Метаданни
Данни
- Серия
- Мистик (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Медиум на полставки, 2023 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Пламен Панайотов, 2024 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- proffessore (2024)
Издание:
Автор: Алекс Кош
Заглавие: Медиум на повикване
Преводач: Пламен Панайотов
Година на превод: 2024
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2024
Тип: роман
Националност: руска
Коректор: NomaD
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20166
История
- — Добавяне
Глава 3
Ситуацията се получи доста странна. Когато карахме насам се притеснявах, че изобщо няма да мога да намеря душата на жената, и това беше най-неприятният вариант. А сега отнякъде се появиха цели три души и всичко стана още по-лошо!
— И как е възможно това? — изрева Князев, като ме хвана за рамото и здраво ме разтърси.
— Откъде да знам? — възмутих се аз. — Всъщност съм само ученик, и то едва от три седмици!
— И какво ще правим сега? — не ме остави мъжът.
Вечният руски въпрос, актуален във всеки свят. Но аз много добре го разбирах, в сегашната ситуация Князев все още се държеше и не изпадаше в паника. На негово място аз най-вероятно първо щях да удрям и чак след това бих задавал сакраментални въпроси.
— Ще вземем всички — реших след кратък размисъл. — Но не трябва да ги допускаме до тялото, първо трябва да разберем кой е истинският или ако всички са истински, то какво точно се е случило с душата.
Слава богу, имах достатъчно гофу в себе си и успях да запечатам и трите души. И за късмет те изобщо не се съпротивляваха. Няколко минути, и пълните гофу вече бяха удобно прибрани във вътрешния ми джоб.
— Значи напразно подложихме на опасност Алина, като я доведохме тук? — попита ме Князев с гневно впит в мен поглед.
Всъщност на опасност я подложи самият Князев, никой не го е карал да лови демони тук. Можехме да тръгнем без никаква охрана и с най-обикновена кола. А на него повод му трябвал, виждате ли, за да тръгне с бронирани коли из града.
Но на глас, разбира се, не го казах… или не, казах го.
Князев ме погледна така, сякаш се кани да ме убие на място.
— Кхм… Кой да знае, че ще възникне такава странна ситуация — опитах да се оправдая аз. — Душата просто трябваше сама да се върне в тялото, нищо сложно.
Шефът на СБРЗО известно време стискаше челюсти, гледайки ме злобно, сякаш бях виновен за нещо. Веднага си спомних думите на Джеймс, че далеч не е най-добрата идея да се намесвам в подобни работи и ако нещо се обърка, съпругът на Алина Анатолиевна със сигурност никога няма да ми прости.
— И какви са следващите ни стъпки? — като положи усилие над себе си да се успокои, попита Князев.
— Ще върнем Алина Анатолиевна в болницата, а аз ще се консултирам с учителите си, може те да са чували за подобни явления. Знанията ми тук явно не са достатъчни.
Май прекалено се ласкаех, като изобщо говорех за някакви „знания“ в тази сфера. Усвоих някои неща в условия на сериозен цайтнот, но това едва ли ще е достатъчно за решаване на подобни задачи. Изправен пред толкова неочаквано явление, веднага усетих колко съм надценил уменията си.
— Добре, да го направим сега — съгласи се мъжът. — И няма да се отделя от теб, докато не разберем какво точно се е случило с жена ми.
Всичко щеше да е наред, ако той не ме гледаше така, сякаш умишлено съм направил нещо с душата на бедната жена.
— Ще отнеме време, за да се ориентирам в ситуацията — предпазливо казах аз. — Не искам да направя грешка поради прекалена прибързаност.
Само това ми липсваше, Князев постоянно да наднича през рамото ми. Освен това, като е до мен, той бързо ще осъзнае колко малко всъщност разбирам от случващото се.
— Добре. Няма да те пришпорвам — съгласи се след кратък размисъл шефът на СБРЗО. — Но листовете със запечатаната душа… или души на Алина искам да останат при мен.
— Разбирам. Тези гофу са достатъчно силни, за да задържат неагресивна душа за доста дълго време, но всичко може да стане. Не знаем какво точно се е случило с нея.
— И все пак ще съм по-спокоен, ако са в мен — заинати се мъжът.
