Стивън Ледър
Мисията невъзможна (5)

В служебното досие на Рич Лъвъл като последна адресна регистрация бе посочен един жилищен блок в околностите на Коронадо, на десет минути с кола от тренировъчния център на „тюлените“. Хауард прочете документите в колата си, разгледа снимката на Лъвъл. Бившият „тюлен“ имаше неестествено малко лице, сякаш някакви гигантски ръце бяха смачкали главата му при раждането. Агентът не остана изненадан да открие, че Лъвъл вече не живее на посочения адрес. Отвори му някакво момиче с разширени зеници и разсеян поглед като на наркоман. Отзад се чуваше запис на „Грейтфул дет“. Хауард си даде сметка, че момичето вероятно ще занемее от страх, ако научи, че си има работа с федерален агент, и бързо прибра служебната си карта. Представи се за стар приятел на Лъвъл и тя му обясни с бавен, отнесен глас, че Лъвъл се изнесъл преди година, че никога не го била виждала и че престанала да получава пощата му преди шест месеца.

— Оставил ли е адрес за контакт? — попита Хауард.

От вътрешността на апартамента се чу глас и някакъв брадат мъж се появи зад момичето. Той също имаше премрежен поглед и явно спешно се нуждаеше от баня.

— Кой си ти бе? — попита той и проточи врат.

— Приятел на оня, дето е живял тук преди нас — обясни момичето.

— Прилича на ченге.

— Много хора ми то казват — оправда се Хауард.

— Е, той и без това вече не живее тук — измърмори мъжът и понечи да затвори вратата.

Хауард я подпря с крак.

— Оставил ли е някакъв багаж?

— Не — отвърна момичето.

— Това е въпрос на ченге — отбеляза мъжът и увеличи натиска върху вратата.

— Ако бях ченге, щях да дойда със заповед за обиск — каза хладно Хауард. — И ако не престанете да се държите така, ще се погрижа ченгетата наистина да ви посетят.

Мъжът измърмори нещо нечленоразделно и се отдръпна, Хауард се усмихна на момичето:

— Кой е хазаинът?

— Защо? — намръщи се тя.

— Просто искам да проверя дали на него не му е оставил някакъв адрес за контакт.

Челото на момичето се сбърчи още, сякаш изнизваше трудности да го разбере, накрая кимна. Отдръпна се и изчезна във вътрешността на апартамента. Хауард внимателно отвори вратата с крак. В апартамента цареше пълен безпорядък, по мебелите бяха разхвърляни дрехи, върху масата се издигаше купчина мръсни чинии и кутии от готова храна. Брадатият се беше излегнал на дивана с длан върху лицето, сякаш криеше очи от малкото дневна светлина, проникваща през мръсните стъкла на прозорците. Момичето се върна с листче, откъснато от някакъв бележник, върху което бе надраскала телефонен номер. Пъхна му го в ръката и затръшна вратата.

Според служебното досие Лу Шолен, партньорът на Лъвъл, живееше с родителите си в един район на Коронадо, който можеше да се опише по-точно като бедняшкия бял квартал. Къщата бе едноетажна постройка и спешно се нуждаеше от ремонт. В двора беше спрян ръждясал пикап „Форд“, портата бе завързана с връвчица. Неподдържаната ливада, буренясала и оголена на места, беше заградена с телена мрежа. На оградата висеше голям надпис: „Зло куче“. Хауард мина с ниска скорост покрай голям ротвайлер. Реши да не звъни направо на вратата, отиде при един телефонен автомат и позвъни на номера, записан в служебното досие. Обади се възрастна жена и Хауард реши, че това е майката на Шолен. Говореше с немски акцент и сричаше бавно, сякаш с трудност съставяше изреченията. Хауард се представи като стар приятел на Лу от флота и каза, че той все го канел да се отбие, ако минава през Коронадо. Жената се извини и го уведоми, че синът й работел в Калифорния и че не очаквала да се върне по-рано от три месеца. Хауард попита дали не е оставил някакъв номер, но тя каза, че постоянно бил в движение. Когато тя се поинтересува за името му, Хауард се направи, че не я чува и затвори. Имаше още няколко монети, така че се обади на бившия хазаин на Лъвъл. Не се изненада, че бившият „тюлен“ не е оставил адрес за контакти.

Преди да вземе самолета за Финикс, Хауард се обади в кабинета си да уведоми Кели за Лъвъл и Шолен и да й продиктува имената и номерата на банковите сметки, на които флотът бе превеждал заплатите им. Съмняваше се двамата мъже да са толкова глупави, че да продължават да ги използват, но не можеше да не провери. Изненадващо как именно благодарение на такива досадни подробности се случваше някое име от списъка на десетимата най-издирвани от Бюрото да бъде задраскано.

— Имам лоши новини за кредитните карти на Питър Арнълд и Джъстин Дейвис — съобщи тя.

— Какъв е проблемът?

— Поисках извлечения от покупките, извършени с тях, и току-що ги получих. Златни украшения, телевизори, видеокасетофони, стереоуредби. Нищо, което би купил един терорист.

— Но точно това, което би напазарувало някое хлапе с открадната кредитна карта — допълни Хауард.

— Точно това си мислех и аз. Шелдън смята, че трябва да ги издирим.

— Съгласен.

Хауард я уведоми, че скоро ще се прибере, и затвори. Прокара пръсти през косата си и изруга наум сътрудничката си. Изглежда, само го чакаше да излезе, за да се намъкне при Джейк Шелдън. Беше страшно амбициозна жена и Хауард се съмняваше, че я интересува кого ще прегази по пътя си към върха.

Набра още един номер — у дома си. Жена му не си беше вкъщи, затова той й остави съобщение на телефонния секретар, че сега тръгва и да не се притеснява; колата му беше на летището и той щеше да се прибере с нея.

 

 

Господин О даде касовата бележка на възрастната дама и й пожела приятен ден. Когато тя излизаше с видеоиграта в ръце, господин О забеляза двете чернокожи момчета, застанали пред витрината. Сочеха едно джобно компактдисково устройство, последен модел „Панасоник“. Носеха чисто нови черни кожени якета, скъпи маратонки „Рийбок“, много златни ланци и други украшения. Изглеждаха прекалено млади за сутеньори, помисли си господин О. По-вероятно да бяха наркопласьори. Той въздъхна и зачака да решат дали ще купуват или не. Господин О не обичаше особено този вид клиенти, макар че точно от тях си изкарваше прехраната. Нямаше достатъчно капитал, за да отвори магазин в някой по-заможен район на Лос Анжелис, затова се налагаше да се задоволи с черните квартали на изток от града. Наемите бяха сравнително ниски, но охраната беше проблем. Господин О бе ставал жертва на въоръжен грабеж два пъти и сега държеше малък пистолет под тезгяха.

Жена му седеше на другата каса в отсрещния край на магазина и четеше корейски вестник. Двете момчета влязоха и тя вдигна глава, след това отново сведе очи към четивото си.

— С какво мога да ви помогна? — попита господин О.

Едното момче кимна към витрината:

— Да, искаме да видим оня пискун на прозореца, дискмена.

— Струва 649 долара — отвърна господин О.

Момчето вдигна презрително брадичка:

— Имаме пари.

Господин О се насочи към витрината.

— Тия корейци нямат никакво поведение — измърмори едното момче зад, гърба му.

— Да, никакво уважение — съгласи се другото.

Господин О изсумтя. Искаше му се да им каже, че уважението се печели и че е трудно човек да уважава хора, които по цял ден само висят по улиците, продават наркотици и се стрелят едни други. Господин О ненавиждаше Лос Анжелис до дъното на душата си. Магазинът му бе разбит по време на размириците през 1992-ра и той сериозно се беше замислил дали да не се премести на Източното крайбрежие, където междурасовите взаимоотношения не бяха толкова напечени като в Ел Ей. Ако по-голямата му дъщеря не беше студентка втори курс по право, може би щяха да се преместят. Накрая бе решил да остане, да ремонтира и отново да зареди магазина, но така и не можеше да преживее разочарованието и обидата. Просто трябваше да търпи хората, които влизаха в магазина му. Той занесе дискмена на момчетата и го постави пред тях.

