Мартин Маринов
Булото (2)

Излизам в градината пред къщата. Въпреки отчаяните ми усилия да я поддържам прилично, резултатите не са насърчителни. Буйно избуялата след летните дъждове трева е метнала зеленото над всичко, до което се докосва погледът.

Гълъбите пеят. Започва топъл ден за безгрижните им намерения, за своеволните им настроения, породени от привилегията на крилете им — същества, нехаещи за нищо земно. Щяха да се изнижат един след друг през малкия отвор на гълъбарника и да кацнат на покрива отсреща, мъжките щяха да се въртят и да ухажват женските до следващите яйца… Никакви проблеми.

По навик ги броя, когато кацнат горе на покрива. Девет са. Единият явно още не е излязъл. Отварям вратата на гълъбарника и започвам да заничам в килийките.

Сакар тепе е делиорманско село, уютно завито от гъста гора в котловината под една висока канара, която го пази от внезапни изненади. Самата канара обаче е внезапна, странна гледка — апостроф, който в равнината на Делиормана изглежда като непонятен израстък в гладка длан. Като неприлично показан среден пръст на някого. Като названието на селото, което — преведено от турски — означава петно на върха, без наоколо да има връх. Като трева през зимата, като сняг през лятото, като черен тебешир върху бяла дъска…

Петно, белязало или бележещо нещо.

 

 

Призори на 16 декември по Оруел от северния път, който води към окръжния град, шумно навлизат танкове, които прекосяват селото и се изкачват на баира в срещуположния край. Там спират, обръщат куполи те си обратно и като насочват дулата си към спящото село, застиват, без да изгасят машините. Не след дълго идват и военните камиони — натоварени с войници — и се разполагат в центъра. Преди слънцето да успее да надзърне към селото, от вратите започват да излизат хора и с наведени глави и безпомощни ръце, упътени в индийска нишка по посока на общината, твърде наподобяват сюжета на картината „Евтимий напуска Търново“. Най-странното е, че не знаят защо войниците ги изтикват от домовете им, нито къде ги водят. Изненадата, както е известно, е половин победа във всяко противопоставяне, което разчита на сила. И като се има предвид обстоятелството, че във всяка колона, подкарана към селсъвета, има жени, деца и старци, съмнение в крайния резултат не съществува. До обяд от двехилядното село, населено предимно с турско население, не остава и един турчин: имената се избират доброволно, а онези, които не могат да се сетят за новото си име, го научават от властите.

 

 

Когато се прибрах след около месец в Сакар тепе, където живееха възрастните ми родители, и вечерта влязох в кръчмата, разбрах, че от старата, непоклатима постройка на Делиормана е останало колкото от Картаген след похода на Сципион. Картината беше безжалостна.

Надвесени над чашите си с евтина ракия и гледайки безнадеждно в различни посоки, хората мълчаха и пиеха. Не говореха високо, а си шепнеха, защото езикът, който знаеха, вече не беше техен, а този, който трябваше да е техен, не знаеха. Както не знаеха и какво точно се бе случило и какво им предстоеше. Не се държаха враждебно с мен, но не беше и дружелюбно. Защо и аз изпитвах вина за станалото? Защото бях българин? Не зная. Така навярно се чувства човек, озовал се случайно в магазин, току-що обран от някого. Не си участвал, но и не си направил нищо, за да предотвратиш станалото. Знаех, че не бих могъл да сторя каквото и да било срещу станалото, но това не променяше нищо. Истината не страда от това, че някой не й вярва. В погледите на всички четях един и същ въпрос: защо?!

Какво се беше случило? Кому беше нужно?

Погледите, които долавях отвсякъде, бяха тежки. Не ми минаваше и през ума, че някой бе избрал мен, за да провери дали може да бъде наредена мозайка, цифрите на която бяха авантюристично изтрити от времето.

Вероятно се питате кой съм аз? Да не би и аз да не се питам.

Всичко, което мога да кажа до този момент, е, че нищо не зная със сигурност. Няма и много положителни неща, на които мога да се опра. Не бива да ви разказвам биографията си, защото мога да объркам и вас. Мога да изброя фактите, но това няма да доведе до нищо — не и до истината.

