Стивън Ледър
Мисията невъзможна (9)

Патрик Фаръл старши пристигна със синия си „Линкълн Континентал“ малко преди осем, почеса се по провисналия корем и се загледа в небето. Скоро след това започнаха да идват и механиците и Джокера чу тракане от вратите на хангарите. Дребни насекоми бръмчаха около главата му и той махна неохотно, за да ги пропъди. Звучаха като миниатюрни дъскорезници и след всяко, което прогонваше, идваха други две да го тормозят.

Той вдигна бинокъла и заоглежда сградата на „Фаръл авиейшън“. През единия прозорец на долния етаж се виждаше как Фаръл говори по телефона прав до бюрото си. Над главата му се чу друго бръмчене, по-силно от това на противните насекоми. Джокера вдигна глава и през гъстите клони на дърветата забеляза приземяващ се малък самолет. Той проблесна над главата му, след това зави и се насочи към пистата, излизайки от полезрението на Джокера. Звукът на мотора се смени, когато пилотът дръпна дросела преди приземяването. Джокера отново вдигна бинокъла, Фаръл, все още със слушалка в ръка, надникна през прозореца, за да види самолета.

Летателният апарат пак излезе във видното поле на Джокера, стигна до края на пистата и се върна малко на заден ход по посока на един от хангарите. Джокера забеляза емблемата на „Фаръл авиейшън“ отстрани. Пилотът и помощникът му носеха слушалки и черни очила й не можеше да се определи дали са мъже или жени. Самолетът спря и те свалиха слушалките и слязоха. Бяха мъже, един висок и слаб, тъмнокос, и един дребен, с рошава червена коса. Когато се приближиха към сградата на „Фаръл авиейшън“, Джокера насочи бинокъла си към по-ниския от двамата. Затаи дъх — това беше Матю Бейли, ухилен и размахващ слушалките във въздуха, сякаш нямаше никакви грижи на света.

 

 

Когато Мери Хенъси и Карлос влязоха в кухнята, телефонът зазвъня. Мери вдигна, докато Карлос ровеше в хладилника в търсене на храна. Намери пица и отхапа голямо парче; докато дъвчеше, забеляза, че Мери се мръщи. Тя се съгласи със събеседника си от другата страна на линията и махна на Карлос да й подаде нещо за писане. Той взе една химикалка и й я подаде. Мери записа някакъв адрес в полето на заглавната страница на „Балтимор Сън“ и затвори.

— Някакви проблеми? — попита Карлос с пълна уста.

— Не знам — отвърна тя и откъсна ъгълчето на вестника. — Някой искал да говори с мен. Веднага.

— Идвам с теб.

— Не — спря го Мери. — Трябва да съм сама.

 

 

Секретарката на Роланд Хартман позвъни по уредбата за вътрешно оповестяване, за да съобщи, че някакъв агент от Тайните служби искал да говори с него. Момичето беше ново и явно се впечатляваше от посетителя, но Хартман отдавна бе свикнал с мъжете, отговорни за сигурността на президента. Преди да се премести в Балтимор, беше работил в хотели в Лос Анжелис, Чикаго, Детройт и Бостън и процедурата винаги бе една и съща. Беше прочел в „Балтимор Сън“ за предстоящото посещение на президента в града и знаеше, че Тайните служби ще му искат списък на гостите и служителите на хотела. Той каза на секретарката да пусне посетителя.

Гостът беше около двайсетте, със спортно телосложение, къса коса и тъмен костюм като всичките си колеги. Усмихна се, показвайки безупречни бели зъби и розови венци, и показа служебната си карта. Казваше се Тод Отърман и когато седна, внимателно оправи гънките на панталона си. Започна да обяснява за президентското посещение в Балтимор, но Хартман вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Знам процедурата, агент Отърман. Искате списък на гостите, за да го сравните с вашия списък на съмнителните лица, нали?

Отърман кимна, доволен, че управителят на хотела знае какво се иска от него.

— Три дни преди посещението и един след това, нали?

— Точно така — потвърди Отърман.

Докато Хартман говореше със секретарката си по комуникационната система, агентът извади един плик от джоба на сакото си.

Хартман приключи с инструктажа на секретарката.

— Можете да вземете списъка от рецепцията, на разпечатка и на дискета.

— Де да бяха всички управители на хотели толкова делови като вас, господин Хартман.

Агентът извади седем цветни снимки от плика и ги подаде на управителя.

— И още нещо. Бихте ли ми казали дали познавате тези хора?

Хартман прегледа снимките. Имаше добра памет за имена и лица, важно качество за работещ в хотелиерството. Горната снимка беше на хубава руса жена, следваше друга, на същата жена, но с тъмна коса, три на млади мъже, една на мъж с голо теме и буйни мустаци и една на млада жена с остри черти и дълга, тъмна къдрава коса. Хартман отдели по няколко секунди на всяко лице. Никога не ги беше виждал преди. Той поклати глава и върна снимките на агента.

— Съжалявам, не съм ги виждал.

— Сигурен ли сте?

— Напълно — отвърна хладно управителят.

Въпреки цялото си желание да помогне той никак не обичаше да оспорват професионалните му качества.

Отърман стана, стисна ръката му, благодари за помощта и се върна на рецепцията, където младо момиче с блестящи шини на зъбите и черна табелка с името „Шийна“ му подаде един плик. Агентът погледна вътре и намери дискета и разпечатка. Той благодари на момичето и му показа снимките.

— Е, Шийна, да сте виждали тези хора?

— Сред гостите, ли имате предвид?

Шините проблеснаха на светлината на лампите.

— Сред гостите, сред посетителите на ресторанта, на улицата, където и да било.

Тя заразглежда снимките с присвити очи и Отърман се запита дали няма нужда от очила. Тя вдигна снимката на Мери Хенъси. Тази, на която беше изрусена.

— Изглежда ми позната — каза с несигурен глас. — Нека попитаме Арт.

Тя отиде при един тантурест младеж с черен костюм и двамата започнаха да се взират в снимката на жената. Младежът се приближи и се представи като Арт Линдър, помощник-администратор.

— Мисля, че това е госпожа Симънс. От Лондон. Беше отседнала при нас миналата седмица за два дни. — Той вдигна снимката, на която жената беше изрусена. — Изглеждаше руса, но корените й тъмнееха. Страхотна мадама… за тази възраст.

Отърман не можеше да повярва на късмета си.

— Бихте ли ми дали данните й. Регистрационна карта, кредитна карта, списък на телефонните разговори, които е провела, такива неща?

— Без проблем. Какво е направила?

— Това е секретна информация — отвърна Отърман, който не искаше да признае, че не му е известно.

Както останалите агенти, събиращи информация за клиентите на хотелите в града, той знаеше само, че откриването на четиримата мъже и двете жени е от изключителна важност.

 

 

Матю Бейли и Патрик Фаръл стояха пред сградата на „Фаръл авиейшън“ почти половин час, говориха оживено, а Джокера ги наблюдаваше с бинокъла. По едно време Фаръл даде нещо на Бейли, но Джокера не успя да види какво. Накрая червенокосият върна на пилота слушалките и двамата мъже се разделиха.

