Алекс Кош
Медиум на повикване (18)

Глава 18

Тонът на Князев доста ме смути. Губех се в догадки кой сега ще влезе в стаята, но появилото се на вратата момиче изглеждаше съвсем безобидно. Дори бих казал, повече от безобидно: слаба и ниска, направо миниатюрна, монахиня в сиво расо и с шал, покриващ главата. Мургавата й кожа и гъстите черни вежди, както и бойкият й, напорист говор издаваха италиански или кавказки корени в нея.

— Най-накрая! Що за маниер — да се държат гостите зад прага! — възмутено заяви тя, мина делово покрай Князев и приближи плътно до мен. Дори не успях да реагирам, когато момичето хвана главата ми и започна внимателно да изучава очите ми. — Медиум, значи? Виждаш призраци? Много интересно!

Нима имаме красиво момиче на моята биологична възраст? Вярно, монахиня, но все пак е по-добре от призраци и собствената ми сестра!

— Какво сладко момче — измърка монахинята, приближавайки се някак немонашески близо до мен. — Винаги съм мечтала да изследвам този феномен по-подробно, но така и не ми остана време. Как мислиш, би ли пожертвал едното си око за науката? Или поне да позволиш задълбочен преглед с лека хирургическа намеса?

— Ъ-ъ… какво? — леко резервирано измърморих аз.

Момичето протегна ръка и с тънки, но много упорити пръсти разтвори по-широко клепача ми, сякаш възнамерява да ми конфискува окото още сега.

— Слушай, госпожичке, махни си ръцете от брат ми! — изсъска Ника, като скочи от стола и се надвеси над монахинята. — В противен случай аз ще ти ги отрежа. Не за науката, а просто за забавление.

— Ами не, не — веднага отскочи момичето. — Не настоявам. Но ако се случи нещо с теб, би ли завещал тялото си на църковната болница? Все пак работата на медиумите е много опасна, всичко може да се случи. Главното е да се грижиш за очите си, ако не в името на науката, то в името на Бог.

Князев въздъхна тежко и препречи пътя на сестра ми, която явно се канеше да изпълни заканите си.

— Мисис Морети, контролирайте се — помоли той монахинята и аз мислено си отбелязах, че се оказах прав, фамилията й определено беше италианска.

— Да, извинете ме. Просто много се радвам, че най-накрая срещнах такъв интересен екземпляр… тоест човек, разбира се — бързо се поправи момичето под бесния поглед на Ника. — Казвам се Марго Морети и съм водещ лекар в болницата към църквата „Свети Николай“. Брат Павел специално ме помоли да Ви помогна с лечението на Алина Князева. Интересен случай, трябва да призная, както, между другото, и духовният вирус, който е бушувал тук наскоро. Беше ми много интересно да чуя разказите на моите колеги за случилото се, с подобно нещо никога не съм се сблъсквала. Жалко, че сте се справили с вируса преди идването ми и не успях да проуча този феномен лично.

Момичето говореше толкова бързо, че никой дори и дума не успяваше да вмъкне.

— Но се надявам, че ще споделят всички материали с мен. А междувременно кажете как успяхте да унищожите Алфа вируса?

— Ъ-ъ…

— И също така бих искала да поговоря с всички, които са пострадали от вируса. Но това после. Първо ми кажете какви точно руни сте използвали? Аз не съм силна в онмьойдо, но за мен главното е да разбера основните ключови думи. Това ще помогне да се разкрие по-добре природата на вируса.

— По принцип мога да покажа руните — най-накрая успях да се вклиня в словесния й поток аз. — Но сега сме се събрали тук, за да решим как да помогнем на Алина Анатолиевна. Нека първо да се справим с това.

Князев ме хвърли благодарствен поглед и попита монахинята:

— Повторете на Роман това, което ми казахте.

