Алекс Кош
Медиум на повикване (12)

Глава 12

Някак си дойдох на себе си, изправих се на крака и се опитах да свестя Дони. За щастие, младежът бързо отвори очи.

— Ох… главата ми ще се пръсне — промърмори той. — Но изглежда, че това нещо е изчезнало. Да, определено го няма. Уф, слава богу. Беше отвратително.

Като цяло изглеждаше сносно, с изключение на това, че имаше леки кръвоизливи в бялото на очите си. Но дори не можех да си представя какво е направил демонът с душата му.

— Разбра ли, че беше обладан от демон? — попитах аз, като се взрях в очите му, нали те са огледало на душата. Вярно, сега тези огледала изглеждаха ошашавени и зачервени.

— Трудно беше да не се досетя — намръщено отговори Дони и много внимателно се изправи на крака. — Така, и сега загубих ли душата си?

— За щастие не става така — успокоих го аз, като си спомних всичко, което бях чул от свещеника днес. — Да, те се хранят с души, но увреждането на душите може да бъде поправено с времето. А ние извадихме тази твар от теб много бързо, едва ли е успяла да нанесе сериозни щети.

Във всеки случай поне аз така разбирах всички тези процеси. Все пак, ако душата беше толкова лесна за поглъщане, демоните отдавна щяха да са завладели изцяло този свят и да са погълнали всички.

— Надявам се, защото се чувствам много гадно — въздъхна Дони. — А и колата на сестра ми е потрошена, тя определено ще ме убие, ако… когато се събуди.

Обърнах се назад. Мда, черната спортна кола беше доста пострадала. Ние честно се опитахме да я запалим, след това известно време стояхме с умен вид, като в крайна сметка единственото, което разбрахме със сигурност, беше, че на собствен ход тя няма да отиде никъде. След това загубих десетина минути, за да извадя кръстчето-подарък от спуканото колело — учудващо, то дори не се беше огънало.

— Как си, можеш ли да вървиш или да изчакаме таксито тук? — попитах Дони. Все пак доскоро в него имаше демон, след това участва в катастрофа, а финалното изпитание стана моя импровизиран сеанс по екзорсизъм. Чудо беше, че изобщо е жив.

— Не, не, ще остана до колата — веднага отговори Дони. — Сигурен съм, че няма да стигна далеч, целият се треса от слабост.

Докато чакахме да пристигне таксито, реших да разпитам младежа какво се беше случило с него и как е бил обладан от демона.

— Не съм сигурен какво точно се случи — светлокосият младеж се облегна назад в седалката и потърка лицето си с длани. — В трапезарията ми се яви, както си мислех, ангел. Той предложи да помогне в лечението на сестра ми, като ме увери, че тя е заслужила помощта на небесата. Стори ми се, меко казано, малко съмнително, и веднага отказах. Но точно в този момент ми звънна лекарят и каза, че няма никакъв напредък с лечението и не се очаква да има.

Звучеше някак подозрително. Прекалено навреме са звъннали от болницата.

— Слушай, а ти сигурен ли си, че има входящо обаждане от доктора?

Дони се зарови в телефона си.

— Хм… няма. Странно.

— Това е бил демонът на измамата. Напълно логично е да е използвал малък номер — намръщено казах аз. — И след обаждането на доктора ти веднага си се съгласил с предложението му?

— Да, сключих сделка с него — унило потвърди Дони. — Но тогава бях в църквата и всъщност се молех за здравето на Лора! Съвсем логично беше да приема появата на ангел като отговор на небето.

— Така е, кой би си помислил, че можеш да се натъкнеш на демон в църква — съгласих се аз. — А после какво стана?

— Появи се ти. След като разказа за избягалия демон се досетих, че това е бил той, но вече не можех да кажа нищо. Един настоятелен глас ми шепнеше, че ти лъжеш и просто не искаш тя да оздравее, и аз не можах да му се съпротивлявам. После, вече по пътя, демонът ми заповяда да те убия.

— И ти ме избута от колата?

— Не, той искаше да ти извие врата. Аз с последни сили му се противопоставих и те избутах от колата, след като предварително намалих. А след това изобщо не можех да контролирам тялото си и действах само като наблюдател — Дони започна да се изнервя. — Слушай, може би трябва да се върнем в църквата? Да проверим моето състояние, както и твоето… стори ли ми се, или ти погълна демона? Това нормално ли е?

— Не е нормално, разбира се. Но това не е първото ми „ядене“, така че с това ще се справя сам, без свещеници.

