Стивън Ледър
Мисията невъзможна (10)

Мери се качи в кухнята и затвори вратата на мазето след себе си. Карлос и Бейли седяха на масата, пиеха чай и разговаряха приглушено. И двамата я проследиха с погледи, когато се приближи до хладилника и си извади диетична кока-кола.

— Каза ли нещо? — попита Карлос.

Бръкна в пакет шоколадови бисквити и сложи една в устата си.

Мери се усмихна хладно:

— Говори.

Отвори кутията и отпи. Бейли я гледаше с ужас и тя забеляза, че по ризата й има пръски кръв, малки капчици на лявата й гърда.

— В безсъзнание е. Ще го оставя за известно време. Разпитът винаги е по-ефективен, когато им оставиш време за размисъл.

Тя издърпа един стол и седна.

— Казва, че те е проследил от летището, Матю. И че научил за него от Ню Йорк.

Бейли кимна; стискаше силно чашата си.

— Така ми каза и Пат Фаръл — съгласи се той. — Призна ли за убийството на двете ни момчета?

— Още не съм го питала.

— Кой го е пратил? — попита Карлос и лапна още една бисквита; захрупа шумно и с блажено изражение.

— Твърди, че САС, и аз му вярвам. Документите му изглеждат оригинални, което означава, че операцията е организирана от правителството.

Карлос махна нагоре:

— Почистват си пушките.

— Мислиш ли, че е разумно да останат? — попита Бейли.

Мери вдигна рамене:

— Не виждам защо не. Той явно действа сам.

Карлос се намръщи:

— Мислиш ли, че британското правителство ще прати само един човек?

— Възможно е. А и този човек не е обикновен. Напуснал е САС преди известно време и мисля, че основната причина е онова, което му причиних в Ирландия преди три години. Убих един негов приятел, а той едва се измъкна.

Карлос кимна:

— Значи смяташ, че става дума за лично отмъщение, а?

— Мисля, че това е много вероятно.

— Аз смятам, че трябва да се прем-м-местим — заекна Бейли. — Веднага.

— Аз смятам, че преиграваш. Дай ми още няколко часа с него. Докато свърша, ще ми е изпял всичко.

— Ама ако не е сам, м-м-може дотогава САС да ни нападнат — възрази Бейли; заекването му се беше върнало, забеляза Мери.

— Матю, ако САС бяха тук, този разговор нямаше да се състои.

Той кимна, но личеше, че не е убеден.

— Виж, да степенуваме нещата. Той те е видял на летището, така че най-добре да преместим самолета. Можеш ли да го закараш на летището „Бейбридж“?

— Сега ли? Н-н-няма проблем — отвърна Бейли; очевидно още се тревожеше.

— Всичко ще се оправи — увери го Мери. — Скоро ще свърши. Ще заминем за Флорида и после за Куба и ще сме направили нещо, за което в Ирландия ще се говори дълго време. Ще бъдем герои. Ти и аз.

Бейли въздъхна и прокара ръка през червената си коса.

— С-с-страх ме е, че вс-с-сичко ще се провали.

Мери присви очи. Не за операцията се страхуваше той. А за себе си.

— Той е сам човек — продължи да го уверява тя. — И скоро дори няма вече да е човек.

Тя вдигна ръце зад главата си и разпусна косата си, разтърси я. Беше разкопчала трите горни копчета на ризата си заради задушаващата жега в мазето и забеляза, че Бейли гледа гърдите й.

— Ще си взема един душ — обяви тя. — След това отново ще се заема с Крамър.

Тя излезе от кухнята и беше стигнала на средата на стълбите, когато установи, че Карлос я е последвал. Очевидно бе намислил нещо.

— Какво има? — попита.

— Тази Армстронг. Сигурна ли си, че можем да й се доверим?

Мери седна на стълбите и го погледна.

— Баща й беше ирландец.

— Да, но е агент от ФБР. Откъде можеш да си сигурна, че не ни прави клопка?

Мери се усмихна:

— Първо, няма нужда да ни залага клопка. ФБР има предостатъчно доказателства срещу нас, не мислиш ли?

Тя отметна един кичур коса зад ухото си.

— Защо все пак толкова й се доверяваш? — настоя Карлос.

— Баща й беше в ИРА.

Карлос се стъписа:

— Хайде, бе. Не ми казвай, че ФБР е взело на служба жена, чийто баща е терорист. Дори американците не са толкова глупави.

— Колм О’Моли е рожденият й баща. Майка й е американка и се е развела с него, когато Кели е била съвсем малка. Върнала се е в Щатите и отново се е омъжила. За ФБР Кели Армстронг е чиста американка.

— А този О’Моли, този Колм О’Моли, какво е станало с него?

Мери погледна замислено Карлос.

— Убиха го — отвърна тихо.

Карлос не каза нищо и я зачака да продължи. Мери си пое дълбоко въздух, сякаш събираше смелост.

— Колм беше добър приятел на съпруга ми и член на висшето командване на ИРА. Брат му, Фъргъс, още живее във Финикс. Има собствен бизнес и е един от спомоществователите на „Норейд“. Семейство О’Моли са добри хора, напълно отдадени на каузата. — Тя замълча за момент, докато пред очите й преминаваха спомени от миналото. — Колм стана жертва на политическо убийство, организирано от британското правителство. Полицията обвини протестантските екстремисти, но беше дело на САС.

— Същата операция, при която е бил убит и съпругът ти?

Мери кимна. Очите й се бяха навлажнили.

— И другите — добави.

— Каква част от плана ни й е известна?

— По-голямата. Ще говори с шефа си във Финикс и ще си издейства да я преместят във Вашингтон, за да участва в главното разследване.

— И си сигурна, че не знае за моето участие?

— Не съм й казвала, а и тя не го спомена.

— Нали каза, че ФБР знаело за Лъвъл и Шолен?

Мери кимна:

— Идентифицирали са ги по някакви компютърно обработени снимки.

— Значи, е само въпрос на време, преди да разпознаят и мен.

— Възможно е, Илич — призна тя.

— ФБР знае ли, че си замесена?

— Според Кели последния път, когато говорила с шефа си, само американците били разпознати. Това вече може да се е променило, разбира се. Ако снимките са толкова добри, колкото казва, и ако ги пуснат в Интерпол…

Тя остави изречението недовършено.

— И въпреки това, въпреки факта, че полицията знае за нас, тя продължава да иска да помогне?

— Тя мрази англичаните, Карлос. Мрази ги до дъното на душата си. — Очите на Мери проблеснаха. — Мрази ги, колкото ги мразя аз.

Тя му обърна гръб и се качи. Вратата на Шолен бе затворена. Тя почука и влезе. Снайперистът седеше на ръба на леглото и лъскаше пушката си.

— Здрасти, Мери. Какво става?

Мери затвори вратата и се облегна на нея. По очите й Шолен усети, че нещо не е наред. Остави оръжието и се намръщи.

— Говорил си с майка си — заяви хладно тя. — Поставил си цялата операция в опасност заради проклетото си куче.

Шолен се стъписа:

— Как…

— Няма значение как съм разбрала, просто знам. Късметлия си, Шолен. Ако имахме повече време, щях да те убия сега, с тези две ръце. Но нямаме и затова имам нужда от теб. Ако направиш още една грешка обаче, край. Аз лично ще ти пръсна черепа. Ясна ли съм?

Шолен затвори уста и кимна бавно. Гледаше втренчено кръвта по ризата й.

Мери се усмихна:

— Това е добре.

— А Карлос…

— Не — прекъсна го тя. — Не знае. И на твое, място щях да се моля на Бога да не научи.

Тя излезе; Шолен се хвана за главата и остана на леглото.

 

 

Познатият продуцент на Ед Мълхоланд се съгласи да пусне съобщението за Мери Хенъси и Матю Бейли в края на редовната програма. Даде няколко телефона за контакти, така че разговорите да бъдат препращани директно във временния оперативен център на ФБР в Белия дом. Мълхоланд събра агентите си след обяд, за да ги инструктира как да обработват сигналите. Той се облегна на бюрото си, кръстоса крака и скръсти ръце върху гърдите си. Хелън седеше отстрани, водеше си бележки и от време на време го поглеждаше като влюбена съпруга.

