Стивън Ледър
Мисията невъзможна (11)

Дон Клътси я забеляза пръв и потупа Коул Хауард по рамото. Носеха слушалки, за да не чуват рева на хеликоптера и да могат да разговарят помежду си и с пилотите. Той посочи горящата къща на десетина километра напред, на брега на залива Чизапийк. Наблизо нямаше нито улични лампи, нито други постройки и пожарът изглеждаше изникнал от нищото.

— Виждаш ли? — попита Клътси.

— Мислиш ли, че е това? — попита Хауард и се вгледа в далечината.

От слушалките се чу гласът на пилота:

— Натам летим.

Помощник-пилотът започна да вика диспечерската кула, за да уведомят пожарната. Отговориха му, че са приели сигнала.

Хауард се удари по коляното. Около къщата нямаше и следа от отряда за бързо реагиране, по шосето не се виждаха никакви светлини. Това не го учудваше особено — те вероятно щяха да дойдат с автомобили от града, докато хеликоптерът на ФБР се движеше във въздуха с повече от сто възела.

Пилотът спусна летателния апарат на около двеста метра над земята и започна да кръжи около къщата.

— Господи, виж това — възкликна Клътси.

За момент на Хауард му се стори, че усеща горещината от пламъците, но знаеше, че са твърде високо. Пилотът включи прожектора и върху тревата отдолу се появи овално светло петно. В слушалките Хауард чу, че помощник-пилотът съобщава на контролната кула, че се приземяват.

Клътси отново го удари по рамото и посочи надолу.

— Ето ги подкрепленията — обяви.

В далечината, на около километър и половина от къщата по главния път с пълна скорост се движеше автомобилна колона.

— Това трябва да са нинджите. По-добре късно, отколкото никога.

— Няма закъде да бързат. Не вярвам наоколо да е останал някой — отбеляза Хауард.

Една синя кола зад къщата избухна. Пилотът вдигна рязко хеликоптера и избра за приземяване друго място, малко по-далеч от къщата. Овалното светло петно започна да намалява, докато колелата на машината не докоснаха плавно земята. Помощник-пилотът се обърна, даде фенерчета на Хауард и Клътси и им направи знак, че могат да слизат. Те скочиха навън и все още въртящите се витла развяха саката им. И двамата извадиха пистолетите си и се затичаха към къщата. Колоната от леки коли и микробуси зави към постройката и Клътси се насочи към тях, държейки служебната си карта и оръжието си вдигнати пред тялото.

Хауард забеляза неподвижна човешка фигура, просната в тревата. Приближи се и коленичи до трупа. Беше мъж на средна възраст, гол до кръста и с жестоки рани по гърба като че е бил бичуван. Имаше и тежка огнестрелна рана в рамото, но не изглеждаше смъртоносна. В дясната си ръка държеше малък черен пистолет, пръстът му още беше на спусъка. Хауард извади една химикалка от джоба си и с нейна помощ избута оръжието от пръстите му. Обърна непознатия по гръб и потрепери при вида на раните по гърдите му. Дясното му зърно липсваше и на негово място имаше съсирена кръв, а от корема му бе обелено голямо парче кожа, под което се показваше мускулна тъкан.

— По дяволите, какво ти се е случило? — прошепна Хауард.

Веждите и космите на гърдите на ранения бяха опърлени от огъня, а носът и бузите му — почервенели, сякаш се беше пекъл твърде дълго на слънце. Хауард се наведе и доближи ухо до устата му. Не успя да чуе нищо, освен пращенето на огъня, но усети дъха на пострадалия върху кожата си.

Клътси притича, следван от двама мъже със сини гащеризони и бронирани жилетки. Агентът от Ню Йорк коленичи до Хауард.

— Мъртъв ли е? — попита Клътси.

Хауард поклати глава:

— Още не.

Единият от мъжете с гащеризоните се представи като командира на отряда за бързо реагиране, Скот Дънинг. Хауард го помоли да повика линейка.

— По-добре използвайте хеликоптера, за да го закара до някое спешно отделение — предложи Дънинг. — По въздуха ще са му нужни не повече от десет минути, докато с кола ще отиде цял час.

— Добра идея — съгласи се Хауард; потупа Клътси по гърба. — Дон, иди с него. Аз ще огледам тук. Когато стигнеш в болницата, обади се на Ед и му кажи какво е станало.

Командирът повика двама от хората си и те дотичаха с носилка за ранения. След като хеликоптерът отново се издигна, Хауард и Дънинг започнаха да оглеждат горящата постройка.

— Няма голяма нужда от отряд за бързо реагиране, а? — отбеляза кисело Дънинг.

Хората му стояха до колите си, пламъците хвърляха дълги, трептящи сенки зад тях.

— Не, освен ако не карате и пожарна кола — съгласи се Хауард.

— За съжаление днес не сме я взели — пошегува се командирът на отряда.

— Пожарникарите всеки момент ще дойдат. Обадихме им се от хеликоптера.

Един от членовете на отряда, млад мъж с пушка с оптичен мерник, се приближи към тях.

— Том, стой при колите, докато дойдат момчетата от лабораторията — извика му Дънинг.

Младежът махна и се върна при микробуса си.

— Нов е — обясни Дънинг. — Точен стрелец, но истинско бедствие за уликите.

Хауард кимна. Обиколи бавно района, където беше лежал раненият. Искаше да установи как е бил прострелян. При раната на рамото куршумът беше проникнал отпред, затова реши, че е бил ранен, когато е излизал от къщата, от някого, който е бил навън. Хауард освети тревата, затърси следи от обувки. Забеляза няколко капки кръв зад пострадалия и проследи пътя му от къщата, като местеше фенерчето наляво-надясно. Намери още няколко капки кръв и промени първоначалното си мнение. Пострадалият бе прострелян в къщата и след това беше изтичал навън, преди да изгуби съзнание от загуба на кръв или от дима.

