Мартин Маринов
Булото (5)

Пускам радиото, предчувствайки, че няма да чуя нищо интересно. Обичайните неща по света — добри или лоши — не ме вълнуват.

Новините са зашеметяващи: земетресението не е пет бала, както бяха съобщили преди час, а седем и осем по скалата на Рихтер; жертвите бяха над четиристотин. Съобщават за сериозни разрушения в различни квартали на Истанбул и три града наоколо. Бързо схващам, че новините са повърхностни — работил съм в медии. Първите часове на събитие от такъв характер са само часове на паника и предположения — нищо конкретно не може да бъде установено. Изпитвам страх, все още необясним, неизвестно от какво, но страх. Интуицията ми подсказва, че ще има и по-лоши новини.

Моят кабинет в редакцията: стая десет на пет, дълга „командна“ маса, заобиколена със столове. На първия, в дъното — черен, въртящ се във всички посоки — аз. Така обозначеният главен редактор. На първия демократичен вестник, който в момента (както и винаги преди това, но само аз зная) е в опозиция. Златното правило, което непрекъснато се стремя да следвам, е да съм винаги поне малко скаран с властта, независимо коя е и каква е. Иначе съм мъртъв — не буквално, но по всякакъв от останалите начини.

Виждам отлично всички, те мен — не. Пречат си.

Воюваме с друг вестник — подкрепящия в момента управляващите. Битка е и е жестока — като всяка битка. Някой от присъстващите работи за… другия вестник. Подозирам кой е, но не съм сигурен. Идеята ми е да се опитам да доловя — нищо друго — точно кой е. Защото имаме въздух за не повече от още месец: спряха рекламата. Най-сигурният начин да ни затрият. И вероятно ще го направят. Не и ако разбера обаче кой суче от две майки. Всички — дванадесет човека, са в кабинета. Мълчат.

Дори не си говорят тихо, както на обичайните летучки, защото събирането е внезапно. Тайната вечеря без вечеря… И аз мълча. Мълча и пуша, пуша и мълча — като войник. Пушат и останалите. Нека си пушат. Един ще изпуши окончателно.

Кой е той обаче!

Събирал съм ги от кол и въже за 24 часа — времето, през което трябваше да тръгне вестникът в критичния първи миг на демокрацията — броени дни след Десети ноември на злощастната за всички и всичко 1989 г. Някои са работили във вестник, други не са работили никъде. Станаха екип за две години — половината се смениха, но който остана, разбра какво трябва да прави и главно какво не трябва да прави. Естествено, някои са по-добри от останалите, но как иначе. Всъщност няколко души крепят всеки вестник, всяка медия — онези, които не могат да живеят без нея. Те определят облика й и те могат да я унищожат. Останалите си правят биография покрай тях. Затова задачата ми не е особено трудна — зная кой не може без този вестник. Интересува ме кой желае всички да могат без него.

От всичките присъстващи дванадесет четирима могат да сторят непоправимото. Единият е Даниел, който (когато отсъствам) решава как да изглежда следващият брой и какво да има в него — отговорният секретар. Съдбоносно да промени нещата би могъл и друг човек — тя се нарича Габриела и би могла да го направи по най-убедителния начин — с перото си. Внезапни хрумвания на Юлияна също биха се отразили зле на поведението на вестника, тъй като доставя — тя си знае как — рекламата. И последният, от когото зависят важни неща, е Добромир, зам. главният редактор, но той би могъл да навреди само след невероятно добро стечение на обстоятелствата в негова полза, което… Нищо не е изключено.

Даниел не е особено интелигентен, но си върши брилянтно работата, защото почти никога не му се е налагало да върши нещо сам. Забравям за него тутакси. Габриела е жив дявол, но нейните лични проблеми са същинският й живот и в редакцията се развлича, доколкото е възможно да го прави обременен с непосилни за обикновения, здрав човешки мозък човек. Предана е на вестника и е духовно приспособена към каузата, която следва, пък и не само към нея… Лицето й в момента изразява предимно досада от внезапното събиране и нетърпение да се прибере в стаята си, където чака десетки телефонни обаждания. Такъв необикновен човек като нея не би изменил лесно на такъв човек като мен не заради мен, а заради самата себе си — нездравото й, но така пленително очарование не е хъс за себеизява от страниците на вестника, а вътрешна необходимост, извираща от подмолите на ирационалния й свят. Също я изключвам. Остават двама.

Единият, който би могъл да се е разкрачил неудобно за самия него, но твърде удобно за „конкуренцията“, е „Златния бръмбар“ Добромир. Не защото пуши съвсем рядко, а сега е запалил, а защото е политическото лице във вестника. Когато създавахме ООД-то, бе препоръчан от централата на новите демократи, които не са нищо друго, освен просто преоцветени комсомолци. Никога не съм му имал доверие, въпреки че е с най-мощната протекция в изданието. Би могъл да е той, и ако е той, ще е най-неудобната за смяна спица в колелото на каруцата. Не и невъзможна обаче.

Юлияна! Нещото, от което най се боя. Ако е тя и ако го прави убедено срещу нас — свършени сме. Според нея рекламата намалява, защото правителството на Жан Виденов сменя драстично новите измислени демократични шефове на фирми и предприятия — действително поразително некадърни, — със старите си изпитани кадри. Добре, това наистина е така, но не е всичко. И тя знае, че аз го знам. Новите стари, които се върнаха по местата си, вече знаят, или поне би трябвало да знаят, че при следващата рокада, която е неизбежна, ще хартисат. Тогава?

Тогава не биха си затваряли утрешните вратички така непредвидливо, защото в това няма никаква логика. А те са печени. Противно на онова, което се опитва да ми внуши странната отвсякъде Юлияна. Изключително ценен човек — кокошчицата, която снася златните яйца, и по тази причина най-привлекателното същество… за кого? За онези, които биха искали да останат сами на пазара, естествено. И които биха й купували яйчицата по-скъпичко.