— Това е последен модел, много е хубав — каза.

— Да, да — съгласи се едното.

— Взимаме го — рече другото и му подаде кредитна карта на „Американ експрес“.

Господин О я взе, отиде при касата и я пъхна в кредитния автомат. Докато чакаше потвърждение, че всичко й е наред, той прегледа един специален бюлетин с имена и номера отстрани на касата. Прочете името Джъстин Дейвис и очите му се разшириха. Провери номера на картата и установи, че съвпада. Дланите му се изпотиха. Той натисна копчето за прекратяване на плащането и повика жена си. Момчетата го изгледаха подозрително.

— Някакъв проблем, пич? — попита едното.

— Не, никакъв проблем. Машината днес нещо работи бавно.

Господин О заговори бързо с жена си на корейски; помоли я да извърши продажбата, докато той се обади на полицията от задната стаичка. Госпожа О се усмихна на двамата чернокожи и вкара картата в апарата за втори път.

 

 

Телефонът на секретната линия на полковника иззвъня и той вдигна; махна на едрия сержант, че е свободен. Изчака войникът да затвори вратата след себе си, преди да заговори. Мъжът от другата страна не се представи, полковникът също.

— Приятелите ни в Ню Йорк се интересуват от Демиън О’Брайън — каза непознатият.

— Нищо обезпокоително, надявам се?

— Изглежда, рутинна проверка. Снимки, паспортни данни от имиграционната служба и комплект отпечатъци, взети не от другаде, а от една бутилка „Будвайзер“. Молба за информация с копие до Ълстърската полиция и искане за справка в полицейската картотека.

— Радвам се да ги видя в действие. Кога ще получат отговора си?

— Реших да го забавя ден-два. Много сме заети напоследък, нали се сещаш?

— Ще ти влязат в положението, и те си имат достатъчно работа.

— Такива са времената. Реших все пак да те известя.

— Благодаря. Надявам се с това интересът им да свърши.

— Аз също. Ще те държа в течение.

Връзката прекъсна и полковникът остави слушалката с напрегната усмивка. Засега добре.

 

 

Телефонът на нощната масичка иззвъня, Хауард Коул се стресна в съня си. Посегна към слушалката, но преди да успее да я хване, Лайза отговори от апарата на долния етаж. Той разтърка очи и изръмжа. Лайза щеше да ходи на голф в осем и както винаги се беше измъкнала тихо от леглото, без да го буди.

Чу стъпките й в коридора на долния етаж.

— Коул! — провикна се тя от основата на стълбището. — Татко те търси!

Хауард вдигна слушалката.

— Добро утро, Тед.

— Още ли се излежаваш? — попита Клейтън.

Един от принципите на Теодор Клейтън бе да отива на работа преди всички останали служители. Твърдеше, че било, защото рано сутрин работел по-пълноценно, но Хауард подозираше, че го прави заради възможността да прерови кабинетите на подчинените си.

— Снощи си легнах късно — излъга Хауард. — Какво ново?

— Компютърджиите ми искат да ти покажат нещо. Явно имат успех с програмата си.

Хауард се изправи в леглото и прокара пръсти през чорлавата си коса.

— Страхотно. Къде да дойда?

— В лабораторията ни. Ще уредя да те пуснат, само кажи на портала, че отиваш в лабораторията по видеообработка и изследвания, там ще те упътят. Търси Джоди Уайман.

Хауард повтори името.

— Тази сутрин ли? — попита.

— Ако можеш. Коул… — Гласът на Клейтън прозвуча колебливо. — Когато се видиш с Уайман, не обръщай внимание на външния му вид, става ли? Трябва да приемеш как изглежда и как се държи. Той е доста своенравен тип, ясно?

— Ясно — отвърна заинтригуван Хауард.

След час вече вървеше по един боядисан в бяло коридор, който като че пулсираше от звуците на един запис на „Лед Цепелин“, надут с пълна сила. На джоба на ризата си носеше временен пропуск, позволяващ му достъп единствено до отдела на Уайман. На всяка врата имаше вградени сензори, разчитащи магнитния код на пропуска. Бяха му обяснили, че ако се опита да влезе в непозволен район, начаса ще се включат всевъзможни видове аларми.

Спря пред врата с две имена, изписани върху пластмасова табела: Джоди Уайман, д-р, и Бил Макдауъл, д-р. Гръмките звуци идваха иззад тази врата и Хауард почука с все сила. Вратата се отвори и музиката стана още по-оглушителна, обгърна го силен мирис на марихуана. Хауард забеляза двама мъже, застанали с гръб към него, клатеха глави напред-назад и местеха пръсти по струните на въображаеми китари. Лабораторията им беше почти точно копие на тази на Бони Ким, макар че изглеждаше оборудвана с повече апаратура. Както в тази на Бони тук също нямаше прозорци.

Хауард влезе и затвори вратата. Двамата мъже не го забелязаха. Целите се тресяха в ритъма на музиката. Започнаха да се отдалечават един от друг в такт, след това като един се обърнаха с лица към госта, със затворени очи, бързо движещи се пръсти, отворени уста, развети коси. В стъклен пепелник до един лазерен принтер пушеше цигара с марихуана. Парчето свърши и двамата мъже отвориха очи. Изглеждаха около трийсетте, но приличаха на експонати от епохата на хипитата: по анцузи, изтъркани на коленете дънки и кожени сандали. И двамата бяха брадясали.

Те си дадоха сметка, че не са сами в лабораторията, и очите им се разшириха. Единият заговори, но преди да успее да каже каквото и да било, следващото парче започна, така че Хауард не можа да чуе думите му. Другият скочи към уредбата и я изключи.

— Извинявайте — промърмори смутено. — Трябваше да си направим малка инжекция с „Цепелин“, иначе не можем да работим.

— Освежава мозъка — обясни другият; вгледа се с присвити очи в Хауард. — Ъ, кой сте вие?

— Коул Хауард — отвърна агентът; след малка пауза добави: — От ФБР.

Младежът, който беше изключил уредбата, погледна виновно пепелника. Другият пристъпи напред и протегна ръка. Хауард забеляза, че носи пръстен-талисман. Не беше виждал такъв от шейсетте. Беше зелен, но Хауард не си спомняше какво символизира.

— Аз съм Уайман — представи се младежът. — Как е?

Докато се ръкуваха, другият младеж отчаяно смачка цигарата и я хвърли в кошчето.

— Това е Бил Макдауъл — представи го Уайман. — Той ми помагаше с обработката на записа.

Хауард стисна топлата и потна ръка на Макдауъл.

— За мен е удоволствие — каза и задържа погледа си върху очите на младежа достатъчно дълго, та да му даде да разбере, че не е много разумно да пушиш трева, когато очакваш посещение от ФБР.

— Искате ли бира? — попита Уайман.

Отвори хладилника и извади една кутия. След като Хауард отказа, той отвори бирата и отпи.

— Ами кафе? — намеси се Макдауъл. — Имаме само от машина, за съжаление.

— Кафе с удоволствие. Със сметана, но без захар.

Макдауъл разрови из джоба си, вдигна засрамено рамене:

— Нямам дребни.

Хауард бръкна в джоба си и му подаде няколко монети. Докато Макдауъл излизаше в коридора, Уайман измъкна стол пред един от компютрите и направи знак на агента да седне.

— Клейтън показа ли ви вече обработените снимки? — попита младежът.

Хауард кимна.

— Мисля, че това, което постигнахме, ще ви хареса — продължи Уайман; затрака по клавиатурата. — Всичко е на компютъра. Ако искате да разпечатаме нещо, ще стане за секунди.

Той включи един голям монитор и на него се появи снимка. Полуплешив мъж на средна възраст с радиостанция. Хауард посърна. Качеството не беше по-добро от това на снимките, които му бе дал Клейтън преди една седмица.

— Това е етапът от миналия уикенд — обясни Уайман; Хауард си поотдъхна. — Използвахме почти същите методи като вашето момче.

— Момиче — поправи го Хауард. — Бони Ким.

— Добре. Е, направихме осредняването на фона, но продължихме с една програма за обединяване на пикселите на размазаните райони. Това ни позволи да увеличим контраста, но както може би се досещате, подобрението беше слабо.