Някой извика и той погледна наляво. Младият член на отряда за бързо реагиране сочеше към къщата и крещеше. На земята до вратата лежеше нещо. Хауард се приближи, но горещината го накара да се отдръпне. Забеляза нещо, напомнящо труп. Отиде при снайпериста и взе оръжието му. Вдигна го и погледна през оптичния мерник. Беше му необходимо известно време, докато фокусира. През мерника видя как дрехите на трупа пламват й кожата му започва да изпуска мехурчета и да се напуква. Нямаше какво да направят — отрядът за бързо реагиране разполагаше със защита от куршуми, не от огън и докато дойдат пожарникарите, можеха само да стоят и да гледат.

 

 

Мотелът се виждаше от пътя; червеният неонов надпис над главния вход обявяваше, че има свободни стаи. Постройката имаше подковообразна форма, с две крила, насочени обратно на пътя и заграждащи паркинга и басейна. Лу Шолен спря пред главния вход и влезе, за да вземе стая. Карлос спря на известно разстояние от мотела и започна да наблюдава, за да се увери, че никой не следи снайпериста. След няколко минути Шолен се появи с ключ в ръка. Качи се пак в колата и бавно я закара отзад, на паркинга. Карлос го последва и спря до него.

Хенъси и Бейли слязоха от задната седалка, взеха багажа си и бързо последваха Шолен до стаята на долния етаж. Карлос извади куфарите си от багажника и тръгна след тях. Когато стигна вратата, Лъвъл също се появи.

— Здрасти, момчета. Как е?

— Вътре — отсече Карлос.

След като всички се събраха в стаята, Шолен закачи табелката: „Моля не ме безпокойте“ на бравата от външната страна и затвори вратата.

— Следяха те, Лу — каза тихо Карлос. — През целия път от къщата те следяха.

Шолен зина от удивление:

— Сигурен ли си?

Карлос изсумтя презрително.

— Какво стана? — поинтересува се Мери.

— Погрижих се — отвърна световният терорист.

Бейли влезе в банята, свали найлоновата обвивка на една от чашите и си наля вода. Ръцете му трепереха.

— Знаеш ли кой беше? — попита Лъвъл.

Карлос поклати глава:

— Казах, че съм се погрижил, не съм спирал да разговаряме.

— Приятел на Крамър ли? — обади се Бейли.

— Ако му беше приятел, нямаше да го остави толкова дълго в ръцете ни. Какъвто и да е, беше сам.

— Може би е чакал подкрепления — предположи Лъвъл.

Карлос кимна:

— Възможно е.

— Така значи — намеси се пак Бейли. — Край. Св-в-вършено.

Карлос го погледна сурово:

— Нищо не е свършено. Казах само, че съм се погрижил за него.

Погледна Мери, за да й намекне, че Бейли създава проблеми и някой трябва го успокои.

— Нещо пропускаш — възрази Лъвъл. — Без Рашид…

— И без Рашид ще се справим — прекъсна го Карлос. — Аз ще заема мястото й.

Лъвъл и Шолен се спогледаха в недоумение.

— Как? — изненада се Шолен. — Нямаме време за нова репетиция.

— Стрелял съм с пушката на Дина, в Ливан. Мери малко нависоко, но иначе няма да имам проблеми с мерника, защото тя го е нагласила. Мога да компенсирам съвсем леката разлика в зрението.

— Стрелял ли си със снайпер? — полюбопитства Лъвъл.

— Убивал съм с пушка.

Лъвъл вдигна рамене:

. — Добре, добре. Какво ще правим сега?

— Вие с Лу отивате в твоята стая, Мери и Матю могат да останат тук. Аз ще си взема самостоятелна. Утре в десет пак се събираме тук за последно преговаряне.

Дори да се изненадаха от предложението Бейли й Хенъси да останат в една стая, Лъвъл и Шолен не го показаха. Взеха багажа си и излязоха и Карлос затвори вратата след тях. В стаята имаше две двойни легла и Бейли бе седнал на едното и държеше главата си с ръце.

— Ще ида да си взема стая — обърна се Карлос към Хенъси. — Ще се справиш ли?

Тя кимна.

— Оставям пушката тук — добави той.

Когато излизаше, забеляза Хенъси да поставя ръка на рамото на Бейли и да разрошва косата му.

Лъвъл чакаше отвън.

— Не ми харесва този Бейли — сподели той.

— Нито пък на мен. Имаме обаче нужда от него.

— Той вече се е предал. Виждал съм хора като него в бой. На думи са много смели, но когато засвирят куршуми, напълват гащите и се завират под леглото. Не мисля, че утре ще се справи.

— Той е по-корав, отколкото изглежда. В ИРА не търпят страхливци. Изнервен е просто защото много дълго чакаме. Мери ще го накара да се съвземе.

— А ако не успее?

Карлос се усмихна:

— Тогава ще се заема аз.

 

 

Коул Хауард наблюдаваше как пожарникарите навиват маркучите и събират екипировката си. Останките от дървената постройка съскаха и димяха осветени от луната. Удивително голяма част от сградата стоеше, но и тя без съмнение трябваше да бъде съборена. Стените и покривът отзад се бяха срутили. Каменният комин от едната й страна пушеше, сякаш в камината отдолу бумтеше огън.

Една от пожарните коли потегли, лицата на пътуващите вътре бяха омазани със сажди и пот. Отрядът за бързо реагиране вече си беше заминал и Хауард чакаше да чуе мнението на следователя от отдел „Палежи“, който извършваше огледа. Когато овладяха огъня, изнесоха и второто тяло — силно обгорен мъж. Трупът бе овъглен и Хауард никога нямаше да забрави миризмата. Той закри устата си с ръка и се наведе над почернялата и покрита с мехури плът. Бързо откри онова, което търсеше. Две дупки от куршуми в гърдите. Дънинг се обади в окръжната полиция на Балтимор и уреди изпращането на патолог и криминолози, преди да потегли с хората си за града. Явно се дразнеше, че не е имало кого да застрелят.

