Алекс Кош
Медиум на повикване (5)

Глава 5

Десетки ученици се бяха наредили пред входа на училището, застинали напълно неподвижно. На всички очите бяха затворени, а в косите им имаше доста активно и ритмично мърдане, сякаш скритите там гномове си правеха дискотека.

— Нормално ли е гномите така да „нашепват“? — ококорих се аз. — Хората стоят буквално като манекени.

— О-о… лоша работа — коментира Джеймс моите наблюдения. — Това означава, че царицата-майка е добре нахранена и чрез гномите може да наложи пълен временен контрол над хората.

Всичко това ми напомняше за нещо. Един вид женска версия на Ездача на трупове, използваща вместо призраци малки гномчета в дрехи от човешка кожа… пфу, чак в този момент със закъснение ми хрумна, че онази шапчица на главата на малката твар също е правена от кожата на някой нещастник.

Изтръсках малката гадинка от дланта си на пода и старателно избърсах ръката си в дрехите.

— Каква гадост.

Дони застана до мен и погледна през прозореца.

— А защо не атакуват?

— Чакат нещо — предположих логично. — Или по-скоро някого.

— Ще отида да видя какво е положението навън — веднага каза Ип Ман и мина през вратата в коридора.

— Така, какво става тук? — раздаде се зад гърба ми гласът на майстор Лий. Обърнах се и видях мъжът да се изправя на крака. Дори и да изглеждаше малко объркан, но силата, излъчвана от фигурата му, буквално прикова краката ми към пода и накара колената ми да затреперят.

Вдигнах успокояващо ръце.

— Спокойно, ние не ви нападнахме, просто ви избавихме от външни влияния. В косата ви имаше гномче…

— Какво?! — шокира се майстор Лий. — Що за глупости?

— Гномче — повторих търпеливо, напълно разбирайки колко глупаво звучат думите ми, и посочих малкото смачкано телце. — Ето го, на пода. Тези гадинки въздействат на мозъка на хората, като постепенно ги поробват…

Брендън Лий отиде до малкото телце, клекна и внимателно го разгледа.

— Какво странно нещо. И е било в косата ми? Как не съм го забелязал?!

— Ей, малкия, включи на високоговорител — помоли ме Джеймс. — Майстор Лий, аз съм Джеймс Харнет, разговаряхме веднъж на един от приемите на губернатора.

— Да, здравейте — отвърна майсторът.

— Накратко, гномите са стадни същества, контролирани от царица-майка. Сами по себе си малките твари имат ограничено развитие, но благодарение на връзката с майката се превръщат в нещо като колективен разум.

Мъжът все още недоверчиво поклати глава.

— Сериозно? Нещо като пчели?

— Да, нещо като пчели, само че гноми — потвърди медиумът и аз ясно си представих как недоволно гримасничи в момента. — Те могат да въздействат на мислите на хората, като постепенно ги превръщат в параноици, обсебени от желанието да защитят мястото, където живее царицата-майка. Преди десетина години подобни кошери бяха намерени на всеки остров и бяха нужни много усилия, за да бъдат унищожени. До днес смятах, че СБР са идентифицирали всички гноми.

— В себе си не забелязах никакви параноични мисли — каза майсторът след кратък размисъл. — И в школата всичко беше спокойно до вашето идване.

За щастие в гласа му нямаше обвинение или заплаха, а само констатиране на фактите.

— Вие усетихте заплаха, идваща от нас — не се съгласих аз. — И имах чувството, че се каните да ни нападнете. Това явно не е било ваше собствено желание.

Майстор Лий се намръщи.

— Май имаше нещо такова, сега си спомням. Да, мисля, че се замислях да ви убия — той се намръщи и потърка слепоочия. — Това не е много типично за мен, ако реша да убия някого, правя го веднага. А тук имаше някакво смътно и необосновано подозрение.

— Мисля, че ако наистина сте искали да убиете моя ученик, щяхте да го направите на мига — съгласи се Джеймс. — Очевидно сте се съпротивлявали на влиянието на това същество, и то доста успешно.

Майстор Ип Ман се появи в стаята.

