Мартин Маринов
Булото (6)

Моля се само за едно — следващите новини да не се подчиняват на прогресията, с която се бяха влошили предишните.

Няма да слушам радио до обяд, а ще гледам направо обедната емисия на телевизията. Вероятно ще има вече и картина.

Към Сакар тепе, за пръв път с Мария. Вали и чистачките на колата периодично, през равни интервали, буксуват на един и същ въпрос: не е ли грешка, не е ли грешка…

Не съм предупредил старата валиде ханъм за идването на младата. Да се срещнат в упор и… на късмет, каквото излезе. Мария мълчи, стегната от предстоящата среща, заслушана в мислите си, и дори не сменя касетите, както обикновено. Съвсем съзвучно с пейзажа вън, в колата ръми хладен джаз, който прави есента още по-осезаема…

— Няма ли парно в тази скапана кола, измисли нещо по-хитро да ме довършиш, вместо да ме замразяваш в този подвижен фризер — сковано подхвърля младата валиде, загърната в шлифер с вдигната яка, свита на седалката като ембрион в утробата на предстоящата неизвестност. Не й пука, а?

— Парното ще се появи скоро, след малко пристигаме, ще се стоплиш… И внимавай, защото хубостта не е вирнат задник и ококорени зелени очи, а поведение, преди всичко поведение. Не можеш да заблудиш всички, както мене…

Обръща се баааааавно, вляво, към мен, гледа ме презрително, сякаш вижда паяк на ревера си, и казва онова, което най-малко очаквам:

— Не си мисли, че не я познавам.

— Кого бе, малката?

— Майка ти, кого. Само дето не съм я виждала, но и това няма да ме изненада.

— Така ли?

— Така. Сигурна съм, че си приличате като два ореха.

Само дето ти вероятно си по-костеливият.

Избързва според мен. След срещата може да й се сторя като мекочерупков орех. Влизаме в Сакар тепе.

Малка едноетажна къща е бъдещият сарай на младата валиде ханъм. Старата отваря вратата…

Представям ги, опитвайки се да вкарам хумор в срещата: майка ми има в изобилие от това чувство и е сита на подобни мероприятия.

Погледите им се срещат и имам чувството, че и двете ще прихнат — в този първоначален момент, който според познавачите на нормалните бракове бил съдбоносен. Доколкото ги познавам, и двете не се подчиняват на възгледа, че първото впечатление е най-силно. Стискат си ръцете и погледът на майка ми се катери бавно нагоре, после слиза надолу по дългото, добре конструирано тяло на Мария, което стои неподвижно, изложено на показ пред строгия поглед на старата валиде. Шлиферът е разкопчан и под него натрапчиво изпъква строгата тъмна пола, запасаната в нея безжизнено сива риза с висока яка и вързаният на врата шал, който е единственото цветно петно в преднамерено опростения външен вид на новата заселница в Делиормана. Но старата валиде не може да бъде лесно заблудена и след като отклонява погледа си от наивно предрешената манекенка, подчертано небрежно, с тон на стар джамбазин казва:

— Така ли се ходи на сгляда бе, синко, тая жена за тия дрехи ли е? Защо си я облякъл като монахиня, пък тя гледа като арабска кобила, изкарана на Тодоровден — я как хапе юздата… Влизайте, де.

Мария се навежда и целува ръка — жена, разпозната от друга жена. Хаирлия да е, казвам си и ги избутвам напред, към вратата. Майка ми се отдръпва встрани, да влезе първо… както сигурно за пореден път си мисли, булката. Какво друго да си мисли, щом съм я докарал в къщата й.

На масата се качва цялото изобилие на есента — снежнобяло овче сирене, жълти попски круши, пъстри ябълки, презрели, с протекъл кафяв сок смокини и изпотена кана прясно, червено вино. Майка ми носи от девет кладенеца вода, за да прогони естественото и все пак досадно мълчание — разказва за животните като за хора — тя си говори с тях, за съседите, с които почти не говори, за всичко, което може да досади на едно градско момиче, за което селото е място, където няма дискотеки и хората говорят на диалект. Това последното е впечатляващо, особено при капанците, но майка ми не се опитва да го прикрива. Най-странното е, че прекрача ли прага на къщата, и аз неусетно заговарям на същия диалект, преди още да съм се преоблякъл — така, както, предполагам, сменя другия език и Мария, щом влезе у тях. Нещо, за което се опитвам да не мисля.

