Алекс Кош
Прокълнат (5)

Глава 5

Познавайки характера на медиума, аз изобщо не се съмнявах, че такси ще трябва да чакам дълго, защото този скъперник вероятно е поръчал супер ултра икономично. Въпреки че на теория Джеймс би трябвало да отговаря за моята безопасност и да не допуска всички тези неприятности, които ми се случиха. А в крайна сметка аз сам трябваше да се справям с Ездача на трупове, Садако и Орлов. Е, не да се справя директно, а по-скоро да действам по метода на „житената питка“, но в моя случай и това можеше да се счита за огромно постижение. И къде беше Джеймс през цялото това време? Дали изобщо ме е търсил? От друга страна, какво друго да очаквам от човек, който дори не помни името ми?

Сложих телефона на оградата, така че жената, която предпазливо надничаше от къщата, да го види, и преминах от другата страна на пътя. Няма нужда да плаша излишно и без това уплашената жителка на Барса. Освен това от другата страна на пътя имаше много кокетен малък парк с паметна плоча и няколко пейки. Доста приятно място, особено за посрещане на изгрева и таксито, което, надявам се, е на път да пристигне.

„В памет на жителите на Тарагона, паднали при защитата на града. Вашата кръв стана наш щит, вашите души — наша опора, вашият подвиг — пример. Ще помним всеки един от вас.“

Като знам, че при силно желание на починалия част от душата наистина може да остане на този свят, надписът беше още по-трагичен. Напълно възможно беше някой от бойците все още да е някъде тук…

— Да, велика битка беше — раздаде се тих глас до мен.

Отдавна не ми бяха останали сили да се плаша, затова спокойно се обърнах, вече знаейки, че ще видя поредния призрак. И причината беше не само в интуицията, а и в слабите отгласи на тъга, излъчвани от моя събеседник. Беше подобно на начина, по който усещах емоциите на Мей Ли, само че много по-слаби и някак по-неопределени. Само общ фон, без конкретика.

Мъж на средна възраст във военна униформа седеше на пейката до мен и пушеше цигара. Вярно, цигарата не изпускаше дим, тя дори не гореше.

— Навик — обясни мъжът, забелязвайки посоката на погледа ми. — Кой би си помислил, че дори след смъртта няма да мога да ги откажа. Добре, че умрях с пакет в джоба.

Сухото и волево лице, покрито с множество бръчки, би трябвало да изглежда строго, но по някаква причина излъчваше само спокойствие и умиротвореност.

— Вие в списъка ли сте? — попитах вяло.

Никакво неуважение към героите, просто сега наистина исках не да водя разговори, а да утоля жаждата си, да хапна, да взема един тон болкоуспокояващи и хубаво да се наспя. Разбира се, след като местните лекари-магьосници направят нещо с клетата ми ръка. А героичните истории по-добре се слушат на пълен стомах, добре отпочинал и без необработени открити фрактури.

— Тъй вярно! Капрал втори ранг Никълъс Меси на вашите услуги. Защитавах убежището до последен дъх, както и цялата ми рота.

Погледнах с копнеж към жената, която почти на бегом се придвижваше от къщата до оградата и обратно, за да вземе телефона си. Трябваше да я помоля поне за малко вода.

— От демони, нали? — опитах да се съсредоточа върху разговора аз. Може би това ще ми помогне малко да забравя за болката и глада.

— Съдейки по въпроса, не си местен — слабо се усмихна мъжът. — Това беше вторият по сила пробив на островите. Още преди нашите умници да се научат как да прихващат порталите и да разберат, че демоните са привлечени основно от струпване на разумни съзнания. Поради това портали се отвориха в центровете на жилищните райони по целия остров. Стотици демони, жадни за човешка плът, се чувстваха тук като на почивка с безплатна шведска маса.

Да, вече видях тези зверове — огромни, злобни и с много зъбати усти по цялото тяло. Отвратителни твари, дори не мога да си представя какво се е случило тук в онзи момент. А и не искам да си представям, честно казано.

— Но това беше отдавна. Градът го възстановиха, научиха се частично да блокират демонските портали, частично и да ги пренасочват.

— А вие останахте тук, на лобното си място?

Колкото и да е странно, не забелязах никакви видими наранявания по тялото на мъжа, въпреки че, по логика, като е умрял от лапите или зъбите на демон, просто е невъзможно да се запази цял.

— Нещо такова — кимна мъжът. — Вярно, умрях не от лапите на демони, а от ръката на човек.