— Затова пък останалите не са толкова успешни в устояването на влиянието на гномите — заяви той. — Неприятно ми е да го кажа, но няколко ученика току-що бяха убити от цяла тълпа хора с тези същества в косите. Изглежда гномите прочистват училището от всички, които не са успели да подчинят.

— Трябва да ги успокоим — веднага се насочи към вратата на кабинета майстор Лий. — Не мога да позволя на тези същества да убиват учениците ми! Ако тези гноми бъдат извадени от косата на човек, той ще се оправи ли?

— Да, освен може би временна загуба на съзнание, а след това лека дезориентация и пропуски в паметта. Но убиването на гномите ще привлече вниманието на царицата и тя може да избяга! Чакайте! — извика Джеймс по телефона, но майсторът вече беше напуснал помещението.

— Късно — казах аз на медиума. — Вече излезе.

Зад вратата веднага се чуха приглушени удари.

— Може би не е толкова лошо — реши Джеймс, изразявайки и моите мисли. — Остави Брендън да се оправя с учениците си, а ти се увери, че царицата-майка не може да излезе от мазето. Блокирай изхода или най-добре постави някакъв капан там. Тя със сигурност ще опита да се скрие.

— Как да го блокирам?!

— Със защитни гофу, добави „укрепване“ към условията за същества, и комбинирай няколко листа наведнъж. Може да се получи.

— Може?!

— Е, СБР вече идват, но ще е обидно, ако майката избяга. Поне се опитай да я задържиш.

— Как изобщо изглежда тя? — попитах аз, докато трескаво издърпах листове хартия и започнах да рисувам руни върху тях. — От какво да се пазя?

Джеймс отново замълча за известно време. Започвах да осъзнавам, че колкото по-дълга е паузата, толкова по-лоши са новините, които ще съобщи.

— Повярвай ми, още щом я видиш, ще разбереш — каза той накрая. — Те винаги изглеждат различно, но определено ще е нещо гадно и малко приличащо на човек.

Подобно описание със сигурност не ми добави оптимизъм.

— Хайде, забързай се малко — подкани ме Джеймс. — Ако вече не е прекалено късно.

— Ами да — изсумтях аз. — Това гадно нещо ще напусне школата и с лекота ще потъне в тълпата така, че СБР няма да го намерят.

— Не се шегувай — недоволно каза медиумът. — Гномските царици-майки са ограничени в развитието си, но това, което могат да правят много добре, е да се крият. Както и да е, затварям. Обади ми се, когато всичко свърши. Или не се обаждай, ако те убият.

— Много смешно — казах аз на вече изключения телефон.

— Спокойно, можем да се справим — уверено заяви Дони, докато претегляше в ръка тежък дървен крак на маса, който беше отчупил отнякъде. — Няма да ни е за първи път.

— Да бе, последния път, когато се „справихме“, ти се озова в болницата — напомних му раздразнено. — А втория път пострада Лора. Статистиката не е на наша страна.

След като приключих с рисуването на руните, аз взех готовите гофу и боята. Ако имаше възможност, щях да пробвам да добавя големи руни по стените, а ако не, то поне ще поставя листата отстрани на входа.

Дони внимателно отвори вратата и погледна навън.

— Еха — изненадано възкликна той. — Виж само.

Целият коридор беше осеян с тела на хора. Изглежда майстор Лий е действал ефективно, но внимателно, защото всички бяха живи и дори нямаха синини. Затова пък малките твари от косите им се оказаха размазани по пода.

— Истински гномски геноцид — подсмихна се младежът.

Призракът на Ип Ман отново се появи до нас.

— Лий излезе навън, за да успокои всички подчинени ученици. Мисля, че може да го направи, но ще отнеме време.

— Тогава ние ще се заемем с майката — казах с тежка въздишка. — Покажете ни входа към мазето. Мястото, където вие не можете да отидете.

— Последвайте ме — кимна призракът.

Минахме по коридора около десетина метра, когато една от вратите се отвори и от нея се появиха ученици от школата. Всички бяха със затворени очи, въоръжени с тренировъчни дървени мечове и настроени повече от агресивно.