— Къде работи… момичето? — пита най-сетне старата.

— Учителка съм в едно село, начална учителка — отвръща Мария, докато отхапва от една круша, която държи с палеца и показалеца на двете си ръце за двата й края, като царевичен кочан, да не се изцапа. — И уча задочно — добавя тя, оглеждайки се за подходящо място, където да остави огризката от крушата. Майка ми мълчаливо й подава празна чиния.

— Какво е то задочно? Нямаш ли вишо?

Ох, колко е горда с моето „вишо“, придобивано в продължение на осем години за сметка на държавата. Нещо, което обаче й развързва безкрайно удобно езика, когато иска да ме притисне до стената. Същото прави и с Мария — никога не изчаква прекалено дълго, за да хване бика за рогата.

— Не, нямам висше, сега уча за това — отвръща хрисимо Мария, усмихвайки се на въпроса, който асоциира в съзнанието си с историята на злощастното ми обучение, познато й от една скромна белетристична книжка, озаглавена „По таваните“ — място, където наистина мина по-голямата част от времето, през което задоволявах научното си любопитство.

— Е, задочно-незадочно, щом си започнала… то не става бързо — гледа подигравателно към дипломирания висшист, който си сипва втора чаша червено. И изведнъж, сякаш забравила от вчера включена ютия, се сепва и възкликва: — Ох, каква съм гостоприемница и аз, на момичето забравих вино да сипя — с широко движение излива делибурана в чашата пред Мария, за да види дали ще клъвне рибката веднага на червената блесна. Но Мария не е вчерашна.

— О, аз не пия, много, много рядко… — ако знаеше само как се ангажира с това изречение младата валиде, щеше да си мълчи.

— Колкото искаш, толкова пий, но не се мъчи да го стигаш — патетично казва майка ми, не подозирайки, или подозирайки, точно това, че Мария пие колкото мене или почти толкова. — Да го убиеш, повече от кило ракия не можеш го накара да изпие. На ден — добавя тя, гледайки ме с бялото на черните си като маслини очи. Капанка…

— А, той не е по ракията, аз за виното знам, но ракия…

— Мария се прави на хваната от гората, без да знае, че дядото на майка ми е имал триста декара гора точно в тази област (слушал съм легенди за неговата виноустойчивост) и че точно на този терен майка ми е подготвена за отличен — на този изпит не може да я скъса никой.

— Не знаеш за ракията ли? Че какво знаеш тогава? От колко време се знаете, че да не знаеш… — старата решава великодушно да ме пощади и сменя темата. — Баща ми казваше: „Пиян мъж — весела къща, пияна жена — съдран чувал“. Така му отърваше, мен ако питаш, и пияният мъж, и пияната жена са… какво стана снощи?

Мария ме гледа, гледа и нея — не разбрах, иска да каже градското, или се прави, че не разбира, но сполучливо.

— Не помни нищо на другия ден, това — пояснява майка ми и става от масата, за да ни остави сами, или вероятно за да си гледа работата, което за нея е по-важно от нашето присъствие.

Мария не се колебае дълго — чашата, но моята чаша, се излива без остатък в гърлото й и се връща празна пред мен. Нейната продължава да стои пълна — то не обича да пие детето, рядко, само в краен случай… Как ще съжалява за тези приказки.

— Фантастично — произнася задъхано, тутакси зачервена от голямата чаша.

У нас никога не е имало малки чаши — нито за ракия, нито за вино.

— Кое е фантастично? — питам аз, докато си пълня чашата, която подозирам, че отново няма да мога да изпия. И втората отива при първата и Мария прави опит да се шегува:

— Как страхотно заблудих майка ти, а? Много, много рядко… Дали ми повярва?