Джокера се изправи и изтича при колата си. Качи се и смъкна прозорците, за да чуе, когато Бейли идва от летището. Долови бръмченето на колата му и го последва. Ирландецът караше тъмносин автомобил, напълно безличен в предобедното движение, затова се наложи Джокера да кара по-близо зад него, отколкото му се искаше. Бейли се насочи към Балтимор, после зави на изток към залива Чизапийк. Джокера продължи през цялото време след него, като постоянно сменяше платното и разстоянието между колите с надеждата да не го забележат. Сърцето му биеше силно, ръцете му се потяха на кормилото. Искаше му се да си пийне, но знаеше, че не е разумно да надига бутилката, докато кара с осемдесет километра в час. Човек никога не знае дали съседната кола не е полицейска.

 

 

Мери спря до червения джип и изключи двигателя. Разтърка слепоочията си и огледа мотела. Беше на „Бест уестърн“ и се намираше близо до шосе 40 — тих, безличен и идеално място за клопка. Тя имаше доверие на човека, който й се обади, би му поверила дори живота си, но това не разсейваше подозренията й. Тя огледа колите на паркинга, търсейки някоя, която да прилича на автомобила на агент под прикритие. Знаеше, че нищо няма да забележи. Ако това бе клопка, можеха да са се скрили толкова добре, че тя дори да не разбере, откъде е дошъл куршумът. Сърцето й заби силно, дланите й се изпотиха върху волана. Тя се опита да се успокои.

— Всичко е наред — прошепна сама на себе си. — Всичко е наред.

Прииска й се да запали отново двигателя й да отпътува, но ако наистина имаше опасност от провал на операцията, тя трябваше да знае. Нейният човек в Ню Йорк твърдеше, че тази среща била жизненоважна за успеха на плана й и това й беше достатъчно. Чантичката й лежеше на седалката до нея и тя я отвори само толкова, колкото да се увери, че пистолетът е там и че предпазителят е вдигнат. Чувстваше се като мишка, обикаляща около капан със сирене за примамка, която знае рисковете, но въпреки това иска да докопа лакомството. Устата й беше пресъхнала и тя преглътна. Отново огледа паркинга. Не видя нищо подозрително. Мери взе чантичката си. Ако искаха да я убият, щяха да я изчакат да слезе от колата, за да са сигурни, че тя е целта им. Ако бяха американците, щяха да използват отряд за бързо реагиране с телескопични мерници, ако бяха от САС, щяха да имат пистолети и да се опитат да се приближат повече. И в двата случая резултатът щеше да е същият — кръв на асфалта. Нейната кръв. Тя потрепери и посегна към дръжката на вратата. Отвори я и слезе. Някакъв шум отдясно я накара да потръпне, но той идваше от някакво дете, което тупкаше топката си в един червен камион. Майката го извика от вратата на една стая и то взе играчката си и се затича към нея със смях.

Мери въздъхна облекчено и затръшна вратата на колата. Звукът проехтя на паркинга като капака на ешафод. Майката плесна леко детето си по дупето и го вкара в стаята. Мери си пое дълбоко въздух и тръгна през бетонната площадка към двуетажния корпус със стаите. Номер 27, така й бяха казали. Стаята се намираше на приземния етаж и завесите й бяха спуснати. Една камериерка буташе количка с кърпи и материали за почистване, колелата скърцаха болезнено. Мери спря пред вратата на стаята. Огледа се наляво и надясно, после бръкна в чантичката си. Докосването на студения метал й вдъхваше сигурност. Тя почука и установи, че вратата е отворена. Бутна я с длан.

— Ехо?

Никой не отговори, но отвътре се чуваше шум от течаща вода. Тя протегна ръка навътре и заопипва за ключа на лампата. Намери го, но когато го натисна, не стана нищо. Крушката или беше счупена, или развинтена.

Тя надникна в мрака. Стисна по-силно пистолета и влезе. Вратата на банята беше затворена, но отдолу се процеждаше ивица светлина и душът шуртеше с пълна сила. Мери затвори внимателно вратата след себе си.

— Махни си ръката от чантата — заповяда женски глас. — И ако извадиш пистолет, ще стрелям.

Гласът звучеше спокойно и Мери се подчини бавно, вдигна ръце над главата си.

— Обърни се и опри ръце на стената — нареди гласът.

Мери се подчини, проклинайки се наум за глупостта си. Не биваше да идва сама, не трябваше да влиза в тъмната стая, не трябваше да се хваща на най-старата учебникарска клопка. Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх, докато една ръка я опипваше умело за оръжие. Усети я да се пъха в чантичката и да изважда пистолета, после чу как той пада върху леглото. Ръката се върна в чантата й и Мери премести тежестта от ръцете си. Преди да успее да направи каквото и да било, в гърба й се заби дулото на пистолет.

— Дори не си и помисляй — предупреди спокойно гласът.

Мари отвори очи и погледна надолу. Забеляза как една ръка с лакирани в червено нокти изважда портфейла й, след това дулото на пистолета се отдалечи от гърба й. Жената се отдръпна и Мери си даде сметка, че преглежда кредитните й карти за идентификация.

— Хубави са — отбеляза непознатата. — Много хубави.

Мери усети, че устата й е пресъхнала и преглътна.

— Ти ли си Кели Армстронг? — попита.

— Да. И въпреки имената на тези карти, ти си Мери Хенъси. Търся те от известно време.

Мери се намръщи. Ако беше попаднала в някакъв сценарий на ФБР, стаята щеше да гъмжи от въоръжени агенти, ако беше клопка на САС, вече да лежи мъртва на пода. Тя чу как жената се отдалечава в другия край на стаята. Мери обърна бързо глава и забеляза, че Кели наднича зад завесите. Имаше вид на телевизионна водеща, с безупречно сресана коса и остри черти. Носеше черно сако и пола, която показваше дългите й, загорели крака, и държеше голям пистолет в дясната си ръка. Портфейлът на Мери беше в лявата. Кели се обърна и Мери отново заби поглед в стената.

— Сама ли си? — попита Кели.

— Нали така искаше.

— Можеш да се обърнеш.

Кели остави портфейла на леглото и запали една малка лампа.

Мери се отдалечи от стената и се обърна с лице към по-младата жена.

— За какво е всичко това? — попита. — Казаха ми, че си искала да ме видиш, че си имала информация за мен. Защо е цялата тази тайнственост?

Кели се усмихна:

— Ти си много опасна жена, Мери. Трябваше да се уверя, че няма да ме застреляш.

— Какво искаш? Да не си дошла да ме предадеш, това ли е?

Кели се засмя тихо. Бръкна в джоба на сакото си и извади малък кожен портфейл. Хвърли го на леглото до пистолета. Мери посегна и за миг си помисли дали да не хване оръжието. Вдигна очи и забеляза, че Кели я наблюдава внимателно. Взе портфейла и го отвори. Видя служебната карта от ФБР и затаи дъх.

— Знам за атентата — каза тихо Кели.

Мери зина от изненада. Погледна към вратата в очакване всеки момент през нея да нахълтат дузина въоръжени до зъби агенти, но тя остана затворена.

— Не знам какви игрички играеш, но стига празни приказки, става ли? Мислех, че искаш да говорим.

Кели остави пистолета си на нощната масичка.

— Да, така е, Мери. И искам да помогна.

Тя отиде при едно кресло и седна, кръстоса крака като секретарка, готова да записва каквото диктува шефът й.

