцинирам и толкова. Уви, бе там, над мен, и дори се усмихваше, което още тогава ме наведе на мисълта, че ако всичко не е лоша шега на моя ум, е лоша шега на нейния.

 

 

— Лошо ли се ударихте? — продума с напълно човешки глас видението и ме накара да примижа бързо, за да махна за миг от погледа си измамата. Като отворих очи, разбрах, че не съм си легнал просто на заледената улица — и не сънувам. Ръката й ме докосваше по рамото. Всъщност виждах червения ръкав, обвил голата й ръка, надвесен над лицето ми. Но виждах и друго. Другото беше всичко, което може да бъде видяно някога от мъж — или никога. Не разбирах нищо и си спомням, че само се страхувах. Не можех да гледам постоянно и пак примижах.

— Не искате ли да станете? Да нямате нещо счупено? — продължи същият глас, който вече почти материално се докосваше до мен, на топла въздушна струйка, която ме заля и сякаш ме заледи допълнително върху полирания тротоар. Време бе да направя поне един отчаян опит да стана и да се съвзема. Опитах, но не успях. Сякаш преизподнята ме бе затиснала и нямах сили да помръдна. Помня само, че подличко се опитвах да я разгледам. За съжаление, както вече казах, не мога да опиша онова, което виждах. Но го виждах. И още как.

— Хайде, опитайте пак. Тук ще замръзнете, а аз трябва да вървя — изрече съществото и се опита да ме повдигне, но бе нужен пристанищен кран, за да се изправя от положението, в което виждах отлично всяко петънце от вълшебното й тяло. Главата й също бе фантастична — одухотворяваха я две огромни, пределно красиви светли очи и устни, които навярно казваха много и когато мълчаха. Нямах достатъчно време да гледам главата й, защото онова под нея бе като айсберг, който всеки миг можеше да поеме и да понесе всичко по неведомия си път. Видението наистина се канеше да тръгва, след като видя, че не мога или не искам да стана. Напрегнах се и като приклекнах несигурно и предпазливо, се изправих. Не ме болеше нищо, но можеше да почина всеки следващ миг — такова беше усещането ми в онзи момент… Единственото, което осъзнавах със сигурност, бе, че по уличката нямаше никой, освен нас двамата. Всъщност най-сигурен бях за себе си.

На метър разстояние от нещастното ми тяло, отново с безразлични ръце в джобовете на червеното си, излишно палто, девойката, или каквото още беше, ме гледаше иронично, осветявана от уличната лампа и сама осветяваща цялата уличка. Вътрешната й светлина навярно я топлеше в кучешкия студ и я правеше абсолютно нереална и недостоверна като надзъртане в отвъдното…

Не зная. И едва ли някой можеше да знае. Вече тръгваше, когато успях да кажа:

— Защо си гола… в този студ? Усмивката й порасна.

— Не съм гола, а нова. Обзаложихме се, че мога да изляза така.

И доловила, че наистина е гола, едва сега се загърна в червеното си палто с двете си ръце — така, сякаш сама се прегърна и се скри в себе си. И се превърна в обикновен минувач, излязъл на вечерна разходка в падащия мрак. Пое по уличката, в противоположна на моята посока.

За да не полудея, извиках след нея:

— Как се казваш?…

— Мария. От днес.

Най-сетне проумях. Беше 18 декември 1984 г.

Тя бе новородена, а новородените идват голи на този свят.

 

 

През 1666 г. султан Селим Авджи потурчил Родопите. Нужна му била свежа войска след поредицата от поражения срещу Испания. Нужни му били войници, изповядващи исляма и воюващи за исляма. Населението в Родопите обаче не изповядвало исляма, а християнството. Проблемът бил решим: просто трябвало да спрат да вярват в едното и да повярват в другото. Не искали? Щели да поискат. Всички религии отричат ножа, но го използват, когато им е угодно. Някои не били съгласни, но това било последното им несъгласие. И влезли в пътя. Еднопосочно.

В другата посока, обратната, чакал ножът. Годината, както показват и цифрите, била отлична за султански начинания. Историята по-късно ще се опита да опровергае това решение, но ще докаже единствено, че резултатите на някои намерения са просто обратнопропорционални на причините. Защото причините винаги могат да бъдат субективни, но резултатите винаги са обективни. И докато едните не се помирят с другите, светът може да бъде всичко останало, освен хармония. А за нещата, които се случват в отсъствието на хармония, няма никакво значение коя година и кой век е. Така, както за природата няма никакво значение в кой точно ден ще умра аз — в един само миг, — или ще се роди някой друг.

Но дали е така наистина?

 

 

За съжаление, фактите винаги говорят от името на истината. Те са като гастролиращи строители, които се появяват за грубия строеж, създават скелета на конструкцията и изчезват. За светския гланц и представителния вид на сградата те не поемат отговорност. За свършеното от тях може да се съди само ако нещо се случи с постройката: ако при земетресение строежът се наклони или срути, чак тогава нещата опират отново до грубия строеж — и главно до основите. Това е твърде опасен момент, защото изминалото време е работило за или против свършеното преди години или векове… И тогава е трудно да бъде оценено точно онова, което искаме да видим, или да не видим.