Разбира се, нямах идея как ще реагира тялото, а може би и душата ми, на погълнатия демон. Ако от Ангела на смъртта получих способността да забавям времето, въпреки че това също е само мое предположение, тогава какво ще получа от демона? Със сигурност нямах намерение да се консултирам с отец Павел по този въпрос. Интуицията ми подсказваше, че ако се обадя и разкажа на инквизитора за всичко, тогава на колкото и любезен чичко да се прави, църквата ще ме вземе на сериозно. И нататък ще има богат избор от вариации в развитието на събитията — от лабораторен плъх до същото онова изгаряне на клада. За обладаването на Дони също не исках да казвам. Ще го хвърлят в килия, ще го накарат да се покайва за греховете си, защото се е поддал на увещанията на демона. Не, нека засега да оставим всичко случило се в тайна, а нататък ще видим.

Таксито пристигна след половин час. През цялото това време се опитвах да усетя ефекта от поглъщането на демона, а Дони беше на телефона, надявайки се да прочете нещо за последствията от обладаването и, според мен, търсеше молитви. Изглежда моят приятел повече вярваше на интернет търсачките, отколкото на свещениците, а все още не беше видял в какво се превръща човек след обред по екзорсизъм, извършван от цяла тълпа свещеници. Аз действах много по-продуктивно и меко, въпреки че тепърва предстоеше да разбера ще има или няма да има последствия както за мен, така и за Дони.

Таксиметровият шофьор изрази съчувствие за нашия инцидент, като каза, че самият той наскоро едва не е катастрофирал, сблъсквайки се на пътя с демон, който бил пропуснат от СБРЗО по време на операция за затваряне на портал. Колкото и да е странно, бъбривият брадат мъж изобщо не се възмущаваше от лошата работа на демоноборците, а напротив, хвалеше и тях, и администрацията на Обединените острови. Както се оказа, самият той долетял тук от Руските княжества, а там нашествията на демоните били много по-мащабни и най-важното — по-малко предсказуеми.

— Разбира се, таксито е просто хоби — заяви той след известно време. — Всъщност аз съм княз на малко имение край Санкт Петербург.

Леле, това е някакво ново ниво — не бизнесмен, а цял княз. Въпреки че, ако се ориентираш само по външния вид, мъжът наистина изглеждаше като класически руски княз, каквито ги представят в сериозните исторически филми: гърбав нос, добре поддържана брада с мустаци, ледени, дълбоко поставени очи. Но само външността очевидно не е достатъчна, за да получиш толкова висока титла.

— А вие как се оказахте тук? — попита Дони, без да откъсва очи от телефона и мърморейки под носа си нещо като „Отче наш“.

— Демони. Въпреки всичките ни усилия, не успяхме навреме да затворим пробива и се наложи да евакуираме хората. Които успяхме — шофьорът бавно издиша. — Нашите войски се биха до последно, аз лично ги водих в боя, но докато пристигне помощ от столицата, почти всички бяха загинали. След всичко това ние с моето семейство решихме да предадем земите под закрилата на Москва, получихме компенсация и се преместихме на по-безопасно място. А какво може да бъде по-безопасно от Златния остров?

— Логично — съгласи се Дони.

Логично, но трябва някак да се разделят класическите демони и гостите от Лимба. Че започвам вече да се обърквам.

— Купихме си имение, записахме децата на училище — продължи князът. — А когато ми стане скучно, разкарвам хора.

Странно, но имах чувството, че думите му миришат. Трудно е за обяснение, до този момент дори не можех да си помисля, че думите изобщо имат мирис. Сигурно така миришеше лъжата.

— Всичко така ли се е случило, както казвате? — попитах, усещайки как гласът ми става по-нисък от обикновено.

— Не, разбира се, излъгах — неочаквано потвърди мъжът, което накара Дони да се откъсне от телефона си и да го погледне шокирано. — Аз наистина съм княз, но карам такси, защото ни свършиха парите. Наложи се да продадем имението и сега нашето семейство живее в малък апартамент в покрайнините на Барса.

— А компенсацията?

— Нямаше никаква компенсация. Когато се случи пробива и стана ясно, че нашата армия не може да се справи с демоните, аз и моето семейство събрахме всичко и избягахме.

— Просто така? Мислех, че в княжествата имат доста силни армии.

— Кой да знае, че ще се отвори такъв огромен портал? Това не се е случвало от двадесет години. Аз отдавна бях свил разходите за отбрана до минимум, бойна техника спряхме да купуваме преди около десет години. Когато осъзнахме, че не можем да се справим с демоните, си опаковахме нещата и избягахме в Москва.

— А как се оказахте тук?

— За това, че не защитих хората и земята, великият московски княз ме лиши от всичките ми средства за препитание. Титлата не може да ми бъде отнета, но без земи ползата от нея е малка. Наложи се да бягаме от Руските княжества тук.