— Клейтън каза, че сте компенсирали движението на самолета.

— Да, това е главният фактор за подобрението. Изненадан съм, че тази Ким не го е опитала.

— Беше притисната от времето — отвърна Хауард; изпита внезапна нужда да защити Бони Ким от критиката на младежа. — Казахте, че сте използвали и други трикове?

Уайман приглади косата си зад ушите с женствено движение, неподхождащо по никакъв начин на наболата брада и изгризаните му нокти. Отново затрака по клавишите.

— Използвахме една разновидност на преобразуванията на Хоу и на Фурие. Тази Ким разправи ли ви за тях? С тяхна помощ се определят взаимовръзки между пикселите.

— Не си спомням.

Уайман се ухили. Макдауъл се върна с пластмасова чашка кафе. Хауард я взе. Забеляза, че е без сметана, но не каза нищо. Макдауъл се облегна на един работен плот и загледа как колегата му натиска клавишите.

Екранът се изчисти, след това снимката на мъжа с радиостанцията отново се появи, но този път толкова ясна, сякаш беше правена от два метра разстояние. Хауард остана поразен.

— Боже мой — възкликна.

— Не е зле, а?

— Как успяхте? — прошепна агентът.

Приближи се до монитора. Картината беше ясна като от телевизионно предаване. Мъжът имаше оредяла черна коса и рунтави черни мустаци. Ако ФБР притежаваше негово досие, без проблем щяха да го идентифицират.

— Нали ви казах, че ще остане впечатлен — обърна се Уайман към Макдауъл; пак погледна агента. — Не се учудвам, че вашите хора не са го направили; повечето от тези неща са фирмена тайна. Програмата се разработва за военните и изисква много силни компютри. Анализира всяка точка от картината и извършва някои много сложни изчисления. Пуснахме я в петък, за да работи през почивните дни.

— Не забравяй да му кажеш за пространствено-териториалната програма — напомни Макдауъл.

Уайман се обърна със стола си и се ухили:

— Мислиш ли, че ще разбере? За Бога, човече, та аз едва го разбирам.

Двамата мъже се закискаха като малки ученици.

— Можем да му обясним за пространственото маскиране, което извършихме с помощта на честотно-териториални спецификации — предложи Макдауъл и се захили като момиче.

— Да, може — засмя се Уайман.

На Хауард никак не му се нравеше да го взимат на подбив, но знаеше, че се нуждае от знанията им.

— Колко обработихте? — прекъсна ги той.

Отпи от кафето и се намръщи — имаше захар.

— Десетина — отвърна Уайман. — Избрахме онези, за които сметнахме, че ще ви помогнат най-много: хората на земята и снайперистите. Ако искате нещо друго обаче, можем да ви го приготвим за два дни.

Той натисна още няколко клавиша и снимката на плешивия се замени с тази на младеж с очила. Качеството беше не по-лошо от това на предишната.

— Удивително, — прошепна Хауард.

Уайман му показа останалите снимки, които беше обработил: жената, снайперистите, колите, кулите. Всички бяха идеално фокусирани, всички детайли личаха. На бузата на един от снайперистите ясно личеше малък назъбен белег. На оригиналния запис стрелците представляваха само размазани петна.

Уайман се отпусна на стола си, ухили се гордо.

— Да видите само какви неща ни изпращат. В сравнение с тях вашият запис е като холивудски филм.

— За кого още работите? — поинтересува се Хауард.

Уайман се усмихна:

— Армията, ЦРУ, УБН, каквото се сетите. Всички се натискат за продуктите ни. Просто не знаят на какво сме способни. Можем да открием дадено лице в тълпата от няколко километра. След безредиците направихме някои неща за лосанджелиската полиция…

— Да, но не ни дадоха записа на Родни Кинг — прекъсна го Макдауъл. — Така и не можах да ги разбера.

— Да, видеозаписът не лъже — добави с усмивка Уайман.

Хауард се намръщи. Двамата компютърни специалисти определено бяха на друга вълна. Може би дори на друга планета.

— Не ви разбирам — призна той.

Двамата мъже се спогледаха, сякаш се питаха дали да споделят с него мръсната си тайна.

— Какво мислиш, ще го оцени ли? — попита Уайман.

Макдауъл вдигна рамене:

— Нали е федерален. Може пък да разбере.

Уайман се ухили:

— Можем да изтриваме улики. На съответната цена…

Двамата мъже се засмяха отново. Накрая Уайман спря да се киска и махна на Хауард към друг компютър.

— Не би трябвало да ви показваме това, но то ще ви даде представа на какво е способна компютърната обработка на видеозаписи. Ще разберете защо вече не можете да вярвате на собствените си очи. Точно затова смятаме, че е смешно, когато някой каже, че записът не лъже. Господи, хората гледат „Терминатор“ и приемат, че специалните ефекти са създадени от компютър, след това гледат новините и си мислят, че виждат истината. Но ако сте навътре в тези неща, вече няма да приемате на доверие нито една снимка или видеозапис. Прекалено лесно се фалшифицират.

— Да, какво ще кажете за снимките на Карълайн Перо, помните ли ги? — намеси се Макдауъл. — Рос Перо се оттегли от президентската кампания през юли 1992-ра, след като научи за тях. Дадоха ни ги за анализ. Бяха фалшификати, но доста сполучливи. Наистина добра работа. — Той се ухили на Уайман. — Толкова добри, че дори се досетихме кой ги е направил.

Уайман кимна:

— Няма значение дали са били фалшиви, или не. Перо знаеше, че тълпата ще повярва на онова, което вижда, особено когато е изтипосано в жълтата преса.

Той натисна няколко клавиша и на монитора се показа картина. Двама мъже, един с черен костюм и един във военна униформа. Двамата се прегърнаха и си стиснаха ръцете. Бяха Джордж Буш и Саддам Хюсеин. Хауард зина; погледна с недоумение Уайман.

— Нататък става по-интересно — увери го компютърният специалист.

Хауард отново погледна екрана. В залата влезе жена с тъмносиня пола и черно сако и агентът веднага позна Маргарет Тачър, бившият министър-председател на Великобритания. Тя целуна иракския диктатор по бузата и се обърна с усмивка към камерата.

— Това никога не се е случило — обади се Макдауъл зад гърба на Хауард и го потупа по рамото. — Но изглежда съвсем реално, нали?

Хауард поклати замислено глава:

— Това е опасно.

— Ако попадне в лоши ръце — съгласи се Уайман.

— В чиито и да било ръце — настоя агентът.

— Става и по-интересно — обади се Макдауъл и кимна към екрана.

Картината се премести в някаква спалня; тримата световни политици лежаха голи в големия креват. Хауард се намръщи и се пресегна да изгаси монитора.

— И така, специален агент Хауард, предполагам, че искате отпечатъци от всички — обади се Уайман. — Снимките на снайперистите имам предвид. Освен ако не желаете и някоя сцена с тримата ни приятели. Мога да вкарам и вас, ако искате.

— Снайперистите и наблюдателите стигат.

— Мога да ви разпечатам близки планове на лицата, ако искате.

— Звучи добре. И по две копия, ако може.

Макдауъл се приближи до един голям принтер и го включи. Уайман затрака по клавиатурата. След няколко секунди принтерът забръмча тихо и изкара първия отпечатък. Уайман смачка празната бирена кутия и я хвърли в кошчето.

— И така, каква музика слушат специалните агенти от ФБР?

 

 

Мери Хенъси взе такси от международното летище „Балтимор-Вашингтон“ за града. Денят бе горещ, но шофьорът, едър чернокож с огледални тъмни очила, не беше включил климатика. Вместо това бе отворил прозореца и течението развяваше изрусените къдрици на Мери напред-назад през лицето й. Чувството беше приятно и тя затвори очи и започна да мести глава, оставяйки вятъра да гали лицето й.

— Австралийка ли сте? — попита шофьорът.

— Британка — отвърна тя.

Мразеше да крие ирландския си произход, но се налагаше.

— А? Така и не мога да ви различа.