— Добре — неохотно се съгласих аз. В крайна сметка, ако толкова много го иска, няма да споря. — Но ако видите, че листовете започват да тлеят или, не дай си Боже, да горят, трябва незабавно да се свържете с мен или Джеймс.
— Разбрано — замислено каза Князев и като че ли малко се успокои. Минаха още десет минути и той ме потупа по рамото. — Извинявай, ако бях прекалено груб.
— Всичко е наред, разбирам.
На връщане трескаво мислех към кого да се обърна за помощ. Джеймс ясно даде да се разбере, че не разбира от такива неща, а Доктора едва ли ще говори с мен, докато не убия Ездача. Остана само Макаров. Искаше ми се да му звънна още докато пътувахме към болницата, но малко се притеснявах да говоря със стареца в присъствието на Князев. Ами ако Макаров заяви, че жената вече не може да бъде спасена? Шефът на местния СБРЗО като нищо можеше да ме убие на мига.
Пристигнахме в болницата и тъкмо се канех да тръгвам, когато Док изскочи от втората бронирана кола и ме потупа по гърба.
— Хей, момче. Днес се справи много добре.
— Кхъ… благодаря — закашлях се аз.
— Може да се каже, че премина кръщение с първа кръв на демон. Обикновено при нас е прието при такъв повод да разпускаме, но дори не съм сигурен дали ти е позволено да пиеш алкохол. Но има и друга част от традицията, която определено не трябва да се пропуска — той ми подаде предмет с дължина около три сантиметра. — Вземи.
— Зъб?! — леко се шокирах аз.
— Да, зъбът на хрътката, която едва не ти отхапа главата — потвърди демоноборецът. — Може да стане основа за нелош артефакт, например да предпазва от менталното въздействие на демоните.
— Но аз мислех, че телата на демоните изчезват от нашия свят след смъртта.
— Да, така е — потвърди Док. — Но има определени начини да ги съхраним — той извади изпод тениската висящ на верижка амулет от извит жълтеникав нокът. — Всички носим подобни талисмани.
— Благодаря — съвсем искрено благодарих аз, докато гледах как изкарват Алина Князева от бронираната кола. — Идеята да разпуснем също ми харесва, но предлагам да отложим това мероприятие до момента, в който Алина Анатолиевна е напълно здрава.
— Справедливо — съгласи се Док. — Но мисля, че тогава вече ще разпуска Княза. Работи, медиуме, работи, ние вярваме в теб.
Приятно е, дявол да го вземе, само дето аз изобщо не вярвах в себе си, както, между другото, и в учителите си. Да получа нужната помощ от тях си е мисия невъзможна.
И сякаш бях гледал в бъдещето — връщайки се в клиниката, първото нещо, което направих, беше да отида в стаята си и да се обадя на Макаров, но получих неочакван отговор.
— Здравейте, тук е регистратурата на клиника „Рейнбоу“ — раздаде се женски глас. — С какво мога да ви помогна?
— Здравейте, искам да говоря с Макаров.
— Макаров? А кой пита?
— Роман Михайлов.
Жената защрака с клавишите.
— Да, за вас има съобщение. „Не знам нищо, обади се отново след седмица“.
Ами страхотно! Знаех си, че старецът ще ми извърти някакъв номер. И, между другото, е доста странно, че регистратурата на психиатрична болница се занимава с предаване на съобщения от пациенти. Те не са секретарки.
Осъзнавайки, че няма смисъл да седя в болницата просто така и по-важното, защото се притеснявах от разговор с Князев, аз си взех душ, преоблякох се и взех такси до офиса на медиума. Интуицията ми подсказваше, че по телефона ще е невъзможно да получа помощ от Джеймс, а лично ще имам поне някакъв шанс. Просто ще стоя в кабинета му и няма да си тръгна, докато не получа полезен отговор.
Пред вратата на офиса под табелата „Джеймс Харнет — най-добрият медиум в Барселона“ ме спряха двама намръщени охранители в официални костюми. И двамата мускулести и набити, с обръснати глави, приличаха на братя близнаци.
— Не може да влезете.
— Защо?
— Казано е не може, значи не може — повтори охранителят.
Честно казано, за момент застинах, без да зная как да реагирам на подобно изявление. Би било странно да се обърна и да си тръгна, нали трябва да говоря с Джеймс, а освен това работя тук. И защо изобщо да слушам някакви си шутове?!