Хауард чу предупредителни викове и една голяма овъглена греда се срути недалеч от следователя. Той се обърна и махна в знак, че всичко е наред. Двама пожарникари се приближиха към него с брадви в ръце. Следователят, чернокож около петдесетте на име Джордж Уитмор, коленичи и докосна нещо на земята, след това поднесе пръст към носа си. Каза нещо на мъжете с брадвите, те кимнаха и започнаха да секат. Ударите от брадвите се смениха с пращене на разцепено дърво, след това тримата мъже се скриха от поглед. Хауард се намръщи. В един момент пожарникарите бяха пред очите му, в следващия пропаднаха като че вдън земя. Зад него друга от пожарните коли потегли.

Хауард се приближи към димящите руини; прокара ръка по брадясалото си лице. Стените около кухнята и етажите отгоре бяха напълно изгорели и на тяхно място стояха само овъглени греди и електроуреди. Когато се приближи, забеляза, че пожарникарите са отворили входа към мазето. Отдолу се появи бяла каска, последвана от якото тяло на Джордж Уитмор. Той направи физиономия на отвращение.

— Долу има още един за патолога.

Той свали каската, бръкна в джоба си и извади кутия цигари и запалка „Зипо“.

— Искате ли? — предложи на Хауард, но той поклати глава.

Агентът огледа останките от кухнята. Всичко отгоре беше изгоряло и подът бе покрит с дебел слой пепел. Въпреки разрушенията все още имаше признаци на домашен уют — вратата на миялната машина бе отворена и вътре се виждаха чинии и чаши, до хладилника имаше парцал за миене на дъски със стопена ръкохватка, но с учудващо запазена дръжка, върху печката стоеше чайник.

— Може ли да погледна? — попита Хауард.

— По-добре не — отвърна Уитмор. — Долу още е задимено и стълбището е в лошо състояние. Изчакайте момчетата да го обезопасят.

Чернокожият дръпна силно от цигарата и издиша шумно, избълва облак дим с блажено изражение.

— Добре — склони Хауард. — Ще ми разкажете ли нещо повече за трупа?

— Жена, около трийсетте може би. Трудно е да се прецени, защото лицето й е премазано.

— Застреляна? Задушена от дима?

— Не е застреляна, това е сигурно. Задушена? Не мисля, смятам, че е била мъртва преди пожара, но трябва да изчакате патологът да я разфасова, за да ви каже със сигурност. — Уитмор отново дръпна от цигарата. — Странни гадости има долу.

— В какъв смисъл?

— Ножове, лозарска ножица, всичко е покрито с кръв. Останки от вериги по пода.

— Мислите ли, че е изтезавана?

Едрият мъж вдигна рамене:

— Може би. Долу има мъжки портфейл. Не съм го пипал, защото криминолозите ще искат да го видят първи.

Някъде из къщата се срути нова греда и следователят си сложи отново каската.

— По-добре да излезете, агент Хауард. Тук не е много безопасно.

Хауард кимна и се отдалечи от овъглените останки. В далечината се чу сирена на линейка. Той се почуди защо си правят труда да я пускат.

 

 

Мери вдигна чашата на Бейли от пода и се приближи до куфара си. Отвори го и извади бутилка малцово уиски. Без да сваля поглед от младия мъж, отвинти капачката и наля двойна доза. Подаде му чашата:

— Ето, изпий това.

Бейли взе питието и го изгълта на три пъти.

— Съжалявам — измънка.

— Няма нищо. Всички сме малко нервни.

— Това не е Ирландия, Мери. Тук убийците ги екз-з-зекутират. — Той я погледна и тя забеляза, че лявото му око потрепва. — Имам лошо предчувствие.

Мери стисна силно бутилката.

— Никой няма да ни хване. Двама агенти от САС успяха да ни открият, това е всичко. Имала съм си работа със САС и преди. И ти си се изправял срещу тях и винаги си ги надвивал. И знаеш ли защо? Защото ти се бориш за нещо, в което вярваш, а те го правят за пари. Те не са убедени в правотата на британското правителство, правят го само защото получават заплата. Те са наемници, а ние — борци за свобода. Затова накрая ние ще победим.

Тя остави бутилката на тоалетното шкафче до библията и седна на леглото срещу Бейли.

— Още няколко часа и всичко ще свърши.

— Хайде да си ходим вкъщи, Мери. М-м-можем да опитаме някой друг път.

— Няма да имаме друга възможност като тази. Всичко е уредено, няма как да се провалим. Просто трябва да запазим спокойствие и да си свършим работата; след това за нас ще се разправят легенди.

Бейли затрепери като мокро куче и Мери поклати тъжно глава:

— Матю, ти си корав мъж. Осъзнай се. Всичко ще е наред.

Изправи се и го погали по бузата и той се опита да целуне ръката й. Тя му позволи, опита се да не показва отвращението си. Той облиза палеца й, после го засмука като бебе. С другата си ръка тя го погали по главата, докато се наблюдаваше в огледалото. Бейли имаше жизненоважна роля в плана й и трябваше да бъде успокоен, поне за дванайсет часа. След това нямаше никакво значение.

— Изправи се — подкани го тя.

Той се подчини, остана с наведена глава. Тя свали очилата му, остави ги на леглото зад себе си и обгърна врата му с ръце.

— Ти си един от най-добрите в ИРА, знаеш го.

