Алекс Кош
Медиум на повикване (11)

Глава 11

Владиката и почти всички свещеници се втурнаха към вратите, водещи към вътрешните помещения, разпределяйки си в движение зоните за търсене. Няколко от тях останаха с ранените, опитвайки се да окажат първа помощ, други двама се заеха с нещастника, от когото бяха излезли демоните. Не разбирах защо е още жив, нали тялото му пред очите ми се беше превърнало в змии и нападна свещениците, а сега той отново лежеше на олтара, въпреки че изглеждаше толкова изтощен, сякаш години е обикалял из пустинята и се е хранил само с пясък и кактуси. Очевидно това, което видях, е било само илюзия, макар че всичко останало, включително смъртта на свещениците, се оказа съвсем реално. И като стана дума за убитите, появилите се в залата млади послушници получиха доста неприятна работа — с максимално уважение да пренесат и внимателно да подредят телата на мъртвите.

— Мисля, че вече можем да приключим тук — леко виновно каза отец Павел. — Вземи приятеля си от трапезарията и се прибирайте вкъщи. И искам да се извиня, че те изложих на опасност. Това трябваше да е най-обикновено прогонване на демон.

— А не ви ли трябва помощ за намирането на избягалия демон? — по инерция попитах аз. — Принципно, ако се подготвя малко и поработя върху търсещите руни…

След като изрекох тези думи на глас, се зачудих дали не съм надценил твърде много уменията си. Все пак демонът дори не забеляза моята защитна бариера и ако по някакво чудо не бях успял да го хвана с ръце, вече щях да лежа на пода с прегризана шия.

— Благодаря, но в търсенето и хващането на демони имаме достатъчно опит — едва забележимо повдигна ъгълчетата на устата си свещеникът в подобие на усмивка. — За щастие църквата е правила това още преди Великия катаклизъм. А ти трябва да си починеш, днес се оказа тежък ден.

С това не можех да споря.

— Както кажете — съгласих се аз. — Но да знаете, че винаги ще се радвам да помогна.

— И това е прекрасно, сине мой — доволно кимна свещеникът. — Надявам се в бъдеще да имаме възможност да работим съвместно, но в момента твоята помощ определено не е необходима. Ще помоля един от послушниците да те придружи до трапезарията. И между другото… — той посегна към врата си и свали собствения си кръст заедно с верижката. — Виждам, че ходиш без кръст по себе си? Това принципна позиция ли е, или има други причини?

— Никога не съм се замислял за това — признах аз.

— Но си кръстен, нали?

Въпреки че въпросът беше зададен с такъв тон, сякаш отговорът не означава нищо, аз усетих напрежението във въздуха.

— Кръстен съм — отговорих с лекота, без да уточнявам, че съм кръстен в друго тяло и в друг свят. Между другото, какво ли казва религията за подобни случаи? Дали това, че съм кръстен в родния ми свят, означава, че то важи и за този свят? Там все пак измиваха с вода тялото, а не душата.

— Вземи моя, той е осветен от самия митрополит Владимир — свещеникът протегна кръста, който при по-близко оглеждане се оказа не само сребърен, но и инкрустиран с малки скъпоценни камъни. — От някои същности кръстът ще те защити по-добре от вашите езически руни.

Исках да откажа такъв ценен и най-важното, не много желан подарък, но след кратък размисъл реших да го приема. В този свят всяка защита може да е полезна, съгласен съм и на кръст, и на бронежилетка, ако е необходимо, и маорски татуировки ще сложа по цялото тяло.

С това разговорът ни приключи, очевидно сега инквизиторът се притесняваше повече от пълзящия из храма демон, отколкото да се бърбори с мен. Може би беше за добро, наистина се уморих да съм в постоянно напрежение. Въпреки демонстративното благоразположение на отец Павел аз се чувствах така, сякаш крача по минно поле — един удачно формулиран въпрос и аз няма да мога да излъжа и честно ще разкажа историята на появата си на този свят. И тук благоразположението на светия отец може да не е достатъчно, за да ме спаси от сериозни разпити в подземията на инквизицията, че дори и по-лошо, защото християнството определено не предвижда прераждане за смъртните.

Младият свещеник, който отец Павел ми прати като придружител, през целия път до трапезарията ме гледаше със смесица от страх и интерес. Очевидно не знаеше кой съм и защо владиката и инквизитора разговаряха с мен, а възпитанието не му позволяваше да задоволи любопитството си.

— Ето тук е — кимна той към една врата след няколко чупки на коридора и бързо се отдалечи.

Това, което отец Павел наричаше „трапезария“, се оказа доста приятно съвременно кафене с двайсетина маси, с нормална кафе машина, микровълнови печки и приличен избор от съвсем не постни ястия. Кой би помислил, че свещениците също обичат комфорт. Вярно, Дони се оказа единствения посетител в цялата зала, младежът седеше на една от масите и напрегнато четеше нещо по телефона. Пред него имаше недокоснато кафе и голяма чиния със сладкиши. Видя ме чак когато се строполих на стола срещу него и шумно се изкашлях.

