Стивън Ледър
Мисията невъзможна (3)

Хауард седеше пред кабинета на Теодор Клейтън с кожено куфарче между краката. Секретарката не преставаше да му хвърля виновни погледи, но агентът не издаваше раздразнението си. Беше готов да изтърпи инфантилните номера на тъста си, ако това щеше да помогне на разследването.

Клейтън го накара да чака само десет минути и дори си направи труда да отвори лично вратата на кабинета.

— Извинявай, Коул, говорих с Токио.

— С Токио ли? Мислех, че японците са ти конкуренти.

— Що се отнася до пазара, да, но технологиите са едни и същи навсякъде и няколко тамошни фирми са заинтересовани да вземат дялово участие при нас. Това е последната форма на бизнес с японците, наричаме го „сънкуренция“, комбинация между сътрудничество и конкуренция.

— Правителството допуска ли такива неща?

— В какъв смисъл?

Клейтън се настани зад бюрото си. Пред него в месингова рамка блестеше снимка на Лайза редом с фотография на втората жена на Клейтън, Дженифър. Двете жени имаха удивителна прилика — руси, със светла кожа, сини очи, макар че Дженифър бе по-млада може би с повече от пет години.

— Твоята работа в областта на отбраната. Сигурно не биха искали да се намесват и задгранични инвеститори.

Клейтън изсумтя и поклати глава:

— Мислиш ли, че на правителството му пука? В бизнеса няма граници, Коул. Парите са световен език, обща философия. Казвам ти, най-доброто за армията на тази страна би било, ако се екипира с японски самолети, японски танкове и японски хеликоптери.

— И японски автоматични оръжия? — попита насмешливо Хауард.

— Подигравай се, младежо, но и това ще дойде. Спомням си, когато внесохме първите японски мотоциклети, как им се присмивахме. Шевни машини на колела. Знаеш ли каква кола карам сега? Нисан, и няма американски автомобил, който да му съперничи.

Хауард знаеше, че тъст му спестява доста от истината — по-вероятно бе един индустриалец да бъде видян зад волана на ролс-ройс.

Клейтън отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади една картонена папка.

— Както и да е, в момента обсъждаме една съвместна сделка. Между другото, това е поверително. Не бих искал да те видя обвинен в промишлен шпионаж. — Той се усмихна, за да покаже на Хауард, че се шегува, и му подаде папката. — Това успяхме да постигнем с вашия запис.

— Не очаквах да стане толкова бързо — призна агентът и отвори папката.

— Имам двама младежи, които умираха да покажат какво могат да постигнат с апаратурата за десет милиона долара, която съм им осигурил. Мисля, че ще останеш впечатлен.

Горните две снимки бяха на колите и сърцето на Хауард се сви, когато ги видя, защото не показваха много повече подробности от обработените от Бони Ким. Клейтън отиде зад него и постави ръка на рамото му.

— Да — призна, — това беше разочарованието ни, ъгълът е прекалено остър, за да се направи нещо с номерата. По-интересен е резултатът с лицата.

Хауард остави снимките на колите върху бюрото. Следващата снимка бе на мъж, държащ радиостанция. Представляваше близък план на лицето му и качеството беше доста по-добро от постигнатото от Бони Ким, макар че надали бе достатъчно ясно, за да се установи самоличността му.

— Доста добре, а? — попита Клейтън.

Снимката в ръцете на Хауард бе изчистена от размазването, присъстващо в тези на Бони. Мъжът беше на средна възраст, с кръгло, дебело лице и тъмни очила, чертите му се различаваха трудно.

— Много по-добре е — призна Хауард. — Но все още не е достатъчно, страхувам се. — Подаде снимката на Клейтън. — По-ясна е от нашите версии, но няма достатъчно детайли, за да се сравни със снимките от картотеката. Можете ли да го подобрите още?

— О, разбира се — отвърна уверено Клейтън. — Това е само началото. Те са използвали методите на вашата лаборатория, междинното филтруване, но в комбинация с един подход за премахване на неяснотите, причинени от движението на камерата. Момчетата са прекарали образа през програма, компенсираща движението на самолета.

— Опитаха ли сливане на пикселите? — попита Хауард, използвайки термина, научен от Бони Ким.

Клейтън се намръщи:

— Мисля, че да. — Забарабани с пръсти по пресата за документи и Хауард едва сдържа усмивката си. — Знам, че имат наум и още няколко трика, просто ще им е нужно повечко време. Налага се да се извършат някои много сложни трансформации.

Хауард кимна, но обяснението на тъста му му се стори малко объркано и той се запита колко всъщност разбира възрастният мъж от технологичните проблеми. Струваше му се, че Клейтън се опитва да представи идеи, които не схваща напълно. Агентът се вгледа в лицето на снимката. Чертите му бяха обли като на човек, живеещ в охолство и отбягващ физическите натоварвания. Кожата му бе мургава и Хауард се запита дали мъжът не е от Средиземноморието или от Близкия изток. Тъмните очила закриваха очите, а носът оставаше доста размазан. Човекът на снимката можеше да носи мустаци, а можеше просто да има някаква сянка под носа. Някои снимки го показваха в цял ръст. Трудно беше да се прецени колко е висок, но със сигурност бе доста дебел за ръста си, с широки рамене и голямо шкембе.

Снимките на по-младия мъж бяха малко по-ясни. Беше нисък, с червеникава коса и носеше очила с малки, кръгли лещи. На снимката с трите фигури се виждаше, че е най-ниският, по-нисък дори от жената. Снимките на жената бяха най-неясни — беше закрила очи с ръка на всички, с изключение на една, така че можеше да се различат само русата й коса и долната част на лицето й. Хауард се съмняваше специалистите от ФБР да успеят да намерят съвпадение на лицето й в картотеката, но съзнаваше, че Клейтън очаква повече ентусиазъм от него. И благодарност.

— Добри са, Тед. Наистина са добри. Да се надяваме, че хората ти ще ги подобрят още.

Той прегледа набързо снимките на чучелата и премина на тези на снайперистите. Всичките се взираха в оптическите си мерници и Хауард остана разочарован.

— Какво има? — попита Клейтън и се наведе над него.

— Снайперистите. Май очакванията ми са били твърде големи.

— Знам какво имаш предвид, но компютърът не може да покаже онова, което не се вижда; трябва да има за какво да се захване. Все пак са доста по-добри от оригинала.

— О, със сигурност, подобрението е голямо. Но се съмнявам да успеем да ги идентифицираме. Просто няма достатъчно детайли.

Клейтън заобиколи стола на Хауард и застана зад него. Агентът прехвърли пак снимките. Показа на тъста си една на един клекнал снайперист.

— Можете ли да получите ясна картина на оръжието на този човек?

— Това е снайперистът, който е на най-голямо разстояние от целите, нали? В момента работим върху близкия план. Доста трудна задача са му поставили. До целта има най-малко два километра.

— Знам.

— Все пак си прав. Това оръжие не прилича на никое, което съм виждал. — Клейтън посочи друга снимка, пак на снайперист с пушка. — Мисля, че това е „Хорсткамп“, германски модел. Всъщност и аз имам една в колекцията си. Голяма пушка, можеш да гръмнеш слон с нея. Другата обаче изглежда съвсем различно. Трябва някой оръжеен експерт да я погледне. Може би пушката ще се идентифицира по-лесно, отколкото човекът.

Хауард кимна и погледна оръжието. Тъст му беше прав, пушката бе необичайна.

— Между другото, не забравяй за неделя — напомни Клейтън.

— Ще дойдем. С нетърпение чакам да се видим.

Той си тръгна от кабинета с куфарче под мишница и свит стомах.

 

 

Джокера превключваше каналите на кабелната телевизия в хотелската си стая и пиеше уиски. Попадаше или на тъпи шоупредавания, или на стари комедии, или на полицейски филми от седемдесетте, всичките прекъсвани от реклами, обиждащи човешкия интелект. Изчака до осем часа и излезе. Уличните лампи започваха да се включват и най-ярките звезди вече заявяваха присъствието си на тъмнеещото небе. Той вдигна яката на палтото си и сви рамене, за да се предпази от щипещия вятър, който започваше да подухва от Ийст Ривър.