Мери погледна пистолета на леглото, после Кели.

— Коя си ти? — попита.

Кели вдигна вежди:

— Кели Армстронг, специален агент от федералното бюро за разследване.

— И? — подкани я Мери, усещайки, че това не е всичко.

— И дъщеря на Колм О’Моли.

На Мери изведнъж й стана ясно.

— Колм О’Моли? — повтори.

— Не ти ли казаха? Не ти ли обясниха, че Фъргъс ми е чичо?

Мери поклати глава:

— Не, не ми казаха. — Седна на ръба на леглото. — Но си американка.

— Сега да. Родителите ми се разведоха, когато бях дете.

Мери вдигна рязко глава.

— Знам, знам, католиците не се развеждат. Майка ми беше американка, върна се в Щатите и се разведе с него тук. Не си го спомням оттогава, но по-късно, като ученичка често прекарвах времето си с него. Между тях нещата никога не се оправиха, тя дори не позволи да го поканя на сватбата си. — Кели се намръщи мрачно. — Не успя обаче да ме спре да не отида на погребението му.

Тя вдигна ръка, сякаш да отметне някой кичур от русата си коса зад ухото си, но потърка бузата си и Мери забеляза, че едва сдържа сълзите.

— Съпругът ми също бе убит — каза тихо тя.

Кели я изгледа раздразнено:

— Знам. Мислиш ли, че ако не ми беше известно, щях да седя и да разговарям с теб така? — Гневът й отмина толкова бързо, колкото се беше появил. — Съжалявам.

Мери не каза нищо и двете жени останаха в мълчание, свързани с неизказани спомени.

— Как можаха да го направят? — попита накрая Кели. — Как можаха да ги избият така?

— САС имат една поговорка. „Лошите игри се играят по лоши правила.“

— Това не ги оправдава. Дори не го обяснява. Те застреляха баща ми като животно.

— Знам.

— Като животно — повтори Кели; вдигна рязко поглед. — Искам да помогна, Мери.

Гласът й звучеше остро като трошенето на стъкло.

— Не знаеш какво приказваш. Дори нямаш представа какво планираме.

Кели изсумтя леко:

— Ще останеш изненадана от това, което знам. Знам, че планирате атентат с трима снайпери, единият от които ще е на повече от миля от целта. Знам, че двама от стрелците са бивши „тюлени“: Рич Лъвъл и Лу Шолен и че сте организирали пълна тренировка в Аризона за калибриране на оръжията. И знам, че ударът трябва да бъде извършен в рамките на идните две седмици.

Мери седеше като втрещена. Кели се усмихна мрачно:

— Не знам само кого смятате да убиете.

— Боже мили — прошепна Мери.

— Е?

— Боже мили — повтори по-възрастната жена. — И на ФБР ли е известно всичко това?

Кели вдигна рамене:

— Някои неща. Знаят, че Лъвъл и Шолен са снайперистите, но засега нямат представа за връзката с ИРА.

— Известно ли им е кой друг е замесен?

Кели поклати глава:

— Само „тюлените“.

— Как разбра, че, съм замесена?

— Някой с ирландски акцент беше наел една от колите, използвани в пустинята. Това ме наведе на една мисъл и показах снимките на чичо си. Той те позна.

— ФБР обаче не знае, че съм замесена, нали?

— Още не. Но използват компютри за проясняване на снимките, така че предполагам, че е въпрос на време. И така, кой е целта.

Мери поклати глава, сякаш да проясни съзнанието си.

— Снимки ли? — Изведнъж всичко й стана ясно. — Самолетът. Сигурно е от самолета.

— Имали са камера — обясни Кели, — всичко е заснето.

Мери погледна часовника си, после агентката.

— И искаш да помогнеш, така ли? След като знаеш всичко?

— Ако целта е този, за когото предполагам, да, ще помогна. Искам да ударя британците, както те удариха мен.

Тя се вгледа в Мери с настойчивост, граничеща с фанатизъм.

Мери кимна бавно:

— Министър-председателят.

Кели дълбоко въздъхна.

— Знаех си. — Тя стана и се приближи до Мери. — С вас съм. Отдавна чакам такава възможност.

 

 

Рич Лъвъл седеше на леглото си, до него бе постлан найлон, за да не се нацапа юрганът от маслото на пушката „Барет“. Бившият „тюлен“ разглобяваше, почистваше и смазваше оръжието всеки ден, независимо дали е стрелял с него. Бавно и последователно той провери цевта и разглоби пушката на трите й основни части: дулна част, включваща цевта и оптичния мерник; ударен механизъм и прикладна част, включваща спусъка. Вдигна дулната част и провери дали пружините на цевта не са разтегнати и дали възвратният механизъм е в добро състояние. Стоперът на цевта беше стегнат, също механизмът за закрепване на мерника, както бяха нагласени по време на тренировката в Аризона. Той внимателно остави дулната част върху найлона и взе ударния механизъм. Увери се, че изхвърлячът на гилзите е под нужното напрежение и пружината му не е износена или повредена. Докато ръцете му извършваха тези дейности, повтаряни хиляди пъти, съзнанието му се прочистваше. Чистенето на оръжието бе като медитация за Лъвъл, довеждаше го до душевен мир, който иначе рядко постигаше. Той освободи ударника и го огледа за някакви драскотини. Нямаше никакви. Както и предния ден, както нямаше да има и на следващия. Той обаче проверяваше ежедневно. Лъвъл погледна иглата на ударника, увери се, че не е счупена или повредена, след това огледа дупката й за ръжда. Нямаше никаква.

Той провери ступора на ударника и лостчето на чукчето и остави ударния механизъм върху найлона.

Накрая провери прикладната част, дръпна носача на ударника и се увери, че главната пружина се движи свободно и че спусковият механизъм е в добро състояние.

След като се увери, че всичко е наред, той монтира на шомпола четка, потопи я в почистваща течност, вкара я в цевта откъм зарядната камера и я прекара шест пъти в двете посоки. Разопакова набор малки парцалчета и започна да ги прекарва едно по едно през цевта, докато не започнаха да излизат чисти. Мръсните смачка и хвърли в кошчето. С друго парцалче почисти всички части на дулната част, които бяха влезли в контакт с почистващата течност. Извади шишенце смазка, напои едно парцалче и го прекара през цевта. Вдигна я на нивото на очите и провери финия слой от вътрешната страна. Доволен, напои друго парцалче и обилно смаза ударника и носача му, след това леко смаза всички метални повърхности.

Когато всички части заблестяха от смазката, той сглоби пушката с отмерени движения. Стана, приближи се до прозореца, вдигна оръжието на рамото си и погледна през мерника. Фокусира мерната мрежа. Прицели се в основата на един малък храст и допря пръст до спусъка. Държеше оръжието абсолютно неподвижно въпреки тежестта му. Лъвъл нямаше никакво намерение да натиска спусъка, без да е заредил — имаше опасност да повреди иглата на ударника. Той премести бавно пушката, дишайки отмерено и бавно. При стрелбата дишането имаше най-голямо значение за точността и той го тренираше повече от самото стреляне. Той прихвана пътя в мерника и започна да го следи бавно към главното шосе. Нещо синьо изпълни видното му поле и след малко в мерника се показа лицето на Матю Бейли. Лъвъл се усмихна и бавно започна да следи ирландеца, държейки кръстчето на мерника точно на челото му. Инстинктивно пръстът на спусъка се напрегна още и той започна да диша по-леко, едва мърдайки гърди. Концентрира се напълно върху Бейли и когато се увери, че се е прицелил достатъчно точно, задържа дъх и си представи, че натиска спусъка и куршумът излита от цевта с повече от хиляда километра в час.