— Да, разбира се, няма проблем — веднага се съгласи Марго. — Мога да предположа, че артефактът „Последен шанс“ се е повредил в момента на взрива и процесът на телепортация е бил прекъснат. Все пак първоначално той е бил създаден за бързо прехвърляне на пострадали в болница след получаване на рани, а не директно по време на бойни действия. За щастие физическото тяло не е пострадало, но душата е била раздробена на няколко части.

— И ние така предположихме — кимнах в знак на съгласие. — И събрахме тези частици. Но как да ги обединим?

— Когато всички частици на душата бъдат събрани, аз мога да ги обединя и да ги върна в тялото — момичето прехапа устни. — Най-вероятно. В тези неща все пак съм повече теоретик, отколкото практик, тъй като нямам способностите на медиум. Вие сте намерили само три късчета от душата, а те може да са много повече — четири, пет, или повече. Трябва да се направи по-глобално търсене, за да не се пропусне нито една от тях, може би трябва да се обадите на други медиуми за търсенето. Къде съм тръгнала да ви уча? Вие по-добре знаете как точно да го направите.

Погледнах косо към Князев, но той реагира на думите на момичето учудващо спокойно.

— Но на мястото на взрива нямаше други частици душа — казах предпазливо. — Претърсих всичко там.

— А защо решихте, че трябва да ги търсите само там? „Последен шанс“ е артефакт за телепортация. Той би могъл да разпръсне частици от душата не само в началната, но и в крайната точка, а може и по целия път на преместване.

Е, прекрасно, това да не означава, че душата на горката жена ще трябва да бъде търсена из целия континент⁈ Ще се побъркам да сгъвам хартиени самолети и да ги пускам.

— Едва ли артефактът просто премества тялото от точка А до точка Б по права линия — предположих аз. — Знае ли се какъв е пътят при телепортация и къде тогава да търсим частици от душата?

— Напълно грешите, млади човече. Телепортацията се извършва по права линия, просто не в нашето пространство. Навремето, когато този процес едва се развиваше, имаше подобни случаи: когато артефакт дефектирал, тялото се разцепвало и части от него са изхвърляни в нашето пространство по маршрута. Има видеозаписи, на които подът на лабораторията между изпращащите и получаващите артефакти буквално е напоен с кръвта и вътрешностите на тествания субект.

Неволно потръпнах.

— Не, не, за тестовете не са използвани хора — бързо каза момичето, забелязвайки реакцията ми. — Е, поне отначало.

— Може би никога в живота си няма да използвам подобни артефакти — заяви Ника. — По-добре нормална смърт в битка, отколкото това.

— Процесът отдавна е отработен — махна с ръка Марго. — Артефактите „Последен шанс“ работят като часовник, разбира се, ако не се опитате да ги взривите в момент на употреба. Все пак те изобщо не са разчетени за това.

Князев само слушаше нашия разговор и мълчаливо кимаше, като периодично свиваше и отпускаше юмруци. Не мога да си представя какво му струваше да запази това дори и само външно спокойствие.

— Добре. Значи трябва да вземем решение за по-нататъшните си действия — опитах се да изместя разговора в по-практична плоскост. — За начало ще потърсим в крайната точка на телепортацията. Предполагам, че това е вашето имение? — обърнах се аз към Князев и след като изчаках кимването му, продължих: — Но как да проведем претърсването на останалата част от трасето? Вие имате ли някакви идеи?

— Кой от нас е медиум?! Аз поставих задачата, а за другото вие решавайте — сви рамене монахинята. — Вземете карта, начертайте линия от точка А до точка Б и насочете търсенето по този път. Между другото, помня, че преди около тридесет години Макаров правеше подобни неща, без изобщо да излиза от стаята, направо на картата, и не изглеждаше нещо сложно. Ти нали си негов ученик? Значи също трябва да можеш да направиш това.