Веднага се напрегнах. Ако не е просто блуждаещ, а призрак на отмъщение, то срещата с него може да ми навлече много проблеми.

Капралът се обърна с гръб към мен и показа раната на тила си.

— После демоните докопаха безжизненото ми тяло и много успешно скриха факта на престъплението, като ме разкъсаха на парчета.

— Съжалявам — вече съвсем искрено казах аз. — И желанието за мъст не ви позволява да си отидете от този свят? Търсите убиеца си?

— Защо да го търся — усмихна се мъжът. — И неговото име е на този паметник. Той не ме надживя с много.

— Сигурен ли сте? Това, че е в списъка, не е абсолютна гаранция, че е мъртъв.

— Беше разкъсан на парчета заедно с мен. Така че и той е мъртъв. А причината, поради която Шон ме уби… тя ми тежеше през всичките тези години.

Огледах се с надеждата да видя таксито, но още го нямаше. Е, житейската история на този герой от войната поне малко ще ми облекчи чакането. А може дори да получа някаква полезна информация, например за съкровище, заровено някъде? Ами ако са го убили за пари?

— И каква беше?

— Спах с жената на колега, а в деня на атаката на демоните тя признала на мъжа си за нашата връзка и казала, че го напуска — тъжно каза ефрейторът. — И той реши да ми отмъсти.

По дяволите, а аз си мислех за нещо наистина интересно. Виждал съм стотици подобни истории в детективските сериали. Неслучайно казват, че роднините са виновни за повечето от убийствата.

— Значи искате да изпратите съобщение на тази жена? — предположих аз. — Да й кажете за чувствата си. Все нещо е накарало духа ви да остане тук след смъртта.

— Не, нищо подобно. Седмица по-късно тя се омъжи за друг, очевидно, освен мен и Шон е имала и други варианти. Всъщност аз винаги го бях подозирал и последната ми мисъл преди смъртта беше… — лицето на капрала светна и той тържествено каза: — Младеж, никога не спи с жените на приятели, това определено няма да свърши добре.

Едва произнесъл тези думи, мъжът изведнъж започна да свети ярко.

— Ъ-ъ… добре ли сте? — предпазливо попитах аз.

— Да, да… — разсеяно отвърна капралът. — Чувствам се прекрасно. Сякаш… се освободих от бреме…

В следващия момент Никълъс Меси пламна и изчезна.

— Ъ-ъ… какво? — шокиран от полученото „откровение“, попитах в нищото, но призракът отдавна го нямаше.

Да, разбира се, аз и в нашия свят неведнъж съм чел и гледал във филмите, че призрак, изпълнил посмъртното си желание, се отправя за прераждане. Но кой би помислил, че за военния такова желание ще се окаже необходимостта да предаде на когото й да е такава „важна“ информация.

Не можах да се сдържа и се усмихнах, а усмивката ми постепенно прерасна в истеричен смях. Може би така изкарвах цялото напрежение от последните дни, но пък това си беше наистина смешно. Парченце от душата да се откъсне и да остане да скита по света заради една такава истина? От друга страна, какво да очаквам от хората? Ние често постъпваме идиотски и имаме абсолютно тъпи мисли, така че защо преди смъртта да не се концентрираме върху нещо подобно?

На камъка беше посочена датата 1970 година, което означаваше, че този мъж е бродил тук цели петдесет години и търпеливо е чакал да сподели мъдростта си с някого. Идиотизъм, но колко смешно беше!

Истерично смеещ се ме хвана и появилото се от нищото зелено джудже.

— По дяволите, жив си! — радостно възкликна Хухлик и скочи на коленете ми. — А ние вече те бяхме отписали.

Изкрещях от болката в наранената си ръка и скочих от пейката, избутвайки малкото чудовище от себе си. Само мъже да сядат на коленете ми липсваше, нищо че беше от различен биологичен вид!

— По-спокойно, без излишни нежности — помолих аз. — Това наистина ли си ти? Че нещо не мога да ви различавам добре.

Хухлик наклони глава настрани и ме погледна с интерес.

— Да не би да познаваш много такива ослепителни и невероятно красиви същества като мен? Аз съм единствен по рода си!

— Видях едно — отвърнах, намръщвайки се. Бяха минали само два дни от великата битка с мъртъвците в подземията на болницата, но имах чувството, че е било много отдавна. — И, между другото, то ме нападна.

Зеленото джудже скептично се усмихна.

