Стивън Ледър
Мисията невъзможна (14)

Карлос се усмихна на момичето на рецепцията и подписа квитанцията за безкасово плащане със замах.

— Благодаря ви, господин Шарар — каза момичето и му подаде ключа. — Стаята ви е на седмия етаж. Приятно изкарване в „Холидей ин“.

— Не се съмнявам, че ще е такова — отвърна Карлос и нарами куфара и сака си.

— Имате ли нужда от помощ с багажа?

— О, не, с жена ми ще се справим без проблеми.

Той се отдалечи към асансьора, където го чакаше Мери Хенъси с вързана на опашка рижа коса и широкопола шапка.

— На седмия — каза той.

Качиха се заедно и намериха стаята в дъното на коридора. Мери погледна през прозореца към някаква пожарна и многоетажен покрит гараж, докато Карлос прибираше куфара си в гардероба.

— Готова ли си? — попита той.

Мери се обърна и кимна и двамата се върнаха при асансьора. Мери носеше спортен сак през рамо и потрепваше нервно, докато чакаха. Асансьорът беше празен и те слязоха на четвъртия етаж. По средата на коридора бе оставена количка с голяма купчина чисти чаршафи, кърпи и тоалетни принадлежности и когато минаха покрай нея, двамата терористи видяха една черна камериерка да оправя леглото в една от стаите. Мери спря пред една врата и провери номера.

— Тази е — обяви.

Почука, но отговор не последва. Карлос кимна и се върна по коридора при стаята, в която работеше камериерката. Почука тихо на отворената врата и чу чешмата в банята да спира. Момичето се появи на прага, бършейки ръце в престилката си.

— Наистина съжалявам, че ви безпокоя, но с жена ми току-що излязохме от стаята, а забравихме ключа вътре. Бихте ли ни услужили с универсалния си ключ?

— Разбира се, сладур — отвърна тя и се усмихна лъчезарно.

В устата й проблесна златен зъб. Тръгна към стаята, клатейки ключа си. Видя Мери пред вратата и се усмихна.

— Много съжалявам — извини се ирландката. — Толкова е глупаво.

— О, често се случва, скъпа. — Момичето погледна номера на вратата и се намръщи. — Сигурни ли сте, че това е стаята? Мислех, че не е…

Карлос запуши устата й. Остави куфарчето си на земята и я стисна здраво, за да не се съпротивлява. Тя беше едра жена, но Карлос бе як и притисна по-силно устата й. Мери пристъпи напред и дръпна ключа от врата й. Вкара го в ключалката, отвори и взе куфарчето на Карлос, докато той набута съпротивляващото се момиче вътре.

Карлос повали камериерката на леглото като каубой, който се бори с буйно теле, Мери затвори вратата. Момичето риташе ожесточено и терористът се опитваше да я хване за гърлото с лявата си ръка, но не му се отдаваше. Камериерката дишаше учестено, очите й бяха широко отворени от ужас, но тя още не губеше съзнание.

Мери се ухили:

— Хайде, Илич, приключвай.

Момичето мяташе глава и Карлос все не успяваше да я хване за врата.

Мери поклати разочаровано глава и бръкна в чантичката си. Извади пистолета със заглушител, взет от Джокера, и го насочи небрежно към гърдите на момичето, така че да не улучи по погрешка Карлос. Оръжието издаде леко пукане и краката на момичето замряха, върху престилката й се появи червено петно: Мери стреля още веднъж, за всеки случай, и Карлос пусна устата на мъртвата камериерка.

— Махни количката — нареди той и започна да увива трупа в покривката на леглото.

Мери излезе в коридора и докара количката. Карлос вдигна трупа на гръб и го остави във ваната, вкараха там и количката и затвориха вратата. Той се приближи до прозореца и погледна навън. Стадионът се намираше на по-малко от километър, видимостта към мястото за хвърляне и трибуните бе отлична.

— Помогни ми с шкафчето — помоли той и двамата с Мери преместиха тоалетното шкафче пред прозореца.

Мери погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам, Илич.

Не знаеше как да се сбогува с него. Той нямаше да иска да му пожелава късмет, а й се струваше прекалено банално да каже, че ще се видят по-късно на летището. Онова, което смятаха да направят, бе толкова велико, че си заслужаваше да изрече някаква знаменита фраза, но нищо не й идваше наум. Тя забеляза, че Карлос я наблюдава с развеселена физиономия, и за пръв път в негово присъствие тя се почувства неловко.

Карлос пристъпи към нея и я прегърна силно, по-скоро като борец противника си, отколкото в израз на привързаност. Целуна я по двете бузи, след това я отблъсна, постави големите си ръце на раменете й.

— Ще успеем — увери я той. — И двамата ще получим онова, което искаме. Онова, от което се нуждаем.

Тъмните му очи спряха поглед върху нейните и тя се почувства като малко момиченце в прегръдките на баща си.

— Върви — нареди тихо той. — И се пази.

Когато тя си тръгна, Карлос отвори куфарчето си и сглоби пушката на Дина. На паркинга отдолу деца с ярки оранжеви знаменца насочваха шофьорите към местата за паркиране, тротоарите бяха изпълнени с любители на бейзбола, отиващи със смях и весели разговори към стадиона.

 

 

Патрик Фаръл включи устройството за определяне на географските координати, докато Матю Бейли насочваше дирижабъла на север, над залива Чизапийк. От сто и петдесет метра над земята ясно се виждаха вълните отдолу. Бейли загледа една яхта, пореща морската повърхност, на палубата стоеше възрастен мъж с бял пуловер и кутия бира в ръка.

Фаръл бе разговарял с диспечерите и беше получил разрешение да навлезе във въздушното пространство на главното международно летище.

— Продължавай по направление три-пет-пет — нареди той на Бейли, — така ще минем над града. Ще се наложи да се вдигнеш на триста метра, за да сме сигурни, че няма да се натъкнем на някое препятствие.

Бейли кимна, въведе корекциите в курса и започна да издига летателния апарат. Долу, на няколко километра вляво, се виждаха овъглените развалини на къщата, в която бяха живели — почернели греди и опадала мазилка, тревата наоколо беше разровена от колелата на пожарните коли. Отдясно се извисяваха двата пилона на моста „Бейбридж“, свързващ двата бряга на залива.

Бейли хвърли бърз поглед назад. Операторите подготвяха апаратурата си. Помощникът беше сглобил един статив, върху който щяха да закрепят камерата.

— Движим се точно по план — отбеляза Фаръл. — Според измервателното устройство, вятърът е под пет възела.

— Идеално — не скри задоволството си Бейли.

Отпред се показаха небостъргачите на центъра, огрети от лъчите на клонящото на запад слънце.

 

 

Коул Хауард завари Боб Сейнджър на втория етаж на главната трибуна; проверяваше охраната на всички ложи, за които големите корпорации плащаха луди пари, за да могат членовете на ръководството и клиентите им да могат да наблюдават мача оттам. Тъй като президентът и обкръжението му от знаменитости щяха да заемат една от главните ложи, от компаниите бяха изискани списъци за гостите и всеки посетител трябваше да покаже пропуска си на агентите от Тайните служби, които проверяваха името му в листата. Управителният директор на една водеща нефтена компания и жена, твърде млада, за да му бъде съпруга, бяха върнати за неизряден пропуск и служителят от отдела за връзки с обществеността на фирмата убеждаваше Сейнджър да прояви разбиране. Агентът оставаше непоклатим. Обясняваше търпеливо, че мерките за сигурност не могат да се променят при никакви обстоятелства и че ако служителят не престане да настоява, щял да бъде отстранен и да прекара следващите двайсет и четири часа зад решетките.