Човек, който носи реклама, няма скрупули и несъвместими с парите убеждения и възгледи. Той просто носи пари, част от които взема за себе си. Купува и продава. А който купува и продава, може да купи и да продаде всичко… и всеки! Ето къде е точното място, където се завързва възелчето на неизвестно защо затихващата в нашия вестник реклама. Която по принцип си върви от две години нормално — коректни сме и рекламодателите са коректни. В един момент обаче…

Юлияна… С малко помощ от… Ясно е защо. Въпросът е с кого?

— Иска ли някой да каже нещо на останалите? — това е моят глас.

Никой не иска да каже нищо на останалите.

— А иска ли някой да помогне с нещо на останалите? — също моят глас.

Всички погледи, без изключение — а така очаквам изключение, — се обръщат към мен.

Какво искам да кажа. Какво питам? Ще им обясня.

— Някой от всички ни тук иска да го няма този вестник и то вероятно ще стане. Ако не стане обратното — да го няма този, който иска точно това. Кой ли би могъл да е?

Отново в предишната посока. Не съм и очаквал отговор. Сега сигурно всички се питат защо не свиках само Управителния съвет на ООД-то, за да преливаме от пусто в празно. Точно затова — защото не ми се прелива от пусто в празно. Предполагам, че някой по-хитър би трябвало да се е досетил, че човекът, който ми е нужен, не е член на „Норд Прес“ ООД. От присъстващите само няколко са съдружници. Юлияна например не е…

Следя лицата им. Притеснени са — оттук си вадят хляба. И не само хляба.

Има големи и страшни думи, които, пуснати веднъж в пространството, много трудно могат да бъдат усмирени и вкарани в благоприличен контекст. Смятам да изпусна една такава.

— Някой от присъстващите тук е предал вестника, а по този начин и всички ни. Струва ми се, че знам кой е… Ще чакаме ли да пропеят втори петли?…

Тишината се задълбочава. Не съм привърженик на трибуналите, но нямам избор. Загиваме всички заедно. С изключение на един човек. Разбира се, че не знам кой е. Само предполагам, опитвайки се да мисля логично. Което изобщо не означава, че е вярно. Вярно и логично може да са първи братовчеди, но братя не са.

Тежък и неподвижен, въздухът в стаята намалява. Нищо, ще седим и ще мълчим. Така искам да доловя едно сърце, което тупа по-бързо и по-уплашено от останалите, а не долавям нищо. Но сърцето е вътре в стаята и аз съм длъжен да чакам. Средата, която съм им създал в момента, бавно и сигурно се отравя и някой или нещо в нея няма да издържи. В края на краищата става дума за един човек, който…

Не който, а когото всички ще намразят. Предполагам, че вече го мразят. Трябва само да изплува отгоре, за да го зърнат.

Разчитам и на нещо друго: който и да е той, да почувства… Какво? Страх? Срам? Разкаяние? Покаяние…

Зависи кой е човекът. Може и нищо да не почувства, освен… как хищникът надушва плячката. Защото той в момента е плячка. И със сигурност изпитва поне страх. Колкото и да е невидим, всеки следващ миг може да излезе от храстите. Ако го надушат кучетата… Пускам първото.

— Защо никой не попита кой е човекът? Казах ви, че зная кой е.

Отново с погледи. С думи обаче не. Е, все някой…

— Какво правим всички тук, след като го знаете кой е… — гласът е на… Юлияна. Логично.

Клъвна ли? Клъвна ли рибката, или само така си мисля? Нападението е най-добрата защита, а тя е добра играчка и няма как да не го знае. А това, че тя попита, всъщност най-вероятно означава, че не е тя. Или точно обратното?

— Защото разчитам на… мъничко доблест, малко повече честност и преди всичко гордост. Чували сте за честта на пагона, предполагам. За това става дума.

Мълчат и гледат, гледат през прозорците и мълчат.

— Кажете името на човека — гласът е на Златния бръмбар. Политкомисарят на отряда. Изкушавам се да съобщя името му — и бих го сторил тутакси, ако бях сигурен. Но не съм. Който и да е от всички, владее се. Атмосферата на трибунала още не е достатъчно отровена, но не след дълго ще бъде. Ще има труп в дългата стая на главния.

— Продължавам да чакам мъничкото доблест. Ако не се появи, ще сложа името на масата. Тогава толкова по-зле за това име, защото вече няма да е име, а…

— Ние политически вестник ли сме? — въпросът задава Деница, оформяща графичния дизайн на вестника, човек на Бил Гейтс и на още доста хора, които я познават твърде отблизо — висока, привлекателна петица по шестобалната система. Достъпна като ябълка на нисък клон, която можеш да откъснеш в движение и да благодариш на Бога за крайпътните дървета.

— Ти как мислиш, ако четеш вестника — най-сетне малко ирония от моя страна. Излишна като щипка сол в загоряла манджа. Овкусяване вече е невъзможно.

— Естествено, че го чета… — Е, това е хумор според мен, защото Деница чете вестника, колкото аз чета кулинарни книги. — И си мисля, че не сме политически вестник, затова няма за какво да се притесняваме…

Мълчи си бе, рожбо. Като останалите, които по-добре от теб разбират за какво става дума. Понеже загиваме тъкмо защото не сме политически вестник.

— Някой знае ли какъв процент получават рекламните агенти в другия вестник? — време е да стегна малко примката и да насоча разговора в желаната насока.

— Доколкото зная, 20% — естествено, Юлияна.

Доколко ли знае? Може би… достатъчно?

— А при нас са само 16% — казвам с въздишка, която изразява предимно съжаление. И още нещо. Което ще бъде разбрано добре от когото трябва.