Папката, дадена му от полковника в Херифорд, включваше последния доклад на Пит Манйън. Маниън беше киснал в една ирландска кръчма в Горен Ийстсайд, наречена „Филбинс“ и Джокера реши, че мястото е добро за начало.

„Филбинс“ би изглеждала съвсем на място на някоя дъблинска уличка. Беше малко заведение с матови стъкла и тъмна дъбова врата; по цялата дължина на тавана в тясното помещение, обзаведено с пластмасови маси и бамбукови столове, преминаваха дървени греди. Сервираха „Гинес“ и „Тенентс“ и разполагаха с впечатляващ избор от различни марки уиски. Барплотът бе дълъг десетина метра и представляваше съоръжение от лакирано дърво и месинг с една проста метална тръба по дължина вместо столове. Джокера застана до тръбата и се облегна на бара. Свали вълнената си шапка и я напъха в джоба си. Дребният, подобен на джудже барман се приближи, бършейки една чаша, и попита какво ще желае.

— Имате ли някакво Грауз? — осведоми се Джокера с мек ирландски акцент.

— Да, трябва да бачкам на Свети Патрик, но иначе всичко ми е наред — отвърна съвършено сериозно барманът; довърши с лъскането на чашата, остави я на плота зад бара и се ухили глуповато на Джокера. — Наистина ли искаш „Феймъз Грауз“?

— Ако не ви затруднява.

Барманът му наля уиски в една чаша.

— Нека да е двойно — побърза да поръча Джокера.

Барманът не го попита дали иска лед и остави чашата и една кана с вода на плота, явно разпозна сериозния пияч. Джокера му благодари и плати.

— Викат ми Шорти5 — представи се барманът.

— Да, логично.

Джокера занесе уискито си на една маса и седна. На облицованата с дърво стена зад него бяха закачени черно-бели снимки на неизвестни боксьори. В заведението имаше десетина мъже, повечето приличаха на строителни работници, с дънки и дебели якета, пиеха „Гинес“ и говореха с ирландски акцент. Джокера даде ухо на разговора им, докато отпиваше от уискито си, потапяйки се в ритъма на речта им. От последното му ходене в Ирландия бяха минали четири години и той съзнаваше, че ирландският му акцент вече не е толкова добър, макар че фалшивата му биография можеше да го обясни. Той се опита да познае откъде са мъжете по говора им. Сигурен бе, че единият е от Лондондери, други двама бяха южняци, но слухът му не беше вече толкова обигран, колкото преди. Знаеше, че един ирландец често може да определи с точност до двайсет мили откъде идва някой сънародник само по звученето на гласа му.

Пред него се изправиха двама младежи. И двамата носеха зелени фланелки и зелени шалове около главите. По-високият държеше зелена кофа; поднесе я към Джокера и той забеляза, че е пълна с монети и банкноти.

— Нещо за каузата? — попита момчето.

Акцентът му бе от Северен Белфаст, груб и носов, и държеше брадичката си вдигната презрително, жест, който Джокера бе наблюдавал при не едно хлапе в Северна Ирландия, използващо силата на ИРА, за да покаже превъзходството си над другите. Те не бяха политически ориентирани, често нямаха никаква идея за целите на ИРА, освен изгонването на британските войски от Ирландия, но като се присъединяваха към организацията, успяваха да избягат от скуката и отчаянието и да си изградят някакво самочувствие. И да припечелят някоя и друга лира, събирайки подаяния „за каузата“.

Джокера извади портфейла си. Зад бара Шорти се зае да лъска поредната чаша.

— Всеки долар означава един куршум за момчетата — обади се вторият младеж.

Джокера остави пет долара в кофата.

— Благодаря, господине — каза момчето с кофата.

— Няма нищо — усмихна се Джокера.

Момчетата се преместиха с кофата към строителните работници. Джокера беше виждал такива младежи, събиращи подаяния за ИРА, по кръчмите на Белфаст, но остана изненадан да ги завари и тук. Чудеше се дали американците, наливащи пари в сметките на ИРА, знаеха за какво отиваха парите им. Ирландците в САЩ имаха идеализирана представа за ИРА: свободомислещи борци за независимост, борещи се срещу окупационните войски, които стоят в страната им без никаква причина. Джокера познаваше обратната страна на медала. За него ИРА означаваше подли засади, бомби в оживени магазини и още ненавършили двайсет години войници, застреляни в гърба. С примирие или без примирие. Той пресуши чашата си и се върна на бара за поредната порция. Шорти му наля ново двойно уиски и пряспа вода.

— Виждам, че подпомагаш каузата — рече непринудено.

— Дали парите стигат дотам? — изказа мислите си Джокера.

— О, без съмнение — усмихна се злобно Шорти. — Ако някой се опита да метне момчетата, ще си загуби капачката като едното нищо. — Той се изкиска и остави избърсаната чаша зад плота. — Опитвам се да определя акцента ти. От кой край на Белфаст си?

— Като юноша се преместих в Шотландия, а съм живял и няколко години в Лондон.

— Да, това се забелязва. Та, какво те води в Ню Йорк?

— Дребни недоразумения с данъчните. Реших да си потърся работа тук за известно време, докато нещата се поуталожат.

— Така ли? Какво бачкаш?

Джокера вдигна рамене.

— По малко от всичко. Бил съм строител, работил съм малко като барман, хващам се с каквото намеря.

— Имаш ли зелена карта?

Джокера се изсмя и вдигна чашата си за наздравица.

— О, да, и билет за връщане с първа класа.

Той се облегна на бара и побъбри още малко с Шорти, като през цялото време слушаше и разговорите на другите клиенти.

 

 

— Как изглеждам? — попита Коул Хауард, докато нагласяше вратовръзката си пред огледалото.

— С тази ли вратовръзка ще отидеш, скъпи? — обади се жена му зад него.

Хауард въздъхна. Очевидно такова му беше намерението, но също толкова очевидно Лайза не одобряваше избора му. Тя отиде при гардероба му и извади една синя копринена вратовръзка, която му беше подарила на Коледа преди няколко години.

— Опитай тази — каза и му я подаде.

Хауард трябваше да признае, че е права. Тази вратовръзка вървеше много по-добре на тъмносиния му костюм.

Лайза не каза нищо, но застана до тоалетката и зачака мнението му за роклята й. Тази беше нова, бледозелена, копринена, с широко деколте и достигаща малко под коленете. Тя бе вързала дългата си руса коса на опашка, състояние, в което знаеше, че баща й предпочита да я вижда. Малкото момиченце на татко. Около врата си носеше тънка златна верижка с диаманти, подарък от Теодор Клейтън.

— Страхотна си — похвали я Хауард.

— Сигурен ли си?

Хауард така и не можеше да разбере защо Лайза е толкова несигурна. Беше красива, добре образована, страхотна майка на двете им деца и дъщеря на един от най-богатите мъже в щата, но въпреки това постоянно търсеше одобрението на другите.

— Наистина — увери я той, пристъпи напред и я прегърна.

Тя се изсмя и го отблъсна.

— Ще ми размажеш грима.

— Нямаш нужда от грим — възрази той и отново се опита да я целуне.

Тя се измъкна от ръцете му.

— По-късно — обеща. — Ще ида да погледна Еди и Кейтрин.

Хауард се погледна за последно в огледалото и слезе на долния етаж, където детегледачката, дъщеря на един от съседите, гледаше „Стартрек“.

— Здравей, Полин — поздрави я той.

— Здравейте, господин Хауард — отвърна тя, без да отмества очи от телевизора.

Беше хубаво момиче, но още малко скована; в онази възраст, когато девойките съзнават, че мъжете гледат по по-различен начин на тях, но още не знаят как да се държат. След десет години и собствената му дъщеря щеше да достигне този етап, но той вече се страхуваше от настъпването му.

— Какво е замислил капитан Кърк тази вечер? — поинтересува се Хауард.

Полин го погледна, вдигна вежди и въздъхна:

— Капитан Кърк е от „Стартрек“, господин Хауард. Това е „Ново поколение“.