— Малък Ро, да не си в делириум? Но защо ли питам? Съдейки по външния ти вид, напоследък често са те били по главата.

— Биха ме след болницата — отвърнах раздразнено. — В мазето определено имаше мъртво същество, много подобно на теб, но под контрола на Ездача на трупове.

— Наистина? — не повярва Хухлик. — Сигурен ли си? Съдейки по разказите на очевидци, там е имало много мъртъвци. Лесно е да се объркаш. Както вероятно вече си забелязал, Хухлик е доста труден за убиване, а да се превърне и в зомби шансовете са нулеви. Освен това през целия си живот никога не съм срещал подобни на мен красавци, да не говорим за красавици.

Бих попитал как тогава се размножават, но, честно казано, не исках да мисля за това. Аз все още дори не бях наясно дали Хухлик е име, или това е името на вида като цяло.

— По-добре ми кажи какво искаше Ездачът на трупове от теб?

— Помагах му в проучване, свързано с онмьоджи, но успях да избягам. Джеймс те е изпратил вместо такси? Трябва спешно да отида в болницата и да получа доза „Живот Про“. Едва се държа на краката си.

— Тогава сядай обратно на пейката — саркастично ме посъветва Хухлик. — Нали го знаеш Джи, икономисва от абсолютно всичко, но не чак толкова, че да не ти поръча такси. Колата ще пристигне скоро, а аз просто побързах да се уверя, че си жив. Все пак отговарям за теб пред Джи като твой телохранител.

О, между другото, аз си имах нормален телохранител. Как ли е сега Джен? Хухлик отговаряше за мен пред Джеймс, а Джеймс и Джен — пред Евгений Михайлов. Но ползата от тях се оказа много малка, неприятностите ме намираха с някаква фанатична упоритост. Всъщност не можех да обвинявам Джен за нищо, защото аз сам отидох в болницата и се сблъсках със Садако и Ездача на трупове. Но към медиума имах въпроси, наистина ли не е могъл да ме намери, докато бях в плен при Ездача или Орлов? А Миси? Тя нали е чудовище?

— Добре. Аз си свърших работата, ти си жив и… почти здрав — той отстъпи няколко крачки и демонстративно въздъхна. — Искам да те запомня така, Малък Ро. Опърпан, наранен, но пълен с живот и със здрава психика.

— В какъв смисъл?

— Е, всичко може да се случи — уклончиво отговори Хухлик. — Като цяло, стой тук, таксито ще пристигне скоро. А аз съм в отпуск.

— Какъв отпуск? — ококорих се аз.

— Дългосрочен, по здравословни причини. Уморих се да се занимавам с теб.

— Че ти нищо не си направил!

Хухлик ме потупа по коляното.

— Не ми благодари.

И със звучно „пуф“ изчезна.

Аз седнах обратно на пейката и озадачено се почесах по врата със здравата си ръка. И какви бяха тези негови странни думи?

Таксито се появи няколко минути по-късно и аз веднага се досетих, че е за мен. Все пак моята карма не би ми изпратила обикновена кола. Последният път това беше Дони с неговото чудовище, а този път пристигна нещо съвсем различно. Ретро автомобил, силно напомнящ на старите американски модели от моя свят. Всъщност изместването на оста на света и промяната в технологиите са започнали през четиридесетте години, а тази черна кола Ролс Ройс беше пусната преди войната. На фона на широките бронирани чудовища, движещи се по улиците на Барса, Ролс Ройсът изглеждаше дребен. Толкова чужд, колкото и светещата кутия с надпис „Такси“ на покрива на това чудо, чието място беше в музей, а не по пътищата.

Колата спря пред мен, страничният прозорец се спусна и от прозореца се подаде побеляла глава. При това, съдейки по височината, ръстът на шофьора не надвишаваше много този на току-що изчезналия Хухлик. Въпреки че, разбира се, преувеличавах, старецът беше просто нисък за човек.

— Ти ли си Роман Михайлов?

— Аз.

— Сядай.

Заобиколих колата, отворих вратата и се качих вътре, озовавайки се в луксозен салон от скъпа червена кожа.

— По-внимателно! — извика ми шофьорът. — Не оставяй кръв по седалката, тази кола струва цяло състояние — той ме огледа от горе до долу. — И какво се е случило с теб, момче? Изглеждаш така, сякаш някой те е сдъвкал и после те е изплюл.