Втренчват се в мен отново. Какво искам да кажа?

Това, което казах.

— Според вас коя цифра е по-голяма — 36 или 16? — по моему тъп въпрос, но някой може да се сети да отговори умно. Няма да е възможно, без да съобщи и нещо конкретно?

Продължавам да държа погледите на всички върху себе си. Не и на един от всички обаче. Той гледа встрани от мен — посоката му е леко неудобна, струва ми се.

Конюнктурата си е конюнктура. Когато червените са на власт, по-лесно се събира реклама за червен вестник — какво по-естествено от това? И по-добре се плаща. И има някакъв смисъл цялата работа, просто… Трийсет сребърника навсякъде са си трийсет сребърника.

— Вие смятате, че работя и за червените — гласът е прекалено спокоен за такова изявление в този момент. Наистина е удивително спокоен! И, струва ми се, честен. Принадлежи пак на Юлияна. Но и на вестника — в момента не се съмнявам в това.

— Не, не смятам това, Юлияна. Смятам нещо друго. И ако в следващите десет секунди не чуя един друг глас, просто него никога никой повече няма да го чуе…

— Тридесет и шест — казва внезапно Златния бръмбар и отмества погледите от мен върху себе си.

— Какво е тридесет и шест? — питам с леко променен глас, докато осъзнавам с печална досада, че две хиляди години са дигнали мизата само с шест сребърника. Инфлация…

— Повече от 16 — отвръща същият глас и собственикът му става, измества стола зад себе си и излиза от стаята. През вратата на битите карти, която се затваря зад гърба му със звук на камбана, ударена след покойник, който умира внезапно в цветущо здраве. И така се умира — какво да се прави. Мълчанието, което се възцарява отново, е вода, която се връща в коритото си.

Нямам какво друго да ви казвам. Но добавям и още нещо:

— Юлияна, остани, ако обичаш. Другите да вървят.

Общата въздишка, която запълва въздуха в стаята, е успокоителна като съобщение за извънреден почивен ден. Точат се през вратата навън, към следващия брой.

Юлияна остава на същия стол, на който е седяла и преди. Каня я по-близо и тя се премества.

— Искаш да ми кажеш нещо, нали? — питам почти наивно аз.

— Да. Преди около месец червените… ми предложиха да работя за тях. И не на 20%, а на 25. Така че цифрата 36 не е вярна. Вярната е 41.

— Не е лоша цифрата — казвам. — Не си ли падаш по по-големи цифри… от цифрата 16?

— Ако реша да си падна по цифра, различна от 16, ще ти се обадя първо на теб. Засега числото 16 ме удовлетворява — имам известен опит, който ми подсказва, че големите цифри са по-нетрайни от малките. Освен това не съм възпитана да се храня в „Макдоналдс“.

Ако бях на кон, точно в този миг щях да падна от него.

— Тъп съм — признавам си гласно.

— Искам да кажа, че предпочитам пшеничния хляб пред кифлите с мармалад и бургерите с майонеза и кетчуп. Всичко ситно смляно, цветно и… безвкусно. Това исках да кажа, нищо повече.

— Знаеше, че не те подозирам, нали? — казвам аз, ако мине. Но едва ли.

— Не, не знаех. Струва ми се, че в ситуация като тази подозираш всички и вероятно с право. Искам да знаеш, че аз ще си отида оттук последна, като изключим теб.

— Кога са купили Златния?

— Не зная, вероятно след като им отказах. Учудва ли те?

Не, не ме учудваше кой знае колко.

— Ще ти пречи ли много? Той е бездарен, но има нюх към парите, без значение откъде идват, и е готов на всичко за такъв процент…

— Естествено, че ще пречи, познава нещата тук, излиза с много информация и ще подлива вода. Но какъв избор имаме? Докъдето стигнем…

Така беше наистина. Докъдето. Благодарих й и я изпратих до вратата. Дано не й хрумне, че е бременна от мен.

Затварям дълго вратата след нея и си мисля, че докато има хора като нея, ще има и като Златния. Всъщност тъкмо обратното. И слава Богу. Всичко тече, нищо не се променя…

 

 

— Вкусът на леките вина е нежен полъх, който се изпарява още в устата — казва Мария тържествено-професионално, докато отпива от високата тънка чаша и с очарователна гримаса се опитва да наподоби с устните си дегустация. Капризно присвити, те се опитват да задържат бялото вино в устната й кухина и да усетят вкуса му, преди да го преглътнат бавно, долавяйки аромата, който то носи по пътя към предстоящото й преживяване. Оставя внимателно чашата на масата и все още нацупена от опита гледа изпитателно към мен, истинския дегустатор в сянка. Но аз пия бяло вино само в краен случай — когато няма червено примерно, — затова не обръщам сериозно внимание на аматьорските й констатации. Само двамата сме по обяд в малка механа, по-скоро безистен, облицован с плесенясали камъни и по-прохладен в непоносимата външна жега и от представата за оазис.

Сервитьорът е поднесъл бялото вино на госпожата и никъде наоколо не се долавят признаци на живот, освен капризното желание на Мария да обсъжда с мен качествата на някакво лигаво, както показва и името му, алиготе.

— Вкусът на леките вина не е вкус, а привкус — отбелязвам аз прецизно, докато чакам червената бутилка, която пожелах да изстудят леко, слушайки обясненията на невежия сервитьор как се губели качествата на червеното изстудено, което по принцип си било винаги достатъчно хладно. Наивник. На леко изстуденото червено му се губи само количеството, нищо друго. Качествата на едно червено вино никога не могат да се изгубят.