— Нека позная, при Джеймс е дошла важна клечка, която ви е оставила тук да пазите вратата? — започнах да се дразня аз.
Един от охранителите направи крачка напред и се надвеси над мен.
— Изчезвай оттук, хлапе. Не си търси неприятности.
— Неприятности? — повторих аз и неволно ме изби на смях.
Само преди няколко часа се бих с демони, на два от тях сам им пръснах главите. Разбира се, едва ли ще мога да се справя с бодигардовете, но те определено не предизвикваха страх в мен. Чудя се какви неприятности могат да ми създадат тези момчета? Ще ме набият?
— О, страх ме е, страх ме е — изсумтях аз. — Добре, ще почакам тук, не искам неприятности. Вие изглеждате твърде опасни.
Лицата на охранителите, колкото и да се опитваха да изглеждат строги, все пак изразяваха изненада. Трябва да си сляп, глух или мно-ого тъп, за да не се досетиш, че открито им се подигравам.
И тъй като сега имах свободно време, реших да се обадя на Дони и да разбера как напредват в намирането на Ездача на трупове. Бих могъл да отида в стаята си и да говоря оттам, но ме домързя, а и ми стана интересно да видя що за важен гост е дошъл при Джеймс. Така че без особено да се притеснявам от охранителите, аз облегнах гръб на стената, приседнах на пети и извадих телефона.
— Е, как мина? — веднага попита Дони вместо поздрав. — Успя ли да спасиш жената на Князев?
— Не съвсем. Князев реши да организира лов на демони, така да се каже, пътьом, и възникнаха някои усложнения.
— Участвал си в операция на СБРЗО?! — възхитено попита младежът.
— О, и как само участвах — намръщвайки се, отвърнах аз. — Даже прекалено участвах, бих казал. Дори „най-добре никога повече“ участвах.
— Завиждам ти! Аз исках да стана демоноборец, но не ми достигат способности, а и семейството никога не би го позволило — той въздъхна тъжно. — Добре, а с Князева какво стана в крайна сметка?
— И там всичко е сложно — хвърлих поглед към пазачите, които старателно се преструваха, че не надават ухо към разговора. — Ще ти кажа по-късно в болницата. По-добре ти кажи какво научи за нашия случай.
— Не сме напреднали много в търсенето. Норман Бедуил, един от водещите специалисти на „Сларк индъстрийз“, е починал преди четири години. Макс се опитва чрез баща си да намери възможно най-много информация за него — имоти, роднини, финанси, но това отнема време. Може би ти също би могъл да помолиш баща си да помогне с търсенето?
— Ъ-ъ…
Странно, но дори не бях си го помислил, въпреки че изглеждаше логично — все пак Евгений Михайлов вероятно има достатъчно връзки във всички възможни области и министерства. Просто да го моля за нещо ми изглеждаше не много уместно. Да, справих се с Орлови и лично за себе си смятах, че донякъде изравнихме баланса, но не исках да го накланям отново към Михайлов старши, още повече че той самият каза да се обръщам към него за помощ само при най-спешните случаи. Но въобще това бяха глупости, щом става въпрос за живота на Лора Палмър и да отмъстя на Ездача на трупове, грехота е да не се възползвам от помощта на „баща“ ми. Хм, дори в мислите си не мога да устоя и добавям кавички към тази дума.
— Да, ще му звънна — съгласих се аз. — Нямаме много близки отношения, затова дори не съм мислил за тази възможност. Извинявай.
В този момент вратата на офиса се отвори и от нея се появи ефектно момиче на около двадесет и две — двадесет и пет години. Червенокоса, стройна до точката, където още няколко милиметра и ще може да се нарече нездравословно слаба.
— Тръгваме си — подхвърли тя на бодигардовете и задържа студените си сини очи върху мен. — Пфу…
Погледнах към момичето отдолу нагоре и продължих да говоря с Дони по телефона. Красавица, разбира се, но определено не бих я взел в харема, от нея прекалено много лъхаше на проблеми и арогантност. С такива никога не съм успявал да намирам общ език.
— Здравей — по инерция поздравих аз и кимнах късо.