— Аз ще се оправя с тях — уверено каза Дони и пристъпи напред. — А ти се заеми с твоите руни.

Дони, разбира се, беше достатъчно бърз, за да се справи с няколко противници, но от залата постоянно излизаха хора и това ставаше наистина опасно. Още повече, че учениците изглеждаха доста добре обучени и целият въпрос се свеждаше до това дали гномите са способни да използват пълноценно уменията на хората под техен контрол. И скоро се разбра, че са способни, и то как само. Дони ускори, втурна се по коридора със скоростта на вятъра и нанесе два удара по главите на най-високите и мускулести ученици. И веднага стана ясно колко е неприятно, че всички тези хора бяха въоръжени с дървени мечове. И двата изключително бързи, едва забележими за окото ми удара бяха блокирани с не по-малко уверени движения. Завърза се ожесточен бой, в който Дони доста успешно отбиваше ударите на седем ученици, но и самият той не успяваше да нанесе сериозни щети. Може би точно такива ситуации се наричат „патови“.

Искаше ми се да помогна на младежа, но едва ли щях да съм полезен. За съжаление поради ограниченото време не бях нарисувал гофу „сън на ума“, а в ръкопашен бой все още си бях пълна нула. Сигурен съм, че ако попадна в обсега на подчинените ученици, веднага ще получа удар по главата и ще се превърна в допълнително бреме за Дони.

— Добре, момче. Ако ми позволиш, ще помогна да се справим с тях — неочаквано предложи Ип Ман, за чието присъствие, честно казано, бях забравил.

— Как по-точно?!

— Ще трябва да ми се довериш — някак уклончиво отвърна призракът. — Чувствам, че имаш силна душа. Ако споделиш силата си с мен, ще мога да повлияя на тялото ти, като ти подсказвам необходимите движения.

— Искате да превземете тялото ми?!

— Не съм сигурен, че това изобщо е възможно — отвърна майсторът. — Няма да лъжа, че не съм се опитвал да правя нещо подобно, но аз мога само незначително да въздействам на материалните неща, при условие че имам достатъчно душевна енергия. Собствената ми енергия е достатъчна само за съвсем леки движения, докато с твоя помощ можем да постигнем много повече.

От една страна, аз отлично разбирах за какво става дума, тъй като вече имах опит с прехвърляне на душевна енергия към друг призрак. Но там благодарение на договора имаше създадена връзка и всичко беше съвсем просто. Освен това донякъде се доверявах на Мей Ли, а този китаец днес го видях за първи път в живота си. Известното име далеч не е гаранция за порядъчност, но като че ли нямах друг избор.

— Да опитаме — съгласих се неохотно, виждайки, че Дони не може да се справи с всички ученици. Той се раздаваше максимално и едва успяваше да ги държи далеч от мен.

Само че по някаква причина Ип Ман не уточни, че ще управлява действията ми отвътре. Призракът влезе в тялото ми, предизвиквайки настръхване на кожата ми и леко потреперване като от студ.

— Имам нужда от силата на твоята душа — раздаде се гласът на майстора някъде на нивото на лицето ми.

Съсредоточих се върху вътрешните си усещания и като не намерих връзка, през която да споделя енергията, просто я пуснах в себе си.

— Точно така — похвали ме майсторът. — А сега се съсредоточи. Леко ще направлявам тялото ти, просто следвай движенията ми.

Беше много странно усещане. Призракът всъщност не превзе тялото ми и не можеше да го контролира напълно, но аз ясно усещах накъде дърпа ръцете и краката ми. Сякаш леките докосвания подсказваха движения и аз трябваше само да следвам зададените траектории. Никога не бях практикувал уин чун, така че дори приблизително не разбирах какво се иска от мен, но послушно движех тялото си по зададените траектории.

Първо направихме няколко пробни движения с ръце по доста странни вектори. Краката ми се огънаха от само себе си и аз заех някаква не много удобна стойка. За щастие всички удари бяха доста къси и праволинейни, така че можех да ги правя на скорост.

— А сега давай напред — изкомандва Ип Ман.