— Бум — прошепна той.

Лъвъл свали оръжието. През прозореца видя как Бейли спира пред къщата. Мерна нещо цветно с периферното си зрение и присви очи. Някаква кола се приближаваше бавно по пътя. Лъвъл отново вдигна пушката и затвори лявото си око. Насочи мерника към лицето на шофьора. Очите му бяха разширени и сълзящи, бузите му — нашарени от пукнати капиляри като на стар пияница. Движеше устни, сякаш дъвчеше, и по челото му личаха дълбоки бръчки. Непознатият явно наблюдаваше Бейли.

Лъвъл остави пушката върху найлона и слезе на долния етаж. Карлос и Дина седяха на дългата чамова маса в кухнята. Дина тъкмо наливаше чай от един глинен чайник. Вдигна поглед при влизането на Лъвъл.

— Искаш ли чай? — попита.

Ухили се злобно на Лъвъл и облиза устни; очите й сякаш го пронизваха с поглед. Доставяше й голямо удоволствие да го поставя в неудобно положение.

— Бейли току-що дойде. Някой го следи — обяви той.

— Кой? — поинтересува се Карлос.

— Някакъв мъж, колата му изглежда като наета. Не е ченге, това е сигурно. И не прилича на никой агент от ФБР, който съм виждал.

Карлос се изправи. Дина застина с чайник в ръка.

— Къде е Шолен? — попита Карлос.

— На терасата — отвърна Дина.

Карлос се обърна към Лъвъл:

— Извикай го. Къде е онзи човек?

— В началото на пътя за насам.

— Вие двамата ще се промъкнете зад него.

Карлос отвори един висок чамов шкаф, извади голям пистолет и го подаде на Лъвъл.

Вратата се отвори и в кухнята влезе Бейли със синя брезентова торба през рамо. Веднага забеляза изненадата, изписана на лицата им.

— Какво? Какво има?

— Проследили са те — съобщи му презрително Дина.

— Какво?

Лъвъл изтича на терасата. Карлос се обърна към ирландеца:

— Излез пак, започни да се разхождаш напред-назад, сякаш чакаш нещо.

Бейли остави брезентовата торба.

— Къде е Мери? — попита.

— Няма я — тросна се Карлос. — Излизай сега.

Лъвъл и Шолен дойдоха от терасата и изтичаха през задната врата, откъм залива.

— Дина, отивай с Матю — нареди Карлос. — Привлечете вниманието на онзи негодник.

Дина кимна и излезе.

— Какво става, Карлос? — попита Шолен.

— Скоро ще разберем.

 

 

Джокера потропваше по кормилото и дъвчеше усърдно дъвката си. Матю Бейли беше извадил торбата си от колата и бе влязъл в къщата. Той огледа постройката колкото можеше с бинокъла. Сега не знаеше какво да прави. Едно беше сигурно — не можеше да остане дълго на пътя, не и посред бял ден. Бейли излезе на ливадата. Погледна часовника си и започна да крачи бавно до колата си.

— Хайде, момче, какво си намислил? — промърмори Джокера.

От къщата излезе слаба тъмнокоса жена и Бейли се обърна към нея. Джокера забеляза, че устните на ирландеца се мърдат. Насочи бинокъла към жената, огледа я от кръста нагоре — малки гърди и мургаво лице, дълга тъмна коса. Той свали бинокъла и избърса чело с ръка. Беше изключил климатичната инсталация, докато наблюдаваше къщата, и температурата се беше вдигнала. Прозорците на колата бяха затворени и той ги спусна. Забеляза, че жената е сложила ръка на рамото на Бейли, и отново вдигна бинокъла. Жената казваше нещо, но той не можеше да разчете по устните й какво. Щеше му се да разполага с подслушвателните устройства, които използваше в САС. С тяхна помощ можеше да чуе шепот от повече от двеста метра.

Бейли й отговори, лицето му изглеждаше загрижено, явно нещо го тревожеше. Джокера се опита да прочете думите по устните му. Беше толкова съсредоточен върху ирландеца, че забеляза пистолета едва когато усети допира на студения метал върху бузата си.

— Не мърдай — нареди глас с мек американски акцент.

Джокера продължи да държи бинокъла пред очите си, умът му заработи трескаво. От дясната страна на колата се появи втори мъж. Пресегна се и взе ключовете.

— Свали бинокъла — нареди първият — и си сложи ръцете на кормилото.

Джокера се подчини.

— Какво има? — попита.

— Британец ли си? — осведоми се мъжът с ключовете.

Джокера усети, че му се отваря шанс.

— Турист съм. Загубих се.

Пистолетът притисна силно гърлото му.

— С бинокъл? — обади се мъжът отдясно. — Я не ни баламосвай.

Доколкото можеше да прецени Джокера, оръжието им беше само едно. Ако се намираше навън, това щеше да е голямата им грешка, можеше да им отнеме пистолета, но тук разполагаше с прекалено малко пространство, затова не му оставаше друго, освен да чака. Ако нападателят останеше на такова близко разстояние и след като Джокера слезе от колата, той бе сигурен, че може да го надвие.

— Добре — каза мъжът отдясно. — Дръж си ръцете на кормилото, докато отворя вратата. Ако мръднеш, си мъртъв.

— Никъде няма да мърдам, ще си седя мирно — успокои го Джокера и задъвка дъвката си, опитвайки се да си придаде небрежен вид.

Вратата на колата изщрака и се отвори. Пистолетът още натискаше гърлото му и Джокера започна да обмисля варианта да блъсне вратата в нападателя и да грабне оръжието. Отказа се. Почувства как пистолетът се отдалечава и нападателят се отдръпна, за да отвори вратата докрай. Оръжието на Джокера беше под съседната седалка, но той осъзнаваше, че няма никакъв шанс да го използва. Трябваше да действа, щом излезе от колата. Двама мъже само с един пистолет. Беше се справял и в много по-тежки ситуации.

Мъжът от дясната страна отвори другата врата. Наведе се и Джокера се обърна да го види какво прави. В последния момент си даде сметка, че допуска грешка, но беше прекалено късно. Ръкохватката на пистолета го удари по слепоочието и всичко пред очите му стана черно.

 

 

Коул Хауард не спираше да се впечатлява от Хелън. Още преди десет в кабинета бяха донесени чисто нови бюра и шкафове, а по-късно техници инсталираха телефони за цялата армия. Монтираха и контролно табло на едно от бюрата. Разговорите можеха да се пренасочват от таблото или да се поемат от отделните апарати. От Вашингтон пристигнаха още шестима агенти на ФБР и Ханк О’Донъл ги инструктира, преди да седнат зад телефоните.

Една лампичка на контролното табло на Хелън светна и тя се обади. Хауард и Мълхоланд стояха пред една бяла дъска и скицираха програмата на президента като серия правоъгълници с различен цвят в зависимост от нивото на риска: черен за срещите в затворени помещения, където никой снайперист не можеше да го достигне; зелен за местата, където щеше да е в движение и нямаше да представлява добра мишена; и червен за проявите, при които щеше да бъде особено уязвим.