— Ласкаеш се от мисълта, че си познавач, а всъщност познаваш само вкуса на тежките, червени вина, които те упойват, вместо да те развеселяват — предизвикателно продължава наивната дегустаторка на бели вина и присмехулно заядливо гледа към тежката артилерия, която седи срещу нея в очакване на червената гаубица. Така пале дразни слон, който може да му обърне внимание, но само ако е на сухо и скучае.

— Защо не си ближеш тихо и мирно лиготенцето, което се изпарява още в устенцата ти, котенце, ами надзърташ в кофата на стария вол — дружелюбно съветвам оскъдната си компания, леко раздразнен от студената, запотена чаша пред нея и отсъствието на каквото и да е вино пред мен. Поръчах леко изстуден, а не умрял от студ мавруд.

— Защото вкусът на леките, едва доловими неща е за предпочитане пред тежките, които те подчиняват и те карат да се привързваш и пристрастяваш към тях — продължава да драска с жилавите си ноктенца котето по безчувствения гръб на стария бозайник. Ах, къде ми е виното!

— Това да не е предмостие за разговор извън вината или извън виното, Мери?

За пръв път я наричам така.

— Може би, воле. Но защо ме нарече Мери, какво искаш да кажеш?

— Не зная откъде ми хрумна, вероятно защото звучи леко и го свързах с наблюденията ти върху лекото бяло, което ти допада. Защо?

— Аз имах и по-тежко, но ти никога не си го знаел. Мери ми викаха в гимназията. От години никой не се е обръщал към мен с това… забравено име. Просто го налучка, а?

Котето се опитва да настръхва. Ставам разсеян, учтив и високомерен. Освен това маврудът пристига.

— Защо никога не си ме питал за старото ми име?

Разговорът е предопределен и виненото начало е само въвеждаща в заблуждение интродукция. Темите-табу на този свят не са нищо друго, освен предпоставка за бъдещи, неизбежни, тежки, сериозни разговори. Колко ловко може да бъде прехвърлен един нов разговор за лекото бяло вино към тежките следи от промяната на едно старо име. Последиците от илюзии са вероятно също илюзии.

— Какво е едно име? Обозначение…

— На какво?

Мила моя, не задавай въпроси, чиито отговори няма да ти харесат. Защо го правиш? Върни се при виното, не при вината…

— Какво ти тежи? Новото име ли? Или старото? Облегната на стола си, изпитателно вторачена в мен, със забравена чаша в ръката, Мария едва ли знае какво да ми отговори. А зная ли какво я питам аз?

— Нищо не ми тежи, когато си до мен, около мен. Но когато остана сама… се питам коя съм. Какво направих? И кой ще ми прости!

Накланя се напред, към мен, очите й са по-красиви и по-тъжни от всякога и в тях има тежки въпросителни, които никога преди не съм забелязвал. Или не съм искал да забележа.

Не са толкова безобидни и леките вина.

— Не предадох ли родителите си, своя род? Който според твоята теория работи и подготвя появата на следващия в него, за да може да го защити, когато се наложи. Как щеше да постъпиш ти, ако беше на моето място?

— Успокой се, не си предавала никого. Всичко се свежда до избора. Да допуснем, че сте потомци на потурчени някога българи. Защото турците, истинските турци, са избягали след Освобождението. Не са имали избор. Оцелелите, онези, които са останали тук, най-вероятно са били българи, приели исляма, и не са имали причини да бягат. Онези, които не са го приели, нямат потомци, знаеш защо. Вековете са оставили непоправено едно насилие, което може би сега се поправя. В какво обвиняваш себе си?

— В нищо, освен в това, че толкова лесно повярвах — може би защото така ми се искаше да е — на обяснение, което механично се прехвърля няколко века назад. Звучи правдоподобно според историята, но всичко ли в историята е истина? Ами ако не е така?

— В историята нищо не може да бъде коригирано, скъпа. Сбор от факти, който се приема, че е верен, но независимо от крайния резултат, сметката не може да бъде коригирана. Ако се опиташ да разбереш нещо повече от това, което ти казва, тя ти отвръща — ЕСМ, нищо повече. Както ти харесва.

— Какво означава ЕСМ?

— Еби си майката.

— Горе-долу това направих. Вчера бях у нас — всичко си седи така, както е оставено, сякаш всеки миг ще влязат… А къде са, как са, как ли заспива майка ми без подлата си дъщеря, която я изостави…

— И всичко това заради името, така ли смяташ? То ли промени всичко?

— Глупости. Името беше повод, причините явно са други. Новото име не е новата ми душа, по-вероятно е да е старата, онази, която според теб е живяла някъде в мен, обвита в някакво странстващо було, и сега просто я повикаха. И тя се отзова запъхтяна от дъното на вековете, дотърча и тутакси си каза истинското име. Колко красиво и убедително белетризираш. Но аз не съм герой от твой роман, а плът, жива плът и…

Бог да я благослови тази плът, и не само плътта й, а всичко останало, каквото е, както и да се казва то — си помислям. Но какво да кажа на глас?

— Помниш ли разговора в кухнята, на сутринта?

— Помня го. Остави ме да решавам сама, за да ти е чиста съвестта, нали? Кой те упълномощи да говориш от името на историята? Ти би ли могъл да се казваш например… Митхад?

Бих, разбира се. Хубаво име ми избра.

— Е как?! Зная и какво ще направя — ще прокарам първата железница от Русе до Варна, ще проведа образователната реформа в империята и от време на време… ще навестявам баба Тонка на улица „Баба Тонка“ в Русе. Каква жена беше, ще й носиш кафе и на онзи свят… — млъквам, защото усещам как стъпих в просото. И за да се измъкна — както подобава на държавник като пашата, бързо свървам в друга посока, извън просото: — А когато се прибера в Цариград и стана велик везир, а ти валиде ханъм, познай какво ще ти подаря?

Очите й греят, забавлява се, отнесена за миг от тежките си мисли.