Тя поклати тъжно глава и отново впери поглед в телевизора, полата й се беше вдигнала над коленете. Момичето бе едва на петнайсет, а се обличаше като проститутка, макар че получаваше само „отличен“ в училище. Хауард се запита как ще се оправя с Кейтрин, когато започне да си слага грим, да носи високи токчета и да се разхожда из къщи без сутиен. И с момчетата, които щяха да се редят на прага му с потни длани, на опашка като песове пред разгонена кучка. Засега Хауард смяташе, че е свършил добра работа, като е дал живот на две деца, но те все още бяха във възрастта, когато си мислеха, че татко им е най-смелото, най-умното и най-доброто човешко същество на света. След майка им, разбира се.

Лайза слезе, наметната с едно от многото си кожени палта.

— Спят — обяви.

Даде бърз отчет на Полин къде отиват, къде е яденето и какво да прави при извънредна ситуация, след това излязоха при колата. Зеленият „Ягуар“ беше на Лайза, друг подарък от баща й, но Хауард шофираше. Теодор Клейтън живееше на половин час от дома им, в Парадайз Вали на север от Финикс. Хауард се оправяше добре с колата, макар че я караше само в присъствието на Лайза. Тя с удоволствие му позволяваше да я използва всеки ден, но той никога не можеше да се почувства комфортно зад волана. Имаше чувството, че кара колата на Клейтън, а не обичаше да зависи от тъста си. Докато пътуваха, той усети, че жена му го гледа.

— Какво има? — попита.

— Нищо.

— Хайде, изплюй камъчето. Искаше да кажеш нещо.

— Не преставаш да мислиш като полицай.

— Но съм прав, нали?

Продължиха в мълчание известно време, загледани в изчезващия под гумите на колата асфалт.

— Татко вероятно пак ще повдигне въпроса — заговори накрая тя.

— Прави го всеки път — съгласи се Хауард. — И все отказва да приеме отрицателния отговор.

— Свикнал е да получава онова, което иска.

Лайза свали сенника си и се погледна в огледалцето от обратната му страна.

Хауард усещаше, че е неспокойна, както всеки път, когато отиваха на гости у родителите й. От опит знаеше, че това е най-неподходящият възможен момент да спори с нея. Накрая тя наруши напрегнатото мълчание с малко по-мек глас:

— Ами ако не повдигне пак въпроса?

Хауард поклати бавно глава:

— Отговорът си остава същият, Лайза. Съжалявам, но така стоят нещата. Обичам работата си. Обичам да работя в Бюрото. Службата като началник на охраната на бащината ти компания няма да ми доставя удоволствие.

— Ще получаваш много повече пари.

Бяха водили този спор безброй пъти и бяха излагали мненията си толкова често, че вече ги повтаряха машинално, сякаш не осъзнаваха значението на думите.

— Знам, знам — повтори Хауард. — Може би в бъдеще…

— Все така казваш.

— Поне не съм се отказал завинаги. Само не искам да е сега.

Когато излязоха от главното шосе и продължиха по еднолентовия път към имението на Клейтън, стомахът на Хауард се сви. Минаха покрай проточили се с километри бели огради около ливади, от които застанали гордо арабски жребци наблюдаваха любопитно ягуара. Първия път, когато видя къщата на Клейтън, Хауард бе спрял колата, за да провери описанието, което му беше дала Лайза. Бяха излизали три месеца и макар че си даваше сметка, че е заможна, той нямаше ни най-малка представа за истинските размери на състоянието на Теодор Клейтън. Тогава бяха още студенти: той учеше право, тя — английска филология и прекарваха повечето от времето си или в леглото, или над книгите, така че не бяха говорили много за семействата си. Хауард никога нямаше да забрави колко нервен се беше чувствал, когато за пръв път спря очукания си „Форд Мустанг“ пред къщата, и колко бе пресъхнала устата му, когато за пръв път натисна звънеца. Чакането пред вратата му се беше сторило най-дългото в живота и се наложи да мобилизира цялото си самообладание, за да не побегне обратно към колата си и да не отпътува. Дори сега, повече от десетилетие след това, той имаше чувството, че не му е тук мястото и че вратата ще се затръшне пред носа му.

Къщата беше проектирана в стила на Франк Лойд Райт, двуетажна постройка, ограждаща басейн с формата на капка. Дванайсетстайният дом бе построен от дялан камък и се вписваше идеално в пустинния пейзаж; имаше огромни прозорци, от които се откриваха прекрасни гледки към планините Камълбак. Намираше се недалеч от окръжния клуб на Парадайз Вали, на който Клейтън бе един от най-изтъкнатите членове и само на няколко минути от най-луксозното игрище за голф в Аризона. Отляво на дома за много милиони долари имаше конюшни, два пъти колкото къщата на Хауард, и гаражи, съдържащи колекцията от стари британски спортни коли на Клейтън.

Хауард спря ягуара до ролс-ройса на тъста си, докато Лайза проверяваше за пореден път грима си. Джарвис, икономът на Клейтън, работещ за него отпреди раждането на Лайза, отвори вратата и ги покани във впечатляващата гостна, където ги чакаха индустриалецът и Дженифър, втората му съпруга.

Майката на Лайза живееше в Кънектикът и всеки месец получаваше чекове за издръжка с петцифрена стойност. Хауард харесваше предишната госпожа Клейтън, чиято единствена грешка бе, че беше остаряла, и двамата с Лайза я посещаваха с децата през няколко месеца. Можеше да разбере обаче защо индустриалецът я е заменил с по-нов модел. Дженифър имаше дълга руса коса, съвършена кожа и стегнато тяло. Носеше тясна бяла рокля със силно изрязано деколте, показващо огърлицата с огромния диамант, закрепил се между гърдите й. Хауард не можеше да отрече, че беше красавица, но очите й бяха хладни, с хищнически поглед. Често му се струваше, че тя вижда право през него, сякаш само мъже с чист доход над един милион бяха достойни за взора й. Сигурно бе страхотна в леглото, предполагаше Хауард, но представянето й там вероятно също зависеше право пропорционално от богатството на любовника й. Тя се любеше с парите, не с човека. Клейтън и Дженифър бяха съвършена двойка и както конете навън, те стояха сякаш замръзнали в достолепни пози: той — с дясна ръка, пъхната в джоба на сакото си; тя — с леко вдигната брадичка, за да покаже безупречната кожа на врата си. Клейтън пристъпи напред и прегърна Лайза под каменния поглед на Дженифър. След това индустриалецът пусна дъщеря си и се ръкува с Хауард, Дженифър и Лайза се прегърнаха без особена топлота. Направиха си взаимно комплименти за роклите и бижутата, докато Клейтън ги наблюдаваше с очевидно задоволство. Все пак, помисли си Хауард, той плащаше за тази гледка.

Останалите гости пристигнаха не след дълго: собственикът на една местна телевизионна станция, белокос нефтен магнат от Тексас с придружителка, достатъчно млада, за да му бъде внучка, и един адвокат от Финикс, който, ако не броим Хауард, единствен имаше съпруга на възраст, близка до неговата.

Вечерята, както винаги, беше безупречна, приготвен от личния готвач на Клейтън и сервирана от Джарвис и две камериерки с бели униформи. На стените висяха няколко от навахските черги на Клейтън, някои от тях на повече от сто години. Най-добрите експонати от колекцията на индустриалеца бяха изложени в Хърдовия музей във Финикс и в музея на Северна Аризона във Флагстаф. Клейтън с гордост обясни как и двете институции наскоро го помолили да им изпрати още. Като имаше предвид цената от над 75 000 долара на парче, Хауард предполагаше, че индустриалецът не се интересува особено от художествената стойност на чергите.

Клейтън обожаваше омари и с нескрито задоволство обяви, че ракообразните са долетели от Източното крайбрежие с частния му самолет същата сутрин. След като се оттеглиха на кафе, разговорът се насочи към един скорошен случай със сериен убиец, който записвал ужасяващата смърт на жертвите си на видео и изпращал касетите в местните телевизионни станции. Някои отказваха да показват зловещите ленти, но други, включително станцията на единия от гостите, ги излъчваха. Когато засегнаха темата, Клейтън се усмихна и кимна на Хауард, сякаш да го увери, че знае, че информацията за записа със снайперистите е поверителна.

Адвокатът се изказа, че записите били веществено доказателство и като такива не бивало да бъдат излъчвани пред обществеността, за да не повлияят на евентуален бъдещ процес, гледище, което споделяше и Хауард.