 

 

— Представяш ли си, дядо ми говори на развален български, Господи! — възмущава се Мария, докато събува ботушите си в коридора, облегната на стената и клечейки като фламинго в розовата си блуза, подаваща се изпод разкопчаното червено палто. Червените палта и Мария са хомогенна сплав, която трябва да бъде записана в Менделеевата таблица на интимните гледки. Червеното при нея не е просто облекло, а природа. Облечена в друг цвят, Мария би изглеждала като красив инвалид.

Подхваща разговор, който няма да ми допадне особено.

— Обясняваше на съседа защо виното му е кисело и два-три пъти сбърка родовете. Господи, да не можеш да говориш родния си език. Не мога да ги разбера…

— Защо да ги? — питам, съзнавайки, че диалогът е неизбежен.

— И майка ми, и баща ми, и брат ми, всичките. Сякаш не са българи!

Вече беше далдисала в своя вир и щеше да се къпе в подмолите му. Страхувах се, че всичко, което казва, го и мисли. Искрено. В разговор като този, който подхващаше, ми се щеше да присъства и някой от авторите на теорията за онази възможност, според която за една нощ можеш да се преселиш от една народност в друга, възвръщайки първоначалния си произход.

— Има логика в онова, което се опитват да внушат на тези хора, но човек не става за един ден нов. Опитват се да ги накарат да се върнат там, откъдето навярно са тръгнали преди векове, но те не са пускали трохички по пътеката, по която са стигнали дотук, и са се изгубили. А и да бяха пускали, пътеката отдавна е заличена и сега трябва да си проправят път през джунглите на столетията, за да намерят малкото изворче, откъдето са тръгнали… Не е ли така? С историческите си разяснения, които чакаше от мен, я бях докарал дотам да се колебае какви са родителите й, роднините й, самата тя. Знаех какво чака да й кажа.

— Ако питаш мен, ти си българка. Не защото са ти сменили името принудително, а защото по дух, предпочитания и манталитет си си българка. Това възраждане справедливо узакони у теб всичко онова, към което, предполагам, си се стремила през целия си съзнателен живот: славянски благият ти характер, веселият ти нрав, разкрепостената ти, бликаща виталност и светлият поглед върху нещата.

Говоря, сякаш чета рецензия, от несериозния тон на която трябва да се извлече и сериозното съдържание.

— За хубостта ти, която няма нужда от народност и е неподвластна на възгледи и религии, не са необходими нито утопични предположения, нито реалистични доводи — хубавата мома род няма. Или има?

Понякога прекалявам.

— Великолепен екземпляр на човешкия род от женски пол, а — това е твоето определение за мен, нали? Абстракция, която диша, смее се, прегръща те и те изтощава докрай нощем. Понякога дори не питаш как се диша само през носа, когато устата ми е заета, подло делиорманско копеле?

— Не ти ли харесва?

— И още как. Но идва съботната вечер и аз, разтваряйки крилца, се пренасям в лоното на стария ислям, където майка ми ме вика… с други имена.

— И какво от това?

— О, нищо. Просто ти разпалваш моята фантазия и ми се ще най-сетне да узная: коя съм аз?

Или пък кой си ти?

И дали ще тръгне твоето с моето аз, ако внезапно, ей тъй на, реша да скоча весело в дълбока пропаст? Откъдето никой никога не ще ни изведе. И няма да ми каже:

„Искам да те променя!“.

А там, където ще сме ний, дори да искам, аз няма да ти изменя.

Ще се прахосаш ли с мен чак вдън земята, къде то имена, религии и думи са понятия от друг свят? И най-накрая ще сме равнодушни към нещата, които ни натрапват, дават и изискват те от нас? Където няма да чувам гласа на майка ми и да виждам погледа на собствения си баща, които някой смесва в мен, а сякаш само твоят глас кънти? Или и ти изпитваш страх от страшното място, където ще попаднем и откъдето никой никога не ще ни подаде ръка? Защо да се измъкваме оттам? Ще тлеем бавно и потайно, обхванати от вечната си страст, ще бъдем кротки и смирени — е, не чак дотам, — и в нашата империя на любовта (нация за двама души) ще бъдем ний помилвани приживе от смъртта…

И може би благословени.

— Божествено, какъв ритъм… — продумвам аз, докато следя пируета, последван от шпагат на пода, косата, скриваща красивата глава, и онова, което зная, ще последва — скок от бездната на неизвестното, нагоре, към моята уста, копнееща за тръпните й устни, и малко след това — краката, преплетени на моя гръб.