Хауард изпрати с развеселен поглед служителя, който напусна демонстративно, със заплахата, че ще се оплаче на началниците на Сейнджър.

— Ама че задник — възкликна Сейнджър, след като се приближи до Хауард, Джокера и Клътси. — Не съм сигурен дали си дава сметка, че началникът ми е самият президент. Какво си мисли? Че ще поставя личните му интереси пред сигурността на президента?

Той носеше обичайните за охраната черни очила и Хауард си даде сметка, че за пръв път го вижда без пенснето му. С черните очила Сейнджър изглеждаше малко по-строг от обикновено; докато не се усмихна.

— Как са бронираните жилетки? — поинтересува се той.

— Идеални са — отвърна Хауард. — Кога пристига президентът?

Сейнджър погледна часовника си:

— След десет минути. Хеликоптерът му ще кацне на игрището, ей там.

Той посочи определеното място и Хауард забеляза малка слушалка в дясното му ухо.

— Хората ми ще заведат него и първата дама направо на трибуната. Ще се срещне с министър-председателя в ложата. След изпълнението на двата химна министър-председателят ще слезе, за да хвърли първата топка, после ще бъде придружен отново до ложата. Личната му охрана ще се грижи за него, но и от нашите хора ще се навъртат наоколо.

Хауард се намръщи и бръкна в джоба си за листовете, които му беше дала Кели. Прегледа програмата за посещението на мача. Не се споменаваше, че министър-председателят трябва да хвърли първата топка. Това беше сериозен пропуск.

Сейнджър се обърна и погледна тримата мъже:

— Носите си радиостанциите, нали?

Тримата кимнаха.

— Добре, използваме кодови названия, за да няма объркване. Ще чуете президентът да се споменава под името „Прокълнатият свирач“.

— Прокълнатият свирач? — не повярва на ушите си Джокера. — Шегувате се.

Сейнджър се усмихна:

— Такова му е кодовото название. Започнахме да го използваме на изборите и предполагам, че никой не е измислил по-подходящо, за да го сменим.

— Президентът знае, нали? — осведоми се Хауард.

— Разбира се. Има чувство за хумор. Знаете ли как викахме на Джордж и Барбара Буш? Кумчо Вълчо и Госпожа Спокойствие. Малко претенциозно, а?

— Може да се каже — съгласи се Хауард.

— Добре, министър-председателя сме го кръстили Господин Парламент. Във Фабриката за мечти май си падат по буквата „п“. — Сейнджър се усмихна мрачно на това жаргонно название. — Така викаме на разузнавателния ни отдел — обясни. — Началникът му е Дейв Стедман и ще пристигне с хеликоптера на президента. След като кацнат, той поема командването, ще слушате главно неговия глас. Вие къде възнамерявате да застанете?

— Когато хеликоптерът се приземи, ще чакаме на игрището — отговори Хауард. — След това ще ви последваме към ложите. Предполагам, че ще е най-уязвим по пътя между хеликоптера и трибуната, а?

— Всъщност не. Хеликоптерът ще го закрива от околните небостъргачи. По-уязвим ще е в ложата. — Сейнджър махна към постройките около стадиона. — Имаме хора на всички етажи, определени от Анди Ким като вероятни позиции за снайперистите. Ед Мълхоланд уреди стотина новобранци от Академията да бъдат изпратени за подкрепления. Разположили сме шейсет около стадиона, между другото ще наблюдават и сградите.

Над главите им се чу бръмчене и те погледнаха нагоре към хеликоптера на Националната гвардия в Мериленд, кръжащ над стадиона.

— Разполагаме с два хеликоптера на Националната гвардия и един на полицията — обясни Сейнджър. — С тях има хора от балтиморския отряд за бързо реагиране, също върху покривите на някои от високите сгради. — Той махна към трибуните. — Разставили сме повече от стотина цивилни агенти допълнително между зрителите.

Той посочи една дълга тухлена постройка вдясно от стадиона, много от прозорците й гледаха към игрището:

— И там имаме снайперисти.

Джокера погледна сградата. Беше толкова близо, че можеше да различи лицата на хората, гледащи от прозорците. Ако помещенията бяха офиси, сигурно много служители бяха останали да работят извънредно в нощта на мача. От постройката се откриваше идеална гледка към игрището, почти толкова добра, колкото от някои места на трибуните.

— Пак искам да наблегна колко е важно да държите личните карти, които ви дадох, винаги на видно място — продължи Сейнджър. — Ако искате, закачете си и значките на ФБР. И не извършвайте никакви движения, които могат да бъдат взети за враждебни към президента. Всички са малко нервни днес.

Тримата мъже кимнаха.

— Добре — каза Сейнджър, — оставям ви тогава. Трябва да проверя още няколко неща преди кацането на президентския хеликоптер. — Той се обърна да си тръгне, но изведнъж се сети нещо и спря. — О, да. Тази сутрин арестувахме Патрик Фаръл. Отрича да познава Матю Бейли, но ще го притиснем. Ако знае нещо, непременно ще проговори.

Той се усмихна и тръгна.

— Защо са всички тези черни очила? — поинтересува се Джокера. — Защо всички агенти на Тайните служби ги носят?

— Така си придават тайнствен вид — отвърна Клътси. — Изглеждат някак си свръхчовешки. Нещо като твоето яке.

Той се ухили и избърса чело с кърпичката си. Времето беше изключително горещо и влажно.

Хауард се усмихна:

— Не е само заради външния вид.

В слушалките се чу гласът на Сейнджър, който подканяше хората си да му докладват.

— През черните очила могат да наблюдават тълпата и никой да не разбере кого точно гледат — продължи агентът от Финикс. — Без очилата могат да погледнат в очите само няколко човека; с тях всички наоколо имат чувството, че ги наблюдават. А ако някой психопат си мисли, че го следят, вероятността да предприеме нещо неразумно е по-малка. Поне така си мисля.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади черни очила. Сложи си ги и се усмихна:

— И ако не можем да ги заловим, поне да ги сплашим.

Джокера огледа стадиона. Вдигна бинокъла и заоглежда хотела „Мариът“, „Холидей ин“ и високите сгради зад тях. Върху един покрив забеляза двама мъже със сини гащеризони и бели надписи „ОБР“. Единият държеше пушка с оптичен мерник, козирката на шапката му бе нахлупена пред очите.

— Четири секунди, а? — изрече замислено Джокера.

Хауард погледна през своя бинокъл.

— Това се отнася за куршума, изстрелян от две хиляди метра разстояние — обясни. — От тези сгради ще дойде за по-малко от секунда.

— Откъде трябва да дойде далечният изстрел? — поинтересува се Джокера.

Хауард посочи към града:

— От тази посока, от около сто и трийсет метра над земята. Предполагам, че стрелецът трябва да се намира на двайсет и петия етаж на някой небостъргач, а както виждаш, наоколо няма толкова висока сграда.

Джокера кимна и заоглежда тълпата със силния бинокъл.