— Ед, за теб е — обади се секретарката.

— Ще го поема оттук, Хелън — извика Мълхоланд и махна към най-близкия апарат.

Телефонът избръмча веднъж и той вдигна слушалката. Послуша няколко секунди, ухили се, каза няколко думи и затвори. Обърна се с грейнало лице към Хауард, по кожата му се появиха дълбоки бръчки.

— Докладваха ми от управлението в Балтимор. Мери Хенъси била отседнала в един хотел преди два дни. Идентифицирана е със сигурност, след малко ще получим подробностите за кредитната й карта.

Хауард размаха победоносно юмрук:

— Да.

— На вярна следа сме, Коул, няма съмнение. И се приближаваме още повече.

 

 

Джокера дойде в съзнание постепенно, сякаш морските вълни го изхвърляха на някой пустинен плаж, но всеки път, когато умът му се избистряше, подводните течения на мрака го потопяваха отново в кошмарите с пистолети, ножове и предсмъртни агонии. Усещаше болката, независимо дали беше в съзнание или не, тъпа болка зад дясното ухо и изгарящо щипане на китките, сякаш някой ги режеше с изтъпен трион.

През периодите, когато беше в съзнание, той отваряше очи и виждаше върховете на обувките си на пода, неподвижни, сякаш бяха на мъртвец. Намираше се на някакво тъмно и горещо място с метални тръби на тавана и дървена облицовка на стените. Болката в китките му стана по-остра, сякаш го пробождаха с нагорещени игли. Раменете го боляха и той се чувстваше, сякаш ръцете му са изтръгнати от ставите; после тъмните течения отново го повличаха и той започваше да сънува мургава жена с дълъг, остър нож и свиреп поглед, отрязваща парчета месо с ехиден кикот. По някое време той отвори очи и я видя пред себе си, с лице на сантиметри от неговото и жестока усмивка, да говори нещо, но не можа да я чуе заради бученето в ушите си. Пак припадна и следващия път, когато отвори очи, нея вече я нямаше и той бе отново сам с болката си.

Чувстваше ръцете си като две парчета месо, безчувствени в средата и със силна, непоносима болка в двата края. Той вдигна глава и от движението започна да му се повдига, опита се да се съсредоточи върху ръцете си, които бяха опънати над главата му. Китките му бяха завързани с блестяща стоманена верига, опръскана с кръв, увита около една метална тръба, преминаваща по дължината на тавана. Той висеше с цялата си тежест на нея и веригата се впиваше дълбоко в плътта на китките му. Джокера се опита да поеме част от тежестта с краката си и ги изпъна, но едва успя да докосне пода с пръсти. Още беше замаян и усилието му дойде в повече — той се залюля напред и болката го накара да изстене.

Времето сякаш беше спряло. Главата му пулсираше в ритъма на сърцето, веригата около китките сякаш стържеше костите му и той имаше чувството, че ръцете му всеки момент ще изскочат от раменните стави. Устата му бе пресъхнала и гърлото му се беше подуло толкова, че едва дишаше. Той присви очи, погледна веригата и установи, че е заключена с малък катинар. Друг, по-голям, я държеше за тръбата. Той можеше да отваря катинари, но ръцете му бяха толкова зле, че нямаше как да го направи.

Той отново се опита да се задържи на пръстите на краката си, да облекчи малко ръце, но отново не успя и се залюля; болката в китките му стана сто пъти по-силна. Нямаше как да прецени колко време е минало, но отнякъде зад него проникваше слънчева светлина, което му показваше, че още не се е стъмнило.

Отдясно имаше стълбище, водещо нагоре към някаква врата. В основата му се виждаше работна маса с различни инструменти: пила, набор отвертки, трион, лозарски ножици, клещи за ламарина. Имаше бурканче със сол и дървена подставка за прибори, от която се показваха пластмасовите дръжки на комплект ножове. Джокера имаше лошо предчувствие за ножовете и солта.

Ризата му се беше наквасила от пот и той чувстваше как по краката му се стичат струйки. Вратата над стълбите се отвори и на светлината отгоре се очерта тъмен силует. Силуетът се пресегна за ключа на лампата и помещението се окъпа във флуоресцентна светлина. Джокера присви очи и се опита да фокусира силуета. Отгоре се чу тропане на обувки и на вратата се показаха още двама души. Джокера чу мъжки гласове и прегракнал смях и в следващия момент тя стоеше пред него. Мери Хенъси. Косата й бе изрусена и леко накъдрена, но иначе от последната им среща се беше променила съвсем малко.

— Познавам те — рече тихо тя.

Джокера се опита да проговори, но гърлото му бе прекалено пресъхнало, за да издаде звук. Той се закашля и усети вкуса на кръв в устата си.

Тя се обърна към двамата мъже зад себе си.

— Господа, запознайте се със сержант Майк Крамър от Специалния военновъздушен полк. Наемен убиец на британското правителство.

Джокера поклати глава, но от движението му се зави свят и зрението му се замъгли. Той изстена и се опита да оближе сухите си устни. Единият от мъжете, с голо теме и рунтави мустаци, заговори.

— Сигурна ли си? — попита той Хенъси.

Акцентът му напомняше за човек от Близкия изток.

— О, да. Съвсем сигурна.

Тя се обърна към Джокера и го хвана за ризата. Задърпа я и я скъса, така че да оголи гърдите и корема му, кожата му заблестя на светлината. Тя отстъпи назад, за да могат двамата мъже да видят дебелия, изпъкнал белег, преминаващ през корема му до слабините. Бавно, едва ли не нежно, прокара пръст по дължината му, до мястото, където се скриваше под дънките. Джокера усети как коремните му мускули се свиват.

— Виждам, че и сержант Крамър си спомня — отбеляза тихо тя.

 

 

Полковникът подреждаше бюрото си, преди да си тръгне за вкъщи, прибра секретните документи в недодялания вграден в стената сейф зад бюрото си и подписа един куп преписки и заявки с писалката си. Административната работа бе най-досадното в професията му, но той знаеше, че на бюрократичното поле са се провалили повече кариери, отколкото на бойното. Подхождаше към административните си задължения по същия начин, както към военните операции — разузнаваше за засади, търсеше местности, от които да извлече полза и винаги поглеждаше зад гърба си за изненади.

Телефонът му иззвъня и той вдигна слушалката, докато четеше доклада за наскорошно учение на Брекън Бийкънс. Гласът от другата страна бе с типичен акцент от висшата английска класа, учтив, но леко отегчен. Той се извини на полковника за безпокойството, въпреки че вестите, които имаше, бяха изключително важни.

— Имаме контакт — обяви гласът.

Полковникът взе писалката си.

— Къде? — попита.

— Една къща на залива Чизапийк, недалеч от Балтимор. Крамър последва един човек дотам и беше заловен. Предполагаме, че човекът е Матю Бейли.

Полковникът се усмихна:

— Чудесно.

— С Бейли имаше и една жена. Не сме определили със сигурност самоличността й, но може да е Хенъси.

— Още по-добре — каза доволно полковникът; засега операцията вървеше с пълен успех. — С колко души разполагаш в момента?