Тя изчака той да я целуне пръв; не се съмняваше, че ще го направи, знаеше, че е необходимо, но въпреки това се страхуваше от този момент. Усети дъха му, с кисела миризма на риба, устните му бяха напукани и сухи. Тя затвори очи и зачака. Той впи устни в нейните и езикът му проникна между зъбите й. Тя едва не се задави, но си наложи да откликне на повика му. Той сграбчи непохватно гърдите й, по-скоро ги стисна, вместо да ги погали, и тя усети докосването на твърдия му член. Той започна да я целува по-настървено и я обгърна с ръце, стисна кожата на гърба й, сякаш загребваше пясък с шепи. Притисна лице до врата й и започна да повтаря името й отново и отново.

Спусна ръце към късите й панталонки и ги дръпна грубо надолу, след това направи същото с бельото й. Преди тя да успее да реагира, ръката му беше между краката й и той отново я целуна. Грухтеше като диво животно. Блъсна я на леглото, едва не смачка очилата си, и започна да дере гащите й с пръхтене. Хвърли ги на земята и разкопча панталоните си.

— Мери, винаги съм те желал — промълви и се хвърли върху нея.

Мери се разкрачи, затвори очи и си представи Шоп Морисън.

 

 

Джокера се събуди объркан, не знаеше къде се намира и дали още не е в опасност. Преди да отвори очи, размаха ръце пред лицето си, сякаш да пропъди невидими демони. Отначало си помисли, че пак е в мазето, но след това забеляза, че таванът е покрит с квадратни полистиролови плочки и стените са бели. Китките му бяха превързани, професионално, както изглеждаше, и цялото му тяло бе изтръпнало. От обезболяващите, даде си сметка той. Намираше се в болница. По пръстите му имаше размазано черно мастило. Някой му беше взел отпечатъци, докато е бил в безсъзнание. Той се опита да вдигне глава, но силна болка проряза гърба му. Обезболяващите бяха в ниска доза, установи той. Остана по гръб и се опита да събере мислите си. Последното, което си спомняше, беше пожарът — как се бе измъкнал от горящата сграда. И непознатият, човекът от Ем Ай 5. Човекът, когото беше убил.

Нещо помръдна край леглото му и той си даде сметка, че не е сам. Вдигна глава, този път по-бавно, и видя униформен полицай, който тъкмо ставаше от стола си.

— Вода — промълви Джокера.

Полицаят присви очи:

— На какво ти приличам, бе? На някоя шибана сестра?

Джокера се отпусна и затвори очи. Нещо притискаше бедрата му и той го опипа. Беше стегнат през кръста с верига и когато я размърда, нещо издрънча под леглото.

— Лекарите казаха да не ти слагаме белезници, заради раните по китките — обясни ченгето; Джокера отвори очи и срещна погледа му. — Но ако се опиташ да се измъкнеш от веригата, веднага те закопчавам. Ясно ли е?

— Ясно — изхриптя Джокера. — Къде съм?

— В травматологията на Мерилендския университет.

Полицаят се върна при стола си и седна. Джокера си даде сметка, че задачата му не е да го разпитва, явно големите клечки още не бяха дошли. Остана изненадан, че детективите от „Убийства“ не го дебнеха да се свести. Той обмисли възможностите — не бяха много. В къщата имаше два трупа — един със смачкан череп и един с огнестрелни рани в гърдите. При огледа щяха да намерят портфейла и документите му, а криминолозите щяха да разкрият, че той е застрелял агента от Ем Ай 5. Прикритието му, че бил барман, щеше да издържи точно половин минута пред един средно интелигентен следовател, и то преди да го накарат да обясни произхода на раните си. Той се обърна и забеляза, че рамото му е бинтовано, усещаше и две превръзки на гърдите си.

Спомни си какво бе казал агентът от Ем Ай 5, преди да умре. Полковникът го беше изпратил в Америка за примамка, за да изкара Хенъси и Бейли наяве, та да могат наемниците от Пето да ги убият. Трудни арести. Полковникът никога не си бе правил илюзията, че Джокера ще успее, и може би дори не очакваше да го види жив. Агентите от Пето бяха видели как го залавят и сигурно знаеха какво му се случва в къщата. Не бяха предприели нищо и Джокера стисна зъби при мисълта, че най-вероятно са си седели в колата и са си разказвали вицове, докато Хенъси е късала мръвки от тялото му. От предателството го заболя повече, отколкото от раните. Бяха го натопили, от самото начало, и то човекът, когото уважаваше най-много. Когото едва ли не боготвореше. А това означаваше, че не можеше вече да разчита на помощта на полковника.

Вратата се отвори и в стаята влезе една сестра. Беше красиво чернокожо момиче с къса коса и толкова наситено зелени очи, че Джокера предположи, че носи цветни лещи. Беше облечена със зелена униформа и на врата й висеше слушалка. Тя взе един медицински картон от леглото и го прегледа.

— Значи, вече сме будни, а, господин О’Брайън?

— Вода — промълви той.

Тя се приближи до малкия умивалник в единия ъгъл на стаята и напълни една чаша. Джокера се опита да повдигне глава, но още беше слаб. Сестрата му помогна.

— Сега по-добре ли е? — попита тя.

— Благодаря.

— Как се чувствате?

— Изтръпнал, И отпаднал.

— Изгубили сте известно количество кръв, но не сме ви преливали. Повечето поражения са от дима. След неколкодневна почивка ще се възстановите. — Тя се усмихна. — Раните ви изглеждат по-зле, отколкото са всъщност. Наистина.

Джокера се усмихна неубедено:

— Това са добри новини.

— Само този стар белег през корема. Лекарите се чудят как сте го получили.

След като разбра, че Джокера няма да я осветли, тя закачи картона на таблата на леглото.

Полицаят й намигна:

— Някакъв шанс да ни докарат телевизор тук? За играта на птиците?

— Разбира се, сладур.

— Птици ли? — попита Джокера.