— Наистина ли мислиш, че Хенъси ще дойде тук? — попита.

Хауард вдигна рамене:

— Може би.

 

 

Матю Бейли погледна висотомера и установи, че все още летят на триста метра над земята. Точно пред тях имаше няколко тухлени постройки с надупчени от отдушниците на климатичните инсталации плоски покриви. Бейли остана изненадан от лекотата, с която се управляваше големият летателен апарат, след като послуша съвета на Фаръл да се отнася с него повече като с лодка, отколкото като със самолет. Постоянното трептене беше досадно и той се надяваше Лъвъл да не го сметне за прекалено силно, за да се премери точно.

— Вече минахме над високите сгради — чу се гласът на Фаръл в слушалките. — Можеш да започнеш спускане.

Бейли кимна и бутна щурвала леко напред. Носът на цепелина се наведе напред като главата на гмуркащ се кит. Фаръл следеше внимателно устройството за определяне на географските координати и сравняваше данните с тези от другите измервателни прибори, за да определи точно позицията за стрелба на Лъвъл. Обърна се и кимна на снайпериста.

— Почти стигнахме — изкрещя, за да надвика бръмченето на двата мотора. — Моментът е подходящ.

Лъвъл се усмихна и бръкна в сака си. Извади малък пистолет и застреля оператора във врата. Помощникът вдигна глава и зина уплашено, Лъвъл го простреля в челото. По прозореца отзад се размазаха кръв и мозъчно вещество, помощник-операторът се стовари върху камерите, които тъкмо подготвяше. Операторът се беше хванал за врата, между пръстите му се процеждаше кръв и той отваряше и затваряше беззвучно уста. Лъвъл изстреля втори куршум в главата му и той се строполи настрани, от удара на едрото му тяло в пода гондолата потрепери. Лъвъл отново спусна предпазителя и върна пистолета в сака. Беше използвал патрони с намален заряд, придаващи на куршума по-ниска скорост. Така оръжието оставаше достатъчно смъртоносно от близко разстояние, но нямаше опасност куршумите да излязат през плътта на жертвите и да счупят някой прозорец или да проникнат през стените на кабината.

.Лъвъл свали колана си и извлече двата трупа в задния край на гондолата, за да не му пречат, след това коленичи и разопакова пушката си.

Бейли разкопча колана си и стана, като внимаваше слушалките му да не се откачат от радиостанцията. Извади една зелена брезентова торба изпод седалката на Фаръл. Вътре имаше лазерен прицел, използван главно от ловци, който можеше да се закрепи за всякаква метална повърхност, включително за оптичния мерник на пушка. Бейли го занесе при дупката на пода на гондолата, където операторите бяха инсталирали камерата си. Той избута апаратурата им настрани и фиксира лазерното устройство върху статива с помощта на четири винта.

 

 

Мери Хенъси подаде билета си на възрастния мъж на входа, взе квитанцията, която й подаде той, и мина през въртящата се врата, като внимаваше да не закачи чантата си на металните пречки. Разпоредителят бе вдигнал оранжевата си шапка назад и челото му лъщеше от пот. Стадионът гъмжеше от запалянковци, повечето с разноцветни фланелки и шорти, навсякъде се виждаха черно-оранжевите емблеми на „Авлигите“. Тълпата бръмчеше и Мери дочу добронамерен спор за достойнствата на играчите и отборите и по отношение на това, дали министър-председателят щеше да успее да хвърли достатъчно надалече топката.

Тя мина покрай павилионите за храна, където мъже по фланелки с къс ръкав продаваха огромни пакети с царевични пръчици и хотдог, във въздуха се носеше силна миризма на пържени картофки и чесън. Тоалетните се намираха вдясно. Кели Армстронг стоеше до вратата; носеше светлосиньо сако и бяла пола. Тя не издаде, че познава Мери, но я последва вътре. Повечето кабинки в тоалетната бяха празни и Мери избра най-далечната от входа. Постави чантата си върху капака на тоалетната чиния и се съблече, закачи дрехите си на куката от външната страна на вратата. От чантата си извади оранжево-черна униформа на разпоредителна и оранжева шапка с блестяща черна козирка. Навлече си черните къси панталонки и закопча оранжевите тиранти, след това си сложи ризата и сакото и нагласи шапката на главата си. Закачи радиостанцията на кръста си, след това извади малко огледало и се погледна в него. Откъсна малко тоалетна хартия и изтри червилото си. Извади чифт очила от чантата си и ги сложи. С тях и без грим изглеждаше доста по-стара. Тя кимна на отражението си, сгъна дрехите, с които беше дошла, и ги прибра в чантата.

Почука на вратата два пъти и Кели я увери, че всичко е чисто. Мери излезе от кабината и хвърли чантичката си в кошчето под умивалника. Погледна се за последно в мръсното огледало и мина покрай Кели, за да се слее с тълпата.

— Късмет — прошепна й на излизане младата американка.

 

 

Лу Шолен отвори прозореца на офиса и огледа стадиона. На улицата четири етажа под него колите се движеха почти допрели броните си; чиновниците се прибираха по домовете си в предградията. Зад главното шосе се намираше пристанищният търговски център, а зад него — самото пристанище. Шолен сложи слушалката в ухото си и включи радиостанцията. Премести я от задната страна на колана си, вдигна пушката „Хорсткамп“ и коленичи до бюрото. Беше поставил голям телефонен указател отгоре и подпря дулото на оръжието върху него, доближи око до оптичния мерник. Насочи го към мястото за хвърляне, след това го премести леко наляво, така че кръстчето да е насочено към гърдите на един мъж със сив костюм и черни очила.

Изпробва движението на спусъка, след това остави пушката. Погледна големия си херметичен часовник и се заклати на пети. Възбудата беше почти като преди полов акт и той си пое дълбоко въздух. Високо над стадиона забеляза голям зелен хеликоптер. С него идваше президентът. Той вдигна пушката и погледна през оптичния мерник към летателния апарат, след това се прицели към резервоарите. Един изстрел и хеликоптерът щеше да се стовари на земята в пламъци, взимайки живота на най-важния мъж в Америка. Шолен се усмихна. Струваше си, но не за това щяха да му платят пет милиона долара. Той остави отново пушката и продължи да наблюдава приземяващия се вертолет.

 

 

— Невероятно, нали? — попита Хауард, докато наблюдаваше как вратата на президентския хеликоптер се отваря и от нея се спускат сгъваеми стълби.

— Чудно как може такова голямо нещо да полети — съгласи се Клътси.

Двамата агенти и Джокера бяха слезли от главната трибуна на мястото за улавяне на топката, за да наблюдават слизането на президента отблизо. Джокера стоеше с гръб към хеликоптера и оглеждаше тълпата за познати лица.

Докато Хауард наблюдаваше летателния апарат, двама агенти от Тайните служби слязоха по стълбите и бяха посрещнати с гръмки ръкопляскания от зрителите. Агентите заобиколиха тичешком хеликоптера. Слушалките на Хауард изпращяха и той позна гласа на Сейнджър, който питаше за обстановката в галерията от игрището до президентската ложа. Хеликоптерът се беше приземил близо до входа на тунела и закриваше президента от околните постройки.