Клейтън смачка салфетката си и я остави на масата пред себе си. Поклати глава енергично.

— Живеем в телевизионния век и нямам предвид боклуците, които излъчват по Ем Ти Ви. В тази страна има около двайсет милиона видеокамери. Достигнали сме етап, на който на всеки ъгъл може да се види камера. Камерите се озовават първи на всяко произшествие, виждаме ги на местопрестъпления, при самолетни и пътни катастрофи, при улични сбивания. Приемат ги като веществени доказателства в съда и като доказателства при искания за изплащане на застраховки, но никой не се замисля сериозно за истинското им значение.

Той вдигна чашата си и отпи глътка вино. Никой не се опита да го прекъсне. Клейтън обичаше да държи речи след добро хранене и гостите му не смееха да го лишат от това удоволствие. Индустриалецът бавно остави чашата върху ослепителнобялата покривка и нежно прокара пръст по ръба й. Спря поглед върху адвоката.

— Свидетелите могат да бъдат подложени на кръстосан разпит и достоверността на показанията им да бъде оспорена и двамата с Коул знаете, че няма двама очевидци, които да са видели едно и също нещо. Всичко това ще се промени. Не след дълго всичко, което се случва в това общество, ще се записва и видеозаписите ще имат по-голяма тежест от всички други форми на свидетелски показания. Началото беше по времето на размириците в Лос Анжелис през 1992-ра и последвалите процеси. Видеокамерата е мълчалив очевидец. Ако покажете на съдебните заседатели видеозапис, те ще му повярват повече, отколкото на което и да било друго. Както в старата мъдрост: „Една картина струва колкото хиляда думи“. Убийството на Кенеди бе записано на черно-бяла лента със съмнително качество. Раняването на Рейгън беше документирано от видеокамера. При следващия атентат срещу президент на мястото на събитието ще има половин дузина камери, и то без да смятаме редовно присъстващите лешояди от телевизионните станции. Представете си какво означава това. Представете си как би изглеждал докладът по случая „Уорън“, ако колоната в Далас бе снимана от половин дузина камери. Вече е невъзможно престъпникът да остане незабелязан. Това означава, че настъпва векът на видеотехниката. Векът на истината.

Клейтън погледна Хауард, сякаш да се увери, че зет му слуша, и продължи:

— Записите обаче могат да се променят, събитията могат да се фалшифицират. И властите едва сега започват да разбират проблемите от това, съдебните заседатели да вярват на онова, което виждат. Само няколко компании в света работят върху анализирането на видеозаписи както по отношение на повишаване на качеството им, така и по отношение на определяне на автентичността им.

Хауард започна да осъзнава другите възможни приложения на техниката, развивана от Теодор Клейтън. Знаеше с каква готовност ЦРУ и ФБР биха започнали да използват видеокамери за идентифициране на провокаторите при демонстрации за човешки права и със сигурност в най-тъмните ъгли на Пентагона имаше хора, способни да използват фалшиви видеозаписи за всякакви тайни операции. Хауард си даваше сметка колко е лесно да се изнудва някой, който представлява заплаха за правителствените интереси или как един подходящ запис може да се използва за спечелване на сътрудничеството на някой вироглав държавен глава. Високите технологии в обработката на видеозаписи щяха да работят и за двете страни: в безскрупулни ръце биха се превърнали в най-мощното пропагандно оръжие на всички времена. Това вече се случваше в по-малка степен при рекламите, където „Кока-кола“ използваше образите на отдавна починалите Хъмфри Богард, Джеймс Кегни и Луис Армстронг, за да популяризира продуктите си. Не беше особено трудно да се манипулира общественото мнение чрез новинарските предавания. Хауард си спомняше черно-белите записи на „умни бомби“, търсещи целите си във войната в Персийския залив, излъчени по телевизията като доказателство за напредъка на американската техника. Истински или фалшиви? Хауард нямаше как да разбере, както и останалите зрители. Всички обаче вярваха на онова, което виждаха. Клейтън предричаше настъпването не на века на истината, а на време на измама и лъжи, в което никой няма да може да вярва на собствените си очи.

— Какво искаш да кажеш, Тед? — попита адвокатът. — Че онова, което е записано, трябва да стане публично достояние?

— Мисля, че това вече се случва. Най-популярните телевизионни предавания са тъй наречените „предавания от мястото на събитието“, при които телевизионните екипи следят полицията или спасителните отряди по време на работата им, показват как извършват арести или как вадят жертви от смачкани коли. Публиката никога няма да се насити на такива сцени.

— Може би публиката трябва да бъде защитена от собствената си жажда за кръв — обади се тихо Хауард.

— И кой ще преценява какво трябва и какво не трябва да се гледа? — контрира Клейтън. — Кои ще са цензорите? ФБР? Да не искаш да се върнем във времето на Хувър? — Той вдигна ръка за тишина, преди Хауард да успее да си отвори устата; Теодор Кдейтън предпочиташе сам да отговаря на въпросите си. — Не, стихията е отприщена, страхувам се. Няма връщане назад.

— И какво да очакваме? — поинтересува се телевизионният собственик.

Клейтън се усмихна:

— О, Рос, де да знаех. Де да знаех.

Двете камериерки започнаха да раздигат масата и Джарвис донесе голяма позлатена махагонова кутия на Клейтън. Това беше луксозният му комплект за „Тривиал пърсют“, игра, която той страстно обичаше и която настояваше да играе с всички гости след вечеря.

— Готови ли сте всички? — попита весело той.

— Има си хас — измърмори Хауард, докато тъстът му отваряше кутията и вадеше дъската.

Лайза го срита под масата, но не твърде силно. Знаеше колко мрази съпругът й тази игра.

 

 

Кели Армстронг нахълта в кабинета на Хауард, неспособна да сдържи възбудата си. Хауард остави кафето си на бюрото и я погледна развеселено. Все още се чувстваше горд от победата си с Лайза в играта на „Тривиал пърсют“ предната вечер. За пръв път Клейтън и жена му губеха и през целия път за вкъщи Хауард не престана да се усмихва самодоволно. Дори тази сутрин се беше събудил усмихнат. Трудно беше нещо да развали настроението му този ден.

— Да, Кели, какво има?

— Открих фирмите, които са дали колите! — изстреля тя. — Две фирми. Едната е дала син „Крайслер Империал“, три дни преди свалянето на самолета, другата — бял „Империал“, два дни преди нещастието. И двете коли са били върнати.

— Много добре — похвали я той и се отпусна назад. — Още ли са при тях?

— Синята е дадена на друг клиент, бялата е още на разположение. И още не е чистена! Казах им да я задържат така.

Хауард се изправи.

— Това е най-добрата новина, която чувам днес. Как ги откри?

— Както предложи ти. Свързах се с всички шофьори, които са наели коли. Двама бяха използвали фалшиви адреси, на несъществуващи улици, и двете шофьорски книжки са издадени наскоро.

— А кредитните карти?

— На същите адреси като шофьорските книжки. И двете карти са издадени наскоро от банки във Финикс. Подала съм заявление за отваряне на сметките. С твое разрешение, разбира се.

— Разбира се. Давай смело. — Той й подаде копия от снимките, дадени му от Клейтън. — Отиди и разпитай във фирмите. Покажи им тези снимки да видим дали ще разпознаят някого.

Кели разгледа снимките.

— От видеозаписа ли са?

— Обработени са компютърно — обясни Хауард. — Очаквам по-добри копия в края на седмицата.

Когато си тръгваха с Лайза от Клейтънови, индустриалецът го беше потупал по гърба, поздрави го за неочакваната победа на „Тривиал пърсют“ и му пошепна, че хората му работели по записа и в почивните дни и били постигнали значителен напредък. Щял да му се обади до края на седмицата с резултати.

— Къде са фирмите? — попита Хауард.

— И двете са във Финикс — отвърна Кели. — Има и още нещо. Един от мъжете, наели колите, не бил американец. Жената, която дала синия крайслер, смята, че имал чужд акцент, австралийски или шотландски.

— Интересно. — Хауард отново седна на стола си. — Добра работа, Кели. Ще се постарая Джейк Шелдън да научи колко добре си се справила.