Приближихме към биещите се хора и аз веднага получих удар с дървен меч по рамото. И въпреки че Ип Ман в този момент ми беше подсказал къде точно да преместя тялото си, моят собствен и очевидно грешен рефлекс сработи по-рано.

— Затвори очи, аз ще гледам вместо теб — помоли призракът с успокояващ тон.

„Добре, ще рискувам“ — помислих си аз и затворих очи, осъзнавайки, че в тази ситуация интуитивната ми реакция само ще пречи. Освен това по този начин ще мога по-добре да се съсредоточа върху подсказките на призрака. И наистина така беше много по-лесно, само болката от ударите по ръцете, краката и раменете се оказа неприятна изненада. Изглежда призракът не взе под внимание факта, че моите ударни повърхности изобщо не са подготвени за истинска битка, при това с използване на дървени оръжия.

Късо прибиране на ръката пред себе си, гмуркане надолу, удар с лакът със завъртане, удар с крак под коляното. Сгъване в кръста и усещам как нещо докосва косата ми и веднага се изправям с удари с лакти в най-неочаквани посоки.

Периодично пръстите ми хващаха нещо дребно и стискаха, не беше трудно да се досетя какво точно.

— Жестоко! — раздаде се някъде отдясно гласът на Дони. — Кога се научи да се биеш така?!

Бях толкова съсредоточен върху подсказките на призрака, че не забелязах в кой точно момент свърши всичко. Отворих очи и примигнах, при което видях учениците да лежат на пода в най-неочаквани пози.

— Не знаех, че можеш така, при това със затворени очи! — изненадано възкликна Дони. — А аз се опитвах да те защитя.

Той не видя призрака и не разбра, че Ип Ман ме управляваше. Макар че можеше да се досети, защото никога не бях имал подобни умения.

— Аха, и аз не знаех — скърцайки със зъби, отвърнах аз.

Може майсторът и да владееше бойното изкуство до съвършенство, но моето тяло явно не беше приспособено за такива натоварвания. Изглежда многострадалните ми ръце и крака бяха покрити със солидни синини и хематоми, а и от пренапрежение имах разкъсани мускулни влакна по цялото тяло — от врата до върховете на пръстите на краката. Болката беше толкова силна, че дори ми избиха сълзи в очите.

— Физическата ви форма е много далеч от идеалната — съобщи ми призракът доста очевидния факт. — Мислили ли сте да се заемете със спорт?

— Веднага щом имам свободно време — уверих го аз. — И, между другото, тъкмо се канех да говоря с вас по тази тема…

— Ром, там май трябваше да се поставят някакви руни, за да не избяга майката — със свит глас ме прекъсна Дони. — Но като че ли е твърде късно…

Обърнах се рязко и видях жена да излиза от едно от сервизните помещения. Тя изглеждаше като модел от корицата на списание за възрастни, имаше си всичко — и сочна фигура, и перфектна прическа, и добре поддържано лице. Освен това пълното отсъствие на дрехи също говореше за формат 18+, въпреки че под кръста тялото й беше покрито със странна груба кожа, приличаща на змийска. А и модерната прическа, ако се вгледаш внимателно, се оказа нещо като дребни костици.

— Нея ли Джеймс Харнет нарече гадно същество, малко приличащо на човек? — с пресъхнало гърло попита Дони. — Според мен тя е даже много секси.

Да, голите гърди на това същество наистина изглеждаха съвсем човешки, което не можеше да се каже за това, което беше под кръста.

— За много специфичен любител — измърморих аз. — Погледни там долу. Мисля, че се досещам откъде идват гномите.

— Ужас. И тя не крие нищо.

— Аха.

— И какво да правим с нея? — озадачено попита Дони.

Аз самият си задавах същия въпрос, но във всеки случай първото нещо, което трябваше да направя, беше да използвам защитни гофу. За съжаление не успях да подготвя капан, за да уловя съществото, а не знаех как да левитирам свитъците във въздуха, както правеше Джеймс. Така че вече не беше възможно да обградя царицата-майка от всички страни, макар че…

Активирах първите две гофу и ги хвърлих, надявайки се да прелетят зад гърба на съществото, но те така и не стигнаха до нужното място. Останалите листи подредих в редица на пода пред нас, препречвайки пътя на майката. Тук беше трудно да пропусна.