Друг глас обяви, че Прокълнатият свирач приближавал вратата на Хеликоптер едно. Президентът се показа от вратата на летателния апарат и махна на тълпата. Хауард чу някой да казва, че някакъв човек бъркал под сакото си и около входа на тунела започна лека суматоха; трима агенти с черни костюми заобиколиха подозрителното лице. Оказа се, че човекът искал да си извади фотоапарата. Дори да забеляза суматохата, президентът не го показа. Той слезе по стълбите, като се придържаше внимателно с лявата ръка за парапета и махаше с дясната. Веднага щом стъпи на земята, той бе заобиколен от половин дузина едри мъжаги от охраната и седмината тръгнаха към входа на тунела като някакво странно четиринайсеткрако същество. Първата дама се появи едва след като съпругът й стигна невредим до галерията, зад нея се появиха още неколцина агенти. Тя последва примера на мъжа си и помаха на тълпата, преди да слезе и обградена от втора група агенти, да се придвижи към тунела.

Тълпата закрещя и витлата на президентския хеликоптер заработиха отново. Огромната машина се издигна, завъртя се бавно във въздуха и отлетя. Премина над пилоните на мощните прожектори, които бяха включени, макар че още бе светло.

— Хайде — каза Хауард и поведе Клътси и Джокера към началото на тунела.

На Джокера му се наложи да подтичва, за да догони високия агент.

— Сейнджър каза, че ще ни пуснат в ложата, но иска да стоим на разстояние — обясни Хауард.

— Ложата е остъклена, така че снайперистът надали ще се опита да го застреля през стъклото, нали? — осведоми се Джокера. — Куршумът ще се отклони.

Двама агенти от Тайните служби препречиха пътя на тримата мъже; държаха ръцете си под саката, но когато видяха документите им, се отместиха с безизразни лица, за да им направят път.

— Да, така щеше да бъде, ако снайперистът беше само един — отвърна Хауард. — Тук обаче си имаме работа с трима. Може първият куршум да счупи стъклото, а вторият и третият да са смъртоносните.

Те достигнаха ложата точно когато президентът се ръкуваше с министър-председателя на Великобритания. Двамата мъже разговаряха и се усмихваха, макар че на Хауард му беше ясно, че президентът се отегчава и го прави само за протокола. Първата дама се приближи и заговори разпалено на английския гост. Сейнджър стоеше на дискретно, разстояние зад високопоставените личности и бавно въртеше глава.

— Министър-председателят ви интересува ли се от спорт? — попита шепнешком Хауард.

— Главно от крикет — отвърна Джокера. — И ходи чат-пат на футболни мачове.

— Не виждам жена му.

— Тя не се меси в държавните дела. Не е като първата ви дама.

Хауард се усмихна добродушно:

— Да, разбирам какво имаш предвид. Струва ми се, че сме си избрали екип от двама души, вместо един президент.

Агентите от Тайните служби постоянно се движеха около президента и гостите му, макар че в ложата нямаше външни лица. Наоколо се виждаха само членове на охраната. Телохранителите на министър-председателя изглеждаха по-дребни и по-слаби от американските си колеги, а и не бяха толкова добре облечени. Агентите от Тайните служби носеха скъпи, безупречни костюми, ослепителнобели ризи и вратовръзки с идеални възли, достойни за някой банков управителен съвет. Англичаните също имаха костюми, но очевидно шити по един еталон, и обувките им бяха износени и недобре лъснати. Имаха все пак едно общо нещо с американските си колеги — хладни, пронизващи погледи. Докато агентите от Тайните служби криеха очите си зад черни очила обаче, британците ги показваха открито и Хауард срещна погледа на неколцина от тях, докато стоеше край вратата с Клътси и Джокера.

— Тия от САС ли са? — поинтересува се Клътси.

Джокера разгледа телохранителите на министър-председателя и се усмихна:

— Няма начин. Това са ченгета, не войници.

В слушалката си Хауард чу някакъв мъж, най-вероятно Дейв Стедман, да пита хората си за положението около стадиона. Президентът посочи мястото за хвърляне на топката и каза нещо, министър-председателят се усмихна накриво. Първата дама постави окуражително ръка на рамото му и каза нещо. Тримата се разсмяха.

— Не изглежда особено доволен — прошепна Хауард.

Джокера вдигна рамене:

— Има си достатъчно главоболия у дома. Как ще си тръгнат? С хеликоптер ли?

Хауард поклати глава:

— С конвой.

— Не е ли опасно?

— Трябва да отидат до националния аквариум, който се намира на около километър. Според Сейнджър, първо през главния вход ще тръгне лъжлив конвой. Истинската автомобилна колона ще излезе от един от задните входове. Използват бронирани ролс-ройси от английското посолство във Вашингтон.

Сейнджър изглеждаше доволен от мерките за сигурност.

Джокера кимна. Погледна през прозореца на ложата. Около игрището се събираха агенти от Тайните служби.

— Мисля да сляза и да огледам — обяви той. — Имате ли нещо против?

— Не — отвърна Хауард. — Само помни предупреждението на Сейнджър: никакви резки движения, става ли?

Джокера излезе.

— Това не е ли твоята приятелка? — попита Клътси и потупа Хауард по рамото.

Хауард позна Кели Армстронг и сърцето му се сви.

— Какво, по дяволите, търси тук? — измърмори той.

Кели се приближи и поздрави двамата агенти.

— Не предполагах, че ще те заваря тук — сподели тя пред Хауард.

— И аз теб — отвърна той.

— Исках да поговоря с англичаните за мерките им за сигурност. Ти защо си тук? Мислех, че Ким изключи стадиона от възможните места за атентата.

— Така е, но искаме да държим Крамър около президента, в случай че разпознае някого.

— Крамър ли? — намръщи се Кели.

— Британецът, когото намерихме до къщата.

— Имаш предвид О’Брайън.

— Истинското му име е Крамър. Бивш агент от САС.

Кели го изгледа объркано.

— Защо не ми каза? — попита.

— И ние съвсем наскоро го научихме.

— Също така трябваше да ме предупредиш за идването си тук.

— Не виждам защо. Ти си имаш своя работа за вършене, аз си имам моя.

— Да, но ако наистина смяташ, че ударът ще бъде тук, трябваше да ми кажеш.

Хауард си пое дълбоко въздух:

— Както вече казах, исках да видя дали Крамър няма да разпознае някого. През следващите няколко дни, докато търсим снайперистите, той ще продължава да се навърта около президента.

— Искам да спреш да ме държиш в неведение. Имам чувството, че нарочно ме правиш на глупачка.

— Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Знаеш много добре какво — изсъска тя. — От самото начало не одобряваш участието ми в това разследване.

Някои от околните се обърнаха, за да видят за какво се води спорът. Клътси наблюдаваше двамата и се чешеше по брадичката.

— Не е вярно, Кели — възрази Хауард. — Освен това не му е тук мястото да спорим по този въпрос.

— А къде му е мястото? В някой бар? Доколкото разбирам, мозъкът ти работи по-добре, когато го захраниш с уиски.

— Нямаш право да говориш така.

— Нима? Станеш ли веднъж пияница, оставаш такъв за цял живот, така знам аз. И на всички е известно, че ако не беше тъст ти, сега нямаше да работиш в Бюрото.

За момент му се стори, че Кели ще му зашлеви шамар, но тя бързо се обърна и излезе.

Хауард почувства, че сърцето му бие ускорено и с мъка сдържа гнева си.