Зелените й очи се разшириха и по бузите й се появи лека руменина и Хауард се досети, че тя вече е говорила с Шелдън. Усмивката му стана по-хладна и той вдигна чашата с кафето си.

— Благодаря, Кели.

Загледа я как фръцка задника си, докато излиза, и си представи как забива дълъг, остър нож между фините й плешки.

 

 

Коул Хауард знаеше, че има нужда от съвета на човек с познания по снайперите, някой, който да му даде идея с какви хора си има работа. Кабинетът му на „Индианола“ 201 се намираше на четвъртия етаж непосредствено под представителството на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Хауард познаваше един от агентите в управлението, ветеран с петнайсетгодишен стаж на име Брадли Кейн. Набра номера му, но телефонът даваше заето, затова Хауард предпочете направо да се качи и да го изчака да свърши разговора пред кабинета му. Двамата мъже се ръкуваха и Хауард се настани на стола пред бюрото на Кейн. Кейн беше бивш военен и още се подстригваше във войнишки стил. Страдаше постоянно от мигрена и гълташе аспирините като бонбони. Без излишни подробности Хауард му обясни, че се нуждае от информация за снайперистите и оръжията, които използваха. Кейн отвори шишенцето си с аспирин, лапна две ханчета и ги глътна на сухо.

— Познавам един човек в Отряда за бързо реагиране, Джо Боконели. Ще му се обадя.

Кейн поднесе шишенцето с аспирина към госта си, но Хауард поклати глава.

— Малко ми е рано, Брад — отказа той с усмивка.

Кейн вдигна рамене и набра номера на Боконели. Включи микрофона, за да могат и двамата да го чуват.

Боконели веднага предположи, че Хауард има нужда от някого с военен опит и Кейн се съгласи. Боконели каза, че само много, много добър снайперист може да свали самолет с пушка и предложи Хауард да се свърже с морската пехота или „тюлените“ от военноморските сипи. Според сержанта само десетина души в страната можели да произведат успешен изстрел от две хиляди метра и повечето били в армията. Препоръча един човек, живеещ във Вирджиния, недалеч от базата на морската пехота в Куонтико, където тренирали снайперистите им. Бъд Крацър, бивш капитан от морската пехота, пенсионирал се през 1979-а, бил прекарал по-голямата част от службата си като снайперист. Сега работел като независим консултант и продавал военните си умения на полицейските отряди за бързо реагиране из цялата страна. Често посещавал Куонтико, където към него се отнасяли с уважение, граничещо със страхопочитание. Боконели каза също, че бил на хонорар и към някои антитерористични организации, но не знаел повече подробности. Хауард познаваше добре Куонтико. Там се намираха Академията на ФБР и Бихейвиористичният му отдел, службата, отговорна за съставянето на психологически профили на издирваните престъпници, особено на серийните убийци. Хауард си записа в бележника, ако всичко друго се провали, да се опита да получи някаква представа за хората, с които си имаше работа, от Бихейвиористичния отдел.

От кабинета си той се свърза с Крацър, който го уведоми, че на следващия ден щял да бъде във Вашингтон и с удоволствие щял да побъбри с него. Хауард се беше надявал бившият морски пехотинец да дойде във Финикс, но той каза, че и дума не можело да става, колкото и да искал да помогне. От Вашингтон излитал направо за Германия за двуседмично обучение в Кампфшвижеркомпани, немският еквивалент на „тюлените“.

Хауард хвана първия полет и се изми и избръсна в тоалетната на летище „Дълс“. Крацър бе предложил да се срещнат в главната щабквартира на ФБР и Хауард се беше съгласил с готовност, тъй като посещението във Вашингтон щеше да му даде възможност да се срещне с Анди Ким и да провери как върви разработването на компютърния модел. Беше се обадил предварително, за да запази стая за срещата и бе дал данните на Крацър в службата за охрана, за да уреди по-бързо допускането му в сградата.

Крацър дойде навреме и Хауард слезе на пропуска, за да го посрещне и да го заведе до стаята за разпити на третия етаж. Бившият морски пехотинец беше едър мъж, в пълно несъответствие с очакванията на Хауард. Той си бе представял снайперистите хилави, с неспокойни очи, готови да стоят неподвижно с часове, преди да натиснат спусъка. На Крацър повече щеше да му отива халба бира в едната ръка и парче пица в другата. Беше малко под два метра висок и имаше телосложението на играч на американски футбол, прекарващ повечето време на резервната скамейка. В косата му нещо не беше наред и след няколко минути оглеждане Хауард осъзна, че носи някаква перука върху темето си, която бе с малко по-различен цвят от този на истинската му коса. Косата му бе сива отзад и черна отгоре и Хауард едва се сдържаше да не го зяпа постоянно в главата.

Крацър имаше пръсти, дебели като банани; изглеждаха твърде големи, за да се пъхнат в скобата на спусъка. Свиваше и отпускаше юмруци, сякаш тренираше.

— Джо Боконели ли ви насочи към мен? — попита той, докато се качваха с асансьора.

— Да, работи в Отряда за бързо реагиране във Финикс. Каза, че бил на обучение при вас преди две години.

— Не мога да кажа, че си го спомням, но много добре, че ме е препоръчал.

Вратите на асансьора се отвориха със съскане и двамата мъже тръгнаха по коридора към стаята за разпити.

— Добре, че ви е препоръчал ли? В какъв смисъл? — поинтересува се Хауард.

— Ами, ФБР ще ми плати за това, нали? Консултантски хонорар.

— Ами…

Хауард не беше очаквал да му искат пари.

— Защото, отсега ви казвам, Бъд Крацър не върши нищо даром. Двайсет тежки години съм служил в морската пехота за жълти стотинки, сега е времето на разплатата. Моите умения ми осигуряват пенсията и смятам да изстискам всеки цент, който мога. Ясно?

— Ясно. Макар че се надявах, един вид, да го направите като услуга за обществото.

Крацър спря и погледна Хауард, сякаш да види дали не се шегува. Изведнъж избухна в смях и удари агента по гърба.

— Мамка му, а аз си мислех, че вие във ФБР нямате чувство за хумор.

Хауард го заведе до стаята и му отвори вратата, опитвайки се да отгатне колко пари ще поиска бившият морски пехотинец. В стаята имаше голямо бюро и няколко стола; Крацър се настани на най-големия. Погледна масивния златен часовник на китката си.

— Добре, включвам брояча. Какво искате да научите?

— За снайперистите. Искам да науча какви хора са.

Крацър се облегна назад и впери поглед в покрития с полистиролови плочки таван.

— Снайперистът е най-ефикасната машина, която съществува, и в същото време най-унищожителната — заговори той, сякаш изнасяше реч пред голяма аудитория. — По време на Втората световна война за убиването на един вражески войник от Обединените сили е било необходимо да се изстрелят около двайсет и пет хиляди куршума. В Корея се налагаше нашите хора да изстрелват средно по петдесет хиляди куршума, а във Виетнам този брой се качи на двеста и петдесет хиляди. Само си помислете за това, специален агент Хауард, четвърт милион куршуми за убиването на един виетнамец. И това не включва всички бомби, които им изсипахме. Сега да вземем снайпериста. Когато бях във Виетнам, нашето подразделение изразходваше средно по 1,5 куршума за убиването на един вражески войник. На всеки три куршума, които сме изстрелвали, сме убивали двама жълти. Снайперистът е хирургът на бойното поле. Той излиза с пушката си, унищожава набелязаната цел и се връща в базата си. Това е най-чистата форма за водене на бой. Няма невинни жертви, няма излишни разходи, не се оставят опасни предмети или вещества. Снайперистите са елитът.

Крацър сведе очи и погледна Хауард.

— Само че генералите не гледат на снайпериста като на спасител, те го разглеждат като едно подло същество. Чувал съм от устата на някои от най-уважаваните военни, че снайперистите били страхливците на бойното поле, че изобщо не бивало да се използват. Това са същите тези генерали, които искат да изразходват милиарди долари за ядрени оръжия. Готови са да избиват неизброими количества цивилни граждани, но не одобряват отстраняването на врага от бойното поле с един-единствен изстрел. Не виждам да се мръщите. Не следите ли мисълта ми?

— Следя я, но не разбирам в какъв смисъл го казвате.