— Предаването започва в осем часа и нашето съобщение ще бъде излъчено в осем и петдесет — съобщи той. — Снимките ще бъдат показани и говорителят ще обяви, че ги издирваме за трафик на наркотици във Флорида. Казваме Флорида, защото няма причини да смятаме, че са били там, което означава, че обажданията от тази част на страната могат да бъдат пренебрегнати, поне на този етап. Милиони хора ще гледат тази програма и много от тях ще искат да помогнат, някои дори прекалено силно. Ще получаваме обаждания от злонамерени лица, ще получаваме, сигнали от добросъвестни граждани, които са се заблудили, а също и от такива, които ще се представят за самите терористи с надеждата да бъдат показани по телевизията. На всеки достоверен сигнал ще получаваме по сто лъжливи.

Коул Хауард огледа стаята, претъпкана с бюра и шкафове. Двайсетина агенти на ФБР от вашингтонското управление бяха натоварени да помагат на екипа от Ню Йорк и дори климатичната инсталация срещаше проблеми с опресняването на въздуха. Хелън бе уредила няколко преносими вентилатора и повечето агенти се стараеха да стоят по-близо до тях. Дон Клътси беше застанал до Хауард, лицето му лъщеше от пот. Той се усмихна на колегата си от Финикс, махна пред лицето си и раздвижи беззвучно устни, сякаш да каже: „Горещо“. Хауард му кимна съчувствено. Само Кели Армстронг липсваше. Хауард й беше предложил да състави списък от възможните алтернативни цели на терористите — участието на ИРА отваряше възможността за британски мишени и Хауард й беше показал списъка от Държавния департамент с гостуващите изтъкнати личности, включително английски депутати и директори на водещи компании. Две имена веднага задействаха предупредителните звънци: британският министър-председател, който щеше да посети Източното крайбрежие, и принцът на Уелс, който трябваше да пристигне в Ню Йорк през лятото. Хауард помоли Кели да поиска от Тайните служби и Държавния департамент по-подробен списък на вероятните цели и местата на мероприятията им, за да бъдат проверени в програмата на Анди Ким. Кели прояви изненадващ ентусиазъм и цял следобед отсъстваше от оперативната зала. Хауард се радваше, че я няма. Имаше големи надежди за телевизионното предаване и искаше Кели да е колкото се може по-далеч. Дори не й беше казал какво възнамерява да прави Мълхоланд и изпитваше тайно удоволствие, че така хитро я е отстранил от центъра на действията.

— Обажданията ще бъдат пренасочвани от Хелън — продължи Мълхоланд; дебеличката секретарка се усмихна чаровно и вдигна химикалката си. — Сигналите от Балтимор и Вашингтон ще бъдат прехвърляни към мен, Коул, Дон или Ханк. Ако имаме късмет да ни се обадят достатъчно хора, можем да открием някой от издирваните. Имаме отделен човек за обажданията от Аризона, защото знаем, че терористите отначало са били там. Другите сигнали обаче ще ви бъдат прехвърляни на ротационния принцип в зависимост от това, кой е свободен. Хелън ще ви раздаде въпросници, които да попълвате за всяко обаждане. — Той вдигна един лист и им го показа. — В най-общи линии, искаме да знаем името и телефонния номер на подателя на сигнала, кого къде са видели и всяка информация, която може да ни помогне: описание на колата на заподозрените, имена, които са използвали, и така нататък. — Той вдигна друг лист. — Ще имате тази информация пред себе си, това са псевдонимите, които знаем, че са използвали, регистрационни номера на коли и номера на кредитни карти. Ако получите съвпадение, информирайте хората, поемащи сигналите от Балтимор и Вашингтон, иначе завеждате обаждането според правилата. Хелън е подготвила всичко за каталогизирането. — Той посочи една редица шкафчета. — Някакви въпроси?

Присъстващите заклатиха отрицателно глави. Мълхоланд плесна с ръце:

— Добре тогава, на работа.

Агентите се разпръснаха по бюрата си. Коул Хауард реши да посети Анди Ким и програмистите. Завари корееца приведен над компютъра си със загрижено изражение.

— Какво има, Анди? — попита Хауард и постави ръка на рамото му. На екрана имаше сложна схема, приличаща на бейзболен стадион, ограден с жилищни сгради.

Анди поклати глава, отметна перчема си от очите.

— Нищо не съвпада, Коул. Виж само това. — Хауард погледна над рамото му. — Това е Ориол Парк в Балтимор. Президентът и министър-председателят на Великобритания трябва да го посетят утре вечерта. Това е едно от най-вероятните места за атентата. Било е предвидено да пристигне с кола, но Сейнджър отмени всякакъв наземен транспорт, затова ще кацне с хеликоптер. Уязвим е при слизане от вертолета, но само за няколко секунди, след това ще влезе на закрито, докато се качи в ложата си. Очевидно ще представлява най-подходящата мишена, докато наблюдава играта. Мога обаче да наглася само двама от снайперистите върху небостъргачите около стадиона. За третия, онзи, който е най-далече, така и не мога да намеря място.

— Значи няма да е на стадиона, така ли?

— Ама, Коул, така е при всяко мероприятие, което проверяваме. Можем да намерим място за един снайперист, рядко за двама, но никога не можем да поместим третия. — Анди почука по екрана. — Толкова високо се намира, трудно можеш да намериш такава висока сграда. В пустинята е бил върху една скална игла, помниш ли?

— Помня. Значи може да е върху някакъв хълм, а?

Анди кимна:

— Прекарах топографските карти и данните за постройките през компютъра. Ако беше на хълм, щях да го засека. Кемп Дейвид например. Президентът и министър-председателят са там в момента. Вкарах данните за околните възвишения в програмата, но не съвпада.

Кореецът се обърна към агента, очите му бяха зачервени от липса на сън.

— Този снайперист е голям проблем — отбеляза.

— Не може ли да е на нещо друго, освен върху сграда? — попита Хауард. — На самолет например.

Анди поклати глава.

— Самолетите се движат прекалено бързо за Стрелба със снайпер и са много нестабилни.

Хауард се намръщи:

— Хеликоптер?

— Прекалено много вибрации.

Хауард вдигна рамене:

— Нека го обмисля, Анди. Междувременно, защо не опиташ да пренебрегнеш далечния снайперист? Да се съсредоточиш върху двамата по-близки. Така ще създадем малко работа на момчетата от Тайните служби. Имам предвид, че е по-добре да се презастраховаш, отколкото да съжаляваш след това. Нека проверят местата на всички мероприятия, при които можеш да наместиш двама от тримата снайперисти.

Анди кимна:

— Това е добра идея.

— Има още нещо, което ме притеснява. Двамата мъже и жената, онези, които бяха на земята близо до целта.

Анди се намръщи:

— Какво за тях?

Прокара ръка през косата си и отметна перчема си от очите.

— Приехме, че те организират атентата, нали?

— Да — съгласи се Анди.

— Е, ами ако не е така? Ако и те са участници? Ако и те са въоръжени?

— И ако снайперистите не успеят, те да довършат работата, така ли? — добави Анди и очите му проблеснаха.

Хауард кимна. Всички смятаха, че Карлос, Бейли и Хенъси само са помагали на снайперистите да калибрират мерниците си. Беше обаче напълно възможно и те да участват в атентата.

— Ще говоря с Боб Сейнджър за това — обяви Хауард.

— Значи, дори да открием снайперистите, президентът ще бъде в опасност, така ли?

— Точно от това се опасявам.

Хауард забеляза, че Анди има пряка телефонна линия на бюрото и записа номера му. Огледа помещението и видя десетина програмисти, включително Рик Палмър, които работеха усилено. Бони обаче я нямаше.

— Бони е вкъщи, изпратих я малко да поспи — обясни Анди, сякаш прочете мислите му.

Хауард стисна рамото му:

— И ти би трябвало да си при нея.

— Когато всичко това свърши, ще имам предостатъчно време за спане.