Очите на момичето за миг се присвиха, сякаш възнамеряваше да ми каже нещо неприятно, но отговор така и не последва. В крайна сметка тя просто мина покрай мен, правейки се, че не съществувам.
— Ако искаш, ще те взема след половин час — предложи междувременно Дони.
Всъщност защо не.
— Добре — съгласих се аз, докато неволно проследих с поглед високомерното момиче. Красавица, да. Но имах усещането, че не е много приятен човек.
Приключих разговора с Дони, влязох в офиса и намерих Миси да чете огромна купчина документи.
— Здравей, Миси. Коя беше тази? Що за момиче?
— А? Здравей, Ром, една клиентка. Джеймс току-що пое нейния случай и подписахме всички необходими документи — ханьото направи гримаса. — Ох, доста заядлива госпожичка…
— И какъв е случаят?
Медиумът надникна от кабинета си.
— А, ето те и теб! Искаш да говорим за работа? Тогава ми кажи кога отиде в школата по бойни изкуства на господин Лий?
Леко се смутих.
— Ами… още не съм…
— За това става дума, младежо — недоволно се намръщи медиумът. — Пое този случай, но досега не си направил абсолютно нищо.
— Но аз го поех едва вчера.
Джеймс се намръщи.
— Ден и половина застой. И какво ще кажеш в свое оправдание?
— Търсих главата на бившия директор на Шеста болница, а днес с Князев ходихме…
— Всичко това са твои лични дела, които нямат нищо общо с работата. Дори не искам да чувам за тях, докато не бъде подписан договор за предоставяне на услуга. Какъвто договор, между другото, имаме сключен с школата по бойни изкуства на учителя Лий.
Мда, явно медиумът днес е станал със задника нагоре. Или и той, подобно на Миси, е бил вбесен от онова червенокосо момиче?
— Веднага се заемам — уверих аз Джеймс. — Просто трябва да получа отговори на някои въпроси…
— Ако това е свързано със съпругата на Князев, с нищо не мога да помогна. И изобщо не искам да се забърквам с тази работа, предупредих те.
— Да, но…
— Никакви но, младежо. Захващай се за работа — Джеймс взе купчината документи от Миси и ги пъхна в чантата си. — Това е, тръгвам, ще се върна довечера.
Така и не намерих думите, с които да убедя медиума да ми помогне. Дори не се стигна до разговор като такъв — той просто затръшна вратата точно пред носа ми.
— Нали не си разчитал сериозно на помощта му? — насмешливо попита Миси. — Без аванс няма романс, нали знаеш. А конкретно за лечение на хора Джеймс няма да се хване за никакви пари.
— Но защо?!
— Нека просто кажем, че има не много приятен личен опит. Знаеш ли, човек дори да е велик хирург, който е спасил хиляди животи, една неуспешна операция може да подкопае цялото натрупано през годините доверие. И без значение колко перфектна операция е направил този хирург, понякога хората просто умират.
Е, като видях реакцията на Князев, разбрах колко болезнена може да бъде за него загубата на жена му. И няма нищо по-лесно от това да обвини мен за смъртта й, дори и да съм се опитал да помогна. Въпреки че, ако се погледне по-надълбоко, аз също бях виновен за сегашното й състояние…
— Но аз вече обещах да помогна на Князев — промълвих обречено.
Миси избута документите от себе си.
— Е, добре, малък, не бъди тъжен. Разкажи ми за какво става въпрос, може пък да те посъветвам нещо.
Уви, ханьото не помогна с нищо, освен да ме увери, че в практиката на Джеймс подобни случаи не е имало.
— Неприятно ми е да го кажа, но само църковни служители могат да ти помогнат да решиш този проблем. Те имат най-голям опит в делата, свързани с човешките души. Казват, че свещениците си водят записки още от първия ден на Великия катаклизъм и ако нещо подобно се е случило на някого, те трябва да знаят. Друг е въпросът, че не виждам ни една причина да ти помагат.
Е, все пак има някаква надежда. Отец Павел сам ме покани на гости. Може би той ще помогне като жест на добра воля? Добротата нали е за църквата. Поне би трябвало.
— Но преди да се заемеш с този въпрос, първо отиди в школата по бойни изкуства. Важно е. Джеймс ти оказа доверие, като ти позволи да работиш от негово име, но ако навредиш на бизнеса и репутацията му… — ханьото се усмихна така, че устата й се разтегли неестествено широко от ухо до ухо. — Тогава ще те убия.