— С двама, но изпратих още. Не искам да действам, преди да си осигуря числено превъзходство.

— Това се подразбира.

— Даваш ли си сметка, че може да се забавим и Крамър да пострада? Не искам никакво недоразумение по този въпрос.

— Това също се подразбира — успокои го полковникът.

Това бе договорено от самото начало. Крамър действаше на своя глава. И можеше да бъде жертван.

 

 

Джокера се закашля и се свести от водата, която се разплиска по лицето му и бетонния под. Той тръсна глава и веднага съжали, че го е направил, защото болката бе толкова силна, сякаш някой стискаше мозъка му с гигантски клещи. Клепачите му бяха натежали и той с мъка ги отвори. Мери Хенъси стоеше пред него с червено пластмасово канче в ръка. Доволна, че той отново е дошъл в съзнание, тя остави канчето в кофата до работната маса.

— Не заспивай, Крамър. Не искам да пропуснеш забавлението.

Ярките флуоресцентни лампи блестяха в очите на Джокера и той се намръщи в опит да фокусира. Чувстваше ръцете си като надути до пръсване балони, пълни с кръв, които могат да се пукнат при най-малкото докосване. Опита се да раздвижи пръсти. Успя да ги свие, но движението му причини невероятна болка. Той облиза напуканите си устни в опит да поеме поне малко влага от мокрото си лице.

— Не можем да говорим, а? — отбеляза Хенъси. — Може би трябва да пийнеш нещо.

Тя се наведе и отново загреба вода с канчето. Допря го до устните му, но когато той отвори жадно уста, отново го дръпна.

— Може би по-късно — каза тихо. — След като ми отговориш на въпросите.

Тя пусна канчето отново във водата.

Двамата с Хенъси бяха сами в мазето. Той не си спомняше кога са си тръгнали мъжете, нито кога е припаднал. Сигурен беше, че кофата не е била в помещението последния път, когато е бил в съзнание. Той я погледна жадно. Повърхността бе набраздена от вълнички и Джокера облиза отново устни. Този път усети вкуса на кръв.

— Обикновено на този етап произнасям една кратка реч — каза Хенъси.

Застана пред него с ръце на кръста и свали ластика, с който бе вързала косата си на опашка.

— Обяснявам на пленника, че накрая така или иначе ще ми разкаже онова, което искам да знам, така че може да си спести малко болка. Обикновено това е лъжа. Обяснявам, че след като ми кажеш всичко, ще те пусна.

Тя се усмихна. Няколко кичура коса бяха паднали върху челото й и тя ги отметна.

— Ти обаче вече си минал през този етап, затова няма нужда от встъпление.

Тя бавно започна да запретва ръкавите на ленената си риза. В мазето беше горещо и тя се потеше, загорялата й кожа блестеше от влага.

— Имате ли какво да ми кажете, сержант Крамър?

Джокера поклати глава. Движението го накара да присвие болезнено очи. Сухожилията на краката му горяха, пръстите го боляха от усилията да се задържи на тях. Ризата му беше раздрана отпред и Хенъси бе разкопчала панталона му, така че сега коремът му висеше. Бледият белег приличаше на змия, пълзяща към слабините му.

— Не сержант Крамър. Вече не — промълви с мъка той.

— Така е — усмихна се тя. — Ти напусна САС, нали?

Хенъси приключи със запретването на ръкавите и избърса ръце в памучните си шорти. Дишаше учестено, по гърдите й капеше пот. Тя разкопча горните копчета и започна да маха с плата, за да се разхлади.

— Та какъв беше проблемът, господин Крамър? — попита тя, наблягайки на цивилното обръщение. — Не можеше ли да издържаш повече?

Хенъси взе една голяма ножица и пробва остротата й на пръста си. Доволна, тя се приближи до Джокера толкова, че той усети миризмата на потта й. Хвана ръкава му и допря ножицата до ръката му.

— Каква беше причината? Не можеше ли да издържаш вече на напрежението?

Тя започна да реже ръкава внимателно, за да не нарани кожата му. Челюстите на ножицата заскърцаха тихо като животно, което разкъсва плячката си.

Върхът на ножицата докосна врата на Джокера и той се опита да се извърти. Изгуби равновесие и с цялата си тежест увисна на веригите; те се забиха в подутите му китки. Хенъси го изчака отново да се закрепи на върховете на пръстите си, преди да продължи да реже ризата, този път от ръкава надолу. Достигна долната й част и дрехата се свлече по тялото му. Хенъси отиде зад него, погали гърба му с дръжката на ножицата, при което го побиха тръпки. Той се зачуди дали не може да я изрита достатъчно силно, за да я зашемети, но се отказа. Дори да я убие, мъжете бяха на горния етаж и нямаше начин да се освободи от веригите.

— Вече не сме в онази форма, господин Крамър, а?

Тя проряза другия ръкав и хвърли парчетата плат на пода. Върна се при масата, остави ножицата и се обърна, за да огледа мъжа, провесен пред нея.

— Спомням си какво стегнато тяло имаше преди, господин Крамър. Плосък корем, силни бедра, мускулести ръце. Поглеждал ли си се напоследък?

Тя бавно се върна пред него и постави нежно ръка на корема му.

— Имаш ли приятелка? Какво мисли за белега, който съм ти оставила? — Тя прокара един от лакираните си в червено нокти по дебелия белег. — Или се срамуваш да го показваш?

Тя смъкна ципа на дънките му и ги свлече до коленете му. Остави ги на това ниво и той се отказа от всяка идея да рита. С едно бързо движение свлече боксерките му. Джокера усети как мъжкото му достойнство се свива при допира, сякаш предчувстваше опасността. Хенъси се усмихна при тази реакция.

— Не можем да говорим, а? Това ли било?

Тя се наведе и загреба вода с канчето.

— Може би малко течност ще помогне.

Тя лисна с все сила водата в лицето му. Този път Джокера успя да отвори уста и да поеме част от течността. Преглътна жадно.

— И така, защо следиш Бейли? — поинтересува се тя.

Джокера събра колкото можеше слюнка и плю по нея. Не улучи и Хенъси се усмихна и поклати тъжно глава. Отново напълни канчето и го остави върху масата.

— Знаеш процедурата, господин Крамър. Всеки път, когато искаш да спра, просто започни да говориш.

Тя взе единия от кухненските ножове и огледа острието на светлината. Изглежда, изборът не й хареса и тя вдигна друг. Приближи се до Джокера и допря върха на ножа под носа му, близо до лявата му ноздра. Приборът бе с къса дръжка и остър връх — за рязане на зеленчуци. Тя притисна острието до ноздрата му, но не достатъчно силно, за да му пусне кръв. Джокера спря поглед върху ножа. Хенъси допря острието до лявото зърно на гърдите му и нежно го погали, както любовница би направила с пръст. Обиколи бавно Джокера, без да сваля очи от неговите, движейки ножа по кожата му, но без да го наранява.

— Не съм сам — предупреди той.

Хенъси облиза устни.

— Ако навън чакаха подкрепления, вече да са тук, не мислиш ли? Погледни нещата в очите, господин Крамър. Тук сме само аз и ти. О, забравих да ти кажа, най-близкият съсед е на километър и половина и се намираме в мазето. Предишният собственик го е използвал за зала за игра на трите си малки деца, така че е звукоизолирано. Можеш да пищиш колкото си искаш, никой няма да те чуе.