Приключвайки разказа си, таксиметровият шофьор замръзна с широко отворени очи, стискайки със сила волана. Изглежда самият той не вярваше, че просто така ни е казал цялата истина.

Дони ме погледна.

— Твоя работа?

— Явно.

Така разбрах какво съм получил от демона. Интересно дали това беше временен подарък или ще мога винаги да усещам лъжата и да принуждавам хората да казват истината?

— Не знам как го направихте, но няма да ви позволя да постъпвате така с мен! — решително заяви шофьорът и рязко натисна спирачките. — Слизайте!

В този момент тъкмо навлизахме в чертите на града. Разбира се, можехме да настояваме да ни откара до болницата, но се чувствах леко виновен пред него. Предполагам, че в известен смисъл подобно въздействие може да се счита за акт на изнасилване. Морално, разбира се. Затова в крайна сметка стигнахме до болницата с друго такси, с по-малко титулуван шофьор, върху когото не посмях да изпробвам способностите си. По пътя обмислях да се обадя на Джеймс и да го предупредя за глобите, които ще трябва да плати на църквата, но реших да отложа този разговор за по-късно. Много исках да звънна и на Макаров и да му разкажа за всичко, което се случи днес, но този разговор беше по-добре да не го провеждам в такси, а на много по-уединено място.

— Слушай, това може да се използва — каза Дони, когато излязохме близо до главния вход на болницата. — Да разкриваш престъпниците например. С такава способност СБ ще те носи на ръце.

— Да не пришпорваме събитията. По някаква причина смятам, че това е само временен ефект. И сега повече ме интересува друго — чия душа трябва да погълна, за да мога да получа възможност да излекувам сестра ти?

Дони вдигна палец.

— Значи трябва да попиташ говорещата глава. Доколкото схванах, той е наясно със съществата и това как да ги използва в медицината.

Логично, дявол да го вземе!

Все още не беше прекалено късно, така че се качихме до лекарския кабинет, за да разберем реалните резултати от работата им, а не подшушнатото от демона на измамата. Там също така планирах да се консултирам с Роналд Тумс за това как да използвам новата си способност за лечението на Лора.

Пред кабинета на доктора, тъкмо когато се канехме да почукаме на вратата, ни спря една от сестрите. Едра като гюлетласкачка и с такова изражение на лицето, сякаш всеки момент е готова да използва вместо гюле главите ни.

— Ей, вие двамата, къде си мислите, че отивате?!

— Идваме при доктор Дубров — бързо каза Дони. — Той се занимава с лечението на сестра ми.

— Той е не само доктор, но и жив човек! — възмутено изръмжа сестрата. — Постоянно все някой го търси! Той вече три дни не е излизал от болницата! И се преумори, сега спи със система във вената. Елате утре, може и да се е събудил!

— А как да разберем дали има някакъв напредък?

— Всичко утре! — заплашително сложи ръце на хълбоците си едрата жена.

Добре, за доктора ясно, но вътре беше и главата на Роналд Тумс, от която можехме да научим всички последни новини. Но опърничавата жена не искаше да ни пусне, което беше съвсем логично, защото това все пак е чужд кабинет.

— Извинете, а как се казвате? — попитах аз.

— Елеонора — предизвикателно се представи жената. — Какво, искате да се оплачете от мен? Тогава веднага ще се обадя на охраната да ви арестуват за опит за проникване и взлом.

Усетих как гласът ми отново се променя, ставайки по-нисък.

— Елеонора, кажете ни какви грехове имате?

— Грехове? — повтори жената. — Продавам част от скъпите възстановителни лекарства, като ги заменям с имитации. Тези богаташи са твърде тъпи, за да забележат разликата, а докторът ми се доверява напълно. Също така леко променям резултатите от изследванията, за да не показват, че болните получават намалена доза.

— Колко интересно — не можах да сдържа усмивката си аз. — Наистина, нека извикаме охраната.

Жената закри устата си с ръце, гледайки ни ужасено.

— Нищо не съм казала! — измърмори тя. — Всичко това е лъжа! Не съм нарушила закона!

— Последно нищо не сте казали или е лъжа? — ухилено попита Дони. — Хайде да извикаме охраната, да седнем и да обсъдим всичко заедно.

Елеонора се огледа крадешком.

— Май не започнахме много добре разговора. Оставете ми телефоните си и аз ще се свържа с вас веднага щом докторът се събуди. За мен не е проблем, а и вие няма да си губите напразно времето.

— Непременно — съгласих се аз. — Но тъй като сега сме приятели, трябва да вземем нещо от кабинета на лекаря. Можем да го направим пред вас.