— Казвам го в смисъл че снайперистът трябва да бъде напълно уверен в себе си. Трябва да е сигурен, че това, което прави, е правилно.

Крацър бръкна в джоба на сакото си и извади една книжка. Хвърли я на масата пред Хауард и той я взе и погледна корицата. „Снайперист от морската пехота“ гласеше заглавието, отдолу пишеше: „93 доказани убийства“.

— Ако искате да проникнете в съзнанието на снайпериста, прочетете я — продължи Крацър. — Това е биографията на един човек на име Карлос Хаткок, сержант от морската пехота, служил два пъти във Виетнам. Двама книгоиздатели ме натискат да напиша нещо подобно, но това никога не ми се е отдавало.

— Деветдесет и три убийства?

— Доказани убийства. Това е, когато е имало свидетели. Аз имам осемнайсет, но отидох във Виетнам едва към края, когато знаехме, че няма да победим. Прочетете книгата и ще получите добра представа за мисленето на снайпериста. Първото убийство, за което ще прочетете, е на едно дванайсетгодишно момче. Убийството, с което се гордее най-много, е на жена.

Хауард погледна корицата — илюстрацията представляваше скрит в храстите мъж с пушка, долепена до бузата, и лице, намазано с камуфлажна боя.

— Виетнамците го наричали Лонг Транг заради бялото перо, което носел на шапката си — продължи Крацър. — Тогава е бил още дете, но е стрелял с удивителна точност. Веднъж очистил един виетнамец от два километра и половина.

— По-младите войници ли стават най-добри снайперисти?

— Не е задължително. Трябва да имат опит с огнестрелните оръжия, така че селските момчета са най-добри, особено онези, чиито родители ловуват, за да допълнят нещо към семейната трапеза. Празният стомах е най-добрият стимул, не е ли така?

— Така е — съгласи се Хауард.

— При обучението за снайперист обаче има много технически подробности, които трябва да се научат. Едно е да гърмиш по зайци със сачми, друго е да заковеш виетнамец от хиляда метра. Опитът идва с годините. Аз отивах към трийсет, когато ме пратиха във Виетнам. Хаткок е бил на двайсет и пет, струва ми се. Но уменията не се губят. Нужна е известна тренировка, но веднъж усвоиш ли техниката, стига да постигнеш нужното ниво на концентрация, можеш да се задържиш на добро ниво и до четирийсетгодишна възраст.

— Мисля си върху думите ви за съвестта. На стари години не е ли по-трудно да натиснеш спусъка?

Крацър се усмихна. Взе една кибритена клечка от бюрото и започна да си чопли зъбите с нея.

— Нямам никакви скрупули — отвърна. — На колене ги молих да ме изпратят в Залива. С удоволствие щях да пръсна главите на няколко мангали.

Зениците на Крацър се разшириха. Хауард бе виждал същия поглед в очите на тъст си, когато разказваше за последния си лов.

Хауард вдигна книгата. Точно войник, убивал от два километра и половина, му трябваше.

— Този Хаткок още ли е в морската пехота?

Крацър поклати глава:

— Малко тъжна история всъщност. Наложи се да напусне по здравословни причини няколко месеца преди да направи двайсет години служба.

— От какво се е разболял?

— Множествена склероза, доколкото знам. Ръцете му постоянно треперят. Каква ирония, а? Най-голямата му гордост бе, че можел да лежи напълно неподвижно и да изпрати куршум на стотици метри с почти идеална точност. Сега не може дори да вдигне бирата към устните си, без да се олее. Това е урок за всички ни; в края на краищата можем да разчитаме само на себе си. Можеш да се посветиш изцяло на организация като морската пехота, но щом престанем да сме им полезни, те ни изритват. Казвам ви, когато ме поканиха да помагам за обучението, през носа им го изкарах. Няма да им дам възможност да ме изритат по топките, не.

Крацър звучеше обидено и Хауард се зачуди дали не са го накарали да се пенсионира принудително. Агентът нямаше голям опит със снайперисти, но му се струваше, че на бившия морски пехотинец нещо не му е наред. Говореше прекалено разпалено като евангелистки проповедник по телевизията.

— Какво е необходимо, за да улучиш от два километра или повече? — поинтересува се Хауард.

— За начало пушката ти трябва да е истинско чудовище — отвърна Крацър, който все още чегърташе с клечката кътниците си. — Много снайперисти във Виетнам използваха „Уинчестър“ модел 70 с патрони „Спрингфилд“ калибър .3006, но ако улучиш целта на повече от километър с такова нещо, е истински късмет. Някъде в края на шейсетте, около 1967-а, струва ми се, снайперистите от морската пехота са започнали да използват „Ремингтън 700“ с мерник М-40. Стреляли са със същите 7,62-милиметрови боеприпаси както пушката М-14, но проблемите са били повече, отколкото предимствата, например силният откат и това, че нито прикладът, нито дулото на това оръжие са камуфлажно замаскирани. В крайна сметка момчетата в Куонтико решили да модифицират М-40А1. Има преработен приклад от пресован плексиглас и шейсетсантиметрова цев от неръждаема стомана с голям диаметър. Казвам ви, агент Хауард, с такова оръжие можете да стреляте на километър и половина с отклонение на отделните куршуми не повече от педя. За наистина далечни изстрели обаче използваме .50-калибровия автомат М-2, придава стабилен полет на куршума до три километра. Куршумите са по-тежки, разбирате ли, 700-гранови7, така че имат по-голяма инерция. Можете да изпратите едно от тези бебчета доста над две хиляди метра и с оптичен мерник с десетократно увеличение като „Лайман“ или „Унертл“ ще имате много голяма точност. Може би не толкова, колкото с М-4ОА1, но близка. Със сигурност ще улучите целта, а с куршум с изместен център на тежестта това е предостатъчно.

Хауард кимна. В куфарчето си носеше компютърно обработените снимки на снайперистите от Аризона, но преди да ги покаже на Крацър, искаше да получи обща представа по проблема.

— Джо твърди, че само обучените в армията снайперисти могат да стрелят точно на наистина големи разстояния.

— Точно така.

Крацър извади кибритената клечка от устата си, огледа внимателно мокрия край и отново го задъвка.

— Отрядите за бързо реагиране нямат достатъчно пространство в градските райони. На бойното поле обаче, колкото си по-далеч от целта, толкова по-добре. Не е хубаво врагът да те усети.

— При дългите изстрели не се ли сблъсквате с доста проблеми.

— Разбира се. Земното притегляне и вятъра. Когато стреляш на тренировъчния полигон, те почти нямат значение, на дълги разстояния обаче те са също толкова важни, колкото видът на пушката и боеприпасите. Кратко обяснение ли искате, или подробно?

На Хауард му се прииска първо да попита за цената на двете, но каза на бившия морски пехотинец, че има нужда от колкото се може повече подробности. Крацър вдигна крака върху бюрото. Обувките му блестяха, сякаш цяла сутрин ги беше лъскал.

— Куршумът е като хвърлена топка за бейзбол. Лети напред, а земното притегляне я дърпа надолу, затова при дълги хвърляния трябва да се удари под ъгъл нагоре. Движи се по параболична траектория, лети нагоре до определен момент, след това тръгва надолу. С куршума е същото: траекторията му зависи от началната скорост, степента й на намаляване и разстоянието, което трябва да измине. На сто метра един 650-гранов куршум пада с около петнайсет сантиметра. Затова, за да улучиш целта, трябва да се прицелиш с петнайсет сантиметра по-нагоре. И с увеличаване на разстоянието скоростта му ще намалее от около деветстотин и трийсет до около осемстотин и деветдесет метра в секунда. На петстотин метра падането ще е около двайсет и седем сантиметра, а забавянето — до около седемстотин метра в секунда. Намаляването на скоростта все още не е много голямо.

Хауард кимна. Записа числата в бележника си, защото знаеше, че по никакъв начин няма да може да ги запомни.

— И така, да предположим, че искате да стреляте на наистина голямо разстояние. Две хиляди метра например. За това разстояние куршумът ще се забави до под триста и петдесет метра в секунда, до около една трета от скоростта, която е имал при излитането от цевта. А спадането в траекторията ще е от порядъка на петдесет метра.

— Петдесет метра? — не повярва Хауард.