— Е, не съм му точно ученик — отговорих уклончиво, докато трескаво си припомнях срещал ли съм в литературата за онмьойдо руни, които биха могли да решат подобен проблем. В известен смисъл можех да благодаря на Ездача, че ми даде достъп до доста руни, липсващи в уроците на Джеймс, но и там нямаше нищо подходящо.

— Роман е още в началото на обучението си — веднага се застъпи за мен Ника. — Освен това не се знае какво е било преди трийсет години. За толкова време всякакви истории могат да бъдат силно изкривени.

— Всъщност аз лично видях този процес — изобщо не се смути монахинята. — Мога да опиша всичко доста подробно.

— В какъв смисъл лично? — попитах, гледайки скептично момичето. — А сега на колко сте?!

Колкото и да е запазена тази монахиня, никога не бих й дал повече от двадесет. Дори Ника изглеждаше определено по-голяма!

— Всъщност на жените такива въпроси не се задават — сряза ме момичето, макар изобщо да не се смути. — Но ако имаш романтични чувства към мен, то мога да охладя младежкия ти плам, вече съм отметнала пет десетилетия.

— Какво?! — едновременно реагираха Ника и Джен.

Досега телохранителката старателно правеше вид, сякаш изобщо не е в стаята, но дори тя не издържа. А аз получих поредната порция разочарование, защото макар това момиче да се оказа живо, за мен то бе двойно недостъпно.

— Нали знаете какво казват: малкото кученце и като старо си е кученце — махна с ръка моми… тоест жената, дори бих казала бабата. — Добри гени, молитва към нашия Господ и малко качествени продукти за грижа за кожата.

Според мен италианката беше доста неискрена, по-скоро бих повярвал в подмладяващите ябълки, отколкото в такава силна полза от молитвите за женската кожа. Макар в този свят почти всичко да може да се случи, но това вече би било прекалено.

— Дали и аз да не се покръстя? — промърмори Ника, прокарвайки пръсти по бузата си. — Профилактично. И ще може ли после да получа списък с тези продукти, които позволяват да се свалят тридесет години? Просто за информация.

Дори Князев изглеждаше силно изненадан от този факт, но бързо се взе в ръце:

— И така, какви са плановете ни? Как ще търсим останалите части от душата на жена ми?

— Добре, нека ви разкажа как го правеше Макаров — решително заяви монахинята. — Сигурна съм, че ти ще го разбереш.

Честно казано, помощта на монахинята се оказа доста илюзорна — така и не разбрах как да проведа търсенето, въпреки че тя спази обещанието си и описа действията на Макаров с големи подробности.

— Трябва да помисля — казах накрая и леко потръпнах под взискателния поглед на Князев. Много ми се искаше да го успокоя, но все още не можех да лъжа. — Мисля, че при всички случаи трябва да отидем в имението ви и… ау! Какво, за Бога?!

Докато размишлявах за методите за търсене с помощта на онмьойдо, Марго отново се беше приближила до мен и убоде пръста ми.

— Само ще взема малко кръв — бързо каза тя, протегна успокояващо ръце пред себе си с незнайно откъде взета епруветка и се обърна към Ника. — А също така ми трябва малко от вашата. Вие сте роднини, много интересно защо способностите на медиум са се проявили при момчето, а при вас — не.

— Ще ви счупя ръцете, независимо от почтената ви възраст — заплаши я Ника, но незнайно защо се оттегли зад мен.

Князев много внимателно, но здраво хвана под ръка напористата жена.

— Значи отиваме при мен.

Разбира се, бих могъл да възразя, че току-що съм дошъл в съзнание и не съм готов за активни действия, но всъщност се чувствах просто прекрасно. По-добре, отколкото когато и да било от момента на появата ми в този свят. А и аз самият исках бързо да се заема с работата — никога не знаеш какво може да се случи с останалите частици от душата през това време. Разбира се, трябваше да се преборя с медицинската сестра, но само докато Князев не се намеси в разговора. Ника и Джен, естествено, тръгнаха с нас, както и Марго Морети, която упорито ме тормозеше с въпроси през целия път до имението. В един момент се наложи да спрем и да прехвърлим монахинята в друга кола, иначе Ника определено щеше да я изхвърли от купето в движение. Сестра ми беше дошла само за няколко дни и искаше да прекара всяка минута с мен. Вярно, все пак трябваше да отделя малко време, за да се обадя на Джеймс Харнет. Ами ако моят учител и шеф не може място да си намери от притеснение за състоянието ми. Макар че кого заблуждавам?