— Чудя се защо побесня толкова — изказа мислите си Клътси.

— Тя е просто една злобна кучка.

— Не мисля. Струва ми се, че има още нещо.

 

 

През отворения прозорец на хотелската стая Карлос видя как президентският хеликоптер се издига и отлита като огромно насекомо. Терористът сключи пръсти и изпука кокалчетата си. В далечината прозвучаха първите акорди на националния химн. Карлос провери дали микрофонът е закачен за яката му и дали слушалката си е на мястото, след това постави телевизора върху тоалетното шкафче. Взе една възглавница и я сложи върху апарата, след това издърпа един стол и седна. Телевизорът бе идеална опора за пушката, а възглавницата щеше да осигури допълнителна стабилност и да помогне за намаляването на отката. Той постави оръжието до телевизора.

Върху масата бяха наредени три блестящи месингови патрона. Той взе единия и го завъртя между пръстите си.

— Дина, този е за теб — прошепна.

Целуна патрона и го пъхна в пушката. Един куршум, за да счупи стъклото, и един, за да простреля президента в гърдите. Ако има време, можеше да изстреля и трети. Това щеше да бъде най-голямото постижение в живота му — убийството на президента на Съединените щати. Можеше ИРА да поеме вината, но заслугата щеше да е само негова. Сърцето му заби по-силно и той си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Трябваше да прогони всяка тревога от съзнанието си, да се съсредоточи върху мишената, не върху човека. В далечината силен, гърлен глас запя националния химн.

 

 

Патрик Фаръл огледа измервателните уреди и насочи носа на дирижабъла леко наляво. Провери висотомера. Намираха се на сто и трийсет метра над земята и Фаръл се опитваше да насочи летателния апарат в точната позиция. Използваше навигационните уреди, но окончателното насочване щеше да бъде направено от Бейли с лазерния прицел. По време на тренировките по-рано същата година бяха набелязали едно кръстовище, отстоящо точно на два километра от игрището. Когато дирижабълът застане точно над това място, това щеше да е идеалната позиция за стрелба за Лъвъл. Фаръл управляваше умело летателния апарат, въвеждаше леки корекции на положението му с помощта на ръчките и кормилото. Той погледна показателя за скоростта и посоката на вятъра. Застане ли веднъж неподвижно във въздуха, щеше да определи и тези стойности и да ги съобщи на снайперистите, за да въведат съответните корекции в мерниците си.

— Почти сме готови — обяви Фаръл. — Ще наглася радиостанцията на общата честота.

Бейли погледна над рамото му и кимна; Фаръл се зае с настройката на честотата. Лъвъл беше коленичил до отворения прозорец и се взираше през оптичния мерник на пушката си. Стоеше неподвижно като каменна статуя и Бейли едва забелязваше движението на гърдите му. Отзад около двата трупа бавно се събираше локва кръв. Отдолу, на улицата, малкото червено петно от лазерния мерник танцуваше по покрива на някакъв черен кадилак. Пресечката се намираше вляво от колата и Бейли бавно започна да насочва Фаръл към определената позиция за стрелба.

 

 

Марти Едберг стисна юмруци и се втренчи в телевизионния монитор. Картината от таблото за резултатите трептеше, сякаш операторът страдаше от болестта на Паркинсон.

— Уенди — изсъска през зъби той, — кажи, ако обичаш, на Лони да се стегне. Предай му, че ако не спре да трепери, ще сляза и лично ще му изтръгна гръкляна.

Помощничката на Едберг заговори тихо по микрофона и картината се стабилизира.

— Благодаря.

На главния монитор един едър кънтри певец с каубойска шапка влагаше целия си патос в изпълнението на „Знаме, осеяно със звезди“. Картината беше толкова ясна, че Едберг успяваше да различи сълзите в очите му.

— Уенди, дай ми близък план на знамето, след това наложи певеца на този фон.

Помощничката му заговори бързо на един от операторите и на монитор номер три се появи стабилна картина на развяващ се американски флаг. Младата жена премести една ръчка и бледият образ на знамето се появи като призрачен фон зад певеца на главния монитор.

— Добре — похвали я Едберг.

Лампичката на телефона пред Уенди светна и тя вдигна. След като послуша няколко секунди, тя връчи слушалката на шефа си:

— Онзи от Тайните служби. Иска да знае защо още няма картина от дирижабъла.

Едберг погледна десети монитор. Екранът беше все още черен.

— Кажи му, че и аз искам да знам същото. Кажи му, че не можем да се свържем с дирижабъла, и предполагаме, че имат технически проблеми.

Уенди предаде думите му, след това закри слушалката с ръка:

— Иска да говори лично с теб, Марти.

Едберг я изгледа свирепо:

— Обясни на Дик Трейси, че в момента сглобяваме картината, че ни гледат милиони зрители и че ще му се обадя, когато се освободя. Точно в момента съм зает.

Многострадалната му помощничка кимна. Едберг погледна стената от монитори. Кадърът от таблото пак трептеше. Едберг се хвана за главата.

 

 

Коул Хауард и Дон Клътси се преместиха към дъното на ложата, докато президентът и първата дама разговаряха непринудено с министър-председателя. Щом започна националният химн, всички застанаха мирно и се обърнаха към игрището. Добре знаеха, че в този момент всички камери и фотоапарати са насочени към тях. Всички придобиха тържествен вид, с изключение на телохранителите, които продължаваха да изпълняват задълженията си. Боб Сейнджър стоеше на няколко крачки зад президента. В слушалките си Хауард чуваше доклади от агентите по цялата територия на стадиона.

Забеляза как Джокера излиза от тунела и застива на място, сякаш едва сега е забелязал, че всички наоколо са застанали напълно неподвижно под звуците на химна. Хауард се усмихна при вида на смешното му карирано яке. Погледна Клътси, който също се хилеше. Дебеличкият агент вдигна рамене и Хауард поклати заканително глава. Забеляза кутия „Будвайзер“ в ръката на Джокера и възнегодува вътрешно.

Хауард насочи поглед към компанията на президента. Хората от охраната на министър-председателя изглеждаха доста по-спокойно от американските си колеги. Той се почуди кога за последно са си имали работа с опит за атентат. Спомни си за минохвъргачното нападение на ИРА върху Даунинг Стрийт 10 и взривяването на хотела по време на конгреса на Консервативната партия. Атентатите с огнестрелно оръжие обаче бяха рядко явление във Великобритания. Може би се дължеше на забраната за притежаване на огнестрелно оръжие и на по-голямото уважение на обикновените граждани към водещите си държавници. По телевизията беше виждал британски политици и членовете на кралското семейство да се движат спокойно сред тълпата без особено сериозна охрана. На спортни събития те също сядаха по-близо до обикновената публика, отколкото американския президент, на по-малко разстояние дори от това, на което се престрашаваха да се приближат холивудските звезди до обожателите си.

Хауард погледна мястото за хвърляне на топката и се намръщи. Извади мобифона си и прошепна на Клътси, че излиза за малко в коридора. Дебеличкият агент стоеше мирно с ръка на гърдите и слушаше химна.

Хауард кимна на двамата агенти от Тайните служби при вратата и се отдалечи към другия край на коридора, за да не го подслушват. Набра номера на Анди Ким в Белия дом и Бони се обади на третото позвъняване. Звучеше изненадана, очевидно приятно. Той поиска да говори със съпруга й и тя му го даде.