Тя замълча, сякаш да му даде време да осмисли думите й. Когато заговори отново, гласът й звучеше почти приятелски.

— Защо следеше Матю Бейли? — повтори отново.

— Заради теб — изсъска той.

— Търсил си мен? — изненада се тя, пробвайки върха на ножа с палец. — И като ме намериш? Какво?

Джокера не отговори.

— В колата ти имаше пистолет.

— Не е мой — изхриптя той.

Прехапа устни в очакване на болката. Чу я как си поема дъх, след това тя заби ножа в рамото му и го завъртя толкова силно, че проби мускулите му като с бормашина, и той бе сигурен, че е стигнала до костта. Джокера изпищя и се сгърчи в опит да избегне острието, но инерцията го върна назад, забучвайки ножа още по-дълбоко в плътта му. Крясъкът му премина в рев от болка, толкова силна, че той забрави тази в китките си.

Хенъси взе канчето с подсолена вода с хищническа усмивка и поля новата рана. Джокера изкрещя и припадна.

 

 

Коул Хауард четеше досието на Карлос Чакала, когато телефонът му иззвъня. Беше Кели Армстронг.

— Здравей, Кели, как е в Лос Анжелис?

— Всъщност, Коул, обаждам се от летище „Дълс“. Кредитната карта се оказа задънена улица, затова Джейк Шелдън ме изпрати да ти помагам във Вашингтон. Нали там е съсредоточено разследването.

Хауард затвори очи и се облегна назад. Беше се надявал да се е отървал за известно време от нея. Поне докато приключи разследването.

— Не те ли предупреди? — попита тя.

— Не, не ме е предупредил — отвърна той, без да скрива неприязънта в гласа си.

— Е, нищо, той ме запозна с хода на разследването досега и смята, че ще има по-голяма полза, ако работя с теб. Можеш ли да ми уредиш пропуск за Белия дом? Пристигам след час.

— Добре. Знаеш ли, че вече идентифицирахме хората от пустинята?

— Шелдън вече ме запозна — отвърна тя с влудяваща бодрост на гласа. — Илич Рамирес Санчес и ИРА. Странна комбинация. Как върви компютърната симулация?

— Бавно — призна Хауард. — Сега, след като знаем за намесата на ИРА, трябва да разширим границите на търсенето. Ще ти обясня, когато дойдеш.

— Тръгвам — обяви бодро тя и затвори, оставяйки Хауард с безмълвната слушалка, допряна до ухото.

Хелън се приближи и му подаде написана на ръка бележка. Докато разговарял, Джейк Шелдън го търсил и поръчал да му се обади. Хауард отиде при кафемашината и си наля пълна чаша. Повече му се пиеше нещо истинско.

 

 

Джокера знаеше, че това е сън, знаеше, че Мик Нюмарч е погребан в Херифорд, но това не намаляваше ужаса на кошмара му. Той бе заключен с белезници за един радиатор, с ожулени от дърпане китки, ръцете го боляха от гърченето. Той се мяташе в опит да изхлузи кървавите си китки, да изтръгне топлата тръба от стената, да направи каквото и да било, за да помогне на Нюмарч и да спре сърцераздирателните писъци. Опитваше се да не гледа онова, което ставаше в средата на стаята, но крясъците отново и отново привличаха вниманието му.

Главата му се извъртя бавно, сякаш против волята му. Лампите светеха и завесите на кухненските прозорци бяха спуснати, кепенците бяха затворени. Мик Нюмарч бе разпънат чисто гол върху масивната дъбова маса. Бялата му кожа беше изпръскана с кръв. Главата му се мяташе и той все се опитваше да вдигне рамене от масата, като борец, преди да бъде туширан. Над него, с кървава престилка като някакъв обезумял месар, стоеше Мери Хенъси; русата й коса бе вързана на опашка с черна панделка. Това не беше в реда на нещата, даваше си сметка Джокера, защото тогава тя не бе изрусена; беше брюнетка.

Хенъси държеше някакво канче, поля с него лицето на Нюмарч и той започна да се гърчи още по-ожесточено. Водата се стече от масата, отмивайки кръвта от раните му, и образува розови локви върху плочките на пода. Това се повтаряше в продължение вече на повече от четири часа. Устни заплахи, мъчения, наранявания и после, след като жертвата изпадне в безсъзнание — водата.

— Хайде, човеко от САС, гледай приятеля си — обърна се тя към Джокера. — Виж го добре. Ти си следващият.

Тя отиде с празното канче при чешмата и го напълни със студена вода. Върху масата Нюмарч хлипаше като бебе, цялото му тяло се тресеше от писъците. Джокера искаше да му помогне, но нищо не можеше да направи. След първите три часа тя вече не разпитваше Нюмарч — нямаше нужда, защото й беше казал всичко. Двамата агенти от САС работеха под прикритие като ратаи във фермата близо до границата, вечер киснеха по кръчмите, събирайки информация, която би помогнала на армията в борбата й срещу ИРА. Нюмарч се беше издал — бяха претърсили стаята му и бяха намерили пистолет под дюшека му. След това дойдоха през нощта, нахлузиха им черни качулки на главите и ги хвърлиха в един ландроувър. Когато им свалиха качулките, те се озоваха с белезници във фермата заедно с Мери Хенъси.

Тя започна с Нюмарч, не за друго, а защото я беше напсувал, когато ги попита за имената и военните им звания. Съобщи му само една подробност от това, което смяташе да прави, и кръвта на Джокера застина. Не от самата подробност, а от начина, по който беше изречена, сякаш тя споделяше дългогодишен опит. Първо използва клещите за ламарина, отряза пръстите му един по един, като го изчакваше между отделните ампутации да дойде в съзнание и използваше ръжен, нажежен на печката, за да спре кръвотечението му, та да не умре от загуба на кръв. Нюмарч й каза всичко и я умоляваше да спре. Разказа й какво са правили двамата с Джокера, къде беше централата им и издаде имената на други шестима агенти от САС, работещи под прикритие в граничния район.

Хенъси взе един голям нож и го вдигна пред очите на Джокера:

— Гледай, агенте.

Взря се в очите му, сякаш го хипнотизираше, и колкото и да му се искаше, той не можеше да отмести поглед. Пресегна се към слабините на Нюмарч и хвана половите му органи, както зарзаватчия би хванал някой зрял плод. Пъхна острието под тестисите му. Нюмарч закрещя, кръвосмразяващият му писък проехтя в кухнята и след това бавно, едва ли не нежно, Хенъси премести ножа нагоре, разрязвайки плътта му. Нюмарч припадна, но тишината бе по-жестока от писъците. Джокера никога не беше виждал толкова много кръв, тя се изля като водопад върху масата и по пода. Хенъси се приближи с отрязаното парче месо в ръка и го удари през лицето с него, отляво, после отдясно. Нещо не беше наред, помисли си Джокера — тя го беше ударила едва по-късно, когато той лежеше прикован на масата. Знаеше, че сънува, но плесниците продължиха, сякаш изгаряха бузите му. Това бе само един кошмар, от тези, които често сънуваше, но болата в китките му бе реална и нетърпима.

