Алекс Кош
Прокълнат (19)

Глава 19

Дони влетя в стаята като ураган. Не толкова поради склонността си да контролира стихията на въздуха, а просто от излишък от енергия и емоции. Веднага ме сграбчи в прегръдка и ме вдигна от пода.

— Жив си-и!

Той все още се перчеше в бяла тениска, плътно прилепнала към изпъкналите мускули. Татуировките по ръцете и червената ивица на русата глава също си бяха тук. Интересно как би нарекъл такъв стил Михайлов? Все пак семейство Палмър също не бяха от последните на Острова, а младежът очевидно беше далеч от класическите костюми.

— Кхъ, какво да се прави — изграчих аз.

— А какво ти е на ръката? — попита той, след като ме пусна и внимателно ме огледа от глава до пети.

Честно казано, направо бях забравил, че китката ми е покрита с пластмаса, тъй като не чувствах никаква болка. Както обясни лекарят, просто временно са изключили нервната проводимост в пръстите ми за един ден, но привечер всичко ще се възстанови.

— Счупиха ми пръстите. После те зараснаха накриво, така че наново ги счупиха, но вече както трябва.

— Пръсти, счупени както трябва? — попита Дони. — Звучи интересно. Слушай, а Орлов наистина ли те е отвлякъл и измъчвал, както казват по новините? Това негово дело ли е?

— Негово. Но това е дълга и объркана история. Ще се върнем към нея по-късно и желателно на по чаша бира.

Младежът ме погледна скептично.

— Ти си на петнайсет.

Да, нещо се увлякох. Между другото, вчера възрастта ми изобщо не притесни Джеймс, когато ми наля уиски. И аз пих някак без да се замисля, сякаш така и трябва. Надявам се това да не повдигне неудобни въпроси.

— Точно затова само на по бира — бързо се опомних аз, като погледнах към Джен. По някаква причина ми се стори, че сега ще превключи в режим „мама“ и ще ми изнесе лекция за опасностите от алкохола, дори изражението й изглеждаше осъдително. От друга страна, то винаги е изглеждало така — като консенсус между недоволството и мълчаливото осъждане.

— А вие… коя сте? — със закъснение обърна внимание на Джен младежът.

— Бодигард и помощник — отвърна спокойно жената. — Джен Ларсън.

— Радвам се да се запознаем — кимна Дони. — И вие ли бяхте в болницата с Лора и Макс?

— Да, бях — потвърди жената. — Съжалявам, че не успях да защитя вашата сестра.

Дони въздъхна.

— Това беше твърде необичайна ситуация. Би било странно да обвинявам някой друг освен Ездача на трупове. Доколкото разбрах, него така и не го откриха, нали?

Не само че не го откриха, но все още нямах идея къде и как да го търся. Само мисълта за тази твар, убила Деймис заради своите експерименти, караше ръцете ми, или по-точно едната ми ръка сега, да се свие в юмрук от гняв. Въпреки че в момента се опитвах да се съсредоточа върху по-неотложни въпроси, нито за минута не забравях за Ездача. Рано или късно щях да го намеря, просто дотогава ще трябва да стана много по-силен, за да откъсна главата му заедно с подлата му маска. Или да доведа със себе си някой, който може да го направи вместо мен — не съм горд, ще ми е достатъчно просто да гледам. И може би след това да ритна отрязаната глава за пълнота на усещанията.

— Не го откриха — повторих като ехо аз и побързах да сменя темата. — Слушай, сега трябва да отида до офиса на Джеймс, да обиколя магазините за нови дрехи, след това до Шеста болница да търся призрака на предишния… или по-точно на по-предишния директор. Надявам се, че той може да помогне на сестра ти. Но преди това бих искал да посетя Лора.

Дони веднага стана сериозен.

— Разбира се, да вървим, ще те впиша в списъка на посетителите. И ще те закарам, където трябва, и като цяло… днес ще бъда твоят шофьор. И не се опитвай да спориш!