Всички возила по трилентовото шосе за града се придържаха стриктно към ограничението от осемдесет километра в час. Нямаше ги резките изпреварвания и агресията на европейските пътища, всеки се задоволяваше да пътува в избраната си лента.

— За пръв път ли идвате в Балтимор? — продължи да разпитва шофьорът.

Не произнасяше „т“-то в името на града — „Болмор“.

— Да — отвърна Мери.

Погледна през прозореца свежата, почти тропическа растителност около шосето. Преди години (струваше й се цяла вечност) бе прекарала медения си месец в Далечния изток и бяха останали два дни в Сингапур. Климатът и строгото придържане към ограничението на скоростта тук й напомняха за островната република.

— Да не сте дошли да видите вашия човек?

Мери се намръщи:

— Моя човек ли?

Шофьорът се изсмя гърлено:

— Да, министър-председателя ви. Ще идва след седмица, не сте ли разбрали?

Той я погледна в огледалото. Мери поклати глава.

— Да, ще ходи на птичи мач. Минава на път за Вашингтон, предполагам.

— Какво е „птичи мач“.

Шофьорът отново се изсмя:

— Мач на „Авлигите“. Това е нашият отбор. Авлигата е символ на щата Мериленд. Тъкмо сега минаваме покрай стадиона. Вдясно.

Мери погледна надясно, за да види извисяващия се като съвременен колизей стадион.

— Кралицата пък идва през 1990-а. Тя ходи на птичи мач на стария Мемориален стадион в северната част на града. Не знам дали й хареса много. — Шофьорът пак се изсмя. — Вашият човек ще метне първата топка.

— Сериозно? — направи се на изненадана Мери.

— Ъ-хъ — изгрухтя той. — И президентът ще присъства, с всичките му мурафети. — Изсмя се гърлено. — Миналия път президентът хвърля първата топка… и измериха скоростта на шестдесет и четири километра в час. Не можа да го понесе. Тъй де, и на женско парти могат да хвърлят топката с по-голяма скорост, ако ми следите мисълта.

— Да — увери го Мери, макар че разбираше само половината от словоизлиянията на чернокожия.

Стадионът беше тухлен, с огромни арки, придаващи му вид на катедрала. Отгоре се издигаха високи кули с прожектори. Сградата изглеждаше току-що построена.

— Вдигнаха го през деветдесет и втора — обясни шофьорът, сякаш бе прочел мислите й. — Страхотно игрище. Задължително трябва да го посетите, докато сте в Балтимор.

— Ще се постарая — обеща Мери.

 

 

Джокера вдигна възглавницата, опря я на таблата на леглото и облегна гръб на нея, изпъна дългите си крака към телевизора. Някаква жена с изкуствено накъдрена коса и очила с червени рамки водеше предаване за хранителните смущения. Задаваше въпроси от зрителите към три млади жени, които твърдяха, че страдат от липса на апетит на нервна почва, макар че според Джокера всичките изглеждаха в отлична форма. Всички въпроси бяха обвинителни по същество, от рода на „Защо, по дяволите, не ядете повече?“ Враждебността на състоящата се главно от пълни хора аудитория удивляваше Джокера. Общо взето, американците бяха добродушни, но въпросът за храната и храненето като че възбуждаше най-злобното от характера им. Една жена със слонски крака и тлъсти ръце се изправи и водещата пъхна микрофона под една от трите й брадички.

— Може да не съм хилава, но въпреки това се чувствам отлично — ревна дебеланата. — Да си пълен, не е нещо, от което трябва да се срамуваш.

Аудиторията избухна в ръкопляскания и овации и дебелата се завъртя и заклати огромната си глава. Джокера се усмихна. Шоуто бе внезапно прекъснато от реклама за седемдневна диета, обещаваща драматична загуба на килограми или връщане на парите, ако не стане. Това бе един от парадоксите в тази страна, помисли си Джокера — някои консумираха толкова много, че след това се налагаше да плащат, за да отслабват, докато в големите градове умираха деца, защото не са имали пари за ваксинация, и по улиците гъмжеше от просяци.

Той се облегна на нощната масичка и си наля нова чаша „Феймъз Грауз“. Когато я вдигаше към устните си, мерна нещо да се движи с периферното си зрение и ръката му потрепна, разплисквайки уиски. Пред прозореца стоеше някаква бяла котка, опряла предни лапи на рамката. Наблюдаваше Джокера със смарагдовозелени очи. Лявото й ухо бе надъвкано и разкъсано, а козината й — омазана с нещо, наподобяващо машинно масло. Джокера вдигна чашата си към животното и отпи. Обърна се отново към телевизора, за да види рекламата за синьо сирене с намалено съдържание на мазнини и холестерол, но котката започна да чука с лапа по стъклото, за да привлече вниманието му. Джокера стана и й отвори. Щом открехна прозореца, тя скочи на килима, след това върху леглото. Притича през завивките и се насочи към масичката. Помириса леко алкохола, сбърчи нос и погледна неодобрително Джокера.

— Това е само уиски — оправда се той.

Котката измяука. Беше женска, реши той.

— Нямам мляко.

Котката скочи от леглото, обиколи стаята, надникна в банята, подуши въздуха и отново изскочи през прозореца. Погледна Джокера, измяука отново жално, сякаш да му каже следващия път да има мляко, и изтича надолу по аварийната стълба.

Джокера се опита да се съсредоточи върху плановете си за следващи действия. Нямаше проблеми да мисли, докато гледа телевизия. По-голямата част от детството си бе прекарал в един двустаен апартамент заедно с двама по-малки братя и безработния си баща, където телевизорът работеше по осемнайсет часа на денонощие и спокойствието и тишината бяха рядък лукс. На седемнайсет се беше записал в армията и животът в казармата не се различаваше особено от този у дома, така че докато навърши двайсет, той се беше научил да се съсредоточава, независимо какви дразнители има наоколо.

Работеше във „Филбинс“ повече от седмица, обикновено с Шорти, макар че се беше запознал и с другите двама бармани, белфастски младежи, които също като него пребиваваха в страната без разрешително. От Матю Бейли нямаше и следа, макар че Джокера беше видял някои лица, познати му от снимките за последната му мисия под прикритие в Северна Ирландия. Двама бяха атентатори от ИРА, излежавали присъди при строг режим в „Лонг кеш“, не за убийства, а за въоръжени грабежи; третият бе бомбен терорист, дребен, хилав мъж около трийсетте, с мустачки в стил Хитлер, който пушеше цигари „Бенсън и Хеджис“. Наричаше се Фреди Гловър, но Джокера знаеше, че истинското му име е Гари Мадън и че във Великобритания го издирват за взрив, отнел живота на четирима военни музиканти и ранил още деветима.

Тримата мъже очевидно се чувстваха като у дома си в бара, където към тях се отнасяха едва ли не като към национални герои — щом влезеха, всички глави се обръщаха към тях, разменяха усмивки и кимвания за поздрав с другите клиенти, докато си проправяха път към обичайната си маса, и всяка вечер получаваха безплатно пиене, обикновено като почерпка от някой от строителните работници. Джокера бе попитал Шорти от колко време са тези хора в Ню Йорк. Шорти просто почука замислено носа си и се намръщи.

— Който много знае, бързо остарява — отвърна и Джокера не любопитства повече.

Джокера още не се беше срещнал със собственика на бара. Макар че Шорти го бе наел и му плащаше, очевидно не той държеше заведението, защото тайният агент го беше виждал на няколко пъти да взима скришно пари от касата. Дребният барман познаваше всеки в бара по име и от разговорите си с него Джокера бе научил, че е влязъл в ИРА още като дете и се преместил в Щатите през осемдесетте. Беше един от хилядите ирландци, получили американско гражданство през 1991 г. и единственият барман, работещ законно във „Филбинс“. На Джокера му се искаше да повдигне въпроса за Матю Бейли пред него, но не смееше да привлича вниманието толкова скоро. Шорти не беше вчерашен и тайният агент се съмняваше, че ще му даде много сведения за действащите членове на ИРА. Шорти пък, от своя страна, постоянно любопитстваше, разпитваше го за миналото му, докато търкаше чашите и сервираше напитките. Джокера с лекота пазеше прикритието си и след няколко дни дребосъкът започна да се държи по-малко подозрително към него.