— Заради вас-с ли с-се вдигна такъв шум тук? — тихо изсъска жената.

— Тя говори? — шокирано прошепна Дони.

Жената спокойно тръгна по коридора към нас, плавно полюшвайки стегнатите си бедра, и тогава стана видно, че вместо крака има някакви подобия на дебели пипала. И като че ли бяха три.

Приближавайки към пръснатите по пода гофу, царицата-майка протегна ръка, завършваща със съвсем обикновени човешки пръсти.

— Любопитно.

Въздухът заискри и ръката й беше отблъсната настрани, като леко опари върховете на пръстите й.

— Нали разбирате, че мога прос-сто да изляза през-з втория изход? — безизразно попита жената. — Защо с-са тези ус-сложнения?

Да, сега и аз се чувствах като идиот. Но просто нямах достатъчно време да създам капан, освен това Джеймс каза, че майката не е кой знае колко умна, а тук пред нас имахме доста зрелищна и очевидно не глупава дама.

— Да бягате е безполезно — казах възможно най-уверено. — СБР и полицията вече идват насам. Знаете ли какво е полиция?

— С-смеш-шно — вирна глава тя. — Имате къс-смет, момчета, че нямам време. Иначе с-с удоволс-ствие бих с-си поиграла с вас-с.

— Тогава да поиграем — предложих, без, разбира се, да имам предвид нищо осъдително. Боже опази.

— Къс-сно — победоносно се усмихна жената.

Застинах на място, без да имам сили да помръдна дори и пръст. Само в косата си усещах едва забележимо движение. Тялото спря да ми се подчинява, но очите ми все още можеха да се движат и благодарение на това видях как до мен Дони също замръзна неподвижно.

По дяволите! Очевидно някое гномче някак си е скочило върху мен някъде отгоре. Но как изобщо е успяло? Нима могат да лазят по тавани?

Получих отговора на този въпрос веднага, когато няколко гнома с полупрозрачни крилца долетяха до майката и покриха тялото й с плащ от кожа, буквално като птици от детски анимационен филм. Разбира се, това щеше да е много странно детско филмче, в което принцесата носи дрехи от човешка кожа и буквално в движение ражда летящи гноми. Ако бях видял нещо подобно в детството си, и всичките пари на света нямаше да са достатъчни за психолози.

Междувременно друг летящ гном донесе мобилен телефон на майката и тя погледна екрана. Какво каза Джеймс там, че майката обикновено е ограничена в развитието си? Няма да се изненадам, ако има акаунт в някоя социална мрежа!

— Комфорт? Казах винаги да се обаждаш само на Елит — тя недоволно изкриви устни.

Гномът изписка нещо в отговор, но майката махна с ръка, сякаш отпъжда муха, и буквално го размаза в стената.

— Добре, сега за вас-с — жената погледна към мен и Дони. — Прос-сто умрете за мен.

Не знам какво усещаше Дони, но моят мозък беше обхванат от силно чувство за опасност. Не за себе си, а за вървящата по коридора жена, която исках да защитя дори с цената на собствения си живот. И тази опасност идваше от Дони. Усетих как ръцете ми сами се протягат към врата на моя приятел и го стискат със сила. Едновременно с мен Дони направи същото, като ме хвана за врата.

— Ей, какво правиш?! — изкрещя в ухото ми Ип Ман. — Опомни се!

Той няколко пъти се опита да хване гнома на главата ми, но по някаква причина не успя. Тогава призракът ми удари два шамара по лицето, но аз ги усетих като съвсем леки докосвания. Въпреки това за момент наистина се опомних и това беше достатъчно, за да се ориентирам в случващото се. По някаква причина в главата ми се появиха усещанията от тренировките с Макаров, когато пиявиците се опитваха да изсмучат енергията на душата ми. Подобно усещане се излъчваше от мястото на върха на главата, където се предполагаше, че е гномът. А вече знаех как да унищожавам пиявици. Достатъчно беше само да нанеса „удар“ с духовна енергия в областта на главата, което и направих. Чу се пукане и по лицето ми потече червена течност. Изглежда гномът се беше спукал като сапунен мехур.