Като цяло успяхме да се разберем с жената и аз взех главата на Роналд Тумс. Но въпреки това не възнамерявах да оставя ненаказана сестрата, която крадеше лекарства, а и злобният й поглед не ми харесваше. Тази като нищо може да сложи нещо, за да се отърве от хора, които знаят тайната й. А на мен като част от лечението ми инжектират най-укрепващите коктейли от лекарства. Не, определено ще кажа на Князев, той да се оправя с нея.

Озовали се в моята стая, ние веднага подложихме на разпит Роналд.

— Е, казвай, докъде стигнахте? Измислихте ли как да излекувате Лора?

— Разбира се, разбира се! — увери ни призракът, комично потрепвайки със сивата си брада. — Успяхме да изясним, че болестта се състои от две части — материална и духовна. Нещо повече, духовната част генерира вируса отново всеки път, когато се опитаме да го премахнем. И вирусът се променя, всеки път става все по-сложен.

— Ясно. Значи вирусът е само следствие — кимнах аз. — Но как да премахнем духовната съставляваща?

— Добър въпрос. Точно с това се занимавахме през цялото време. Пробвахме да използваме различни средства за изследване на енергийни субстанции. Но как да унищожим това нещо така и не измислихме. Тогава решихме да заблудим духовната съставляваща така, че да не произвежда повече нови вируси.

— И⁈ — нетърпеливо попита Дони.

— И решихме да опитаме да поставим момичето във временно състояние на пълна физическа смърт, така че духовният вирус да я сметне за мъртва и да се разтвори. Или да се самоунищожи.

— Да убиете Лора⁈ — подскочи Дони. — Да не сте полудели!

— Да, главният лекар каза горе-долу същото на Дубров — разочаровано се съгласи призрачната глава. — Затова трябваше да отложим този експеримент до получаване на официално разрешение от роднините — Роналд погледна Дони. — Ти нали си роднина? Ще подпишеш ли документите?

Младежът поклати глава.

— Никога.

И аз бях напълно съгласен с него. Подобни номера работят само във филми, в реалния свят хората дори от обикновена анестезия може да не се събудят, да не говорим за пълно спиране на сърцето.

— Затова решихме да опитаме различен подход. Да заразим момичето с малки безобидни вируси и да видим как ще реагира на тях духовната съставляваща на болестта. И няма да повярвате, самата духовна болест започна да генерира антитела! Сякаш ревнува и смята, че тя трябва да е причината болният да умре, а всякакви други опити да се навреди опитва да ги пресече.

Мда, дотук не чух нищо, което да изглежда като решение на проблема. А и Дони, колкото повече слушаше Роналд Тумс, толкова по-силно пребледняваше.

— Тогава решихме да опитаме да заразим момичето с по-силен вирус. Нали на теория, ако тази духовна болест сама може да създава антитела, то с нейна помощ е възможно да се намерят ваксини срещу нелечими болести! Самото момиче ще се превърне в инкубатор за създаване на антитела!

Дони изръмжа:

— Инкубатор?! Тъпа кратуна! — и дори се опита да удари главата, но ръката му мина през призрака. — Ром, можеш ли да го развъплътиш и да го изпратиш в Ада?!

— Удивително — искрено се изненада Роналд Тумс. — Точно „тъпа кратуна“ каза и главният лекар на Дубров, когато отиде при него с това предложение. Затова и не ни позволиха да използваме в експериментите вируси, по-сложни от ОРВИ^[1].

— Все още не чух нищо за начин за лечение — напомних аз, наситих ръката си с малко душевна енергия и плеснах призрака по плешивото теме.

— Ау! — възкликна по-скоро от изненада, отколкото от болка бившият директор на болницата. — Така експериментално открихме, че ако момичето постоянно бъде заразявано с малки вируси, то духовната болест ще изразходва цялата си сила за борба с тях и временно няма да пресъздава своя вирус!

— Звучи едва ли не по-лошо от сегашното й състояние — отчаяно отбеляза Дони.

— Не, не — ентусиазирано задърдори призракът. — Ако дозите от вируса са незначителни, но постъпват постоянно, то те няма да окажат никакво влияние върху организма. А духовната болест успешно ще ги унищожава без следа и вреда за тялото. Ние дори измислихме устройство, което ще позволи автоматично инжектиране, само трябва да се изчислят точните дози и да се подберат подходящи щамове вируси.

— Чудесно! — облекчено въздъхна Дони. — Значи утре Дубров ще си е починал и ние ще изправим Лора на крака!

Роналд Тумс се намръщи.

— Ъ-ъ… боя се, че Дубров не си легна заради умора. В хода на нашето изследване той малко… се зарази със същия духовен вирус, който убива момичето. Така че, ако не направим нищо, то до утре той може съвсем да е починал. От друга страна, с малко късмет докторът ще се превърне в призрак и ще можем да продължим нашето изследване заедно!