Барът играеше ключова роля в набирането на средства за ИРА в града. Една задна стаичка често се използваше за броене на парите и Джокера бе виждал няколко души да излизат от нея, прибирайки портфейлите в джобовете си, сякаш току-що са пъхнали в тях банкноти. При един от редките случаи, когато ставаше разговорлив, Шорти беше казал на Джокера, че някои членове от ИРА, емигрирали от Великобритания, не били в състояние да си намерят работа и получавали редовна заплата от фондовете на организацията. Барът изпълняваше и ролята на неофициална трудова борса за ирландската колония. Представители на няколко строителни компании сядаха на някоя маса, четяха ирландски вестници и пиеха бира. Пред тях постоянно се редяха посетители, главно млади мъже, които след няколко разменени шепнешком реплики получаваха листче с адрес. Строителните компании винаги имаха нужда от работници и плащаха в брой. Когато съобщи, че е работил като зидар, Джокера получи няколко предложения за работа с много по-висока заплата от тази в бара. Той обаче ги отклони, тъй като „Филбинс“ бе много по-добър източник на информация за ИРА от кой да е строителен обект.

Джокера започна да превключва каналите с дистанционното устройство: „Островът на Джилиган“, „Аз обичам Люси“, „Ангелите на Чарли“, „Господин Ед“. Нищо друго, освен сериали и телевизионни състезания, всичките — прекъсвани от все едни и същи тъпи реклами. Той взе чашата с уиски и я закрепи върху корема си. Все още нямаше представа къде се подвизава Бейли и рано или късно трябваше да започне по-усилено издирване. Засега внимаваше изключително много къде използва името му и на няколкото пъти, когато го беше споменавал извън бара, не получи никаква информация. Знаеше, че ако на някого му е известно къде пребивава Бейли, това сигурно бе собственикът на бара, но ако повдигне темата, рискуваше да събуди подозрения. Засега ирландската колония го беше приела, но това можеше бързо да се промени. Веднъж, късно през нощта, бе чул един от работниците да споменава през смях за „човека от САС“, който се опитал да се инфилтрира в бара, и се досети, че това може да е Пит Маниън. Докато Джокера успее да стигне до масата, за да вземе празните чаши, темата вече беше сменена. От това го побиха тръпки. Лесно беше започнал да забравя, че голяма част от тези веселяци са били действащи членове на ИРА, отговорни за смъртта на британски войници и невинни цивилни граждани. Джокера започна да превключва каналите все по-бързо и по-бързо; опитваше се да измисли друг начин за постигане на целта си, при който да не рискува живота си. Вдигна чашата, но докато я поднасяше към устните си, мерна отражението си в огледалото над тоалетното шкафче. Даде си сметка колко се е разпуснал и присви очи. Провисналият му корем и болезнено бледата му кожа бяха ясен признак.

Джокера изключи телевизора, остави чашата на масичката и се изправи пред огледалото. Прав не изглеждаше по-добре. Опита се да прибере корема си и изпъчи гърди. Така беше малко по-добре, но не особено. Той въздъхна тъжно и седна на износения килим, сключи пръсти зад врата си. Без да сваля очи от уискито, започна серия от мъчителни коремни преси, изръмжавайки при всяко непривично свиване на коремните си мускули.

 

 

Франк Съливан работеше в един кабинет с още четирима агенти на ФБР в главната щабквартира на „Федерал плаза“ в Манхатън, макар че рядко се случваше, двама от тях да се застоят в стаята по едно и също време. По-голямата част от работата им към Антитерористичния отдел клон „Европа“ включваше следене (в микробуси или в тъмни стаи, в гледане и чакане) или срещи с информатори по паркове и в кина. В резултат на това материалите се трупаха и Съливан имаше за обработка купчина папки, висока колкото бе дълга ръката му.

Той си наля кафе от машината, купена от него и тримата му колеги със собствени пари и инсталирана до една купчина папки в неговата кутия за приходяща поща. Повечето папки съдържаха отговори на справки, които бе поискал от Кралската полиция на графство Ълстър в Белфаст, пъхнати в сини пластмасови пликове. Информацията от Ем Ай 5, британската служба за контрашпионаж, винаги се бяха съхранявали в кафяви хартиени пликове, макар че в миналото един от тях се беше озовал в Белфаст. Документът съдържаше критичните бележки на един офицер от контраразузнаването за една операция под прикритие на Ълстърската полиция и причини истински скандал. В резултат на това бяха разменени безброй преписки, а един агент на ФБР бе прехвърлен в двучленната служба на Бюрото във Феърбанкс, Аляска. Освен това се взе решение материалите от Ълстър и Ем Ай 5 да се маркират ясно и да се държат отделно. Около половин дузина от пликовете върху бюрото на Съливан бяха от Ем Ай 5.

В последните години, след като доста активисти на ИРА потърсиха убежище в Съединените щати, обменът между ФБР, Ем Ай 5 и Ълстърската полиция беше зачестил. Повече от дузина висши функционери на организацията бяха загубили живота си във Великобритания за последните двайсет и четири месеца, някои при нещастни случаи, други в хода на операции под прикритие, трети при самоубийство. Имаше и малък брой убийства с неизвестни извършители. Носеха се слухове, че това било операция за прочистване, към британския парламент постоянно се отправяха питания, а „Съндей Таймс“ публикува няколко журналистически разследвания, намекващи, че САС систематично обезглавявал висшите ешелони на организацията преди примирието от 1994 г. Нищо обаче не можеше да се докаже.

До 1992 г. за борбата срещу ИРА бе отговорен Специалният отдел на Лондонската полиция, както още от деветнайсети век при първите сблъсъци с ирландските националисти. Съливан и колегите му винаги бяха предпочитали да контактуват със Специалния отдел — за разлика от Ем Ай 5 те бяха истински полицаи, хора, с които агентите от ФБР можеха да намерят общ език. Ем Ай 5 бяха шпиони, които след разпадането на Съветския съюз все по-често бездействаха, и много от тях се държаха твърде високомерно с представителите на Бюрото. Съливан беше прекарал три месеца в Лондон, в централата на Ем Ай 5 на Кързън Стрийт, заедно с британски специалисти в борбата с тероризма по една програма за междуведомствен обмен, и там натрупа обезкуражителен опит. Намираше агентите от Ем Ай 5 хладни и резервирани, с просташко чувство за хумор, което той никога не успя да разбере. Изглеждаха загрижени повече за запазването на собственото си чувство за превъзходство, отколкото за обмена на информация и той се завърна в Ню Йорк с чувството, че само си е загубил времето. Малкото лични контакти, които беше установил по време на дванайсетседмичното си назначение, не му бяха от никаква полза, щом веднъж прекоси Атлантика, а отговорите от Кързън Стрийт идваха два пъти по-бавно от тези от Ълстър.

На няколко пъти Ем Ай 5 изпращаше свои агенти в Щатите, без да уведоми ФБР, и отношенията между двете институции бяха, меко казано, обтегнати. Съливан взе хартиените пликове от купчината и започна да ги преглежда. Две от писмата съдържаха искания за информация за активисти на ИРА, чиито следи британците очевидно бяха загубили. Съливан се усмихна и ги пъхна в най-долното си чекмедже. Щеше да се занимае с тях по някое време, но нямаше да ги включи в приоритетите си.

От останалите четири писма едно беше отговор от Ем Ай 5 на молбата му за сведения по отношение на Демиън О’Брайън, новият барман във „Филбинс“. Съливан отпи от кафето си и отвори плика. В бележката се казваше само, че на Кързън Стрийт нямали досие за Демиън О’Брайън с такава дата на раждане, макар че имали информация за седемдесет и две годишния Демиън Дж. О’Брайън, който живеел в Дъблин и бил действащ член на ИРА в края на петдесетте, но вече смятали, че се е оттеглил. Паспортът на О’Брайън бил истински и отпечатъците му не съвпадали с тези на нито един член на ИРА. Останалата част от телекса се отнасяше до досието на Демиън О’Брайън в Криминалния архив и описваше подробно двете му наказания за хулиганство, разминали се само с глоби, и тримесечната присъда в глазгоуския затвор за въоръжено нападение. Отпечатъците от бутилката „Будвайзер“ съвпадали с тези на горепосочения О’Брайън. Съливан сгъна документа и го остави в кутията си за изходяща поща. О’Брайън явно бе този, за когото се представяше — барман с проблеми с алкохола, който работеше незаконно в Ню Йорк. Съливан отбеляза върху плика да провери ирландеца пак след три месеца. Ако той все още се държеше добре и не се беше свързал с ИРА, щеше да информира имиграционните власти да го депортират за незаконна работа с туристическа виза. Междувременно Съливан имаше по-важна работа.