Пляс, пляс, пляс! Джокера отвори очи. Не беше сън — той още висеше от тръбата и Мери Хенъси, изрусена и с три години по-възрастна отколкото в деня, в който бе измъчвала и убила Мик Нюмарч, стоеше пред него.

— Събуди се, Крамър.

Тя вдигна ръка и отново го удари. Той примигна и усети сълзи да щипят очите му.

— Да не плачеш, рейнджъре от САС?

Джокера, поклати глава:

— Не.

Устата го болеше, сякаш беше одрана.

— Откъде разбра, че Бейли е тук?

— Проследих го.

Джокера знаеше, че трябва да говори, защото, ако спре, тя щеше да продължи да му причинява болка. Това беше като игра. Ако мълчи, тя щеше да го измъчва. Ако й каже всичко, щеше да го убие. Единственият му шанс за оцеляване бе, ако проточи този междинен период колкото се можеше повече.

Хенъси се усмихна и прокара пръст по белега на корема му.

— Откъде? — повтори.

Джокера се закашля и усети вкуса на кръв. Нокътят й подращи по окосмената част на корема му, после бавно се премести надолу към слабините му.

— Откъде? — попита за трети път тя.

— От летището.

Тя спусна ръка между краката му и стисна половите му органи. Този жест би бил дори възбуждащ, ако Джокера не беше толкова изплашен и ако не беше убийственият пламък в очите на Хенъси.

— Откъде разбра, че е там? — попита тя и стисна по-силно.

Умът на Джокера заработи трескаво. Трябваше да разбере каква част от истината й е известна, да й издаде само информацията, която знае, и да премълчи другата, докато измисли начин да се измъкне. Тя знаеше, че е от САС, знаеше истинското му име и имаше вероятност мъжете от Ню Йорк да са й съобщили, че е разпитвал за Бейли във „Филбинс“. Всичко това й бе известно, така че какво друго очакваше да научи? Какво искаше да узнае? Тя стегна хватката си внезапно, жестоко, и той изкрещя. Чувстваше пръстите й като менгеме, което всеки момент щеше да смачка мъжкото му достойнство. Хенъси отпусна хватката си, но болката не намаля, разпространяваше се сякаш по гръбначния му стълб и в корема му. Той вдигна крака колкото можеше и това като че го облекчи. Хенъси протегна отново ръка към слабините му и спря на сантиметри от горящите му от болка репродуктивни органи.

— Не ме прави на глупачка, Крамър. Още дори не съм започнала. Помниш ли Нюмарч? Това не е нищо в сравнение с онова, което съм ти измислила, ако не говориш.

— В Ню Йорк. Научих за Бейли в Ню Йорк.

— Научил? Как се научават тези работи?

— От Пит Маниън.

— А, да.

Хенъси се отдръпна, взе нещо от масата и го вдигна пред лицето му. Беше портфейла му.

— Демиън О’Брайън. Хубаво ирландско име, Крамър. — Извади шофьорската му книжка. — Изглежда съвсем като истинска. — Тя хвърли книжката на пода и взе кредитната му карта. — А тази определено е истинска. — Хвърли и нея. — Всъщност документите ти са първокласни фалшификати, Крамър. Предполагам, това означава, че операцията е официална.

— Да.

Джокера затвори очи; Хенъси хвърли портфейла в лицето му.

— Защо тогава изглеждаш като парцал, Крамър? Защо изпращат такава отрепка?

Джокера не отговори, защото и той не знаеше. Хенъси се върна при масата и взе лозарските ножици. Джокера си спомни какво бе направила с пръстите на Нюмарч и стисна юмруци. Китките му се одраха в белезниците, по ръцете му потече кръв.

— Не виждам логиката, Крамър. Има предостатъчно агенти, които можеха да изпратят. Момчета като Пит Маниън. Млади, силни, умни. Защо ще пращат теб?

Джокера преглътна и усети металическия вкус на кръвта в гърлото си. Опита се да отговори, но не успя да издаде звук. Той отново преглътна.

— Вода — успя да изхрипти.

Хенъси се усмихна.

— Вода ли искаш?

Тя взе канчето и го поднесе към устните му. Той преглътна жадно студената течност и твърде късно си даде сметка, че е солена. Закашля се и плю, гърлото му пламна от болка.

Хенъси се засмя и остави канчето в кофата.

— Нека първо задам въпросите си. Искам да знам какво са ти казали, че прави Бейли в Америка. И защо са те изпратили.

Тя вдигна лозарските ножици. Джокера изстена и вдигна глава към китките си; от движението врата и раменете му се раздраха от болка. Веригите се бяха забили дълбоко в плътта му и лъскавият метал бе червен от кръв.

Хенъси го хвана за косата и изви главата му назад.

— И така, готов ли си да ми кажеш защо следеше Бейли? — изсъска.

Джокера преглътна. Какво можеше да й каже? Че е следил Бейли, за да открие нея. И защо я е търсил? За да я убие. Не искаше да си помисля какво щеше да му направи, ако й каже това.

— Такива бяха заповедите — отвърна.

Хенъси пусна косата му и се потупа с лозарската ножица по бузата.

— Кога напусна САС, Крамър?

— Преди три години.

Хенъси кимна:

— Защо?

Джокера затвори очи.

— По здравословни причини.

Хенъси го изчака отново да отвори очи. Посочи белега на корема му:

— Заради това ли?

— Да.

— И сега чии заповеди изпълняваш?

— Върнаха ме.

— Защо теб?

Джокера отново затвори очи. Болката не беше толкова силна на тъмно, сякаш флуоресцентната светлина държеше мозъка му постоянно възбуден. В тъмното можеше да се съсредоточи върху болката в китките и слабините си и да я прогони.

— Недей да заспиваш пак — каза тихо тя.

Джокера почувства как върхът на лозарската ножица се допира до лявата му гърда и започва да описва кръгове. Отвори очи. Тя вдигна една пластмасова чаша вода към устните му. Той я пробва с върха на езика си и за своя изненада установи, че не е солена. Отпи жадно, но след третата глътка тя я дръпна. Джокера облиза устни, за да не пропусне нито една капка.

— Защо те върнаха? — попита тя.

Джокера поклати глава:

— Не знам.

Хенъси присви очи; явно изведнъж всичко й стана ясно.

— Всичко е заради мен, нали? Търсил си мен?

Тя хвърли пластмасовата чаша, очите й засвяткаха. Постави лявата си ръка на гърдите му и погали зърното му с палец. То се втвърди неволно. Джокера се опита да се отдръпне, но тя стисна зърното му с палеца и показалеца си, погледна го презрително.

— Недей — помоли той и веднага се прокле, че се унижава безполезно.

Тя постави остриетата на ножицата от двете страни на зърното му и хвана инструмента с една ръка. Джокера усети как остриетата се забиват в плътта му и чу изщракването им някъде под кожата си, изведнъж болката раздра гърдите му, сякаш го бяха проболи с метален кол. Той закрещя и започна да му причернява. С радост зачака да изгуби съзнание, защото така нямаше да изпитва болка, но чувството бе измамно и колкото повече се стремеше към безпаметността, толкова повече се избистряха мислите му. Хенъси знаеше много добре какво прави — отстъпи встрани и зачака дишането му да се нормализира, преди да продължи.