— Какво искаш да кажеш с това валиде, че все още ще съм валидна ли? Че няма да имаш харем?

— Естествено, че ще имам. Всички султани са имали, но са имали и по една валиде ханъм от харема, която е раждала наследника на трона. Тя е имала влияние върху всичко, което касае империята — от политиката до нравите и султанските решения. Понякога е доминирала и над голямата валиде, майката на султана, която е имала право да се разпорежда със съдбата на всички васални вилаети в империята, провинциите. Сещаш ли се в кои случаи?

— Когато султанът я е обичал повече от майка си — със замечтано присвити очи отвръща Мария, решила веднага в своя полза най-лесната логическа задача, поставяна й някога. — Особено когато двете не са се виждали никога, и тогава ли? — пита тя настъпателно и аз зная какво пита.

— Не е казала, не са се видели, но да не съжалява младата валиде…

— Младата валиде за нищо не бива да съжалява, да не съжалява везирът, ако ги запознае двете! И остане между чука и наковалнята. Ах, че интересно…

С удивление откривам, че бутилката й е почти празна, а моята — почти пълна. Е, вкусът на леките вина, който се изпарява още в устата…

— Продължаваш ли да смяташ, че бялото вино е за предпочитане пред червеното? Доколкото ми е известно, в харема ще има предимно баклава, кадаиф и леко, бяло… сладко от череши. А при везира ще идват тежки, прашни червени бутилки от Източна Румелия и Северен Кавказ, от Памир и Алтай, от Киргизия и Азербейджан… И главно от Грузия, моя бяла винена вакханке с мътен поглед и нечисти помисли. Къде си сега?

Очите й са зелени поляни, окъпани след дъжд. Извор на меланхолия и неразгадаема живопис. Тишина, поела в себе си илюзии и вечности.

— След възцаряването си султанът е бил длъжен да убие братята си, за да предотврати вътрешните борби за власт, да посочи жената, която ще роди престолонаследника, и да обедини…

— Къде си сега?

Ветрец минава над поляните и животът отново оживява.

— Не се ли сещаш? Извикай такси и ще ти покажа. Ще усетиш накуп всичките си валиде… разни ханъми върху себе си, нещастнико. Ще видиш, че има и по-трудни неща от железницата Русе–Варна и каква беше онази реформа. Ще ти избия от главата мерака за по-голям харем от моя и ще се молиш на глас по-скоро да настъпи утрото. Сипи ми малко червено, за да разбера най-сетне какво има в твоята чаша и какво могат да правят тези червени вина, с които се наливаш. Защото след още сто години може да сменят и твоето име и всичко това, което ми разказваш, наистина ще се случи. И по-скоро извикай такси и ме изведи от този мухлясал ъндърграунд, защото виното съблазнява само плътта, а ти пипаш и в душата и ще се развикам за помощ…

 

 

Допускам, че най-лошото в мен е интуицията. Защо й се доверявам? Докато на класически прости и ясни неща, видими и обозрими отвсякъде, не мога. Или не искам? След като е доказано, че две и три прави пет.

Предполагам, че в крайна сметка ще загубя всичко, което можех да притежавам. Кой знае защо това не ме плаши, дори не ме тревожи. Не би и могло, след като видях как приключи земната одисея на баща ми. Прибра се отнякъде, вечеря, излезе и залости двете врати, на предния и задния двор — да не откраднат добитъка, — изми си краката и си легна. Беше свалил акумулатора на колата си, за да го зарежда. Канеше се да пътува на другия ден. И наистина отпътува, но зная, че повече няма да се върне никога.

Изглежда, нещата, които предстои да се случат, не се доверяват на намерения. Три плюс две наистина е пет, но в случаите, когато това е без особено значение. Не че изобщо е без значение, но аз зная, че ако тази сметка е вярна, случаят не е нищо особено. Аритметиката е уговорка с природата, която великодушно ни покровителства, показвайки ни, че и ние нещо можем. Но интуицията?

Всъщност какво, по дяволите, представлява интуицията? Никъде не съм чел дефиниция или обяснение на същността й. Вероятно няма същност? А ми се струва, че понякога я виждам как изкусно крачи по острия ръб на недоловимата граница между абстрактното и осезаемото, как мощно тласка разсъдъка към неправдоподобното и невероятното, които след един само кратък миг се превръщат в реалност, от която могат да ти настръхнат косите. В такива мигове се питам — незабавно, в същия този издебнат миг, опиянен от усещането за светкавичната трансформация на нереалното в реално — какво точно се е случило? На базата на какво? Как? Защо? По силата на каква логика, след като липсва всякаква логика?

Когато не мога да си обясня нещо, аз го свързвам с някаква непонятна за мен чужда дарба — нещо, което не се поддава на разумно обяснение и не е достъпно за проумяване. Как да си обясня иначе факта, че петгодишно дете знае таблицата за умножение, без никога да я е учило и дори виждало. Или котката, която се връща от стотици километри по обратния път, след като по обратния път и човек не би могъл да се върне? Простият лук (прост ли!) също знае каква ще е зимата, защото и той взема мерки за самосъхранение: при по-студена зима има повече обелки от обикновено и става по-лют. Просто не знае, че ще бъде изваден и преместен, но въпреки това…

Има неща, пред които човек онемява. Аз специално съм загубвал дъх дори пред някое изречение — не от написаното, а от това, което означава. Откъде е дошло, от кого е продиктувано и защо не е хрумнало на повече хора? Преди или след това — без значение.

И слава Богу, че ги има. Тези неща и тези хора, тези животни и тези изречения. Иначе всичко щеше да се свежда до три плюс две равно на пет. И щеше да е изключено да се надяваме на нещо повече след смъртта.