— Последния път, когато ме вози, едва не умря — напомних му аз, стараейки се да добавя насмешка в гласа си, за да смекча чувството на вина.

— Не мисля, че ще срещнем полтъргайст в магазин за дрехи.

Мислено изругах.

— Защо го каза това? Сега определено нещо ще се случи, и то в магазина. Както и да е, първо Лора.

— Да вървим — съгласи се Дони.

За разлика от Алина Сергеевна, Лора лежеше не в обикновено легло, а в своеобразна капсула. Нещо като това, което показваха в научнофантастичните филми за космоса, когато пилотите биваха поставени в състояние на стазис за полети на дълги разстояния. Тукашната версия на капсулата беше със стъклен купол, което позволяваше да се вижда цялото тяло на момичето. Разбира се, тя беше облечена в бели дрехи, явно пижама, това не ви е „Петият елемент“. А целият въздух около нея приличаше на нещо средно между мъгла и гъсто прозрачно желе.

— Това не е обикновена кома — обясни Дони. — Всички процеси в тялото са забавени стотици пъти. За съжаление, макар и много бавно, те продължават да протичат, и отровата се разпространява в тялото. Ето виж…

Той посочи към шията на момичето и аз видях розово петно, което не бях забелязал веднага заради насочената към това място тръбичка с игла. Очевидно по този начин вземаха проби от отровената плът.

— Оттук заразата се е разпространила по цялото тяло. Веднага са изрязали мястото и са присадили нова кожа, но отровата продължила да се появява именно тук.

— Това не е ли странно? — попитах аз.

— И още как — потвърди младежът. — Лекарите казват, че никога преди не са виждали нещо подобно.

Много исках още веднъж да се извиня на Дони и Лора, но младежът категорично отказваше да признае вината ми, а Лора просто не ме чуваше. От друга страна, съдейки по характера й, тя също не би ме обвинила за случилото се, но по някаква причина това изобщо не ме накара да се почувствам по-добре, а точно обратното. Въобще тяхното семейство се отнасяше към мен учудващо любезно още от първите минути на нашето запознанство, а досега същото това познанство не им носеше нищо друго освен проблеми. Обидно, по дяволите.

За известно време аз мълчаливо застинах пред капсулата, опитвайки се да се вслушам в собствените си усещания. Ако в случая с Алина Сергеевна можех да предположа, че душата не е нито в тялото, нито наблизо, то Лора си оставаше, как да го кажа, цяла. Разбира се, това не беше стопроцентова увереност, а просто мимолетно чувство, на което реших да се доверя. Наистина исках да отделя повече време за изучаване на двете пациентки, но реших да го отложа за вечерта. Първо трябваше да свърша всичко останало и да се консултирам с Джеймс, може той да ме насочи към определена литература по тази тема или, което ще е още по-добре, да ме научи на някои от собствените си методи на работа.

— Надявам се всичко да се оправи и да успеем да накараме Роналд Тумс да излекува Лора — въздъхнах тежко аз.

В това отношение смущаваше единствено увереността на Ездача, че никой не може да намери лек за неговата отрова, при това той знаеше, че главата на Роналд Тумс ни помага. Но още една умна глава, ангажирана в търсенето на лекарство, при всички случаи няма да е излишна.

— Ти закуси ли? — попита Дони, когато излязохме от стаята и стоманената врата се затръшна зад нас. Между другото, всички стаи бяха оборудвани с електронни ключалки и масивни врати, а на етажа обикаляха няколко охранители и медицински сестри, така че подходът към сигурността тук беше повече от сериозен. Мисля, че и поставените на всеки ъгъл камери не бяха фалшиви, както в Шеста болница.

— Нямах време — отговорих аз и изведнъж осъзнах, че стомахът ми наистина се свива от глад.