Хауард потупа Анди по гърба и се върна в оперативната зала. Бюрото му бе разположено пред това на Дон Клътси, който се люлееше на стола, закрепил телефонната слушалка на апарата между брадичката и рамото си. Намигна на Хауард. Агентът от Финикс вдигна слушалката на телефона си и се обади вкъщи. Цял ден звънеше, но никой не вдигаше, затова беше предположил, че Лайза е на голф. Този път тя вдигна, но не изглеждаше по-отзивчива отпреди.

— Имаш ли вече представа кога ще се върнеш? — попита тя.

— Надявам се да постигнем някакъв напредък тази нощ. Ще ти се обадя утре, тогава ще знам по-точно. Как са децата?

— Спят.

Хауард се почуди дали е играла голф с баща си и този ден. Времето минаваше, но никой от тях не проговаряше. Лайза прекъсна най-после мълчанието:

— Коул, защо имаш карти за „Тривиал пърсют“ във всички джобове?

— Моля? — попита той, изненадан от смяната на темата.

— Взех няколко от саката ти за химическо чистене и намерих картончетата в джобовете.

— А.

— И какво?

— Тренирах.

— Искаш да кажеш, че си играл нечестно.

На Хауард му се прииска да изкрещи.

— Скъпа, не съм играл нечестно. Просто прегледах няколко картончета преди вечерята у баща ти.

— Коул, за мен това ми звучи като нечестна игра. И мисля, че е срамно. Толкова ли не си уверен в умствените си способности, та се налага да заучаваш отговорите наизуст, за да биеш баща ми?

Хауард въздъхна. Понякога не можеше да се излезе наглава с нея.

— Може би е по-добре да го обсъдим, когато се върна — предложи той.

Представи си я как клати глава, презрителния й поглед.

— Темата е приключена — каза тя. — Искам просто да знаеш, че смятам постъпката ти наистина за срамна. Не би трябвало толкова да се стараеш да биеш баща ми на всяка цена.

— Мога ли да кажа лека нощ на децата?

— Вече ти казах, че са заспали.

Хауард остана с впечатлението, че тя не му казва истината и че го лишава от децата за наказание.

— Е, кажи им тогава, че съм се обаждал. Моля те.

— Добре — отсече кратко тя и Хауард разбра, че няма да им предаде нищо. — Довиждане.

Хауард остана сам с бръмчащата слушалка. Когато я остави, Дон Клътси направи същото със своята.

— Нещо интересно? — попита той.

Хауард се усмихна хладно:

— Не. А при теб?

— Според Франк кредитната карта, използвана от Хенъси, е издадена преди две години в Ню Йорк. Шофьорската книжка е от щата Ню Йорк и е взета преди осем месеца.

— Това означава, че отдавна се подготвят — отбеляза Хауард.

Клътси поклати глава:

— Не е задължително. Ирландците винаги си изваждат фалшиви документи, за да имат винаги прикритие. Вероятно дори не са знаели, че Хенъси ще ги използва.

— Какво ще кажеш за снимката на шофьорската книжка?

— Вероятно просто жена с подобен външен вид: към петдесетте, руса, кой ще ти проверява дали е същата? Никой не се интересува от снимките. При паспортите нещата стоят другояче, но ИРА има достатъчно връзки, за да си осигури оригинални за няколко дни.

— Защо не извадиш разпечатка от плащанията с кредитната й карта? Така можем да разберем къде се е движила.

Клътси обърса чело с ръкава си.

— Вече съм го поискал.

Той погледна часовника си и кимна към големия телевизор, поставен от Хелън в дъното на помещението.

— След малко започват — обяви.

 

 

Мери Хенъси избърса ръце с една бяла кърпа, по плата останаха червени ивици. Тя я хвърли върху масата и погледна мъжа, овесен от тръбите. Две струи кръв се стичаха по гърдите му като от раните на Христос — една от мястото на дясното зърно ц, една от петнайсетсантиметровата ивица кожа, висяща над корема му като демонски език, червена и блестяща на светлината на лампата.

Джокера беше в безсъзнание, дишаше тежко през носа като спящо куче. Гъста, кървава слюнка капеше между устните му, а от ноздрите му се точеха зеленикавожълти сополи. Представляваше отвратителна гледка, но повечето му наранявания бяха повърхностни. Болезнени, непоносими, но далеч от смъртоносни. През следващите часове тя щеше да води агента от САС все по-близо и по-близо към гибелта му, като скъсява разстоянието с невероятно умение и извличайки пълна наслада от всеки миг на това пътуване. Изтезаваните умираха не от болка или от шок, а от загуба на кръв. Човешкото тяло съдържаше около пет литра и Хенъси знаеше, че човек трябва да загуби половината, за да премине в отвъдното. Умението бе в проточването на агонията, да позволиш на тялото да образува допълнително кръв за попълване на загубите и да дадеш възможност на раните да спрат да кървят. С такова започване и спиране процедурата можеше да се продължава на практика вечно. Нещо като секса, помисли си тя, да докарваш един мъж постепенно до оргазъм, да го спреш малко преди да свърши, после да го оставиш да се успокои и да се приготви да започне пак. И както умееше да поддържа удоволствието, докато стане почти непоносимо, така можеше да прави и с болката. Когато сметне, че е страдал достатъчно, тя щеше да го блъсне през ръба, във вечната пропаст, и да го наблюдава как пропада.

Той й бе казал почти всичко, което тя искаше да знае.

Работеше сам, беше вербуван от бившите си господари, защото имаше лични сметки за уреждане с нея и защото бе в толкова лошо здравословно състояние, че никой не би помислил, че може САС да го използва. Това беше идеалното прикритие.

Беше видял самолета, но нямаше представа за ролята му, нито за тази на Патрик Фаръл. Не знаеше за Карлос и снайперистите, нито за случилото се в Аризона. Беше го докарала до такива нива на болката, че бе сигурна, че не я лъже и не премълчава нищо. В агонията можеше да съществува само истина.

Тя взе лозарските ножици, остриетата им бяха покрити със засъхнала кръв. Главата на Джокера бе отпусната върху гърдите му. Хенъси се приближи и погледна вързаните му ръце. Бе стиснал здраво юмруци, китките му бяха червени, пръстите — бледи, сякаш лишени от кръв. Беше висок мъж, над метър и осемдесет, и докато висеше с изпънати ръце, тя не можеше да стигне пръстите му. Тя го потупа по главата с ножицата, той издаде долната си устна напред, сякаш се цупеше като малко момиченце. След няколко минути тя коленичи пред жертвата си като монахиня, която се моли пред разпятие в естествен размер. Погледна го от ниско, но той още беше в несвяст, хлътналите му очи приличаха на черни дупки на фона на бледото му лице. Бавно, почти нежно, тя развърза маратонките му и ги свали, после чорапите. Джокера изстена и се закашля и Хенъси се отпусна отново на петите си и го загледа. От кашлянето раните на гърдите му се отвориха и кръвта отново потече. Хенъси смъкна панталоните и гащите му, без да сваля поглед от лицето му. Хвърли ги в един ъгъл и клекна, допря остриетата на ножицата от двете страни на малкото пръстче на левия му крак. Натисна дръжката и почувства как металът се забива в плътта му. Срещна по-силно съпротивление и разбра, че е стигнала до костта. Жертвата обаче не реагира. Тя отпусна ножицата и я дръпна, загледа как кръвта изтича от дълбоките рани около пръста. Искаше той да е в съзнание и да оцени истинския ужас на онова, което смяташе да му стори. Изправи се и го удари, плесниците отекнаха в подземието като пистолетни гърмежи. Клепачите му се повдигнаха леко и тя видя как очите му я фиксират. Хвана го за косата и дръпна рязко главата му назад.

— Събуди се, агенте от САС — изсъска. — Скоро всичко ще свърши.

Джокера изхърка, сякаш се опитваше да се изсмее. Хенъси се отдалечи. Облегна се на масата и погледна ранения мъж. Джокера вдигна глава и се вгледа в нея с присвити очи.

— Какво искаш от мен сега? — попита с треперещ глас.