— Анди, направи ми една услуга. Би ли погледнал схемата на балтиморския стадион и да ми кажеш какво трябва да е разположението на снайперистите, ако мишената е на мястото за хвърляне?

— Ама нали президентът ще е в ложата?

— Знам, знам, но току-що научих, че министър-председателят на Великобритания ще хвърля първата топка. Ще провериш ли?

— Разбира се, Коул. Кели Армстронг ми изпрати копие от програмата на министър-председателя, но там не се споменаваше нищо за хвърляне на топки, иначе вече да съм го проверил. Ще ми отнеме няколко минути. Искаш ли да ти се обадя, когато стана готов?

— Не, ще изчакам така.

Националният химн свърши и в слушалките на Хауард се чуха командите до охраната, която се готвеше да придружи министър-председателя и първата дама до игрището, където председателят на клуба на „Авлигите“ го чакаше с бейзболна топка в ръка.

— И, Анди, побързай, ако обичаш — добави Хауард.

 

 

Патрик Фаръл погледна контролното табло, направи лека корекция в мощността на двигателите и насочи носа на дирижабъла срещу вятъра. Това доведе до леко преместване встрани и той погледна надолу в опит да се задържи над кръстовището по кратките инструкции на Бейли.

— Добре, така е добре — чу се гласът на ирландеца в слушалките му. — Още метър и половина.

На земята под дирижабъла малкото червено петно се придвижваше бавно към ъгъла на уличката. Бейли вдигна глава и забеляза, че Лъвъл още държи пушката си на рамо. Бейли чакаше от снайпериста знак, че всичко е наред, но Лъвъл не му обръщаше внимание.

Бейли отново погледна през лазерния мерник. Червеното петно бавно се движеше през тротоара.

— Стой — нареди той.

Фаръл намали тягата. Показателите на устройството за определяне на географските координати не се бяха променяли в последно време, доказателство за пилотските умения на Фаръл, точността на апарата обаче бе едва около петнайсет метра. Останалото зависеше от Бейли.

— Това е, идеално — повтори ирландецът.

Фаръл обърса чело с ръка. В далечината се виждаше как агентите от Тайните служби се събират около мястото за хвърляне.

 

 

Джокера отпи голяма глътка от бирата си. Беше твърде топла, за да е вкусна, но той имаше нужда не от освежителното й действие, а от алкохола. Един агент от Тайните служби го изгледа и сякаш искаше да му каже нещо, но Джокера посочи служебната карта, висяща на врата му. Той допи бирата и хвърли кутията зад себе си. Кънтри певецът завърши националния химн и тълпата избухна в овации. Нечий глас в слушалката на Джокера съобщаваше, че Господин Парламент слизал към игрището. Агентите около изхода на тунела застанаха нащрек.

Джокера вдигна бинокъла си и започна да оглежда тълпата. Желанието му да хване Мери Хенъси бе толкова силно, че той едва успяваше да запази спокойствие. Той насочи бинокъла по-високо и присви очи заради болката в раненото рамо. Беше му горещо, а носенето на бронираната жилетка бе истинско мъчение. Дори мислеше да я маха, защото тя защитаваше само ограничена част от тялото му. Съмняваше се ползата от нея да оправдава неудобството.

 

 

Коул Хауард стоеше с долепен до лявото ухо мобифон. Постоянните разговори на агентите от Тайните служби, които чуваше с дясното, го дразнеха, но той знаеше, че така трябва. Чу Сейнджър да предупреждава, че Господин Парламент излиза от ложата, и се долепи до стената в коридора, за да се дръпне от пътя на министър-председателя към ескалатора.

От ложата излязоха двама телохранители, огледаха коридора и се насочиха към Хауард. Други двама ги последваха, след тях излязоха министър-председателят и първата дама. Британецът вървеше бавно, на половин крачка от съпругата на президента и се мръщеше разтревожено, сякаш се страхуваше от предстоящото хвърляне. На Хауард му се прииска да му каже, че хвърлянето на първата топка е рядка чест, за която повечето бейзболни запалянковци даваха мило и драго. Министър-председателят го погледна и Хауард се усмихна окуражително, но англичанинът не му обърна внимание, лицето му остана безизразно. Хауард се почувства глупаво и разкриви лице, сякаш не се усмихва, а прави упражнения за мимическите си мускули.

— Коул? — прозвуча гласът на Анди Ким от телефона.

— Да, Анди?

— Така, това е грубо изчисление, но предполагам, че постройките, които трябва да се огледат, са хотел „Мариът“, „Холидей ин“ и околните административни сгради. Ако се целят към мястото за хвърляне, трябва да се разположат с два етажа по-ниско, отколкото, ако мишената им е на ложата. Ако сградата е на около миля, търсете с четири етажа по-ниско. Това върши ли ти работа?

— Да, благодаря, Анди. И още нещо, ако свалиш целта на игрището, получаваш ли съвпадение за далечния снайперист?

— За съжаление, не, Коул. Наоколо няма нищо, на което да заеме позиция.

— Добре, благодаря. Трябва да вървя, ще ти се обадя по-късно.

Хауард изключи мобифона си и се качи в ложата. Сейнджър стоеше при вратата и кимна на Хауард.

— Наред ли е всичко? — попита. — Виждам, че си пуснал британеца да се разхожда сам. Знаеше ли, че е алкохолик?

— Поставил си хора във всички сгради около стадиона, нали? — попита Хауард, без да обръща внимание на въпроса за Крамър.

— Да, претърсиха навсякъде и сега са на етажите, които препоръча Ким. — Сейнджър се намръщи. — Проблем ли има?

— Не е проблем, по-скоро предчувствие. Какво ще стане, ако мишената е министър-председателят, а не президентът?

— Изпратихме програмата на Ким. Двамата през цялото време се движат заедно, така че не би трябвало… — Сейнджър изведнъж се досети. — Освен когато е на игрището.

Хауард кимна:

— Ким не е знаел, че министър-председателят ще е там, мислил е, че през цялото време ще са заедно с президента. В резултат на това се получава два етажа разлика за сградите в радиус от половин километър и четири за отстоящите на един…

Сейнджър го прекъсна с ръка и вдигна радиостанцията си. Започна да вика агентите си и заговори бързо и тревожно.

Джокера свали бинокъла и избърса чело с ръкава на якето си. От лицето му се лееше пот и тялото му бе мокро. Ужасно му се пиеше втора бира.

— Господин Парламент е в тунела — прозвуча в слушалката му и той машинално погледна към изхода на галерията, където британските телохранители очакваха министър-председателя.

Внезапен полъх на вятъра повдигна края на сакото на един и Джокера забеляза кобур с „Хеклер и Кох МР5К“. Той огледа пистолета. Беше моделът с по-къса цев, какъвто и той самият бе използвал по време на службата си в САС. Вятърът спря и сакото отново закри оръжието. Той избърса пак чело и вдигна бинокъла, заоглежда отново трибуните. Виждаше родители с деца, млади двойки, старци и юноши, почти всичките с емблемата на „Авлигите“ по фланелките и шапките си. Повечето ядяха и пиеха и покрай редовете постоянно тичаха продавачи на бира, сандвичи и безалкохолни.