Все по-често си мисля, че този свят е създаден по подобие на друг, който съществува по-отдавна. Което пък навярно означава, че има и друг, по подобие на този, за който всички предпазливо се надяваме да съществува. Дори си мисля, че е изключено да не съществува.

Но не изключвам интуицията ми, която досега не ме е лъгала, да го направи един-единствен път, и то тъкмо когато най-много ще разчитам на нея…

 

 

Те са българи. С надвесени глави над чашите с евтина ракия, вторачени, но невиждащи, страшни. С различна възраст, с различни стремежи и различни вълнения, но с еднакви имена и еднаква участ. До снощи са били мюсюлмани, с турски имена и турска вяра, от днес вече не са. Едва ли проумяват какво е станало. И какво означава.

Не говорят. Не питат нищо, не казват нищо. Пият. И мълчат.

Децата им, бащите им, майките им, жените им, роднините им, всички са българи. Умрелите — и те. Вече им завиждат, че са умрели турци. Въпреки че сега и техните имена са сменени. Но те, слава Богу, не знаят това.

И мъртвите могат да имат утеха.

В Делиормана — котило на непоклатими нрави и навици, — мрачен и зловещ като картина на безумен художник, светът е различен. В единствено число и сегашно време. Без минало и бъдеще, само настояще. С анадолски бит и кюрдски обичаи, без календар и часовник, този живот прилича на бронзова монета, излязла от употреба. Прост и ясен като вторник срещу сряда. Като зима след есен, като радост след мъка.

Тук мъжете още се бият и се убиват за жена, за животно, за слог. С нож в ръката, с мъст в очите и без страх от смъртта, на драго сърце разменяйки живота срещу честта. Неподвластни на идеали и идеи, подчинени само на класическия образец за обикновено човешко съществуване.

Тук жените още мият вечер краката на своите мъже и посягат на себе си, ако са озлочестени. В чужда къща младите целуват ръка на по-възрастните и не възразяват, ако нещо не им харесва. За добро или зло уважението крачи едно рамо пред любовта, а болката — две крачки след радостта. Чувствата не се виждат, защото не се показват, макар че съществуват. Тук всичко истинско и ценно е в невидим план: на повърхността са само незначителни неща. Онова, което се долавя, не се назовава. Онова, което се назовава, не означава нищо.

Много преди да преживеят своя късен, кървав ренесанс, някои от тези хора бяха забележителни. След 18 декември 1984 г. вече нямаха особени причини да бъдат някакви. Станаха еднакви и инерцията на обезсмислените им делници ги понесе по неведомия си път.

 

 

В кръчмата е студено. Печката не гори дървата, а ги разплаква. Но не е студено само от външния студ, а и от още нещо, което покрива пространството пред тезгяха на барплота, над масите и между тях.

Студът е двоен. Този зад прозорците на кръчмата не е толкова страшен. Онзи около печката обаче е!

Стоя сам на маса, в полутъмен ъгъл, и пия бира. Смъквам собствената си температура до тази на околните. Виждам се отстрани и зная, че съм в кръг, очертан от ледения пергел на недоверието, което може да се прочете в погледите на всички, въпреки че те са в друга посока. И ако някой се сеща за мен, то е с неприязън. Неосъзната, но непреодолима.

— Да ставаме двама, а?

С винена чаша, пълна с ракия, до масата ми стои човек, когото не познавам. Не е от моето село. Или е, но аз не го познавам.

— Да станем двама, сядай — кимам му, отмествайки се встрани със стола. Компанията е с побеляла коса и поне на половин век. Лицето му изразява нещо средно между уважение и съжаление.

— Аз съм от Изгрев, идвах по работа, купих една крава и викам да пия една ракия за нейно здраве, за берекет. Става късно, пътя и ти знаеш, минава през гората, може да има чакали, сега те са наш’те роднини… Айде!

Вдигна чашата и отпи, кимайки дружелюбно. В собственото си село съм почетен от непознат човек? Дали идва доброволно при мен, или някой го изпраща? Никакво особено внимание към нашата маса.

— Защо не говориш на турски? — питам на турски аз.

— Нали не дават, как да говоря? Ти турчин ли си?

— Българин съм. Но ако искаш, можем да говорим на турски, за мен няма значение.

Опитва се да мисли. Сравнително бързо решава.

— Давай на български, да не правим грешка. В Изгрев една вечер в кръчмата говориха, ама бая бой ядоха. Български, турски, се там… ама…

Бях сигурен, че няма да говорим почти нищо, а дали ще мълчим на турски или български… Но ако ще мълчим, по-добре е да мълчим на турски. Двеста грама ракия не са сериозен повод за разговор в селска кръчма в Делиормана. Но се излъгах.

— Преди два дни идваха у дома да проверяват за имената, дали помним. Аз съм на петдесет и четири години, в мойта къща живеем дванайсет човека — жени, булки, синове, внуци. На вратата питат Васил тука ли е. Аз се обръщам и питам жената У нас има ли Васил, ма, тя вика: Не зная дали има. И отива да пита дали имаме Васил, а те като се ядосаха… Как няма да знаеш какви са твоите хора, виж какво ще става утре с тебе. Какво ще става, викам. Ще знаеш наизуст всичките имена на твоите роднини и дето не живеят у вас, така вика. Аз какво да викам — ходих да питам и сега уча наизуст, ама всичките не мога да запомня, те са много. Какво ще става, не знам… Наздраве, комшу.

Ракията му бързо свърши и човекът стана. Сбогува се мълчаливо и си тръгна. С походка, в която липсваше и капка усърдие.

Свърши и моята бира. Станах и аз. И преди да изляза от задименото помещение, някой извика от една маса:

— Къде бе, адаш?

Извърнах се и познах гласа — съученик от началните класове. Кимнах и докато се чудех дали да се върна, или да продължа, той стана и ме настигна.