Сестрата кимна:

— „Авлигите“, нашият бейзболен отбор. Имат вече осем поредни победи. Вашият министър-председател ще хвърля първата топка.

— Може и аз да отида.

— Не се гласете толкова, господин О’Брайън, имате нужда от почивка. Най-много да го гледате по телевизията.

— Да — съгласи се полицая. — Няма къде да мърдаш.

Сестрата излезе. Джокера раздвижи крайници, за да определи колко сериозни наистина са пораженията му. Рамото беше единственият му истински проблем, но болеше само когато го движеше. Ръцете и краката му бяха изтръпнали и още чувстваше китките си, сякаш плътта е прерязана до кокал. Раните на гърдите му се нуждаеха от известно време, за да заздравеят и беше малко отслабнал, но иначе бе напълно в състояние да се махне от болницата. Спираха го единствено веригата през кръста и високият чернокож мъж в полицейска униформа.

 

 

Мери Хенъси лежеше с гръб към Матю Бейли и наблюдаваше минутната стрелка на часовника си. Той хъркаше тихо и се беше свил така, че заемаше по-голямата част от леглото. Беше я любил припряно и нервно и както си мислеше сега тя, поглаждайки се между бедрата — болезнено. Тя не му показа каква болка й причинява. Всъщност постара се да издава всички необходими звуци, окуражаваше го, подканяше го, произнасяше името му. Това беше истинско представление, същото, което бе играла пред съпруга си в последните години на брака им, и сега тя изобщо не се срамуваше от Бейли. От последното й спане с мъж бяха минали почти пет години и тя се опита да накара Бейли да забави малко, да я възбуди, преди да проникне в нея, но той бързаше прекалено и погрешно сметна стоновете й от болка за възгласи на екстаз. Тя си припомни киселата миризма на развалени зъби в устата му и начина, по който бе вкарал езика си между зъбите й, и потрепери. Едва изчака да заспи, за да отиде в банята и да се изкъпе. Имаше бутилка освежител за уста „Листерин“ и се жабури с него повече от минута, за да прогони лошия вкус в устата си. После легна на другото легло, но Бейли се събуди и я попита защо не спи при него. Тя неохотно се върна в кревата му с надеждата да не поиска да се любят пак. Той заспа почти моментално и тя благодари на щастливата си звезда.

Мери ту задрямваше, ту се будеше, но така и не успя да се отпусне. Отчасти заради тревогата за утрешното събитие, но също и от страх, че Бейли може да се събуди и пак да иска да се любят. Стори й се, че е минала цяла вечност, преди небето да просветлее и птиците да запеят. Когато часовата стрелка достигна седем, тя стана внимателно и се облече. Събуди Бейли едва след като си беше сложила червило и грим.

Той разтърка сънено очи.

— Колко е часът? — попита.

— Малко след седем. Трябва да преместиш самолета на „Бейбридж“.

— Да, бе. Бях забравил.

Той отметна чаршафите и Мери се извърна, за да не го гледа гол. Бейли се приближи зад нея и я прегърна, и тя усети, че се е възбудил. Извъртя се и постави ръце на раменете му.

— Нямаме време.

Той се нацупи:

— А по-късно?

— Може — обеща тя.

Той кимна и започна да се облича, сложи си същите дрехи, които бе носил предния ден. Мери забеляза, че Бейли вече не заеква в нейно присъствие. Изглеждаше по-уверен и тя се надяваше саможертвата й да не е напразно.

— Коя кола да взема? — попита той.

— Тази на Шолен — отвърна тя и му хвърли ключовете. — Имаш ли шапка или нещо друго за главата?

Той прокара пръсти през къдравата си коса:

— Да си скрия косата, това ли имаш предвид? Да, добра идея. — Той разрови багажа си и извади шапка с емблемата на „Авлигите“. — Доста на място, а?

На излизане той се опита да я целуне, но тя извърна глава в последния миг и му поднесе бузата си.

— По-късно — повтори и почувства как й се повдига.

 

 

Чернокожата сестра донесе закуската на Джокера в осем часа: прозрачна пластмасова чашка с портокалов сок, пържени яйца, препечена филийка с маргарин и кофичка с плодово кисело мляко. И бяла пластмасова лъжица. Джокера не знаеше дали за да не нарани себе си, или за да не застраши здравето на някого другиго, но това го караше да се чувства като малко дете, докато се хранеше. Полицаят го наблюдаваше внимателно.

— Искаш ли? — предложи Джокера и му поднесе лъжицата с парче яйце.

Полицаят изсумтя. От дясната му страна висеше кобур с голям револвер, отляво — дълга черна палка.

След закуската в стаята влезе лекар с бяла престилка; без да се представи, измери кръвното му налягане и му взе малка проба кръв за изследване. Попита го как се чувства. Джокера вдигна рамене:

— Изтръпнал и изтощен. Ще се оправя.

— Не се съмнявам. Не сме ви правили кръвопреливане, напоследък се стараем да го избягваме, освен ако не е крайно наложително. Имате нужда само от време, за да се възстановите. — Лекарят посочи корема му. — Кой ви го направи?

Джокера се усмихна:

— Кое имате предвид, кой ме наръга или кой ме заши?

— Кой ви оперира.

— В Северна Ирландия.

Интересът на лекаря изглеждаше чисто професионален и Джокера не виждаше причина да не го осветли.

Лекарят седна на леглото, внимателно да не докосва крака на болния. Беше дребен човек с грижливо оформени мустаци, криви зъби и очила с кръгли стъкла. От горния джоб на престилката му се подаваха четири молива и всичко в него беше фино и подредено. Джокера предположи, че подхожда към всяка операция изключително педантично и че шевовете му са абсолютно еднакви.

— Аз съм правил някои операции на корема — обясни той. Кимна към корема на Джокера: — Имате ли нещо против?