— О, привет! Как си, всичко наред ли е? — беше първото, което попита, а лицето му грейна. — Мислех, че ще те измъчват в подземията на инквизицията или ще те изгорят на клада.

— Хм, а някого изгаряли ли са?

— През последните петдесет години като че ли не — отговори той след кратко замисляне. — Но свещениците на гробището имаха такива лица, сякаш се канеха да актуализират статистиката.

— Спокойно, всичко е наред — уверих го аз. — Дори напротив, предложиха ми да постъпя на служба при тях.

Дони се усмихна.

— Какво, при свещениците? С приемане на обет за безбрачие?

— За това не споменаха и дума! — престорих се на ужасен аз. — Май е добре, че им отказах. А ти как си тук.

— Какво имаш предвид? — по някаква причина младежът се напрегна. — Седя си, пия кафе.

Погледнах многозначително пълната чаша.

— Наистина?

— Това не е първата — измърмори Дони. — Искаш ли и на теб да поръчам? Вярно, преди малко удариха камбаните за някаква църковна служба и всички сервитьори избягаха, оставяйки ме тук сам.

— Не беше служба, а по-скоро бойна тревога.

— Уау, нещо се е случило? — ококори се Дони. — Нападение? Или бягство? — той присви очи подозрително. — Може би твоето бягство? Защо тогава си седим тук спокойно?

По принцип Дони не зададе ясен въпрос, така че можех да замълча за демона, особено след като самият факт за тяхното съществуване не се афишираше особено от църквата. Но аз не бях обещавал на никого да мълча за това, така че да вървят на… някъде далеч.

— Всъщност доведоха един човек, обладан от демон, и свещениците се събраха да извършат екзорсистки обред. На практика целият храм участваше в прогонването на неканения гост.

— Демон? — попита младежът. — Истински? Тези огромни същества могат да се вселяват и в човешки тела?

Обясних му накратко разликата между съществата от измерението Лимба и, така да се каже, класическите демони.

— Виж ти — замислено промълви Дони. — Значи това е бил библейски демон на измамата? Никога не съм чувал за нещо подобно, но мистичните същества изобщо не са по моята част. Надявам се, че свещениците са се справили с него?

— Почти. Една малка негова частица избяга някъде. Затова е по-добре да пием кафе на друго място.

Дони с готовност скочи от масата.

— С удоволствие! Кафето тук, разбира се, е добро, но атмосферата е много потискаща.

Скоро излязохме съвсем безпрепятствено от храма през главната порта. Странно, защото нали някъде там все още пълзеше демонична змия и аз или Дони можеше да сме обладани. А може би напразно се притеснявах и избягалият демон вече е заловен, така че напускащите храма хора не притесняваха никого?

— Да отидем в болницата? — предложи Дони, когато се качихме в колата.

— Да-а — провлачих аз и се отпуснах уморено на седалката. — Нямам сили за нищо. А и така ще разберем как вървят нещата с лечението на Лора, може пък двете умни глави най-накрая да са намерили решение.

— Аз се обадих на доктор Дубров и той каза, че все още няма напредък — мрачно каза младежът, натискайки газта до дупка. — Страхувам се, че няма да се справи дори с помощта на главата-призрак. Мисля да потърся други варианти освен медицински.

— Какви например? — попитах аз.

— Алтернативни — уклончиво отвърна Дони, стиснал волана така, че пръстите му бяха побелели.

Още в кафенето нещо в поведението му ме напрягаше на ниво интуиция, но сега окончателно се убедих, че нещо с него не е наред. Може би е бил повлиян от лошите новини за състоянието на сестра му?

— Ако има нещо, ще се радвам да помогна — казах спокойно, усещайки, че Дони изобщо не е в настроение.

— Само твоята помощ ми трябва — процеди през зъби обикновено добродушният младеж. — Всъщност заради теб тя е в това състояние.

Думите му ме удариха в болезнена точка, но в същото време подозренията ми само се засилиха. Познавах Дони отскоро, но бях свикнал да го виждам само в позитивно настроение, а сега той изненадващо беше изпаднал в дълбока депресия и дори гняв.

— Справедливо — потвърдих, като го погледнах предпазливо.

Каква беше вероятността да е обладан от демона? С моя късмет — почти стопроцентова, но може би съм прекалено мнителен и Дони просто е в лошо настроение. Как можех да го тествам за обладаност, без да будя излишни подозрения. За съжаление, моята способност да виждам призраци по някаква причина не се разпростираше върху демони, в противен случай веднага щях да ги идентифицирам в онзи обладан човек в църквата. Да използвам руни? Но първо ще трябва да ги измисля и нарисувам, защото гофу срещу призраци определено не работи върху демони, това вече бях тествал на практика. Светена вода също нямах, но пък имах кръстче на врата. Дали да не го пробвам върху младежа? Макар да нямах идея дали ще сработи, ако той наистина е обладан. И ако сработи, какво ще правя после?