Хенъси се усмихна и поклати глава:

— Ти вече ми каза всичко, което исках да знам, Крамър. Не знаеш нищо. Нищо, което да попречи на успеха ми.

Джокера преглътна.

— Значи сега ще ме убиеш, така ли? Защо не го направиш, кучко?

Хенъси изви глава назад и се засмя престорено, сякаш някой й е разказал тъп виц на някоя официална вечеря.

— О, не, Крамър, няма да бързаме. Исках преди това да поговорим. Двамата с Нюмарч бяхте участници в операцията на правителството за политическите убийства, нали?

Той облиза устни.

— Вода.

Хенъси добре виждаше, че говоренето му струва усилия, защото гърлото му беше пресъхнало. Искаше да чуе какво има да каже; затова напълни канчето от кофата. Когато се приближи, забеляза, че левият му крак се напряга, сякаш се готви да я изрита. Тя спря и размаха предупредително пръст.

Джокера се намръщи. Хенъси го обиколи от разстояние и се приближи зад гърба му. Допря канчето до устните му, без да вдига поглед от краката му.

— След взривяването на самолета британското правителство даде заповед за серия политически убийства, Крамър, и ти участва в тях — каза тя, когато върна канчето в кофата.

То се напълни с вода и потъна.

— Нюмарч ми разказа за неговото участие, но така и не ми се предостави възможност да попитам теб. Ти кого уби, Крамър?

Джокера не отговори.

— Нюмарч ми каза кого е убил. Ти обаче го знаеш, нали? Защото беше там. Беше убил трима членове на върховното командване на ИРА, помниш ли? Съпругът ми беше убит при тази операция, Крамър. Трима мъже с плетени маски заобиколили колата му, когато се прибирал една вечер вкъщи. Застреляли първо шофьора, после надупчили тялото му с дванайсет куршума. Два от тях в главата, от упор. Аз чух изстрелите и знаех още преди да отворя вратата какво е станало. Държах го в ръце, макар че знаех, че е мъртъв. Толкова много кръв имаше, Крамър. Толкова много кръв.

Бузите й се бяха зачервили и тя постави ръка на лицето си, сякаш да прецени температурата си.

— На линейката й беше нужен половин час, за да дойде, сякаш знаеха, че е мъртъв и не ги беше грижа. Полицията също не се интересуваше. Дори не изпратиха криминолози за оглед. Само взеха колата и показанията ми. Случаят беше приключен. Сякаш не ги беше еня. Сякаш го бяха очаквали. И така, Крамър, да не би и ти да си бил сред онези хора с плетени маски?

— Не съм убил съпруга ти — прошепна едва чуто Джокера. — Нито Шон Морисън.

Споменаването на Морисън накара Хенъси да вдигне рязко глава. Тя присви очи:

— Откъде?…

— Четох досието ти — прекъсна я той.

— Знаеш ли кой го е убил? — попита бързо тя.

Джокера поклати глава.

— Той умря тук, в Щатите. В Ню Йорк. Шон беше намерен във ваната, с прерязано гърло. В ръката си имал бръснач, всичко било в кръв. Нюйоркската полиция го обяви за самоубийство. — Тя вдигна вежди. — Шон винаги е използвал електрически самобръсначки. Никога не съм виждала бръснач в ръцете му. Никога. Те убиха съпруга ми. И убиха мъжа, когото обичах. Ти и твоите колеги го направихте, Крамър. — Тя се приближи до него, но далеч от обсега на краката му. — Искаш ли да ти кажа нещо, Крамър? Лиъм и Шон нямаха нищо общо с взривяването на самолета. Те се опитваха да спрат бомбената кампания в метрополията, правеха всичко, за да накарат ИРА да преговаря с британското правителство. Нямаше нужда да ги убивате, никаква нужда. — Очите й горяха от гняв и тя стисна юмруци. — Вие, мръсници такива, вие ги убихте и аз до края на живота си ще ви отмъщавам. На теб и на останалите. — Тя взе лозарската ножица и я размаха пред носа му. — Ще те накарам да кървиш както са кървели те, докато в тялото ти не остане нито една капка.

Тя коленичи до него и стисна левия му глезен, допря ножицата до малкия му пръст. В момента, в който металът докосна кожата му, вратата на мазето се отвори и Бейли слезе няколко стъпала надолу.

— Мери! Мери!

Хенъси се обърна рязко и ножицата изщрака на сантиметри от пръста на Джокера. Той дръпна крака си от ръцете й. Хенъси се изправи разтревожена.

— Какво има?

— Телевизията — изкрещя Бейли. — Показват ни.

Хенъси се намръщи, напълно объркана.

— Как така?

Бейли се наведе над парапета и се хвана за него с две ръце. Лицето му беше пребледняло, очите — разширени и с безумен блясък.

— Ела само да видиш. Погнали са ни.

Той изтича нагоре по стълбите и Хенъси го последва.

Карлос седеше в хола на един стол, прегърнал облегалката. Рашид се беше свила върху един зелен диван с колене, опрени в брадичката. И двамата гледаха телевизора, на който се виждаха две цветни снимки: на Хенъси и на Бейли. Отдолу имаше изписан телефонен номер.

Карлос вдигна поглед:

— Имаме проблем, Мери.

— Какво казаха? — попита тя. — Знаят ли какво планираме?

Карлос поклати глава:

— Съобщиха, че ФБР ни издирвало за контрабанда на наркотици във Флорида.

— Какво? — удиви се Хенъси.

Погледна Бейли, който изглеждаше не по-малко изненадан.

— Защо не ти каза онази Армстронг за това? — сопна се Карлос.

Хенъси прокара пръсти през косата си.

— Не знам. Тя тъкмо беше говорила с агентите от Вашингтон. Може би не са й казали.

— А може би й нямат доверие. Може да се е издала.

— Уредихме си среща утре, тогава ще я питам.

В гласа на Хенъси се усещаше нескрит сарказъм.

Карлос сякаш понечи да възрази, но се успокои. Стана и блъсна стола до стената.

— Добре, добре, нека обсъдим какво да правим. ФБР явно не иска да издава истинската причина да ни търси. Тази история с наркотиците не означава нищо. Важното е, че знаят, че сте в страната, и че ви търсят.

— Трябва да се откажем — проплака Бейли.

— Не — сряза го Карлос.

— В никакъв случай — съгласи се Хенъси.

— Ама те ни търсят… знаят, че сме тук…

— Матю, те си мислят, че сме във Флорида, не в Балтимор.

Хенъси виждаше, че младият мъж е на път да рухне. Трепереше видимо и очите му сновяха между нея и Карлос.

— Може би са ме проследили тук, може би знаят къде съм в момента…

Хенъси се приближи и постави ръце на раменете му.

— Слушай, Матю. Ако знаеха къде сме, нямаше да показват снимките по националната телевизия. Те нямат представа къде сме, нито какво правим. Няма как да ни спрат.

Тя го погледна в очите, усмихна се окуражително и го стисна за раменете.

— Ам-м-ми този от САС?

— И той нищо не знае — увери го тя; обърна се към Карлос: — Налага се да напуснем къщата. Жената, от която я взех, може да гледа. А и със сигурност ще засекат кредитните ни карти.

— Съгласен съм. Тази нощ може да отседнем в някой мотел. Няма да има никакъв проблем, стига да не се показвате.

Хенъси се обърна отново към Бейли:

— Всичко ще се оправи.

Усети го, че трепери, и го погали по врата.

— Ами Крамър? — попита Карлос.

Хенъси продължи да гледа Бейли. Не искаше да го оставя сам. Изглеждаше готов да побегне без цел и посока. Налагаше се да го успокои.

— Би ли се погрижил, Илич? — попита тя тихо.

Карлос разбра веднага.

— Разбира се — отговори.

Рашид стана от дивана и постави ръка на рамото му:

— Нека аз, Илич.

Карлос понечи да откаже, но тя долепи цялото си гъвкаво тяло до гърба му.

— Моля те — прошепна в ухото му и той почувства топлия й дъх върху врата си.