— Естествено. Тя страшно обича тревата.

— Коя трева бе, ти и езика смени и виж какви неща заговори изведнъж, откъде тази трева…

— Пасе трева, искам да кажа, повярва ти. Тя фалшивите ти дрехи разпозна, ти за виното питаш. Как няма да ти повярва, като те вижда с кого си, нали знае, че аз не пия… да ме убиеш, повече от литър не мога. Да видим сега как ще крепиш мита?

— Кой мит?

— За въздържанието си. Дето от време на време таковаш, пиеш.

— Да пия от време на време мога, но да таковам — не.

Такова нещо не съм казвала. Таковането по-често…

— Още една чаша и връзваш кънките. Внимавай какво ти казах на идване — поведението, малката, поведението.

— Сипи още една чаша от това червеното бе, бате. Какво е това чудо — хем сладко, хем кисело, че и горчиво на всичкото отгоре. Какво пиех аз досега, тези бели вина са като таратор. Само още една чашка…

— Това, което пиеш, още не е вино. Нарича се делибуран, или лудо вино — и само с двете чаши си готова. Подготви си защитната реч, след малко ще се срещнеш със старата валиде и ще лъсне всичко. Ще видиш рядко, много рядко…

Мария е полупияна, вероятно не е очаквала толкова бързо да се прояви ефектът от младото червено вино и настроението й вече също е червено.

— Спасявай ме, пияна съм — с изнемощял глас, превзето оповестява тя, когато майка ми влиза и с плътен глас нарежда: — Оставила съм ви работни дрехи в другата стая, преоблечете се и елате на двора.

Тя отлично знаеше, че най-доброто средство за насърчаване на сближаването е общата работа.

Мария в двора при животните — трогателна среща на два свята, в които величавата символика на природата се проявява във всяко движение и всяка реакция. Никога не съм разбирал хора, които могат да смачкат един бръмбар само защото се е озовал близо до петата им или с животински звуци прогонват кротко куче, което гледа по човешки умно и се умилква в краката им. Както и не мога да си представя по-привлекателна гледка от дете, което си играе с опасен звяр — добродетелно слетият инстинкт и цялото съвършенство, което излъчват в своето единение подчинените единствено на природата си същества. Нищо не е подхранвало въображението ми по-плодотворно от онези мигове, в които съм ставал свидетел на необикновеното и толкова рядко проявление на човешката деликатност към същества, които не могат да се изразяват по друг начин, освен чрез своите сетива и съвършеното си простодушие.

Чуждият свят, в който е попаднала Мария — всъщност тя е чужденецът в него, — я изследва предпазливо и недоверчиво и гледката е гротескно-комична, почти лъчезарна фантасмагория.

Гъските съскат и я следят от безопасно разстояние и докато формално пристъпват любопитно към нея, всъщност отстъпват назад. Старият пуяк, който врещи ожесточено и червената му гуша яростно се тресе от яд, е опнал до краен предел всяко перце по пъстрата си, куха окраска и ако не се разпадне от непосилните звуци, които издава, ще се възнесе от контене и превземане, докато разбере какво е това ново, нахално същество, което без всякакво позволение се е озовало в менажерията му. Петелът, този дърт коцкар, обикаля в кръг и озовавайки се предимно отзад, вероятно крои планове как да се метне на гърба й, за да събере кудкудякащите аплодисменти на дузината кокошки от харема, които ревниво следят развоя на срещата. Не я изпускат от очи и двете кози, които с тревога наблюдават играта на двете козлета с Мария, оставила ги да се катерят по коленете й и да я ближат по лицето. Хладнокръвно излегнат под стряхата на сайванта, само Чарли, черното куче с белите петна, е сякаш неутрално, но също контролира поведението на внезапния навлек и вирнатата му опашка подсказва, че ако се наложи, ще има последната дума. След дъжда е изгряло слабо слънце и дворът дими в омарата на предесенния ден в пастелна мъгла, създадена сякаш да открои пътя, по който се движи радостно и ненаситно сред непознатия свят на истинските неща детската душа на Мария…

Кръгът бавно се смалява и по-смелите приближават по-близо.