— Пий една ракия, за името, наш’то име. Еби му майката, и аз съм българин, колкото ти си турчин, ама да знаеш, вече не съм Митхад. Твойто име избрах, питаха дали имам избор, викам как да нямам, откога чакам да го смените това име и аз да стана българин, като вас, да уважават и мене… Гроздова ще пиеш ли, тука друго няма. И „Арда“ без филтър, нови българи сме ние тука сичките, на масата — Харизан, Маринчо, Илия и Асен — все българи. Ти си по-друг българин, ама сядай на масата, аз им викам той какво е виновен, те мълчат, сякаш от тебе идва… А откъде идва, а? Ако разберем, дали няма да разберем, майка му стара. Февруари, Коч байрам идва, ама Байрам няма да има, после идва това, как беше, Великден, тогава няма ли да дават да колим нашия коч, барем за вашия Байрам, за нашия де, как обърквам, ей…

Седнах на масата. Не нарушиха мълчанието си, само Митхад продължаваше да бълва несвързани изречения, които разливаха болката му, без да казват нищо особено. Ракията го бе упълномощила да говори от името на всички, които мълчаливо подкрепяха думите му. Съчувствието, което предполагам, че излъчвам, не топли никого.

Никой не се престраши да пита нищо, само долавях мълчаливото им презрение, което и престорено веселите монолози на Митхад не успяваха да прогонят. Казах им лека нощ — на български — и излязох. Самотен човек на самотна маса, до вратата — слабичък, с умно и интересно лице, — ми кимна усмихнато и искрено и сне товара от плещите ми. Сетих се, че се казва Исинаа. Новото му име не знаех и не исках да зная.

Изведнъж ми хрумна, че след като не знам новите им имена, аз не познавам никого. Цялото село? Ако и това не беше чудо…

 

 

— Господ знае, че те обичам, но повече не мога да понасям това, което става у нас — каза Мария една вечер, след като се бе върнала от родителите си. — Помогни ми, не може да продължава така!

Знаех за какво говори. Не знаех обаче какво да й отговоря.

— Те никога няма да проумеят, че са българи. Говорят си само на турски, всичко си е както преди. Какво да правя аз, Господи?

Как можех да облекча терзанията й! Пет вечери в седмицата прекарваше при мен, две у тях. Но стигаха да я обърнат наопаки и се прибираше бясна. Беше изключено да промени тях, въпреки че себе си беше успяла. Опитвах си да си представя отношенията им, но не можех да видя пиесата в завършен вид.

Не зная дали тя ме подведе, или сам се подведох в желанието си да й помогна, което всъщност не беше нищо друго, освен желание да намаля терзанията й. Все още бях далеч от мисълта, че Господ иска да ме превърне в онзи грешник, с който щеше да има главоболия в крайна сметка. Какво точно искаше да направи с мен? А с нея? А с двама ни?

Струва ми се, че четях писмо, в което някой разказваше преживяванията си на доверчив приятел и силно разчиташе той да му повярва. Дори повече, отколкото сам си вярваше:

Всичко започна като забавна игра. Мислех си, че по щастливо стечение на обстоятелствата едва ли е възможно. Имаше моменти, когато ми се струваше, че съм получил най-големия подарък от последното възраждане на века с двата хикса: една новородена красива девойка, която се къпеше в слънчевата светлина на своето самопознание, което надхвърляше представите й за катарзис и красота в нашия безименен и абсолютно неясен бъдещ свят. Толкова години по-късно си мисля, че най-важното изречение в Библията е за блаженството на вярващите. И въпреки че то щеше да погуби живота ми, продължавам да мисля, че то е най-вярното. Защото зная, че в мига, в който секне вярата в онова, в което си създаден да вярваш — без значение какво е то — и откриеш лъжливата измама, окръжността се затваря. Повторението, което следва, вече е движение по ясен, познат и никому ненужен с досадните си извивки път, водещ към голямата скука на необичащите живота и необичащия ги живот. Но това прозрение никога не предшества един крах, а е само жалък епилог в онази скучна книга, в която героите се докосват до истината, когато вече нямат нужда от нея и тя няма нужда от тях.

Не звучеше много убедително, но продължавах да чета.

Вероятно по онова време съм си мислил, че мога да управлявам една любов, разбира се, за да я запазя, не подозирайки, че спре ли да управлява тя, е изчезнала.

Смело и възторжено повярвала в игричката с щастливото прераждане — като принцесата, която се излюпва някой ден от грозното пате — Мария продължаваше да се плиска в бистрите води на своя чист наивитет, без да подозира коварните клопки на неизбежните сблъсъци, които щяха да се отразят в нея. И нито тя, нито аз предполагахме, че любовта, която ни връхлетя като вопъл на издъхващ човек, молейки ни да я приемем и приютим у себе си, на повърхността си — непредвидена от никого случайност, — ще започне да се руши точно от причината, която я породи. Разбира се, че това бе прераждането, или възраждането, както всички го наричаха. Като всичко видимо и обяснимо, то не представляваше нищо друго, освен нечия нелепа приумица, и едва ли можеше да означава нещо трайно и изконно: защото никой не се интересуваше от отделните личности на онези, които трябваше да бъдат възродени. Вероятно най-упоритата надежда на възродителите е била времето да свърши онова, което идеята няма да успее. Да овладееш една идея означава ли, че можеш да управляваш с нея или чрез нея? Нима нещо може да се руши, без да възниква нещо ново, и то от същия род.

Този пасаж е по-сполучлив.

В началото на този процес, така услужливо обещаващ ни единение на духа и благосклонно изповядване на една религия — не християнство или ислям, а религията на любовта, — и двамата с Мария бяхме щастливи. Тя — в своята нова същност, аз — в своето глупаво решение да управлявам ума чрез сърцето. Или обратното, не съм сигурен. Щастливите не се питат защо са щастливи.