— Жив ли си? — попита той вместо поздрав.

— Жив съм — потвърдих аз и накратко разказах къде отивам сега и какво ми предстои да направя.

— Това… безплатно ли е? — уточни медиумът, произнасяйки последната дума с известно усилие.

— Да, но…

— Тогава се оправяй сам. За твой късмет църквата по някаква причина е отменила глобата, така че ще се преструваме, все едно това е твоят почивен ден. Но утре бъди така добър да се явиш в офиса, чака те работа.

Исках да зарадвам медиума, че съм получил наведнъж три платени работи, за които законно му се полагат проценти, но той беше затворил. Вероятно вече знаеше, защото назначенията минаваха през Асоциацията на медиумите, но можеше и да ме изслуша, между другото. За съвет относно онмьойдо тук изобщо не можех да разчитам, въпреки че, както скоро стана ясно, не бях напълно прав. Няколко минути по-късно Миси ми се обади и обеща да ми изпрати някои материали, които биха могли да помогнат в търсенето. Уж беше ханьо — същество, което с удоволствие разкъсва хората на части, но се държеше много по-човешки от Джеймс.

И наистина, скоро на телефона си получих малък файл с резюме на полезна информация, сякаш Миси предварително е знаела какво точно ще ми трябва. Някои от руните вече ми бяха познати, те се използваха за търсене на призраци, така да се каже, в класическия вариант. Имаше и описания на биолокационни рамки — с Г-образна форма, които се обръщат към най-близкия призрак, но това също не ме устройваше особено. Поне не и в чистия си вид. Всички руни за търсене действаха на ограничено разстояние, така че очевидно беше необходим напълно различен подход. Описанието на действията на Макаров не помогна много, освен това бях виждал и преди подобни артефакти във филмите — търсене с помощта на амулет върху карта, когато го окачват на верижка и той сочи към определена точка. Един вид мистичен навигатор. За щастие в документа намерих и описание на подобна техника: тя използваше принципа на подобието, за да свърже картата с реалния свят, а след това на същия принцип се програмираше и търсенето. По същество това бяха два взаимно свързани артефакта, с всеки от които ми предстоеше да работя отделно. Ако всичко се получи, ще имаме приблизителни позиции на частите от душата на Алина Анатолиевна, а вече на място ще мога да използвам обичайния метод за търсене, като го настроя за биолокационните рамки.

— Наистина ли разбираш всичко това? — попита Ника, гледайки с интерес екрана на телефона.

— Естествено. Сега знам какво да правя — кимнах уверено аз и се обърнах към седящия зад волана Князев: — Ще ми трябва карта на Барса в подходящ мащаб, така че да обхваща имението на Орлов и точката, където се е пренесла Алина Анатолиевна след взрива. Основното изискване към картата е тя да не е нова. Колкото по-дълго е била използвана от хора, толкова по-добре.

В този момент тъкмо пристигахме в имението на Князев, което съгласно местната традиция представляваше малка и добре укрепена крепост.

— Ще осигуря карта — увери ме Князев. — Нещо друго?

— Да, някаква лична вещ на жена ви. Нещо от рода на пръстен или амулет, който е носила дълго време.