 

 

Ед Мълхоланд стоеше с ръце на кръста и гледаше краткия репортаж за издирването на Хенъси и Бейли от ФБР. Секунди след като телефонният номер се появи на екрана, лампичките на контролното табло на Хелън започнаха да святкат. Приятелят на Мълхоланд от телевизията бе предупредил, че ще бъдат залети от обаждания. Станцията имаше повече от двайсетина телефонисти, които да поемат сигналите, и също толкова полицаи бяха готови да се заемат с по-сериозните следи. Предаването имаше завиден успех — за пет години бе помогнало за залавянето на повече от триста престъпници, включително шейсет и седем убийци. Това беше увеличило значително и зрителите му и сега то бе едно от най-гледаните по този канал. Отегчените от тъпи комедии и евтини сериали американци, не можеха да се наситят на телевизията на реалността, на истинските герои и злодеи от обикновения живот.

Хелън заработи сръчно с копчетата на контролното табло, бързо започна да прехвърля обажданията на агентите. Веднага щом поемеше някой разговор, го препращаше към един от апаратите в помещението. Имаше леки слушалки на ушите с микрофон на сантиметри от устата. Тя се усмихна весело на Мълхоланд. Беше истинско съкровище, даде си сметка той, и реши след края на операцията да се опита да я убеди да напусне Белия дом и да се присъедини към ФБР в Ню Йорк.

Той отиде при агентите, натоварени с обажданията от Балтимор и Вашингтон, където Ханк О’Донъл и Дон Клътси говореха по телефоните си и си водеха бележки. Коул Хауард вдигна поглед:

— Работи, Ед.

— Никога не съм се съмнявал, Коул — отвърна Мълхоланд. — Ще ги хванем, не се бой.

Телефонът пред Хауард иззвъня и той вдигна слушалката.

Джокера започна да стиска и разпуска юмруци в опит да възстанови кръвообращението на ръцете си. Имаше чувството, че всеки момент ще се измъкнат от раменните стави и той стоеше опрян на пръстите на краката, за да облекчи поне малко болката. Раните му се бяха отворили от движенията и той чувстваше как топлата кръв се стича по тялото му. Знаеше, че времето му е ограничено, че Мери Хенъси се кани да го довърши. Беше я гледал как си играе с Мик Нюмарч в продължение на няколко мъчителни часа, преди да сложи край на живота му с жестокото кастриране. Джокера беше решен да не споделя съдбата му. Ако тя се приближи достатъчно, бе готов да я изрита с все сила и дори това да не я убие, щеше да успее да я зашемети за известно време. Той сви първо единия, после другия си крак и огледа подземието. Тръбата, на която беше увесен, бе дебела колкото човешко бедро. Беше закрепена с метални скоби за бетонния таван на всеки два метра. След най-близката скоба правеше чупка, преди която се виждаше съединението между правия и извития на деветдесет градуса участък. Джокера се почуди дали това съединение не е слабото място. Ако успееше да се придвижи по тръбата, може би щеше да съумее да издърпа двете части една от друга. Той изви глава назад и погледна нагоре. Ръцете му бяха на около педя от тръбата и той нямаше да успее да се засили достатъчно, за да скочи до нея. Ако се залюлее, може би щеше да му се удаде да се хване за нея с крака, но висеше от толкова дълго, че се съмняваше коремните му мускули да имат достатъчно сила. Започна да вдига краката си един след друг. Можеше да го направи, но болката щеше да е непоносима. Не смееше да си представи как ще се отрази това на наранените му китки, когато вдигне и двата си крака от земята.

Нямаше как да знае колко ще се бави Хенъси. Нещо бе изплашило сериозно Бейли. Може би беше по-добре да се опита да счупи тръбата, преди мъчителката му да се върне. Той си пое дълбоко дъх, приготви се за болката, която знаеше, че ще последва. Подготовката му бе прекъсната от отварянето на вратата, по стълбите се чуха стъпки. Той погледна натам като ученик, който крие някаква беля; очакваше Мери Хенъси, но с изненада видя слабичка млада жена с дълга черна коса. Когато тя стигна средата на стълбите, той чу изщракване от зареждането на пистолет. Тя се приближи, и той забеляза, че очите й са тесни, почти като на китайка, лицето й бе слабо и с остри черти. Не беше красива, но излъчваше нещо животинско, едновременно привличащо и обезпокояващо. Носеше тесни черни дънки и яркочервена фланелка с изрязана ръкави, което му позволи да забележи, че не се бръсне под мишниците. Държеше черен пистолет. На пръв поглед оръжието му заприлича на Р228, който беше взел от мъжете в Ню Йорк, но без заглушителя. Когато тя се приближи обаче, Джокера установи, че е „Смит и Уесън“ модел 411. Лек пистолет с десетсантиметрова цев, който беше повече от достатъчен да пробие доста голяма дупка в тялото му.

— Здравейте, господин Крамър — заговори тя с изразен акцент. — Пропуснахме да се запознаем. Аз съм Дина.

Джокера не каза нищо. Тя го огледа от глава до пети, като спря погледа си на слабините му. Усмихна се лукаво:

— Не изглеждате особено доволен, че ме виждате.

Тя премести пистолета в лявата си ръка и протегна дясната, за да погали корема му. Прокара я надолу към срамната му област.

— Мога да се обзаложа, че ще ви накарам да се радвате, че съм дошла.

Тя хвана члена му и стисна. Джокера вдигна рязко коляно и го заби в слабините й. Целият й въздух излезе и тя залитна напред, краката й се подкосиха. Силна болка проряза китките на Джокера и той извика неволно. Жената падна напред, главата й се удари в гърдите му, по лицето й се размаза кръв. Пистолетът изтропа на пода; тя се хвана за корема, дишаше едва-едва като задъхано кученце. Джокера се залюля назад и заби с все сила коляно под брадичката й; главата й се вдигна рязко назад с добре чуто изпращяване. Очите й се извъртяха и тя изскимтя, след това се свлече на пода, по-скоро леко зашеметена, отколкото в безсъзнание. Падна по очи и се опита да се отдалечи от обсега на Джокера; задращи с нокти по бетонния под. Джокера погледна надолу. Десният му глезен се намираше близо до врата й и той вдигна крак и стъпи върху главата й в опит да я задържи. Тя се опита да го отблъсне и да се изправи на колене, но той натисна по-силно. Дишането й започна да се нормализира и той прецени, че е на път да си възвърне силите — нямаше да успее да я задържи така още дълго. Той вдигна крак и преди тя да успее да реагира, заби пета с все сила в слепоочието й; усети как костта и хрущялът поддават. Почувства нещо топло и лепкаво по крака си. Вдигна го и отново удари на същото място. Този път усети как черепът се счупва. Краката й затрепериха в агония и той вече бе сигурен, че е мъртва — просто тялото й още не го беше осъзнало.

Джокера се огледа за пистолета и не го видя. Предположи, че тя лежи върху него. Пъхна пръстите на крака си под ръката й и с пъшкане я отмести. Когато главата й се повдигна от пода, лявото й око изскочи от орбитата си и провисна зловещо над бузата й. Косата й бе наквасена с мозъчно вещество и кръв и когато той я преобърна, тя се разпиля около главата й като ален ореол. Пистолетът беше под краката й, с вдигнат предпазител.

Бе затворила вратата на слизане и почти не беше издала звук, преди да умре, така че Джокера предположи, че никой горе не я е чул. Той намести пистолета между краката си, внимателно да не докосва спусъка. Беше му трудно да се съсредоточи, по челото му се стичаше пот и капеше в очите му. Той насочи дулото на пистолета далеч от себе си. Щеше да боли, знаеше, но беше готов. Съмняваше се да има сили за повече от един опит и се надяваше да не изгуби съзнание преди това. Пое си дълбоко въздух и вдигна и двата си крака от земята, увисна с цялата си тежест на китките. Почувства се, сякаш ръцете му всеки момент ще се откъснат, и изкрещя от болка, но бързо прехапа устни. Сви коремните си мускули и вдигна крака, стараейки се да не убива инерцията си. Краката му бяха безчувствени, струваше му се, че коремът му ще се счупи. Той изкрещя отново, отчасти от болка, отчасти от отчаяние. Опита се да превъзмогне болката и да си представи, че е на тренировъчния полигон и прави набирания за сила и издръжливост. Изръмжа, започна да се поти, спомни си стария сержант, който ругаеше всеки новобранец, който не можеше да направи поне петдесет от мъчителните набирания. Отново изкрещя и осъзна, че коленете му са се допрели до брадичката. Отвори очи и видя пистолета, който почти се беше измъкнал измежду краката му. Още пет сантиметра и щеше да е в ръцете му. Той разпери пръсти като дете, опитващо се да хване топка, и вдигна краката си още по-високо; имаше чувството, че веригите стържат вече костите на китките му. Почувства допира на нещо топло и твърдо до пръстите си и хвана ръкохватката на пистолета — точно навреме, защото краката му се отпуснаха към пода, мускулите на корема и бедрата му се раздираха от болка.