Преглътнах с усилие.
— Разбрах. Вече съм тръгнал.
И не че изглеждаше плашеща. Просто в този момент спонтанната ми емпатия отново се включи и ясно усетих, че ханьото изобщо не се шегува. Тя наистина беше готова да ме убие!
— Но първо пийни малко чай — грижовно предложи Миси, възвръщайки човешкия вид на лицето си. — Няма да си простя, ако те пусна оттук гладен.
Все пак партньорката на Джеймс е плашеща дама, способна да разкъсва хората на парчета. Понякога забравям за това. И ако такова същество ти предложи да пиеш чай, то определено не отказваш, а молиш да ти сипят втора чаша.
Половин час по-късно, когато Дони пристигна да ме вземе, аз излязох от офиса препълнен с чай като мех. Но за сметка на това по време на разговора с Миси научих много интересни неща за събитията от последните дни. Докато аз се занимавах със Садако и Орлови, Джеймс обикалял из Барса и района, изпълнявайки поръчки — призраците проявявали толкова необичайна за тях активност, сякаш са били завързани с вериги и сега най-сетне са се освободили. Медиумите в града ставали все по-малко и по-малко, някои от тях загинали, а други изчезнали безследно, но аз много добре знаех кой точно е виновен. Някъде там Ездачът на трупове събираше армията си, отдавайки предпочитание на хора със силни способности и медиуми. Между другото, това беше повече от добра причина да започна да го търся. Може би този факт ще заинтересува Инквизицията в лицето на отец Павел?!
— Е, къде отиваме? — бодро попита Дони.
— Първо в школата по бойни изкуства на ето този адрес — показах му заявката. — А след това до църквата „Света София“.
Младежът погледна адреса.
— О, знам го това място. Това е школата на прочут майстор.
— Да, Брус Лий — потвърдих аз.
— Брендън — поправи ме Дони и изрецитира: — „Не се страхувам от някой, който учи хиляди различни техники, страхувам се от някой, който учи една техника хиляди пъти“. Велик човек. Опитах се да вляза в личната му група, но не ме взеха.
Странно, мислех, че това са думи на баща му, и звучаха малко по-различно. Но това е друг свят, цяло чудо е, че Брус Лий изобщо се е родил тук и е станал майстор по бойни изкуства. И, разбира се, самият аз си мислех да започна да се обучавам в школата на прочутия майстор. Би било глупаво да не се възползвам от подобна възможност. А тук греда — парите, които при мен и така не са чак толкова много, се оказват недостатъчно условие.
— А там има ли някакъв подбор?
— Разбира се. Майсторът лично интервюира и тества всеки ученик. А цената определя сам, казват, че за всеки е различна.
Честно казано, като всеки, попаднал в чужд свят, понякога си мисля, че имам някакъв специален статус в този свят. Вярно, обикновено той предполага единствено по-голяма порция неприятности, но точно в този случай наистина исках да се окажа достоен да се обучавам при сина на легендата. А там може да се окаже, че ще видя и самия Брус Лий.
— А какво точно преподава? — реших да уточня аз. — Стихийните техники са много различни и доколкото разбирам, едва ли може да има единен подход към изучаването им. Въпреки че досега на нищо подобно не са ме учили, така че дори като теория съм много зле.
— Семейство Лий принципно не се занимава със стихиите. Само бойни изкуства и укрепване на тялото с чисто X-поле. Затова всеки може да се обучава при тях, стига да бъде приет за ученик, разбира се.
Тук със закъснение осъзнах, че имам страхотна възможност да науча повече за всичко свързано с X-телата в кръвта и суперсилите, които дават. И започнах внимателно да разпитвам Дони, стараейки се доколкото може да прикрия невежеството си. Вече бях видял как действат бойците на Князев, смятани за елита, те демонстрираха една-две способности, обединени от обща стихия, но това беше много далеч от магията, описвана в аниметата и в романите за попаднали в чужди светове. Нищо свръхмощно или глобално.
— Къде си живял, че не знаеш толкова прости неща? — зададе Дони въпрос, който не изисква отговор. Даже не беше адресиран към мен, а просто хвърлен в пространството.