— Отлично. Тогава да отидем да закусим в едно много уютно местенце, а след това ще пазаруваме. Ще ви покажа къде можете да си купите наистина страхотни дрехи с отстъпка.

Джен погледна скептично младежа.

— На Роман му трябват не някакви „дрехи“, а хубави представителни костюми.

— Няма проблем — изобщо не се смути Дони. — Нали не мислите, че винаги ходя така? Никой не е отменил класическия стил: училище, официални приеми и събития, където дори аз трябва да се обличам подобаващо. Аз имам отстъпки в най-добрите магазини в Барса. А ако и Лора беше с нас… — той стисна челюсти с такава сила, че мускулите на челюстите му изпъкнаха, после издиша и слабо се усмихна. — Тя щеше да ти избере перфектния стил. Ето кой беше… е истински специалист по шопинг.

— Тепърва ще обикаляме по магазините заедно — уверих аз… моя приятел? Или добър познат? В кой момент се случва преходът от един статус към друг? — Тогава ще ти се доверим изцяло.

Закусихме на наистина уютно местенце. По време на разговора с Дони, в допълнение към моите злополучни истории, се появи темата за Сребърната академия. Разбира се, аз веднага се вкопчих в нея и се опитах да науча колкото се може повече за това на какво и как ги обучават там. На практика всички учебни предмети в подобни заведения бяха сведени до една основна специалност — икономисти и мениджъри, което беше логично за аристократичните семейства, тъй като едва ли някой от тях планираше да стане инженер. В същото време наборът от предмети за курса на обучение се съставяше индивидуално, като пъзел, като позволяваше да се поставя акцент върху науката, изкуството, икономиката или военното дело. Разбира се, за онези, които планираха да станат истински воини, имаше отделни Бойни академии на Сребърния остров, но там ходеха предимно обикновените простосмъртни, а не аристократите. Защо? Защото спарингите с използване на способности бяха нещо доста опасно и смъртността в такива заведения си оставаше доста висока. Само в книгите за Хари Потър деца с вълшебни пръчици ги размахват наляво-надясно и някак си се разминават с летален изход. В действителност, дори и при внимателен контрол на преподавателите, учениците често получаваха травми, с които не можеше да се справи дори съвременната медицина, която беше много по-напреднала от познатата ми в моя свят.

— Тоест, бойната подготовка в обикновените Академии е много по-слаба, отколкото в Бойните? — уточних аз.

— Обучението е почти същото, но бойната практика е много по-малко — обясни Дони. — Според мен, благодарение на овладяването на семейните техники, завършилите двете Академии са приблизително равни. Просто ние владеем по-добре стихийните техники, а „бойците“ имат много повече практика.

Джен изсумтя пренебрежително, но запази собственото си мнение за себе си.

— А вие какво сте завършила? — забелязвайки реакцията й, попита Дони.

— Аз не съм учила на Островите — отговори телохранителката с такъв тон, че младежът загуби всякакво желание да задълбава в тази тема.

— Ъ-ъ… добре, тогава да отиваме да пазаруваме — смутено предложи той.

А аз изведнъж си помислих, че Джен ми харесва много повече, когато е по-мълчалива и не се меси в моите работи. Между другото, ако проблемът с Орлов вече е решен, то имам ли нужда от бодигард изобщо? Да, ако ще върша някаква работа като медиум, това се разбира от само себе си, но и в обикновения живот бих предпочел да се справям без нея. Ще трябва да решим този въпрос, когато останем сами.

Никога не съм обичал да обикалям по магазините, още повече да си купувам дрехи, но тук дори ми стана интересно. Първо, никога не бях пазарувал в толкова скъпи бутици, и второ, оказа се, че дрехите тук все пак са малко по-различни от тези, с които бях свикнал в моя свят. Интересен факт — костюмът на Джеймс, който винаги оставаше чист и изобщо не се мачкаше, се оказа, че изобщо не е негова заслуга. Ставаше въпрос за скъп плат, който запазва формата си и се самопочиства от мръсотия. В разумни граници, разбира се, това все пак не е костюм от самовъзстановяващи се наночастици, а просто плат със специални свойства, получен от мутирала след Катаклизма копринена буба. Един такъв самопочистващ се костюм струваше почти цялата сума, дадена ми от Михайлов, и вече не можех да купя нищо друго, въпреки че все пак с остатъка трябваше да взема друг, много по-евтин костюм, за резерв.