Едната коза се престрашава и любопитно подушва познатата рокля на своята стопанка, облечена от непознатата, пуякът е на сантиметри от нея и с протегната шия се опитва да я клъвне по коляното, гъските вече не съскат и една през друга съобщават имената си. В крайна сметка петелът, този шарен и наперен самозванец, тържествено, с фриволен фалцет свири отбой, оповестявайки на целия двор предстоящия мир, и приканва цялото войнство към снизхождение и гостоприемство. Очите на майка ми, пълни със смях и умиление, следят от разстояние протокола по запознаването, готови да предотвратят без колебание всяко недоразумение. Когато приключи ритуалът, ще покаже на Мария — на това голямо дете без истинско детство, — какво яде и къде спи този пъстър свят, който осмисля живота й.

Оставям гълъбите за най-накрая — децата обичат най-много десерта. И когато я въвеждам в гълъбарника — в лоното на своята колкото действителна, толкова и самоцелно измислена естетика, чиито жреци чувствам съдбовно причислени към наивните ми представи за съвършенство, — тя е готова да коленичи, за да изрази своя възторг от великолепието на неотразимите същества. Любовта към тях според мен е сравнима само с първата любов на човека.

Опитомени и доверчиви към всяко присъствие — за разлика от полудивия свят на двора, — гълъбите не й дават възможност да се колебае и да избира. Те я гледат изпитателно, но кацат веднага по раменете и ръцете й и, пеейки, надзъртат в интимните й, съкровени области тъй естествено, че правят всяко преодоляване излишно. Долавям колко ненужен съм в този миг и излизам, като я оставям сама сред тях. Възхитена и безмълвна, Мария се опитва, но не може да говори. Само ги докосва объркано, понеже я докосват и те — с погледи и силфидни движения, които са по-скоро взаимна възхвала и благодарност към Бога, отколкото нещо конкретно.

И идва първата изненада. Питам се кой от всичките видове ще я впечатли и кой от всичките редки екземпляри ще хареса най-много в морето от криле и цветни нюанси, когато виждам, че погледът й приковава една черна поща — гълъб, обречен на нехаресване от непознавачите. Външният му вид почти по нищо не го отличава от дивите — ненатрапваща се сиво-черна окраска, с удължено несъразмерно тяло и дълги крака, тревожни очи и грозна човка, черната поща не е декоративен гълъб. Той се превръща в рядко изключение само когато някой прояви любопитство към скритите му качества, които по принцип го правят абсолютно незаменим в ситуации, невидими с обикновено око.

Мария няма как да знае, че поща като тази е ненадминат летец и може да плува стотици километра във въздуха, без да се изтощи, и да компенсира умората, реейки се във въздуха като добър плувец, който си почива по гръб; че може в продължение на 17 дни по 24 часа да люпи сам яйцата, без да става, без храна и вода, ако единият от двойката изчезне; че е непобедим в битки с други гълъби и почти винаги успява да избяга на ястреб и сокол, падайки като камък към земята, откъдето се въззема невредим.

Мария няма откъде да знае това и въпреки всичко избира черната поща?

— Какво ти хареса в този гълъб, най-грозният е от всички — питам със зле скрито задоволство.

— Не зная, но ми се струва, че е изключително ценен, харесвам ненатрапчивите неща, а този не се перчи като останалите и излъчва някакво въздържано благородство, не зная — отвръща объркано Мария, гледайки към гълъба. Хващам го и й го давам. Тя го погалва и го пуска, а той каца обратно при своя еш, който тутакси запява — статуквото е възстановено. Беше харесала женската. Един-единствен чифт пощи — дойки, които гледат и чужди малки, изоставени от собствените си родители.

Какво привлича Мария в двойката пощи? Какво й казаха полугласно те? Зная само, че моментът е важен, и се надявам някой ден да узная причините за необяснимата й интуиция. Моята в момента отсъства.