Крацър се усмихна доволен от реакцията на агента.

— Да. Ни повече, ни по-малко.

— Значи искате да кажете, че снайперистът трябва да се прицели на петдесет метра над целта?

— Точно така. Защото, както казах, куршумът лети по параболична траектория. А трябва да се отчете и дали целта е на по-малка, или на по-голяма височина от снайпериста. Принципът обаче е същият. Това ли разследвате? Снайперист, който смята да произведе изстрел на две хиляди метра разстояние?

Хауард кимна и очите на Крацър се разшириха.

— Знаете ли, че за да премине това разстояние, на куршума са му необходими четири секунди? Цели четири секунди. Трябва да е сигурен, че целта ще остане неподвижно. Дори ако ходи бавно, мишената може лесно да му се измъкне.

Крацър събра пръсти под брадичката си.

— Дяволски дълъг изстрел — отбеляза замислено.

На Хауард му се стори, че долавя нотка на завист в гласа му.

— Значи, който и да е снайперистът, ще се наложи да се поупражнява преди това, нали? — попита агентът.

— Задължително. Лудост би било, ако не го направи. Не всичко обаче може да бъде планирано предварително. Снайперистът трябва да може да прецени скоростта на вятъра в момента на изстрела: по отклонението на дима, движението на тревата, клатенето на клоните. Има една таблица за вятъра. Ако е под три мили в час, не се усеща, но причинява отклонение на пушека. Между три и пет мили в час можете да го усетите по кожата си. Между пет и осем мили в час листата на дърветата трептят постоянно; между осем и дванайсет от земята се вдига прах, а вятър със скорост между дванайсет и петнайсет мили в час вече клати малки дървета. Тези стойности са доста точни.

Думите излизаха от устата на Крацър като куршуми от картечница, сякаш му се плащаше на дума, не на минута. Повечето числа звучаха напълно правдоподобно на Хауард.

— Сега, да речем, че разстоянието на стрелба е хиляда метра. Умножавате скоростта на вятъра, да речем, четири мили в час, по десет, това е разстоянието, разделено на сто. Получаваме четирийсет. Това число трябва да се раздели на една константа, в случая десет, и така получаваме на колко ъглови минути ще се отклони куршумът от вятъра. В случая на четири. Знаете ли какво е ъглова минута?

Хауард се намръщи и поклати глава.

— Това е мярка за ъгъл, една шейсета от градуса — обясни Крацър. — Използва се за определяне точността на дадено оръжие. Ако кажем, че една пушка дава отклонение от една ъглова минута, това означава, че при изпитателните стрелби на сто метра куршумът се е отклонил с един инч. За сериозни снайперисти две ъглови минути са най-малкото допустимо отклонение. И така, две деления на мерника компенсират една ъглова минута. Преместваме го с осем деления и сме точно в целта, ако отклонението от вятъра е четири минути. Вижте колко е просто.

Хауард се усмихна унило:

— Да, така е.

— Във Виетнам правехме сметките наум или използвахме таблици. В днешно време има сметачни машинки, които вършат цялата работа.

Хауард потропа с химикалка върху бележника си.

— Струва ми се, че всичко това води до загуба на човешкото у снайпериста. Той толкова се съсредоточава, че вече не знае по какво стреля. Мишената се превръща почти в абстрактно понятие.

Крацър кимна енергично.

— Вероятно е вярно — съгласи се той.

— И така, до каква степен се интересува снайперистът от това, каква е целта?

— Убил съм три жени, но това не ме кара да се събуждам облян в пот, ако ме разбирате.

Крацър изглеждаше дори горд от постижението си.

Хауард отвори куфарчето и му подаде снимката.

— Бих искал да чуя мнението ви за оръжията, които се виждат тук. А ако разпознаете и някое от лицата, не само че ще остана искрено удивен, ами и ще съм ви задължен за цял живот.

Крацър огледа лицата.

— Разбирам какво имате предвид. Това е снимано с дяволски силен обектив, нали?

— Нещо такова.

— Всичките ли стрелят по една и съща цел?

— Да.

Крацър подаде една снимка на Хауард.

— Този е на най-голямо разстояние, нали?

Хауард остана впечатлен. Събеседникът му бе отделил снимката на снайпериста, намиращ се на два километра от чучелата.

— Как познахте? — поинтересува се агентът.

Крацър се ухили:

— Това тук е полуавтоматична пушка „Барет 82А1“. Малък откат, пълнител, въздушно охлаждане. Използва .50-калиброви боеприпаси. Ако паметта не ми изневерява, далекобойността й стига до над седем хиляди метра, но за снайпер не може да се използва на много повече от две хиляди. Американско производство е. На една фирма от Вирджиния, ако не се лъжа.

— Изглежда почти като футуристично оръжие.

— Да, използваха такава във филма „Робокоп“. Помните ли когато терористите взривяват една кола с единичен изстрел с пушка? Това беше „Барет“. Дяволско оръжие.

— Използва ли се в армията?

— Да, всички въоръжени сили я използват. По време на „Пустинна буря“ в Ирак и Кувейт с нея бяха убити много вражески войници от далечно разстояние. Англичаните също ги използват, а ги изнасяме и за франция, Италия и Израел, струва ми се. Сигурен съм, че във фирмата ще ви дадат повече подробности.

Крацър отново взе снимката и я огледа.

— Има един снайперист при „тюлените“, Рич Лъвъл. Той е специалист в стрелбата с „Барет“. Не съм сто процента сигурен, но това може да е той. Лицето не се вижда ясно, но нещо в начина, по който държи главата си и по който се цели, ми е познато. Може и да е той.

Хауард си записа името и Крацър му каза къде е централата на „тюлените“. Те бяха едно от подразделенията, плащащи луди пари на бившия морски пехотинец за обучение.

— Ами другите две оръжия? Тъст ми предполага, че може да са „Хорсткамп“.

Крацър погледа снимките още известно време, хапейки устни. Накрая подаде едната на Хауард.

— Е, честно казано, не съм толкова сигурен за тях, както за пушката „Барет“, но може и да са „Хорсткамп“. Това е традиционна форма за оръжие, така че не мога да определя с точност. Използва се от някои отряди за бързо реагиране и има точност от една ъглова минута на хиляда метра.

Хауард кимна:

— Немски са, нали?

Крацър поклати глава:

— Правят ги в Уискънсин, конструкторът им се казва Клаус Хорсткамп. Изработват се по поръчка, така че, ако наистина са „Хорсткамп“, няма да е трудно да се намери списък на евентуалните собственици. — Той се пресегна и пак взе снимката. — Чакайте малко. Виждате ли нарезите на цевта? — Той показа снимката на Хауард и посочи мястото. — При оригиналния модел на „Хорсткамп“ там има дупки, не прорези. Прорезите се правят само на модела, предназначен за снайперисти.

— А третата пушка?

— Няма как да се определи. Стандартен профил, може да е всяка от десетина марки.

— Добре, две от три е повече от очакванията ми. Преди малко казахте, че боеприпасите са много важни.

Крацър кимна:

— Боеприпасите за масово производство не са подходящи за дълги изстрели със снайпер, затова хората, които търсите, сигурно използват свои собствени. Това им дава възможност за по-добър контрол на условията. Както „Барет“, така и „Хорсткамп“ използват .50-калиброви амуниции, като тези за картечниците „Браунинг“. Лесно се намират и се съмнявам по тях да успеете да ги проследите.

Хауард се облегна назад и прибра бележника в джоба си.

— Помогнах ли ви? — попита Крацър.

— Много.

— Имате ли визитна картичка?

— Разбира се.

Хауард извади портфейла си и извади една. Докато я подаваше на Крацър, едно картонче за „Тривиал пърсют“ изпадна върху бюрото.

— Запален играч ли сте, агент Хауард?

Хауард се изчерви и вдигна картончето.

— Мразя тази игра. Дяволски я мразя.

Крацър размаха визитната картичка.

— Става ли да изпратя фактурата на вас? — попита.

— Предполагам. Бихте ли ми дали някаква представа каква сума да очаквам?

Крацър въздъхна:

— Обикновено взимам за цял ден. Хиляда и двеста.

— Хиляда и двеста долара на ден!

— Плюс разходите.