Освободен от предизвиканите мисли, веднага махнах ръцете си от врата на Дони, само че самият той продължи да стиска врата ми, а ръцете му бяха много по-силни от моите. Колкото и да се опитвах да се освободя, всичко се оказа безполезно, а не можех да стигна до върха на главата му и да хвана скритото в косата му гномче поради недостатъчната дължина на ръцете ми. Пред очите ми започна да притъмнява от липса на кислород.

— С крак! — подсказа Ип Ман.

С последни сили се отблъснах от пода и се опитах да нанеса удар с крак в горната част на главата на Дони, но веднага осъзнах, че няма да успея. За щастие, призракът протегна ръка и според силите си коригира траекторията на удара. В резултат на това петата попадна точно върху главата на младежа, незабавно добавяйки червено към светлата коса.

— Кхъ, по дяволите — изхриптя той, като мигновено пусна врата ми и ме остави да се свлека на пода. — Благодаря!

Вдигнах му палец, докато лежах по гръб и се опитвах да си поема дъх. Цяло чудо е, че младежът не ми смачка трахеята или нещо друго ценно с неговите ръчища. Може би все пак подсъзнателно се е съпротивлявал на влиянието на гнома и не положи максимални усилия?

— Трябва да я настигнем! — каза Дони, докато ме вдигаше от пода.

На него му е добре, все пак никой не го е душил, поне не и продължително време.

— Да, трябва — изхриптях аз.

От болката в цялото тяло ми се искаше да се свия на топка и кротко да умра, но героично последвах отвратително бодрия младеж. Изскачайки през главния вход, отново видяхме разпръснати навсякъде тела. Очевидно те също бяха в безсъзнание, което означаваше, че майстор Лий е минал оттук, макар вече да го нямаше.

— Таксито отвън! — посочи Дони към колата на входа.

Хукнахме към колата, но освен самия таксиметров шофьор, вътре нямаше никой. Затова пък по улицата вече се носеха полицейски коли с характерните звуци, очевидно еднакви във всички светове.

— Тя още е на територията на школата — логично предположих аз. — Трябва да я задържим!

Върнахме се в двора, заобиколихме сградата от страната, в която изчезна майката, и едва завивайки зад ъгъла, се натъкнахме на жената или по-скоро на нейното тяло. И на Брендън Лий, застанал до нея със замислено изражение на лицето.

— Мда, не е стигнала далеч — коментира Дони изненадано. — Доста добре сте я подредили.

След като приближихме до тялото и внимателно го огледахме, двамата с Дони едновременно погледнахме Брендън.

— А къде й е главата?

— Не съм аз — обидено отвърна на нашите погледи майсторът. — Аз не се бия с жени, дори и да са… от малко по-различен биологичен вид. Така я намерих.

— Кой тогава я е убил? — озадачено попитах аз.

— Стори ми се, че видях голяма сива котка да прескача тази ограда — каза Брендън след кратка пауза. — Но не съм сигурен, че е свързано със смъртта на това същество. А и защо котка ще откъсва главата на противника си?

— Котка, значи — намръщих се аз — Струва ми се, че знам кой и защо е убил това същество.

В двора влезе кола на полицията. След нея дойде и автомобилът на СБР. Тяхната емблема беше малко по-различна от тази на СБРЗО, ако там мечовете бяха кръстосани пред муцуна на демон, тук мечът и щитът бяха класически. Но като цяло оборудването и оръжията на тези момчета почти напълно съвпадаха с тези на хората на Князев.

— А главата къде е? — беше първият въпрос, който ни зададоха полицаите.

— Нямам идея — отвърна Дони.

— Е, всъщност имам едно предположение — неохотно признах аз. — Трябва да проверите нашата кола.

Имахме котка на село и тя много обичаше да носи на прага ни всички мишки, къртици и плъхове, които е хванала — един вид, вижте какво мога. Споделяше трофеите си. И ако Мъгливата котка е решила да помогне, то тя най-вероятно, като всяка котка, би донесла трофея на прага ми. Само че в момента и самият аз не знаех къде точно живея, така че най-близкото свързано с мен място беше колата на Дони.