Той се изправи на пръстите на краката, за да облекчи напрежението от китките си. Тялото му бе плувнало в пот и от всичките му рани течеше кръв. Той тръсна глава, за да проясни зрението си. При нормални обстоятелства с един изстрел щеше да се освободи лесно, но сегашното му състояние бе далеч от нормалното. Той едва успяваше да фокусира мястото на закрепване на веригата за тръбата, а мерните прибори на пистолета постоянно се разминаваха пред очите му. Той примигна и присви очи, успя да нагласи мерника и мушката в една линия спрямо веригата. Пое си въздух, издиша наполовина и натисна спусъка два пъти. Изстрелите отекнаха оглушително в подземието. Веригата остана непокътната. На тръбата се бяха появили две драскотини, по-близката — на няколко пръста от веригата. Струваше му се цяла миля. Той отново се прицели и стреля — пак два пъти. Вторият куршум улучи веригата, скъса едното й звено, преди да рикошира в стената. Джокера усети как веригата се отпуска и успя да стъпи на земята. Краката не го задържаха и той се свлече върху трупа на жената.

Ръцете му още бяха завързани с веригата. Нямаше време да ги освобождава, защото Хенъси, Бейли и останалите на горния етаж със сигурност бяха чули изстрелите, въпреки звукоизолацията. Той забеляза два електрически ключа в горната част на стълбите и един в основата им. Започна да му причернява и той тръсна глава, за да проясни съзнанието си. Припълзя до долния ключ и го натисна; подземието потъна в мрак.

 

 

Коул Хауард попълваше анкетния лист за обаждането. Подателят на сигнала бе някаква домакиня, която си купувала тенджери в търговския център „Глен Бърни“, когато забелязала жена, приличаща на тази на снимката. Съмнителната клиентка си купила голяма мелничка за черен пипер и според подателката на сигнала, косата й била изрусена. Използвала кредитна карта, защото домакинята си спомняше, че се наложило да чака, докато операцията бъде одобрена.

Хауард й благодари и затвори. Съмняваше се Мери Хенъси да тръгне да пазарува мелнички за пипер преди опита за атентат, но всеки сигнал трябваше да се провери. Нямаше да е трудно — някой агент щеше да бъде изпратен в търговския център, за да провери дали продавачът няма да разпознае снимката на Хенъси и да запише номера на кредитната карта на изрусената купувачка. Това бе лесен за проверка сигнал, но пак щеше да отнеме няколко часа. А в рамките на десет минути след излъчването на снимките по телевизията бяха получени поне осемдесет обаждания и лампичките на контролното табло на Хелън продължаваха да святкат. Напрежението растеше и Хауард се почуди колко още хора ще поискат да включи Мълхоланд по случая. Засега се справяха, но броят на сигналите растеше с ужасяваща скорост.

Дон Клътси държеше слушалката си на ухото и усилено записваше, кимайки енергично. Все повтаряше „да, да, да“. Хауард не чуваше какво друго казва в слушалката, но нещо определено го беше възбудило. Не попълваше само графите в бланката, а си водеше и допълнителни бележки и Хауард проточи врат в опит да ги прочете. Клътси го забеляза и написа с големи главни букви на бележника си: ХВАНАХМЕ ГИ!

Хауард се намръщи. Телефонът му иззвъня, но той не му обърна внимание и започна да чете бележките на Клътси. Хелън го погледна, видя, че е зает и пое обаждането. Клътси остави слушалката.

— Една жена в Балтимор дала под наем къща на залива Чизапийк на клиентка, отговаряща на описанието на Хенъси — обяви въодушевено той. — Седем стаи и три бани. Клиентката използвала същото име и кредитна карта, каквито е използвала Хенъси за плащане в хотела. Това е тя, няма грешка.

Той вдигна юмрук и се ухили.

— За колко време е наела къщата? — поинтересува се Хауард.

— За шест месеца с предплата за три.

Клътси махна на Ед Мълхоланд и бързо му съобщи какво е научил. Мълхоланд грейна.

— Звучи добре — съгласи се той. — Добре, двамата с Коул взимайте хеликоптера и тръгвайте веднага. Аз ще изпратя отряда за бързо реагиране на Балтимор да отцепи района. Докато пристигнете, вече ще са там.

Клътси записа адреса на къщата и телефонния номер и адреса на жената, подала сигнала, на едно листче.

— Казва се Марта Лейнг, казах й, че някой ще се свърже с нея. Няма да е зле някой да иде да я вземе и да се свърже с отряда за бързо реагиране; да им осигури планове на сградата и така нататък, ако се наложи да влязат със сила.

Мълхоланд кимна и взе листчето.

— Аз ще се погрижа за това, Дон. — Той даде един клетъчен телефон на Клътси и един на Хауард. — Хайде, тръгвайте. Хеликоптерът ви чака на площадката.

 

 

Когато чу виковете на Крамър, Карлос се усмихна. Знаеше методите на Дина Рашид и че простото, класическо убийство не е в неин стил. Тя трябваше първо да се позабавлява. В някои отношения си приличаше с Мери Хенъси, но Дина получаваше някакво извратено сексуално удоволствие да гледа как мъжете се гърчат, докато ирландката просто беше жестока. Карлос не можеше да си представи Мери Хенъси да прави секс с някой мъж, преди да го убие, докато това беше любимият метод на ливанката.

Мери и Бейли се бяха качили на горния етаж, за да си съберат багажа и да предупредят двамата американци. Карлос бе взел една кърпа и бързо триеше отпечатъците от всички повърхности в кухнята, които можеше да е докоснал. Сложи всички съдове и прибори в миялната машина и я включи, след това отиде в хола. Когато започваше да трие телевизора, чу два изстрела, после настъпи тишина. Той кимна и продължи да бърше копчетата. Дина Рашид беше истинска професионалистка въпреки сексуалната си извратеност и той предпочиташе да работи с нея, отколкото с двамата американци. Той се премести към масичката за кафе и прокара кърпата по повърхността й. Отгоре имаше няколко списания и той ги взе и ги занесе в кухнята. Тъкмо ги хвърляше в плика за боклук, когато чу още два изстрела от мазето. Карлос се намръщи. На Дина никога нямаше да й се наложи да стреля още два пъти от упор. Той пусна плика на земята и изтича при вратата за мазето. Застана отстрани и я открехна. Подземието беше тъмно.

— Дина? — извика той.

Отговор не последва.

— Дина?

Пак мълчание. Карлос затвори вратата и заключи. Подпря я с кухненската маса и бързо се върна в хола. Извика останалите и им обясни положението.

— Няма ли да проверим какво е станало? — поинтересува се Шолен.

Погледна Хенъси, сякаш се опасяваше, че ще го обвини за провала на операцията.

Карлос поклати глава:

— Ако всичко беше наред, щеше да се обади. Чух четири изстрела. Можем да сме сигурни, че е мъртва.

Лъвъл се усмихна доволно и Карлос го изгледа заплашително:

— Освен ако не искаш да провериш лично, Лъвъл.

Американецът отмести очи.

— Какво ще правим, Илич? — попита Мери.

Знаеше колко близки бяха Дина и Карлос. Затова трябваше той да реши.