— Боже мили — възкликна агентът.

Можеше само да гадае как ще реагира Джейк Шелдън, когато види фактурата.

Крацър погледна часовника си:

— Вижте, разговаряли сме само половин час, а разходите за деня ще ми ги покрият германците. Ще ви взема двеста долара, става ли?

— Звучи разумно — отвърна с облекчение Хауард.

 

 

Джокера пъхна кредитната си карта „Виза“ в автомата за теглене и набра личния си код. Изтегли триста долара, бързо се огледа, за да се увери, че никой не го дебне, и пъхна парите в портфейла си. Ако някога се наложи да се препитава като престъпник, реши той, щеше да чака до АТМ-автоматите, въоръжен с нож. Те бяха рай за обирджиите. Машината изплю бележката и Джокера я прибра. Още не беше убеден в ползата от ежедневните тегления от гледна точка на мерките за сигурност. Наистина така полковникът щеше да знае местоположението му, но нямаше да може да му помогне при евентуални неприятности. Зачуди се колко ли време е било нужно на САС, докато забележат, че Маниън е изчезнал. Зачуди се и какво му е правила Мери Хенъси, докато хората в Херифорд са преглеждали банковите фишове.

Той влезе във „Филбинс“ потънал в мисли. Чернокожа жена с малко дете се изправи пред него и протегна ръка за милостиня. Очите й бяха безизразни, а детето подсмърчаше и кашляше. Жената изглеждаше, сякаш беше в транс, и се клатеше леко на пръсти. Джокера отбягна погледа й и я заобиколи, но изведнъж го обхвана гузно чувство и се върна. Извади десет долара от парите на полковника и й ги подаде. Жената ги взе със слабата си като на скелет ръка и измърмори нещо за благодарност, но не го погледна в очите. Джокера никога в живота си не беше виждал толкова много бездомници, нито пък го бяха молили толкова често за милостиня. Не можеше да мине сто метра по която и да е нюйоркска улица, без някой да го попита за дребни. Имаше мъже с ръкописни надписи, че са бездомни или болни от СПИН, жени с болни деца, просяци с кучета, други просто лежаха по входовете с протегнати ръце, като парализирани от инсулт. Джокера потрепери.

Във „Филбинс“ бе почти празно, напливът за обяд бе минал, а още не беше дошло време за вечеря и Шорти бе единственият барман в момента.

— Как е, Демиън? — поздрави го той. — От обичайното ли?

Джокера кимна и Шорти постави двойна доза „Грауз“ пред него.

— Нещо интересно? — попита.

Джокера поклати глава:

— На две места ми казаха, че можело да им се отвори място следващата седмица, но не обещаха нищо. Наздраве.

Той вдигна чашата и изгълта половината уиски. Беше казал на Шорти, че си търси работа, и барманът проявяваше жив интерес как върви. Той се облегна съзаклятнически на бара, макар че в заведението имаше само още двама клиенти.

— Виж, Демиън, мога да ти осигуря една малка работа.

— Това ще е страхотно, Шорти.

Барманът вдигна ръка.

— Не ти обещавам, разбери, но в момента имаме нужда от персонал, а едно от момчетата ни се връща в Ирландия. Ще говоря с шефа, ако искаш.

— Дали искам? Шорти, ти ми спасяваш живота. Знаеш, че нямам социална осигуровка.

— Не се тревожи за това — успокои го барманът с глуповата усмивка. — Половината момчета, които пият тук, пребивават нелегално в Щатите. Ще ти плащат в брой, без разписка. Без имена, без удръжки, разбираш ли какво имам предвид?

Джокера кимна и довърши уискито си. Бутна празната чаша по барплота и Шорти я напълни отново.

— Има обаче едно условие, Демиън. Ще се наложи да понамалиш пиенето, докато бачкаш.

Джокера се усмихна и вдигна чашата си към дребния барман:

— Разбира се, Шорти. Както кажеш.

 

 

Кели Армстронг показа служебната си карта на жената на пропуска. Името, изписано на значката, закачена над дясната гърда на чиновничката, бе Трейси.

— Вие ли сте Трейси Харисън? — попита Кели.

— Да, госпожице. Вие ли сте дамата от ФБР, с която разговарях вчера?

— Да. Можем ли да поговорим някъде на спокойствие?

— Разбира се. Изчакайте само да си намеря заместник.

Трейси се вмъкна през една врата, за да се появи след няколко минути с мъж на средна възраст, към когото Кели веднага изпита неприязън. Той я изгледа от глава до пети с изражение на познавач, каквото бе наблюдавала хиляди пъти, и тя веднага се досети какво му минава през главата: как е възможно толкова красива жена да работи във ФБР.

— От федералните ли сте? — попита той, докато оглеждаше гърдите й.

— Специален агент Армстронг — представи се тя и му показа картата си.

— Никога не съм виждал такава агентка — сподели той, докато гледаше краката й.

— Не се съмнявам — изсъска тя. — Бих искала да поговоря с госпожица Харисън.

— Не мога ли аз да ви помогна с нещо? Аз съм й началник.

На Кели й идваше да му се изсмее в очите, защото той най-малко отговаряше на представата й за началник — имаше отпуснато тяло, бледа, безцветна кожа и мазна, черна коса. Напомняше й на италианския хлебар, който все се опитваше да я потупа по задника, когато беше на шест години. Преди да успее да му отговори, Трейси се намеси:

— Става дума за колите, които дадох под наем, Уоли.

Уоли едва скри разочарованието си:

— Дали и аз не трябва да присъствам?

— Не е нужно — прекъсна го Кели. — Може ли да поговорим насаме, госпожице Харисън?

За да последва Трейси навън, на Кели й се наложи да мине покрай Уоли и за един ужасяващ момент тя си представи аромата на прясно изпечени хлябове и сладкиши и смесената миризма на пот и брашно на италианеца, който само чакаше майка й да се обърне, за да я опипа. Тя погледна Уоли, очите й заблестяха и той отстъпи неволно половин крачка назад. Кели се усмихна:

— Благодаря, Уоли. Няма да се бавим много.

Офисът бе светъл и проветрив с прозорец към паркинга. Двете жени седнаха и Кели отвори куфарчето и извади бележника си.

— Хората от криминологичния отдел идваха ли тази сутрин? — попита тя.

— Да. Оставиха голяма бъркотия. Ще се върнат ли отново, за да почистят? Всичко е покрито с белия прах, който използват за снемане на отпечатъци.

— Страхувам се, че трябва да остане така за известно време. Може отново да ни потрябват веществени доказателства.

— Да, така казаха и те, само че не казаха колко време.

— Съжалявам, но мога да ви кажа само, че сме ви признателни за помощта. — Кели извади голям бял плик и измъкна компютърно обработените снимки, които й беше дал Коул Хауард. — Бихте ли погледнали тези снимки и да кажете дали познавате някого?

Трейси заразглежда снимките. Вдигна очи и се намръщи.

— Малко размазани ми изглеждат. Не можете ли да ги проясните?

Кели се засмя:

— Трейси, няма да повярвате колко време и усилия сме хвърлили, за да ги доведем до това състояние. Страхувам се, че това е най-доброто, което можем да направим.

Трейси й подаде снимките на жената.

— Със сигурност не е била тя, тук идваха двама мъже. — След това й върна снимката на по-едрия. — Този е прекалено дебел, двамата бяха с нормално телосложение и по-млади. — Тя огледа останалите снимки, на които се виждаше другият мъж. — Да, този може да е един от тях. Но косата му беше по-червена.

— Може да е заради обработката. Какво ще кажете за формата на лицето му, за телосложението му?

— Мисля, че е той, да. Искам да кажа, не мога да съм съвсем сигурна, но така ми се струва.

— Той ли беше с акцент?

— Да. Джъстин Дейвис.

— Шотландски, казахте. Или австралийски.

— Е, след като се обадихте, размислих по този въпрос. Всъщност не съм сигурна какъв точно беше акцентът. Всичките звучат еднакво.

Кели кимна:

— Разбирам. Усещате, че акцентът е чужд, но не можете да определите какъв.

— Точно така, напълно вярно.

— Реших, че това може да помогне — каза Кели и извади малък касетофон. — Донесла съм записи на различни акценти и бих искала да ги изслушате.