Когато ме попитаха какъв цвят костюм искам, отговорих недвусмислено — черен. Всички костюми са основно черни. Бях твърде слаб и бледен, за да нося различен цвят, а така дори изглеждах стилно. Един такъв болнав вампир или упълномощен агент на смъртта в обетованата земя. Всъщност сакото дори спаси фигурата ми, като добави малко обем в раменете и я направи да изглежда като на здрав човек. Но виж тениски в стил Дони нямаше да мога да нося доста дълго време. Между другото, трябваше да се заема с физическа си подготовка възможно най-скоро, че сега гледането в огледалото без дрехи беше не само неприятно, а направо срамно.

Следващ в списъка беше офисът на Джеймс. Почувствах се малко неудобно пред Дони, че не се втурнах веднага в болницата. Но логиката във всичко това беше съвсем проста: новият костюм беше необходим, тъй като обещах на Михайлов да поддържам определен семеен статус и най-важното, че той гарантира, че ще ме вземат на сериозно, въпреки възрастта ми. А да посетя офиса беше задължително, тъй като бях загубил удостоверението си за ученик на медиум, а без него да ходя в болницата изобщо нямаше смисъл. Е, и за консултация с Джеймс, закъде без нея, той със сигурност ще ме посъветва нещо полезно.

Дони тръгна по свои си работи, като ме накара да обещая, че ще му се обадя веднага щом отида в болницата, а двамата с Джен се качихме в офиса.

— А, ето го и нашият изгубен — през смях ме поздрави Миси и веднага оцени външния ми вид: — Виж само как се е издокарал! Момичетата няма да те оставят на мира — внезапно тя рязко махна усмивката си и ме погледна сериозно: — Манекенът, кажи ми, теб изобщо ли не трябва да те пускаме извън офиса?

— Е, този път е грехота да се оплакваш — не се съгласих аз. — Излязох и ми излекуваха пръстите безплатно. Джеймс определено ще го оцени.

Джен мълчаливо кимна на Миси в знак на поздрав, седна на един от столовете за клиенти и с напълно безразличен вид започна да чете някаква книга.

— Това изцяло променя нещата — съгласи се Миси. — Само че нищо на този свят не е безплатно и съдейки по цвета на „желето“, върху теб са използвали най-скъпата му версия. Така че как ще платиш за операцията?

— В натура — усмихнах се аз.

Лицето на ханьото замръзна за миг и чертите й някак странно се изостриха.

— С какво?

— Ще помогна в лечението на съпругата на Князев — казах припряно.

Уж се опитвах да избягвам тази дума, а я казах. Все пак „лечение“ е нещо, с което трябва да се занимават лекари, хора със специални познания и образование. А моята помощ е в малко по-различна плоскост.

— Лечение? — вдигна вежди Миси. — Ти?

— Е, не е точно лечение — поправих се аз. — Но ще се опитам да помогна. Макаров увери Князев, че мога да го направя.

— Е, щом Макаров е казал така…

Джеймс надникна от кабинета си и недоволно цъкна с език.

— Е, младежо, какво се мотаеш тук? Имаме недовършена работа.

— Каква работа?!

— А кой ще ти пише обяснението за трупа?

— Труп? — повторих по инерция и едва тогава се сетих за какво става дума. По дяволите, съвсем бях забравил за случайната жертва на Мъгливата котка. А полицията със сигурност ще дойде за мен! — Разбира се, как да забравя!