Не мога да скрия, че по-голям подарък от Мария не бях получавал от живота. За съжаление, не знаех, че големите подаръци са бреме, което изисква и специални грижи. Носех любовта й, закичена на ревера ми като брошка, и нехаех: блажен и нищ духом юноша на тридесет и три.

Поетично. Романтично.

Първите години бяха време на сладостно невежество и опиянение от плътта. Привидно индивидуални в общото си заблуждение, не се опитвахме да търсим по-висши истини от истината на щастливата находка, която бяхме един за друг. Понеже нямахме, а и не ни беше нужна еротична култура, стигахме до нея неволно и несъзнателно, безпомощни, смутени и очаровани от възможностите да си създаваме тайни, напук на благочестивите формули на външния си живот. Имаше периоди, в които всяка вечер се превръщаше в събитие — дали потайните машинации на душата подтикваха своите оръдия — телата, но ние се превръщахме в освободено от всякакви задръжки човечество, което изграждаше по допустими само от полетялото на свобода въображение нова сексуална хуманност, за която си мислехме, че предшества всяка друга. Посмело, по-ведро, по-свободно, понаситено със силите на подмолното, несъзнателното и безгранично притегателното, което предлагаха дългите безсънни нощи, ние се превръщахме в колонизатори и изследователи на непознатия остров на духа и тялото, слети в едно. Дори и не подозирахме, че няма да можем да върнем обратно в морето на никоя нравственост необуздания прилив на нашите плътски, страстни откровения. Небесният дар, който ни караше да превъзмогваме себе си и да се превръщаме в непознати космически същества, подвластни на шеметните нощни мигове, ни караше да си мислим, че сме пионерите на този тайнствен, поробващ еротичен свят, поглъщащ едновременно истината и красотата: мистичен разврат, последван винаги от чувство за разкаяние и опустошеност, подклаждано от тайно чувство за вина. Едновременно с това, надявам се не само аз, а и Мария, скрито копнеехме за спасение, след като бяхме загубили волята си, човешката, и знаехме, че не можем да се самооприличаваме по нищо с останалите хора.

Вълнуващо, но наивно, за да е вярно… Ще продължа да чета.

Допускам, че още по онова време скритият ни живот промени представите ни за реалния свят, в който живеехме. Интелектът, който трябваше да посредничи между намерението ни да живеем нормално и амбицията ни да запазим в тайна личния си живот, постепенно се отдалечи и ни изостави като майка, отбила вече своите чеда. Прекалено привлекателна беше тази свобода, за да подозираме какви опасности крие. И все пак силата на чувствата оправдаваше всичко! Нещо ми подсказваше, че можем да продължаваме така.

Почти достоверно.

Оскърбена и горда, Мария не знаеше какво да прави със своите родители — предполагам така, както те не знаеха какво да правят с нея.

Представих си как ми се налага пет дни от седмицата да бъда българин и два турчин: как сменям езика по пътя от едната къща към другата и обличам новата си роля на входната врата. Как слушам езика, който разбирам, и си давам вид, сякаш никога не съм знаел и думичка от него. Изплашен, не исках да мисля. А се налагаше.

Проблемът всъщност се свеждаше до едно: на Мария й се искаше да бъде нещо по-различно от онова, което беше, или наистина беше.

Знаех, че всяко ново е интересно, но нищо ново не остава такова докрай. Беше твърде млада или малка, за да е проумяла толкова рано това. И аз бях такъв, но интуицията ми го подсказваше и ме караше да се страхувам. Особено когато премествах нещата и се озовавах на нейното място.

Тук става малко страшно…

Случаите, когато се връщаше разярена от тях, зачестяваха, започваше да си задава въпроси на глас, които вероятно си бе задавала наум.

Някои от отговорите можеха да я върнат там, откъдето беше дошла. Момичето с червеното палто…

Но откъде идваше всъщност момичето с червеното палто? Какво знаех аз за нея? Тя наистина дойде от нищото, носейки се грациозно по замръзналата уличка, нехаейки дори за дрехите под палтото си. Беше се почувствала нова, не, новородена, в първия си самотен рейд по заснежените улици на света, който я очакваше и който я приемаше такава, каквато тя искаше да изглежда — гола, млада и нехайна до жестокост. Едва сега, година по-късно, се запитвах кои всъщност бяха родителите й — след като смело бях решил, че няма Родина. Род — също.

Възможно ли е продължение?

Предстоеше ми да направя избор, в който трябваше да покажа или благородството на духа, объркан повече от всякога, или да направя стъпка, за да не я загубя. Нужна ми бе философия, която да съюзи страст и мъдрост. Дали се надявах, че такова нещо е възможно? Може би.

Мария трябваше да получи отговор на терзанията си, които освен че трябваше да я задържат при мен, трябваше да я помирят и с родителите й.

Не исках да влизам в конфликт нито с моята религия — отсъствие на религия, смесено с отчаяните ми, яростни опити да повярвам в необходимостта от нея, — нито с онази, която изповядваха родителите й — отявлен ислям, доколкото разбирах. Новопокръстена официално, всъщност Мария си беше чисто, жизнерадостно същество с отворено съзнание, което щеше да приеме будизъм, християнството или ислям, стига да повярваше в необходимостта от това. Религия, по-силна от религията на любовта? Имаше ли такава?

Опитвайки се да я покръстя истински, дали нямаше и сам да повярвам?

Писмо, писано от безумец. Не можех да си представя получателя…

— Знаеш ли какво правя по 24 часа в денонощието? — бе попитала веднъж Мария. И без да дочака да измислям нещо умно, бе отвърнала: — Обичам те!

Не тя, аз бях новопокръстеният, но не го съзнавах.