Всички зрители седяха и бяха много по-организирани отколкото на което и да било спортно събитие във Великобритания. Той си спомни футболните мачове в Глазгоу, „Селтикс“ срещу „Рейнджърс“, където насилието на игрището неминуемо водеше до изстъпления по трибуните. Сблъсъците се определяха предимно от това, че католиците поддържаха „Селтикс“, а протестантите — „Рейнджърс“, така че скандиранията от двете страни на стадиона бяха свързани повече с религията, отколкото с играта. В сравнение с това на бейзболния мач в Балтимор беше като на оперен концерт.

През видното поле на Джокера премина някаква разпоредителка, изчезна бързо, но нещо в нея накара космите на врата му да настръхнат. Той върна бинокъла и я затърси отново. И я намери. Беше червенокоса и носеше очила и униформа, но беше Мери Хенъси, не можеше да я сбърка. Стоеше облегната на един парапет и гледаше игрището със замечтана усмивка. Джокера вдигна радиостанцията си и натисна копчето.

 

 

Мери стоеше на втория етаж на трибуните и наблюдаваше игрището. Обърна се, за да се увери, че наоколо няма други разпоредители. Засега, докато не се приближаваше твърде много, никой не беше забелязал, че не е служител на стадиона. Според плана, получен от Кели Армстронг, наоколо нямаше цивилни агенти. Забеляза Кели между горните редове, но се направи, че не я вижда. Не знаеше какво си мисли, че ще постигне младата жена с присъствието си, но предполагаше, че просто иска да наблюдава и да помогне, ако се наложи.

Мери се обърна и забеляза министър-председателя да излиза на мястото за хвърляне; държеше бейзболна топка така, сякаш не знаеше какво да прави с нея. Телохранителите му стояха отстрани и оглеждаха лицата на зрителите за някакъв признак на заплаха, зад тях се виждаха агентите от Тайните служби. Първата дама бе застанала встрани от възвишението за хвърляне, на пет-шест метра от високопоставения британски гост. Мери се усмихна. Искаше й се по някакъв начин да нашепне на министър-председателя какво го очаква, за да види страха в очите му. Представяше си как му изкрещява точно преди куршумите да го улучат, как му казва, че ще умре и го проклина секунда преди на гърдите му да се появят червени петна.

Тя наведе глава и приближи брадичка до микрофона. Радиостанцията беше защипана на колана й и се виждаше ясно. Много от истинските разпоредители носеха радиостанции и това й придаваше още по-автентичен вид.

— Проверка Първи — произнесе тя и притисна слушалката още по-силно до ухото си, за да не слуша околния шум.

— Първи — проверен — чу се гласът на Лъвъл.

— Проверка Втори.

— Втори — проверен — обади се Шолен.

— Проверка Трети.

— Трети — проверен — каза Карлос.

— Проверка Вятър.

След кратка пауза в слушалката прозвуча гласът на Фаръл:

— Едно-девет-седем на три.

Сърцето на Мери подскочи. Вятърът можеше да се пренебрегне.

— Едно-девет-седем на три — повтори Лъвъл.

— Едно-девет-седем на три — потвърди Шолен.

— Едно-девет-седем на три — обади се Карлос.

— Давай, Първи — нареди Мери.

Сега всичко зависеше от Лъвъл. Мери се облегна на перилата и загледа как министър-председателят се кани да хвърли топката. Забеляза някакъв мъж с карирано яке и дънки да гледа в нейна посока с бинокъл. Не приличаше на останалите телохранители от американска и британска страна и Мери присви очи в опит да го фокусира.

 

 

Рич Лъвъл спря кръстчето на оптическия мерник в средата на гърдите на британския министър-председател. Издиша бавно и съсредоточи цялото си съзнание в изстрела. За Лъвъл министър-председателят вече не беше човек. Той бе една обикновена мишена.

Министър-председателят отстъпи една крачка встрани и Лъвъл премести пушката. Четири секунди бяха много време и снайперистът трябваше да се увери, че целта няма да помръдне, докато куршумът лети към нея. Фактът, че имаше още две възможности, още двама снайперисти, нямаше да повлияе на преценката му. Той искаше неговият куршум да е смъртоносният. Лъвъл вдиша леко, само колкото да осигури нуждите на организма си от кислород. Не биваше да има никакво ненужно движение. Отдавна се беше абстрахирал от треперенето и шума на двата двигателя. Въпреки че Бейли стоеше приклекнал само на няколко крачки от него, за Лъвъл той вече не съществуваше. Жегата и влажността не му правеха впечатление. Важни бяха само целта и четирите секунди, които я деляха от дулото на пушката.

 

 

— Виждаш ли я? — попита съгледвачът; държеше бинокъла си насочен към гърдите на Мери Хенъси от другия край на стадиона.

— Да — отвърна снайперистът.

Стоеше на колене, опрял пушката си „Зауер“ модел 200 на парапета върху покрива на административната сграда до стадиона. Оръжието беше скъпо и снайперистът го бе закупил от един пенсиониран сержант от балтиморския отряд за бързо реагиране. Стреляше с .308-калиброви куршуми „Уинчестър“ и с тях лесно постигаше точност от половин ъглова минута. Жената се намираше на около триста метра.

Съгледвачът заговори по радиостанцията си:

— Целта е прихваната.

— Чакай команда — нареди командирът на отряда.

Пушката имаше пълнител за три патрона, но снайперистът знаеше, че един е достатъчен. Използваше меки куршуми, разкъсващи всички вътрешности на жертвата. Той насочи кръстчето на мерника към деколтето на жената.

 

 

Мъжът с карираното яке продължаваше да я наблюдава с бинокъла си и Мери Хенъси усети, че нещо не е наред. Обърна се и погледна нагоре покрай редовете. Точно зад Кели стояха двама мъже с тъмни костюми и черни очила. Препи пет минути ги нямаше. Тя погледна наляво и забеляза още двама агенти да се движат към нея между редовете.

Сърцето й заби лудо. Тя се обърна и погледна игрището. Министър-председателят се готвеше да хвърля, играчът, ловящ топката, беше приклекнал и протегнал ръката си с голямата ръкавица.

Мери Хенъси погледна назад. Двамата мъже слизаха към нея, държаха ръце под саката си.

— Снайперист Едно, стреляй веднага — нареди тя по радиостанцията. — Стреляй, нещастнико, мамка ти!

Не последва отговор и тя си даде сметка, че микрофонът сигурно се е откачил. Сигурно кабелът му се беше измъкнал, докато се е обръщала. Тя посегна към кръста си, за да го нагласи.

 

 

Кели забеляза, че Мери Хенъси бърника нещо около кръста си. Нещо я беше разтревожило и тя веднага забеляза какво. Двама мъже с костюми и черни очила се движеха успоредно на нея между редовете. Агенти от Тайните служби.

Кели се намръщи, не знаеше какво да прави.

— Ето я — чу се глас зад гърба й и тя се обърна.

Зад нея имаше още двама агенти, един млад и един по-възрастен, толкова еднакви, че човек би ги помислил за баща и син.

— Извинете, госпожице — обади се по-възрастният и понечи да мине покрай нея.

Кели извади служебната си карта и му я показа.

— Оставете на нас, госпожице, ние ще се оправим — каза по-младият.

Постави ръка на рамото на Кели и се опита да я отмести. Тя се възпротиви.