Месец след голямото земетресение през 1977 г. бях в Свищов. Видях мястото, където е била сградата на работническото общежитие, изчезнала почти без следа от лицето на земята и оставила след себе си зловещата гледка на гола поляна, където сякаш никога не бе стъпвал човешки крак. Видях и други подобни места из града. И малко преди да си тръгна, кой знае защо, се озовах близо до черквата, строена от Колю Фичето преди около век. На няколкостотин метра от потъналото общежитие. Гледах и не можех да повярвам на очите си: непокътната, достолепно крепейки монолитната си осанка, черквата стоеше на мястото си, без да натрапва нищо от външния си вид, без капчица показен блясък, без никаква претенция за превъзходство или предимство в околния пейзаж — беше напукана само външната й мазилка. Вероятно се бе усуквала, снижавала и люляла, но беше останала непокътната. Невероятно, но факт. Нещо повече — беше истина!

Истина, която не можеше да бъде проумяна.

Дали защото бе постройка, издигната от такъв майстор като Колю Фичето? Или защото бе храм на вярата, оцеляла и оцеляваща през всякакви превратности на времето? Или мястото, на което беше строена, бе по-специално от другото, на стотина метра от нея, което бе погълнало няколкоетажна сграда, строена от желязо и бетон?

Не зная дали някой е търсил обяснение на тази дребна случка, но аз няма да търся, защото всичко, до което мога да стигна, ще бъдат фактите. Или част от тях. Но истината?

Фактите… След като си свършат работата, понякога ни намигат многозначително. Какво се опитват да ни кажат?

 

 

Сега, толкова години по-късно, все още не съм напълно сигурен дали срещата ми с голата девойка, загърната с червеното палто, бе действителност, или плод на боледуващото ми въображение.

Има факти и доказателства в подкрепа и на едното, и другото — зависи дали се стремя към фактите, или към истината. Страхувам се да го призная пред себе си, но понякога си мисля, че сляпото следване и безусловното доверяване на фактите отдалечава от истината. Понякога съм толкова близо до истината, долавям как всеки следващ миг ще се докосна до нея, тя също се стреми към мен, и когато протегна ръка, изчезва — мираж, блян, измама, колебание и разочарование, запътено към следващия доверчиво повярвал в съществуването й и в склонността й да го озари.

Не вярвам някой да е виждал следите от присъствието й, така че да успее да ги покаже и на някой друг. Понякога, дори твърде често, ми се струва, че отсъствието й е единственото доказателство, че съществува. Докато фактите са съвсем реални — както с наличието си, така и с възможността да съществуват. Но само толкова: те изграждат невидимия й скелет, но успяват ли да се докоснат до нейния дух?

Казвам всичко това, защото смятам да изложа фактите, доколкото ми е възможно, безпристрастно (обективно е невъзможно), от което, отново повтарям, едва ли ще се докосна до истината. Има много свидетели, но се надявам Бог да е единственият, който ще прецени дали ще скрия, премълча или преинача нещо от онова, което искам да си спомня, лутайки се по пътя към… истината.

 

 

Зимата на оруелската 1984 г. се оказа угроза за всички: вероломна и съдбоносна за мнозина, независимо дали го съзнаваха, или не, тя заключи много надежди.

Знаменията за това бяха многозначителни: Дунав замръзна — огромни камари лед, високи и зловещи колкото жилищни блокове, сковаха водата и замразиха дъха й като пред потоп, съпругата ми ме напусна (което не беше нито странно, нито неочаквано за мен) и взе със себе си тригодишната ни дъщеря, което за мен завинаги ще си остане кражба или отвличане на дете. Баща ми се разболя неизлечимо и лекарите предсказаха скорошния му край. Уволниха ме от работа. Започна така нареченият Възродителен процес.

Дунав бе замръзвал и преди това, жени също ме бяха напущали, роднини се бяха разболявали, уволнявали са ме и друг път от работа. Но процесът? Новият ренесанс, новото възраждане се случваше за пръв път. Поне на мен.

Сигурно ще си помислите, че съм турчин и затова така болезнено подхващам тази тема? Не, не съм. Нито съм бил, нито някога ще бъда, надявам се. Българин съм, дори по етнически произход съм капанец и по двете линии — и баща ми, и майка ми са капанци. Според видни историци това е доказан прабългарски произход. Нещо повече — счита се, че капанците са потомци на обкръжението на Крум, дори му викат нашия, капанския цар — от „капана“ на Никифор.

Това не е толкова важно — казвам го само в подкрепа на това, че се надявам да няма нищо турско в мен, което обаче е абсолютно недоказуемо, за съжаление. Точно защото е факт, дори и затова. Както се опитах да обясня в началото, не смятам, че фактите означават винаги истината. Но да я оставим на мира и да вървим след тях, нейните пратеници — те винаги са минало и история, затова предпазливо можем да се опираме на тях, за да обозначим, доколкото е възможно, станалото и да се опитаме да го проумеем.