— Не проумях, изчадие небесно, какво ли точно означава: дори да искам, аз няма да ти изменя.

 

 

Усещам моряшкия възел на краката й, преплетени на гърба ми. Устните й ухаят на паста за любов, непозната на простосмъртните, косите й заливат раменете ми и в очите й се плискат чаршафи. Тя е свободна, абсолютна и всемогъща. Казва с все още вирнати крака:

— Ела и ще ти обясня (дори легло не ми е нужно). Ще бъдеш с мен, но с друга, щом желаеш (аз мога да съм и това). И тъй, едва ли някога ще ти омръзна аз. Но само ако… веднага ти ме пожелаеш.

 

 

— Какво носиш в чантата на стария мечок? — казвам, забелязвайки препълнената пазарска чанта, подпряна в коридора зад нея.

— Кайсии, сварени на ракия, пушено краче на петле и леко бяло вино от лозето на баща ми. Бившият турчин. Напълни ли ваната, защото днес имаме празник? Да не би да си забравил да купиш шампанско? Сещаш ли се коя дата сме?

Не знаех дори рождената си дата.

— 18 декември е, безпаметно същество. Какво се случи на този ден?

Последва скок, зашеметяващ, сякаш нещо изниква от нищото — откъдето всъщност беше дошла. Ръцете й, доскоро обрамчили врата ми, вече натискат невидимите клавиши на една тръпчива, нетърпелива мелодия, която ще ни отведе към празната спалня, обзаведена единствено с легло за двама — съучастник с изваден език, на когото дължим толкова много…

Вечерта на 18 декември се нанася в съзнанието ми и ме кара да си помисля дали отново не сънувам. Но явно не е сън.

 

 

Както не беше сън и онзи пролетен ден на 4 април, когато около десет сутринта излязох от стаята си в редакцията и се запътих към дъното на коридора, където беше тоалетната. Пред вратата, както обикновено, имаше хора — ежедневните досадници, които идваха да носят дописки или да питат за работа. Имах рожден ден и се канех рано следобед да се махна от редакцията и да потъна в някоя отдалечена кръчмичка, за да почерпя една пазена в тайна загадъчна девойка, на която бях задължен и бях обещал да посветя поредния си скапан рожден ден.

Към обяд, когато реших, че пред вратата е разчистено, излязох отново в коридора, на път за обедната баничка. С неприятна изненада видях, че имам още един посетител, който не се съобразява с обедните почивки на работещите хора. Седеше във фотьойла пред негостоприемната масичка, скрил лицето си зад новия брой на вестника. Онова, което се виждаше, дори и съвсем оскъдно, можеше да провали скромния ми обяд.

Докато се чудех дали да подмина разсеяно, чух:

— Редакторът умира от глад и май не приема? Вестникът падна на масичката и зад него видях лицето, което бях сигурен, че повече няма да видя никога. Смутен, поех на заден ход и оставих вратата отворена след себе си. Седнах в черния, въртящ се стол, запалих цигара и се взрях в лицето на девойката, която скромно, тихо и деликатно седна на най-отдалечения от мен стол. Беше облечена — този път наистина беше — в безупречни светли джинси, бяла тениска и… червено сако. Очите й бяха напоени с онзи тревисто зелен цвят, който подлудява напролет конете и ги кара да късат синджири, да се втурват в неизвестни посоки и да вършат опасни своеволия.

Обяздиш ли такъв кон, твой е за цял живот. Но само ако не забравяш, че си остава завинаги подвластен на вятъра и на онези неясни, невидими, тъй мощни сокове, които шетат през пролетта и превръщат във вандали и най-хрисимите същества.

Това, което виждах пред себе си, макар и на срещуположния край на дългата маса, бе прелестна подкана за гледане, разговор, мълчаливо съзерцание или просто повод за внезапна, непосилна мечта, способна да изненада и най-грубото въображение. Разглеждах я (опитвах се да го правя крадешком), но едва ли ми се удаваше. Долавях голото й тяло изпод червеното палто, което бях видял (ако не се шегуваше споменът с мен) през зимната вечер на 18 декември в тясната уличка пред редакцията. Питах се дали бях единственият свидетел на голия и нощен поход, или фантазията ми се опитваше да ми пробутва нереални и неправдоподобни теми за размисъл? Недоумявах по какъв повод ми я изпраща Господ за втори път, по обяд, реална и въпреки това нереална, сама в стаята ми и загадъчна като неясен ход в шахматна партия, играна преди векове от неизвестни майстори и построена върху безумна жертва на царица срещу пешка.