— Какво става? — попита, за да спечели поне още секунда за Мери.

 

 

— Бърка за нещо, вероятно оръжие — обяви съгледвачът по радиостанцията.

Разпоредителната опипваше кръста си. В горната част на сектора двама агенти говореха с някаква руса жена. Единият държеше пистолет.

— Стреляйте — нареди командирът на отряда. — Стига да не улучите някой невинен зрител.

Близо до жената нямаше никой. Вляво и вдясно се виждаха зрители, но не достатъчно близо, за да пострадат.

— Заповед за стрелба, потвърдена — обади се съгледвачът и отдалечи радиостанцията от устата си. — Застреляй тази кучка.

— С удоволствие — отвърна снайперистът и натисна спусъка.

 

 

Тод Отърман стоеше в коридора, докато двама кандидат-агенти от Академията на ФБР прокарваха една микрокамера с оптично влакно под вратата на офиса. Много от фирмите, наели помещения в сградата, бяха предоставили ключове на Тайните служби за времето на посещението на Президента, но с някои не бяха успели да се свържат.

Единият новобранец от ФБР стоеше на колене и прокарваше влакното под процепа, колегата му гледаше малък черно-бял монитор. Тези камери се използваха често за следене в Бюрото и бяха идеални за проверяване на заключените офисни помещения. Отърман и новобранците от Академията бяха чакали на седмия етаж в помещенията, наети от една фирма, чийто собственик се беше съгласил да ги пусне за времето на мача. Тъкмо започваха да си пият кафето, когато им се обадиха да проверят повторно някои от долните етажи. Отърман и двамата новобранци бяха поели петия етаж, друг агент се беше заел с шестия.

Агентът, който наблюдаваше монитора, изведнъж застина. Постави ръка на рамото на другаря си и го разтърси. Отърман се приближи и погледна монитора. Картината беше размазана, но нямаше как да сбърка силуета на човек, коленичил върху бюрото и допрял око до оптическия мерник на пушка. Личеше, че се кани да стреля, нямаше време да викат подкрепления. Отърман извади пистолета си и даде знак на двамата новобранци да се отдръпнат.

 

 

Джокера видя как двамата агенти слизат към Мери Хенъси, видя как тя опипва предмета, висящ на колана й. Чу как един от агентите докладва, че тя се кани да извади нещо, след това — нареждането за стрелба. Отдясно се чу гърмеж и Хенъси залитна назад и се хвана за гърдите. На ризата й се появи червено петно, което му напомни за арената за игра на пейнтбол в Лондон. Идеално попадение. Само че тук беше различно — той знаеше, че Хенъси няма да се изправи и да започне да се тюхка, че са я издебнали.

Тя се олюля и седна тежко на стълбите. Очите й бяха широко отворени, с изражение на изненада, ръката на гърдите й се сгърчи. Една руса жена със синьо сако изтича покрай агентите и коленичи до Хенъси.

Джокера заоглежда околните сгради в опит да види снайпериста. Изстрелът беше добър, чист. Докато оглеждаше небето, нещо премина през видното му поле, нещо голямо и бяло с реклами на някаква японска фирма за електроника отстрани. Беше толкова неочаквано, че той си помисли, че е насочил бинокъла към рекламното пано на покрива на някоя сграда. В следващия момент обаче видя пухкави бели облаци и си даде сметка, че гледа доста по-високо. Той свали бинокъла и засенчи очи със свободната си ръка; стисна зъби от болката в рамото. На повече от километър от стадиона във въздуха висеше дирижабъл. Джокера се намръщи, спомни си какво му беше казал Коул Хауард за далечния изстрел, за снайпериста, планиращ да застреля президента от две хиляди метра, и как така и не бяха успели да установят позицията му.

Той остави бинокъла да увисне на връвчицата си и отново заговори по радиостанцията. В слушалката му звучаха докладите на агентите след застрелването на Мери Хенъси.

— Хауард, там ли си? — прекъсна ги той.

— Ти ли си, Крамър?

— Да. Видя ли дирижабъла?

— Дирижабъл ли?

— Дирижабъл. Цепелин. Над града.

 

 

Тод Отърман се замисли дали да изрита вратата, но се отказа. Нямаше как да разбере колко е здрава, а и със сигурност беше заключена. Той имаше две предимства — изненадата и пистолета. Снайперистът трябваше да извърти пушката си на почти сто и осемдесет градуса, за да стреля към вратата. Отърман дишаше тежко и забеляза, че двамата новобранци треперят. Той им даде знак, че ще стреля в ключалката, а те трябва да изритат вратата, след което да се отдръпнат.

Те кимнаха. Отърман стреля, дървесината около бравата се пръсна на трески и двамата младежи моментално изритаха вратата близо до ключалката. Вратата падна навътре и Отърман нахълта в помещението с насочен напред пистолет.

— Тайни служби! — изкрещя. — Пусни оръжието!

Снайперистът понечи да се извърне, без да пуска пушката. Агентът по никакъв начин не можеше да рискува повече. Застреля го два пъти в гърба.

 

 

Карлос насочи оптичния мерник в гърдите на президента. Затаи дъх. Лесно щеше да дръпне спусъка, без да чака Лъвъл. Имаше добра видимост и президентът стоеше напълно неподвижно, втренчен в министър-председателя отдолу. Карлос беше най-близкият до целта снайперист и на куршума му щеше да е достатъчна една секунда, за да порази жертвата. Разликата във времето на поразяване на целта на игрището и на тази в ложата щеше да е незначителна. Толкова лесно щеше да е, ако стреля веднага. Очакването бе нетърпимо. Той се усмихна и прогони егоистичните мисли от съзнанието си. Трябваше да се придържа към плана. Към своя план.

Карлос беше готов. Въведе корекцията за вятъра според данните, продиктувани от Фаръл, и тези, дължащи се на разликата в зрението му с това на Дина Рашид, която беше калибрирала мерника.

Чу нещо да тропа в коридора, но не му обърна внимание. Беше се съсредоточил напълно върху целта. Нищо друго нямаше значение.

Гласът на Лъвъл в слушалката едва не го стресна:

— Целта е прихваната. Започвам броене. Пет… четири…

 

 

Джокера погледна към мястото за хвърляне, отстоящо на около трийсет метра от него. В слушалката му отново зазвуча бърборенето на агентите от Тайните служби. Министър-председателят вдигна ръка за хвърляне сред добронамерените подвиквания на зрителите. Никой не беше забелязал дирижабъла. Джокера усети, че го побиват тръпки. Вдигна бинокъла и го насочи към гондолата под балона. Ръцете му трепереха и той едва ги задържа неподвижно.

Фокусира вратата на гондолата. На нея беше изрисувана емблема със сокол и самолетна перка. Емблемата на „Фаръл авиейшън“.

— Боже Господи — промълви Джокера.

Премести бинокъла надясно и нагоре и забеляза брадат мъж, който се целеше с пушка през един отворен прозорец. Джокера затрепери. Искаше да извика, за да предупреди министър-председателя, но се съмняваше гласът му да се чуе сред общия шум. Умът му заработи трескаво, за да измисли какво да предприеме, но в същия момент дулото на пушката проблесна и той моментално взе решение. Хвърли бинокъла и се затича. Имаше само четири секунди. Започна да ги отброява наум. Хиляда и едно…