— Тръгваме веднага — отвърна спокойно той; погледна Шолен: — Двамата с Лъвъл отивате в мотела, в който бяхте отседнали, преди да дойдете тук. Вземете двете коли. Нека Мери и Бейли да дойдат с вас, но да лежат на задните седалки. Ще се срещнем там след час. Ясно ли е?

— Добре — съгласи се Шолен.

— А ти какво ще правиш? — попита тревожно Бейли.

— Ще унищожа доказателствата. Първо натоварете багажа си в колите. — Карлос извади един пистолет от джоба на панталона си и го даде на Шолен. — Докато те товарят колите, стой в кухнята. Ако чуеш нещо, стреляй през вратата.

— Ами нещата на Дина? — поинтересува се Мери.

— Аз ще се погрижа за тях. Сега действайте бързо. Нямаме много време.

Докато Мери, Бейли и снайперистите изнасяха багажа си, Карлос се качи в стаята на Дина. Пушката й беше в калъфа си върху гардероба и той я свали и провери дали всичко си е на място. Намери малка кожена торбичка с принадлежности за почистване в горното чекмедже на шкафчето й и я взе. Пижамата й висеше на вратата и Карлос допря лице до горнището, за да усети миризмата й. Дина Рашид щеше да му липсва, но нямаше време да скърби за нея. Поне не сега.

Той взе пушката и торбичката заедно със своя куфар и слезе долу. Прибра ги в багажника и го затвори, след това отиде в гаража и извади една червена туба с бензин. Когато се връщаше в къщата, Хенъси и Бейли излязоха с куфарите си. Бейли изглеждаше по-уплашен от всякога и постоянно поглеждаше Мери, сякаш търсеше одобрение. Карлос беше сигурен, че тя ще успее да го успокои, щом се махнат от къщата. Зад тях се появи Лъвъл с оръжието си. Той се качи на червения си мустанг и потегли пръв, Бейли и Хенъси се настаниха в колата на Шолен. Карлос се върна в къщата.

Започна от горния етаж, от стаята на Дина. Поля с бензин леглото и килима, остави тънка ивица надолу по стълбите до хола и кухнята. Шолен стоеше облегнат на умивалника с пистолет в ръка. Карлос започна да полива пода с бензин и американецът вдигна вежди.

— Барбекю ли ще си спретнем? — попита шеговито.

Карлос напръска масата и вратата на мазето.

— Взимай си нещата и слизай долу.

— Слушам.

Шолен върна пистолета на Карлос.

— Някакъв звук от приятеля ни долу? — попита световният терорист.

Шолен поклати глава и се качи в стаята си за пушката. Карлос го чу да слиза пак, след това да тряска вратата на колата. След няколко секунди двигателят забръмча и звукът заглъхна в далечината.

Нещо караше Карлос да провери още веднъж Дина, макар че знаеше, че е напразно. Той застана до вратата и опря глава на касата.

— Дина! — извика. — Дина, чуваш ли?

Отговор не последва и Карлос удари ядно вратата.

— Проклет да си, Крамър. Дано да се пържиш в ада.

Въздухът бе наситен с бензинови изпарения й на Карлос започваше да му се вие свят. Той взе парцала, с който беше заличил отпечатъците и го прокара няколко пъти по мокрия под. До печката имаше кибрит, той го взе и излезе през задния вход, като държеше напоения с бензин парцал далеч от тялото си. Запали го от единия край. Парцалът пламна силно и Карлос го хвърли в кухнята. Отвътре се чу силно съскане. Той се обърна и се качи в колата си.

 

 

В мазето Джокера чу мъжки глас от горния етаж да вика Дина, след няколко секунди навън избръмча двигател. Той се заслуша и долови леко пращене като шумолене на хартия. В мазето цареше пълен мрак, ако не се смята светлият правоъгълник в горната част на стълбите, очертаващ вратата. Джокера си спомни, че по някое време беше видял светлина някъде зад себе си, но сега всичко бе тъмно. Той успокои дишането си и се заслуша. Чуваше се само дращенето. Никакви гласове. Никакви стъпки. Беше чул три коли да потеглят, значи поне трима души бяха напуснали къщата. Не знаеше обаче колко са били в началото. Бе видял Бейли и Хенъси, мустакатия и двамата мъже, които го бяха заловили. Това значеше поне петима. Можеше двама да са останали горе и да го чакат.

Китките му още бяха завързани с веригата и той отново натисна ключа на лампата с уста, държейки пистолета насочен към вратата. Не се случи нищо. Той се върна при масата с инструментите. Намери връзка ключове и единият ставаше за катинара, държащ веригата около китките му. Той го завъртя с мъка и освободи ръцете си. Раната на гърдите му се отвори и по кожата му потече кръв. При всяко движение на дясната ръка силна болка раздираше гърдите му. Джокера стисна зъби и раздвижи ръце, за да възстанови кръвообращението им. Намери гащите и дънките си и ги обу, след това маратонките. Не че му беше студено, просто не искаше да се бие гол. Присви болезнено очи, докато си слагаше дясната обувка. Хенъси за малко да му отреже пръста.

Той се промъкна до стената и затърси източника на светлина, който бе забелязал по-рано. Имаше дървен капак и той го отвори. Отгоре се откри заключен прозорец с три дебели решетки. Имаше само един път за измъкване от мазето — вратата. Той се върна при стълбите и тръгна нагоре на пръсти, с гръб към стената и насочен напред пистолет. Колкото по-високо се качваше, толкова по-силно се чуваше пращенето. Под вратата се процеждаше дим и когато пипна дървото, той усети, че е нагорещено. Натисна дръжката и се опита да отвори, но беше заключено.

Той се върна долу и взе остатъците от ризата си. Накваси ги от кофата и ги уви около главата и раменете си, после вдигна кофата и изля останалата вода върху тялото си. Раните започнаха да щипят, но той не обърна внимание на болката. Знаеше, че дървената постройка може всеки момент да се срине. Изтича отново горе и стреля два пъти в ключалката. Изрита с все сила вратата и тя изпращя. Ритна отново и тя се открехна, но само с няколко сантиметра. Нещо я затискаше. Вътре нахлу гъст, задушлив дим и го накара да се закашля. Той сложи един мокър парцал на устата си и ритна отново, но вратата не помръдна. През пролуката забеляза пламъци и една гореща вълна опърли веждите му. Той допря гръб в напеченото дърво, но не постигна никакъв успех. Вратата се държеше с две панти, всяка с по шест винта. Той я затвори и обърса лице с единия от мокрите парцали. Отстъпи назад и стреля два пъти в горната панта, тя се разби. Долната се разпадна още при първия изстрел. Джокера си направи бърза сметка за изразходваните куршуми. Четири за веригата, два за бравата и три за пантите. Девет изстрела. Модел 411 имаше пълнител за единайсет патрона, значи оставаха два, ако приемеше, че е бил пълен.

Той хвана дръжката и дръпна към себе си. Дървото около пантите се счупи и вратата падна върху него, удряйки го по главата. Той я избута надолу и тя падна по стълбите. Жегата го обгърна, сякаш се опитваше да отнеме и последния му въздух. Когато махна вратата, той забеляза, че е била подпряна с масата. Беше поставена между касата и умивалника. По никакъв начин нямаше да успее да я помести. Джокера се прехвърли през масата и скочи сред пламъците. Усети как космите на ръцете му изгарят и продължи да притиска мокрия парцал до устата си, за да не се задуши. Присви очи и затърси изхода. Отляво се появи някакъв силует; мъж с анцуг, дънки и пистолет. Не беше от нападателите, които Джокера бе видял по-рано. Той вдигна пистолета си, но Джокера го изпревари. Непознатият изстреля един куршум, който откъсна парче кожа от рамото на Джокера, но той постъпи както го бяха обучавали — два изстрела в гърдите. Непознатият изпусна пистолета, зина от изненада. На гърдите му се появиха две червени петна, толкова близо, че се сляха. Джокера видя врата, която явно водеше навън. Прицели се в ключалката, но си даде сметка, че няма повече патрони. Натисна дръжката и за негова изненада вратата се отвори и той изскочи навън; той вдиша бавно хладния нощен въздух. Падна на колене, закашля се и плю. Чу някакъв шум зад себе си. Мъжът, когото бе прострелял, направи няколко несигурни стъпки навън и се просна по очи на тревата. Миришеше на обгоряло месо и косата му беше опърлена. Джокера го обърна по гръб. Все още беше жив, но не за дълго и Джокера знаеше, че нито той, нито някой друг е в състояние да направи нещо, за да го спаси. И двата куршума бяха попаднали в центъра на гърдите му.