— Хей, все още сме близо до църквата, нали? — попитах, решавайки да направя малка проверка. — Изглежда съм си забравил принадлежностите за рисуване на руни там. Може ли да се върнем?

Сигурен съм, че ако Дони беше добре, щеше без проблем да ме откара обратно.

— Не, там няма да се връщаме — кратко отговори младежът, продължавайки да стиска волана.

Започнах да се изнервям още повече.

— Добре, майната им на моите неща — съгласих се, докато трескаво размишлявах какво да правя сега. Много ми се искаше по някакъв начин да се убедя в подозренията си, но идея си нямах как. За момента от достъпните методи разполагах само с кръстчето, но да го приближа незабелязано към Дони, и то докато кара, ми изглеждаше нереално, а и ако действително се появи демон, ще ми е трудно да се справя с него в летящата по пътя кола. Засега единственото, което ме успокояваше донякъде, беше, че дори Дони да е обладан, демонът не контролираше напълно тялото му, иначе отдавна щеше да се е отървал от мен.

— А ти добре ли се чувстваш? — попитах предпазливо Дони. — Видя ли нещо странно в църквата след камбанния звън?

— Странно?

— Нещо като говореща змия, например?

— Да не мислиш, че съм обладан? — младежът се ухили криво, обръщайки се към мен. Всичко щеше да е наред, но главата му се завъртя някак механично неестествено, като на панта, а ръцете му продължиха да карат колата. — Ама че глупости.

Не бях много наясно как работи това обладаване. Дали демонът веднага поема пълен контрол над човека или по някакъв начин въздейства върху неговите мисли и действия? В края на краищата Дони, въпреки че се държеше странно, като цяло изглеждаше себе си. Поне така си мислех до този момент.

— По-добре гледай пътя — малко нервно казах аз.

— А ти трябва да се закопчаеш, знае ли човек — каза Дони, продължавайки да гледа към мен, а не към пътя.

Винаги съм си слагал колана в колите, дори и на задната седалка, затова думите му ме объркаха.

— Но аз винаги…

И тогава осъзнах, че наистина съм без колан, макар много добре да помнех, че се бях закопчал при влизане. Преди да имам време да реагирам, Дони замахна с татуираната си ръка и ме изблъска през вече отворената врата. Кога я беше отворил?

Адреналинът ме удари в главата и за мен времето се забави. Казват, че в такива моменти пред очите ти минава целият живот, но по някаква причина аз си спомних как Деймис при първата ни среща хвърли тухла по мен, която разви неестествена скорост и се пръсна на прах в стената. В следващия миг се ударих в земята, но не с такава сила, каквато би могло да се очаква. Изглежда Дони все пак не искаше съвсем да се отърве от мен. Претърколих се и напипах кръста на врата си, свалих го и го хвърлих по посока на отдалечаващата се кола. Никога не бих си помислил, че мога да направя нещо подобно още от първия път и за толкова кратък период от време, но всичко се получи от само себе си.

Бам, и колата рязко зави настрани, блъсна се в едно дърво, завъртя се на сто и осемдесет градуса и спря. Аз останах да лежа на земята, зашеметен от действията си едва ли не повече, отколкото от това, което Дони беше направил. За втори път днес времето за мен се забави толкова, че светът буквално спря, както беше… когато се появи Ангелът на смъртта! Може би способността се е появила, защото погълнах частица от Жътваря⁈ Тогава единственият въпрос е — ще се запази ли завинаги или ще изчезне с времето?

С усилие се изправих на крака и бавно тръгнах към колата, трескаво обмисляйки какво да правя по-нататък. По дяволите, какъв късмет извадих, че днес Дони не дойде на огромното си чудовище — щях да падна от много по-високо, а и едва ли щях да пробия бронираната му гума със сребърното кръстче. Въобще отец Павел се оказа прав и кръстчето ми помогна, въпреки че едва ли е предполагал, че подаръкът му ще бъде използван точно по този начин.

Спрях рязко на половината път до застиналата след инцидента кола и се зачудих дали си струва да я приближавам. Все пак Дони владее въздушни техники и може да ми извие врата толкова бързо, че дори няма да успея да се уплаша истински. Да не споменавам демона, той също е много способен, щом успя да разпръсне тълпа свещеници в църквата, при това заобиколен от артефакти и светена вода. Но няма значение как работи обсебването, демонът трябва да бъде изваден от Дони по някакъв начин. Но как? Не знам руни, предназначени да се справят с нещо подобно.