Сухият нисичък старец с посивяла коса и огромни също посивели мустаци и брада изглеждаше доста колоритно. Бях сигурен, че колата е модифицирана, защото с толкова къси крачета е доста проблематично да се достигнат педалите.

— Да, като цяло животът ми през последните дни може да се опише по този начин — съгласих се аз, внимателно притискайки наранената ръка към себе си.

Старецът потегли много бавно по пътя и, подсвирквайки весела мелодия, ме подкара към…

— А къде всъщност отиваме? — позаинтересувах се аз. — В болницата или на „Гран Виа“?

На улица „Гран Виа“ беше офисът на Джеймс и моят временен пристан. Но може пък медиумът неочаквано да е решил да прояви загриженост и първо да ме изпрати на лечение. Казах му, че имам нужда от медицинска помощ.

— Нито на едното, нито на другото място — отговори старецът, но не обясни повече.

— А къде тогава? — предпазливо попитах аз.

— Там, където бързо ще ти помогнат за твоя проблем. Не се притеснявай, Джеймс Харнет вече плати за всички услуги.

— Директно е платил?

Старецът кимна в отговор.

— Не за първи път работя с него, знам, че трябва да се иска предварително заплащане. Между другото, името ми е Дмитрий Макаров, но можеш да ме наричаш просто Макаров, така ми е по-привично.

Като цяло старецът не изглеждаше като отявлен нарушител на правилата за движение и караше със скоростта на ранен охлюв. Така че не беше много подобно на ултра икономичната тарифа.

— Глоби ли отработвате? — попитах предпазливо. — Иначе защо бихте карали хората в такава скъпа и рядка кола. Вероятно нямате проблем с парите.

— Е, допълнителните пари още на никого не са навредили — подсмихна се Макаров. — Но като цяло работя като таксиметров шофьор просто за удоволствие.

— Ами да — подсмихнах се на свой ред аз. Излиза, че и в този свят има подобни таксиджии. — А имате ли си собствен бизнес?

Старецът ме погледна.

— Досетлив си, момче. Въпреки че сега съм пенсионер, наистина имам малък бизнес. Имаш ли нещо против да запаля?

Той извади от джоба на ризата си лула от черно дърво с изображение на маймуна.

— Ще запалиш ли? Кибритът е в жабката. Между другото, там има и бутилка вода, ако си жаден.

Честно казано, мразех, когато се пуши в кола, но не спорих и послушно запалих лулата. Противно на очакванията, тютюневият дим миришеше много слабо и доста приятно. Но половинлитровата бутилка вода за мен беше истинско щастие.

— Благодаря — казах и мигновено изпразних бутилката. — А имате ли телефон? Бих искал да се обадя на близките си и да им кажа, че с мен всичко е наред.

И в същото време да попитам Джеймс кого ми е изпратил. Много странно старче.

— Телефонът е в чантата на задната седалка — отговори Макаров, направи няколко дръпвания и изпусна гъст дим. — Като пристигнем, ще се обадиш. По-добре ми кажи какво ти се е случило? Ти си ученик на Джеймс, значи е свързано с призраци?

— Да, но…

Всъщност не исках да споделям историята на моите злополуки с непознат и доста подозрителен старец. Честно казано, вече започнах да съжалявам, че се качих в колата му. Но вместо да замълча, изведнъж започнах много подробно да описвам събитията от последните дни:

— Всичко започна, когато със сестра ми срещнахме призрак на пътя…

Не знам какво се случи с мен, но само по чудо запазих за себе си информацията за чуждия си произход и истинската си възраст. Но за останалите събития разказах абсолютно всичко. Едва когато приключих с дългия разказ за Доктора, Ездача на трупове, Садако и Орлов, сякаш се отпуснах. Способността ми за разумно мислене се върна и осъзнах, че съм говорил без прекъсване не по-малко от час.

— По дяволите?! — възмутих се аз. — Какво ми стана?!

— Просто те направих малко по-приказлив — спокойно отвърна Макаров. — Извличането на нужната информация по обичайния начин може да продължи твърде дълго. А и ме мързи.

Изглежда беше сипал нещо във водата. Ама че хитър старец!

— Кой изобщо сте вие?!

— Макаров — насмешливо отвърна старецът. — Вече се представих.

Огледах се и едва сега разбрах, че отдавна сме излезли от града и пълзяхме по горски път.

— И къде отиваме?!