Джеймс отвори вратата по-широко.

— Влизай, ще ти кажа какво следва.

Както се изясни, докато ме е нямало, полицията вече беше идвала в офиса, но Джеймс се погрижил за всичко предварително, не без помощта на Михайлов, разбира се. На медиума дори не му се наложило да лъже, историята беше съвсем вярна — аз просто съм си вървял по пътя и съм се натъкнал на кола и човек, убит от Мъглива котка. Това, че мъжът е починал от ноктите на съществото, щеше да бъде потвърдено от всяка експертиза. После аз съм дошъл в офиса, за да докладвам на учителя си за находката, а по-нататъшната съдба на открадната незнайно от кого кола няма нищо общо с нас. Разбира се, Миси някак беше направила шегата си така, че никой да не я види как мести колата в друг квартал. В навигатора имаше точното място, където беше паркирана колата, там лесно се откриват следи от убийството, а моите показания ще бъдат необходими само на следователя, който води делото, по време на официалното дознание. Междувременно аз оставах на свобода под отговорността на Джеймс и трябваше да напиша показания за случилото се — това беше обичайната процедура за аристократи, които никой не би посмял да задържи в участъка, а още по-малко — в предварителния арест. Е, не беше трудно да опиша всичко, което се случи, освен може би самата причина за появата ми в гората, но и тук не се наложи да лъжа — да, аз просто съм преследвал същество от първи клас на опасност и съм се преместил там през портал. Случва се. Както, оказва се, лесно може да се прикрие случай на убийство…

— Във всеки случай може да се утешиш с факта, че това не е бил най-спазващият закона човек на света — каза Джеймс, забелязвайки унилия ми вид. — Джереми Ван се оказа боец от якудза на ниво специалист, замесен в множество съмнителни случаи.

— Наистина? — наистина се зарадвах аз. — А ще може ли да видя досието му?

Изведнъж на масата точно пред мен от въздуха се появи Хухлик.

— Вижте го само, радва се! — възмутено възкликна джуджето. — Уби човек и още на следващия ден го забрави. И всичко това, защото прекалено дълго общува с Макаров! — Хухлик размаха юмрук пред лицето ми. — Само няколко дни и той вече пристига в офиса с труп в багажника! Какво следва по-нататък?!

— Аз не нося отговорност за действията на Мъгливата котка! — възмутих се аз.

— Разбира се, разбира се — джуджето сложи лапи на кръста. — На Макаров му трябваха само няколко дни, за да те развали!

— Какво значи „развали“? — попитах аз. — Ху, да не си полудял?! Самият ти ме хранеше с какви ли не гадости и помагаше на Макаров, както се изрази, да ме „развали“!

— А, не, аз нямам нищо общо с това — размаха лапи Хухлик. — Просто когато Макаров е наблизо, договорът ми влияе по-силно. А за лошия му нрав всички знаете. Аз не мога да се съпротивлявам!

Тук наострих уши.

— Договорът? Той има такъв ефект?

— Ами да — кимна Хухлик. — По-силната душа влияе на по-слабата. Ето Миси в компанията на Джеймс е по-сговорчива, но само да я пуснеш от каишката…

Джуджето млъкна внезапно, прикри устата си с лапи и ококори огромните си очи към ханьото, незнайно как озовала се в кабинета. Само преди миг беше в приемната.

— Аз ли съм куче? — измамно тихо попита момичето.

— Това е просто аналогия! — изпищя джуджето, падайки на колене. — Прости ми, нямах предвид това!

Едно махване на тънката ръка на момичето и джуджето се разпиля по масата във вид на зелена слуз, покривайки листите с моите показания.

— Извинявай, Ромик, ще трябва да го препишеш — намигна ми Миси и гордо напусна кабинета.

„Луда работа“ — помислих си, но, разбира се, не казах нито дума на глас. Само мълчаливо взех салфетки, почистих всичко и започнах наново да пиша показанията си.