— Заповядайте.

Джокера не беше от онези, които изпитват удоволствие да показват раните си, но хареса откритото държание на лекаря и предположи, че му е длъжен за лечението си.

Лекарят разкопча болничния му халат, вгледа се в белега и се намръщи.

— Оттук ли е вкаран ножът? — попита и посочи горната част на белега.

Джокера кимна.

— И е преминал надолу и после встрани?

Джокера пак кимна. Лекарят поклати удивено глава.

— Такива рани са характерни за ритуалните самоубийства. Като при японското харакири. Надолу и встрани, за максимални поражения на вътрешностите. Не е лесно да се направи. Отнема много дълго време и е невероятно болезнено.

— И за двете сте съвършено прав.

— Не сте си го направили сам, нали? Някой друг ви е наранил?

— Несъмнено.

— Не разбирам — сподели лекарят и прокара леко пръст по белега. — Не се ли съпротивлявахте? Не се ли опитахте да се измъкнете?

Джокера се усмихна:

— Бях прикован върху една маса, докторе. Нямаше къде да мърдам.

— Защо? Защо ви го направиха?

— Направи го една жена. Искаше да ме убие, и то бавно.

Лекарят се ококори:

— Цяло чудо е, че сте прескочили трапа.

— За малко да не успея. Извадих късмет, че ме прехвърлиха веднага с хеликоптер в болницата в Белфаст. Имаха опит в лекуването на тежки наранявания от експлозии. Спасиха ми живота.

— Сигурно сте имали тежки поражения на тънките и дебелите черва.

Джокера кимна:

— Загубих около шейсет сантиметра черва и с години ходех с торбичка за събиране на екскрементите. Сега обаче съм добре. Никакви проблеми.

Лекарят отново закопча халата му.

— Добра работа са свършили — заключи с възхищение. — Сигурно знаете, разбира се, че не трябва да пиете алкохол.

— Откъде разбрахте, че пия?

— Заради резултатите от първата ви кръвна проба, която изследвахме. Можеше да ви вземат книжката, ако ви бяха хванали да шофирате.

Джокера се засмя:

— По дяволите, докторе, не съм пил силен алкохол поне двайсет и четири часа!

Лекарят го изгледа сериозно:

— Не трябва да измъчвате така храносмилателната си система.

Джокера вдигна превързаните си китки:

— Докторе, пиенето не е най-големият ми проблем.

Лекарят се усмихна и се изправи, оправи гънките на престилката си.

— Предполагам, че сте прав — призна той. — Чувствате ли се достатъчно добре, за да отговорите на няколко въпроса? От ФБР.

— Тук ли са?

— Двама агенти чакат навън. Исках преди това да ви прегледам.

— И?

— Изглеждате достатъчно добре.

Джокера се усмихна:

— Пуснете ги тогава. Да видим какво искат.

Лекарят излезе и след няколко минути се появиха двама мъже. Единият беше дребен и дебел, с тъмна зализана назад коса и изтупан костюм. Другият бе по-висок, с оредяла коса и носеше голям плик и мобилен телефон. И двамата показаха толкова бързо значките си, че Джокера едва успя да ги зърне.

— ФБР — каза по-високият.

— Имате ли имена? — попита Джокера.

— Дон Клътси — представи се по-ниският.

Джокера забеляза, че от десния джоб на сакото му стърчи антена на мобилен телефон.

— Хауард. Коул Хауард — представи се онзи с плика.

— Откъде? — поинтересува се Джокера.

— Аз работя в представителството на Бюрото във Финикс. Агент Клътси е от Отдела за борба с тероризма в Ню Йорк.

Джокера кимна, фактът, че разпитът се води от ФБР, а не от местната полиция, показваше, че и за тях случаят не е просто убийство. А присъствието на Клътси сочеше, че знаеха за участието на ИРА.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса — продължи Хауард.

Обърна се към полицая и му предложи да изпие едно кафе. Ченгето се съгласи с готовност. Клътси се оттегли при вратата и извади малък бележник.

— Арестуван ли съм? — попита Джокера и посочи веригата през кръста си.

— Засега не — отвърна Хауард; вдигна ръка и раздалечи палеца и показалеца си на сантиметър един от друг. — Но само толкова ви дели от арестуване по подозрения за убийство, а когато това стане, и ние няма да можем да ви помогнем.

— О, значи в момента сте като добри самаряни.

Джокера изобщо не се плашеше от мъжете със значките. Знаеше, че в голямата си част разпитът е едно представление и че ако на хората от ФБР им беше по-удобно, сега щеше да е затворен в килия и да чака да бъде съден. Те очевидно очакваха нещо от него и той нямаше ни най-малка представа какво.

— Не съвсем — отвърна хладно Хауард.

Той издърпа стола, на който беше седял полицаят и се настани с кръстосани крака; вгледа се в Джокера с хладните си сини очи.

— Бихте ли ни разказали какво точно се случи?

Джокера още лежеше по гръб и това го поставяше в по-неизгодна позиция от двамата агенти. Налагаше се да извива глава към гърдите си, за да наблюдава Хауард, а Клътси го гледаше отвисоко отляво. Двамата мъже се бяха разположили така, че да не може да ги вижда и двамата по едно и също време. Той бавно се надигна, като се опита да не показва колко го боли.

— Бях отвлечен от двама членове на Ирландската републиканска армия — отвърна кратко той.

Хауард и Клътси като че останаха поразени от прямотата му.

— Познавате ли ги? — попита Хауард.

Потупа се с плика по крака и Джокера се досети, че вътре се съдържат снимки на Бейли и Хенъси. Агентите очевидно ги преследваха и сигурно знаеха за къщата край залива Чизапийк. Вероятно предполагаха, че Джокера е видял Бейли и Хенъси, но разкритието, че ги познава, явно ги изненада.