— Много далеч оттук — отговорих честно. — Може да се каже в друг свят.
И дори трябва да се каже.
— Знаеш ли, през всичките години след Великия катаклизъм всяко семейство е развивало вътрешни техники самостоятелно, без да споделя опита си с никого. Едва през последните двадесет години правителствата на страните и островите започнаха да създават единни методики на обучение. И, разбира се, те включват само възможно най-простите и ефективни техники за управление на X-телата. За стихията на въздуха, например, това са ускорение, въздушен удар, острие и щит.
— И ти си овладял всичко това?
Много добре помнех, че по време на битката с прокажената хрътка Дони демонстрира само ускорение, затова беше странно да чуя от него толкова обширен списък от умения.
— За съжаление, нямам достатъчно талант, за да овладея всичко — направи гримаса младежът. — Тоест уча се, но освен ускорение засега ми се получава само въздушен удар, и то единствено при пълна концентрация. В битка просто не успявам да го създам. Лора например владее много по-добре стихията въздух от мен, ти сам го видя.
— А на какво обучава семейство Лий? Изисква ли се талант?
Дони поклати глава.
— Там е друго. Те се фокусират на първо място върху физическото, умственото и емоционалното развитие на бойците. Точно затова Брус Лий пътува по целия свят и организира майсторски класове на най-добрите от най-добрите. Принципите и уменията на Джийт кун до[1] могат да се считат за основа, способна да подобри разбирането на всякакви бойни техники и умения.
Ясно е, че нищо не е ясно. Разбира се, бях чувал с крайчеца на ухото си за бойно изкуство, създадено от великия Брус Лий, но според слуховете само при самия майстор се е получавало както трябва. А тук очевидно той е имал достатъчно време, за да доведе знанията си до ниво, позволяващо да ги предаде на другите.
— По дяволите, а аз исках да стана негов ученик — изтръгна се от мен.
— Е, може да извадиш късмет — насърчително се усмихна Дони. — Между другото, пристигнахме.
Школата с огромния надпис „JKD“ представляваше самостоятелна сграда с пълноценен парк и висока стоманена ограда, зад която можеха да се видят десетки хора, практикуващи някакви бойни изкуства. След като паркирахме до входа, ние безпрепятствено влязохме на територията на школата. Един от учениците се откъсна от практиката, приближи до нас и след като разбра, че идвам от името на Джеймс Харнет, хукна да търси учителя.
Да, да, оказа се именно той — Брендън Лий! Разбира се, доста остарял, но все пак не беше трудно да разпозная същия онзи „Гарван“ в него. Макар с напредването на възрастта леко да се беше прегърбил, но не изглеждаше на своите шейсет, а максимум на петдесет години. Също така звездата, която в моя свят почина рано, беше необичайно висока за азиатец, почти метър и деветдесет.
— Здравейте, казвам се Брендън Лий — представи се той. — С какво мога да ви помогна?
— Всъщност съм тук, за да помогна аз — усмихнах се искрено, изпитвайки невероятна смесица от възхищение и благоговение. — Аз съм ученик на Джеймс Харнет.
— Медиум? — изненада се мъжът. — Толкова млад?
— Ученик — отново повторих аз. — Разбирам, че сте разчитали на най-добрият медиум в Барса, но аз…
Учителят ме прекъсна с меко движение на ръката.
— Това вече няма значение.
— Защо?
— Заявката направи един от учениците. Той не е бил наясно какво се случва. Призракът не е опасен и обитава нашето училище от много години. Не искам да бъде изгонен.
— Може би не е моя работа, но вие не разбирате цялата сложност на съществуването на призраците — подбирайки внимателно думите си, започнах аз. — С течение на времето те могат да загубят остатъците от спомени и да се превърнат в полтъргайст. Освен това самото присъствие на душата тук след смъртта възпрепятства преминаването й към следващия етап на прераждане.
Мъжът изобщо не се смути.
— Разбирам. Но се случва призракът да има конкретна цел, която се опитва да постигне. Без да я постигне, той също няма да може да получи упокоение и да отиде към прераждане. Това е неговият път.
— Изглежда знаете какъв е този призрак и какви са целите му? — уточних аз.
— Разбира се — усмихна се Брендън Лий. — Това е учителят на моя баща, Е Вен.