— Между другото, мога да те зарадвам — каза Джеймс, поставяйки пред мен карта със знака на Асоциацията на екстрасенсите — златно око в триъгълник. — Сега ти не си ученик, а стажант. За убийството на същество от първи клас на опасност твоят прекрасен учител, тоест аз, повиши ранга ти. Вече официално можеш да приемаш поръчки и да провеждаш разследвания самостоятелно.

— Прекрасно, благодаря — искрено благодарих аз.

Е, това беше първата малка стъпка към независимост.

— А за болницата платиха ли ни нещо?

— Защо да плащат? — изненада се Джеймс. — Ти така и не разбра кой е главният виновник за всичко, което се случи. Клиент като такъв нямахме. Заместник-директорът е подсъдим, от него пари вече не могат да се вземат, а новото ръководство се направи, че всичко, което се е случило преди това, изобщо не ги засяга. Цяло чудо е, че се съгласиха и дадоха разрешение за по-нататъшно проучване на подземието.

— Да, смятам да отида там в най-близко бъдеще.

Джеймс ме погледна замислено.

— Слушай, а може би трябва да те чипират? Като кучетата, за да не се изгубят? За мен ще е по-спокойно, а и Михайлов със сигурност ще се съгласи.

— Аха, и нашийник ми сложете — ядосах се аз. — Ама че кученце си намерили.

С крайчеца на окото си видях как зад стъклената врата в приемната Миси ми вдига палец.

— Просто разсъждавам на глас — изобщо не се смути медиумът. — Как иначе да те намерим след поредното отвличане? Или когато с теб се свърже така нареченият Доктор? В крайна сметка той със сигурност ще се появи, тъй като договорът с призрака приключи.

Всъщност аз дори чаках появата му, тъй като се надявах да отговори на някои от моите въпроси. Макар че Джеймс беше прав, този човек или същество беше твърде опасен, за да водя приятелски разговори с него. Още повече, че те с Ездача са колеги, както се изрази самият Доктор.

— Чантата ти е в заседателната зала — продължи Джеймс междувременно. — Преди да отидеш в болницата, за всеки случай си приготви нужните гофу и не забравяй да вземеш Джен и Ху със себе си. И тъй като вече си стажант на пълен работен ден, приключи днес един от случаите на бюрото на Миси. Не е нищо сложно, но още няколко медиума умряха, така че полицейското управление ни прехвърли повече работа от обикновено.

— Ъ-ъ… добре — отвърнах озадачен.

Някак си всичко ставаше твърде бързо, както винаги, впрочем, от момента на появата ми в този свят.

В приемната Миси с готовност ми връчи цяла купчина заявки. Всяка имаше адрес, кратко описание на проблема и сумата, която ще бъде платена или от директния клиент, или от застраховката, или от правителството.

— Леле, и цялата сума в договора ще отиде при мен като изпълнител? — попитах алчно. След покупката на костюмите ми останаха пари само за една юфка и няколко сутрешни кафета. Добре, че в болницата, в която временно се установих, и в постоянната ми база, хотелът, имаше безплатна храна.

— Разбира се, всичко, което спечелиш, е твое — прозя се Миси. — С изключение на една четвърт за твоя наставник и друга четвърт за Асоциацията, разбира се.

— А, да…

Веднага ми стана не толкова весело.

— Няма нищо сложно. Полтъргайстите идват по други канали, тук са само хленчещи по нощите „зациклени“ и „адекватни“, които мърдат предмети — реши да подслади хапчето ханьото. — Нещо по-сложно от това така или иначе не биха ти дали.

Да, не знае как да успокоява.

— Звучи като нещо не много трудно — предпазливо се съгласих аз, докато продължавах да чета заявките.

И тогава погледът ми попадна на адреса на един от клиентите — клуб по бойни изкуства „JKD“ и името на клиента. Стига бе! Наистина ли е той?!