— Мери Хенъси и Матю Бейли — отвърна Джокера.

— Изтезаваха ли ви?

— Да.

— А младата жена в мазето, вие ли я убихте?

Джокера не отговори. Не го бяха предупредили, но без защитата на полковника нямаше да им е трудно да го затворят в килия без прозорци и да забравят къде са оставили ключа.

— Мъжът пред къщата — продължи Хауард. — Беше застрелян с два куршума в гърдите. Познавате ли го?

— Мисля, че е агент от Ем Ай 5. Британските служби за сигурност. Не му знам името.

Хауард и Клътси се спогледаха удивено.

— Кой, по дяволите, сте вие, господин О’Брайън? — възкликна Хауард. — За начало, О’Брайън истинското ви име ли е?

Джокера погледна спокойно Хауард, който очевидно бе по-старшият от двамата агенти.

— Мисля, че преди да продължим, трябва да сключим някакъв вид сделка — изрече тихо.

Погледът на Хауард стана по-суров.

— Няма място за сделки, господин О’Брайън. Това е криминално разследване, нищо повече.

Джокера се усмихна:

— О, Боже, подмокрих се от страх.

— Не е смешно, господин О’Брайън.

Джокера погледна сериозно Хауард:

— Знам, че не е смешно, агент Хауард. — Той вдигна бинтованите си ръце. — Аз висях в мазето, не го забравяйте. Тя ме изтезава, ряза ме с ножове и ножици, след това се опита да ме изгори жив.

— Тя ли? Мери Хенъси ли имате предвид?

Джокера кимна:

— Всички рани, освен куршума в рамото са нейно дело.

— Защо? Защо ви изтезава?

Джокера се усмихна:

— Предполагам, защото не исках да й кажа онова, което искаше да знае.

Хауард се направи, че не забелязва уловката:

— И какво искаше да знае?

— Какво преследвате, агент Хауард? — попита Джокера.

— В какъв смисъл?

— Тук сте очевидно не заради онова, което ми се е случило. Преследвате Хенъси и Бейли, нали?

Хауард кимна едва забележимо.

— Значи трябва да сме съюзници.

Хауард поклати глава:

— Не съм аз този, зад когото е останала купчина трупове.

Джокера се усмихна иронично:

— Жената в мазето се опита да ме убие, докато бях провесен от тавана, другият ме нападна с пистолет. Няма съд в тази страна, който да ме осъди, защото съм се защитил.

Хауард вдигна вежди:

— Ами двамата мъже, които сте убили в Ню Йорк? Били са вързани и със запушени уста, когато сте ги застреляли в главите.

— Какво? — попита объркано Джокера. — Какви ги приказвате? Когато ги оставих, бяха живи.

— Да не намеквате, че някой се е промъкнал в стаята след вас и ги е довършил?

Джокера се намръщи и потърка слепоочията си с върховете на пръстите си, сякаш се опитваше да отгатне отговора на някоя гатанка. Всичко сочеше към агентите от Ем Ай 5. Бяха го използвали, за да ги заведе при Хенъси, но не беше предполагал, че ще прибегнат и до убийство. Той вдигна поглед:

— Аз взех пистолета им. Р228. Ако са застреляни, не е било с него.

— Как може да сме сигурни обаче, че не сте имали два пистолета? — попита Хауард. — Застреляли сте ги със собственото си оръжие, после сте го хвърлили и сте задържали тяхното. Аз така бих направил. А ти, Дон?

Агентът при вратата кимна:

— Има логика. Като си помисля обаче, пистолетът, който намериха у него, не беше Р228. Беше „Смит и Уесън“ модел 411.

— Това беше нейният пистолет — поясни Джокера. — Не знам какво са направили с другия. Не съм го виждал, защото ми го отнеха. — Изведнъж му хрумна нещо. — Пистолетът на агента от Ем Ай 5. Сравнете го с куршумите в Ню Йорк. Може да получите съвпадение.

— Може — съгласи се Хауард. — Та какво искаше да научи Мери Хенъси?

— Искаше да разбере как съм я открил.

— И вие какво й казахте?

— Че съм проследил Бейли от Ню Йорк, че съм го открил в Мериленд и съм го последвал до къщата.

— Нещо друго?

Агентът беше настоятелен и Джокера се увери в правилността на началното си предположение — ФБР се интересуваше от хората от ИРА, не от него. Ако си изиграе добре козовете, можеше да се измъкне от сегашното затруднено положение. Играта с хората от ФБР обаче бе не по-малко опасна от тази с Мери Хенъси. Веригата прежулваше гърба му.

— Искаше да знае дали ми е известно какво смята да прави.

— А то известно ли ви е?

— Не.

— Повярва ли ви?

— Накрая, да.

— Защо тогава не ви уби?

— Опита се. Или по-скоро изпрати другата жена да го свърши. Знаете ли коя е тя?

Хауард поклати глава:

— Установяването на самоличността й ще е трудно след онова, което сте направили с лицето й.

Джокера остана с впечатлението, че Хауард не е съвсем искрен и че всъщност много добре знае коя е младата жена.

— Защо следяхте Хенъси и Бейли? — попита агентът.

Джокера очакваше въпроса, но едва след като беше зададен, реши как да отговори. Знаеше, че няма смисъл за очаква помощ от полковника и стария си полк; те сигурно щяха да отрекат всяко участие в операцията. Джокера разтвори халата и посочи белега на корема си:

— Тя ми остави това преди три години в Ирландия.

Клътси изсвири тихо при вида на белега. Хауард стана и се приближи да разгледа по-добре.

— Бях сержант в САС — допълни Джокера; след като Хауард не реагира, допълни: — Еквивалентът на Специалните части.

Хауард вдигна вежди:

— Знам какво е САС. Чакам да чуя подробности.