Непознатият отвори очи. Веждите му бяха напълно изгорели и на бузите му имаше големи мехури.

— Ти ли си Крамър? — изхриптя той.

Джокера се стъписа. Непознатият говореше с британски акцент. Той кимна.

— Проклет глупак — произнесе бавно и мъчително непознатият. — Аз съм от Пето.

Джокера остана като замаян. Това означаваше Ем Ай 5, британските служби за сигурност.

— Дойдох… да те… спася — промълви непознатият. Джокера хвана ръката му; не знаеше какво да каже. — Сам ли си? — попита.

Непознатият поклати глава:

— Партньорът ми… преследва… Хенъси…

— Откъде разбрахте, че са тук?

Непознатият се закашля, между устните му се процеди струйка кръв.

— Проследихме те — отвърна.

Джокера погледна назад. Трябваше да се отдалечи от горящата къща, която пращеше и бълваше пламъци зад гърба му, но знаеше, че ако се опита да мести ранения, само щеше да ускори смъртта му.

— Колко е сериозно? — попита хрипливо непознатият.

— Много — отвърна Джокера.

Нямаше смисъл да лъже. На мястото на умиращия Джокера също щеше да иска да чуе истината. Той хвана непознатия за ръката и я стисна. Искаше да научи още някои неща.

— Кой ви изпрати да ме следите? — попита.

Непознатият потрепери.

— От Лондон — промълви.

— От Ню Йорк ли ме следите?

— Да.

Непознатият вече едва издаваше звук.

— Защо? — поиска да разбере Джокера.

От рамото му течеше кръв, но той не й обръщаше внимание. Последва мълчание. В къщата нещо избухна.

— Примамка — промълви непознатият.

— Да — измърмори Джокера, — така си и мислех. Благодаря.

Непознатият стисна ръката на Джокера, после въздъхна и пръстите му се отпуснаха. Джокера се изправи и се отдалечи от горящата сграда. Все още стискаше пистолета, въпреки че беше безполезен. Успя да направи само двайсетина крачки, преди краката му да се подкосят, и той се свлече в безсъзнание на тревата.

 

 

Карлос караше бързо, искаше да се отдалечи колкото се може повече от горящата къща, преди съседите да са видели пламъците. Мотелът се намираше на средата на пътя между Балтимор и Вашингтон, на четирийсет и пет минути от тайната квартира. Движението не беше натоварено и той скоро излезе на трилентовото главно шосе за Капитолия. Караше с малко над сто и двайсет километра в час и постоянно гледаше огледалото — последното, което му трябваше сега, бе патрул на пътната полиция. След десет минути настигна Шолен, намали и продължи на три коли зад него. Карлос кимна доволно — американецът изглеждаше сам в колата; Хенъси и Бейли се бяха скрили добре. Предположи, че лежат на задната седалка.

Шолен караше в средното платно и спазваше стриктно ограниченията. При настоящите обстоятелства — с двама пътници, обявени за издирване по телевизията — предпазливостта му никак не беше излишна. Докато се движеше с осемдесет километра в час, Карлос погледна в огледалото.

Не беше забелязал колата, която го следеше, от самото начало, защото бе сменяла постоянно платната и разстоянието зад него. Веднъж дори ги изпревари и Карлос си помисли, че е сгрешил, но после си даде сметка, че този участък беше без отклонения и преследвачът нямаше къде да ги изгуби. Шофьорът беше сам и когато купето на колата му се освети от фаровете на една насрещна кола, Карлос установи, че е около четирийсетте, гладко обръснат и с очила. Толкова можеше да види, без да издаде, че го е забелязал. Карлос беше почти сигурен, че не следят него, но за да се увери, изостана назад, увеличавайки дистанцията с Шолен на повече от километър. Излезе прав — непознатият следеше снайпериста, като обикновено се държеше на десетина коли зад него. Карлос не забеляза други подозрителни автомобили и остана изненадан, защото успехът на едно следене зависи от използването на няколко различни возила, които да се сменят често. Изпращането на един човек с една кола най-често водеше до неприятности. Не можеше да е от ФБР или Тайните служби, защото те щяха веднага да си осигурят подкрепления. Той се замисли за агента от САС, заключен в подземието на горящата къща. Не можеше да е той, но дали нямаше партньор? В това също нямаше логика, даде си сметка Карлос. Ако Крамър имаше партньор, щеше да го издаде на Хенъси при мъченията. А и кой би позволил партньорът му да бъде заловен от жена с нейната репутация? Със сигурност щеше да уведоми полицията. Нито една от възможностите не му се връзваше, но непознатият шофьор със сигурност следеше Шолен.

Карлос имаше предимството да знае къде отива снайперистът, така че скъси дистанцията едва преди изхода за мотела. Настигна Шолен и опашката му на едно тъмно шосенце сред гориста местност, осеяна тук-там с величествени къщи е гаражи за по три коли. Повечето имаха частни игрища за голф или баскетбол. И вероятно по някой и друг .44-калибров „Магнум“ под дюшека и пушка на терасата, помисли си Карлос насмешливо. Бялата висша класа на Америка. Чисто потекло, високоморален живот и въоръжени до зъби.

Опашката на Шолен караше отпред и все по-трудно успяваше да остане незабелязан. От Лъвъл нямаше и следа.

Карлос се запита дали Шолен е забелязал, че го следят. Надали. Шолен беше военен снайперист, не агент от разузнаването. Сигурен бе, че Мери Хенъси нямаше да постъпи толкова непредпазливо. Движението не беше натоварено, затова Карлос остави голяма дистанция и винаги щом беше възможно, изключваше фаровете. Започна да обмисля възможностите. Можеше да изчака Шолен да стигне мотела, преди да се заеме с преследвача, но ако наблизо имаше други автомобили, нямаше да може да действа. Можеше да продължи напред и да потърси начин да предупреди Шолен, но какво от това? Щом влезе в някакъв контакт със снайпериста, щяха да го забележат. Не, така нямаше да стане. Можеше да избута преследвача от пътя, но така имаше опасност да пострада Ггой. Решението бе само едно. Без да пуска волана, Карлос се наведе и отвори жабката. Взе пистолета, намерен от Лъвъл в колата на Крамър — „Зиг-Зауер“ Р228 с топчест заглушител. Хубаво оръжие, добре балансирано и компактно. Постави го на седалката до себе си и смъкна предното дясно стъкло. Ускори плавно. Шолен още се придържаше към ограничението и Карлос бързо настигна опашката. Хвана пистолета и свали предпазителя с палец. Продължи да кара след преследвача, държейки оръжието върху седалката.

Изчака пътят да се изчисти и даде мигач за изпреварване. Карлос се изнесе вляво, управлението с една ръка му се отдаваше лесно. Изравни се с другата кола, без да спира мигача и погледна другия шофьор. Той изглеждаше спокоен, обърна се към Карлос и той му се усмихна и кимна. Шофьорът му отвърна машинално с усмивка; отново погледна шосето, после пак се обърна към Карлос. Този път се намръщи, но преди да успее да реагира, терористът вдигна пистолета. Оръжието само леко изпука, стъклото на другата кола се пръсна и куршумът улучи шофьора в рамото. Карлос стреля още два пъти, и двата пъти улучи главата. От раните на убития рукна кръв, колата свърна рязко вдясно. Карлос даде газ и забеляза в огледалото как колата на преследвача излиза от пътя и се блъска в едно дърво. След няколко секунди автомобилът избухна в пламъци. Карлос се усмихна, прибра пистолета в жабката и вдигна стъклото. Отпред Шолен продължаваше да кара, без да забележи какво се е случило.