 

 

Коул Хауард нареди да монтират голяма черна дъска в кабинета му и в средата й залепи снимката на четирите чучела в пустинята. Около тях разположи други шест снимки: на Лу Шолен и Рич Лъвъл от служебните им досиета; на онзи, за когото смяташе, че е третият снайперист; на жената; на младежа и на мъжа с радиостанцията. Взе тебешир и ги свърза със снимката в центъра с бели линии като спиците на колело и седна на стола си. Остана неподвижно цял час, опитвайки се да подреди фактите в главата си: добре обучени снайперисти от флота, двама непознати мъже и една жена. Четири цели, два километра между тях и една от пушките. Извади празен бележник и започна да си съставя списък на предстоящите задачи, навик, усвоен от Академията на ФБР.

Когато го завърши, навън беше тъмно и се наложи да запали лампата на бюрото си. Остави химикалката и разтърка слепоочията си. Главата го болеше — тъпа болка, с която хапчетата не можеха да се справят — и му се пиеше, непреодолимо. Беше си набелязал повече от десетина точки на листа, облегна се назад и ги прегледа пак. Трябваше да поиска разпечатка от телефонните разговори на двамата бивши „тюлени“, за да разбере с кого са контактували, преди да изчезнат. Искаше също да започне подслушване на апарата на родителите на Лу Шолен, в случай че той се обади у дома. Трябваше да провери новите снимки на двамата мъже и жената в картотеката на ФБР, с това можеше да започне още същата вечер. Трябваше да се свърже с Анди Ким, за да провери как върви работата по компютърния модел. Ако Боб Сейнджър държеше на думата си, компютърният специалист трябваше вече да е в Белия дом. Хауард си беше записал да се погрижи за изпращането на още програмисти от ФБР, за да му помагат.

Трябваше също да попита Кели за банковите сметки на Шолен и Лъвъл и да види дали има някакво развитие по проблема с кредитните карти, използвани за наемането на автомобилите от записа.

Хауард беше убеден, че е открил двама от тримата снайперисти, но третият все още бе неизвестен. Новите снимки на стрелците също щяха да бъдат проверени в картотеката с надежда за някакво съответствие. Третият снайперист имаше дълга коса, почти до раменете, затова той предполагаше, че няма да е трудно да се идентифицира. Щеше да последва съвета на Крацър и да се опита да открие оръжията, като се обърне към производителите. Съмняваше се проверката в списъците на клиентите им да доведе до нещо сензационно — двете оръжия с известна марка бяха в ръцете на стрелци с установена самоличност, но винаги имаше шанс да излезе някоя следа.

След като се замисли, той си записа да провери във външното министерство за високопоставени чужди политици, които се очакваше да посетят САЩ през следващите шест месеца. Хауард въздъхна и пак разтърка слепоочията си. Работата по разследването растеше постоянно и той чувстваше, че губи контрол. Изпитваше известно задоволство, че е успял да идентифицира двама от снайперистите, но все още нямаше никаква представа къде се крият, кой е мишената им и за кога планират удара си. Имаше лошото предчувствие, че Джейк Шелдън ще погледне на бавния напредък като на провал и ще натовари някого другиго с разследването. Хауард въздъхна и пъхна листата в чекмеджето си. Жаждата му ставаше почти нетърпима. Извади една тънка тетрадка от долното си чекмедже и намери адреса на местния колеж, където след двайсет минути имаше уговорена среща. Бързо попълни формулярите с молбите за предоставяне на телефонните записи и за подслушването и ги сложи в един плик, върху който написа името на Джейк Шелдън. Пъхна снимките на снайперистите, жената и двамата мъже в друг плик и го надписа за архива на ФБР.

Стигна до колежа за по-малко от десет минути и намери предостатъчно места за паркиране. Беше идвал и преди на такива събирания. Главната зала се намираше на първия етаж, вътре в неправилни редове бяха поставени двайсетина пластмасови стола, отпред стоеше черна дъска, изписана с няколко химически уравнения. В дъното на помещението бълбукаше кафемашина и някакъв младеж с безличен костюм наливаше мляко от една кутия в порцеланови чаши. Хауард седна отзад до една пълна жена с кожено палто. В залата имаше шестнайсет души, повечето мъже. Хауард бе виждал неколцина и преди, при други подобни събирания. Той беше трети в изказванията. Стана и както винаги, когато се обръщаше към някаква аудитория, прочисти гърлото си.

— Казвам се Коул и съм алкохолик. От три години и осем месеца не съм пил алкохол.

Другите присъстващи заръкопляскаха и Хауард почувства как подкрепата и любовта им го обливат като топъл душ.

 

 

Денят бе горещ и тълпата, устремена към игрището, бе облечена подобаващо: широки къси панталони, боси крака, фланелки и спортни шапки, повечето в оранжево и бяло — цветовете на „Авлигите“. Мери излезе от хотела и тръгна със запалянковците. Носеше широки бели шорти, които показваха стройните й, загорели крака, и син анцуг, чиито ръкави бе навила до лактите. Времето в Балтимор беше най-променливото, което някога бе виждала — преди три дни беше толкова студено, че се налагаше да излиза със зимно палто, предишния ден бе валяло, а когато небето се изчисти и температурите скочиха над двайсет и пет градуса, метеоролозите предрекоха висока влажност за деня на мача. Бяха познали и Мери едва дишаше в тежкия, мокър въздух.

На всички подходи към стадиона бяха разпънати сергии, продаващи хотдог, студени напитки и евтини сувенири. Мери мина покрай един бар, чиито клиенти — главно добронамерени млади хора, пиещи бира от кутии — се бяха разположили на улицата. Това не беше първият бейзболен мач, който посещаваше, затова не се изненада на учтивото и сговорчиво държание на всички. Нямаше ги безумните крясъци и простащината, които винаги придружаваха големите спортни събития във Великобритания, където насилието извън игрището привличаше интереса на запалянковците повече, отколкото самата игра. За разлика от там, в Америка повечето зрители бяха семейства, излезли да се позабавляват през свободното време. Полицаите, регулиращи движението, изглеждаха по-приятелски настроени от английските им колеги и носеха фуражките си небрежно кипнати назад. Усмихваха се и се шегуваха с минувачите и изглеждаха също толкова възбудени от предстоящата игра, колкото самите зрители. Тя се чувстваше в пълна безопасност сред тълпата, макар че стискаше здраво чантичката си.

Билетът й бе изпратен в хотелската стая в запечатан плик същата сутрин, но тя не знаеше през кой вход да влезе. Един едър полицай забеляза намръщеното й изражение, докато оглеждаше билета, и я попита дали има нужда от помощ. Носеше значка, казваща, че името му е Мърфи, но говореше с проточен мерилендски акцент, в който не се откриваше нищо ирландско. Имаше нос на пияница, дебел и червен, каквито бе виждала при много мъже по белфастските улици. Полицай Мърфи я упъти накъде да върви и й пожела приятен ден. Докосна галантно козирката на фуражката си. Възрастният мъж, който провери билета й на входа, беше също толкова мил. Мери сигурно никога нямаше да свикне с любезността на Америка. Сервитьорки, полицаи, банкови чиновници, служителите от хотела, всички се усмихваха и проявяваха искрен интерес към нея. Хората в Белфаст също се държаха учтиво, но към чужденците проявяваха лека студенина, която не съществуваше в Щатите.