И се оказах прав.

— А, не-е — възмутено възкликна Дони, виждайки женска глава на пътническата седалка. Разбира се, кръвта вече беше успяла да напои цялата седалка и част от салона. — Това няма да успея да го измия. Ще трябва да сменям целия салон!

— Съжалявам — въздъхнах аз. — Кой да знае, че ще направи така.

А и ако можехме някак да установим контакт с котката, всичко щеше да стане много по-просто. Например нямаше да ми се налага излишно да рискувам живота си.

Скоро пристигнаха медиците и всички пострадали от гномите, а впоследствие и от ръцете на майстор Лий ученици получиха подходяща медицинска помощ. Полицията претърси школата, като бързо стигна до мазето, където беше живяла царицата-майка. Първоначално нас с Дони не искаха да ни пуснат там, но моето удостоверение на ученик на медиум и бланката за поръчка на Джеймс Харнет, които показах, решиха проблема. С Дони обаче бързо съжалихме за любопитството си. Мога само да кажа, че в мазето живееха огромен брой малки гноми, които със смъртта на царицата незабавно бяха умрели. Но за тях изобщо не съжалявах, защото те се хранеха изключително с човешка плът, каквато буквално имаше разпръсната из цялото мазе. Освен това, както не беше трудно да се отгатне по дрехите на гномите, шиенето беше любимото занимание на вече мъртвата им майка, и тя не беше използвала коприна като материал. Честно казано, дори не мога да си представя как школата по бойни изкуства ще продължи да функционира след подобни събития. Дори аз бих помислил три пъти, преди да дойда да уча тук, ако случайно се съгласят да ме обучават.

След като се измъкнахме от мазето, с Дони известно време мълчаливо дишахме чист въздух, идвайки на себе си. И смятам за подвиг, че никой от нас не си изпразни стомаха.

— Виж какво, това не е първият път, когато твоята котка ти спасява живота — отбеляза Дони, когато цветът на лицето му горе-долу се нормализира. — Няма да е лошо, ако вие двамата успеете някак да установите връзка. Така че тя да се включва малко по-рано, преди някой да е поел контрол над нас или да се опита да ни убие.

— Сякаш съм против — направих гримаса аз. — Но тя прави каквото си иска. На харизан кон зъбите не се гледат, както се казва. Добре, че котката изобщо се намеси, иначе тази твар щеше да си тръгне от тук с таксито и да си направи ново гнездо някъде другаде.

Скоро самият Джеймс пристигна с кола и дълго време се оплаква, че му нося само проблеми. От всички случаи, които били в онази купчина на бюрото на Миси, само с този били възникнали затруднения, останалите Джеймс разрешил лично за тези два дни.

Едва след края на дългото опяване от страна на медиума най-накрая успях да намеря време да говоря с призрака на Ип Ман. Разбира се, в допълнение към това да му благодаря за помощта много исках да обсъдя с майстора още една много важна тема:

— Мисля, че доста добре се сработихме — предпазливо започнах аз. — И ще съм много щастлив да получа още няколко урока от вас.

— Между другото, щом заговори за това — сякаш дори се зарадва старият Ип Ман. — Знаеш ли, когато направлявах тялото ти, почувствах, че то има потенциала да овладее бойни изкуства. Няма излишни мускули, които да пречат на движенията, няма и грешни умения. Ти си като празен лист.

— Наистина?! — не можех да повярвам на късмета си.

Аз бих казал, че изброеното са недостатъци, но майсторът явно знае по-добре.

— Разбира се — каза уверено призракът на майстора. — И също се радвам, че намерих човек, който може да стане достоен наследник на моите умения. Освен това да не забравяме, че с теб ще мога да работя възможно най-продуктивно, насочвайки движенията ти буквално отвътре.

Призракът сложи ръката си на рамото ми, лицето му грейна в усмивка и той изведнъж изчезна в проблясък на светлина.

Какво?! Къде отиде?!