Разбира се, нямаше никаква гаранция, че това ще проработи, но като цяло в документа, изпратен от Миси, процесът беше описан достатъчно подробно, за да ми даде известна увереност в собствените сили. Князев ми осигури отделна стая, за да мога спокойно да работя, доколкото това изобщо е възможно в присъствието на хиперактивната Марго Морети. Момичето, или бабата, все още не можех да реша как да я наричам, непрекъснато ме тормозеше с въпроси, искайки в детайли да разбере абсолютно всичко. За мен остана загадка как с такова любопитство за толкова много години живот не е научила повече за занаята на медиума от мен.

— А по какви правила се рисуват тези руни? — едва ли не подскачайки около мен, попита момичето. — Защо първия път най-горната извивка сочеше наляво, а сега сочи надясно?

Как бих могъл да отговоря на този въпрос, след като всяка версия на руните беше пълна импровизация от моя страна? А и определено не исках да призная това пред гледащия ме с изгаряща надежда Князев. Не знам как, но той беше успял да намери огромна карта, която изцяло покриваше предназначената за двадесет души маса в центъра на стаята, и сега аз подготвях поредица от руни, които можеха да свържат изображението на хартията с реалната топография.

— Отдръпни се от него, не му се пречкай — рязко извика Ника, също порядъчно уморена от монахинята, която на няколко пъти се беше опитала да вземе малко кръв от сестра ми по време на разговорите.

Докато обикалях около масата с картата и се чудех как най-добре да нарисувам руните, Ника и Джен се бяха настанили удобно на столове, а Князев стоеше до стената, явно борейки се с желанието да се присъедини към монахинята с нейните безкрайни въпроси. Но мъжът много добре разбираше, че с това само ще ме разсейва… за разлика от италианката, способна да стои неподвижна за не повече от няколко минути.

Първото нещо, което направих, беше да нанеса руни на картата, които да я свържат с реалния свят. Може би, ако имах повече… много повече време, бих могъл да създам един наистина интересен и многофункционален артефакт. Но сега задачата беше само една — в максимално кратки срокове да намеря всички частици от душата на Алина Князева. След като приключих с подготовката на картата, аз се замислих за това как най-добре да използвам пръстена. Едно просто търсене с помощта на висящ на въже артефакт вероятно би свършило работа, ако търсех един обект. Но тъй като обектите можеше да са няколко, това не беше най-добрият вариант.

— Много ли ви е ценен пръстенът? — попитах Князев, когато най-накрая измислих оптималния вариант.

— Не по-ценен от живота на Алина. Какво трябва да се направи?

— Стрийте го на прах.

Докато Князев беше някъде в задните помещения, за да реши проблема, аз се заех с разработката на търсещо гофу. Символизмът в онмьойдо имаше огромно значение, така че, смесвайки малки частици от пръстена с боя, аз планирах да създам достатъчна връзка за търсене на душата на Алина Князева.

Скоро Князев донесе прашеца, аз нарисувах търсеща руна на лист хартия и настъпи моментът на истината — активирането. Помнейки как силата ми влияе на търсещите гофу, ако не я икономисвам, аз влях своя максимум в енергопроводимата хартия и така мигновено я разкъсах на малки парченца, които полетяха във въздуха точно пред мен.

— Какво?! — възкликна емоционалната италианка. — Не се ли получи?!

И тогава парченцата хартия се устремиха към картата на острова, като светкавично се залепиха за няколко точки, създавайки в съвкупността си линия. Както беше предположила Марго, душата на Алина Князева наистина беше разпръсната по целия път на телепортация. Успешен тест за работата на гофу можеше да се счита малката купчина хартийки на мястото на сградата, в която се намирахме сега. Още няколко по-малки купчинки бяха разпределени между нас и имението на Орлов, а най-голямото скупчване на хартийки се оказа на територията на голяма сграда някъде в покрайнините на града.

— Получи ли се? — с надежда попита Князев.

— Както виждате — потвърдих аз, сочейки картата. — Можем да запишем адресите и да отидем да търсим на място. Мисля, че всичко сработи както трябва.

Князев застина, гледайки разположението на най-голямата купчина хартийки.

— По-добре да грешиш.