Тя тръгна сред тълпата към стълбището, водещо за нейния ред. Стадионът бръмчеше в очакване, докато долу, на яркозеленото поле, играчите разгряваха, хвърляха топки и ги ловяха с големите си кожени ръкавици. Звукът от удара на топките в ръкавиците се чуваше дори горе, на последните редове. Отстрани на полето други играчи размахваха бухалки с изпънати ръце, въртяха ги като перки на вертолет. По едно голямо електронно табло в другия край на стадиона преминаваха съобщения, приветстващи запалянковците с добре дошли и информиращи за състава на отборите. Между редовете тичаха мъже с кашони бира, бисквити, хотдог и безалкохолни и хвалеха стоката си. Храна и напитки се предаваха от ръка на ръка по редовете, парите изминаваха обратния път, за да бъдат прибрани в джобовете на търговците.

Мястото отляво на Мери бе празно, отдясно седеше малко момченце с огромна черна бейзболна шапка с емблемата на „Авлигите“. Ядеше гигантски омазан с горчица хотдог и клатеше крака, докато баща му се опитваше да привлече вниманието на един продавач на бира. Мери се усмихна на момчето и то се ухили, устните му бяха омазани с горчица. Когато тя вдигна очи, един мъж на средна възраст и с черни очила се настаняваше от другата й страна. Носеше голям плик с пуканки в едната ръка и грамадна чаша кока-кола в другата. Приличаше на типичен спортен запалянко; по нищо не личеше, че това е терористът, известен по света като Карлос Чакала. Стъклата на очилата му бяха черни и Мери видя отражението си в тях.

— Добър ден, Илич.

— Здравей, Мери — тихо отвърна той и загледа разгряващите на терена играчи. — Радвам се да те видя отново. Изглеждаш страхотно, както винаги.

— О, благодаря, Илич. Много си мил.

Той й подаде плика с пуканките, но тя учтиво отказа. Чуха се първите звуци на „Знаме, осеяно със звезди“ и целият стадион се изправи шумно на крака. Мери и Карлос също станаха, но не се присъединиха към хора от овации след края на националния химн, когато „Авлигите“ се втурнаха на полето. Противниците им, някакъв отбор от Минесота, седяха на скамейките, докато първият им играч излизаше с бухалката си.

— Как върви? — попита Карлос.

— Отлично. Наех къща срещу Чизапийк Бей, недалеч от летището „Бейбридж“.

Тя пъхна в ръката му листче с инструкции и схема на местоположението на къщата и комплект ключове.

— Матю е във Флорида. Когато се обади, ще му кажа да те намери в къщата. Как са другите?

Карлос се усмихна:

— Малко напрегнати. Не обичат да чакат. А на Рашид й липсва ливанската кухня. Иначе изгарят от нетърпение. В момента съм ги настанил в различни мотели. — Той прибра листчето и ключовете в джоба си. — Ще ги преместя в квартирата утре. За колко време си я наела?

— Взех я за шест месеца, три са предплатени. Електричеството, газта и телефонът са включени, няма опасност от нежелани гости.

— Добре, много добре.

Карлос загреба шепа пуканки и ги напъха в устата си. Този човек винаги ядеше, сякаш му е за последно, помисли си Мери. Никога не оставяше и трошичка в чинията си и тя знаеше, че и сега няма да хвърли и една пуканка. Всичко, което остане, след като си тръгне от стадиона, щеше да бъде запазено и изядено по-късно.

— Времето е променливо — отбеляза той с пълна уста.

Отдолу един играч хвърли топката и тя попадна право в ръкавицата на съотборника му; публиката нададе ликуващ рев.

— Това е от сезона — обясни Мери. — Прогнозата е добра. Във всеки случай обаче трябва да вземат предвид вятъра.

Карлос кимна:

— Надявам се да не вали. В дъждовно време не можем да направим нищо.

— Прекалено много се тревожиш.

— Искам да успеем. Не мога да си позволя провал.

Момченцето отдясно на Мери се опитваше да подслушва, но беше прекалено малко, за да следи разговора. Тя му се усмихна и то й отвърна със същото. Баща му също се усмихна на Мери и започна да говори на сина си за някой от играчите. Мери се обърна към събеседника си.

— Никой не иска да се провалим — каза тихо. — Всичко ще се нареди, Илич. Имай ми доверие.

— Ирландския късмет, а? — ухили се той.

Налапа нова шепа пуканки.

— Предвидили сме всичко — успокои го тя. — Не се тревожи.

Карлос преглътна.

— Много си хладнокръвна, Мери Хенъси. Къде беше през седемдесетте? Можех да те използвам тогава.

— През седемдесетте ли? — отвърна мрачно тя. — Тогава бях щастливо омъжена. Домакиня и майка. Имах съпруг и брат.

Карлос кимна и смукна шумно кока-кола през сламката си. Мери огледа стадиона. Всяко място бе заето. Балтиморските „Авлиги“ имаха добър сезон и целият град ги поддържаше. Зад трибуните се издигаха големите небостъргачи на деловия център. Мери закри очи с ръка и заоглежда високите сгради. Когато се обърна към мястото на Карлос, него вече го нямаше.

 

 

Коул Хауард изчака да стане десет, преди да се обади на секретарката на Джейк Шелдън с молба да бъде приет от началника. Искаше да му покаже лично новите подобрени снимки и искането за подслушване. Секретарката му съобщи, че началникът бил на заседание до обяд, но щяла да му запише час за двайсет минути след това.

Хауард взе един комплект снимки и се запъти към кабинета, който Кели споделяше с още петима агенти. Тя разговаряше по телефона и докато я чакаше, Хауард зачете бюлетините;, закачени на стената.

— Добро утро, Коул — поздрави го бодро тя, докато оставяше слушалката.

Той остави снимките на бюрото й и зачака тя да ги разгледа. Кели отметна русата си коса зад ушите и се ококори от изненада. Той мерна годежен пръстен на ръката й. Кели вдигна очи и му върна снимките.

— Удивително — възкликна.

Носеше светлосиня рокля с къси ръкави и златни копчета. Напомняше му на едно от скъпите облекла „Шанел“ на жена му и той се запита кой ли е съпругът на Кели и дали е богат.

— Това снимките от „Клейтън електроникс“ ли са? — попита тя.

Хауард кимна:

— Да. Би ли ги показала на хората от фирмата за коли под наем? Искам също да провериш дали ги няма в картотеката ни. Опитай и в Интерпол. Да видим дали с подобреното качество ще успеем да открием съвпадение.

— Веднага — отвърна възбудено тя. — Това е невероятно. Как, за Бога, ги получи?

— Благодарение на мощни компютри и двама космически откачалки.

Кели погледна снимките на снайперистите.

— Жалко, че са заврели лица в мерниците — отбеляза.

— Да. Ще ги изпратя в подразделението на Лъвъл и Шолен да видим дали ще успеят да идентифицират третия снайперист. Някакъв напредък с банковите сметки?

Кели поклати глава:

— И двете са били закрити преди три месеца.

— Добре, очакваше се. Ами кредитните карти?

— Тази на Джъстин Дейвис излезе в Лос Анжелис. Две хлапета се опитали да си купят дисково устройство с нея. Местната полиция открила пълен апартамент с електроника. Било истинска съкровищница.

— Откъде са взели картата?

— Твърдят, че намерили някакъв портфейл на улицата. Един от агентите ни в Лос Анжелис ще ги разпита пак тази сутрин, но вчера цял ден се придържат към една версия. Просто взели портфейла от улицата. Другата карта още е в неизвестност.

Хауард кимна:

— Добре, виж, на обяд съм при Шелдън. Бих искал и ти да дойдеш.

Тя кимна и продължи да разглежда снимките.

 

 

— Нищо не сгрява сърцето ми повече от гледката на един добър католик на колене — засмя се Шорти.

— Защо не последваш примера ми, а докато си тук, можем и да пийнем по едно — отвърна Джокера.

Стоеше на колене пред ниските рафтове с бира и безалкохолни, пренареждаше ги и проверяваше дали етикетите са обърнати навън.

— С удоволствие, но имам среща с една мадама в Куинс и ако не съм там до час, тя ще ми бие дузпата. — Дребосъкът свали престилката и взе якето си от закачалката на стената. — Ще се справиш ли сам?