Не знаех началото на предстоящия разговор и мълчах.

— Паднахте лошо… през онази зимна вечер… едва ли си спомняте вече?

Ангелът в червеното палто най-сетне проговори. С човешки глас и човешка усмивка, прехвърлена като ласо през дългата маса към мен, вероятно добре преценявайки ефекта от нехайното изречение.

Без усилие — точно в десетката. На мишената, поставена невинно преди толкова време по начин, който и най-изтънченото въображение не би могло да съчини. Убедително повежда в резултата още от първия миг.

— О, помня. Винаги съм си мислил, че сънувах… онова, което се случи.

— Какво се е случило? Не помня да се случи нещо — казва тя с интонацията на дете, което се е пързаляло с шейна по наклонена плоскост и не вижда нищо нередно в това.

— Ами помня… как бяхте облечена… и че искахте да ми помогнете.

Обляга се на стола и зелените водорасли на погледа й без усилие стигат до мен, докосвайки ме топло и застрашително.

— Нали мога да се съблека, топло ми е. Вече е април, а парното ви още работи.

С невидимо движение, което е само поклащане на тялото, но може да срути триетажната сграда на редакцията, съблича сакото си и остава само по бялата тениска, по средата на която — като мост, прехвърлен от един хълм към друг, — се чете надпис „Бриджстоун“ — и наистина означава каменен мост. Питам се дали е стъпвал някой по него и накъде ли води.

— Доколкото си спомням, през вечерта, когато ме видяхте, не бях особено облечена, или по-скоро бях особено облечена, но така трябваше. Спечелих един малък облог, но и да не бях се обзалагала, пак щях да го направя, така се чувствах. В интерес на истината после се разболях, настинах. За съжаление, тогава не мислех какво впечатление мога да направя… на някого.

— Впечатление, от което се пада — казвам и двамата се засмиваме. Аз — престорено весело, тя — откровено. Водораслите бавно и нежно стягат прегръдката около врата ми.

— Не съм дошла да ви припомням кошмарни видения, а да питам… за работа.

— Търсите работа? Едва ли сте на повече от двадесет, а тук, във вестника…

Със сигурност не осъзнава, че е изключено да работи във вестника без подходящо образование, още повече че отскоро се казва Мария. Само аз знам какво означава това. Всъщност същество като нея нямаше защо да се интересува от конюнктура — да работи във вестник вероятно бе едно от момичешките й желания, нищо повече. Поглеждам към нея, за да се уверя, че наистина е в стаята, и разбирам, че едва ли има нещо по-реално в този миг от ослепителния факт на другия край на масата.

— И какво можете да правите? Освен онова, което вече знам.

Преди да довърша въпроса си, осъзнах, че ще я засегна, представих си как става внезапно, облича сакото си и изчезва от стаята. И от живота ми. Завинаги.

Но не става нищо подобно.

— Аз не мога да правя много неща, но на много искам да се науча — казва естествено и праща по дяволите всички обективни и субективни причини, които мога да изтъкна в подкрепа на невъзможността да работи където и когато и да било.

— Вижте, не е толкова просто. За добро или за зло, днес имам рожден ден и това е повод да почерпя някого. И тъй като няма кого, ако искате, можем да отидем някъде и ще се опитам да ви обясня… защо е невъзможно да работите при нас. Съгласна ли сте?

Кимна.

И отидохме.

Говорихме много и за различни неща. За други не говорихме много, защото бяха повече от ясни. Имаше светло чувство за хумор — невероятно средство за сближаване на бедстващи, сродни души. Особено ако жена ти те е напуснала преди няколко месеца. В природата наистина нищо не се губи.

 

 

… И сега, в коридора, когато чака да й отговоря дали съм напълнил ваната и дали съм купил шампанско за годишнината, усещам водораслите на зеления й поглед, увити около врата ми като топъл шал, изплетен от пръстите на любовта.