Раздаде се скърцане на метал и вратата на колата се огъна навън, след което се отвори с трясък, удряйки предния калник и увисвайки на остатъците от пантите. Дони излезе умишлено бавно или поне така ми се стори в началото. Всъщност той изглеждаше така, сякаш всяко движение му се удава с много усилия.

— Как си? — попитах, чувствайки се като пълен идиот. Но какво друго можех да попитам?

— Страхотно — отвърна Дони, потрепвайки с мускулите на лицето си, сякаш има нервен тик. — Прекрасно.

За миг чертите на лицето му се изкривиха съвсем и се появи скулеста муцуна на демон, но после изчезна. Той направи рязка крачка към мен, после още една и нещо ми подсказа, че намеренията му далеч не са приятелски.

Кръстчето вече не беше в мен, в джобовете ми имаше само телефон и няколко гофу, но очевидно не можех да разчитам, че ще ми помогнат срещу демона.

— Сигурен ли си? — направих крачка назад, чудейки се дали вече не е време да бягам, или все пак трябва да се опитам да стигна до съзнанието на Дони.

Между другото, не бяхме се отдалечили чак толкова много от църквата, половин час тичане щеше да е достатъчно да се върна. Или ще спра кола и тя ще ме откара. За съжаление сега пътят беше пуст, но шансът да срещна кола все още оставаше, а най-добре щеше да е да мине някой от свещениците.

— О, да — изхриптя младежът със съвсем различен глас, като продължаваше да се придвижва към мен. — А с-сега ще с-стане още по-добре.

Така, нека бъдем реалисти, в ръкопашен бой ще загубя дори от обикновен човек, който не владее стихията на въздуха и в него няма демон. Но в същото време единственото, което умея, е да прикривам собствената си душа и да изпомпвам чуждата, при условие че тя се опитва да ме погълне. Във всеки случай с Ангела на смъртта се получи доста добре, макар че след това трябваше да си прочиствам стомаха, но пък се научих да забавям времето. Но как да отделя демона от Дони и да го накарам да ме атакува в естествената си форма?

Може би е по-добре да избягам и да потърся помощ от свещениците. Екзорсизмът е по тяхната част. Но пък да оставя бедния Дони в това състояние не искам, не се знае какво друго може да направи. Освен това демонът явно му въздейства постепенно и с времето обсебването може да стане още по-дълбоко. А и той фактически вече втори път пострада заради мен.

Лицето на бедния Дони окончателно се промени, превръщайки се в странна смесица от човек и змия. Надявам се тези промени да са временни и младежът да не остане такъв завинаги.

— Дони, не знам какво точно се случи, но съм сигурен, че можеш да се справиш с това — казах бързо. — Ти си обладан от демон на измамата, каквото и да ти е обещал, всичко е лъжа.

— Лора — процеди младежът. — Той ще я излекува.

Така си и мислех, гадината натиска по най-болното място.

— Ти самият трябва да си наясно, че демонът няма да излекува никого!

Дони застина с вдигнат крак.

— Да, да — продължих аз уверено. — Освен това, дори ако демонът изпълни обещанието си, Лора не би искала да жертваш душата си заради нея.

— Млъкни! — изрева Дони с глас, който не беше неговият.

Силен порив на вятъра ме блъсна в гърба и със сила ме повлече към обладания. Този път времето не се забави и след няколко мига демонът ме сграбчи за гърлото, вдигайки ме във въздуха. Веднага се опитах да изтръгна душата на демона, но не почувствах абсолютно никакъв отклик, очевидно все още не можех сам да активирам този процес. И тук лъсна слабата страна на моя план — ако демонът поиска, може моментално да ми извие врата, за щастие Дони все още се опитваше да се бори за контрол над тялото си. Това беше видно от постоянно променящото се лице на младежа: демоничните черти ту се появяваха, ту изчезваха.

Реших да рискувам и да освободя душевна енергия от тялото си, за да привлека вниманието на демона. Ако се храни с душите на хората, едва ли би отказал такова вкусно ястие.

— Хей, аз също имам желания — изграчих аз. — Хайде да направим сделка!

Може би това ще го откъсне от Дони, а ако демонът се опита да погълне душата ми и да се всели в мен, тогава ще видим кой кого ще погълне.

Така и стана — веднага усетих как нещо се вкопчи в душата ми и започва да я засмуква като прахосмукачка. Но аз бях успял да се справя с Ангела на смъртта, така че един обикновен демон се оказа доста слаб противник за мен. Той се опита да се съпротивлява, когато разбра, че от хищник се е превърнал в плячка, но аз самият хванах ръката на Дони, за да не пусне пръстите си. Накрая се почувствах като парцалена кукла, разтърсвана от дете, но процесът на поглъщане на демона стигна до края. С лекота го извадих от младежа и на практика мигновено го разтворих в душата си.