— Разбира се, Шорти, не се притеснявай. Забавлявай се спокойно.

Шорти му намигна и се запъти към вратата.

— Точно това смятам да правя, Демиън.

— И я опъни веднъж и за мен! — извика Джокера след него.

Стана и се протегна. Изнесе празните каси в склада, след това се върна на бара и започна да реже лимони. Имаше само трима клиенти: двама възрастни мъже с дебели палта и каскети седяха на една кръгла маса и играеха на карти, един дългокос младеж с окъсани дънки отпиваше бавно от халба бира. Беше едното от двете момчета, които бяха събирали пари за ИРА в Деня на Свети Патрик, онзи с кофата. Казваше се Доминик Магуайър, но всички го наричаха Бийки (Човката) заради дългия му нос. Беше редовен посетител на бара, както като събирач на средства, така и като клиент.

— Как е днес, Демиън? — попита той.

— Слаба работа — отвърна Джокера, докато изсипваше лимонените резенчета в една купичка; изплакна ножа си на малкия умивалник под бара. — Къде е Джон днес?

Джон Кинън беше приятелят на Бийки; двамата бяха неразделни.

— В Бронкс при един адвокат. Надява се да хване зелена карта при следващото теглене.

— Дано да е късметлия. Искаш ли още едно?

Бийки вдигна рамене:

— Честно казано, малко съм на червено, Демиън.

— Няма нищо — успокои го Джокера; взе полупразната му халба и я допълни. — Черпя.

Бийки се ухили:

— Ти си светец, много благодаря.

Джокера си наля двойно уиски „Феймъз Грауз“ и добави малко вода. Вдигна чашата си към Бийки:

— Наздраве.

Отпи от уискито. Момчето му върна тоста.

— Надявам се Джон да получи зелена карта — добави Джокера.

— Не виждам каква ще е разликата. Има сума ти хора, които могат да ти намерят фалшива. Аз изобщо не бих си дал този зор.

— Защо?

— Хванат ли те веднъж, няма пускане. Ако имиграционните те надушат, постоянно ти висят на главата, прекалено много разправии. Аз получавам заплатата си в брой, никакви досиета, никакви данъци, нищо. От три години съм тук и не съм имал проблем.

— Ами ако решиш да напуснеш страната?

— Няма проблем, мога да си извадя фалшива регистрационна карта и печат на паспорта, това ми стига. Когато си тръгваш, авиокомпанията гледа само регистрационната карта, взима я и я изпраща на имиграционните. Нищо не разбират. На излизане никой не се опитва да те спре, пречат ти само да влезеш.

Бийки отпи от тъмната течност и избърса пяната от горната си устна.

— Толкова ли е лесно? — направи се на изненадан Джокера.

— Зависи какви връзки имаш. Защо, трябва ли ти нещо?

Джокера поклати глава:

— Не, засега съм добре. Но ще ти кажа, ако ми потрябва нещо. — Той допи уискито си и си наля ново. — Гледай, един приятел дойде в Ню Йорк преди известно време, каза, че си търсел зелена карта, може да го познаваш. Матю Бейли.

Бийки извъртя глава като папагал, който е чул непознат звук.

— Бейли? Да, с коса като морков, нали?

Джокера кимна:

— Като лисича козина, той е.

— Къде го виждах? Да, сетих се. В „О’Раянс“. Миналата година по някое време. Канеше се да ходи във Вашингтон, струва ми се.

— Знаеш ли как мога да се свържа с него?

— Да, щеше да ходи при някой си Патрик Фаръл, пилот, който притежава малка авиационна фирма около Вашингтон и Балтимор.

— Сигурно не знаеш как се казва фирмата, а? Наистина искам да се видя с този Матю.

— Не я знам, но ще разпитам — обеща Бийки.

Последното, което му трябваше на Джокера, бе някой да обикаля и да разпитва за Бейли, но знаеше, че ако откаже на предложението на момчето, само щеше да събуди подозрения. Той взе чашата на Бийки, напълни я отново и насочи темата на разговора към един грабеж, извършен само на три преки от бара, при който едно тричленно семейство бе убито с нож. Докато говореха, Джокера мислеше усилено. Сигурно не беше много трудно да намери пилота на име Патрик Фаръл.

 

 

Хауард погледна часовника си. Беше дванайсет без пет. На път към асансьора той погледна в кабинета на Кели. Нямаше я и той не се изненада да я види седнала срещу бюрото на Шелдън.

— Коул, влизай, седни — покани го началникът и му махна към стола до младата жена. — Кели тъкмо ме осведомяваше за напредъка ви.

— Много мило от нейна страна — отбеляза Хауард, без да скрива иронията в гласа си.

— Тези нови снимки наистина са супер — продължи Шелдън, сякаш не го беше чул. — Надявам се този път да извадим късмет.

— Без съмнение подобрението е голямо — съгласи се Хауард. — Кели каза ли ви за банковите сметки на Лъвъл и Шолен?

— Да и вече подписах молбата за предоставяне на телефонните записи; юристите ни вече обработват документите. Също и за подслушването.

Хауард кимна. Шелдън завъртя замислено молива си.

— Картата на Джъстин Дейвис е била намерена в Лос Анжелис, както разбирам. Какво мислиш по този въпрос?

— Мисля, че е примамка. Мисля, че са я подхвърлили точно за да я вземе някой и да я използва.

— И къде тогава ще търсим тези снайперисти?

Хауард понечи да отговори, но Кели го изпревари:

— Вече говорих с производителите на двата модела пушки: „Барет“ и „Хорсткамп“. Вече изготвят списъците на продажбите си. Използват главно посредници, така че просто трябва да се обърнат към тях.

Хауард зина от изненада. Идеята да се проследят оръжията беше негова, но тя я представяше като нейно хрумване.

— Много добре — поздрави я Шелдън.

— Това и телефонното подслушване са единствените ни следи към снайперистите — намеси се Хауард. — Освен ако от телефонните записи не излезе нещо. Междувременно, имам нужда от още хора, налага се да свършим малко полева работа.

— Колко? — попита Шелдън, потропвайки с молив по пресата си за документи.

— Засега двама стигат.

Шелдън кимна:

— Смятай го за направено. Нека погледна списъците с дежурствата и ще определя кого да ти изпратя. И така, докъде стигнаха компютърните специалисти с програмата?

— В момента трябва да са в Белия дом. Имах намерение да се обадя на Анди Ким днес.

— Уведоми ме какво е положението.

Шелдън освободи двамата си подчинени. Хауард и Кели слязоха с асансьора заедно, но без да продумат. Когато вратата на кабината се отвори, Хауард я помоли да отиде с него в кабинета му. Изчака я да затвори вратата след себе си, преди отново да заговори.

— Какъв ти е проблемът, Кели? — попита тихо, след като седна зад бюрото си.

Не я покани да седне, но тя се настани на един стол с небрежно кръстосани крака. Въпросът му не я изненада ни най-малко; сякаш го беше очаквала.

— Нямам представа за какво говориш, Коул.

— Аз водя това следствие.

— Да съм го отрекла?

— Позволяваш си своеволия по отношение на йерархията. Аз се отчитам пред Шелдън; ти се отчиташ пред мен.

— Това е ясно — измърка тя.

— Можеш ли да ми обясниш тогава защо само чакаш да изляза, за да изтичаш при шефа?

Тя събра ръце в скута си и го изгледа с бледозелените си очи.

— Първо на първо, Коул, три посещения в кабинета на Шелдън за месец надали могат да се разглеждат като накърняване на авторитета ти. И второ, в два от тези случаи Джейк лично ме повика. Секретарката му се опитала да те намери, но теб те нямало. Намериха мен и той ме накара да го поставя в течение на случая. И дума не може да става за опит от моя страна да отнема водещата ти роля. Аз уважавам много способностите ти като агент.

Хауард си пое дълбоко въздух. Наглият й поглед не оставяше никакво съмнение, че лъже, но той си даваше сметка, че няма какво да направи. Кели погледна златния си „Картие“.

— Ако няма друго, имам работа да върша.

Хауард поклати глава и й махна да си върви. Кели стана, оправи гънките на полата си и излезе с високо вдигната глава.