Ако този старец работи за Орлов, значи с мен е свършено. Дали да не се опитам да го нокаутирам? Вярно, да се биеш с човек, който кара кола по шосе, не е най-добрата идея, а и в моето състояние не можех да се бия дори с толкова слаб противник.

— Плужек — сякаш прочел мислите ми, каза Макаров. — А ако те карам в гората, за да те убия и заровя под някое дърво по заповед на Орлов? Няма ли поне да се опиташ да избягаш?

Внимателно посегнах с лявата ръка към дръжката на вратата, но тя не поддаде, а и не се виждаха ключалки. По дяволите тези ретро коли. Тогава погледът ми се върна към стареца.

— Е, поне опитай — саркастично предложи старецът, като се ухили в мустака си и продължи да пуши лулата. — Аз съм грохнал старец, а ти си млад и силен младеж. От какво те е страх?

Ситуацията беше много странна, но ако старецът толкова иска да си го получи в лицето, то кой съм аз, че да му отказвам? Този свят няма да ме изненада с нищо — щом за да се спасиш, трябва да набиеш някой старец, така да бъде.

С лявата ръка хванах стареца за гърдите и го дръпнах.

— Спри колата!

Хряс.

Отне ми известно време да осъзная, че съм получил удар в лицето, и се отпуснах обратно на седалката. Очите ми се насълзиха и главата ми веднага звънна, а носът ми се превърна в каша. Внимателно го докоснах и установих, че е обърнат настрани и ме облива с гореща кръв.

— Ах, ти, гадина!

— Спокойно, момче — без изобщо да се смути, каза Макаров. — Ако мърдаш, ще изцапаш седалката с кръв, а тогава ще бъда много недоволен. Затова си стисни носа и дишай през устата.

За всеки случай последвах съвета на стареца, но нямах намерение да се откажа просто така. Само трябваше да отгатна точния момент…

— И не се надявай да отгатнеш точния момент — предупреди старецът. — Аз не съм мълния, мога и втори път да ударя на същото място. Ще е много по-болезнено, освен това костите могат да увредят мозъка. Наистина ли го искаш?

Известно време карахме мълчаливо.

— За какво съм ви? — попитах дрезгаво накрая. Носът ми беше отекъл и сега сякаш заемаше половината ми лице. — И къде ме карате?

— Не аз имам нужда от теб, а ти от мен.

— Хм, едва ли.

Макаров рязко наби спирачки и аз ударих многострадалния си нос в предното табло. Странно, уж бях с колан, но изглежда коланите се оказаха не чак толкова безопасни.

— Джеймс ме помоли да ти помогна да се справиш с проклятието — ехидно усмихвайки се и бляскайки с невероятно белите си зъби, каза Макаров. — Това ще правим в близките дни на това прекрасно и уютно място.

Колата спря пред една порутена селска къщичка, приличаща повече на голяма плевня. Отвсякъде я окръжаваше гъста гора и изобщо не разбирах как колата е успяла да стигне до тук, зад нас дори път не се виждаше. От друга страна, тук имах добър шанс да избягам, защото определено бягам по-бързо от дребния старец. Но ми се искаше да разбера колко далеч съм от града и накъде да бягам.

— Не бих те съветвал да се опиташ да бягаш — отново прочете мислите ми старецът. — Ще ти счупя крака. А може и двата — той излезе от колата и ми махна с ръка. — Хайде, изпълзи, ученико на медиум.

Този път дръжката на вратата поддаде и аз безпрепятствено излязох от колата.

— И какво ще правим тук? — попитах предпазливо, докато се оглеждах.

Точно в такива колиби затварят тийнейджърите от филмите на ужасите, за да бъдат нарязани на парчета от някой маниак. Такъв като дяволския старец, който ме доведе тук.

— Садако е същество от първи клас на опасност — каза старецът, измъквайки от задната седалка на колата кожена чанта, която подозрително приличаше на тази на Джеймс и моята. — Единственият начин да се справим с нейното проклятие е като убием самата Садако. Джеймс знае много добре, че няма да се справи с такъв противник, затова ме повика на помощ.

Изглежда старецът също беше медиум. Просто болен в главата, но явно много силен.

— А вие можете ли да убиете Садако? — недоверчиво попитах аз.

— Аз? Боже опази — засмя се Макаров. — Погледни ме, аз съм един почти мъртъв старец, днес ме пуснаха от психиатричната болница с подписа на Джеймс. Не-е. Ще я убиеш ти, младежо — очите на стареца блеснаха налудничаво. — А аз ще те науча как.