— Участвах в операция под прикритие в граничния район. Бяхме разкрити, тя уби колегата ми и започна с мен. Един военен патрул ни откри и тя избяга, но преди това разпори корема ми. Искаше да умра бавно, за да мисля за нея, докато кръвта ми изтича. Само че не прецени добре и военните ме закараха в болницата навреме.

Хауард кимна, Клътси си водеше бележки.

— Преди три години, значи? — промърмори по-високият агент. — Защо сега? Защо решихте да си отмъщавате точно сега?

— Преди няколко седмици близо до Вашингтон бе убит друг офицер от САС. Беше изтезаван. Личеше, че е дело на Хенъси.

Хауард отново потупа с плика по крака си и Джокера разбра, че скоро ще види съдържанието му.

— Казвате, че сте проследили Бейли до Мериленд. В Ню Йорк ли го открихте?

Джокера поклати глава:

— Казаха ми къде да го намеря.

— Значи са ви казали за къщата в Ню Йорк, така пи?

— Не. Научих, че Бейли ще се срещне с един човек, който притежава фирма за самолети под наем.

— Как се казва?

— Патрик Фаръл. Фирмата е „Фаръл авиейшън“.

— И какво стана? На летището ли го издебнахте?

— Да.

— И видяхте Бейли там? Проследихте го до къщата, така ли?

Джокера кимна:

— Точно така.

Хауард се намръщи и потърка брадичката си:

— И така, този агент от Ем Ай 5, къде се вписва той в картината? С вас ли работеше?

Джокера изсумтя:

— Съвсем не. За пръв път го видях, когато ме нападна в къщата с пистолета.

— Значи ви е следял, така ли? Без ваше знание?

На лицето на Хауард се четеше изненада.

— Предполагам.

Хауард отново се потърка по брадичката, създаваше впечатление, че не вярва на Джокера.

— Видяхте ли други хора в къщата?

— Двама американци. Те ме хванаха в колата. И един друг мъж, приличаше на арабин.

Хауард и Клътси се спогледаха, без да крият удивлението си. Хауард се изправи и отвори плика. Извади няколко лъскави снимки и започна да ги подава една по една на Джокера.

— Познавате ли тези хора?

Първата снимка беше на Хенъси, стара, преди да си изруси косата. Джокера му я върна:

— Това е Мери Хенъси. Знаете ли, че е изрусена сега?

Хауард кимна.

— Изглежда и малко отслабнала — добави Джокера.

Следващата снимка беше на мургавия мъж с плешивото теме и гъстите мустаци. Джокера погледна бързо от задната страна с надеждата да има някакъв надпис. Нямаше.

— Да, и този мъж беше там.

— Създаваше ли впечатление, че той командва?

Джокера вдигна рамене:

— Може да се каже.

Той прегледа и останалите снимки. Бейли и двамата американци. Имаше снимка и на младата жена, която беше убил в мазето.

— Да — каза той. — Всичките бяха в къщата.

Хауард прибра отново снимките.

— Имате ли представа къде може да са отишли? — попита.

— Аз бях онзи, на когото задаваха въпросите, не са ми споделяли плановете си.

Хауард и Клътси се спогледаха и Джокера остана с чувството, че просто не знаят какво да правят по-нататък.

— Ще ми разкажете ли най-после какво става тук? — поиска да разбере той.

Хауард погледна Клътси и прибра плика в джоба си.

— Трябва да проведа няколко разговора по телефона. Ще говорим по-късно.

Двамата агенти излязоха и след минута-две униформеният полицай отново се появи с пластмасова чашка кафе в ръка.

 

 

Матю Бейли нагласи радиостанцията на честотата на балтиморската контролна кула — 123,0 мегахерца. Обади се в диспечерския пункт, когато се издигна на седемстотин метра, и ги помоли за съвет коя писта да използва. В слушалките му прозвуча гласът на млада жена, която му съобщи, че писта 29 била свободна и че духал западен вятър със скорост около шест възела. Нямаше друг трафик и той смъкна самолета на триста метра, мина над пистата, завъртя се два пъти над летището и се приземи.

Летището беше малко по-голямо от това на „Фаръл авиейшън“ и асфалтовите му писти бяха разположени под прав ъгъл спрямо брега на залива. Бейли спря самолета при двете колонки за зареждане отстрани на боядисана в бяло дървена барака и едно момче със син гащеризон напълни резервоарите му.

— Мога ли да оставя самолета там? — попита Бейли.

— Колко ще стоите? — поинтересува се момчето, докато оставяше маркуча върху колонката.

— Трябва да излетя утре, може би тази вечер.

Бейли носеше тъмни очила и шапката с емблемата на „Авлигите“, за да скрие червената си коса.

Момчето посочи група малки самолети:

— Оставете го там.

— Много благодаря.

Бейли влезе в бараката и плати за горивото и престоя, след това закара самолета на посоченото му място. След като привърза машината, той си поръча такси по един обществен телефон. Искаше да се върне в мотела колкото се можеше по-скоро. Винаги бе знаел, че Мери Хенъси изпитва към него същото, каквото той към нея. Предната нощ беше фантастична, най-добрият секс, който бе правил. Тя имаше страхотно тяло и начинът, по който бе стенала от наслада, му беше доставил неизмеримо удоволствие. Господи, толкова неща искаше да прави с нея. Искаше да я люби по всеки възможен начин, да правят неща, за които само беше чел. Щом приключат с операцията, щеше да й предложи да избягат някъде заедно. Тя беше по-възрастна от него, но какво от това? Притежаваше всичко, което можеше да се иска от една жена, дори повече. И той щеше да й докаже колко е способен, в леглото и извън него. Щяха да бъдат чудесна двойка. Най-добрата. Той започна да се възбужда и закрачи нервно напред-назад.