Алекс Кош
Прокълнат (14)

Глава 14

Съществото и призракът застинаха една срещу друга. За миг едновременно замълчаха и аз със закъснение осъзнах, че отвън се чуват изстрели и експлозии. Изглежда някой беше нападнал имението и аз дори се досещах кой — старецът Макаров беше удържал на думата си и беше уредил своевременната поява на Князев. Не знам дали това е добре или зле, но сега основната част от охраната на Орлов определено ще бъде заета отвън.

След кратка пауза Садако отново протегна своята коса-пипало към мен, но Мей Ли с лекота я отряза с пръстите си.

— Мой — изсъска съществото и за следващата си атака избра призрака. Преди тя можеше с лекота да развъплъти Мей Ли само с едно махване на ръката, но сега всичко се беше променило. Призракът беше станал много по-силен и това не беше изненадващо, след като изсмука толкова много душевна енергия от мен. Още малко и за Садако нямаше да остане нищо и ще трябва да се върне при своя кладенец гладна и много тъжна.

Джен явно не можеше да разбере какво да прави — и двете същества не бяха в нейната категория, но и да ме зареже нямаше намерение.

— Роман, да се махаме оттук — изсъска нервно тя. — Докато имаме възможност.

Проблемът беше, че така или иначе нямаше да избягаме далеч. Мей Ли не може да е на повече от десетина крачки от мен, просто ще бъде издърпана след нас. А и да избягам от същество, което може да ме намери навсякъде по света, е абсолютно невъзможна задача. За съжаление нямах време да обяснявам всичко това на Джен, така че просто поклатих глава, докато поставях защитно гофу на пода пред себе си. Въпреки че имат малък ефект върху Садако, това определено щеше да ме направи по-спокоен, а и ако нещо се обърка, гофу ще ни даде ценни секунди преднина.

— О-о, каква бъркотия — прозвуча глас до мен и Хухлик се появи от въздуха. — Няма нищо по-лошо от това две гладни жени да се бият за мъж.

Много странно, но по принцип доста точно описание на нашата ситуация.

— Ти къде беше?! — попитах възмутено, без да откъсвам очи от Садако и Мей Ли.

— Всъщност се погрижих разговорът на Орлов с Князев да протече по най-недружелюбния начин. Така че трябва да ми благодариш.

— Благодаря — послушно казах аз. — И какво направи?

Като цяло не ме интересуваше, но нервите зададоха въпроса вместо мен.

— Накарах един от хората на Орлов да дръпне спусъка, докато преговаряха. И като се почна… отдавна не бях виждал такава касапница.

В този момент къщата се разтърси и се чу звън на счупено стъкло. Ако имението на Орлов е оборудвано по същия начин като на Михайлови, то прозорците тук са бронирани. Бяха. Доста е трудно да се разбият такива, но хората отвън се справиха.

— Това Князев ли е? — уточних за всеки случай аз.

— О, да — потвърди Хухлик. — И е много ядосан. Довел е цяла армия със себе си. А какво става с призрака? Откъде се появи лицето й?

— От стъкленица — махнах с ръка аз, докато внимателно наблюдавах битката.

За съжаление, нямаше какво да направя, за да помогна на Мей Ли, освен изтичащата към нея през печата на ръката ми душевна енергия.

„Мей Ли, ще се справиш ли с нея?“ — реших мислено да попитам призрака, надявайки се, че няма да я разсея твърде много.

„Не съм сигурна. Тя се възстановява много бързо.“

Не звучеше много оптимистично.

Интересен факт: ако се бият две много бързи същества с мигновена регенерация, то битката може да се проточи доста дълго време. И тогава основното ограничение е наличието на достатъчно количество енергия. Призракът имаше батерия на име „Роман Михайлов“, а Садако действаше само за сметка на натрупаното до този момент. Всъщност не знаех колко хора е изяла досега — ами ако резервите й са безкрайни? Черната коса на съществото, само външно подобно на момиче, се възстановяваше мигновено, и тя продължаваше да атакува Мей Ли, докато моят призрак едва смогваше да я разкъсва. Но всъщност Садако се интересуваше от мен, а не от призрака, и след като осъзна, че не е толкова лесно да се отърве от Мей Ли, тя отново се насочи към мен.

За разлика от призрака, Садако не можеше да лети, затова изстреля косата си настрани и като проби стените и тавана, тя ги използва вместо пипала, с които бързо се избута напред, заобикаляйки призрака, и се насочи към мен. Мей Ли беше принудена да я блокира, за да ме защити, и буквално се оказа пометена. Миг, и призракът беше разкъсан на две части. Но този път тя не се развъплъти — горната част на тялото й полетя във въздуха и прониза съществото отзад с всичките си десет нокти, вкопчвайки се в него като кърлеж.

Садако изпищя от болка, а от раните по тялото й бликна черна кръв, но тя упорито продължи да се отблъсква от стените, приближавайки се все по-близо и по-близо до нас. Изненадващо, но бялата й рокля остана чиста, петната кръв мигновено изчезваха.

— Сега вече наистина трябва да изчезваме — отчетливо осъзнах аз.

Хухлик веднага се разтвори във въздуха, а ние с Джен побягнахме обратно по коридора. За съжаление нямах план на къщата и не знаех накъде бягаме. Защитните гофу изиграха своята роля и забавиха Садако за няколко секунди, което беше достатъчно, за да изчезнем зад ъгъла и да се изправим лице в лице с двама охранители, които бяха реагирали на писъка на Садако.

Джен реагира светкавично, просвайки и двамата с два добре насочени изстрела. Предполагам, че нейното предвиждане я беше подготвило за появата на противници още преди да завием зад ъгъла и тя сякаш дори се радваше, че е изправена пред опасност, с която може да се справи сама.

Аз спрях и хвърлих още няколко защитни гофу на пода, за да забавя малко Садако.

— Сега накъде? — попита Джен.

Сякаш знаех. Наскоро се оплаквах, че всички решават вместо мен какво да правя? Забравете. Вариантът сам да решавам проблемите изглеждаше още по-лош.

— Напред! — дадох „най-логичния“ отговор.

Една от вратите по пътя ни се отвори и оттам се показа притеснено женско лице.

— Изчезни! — изкрещя й Джен.

Жената веднага затръшна вратата, но беше твърде късно — Садако я забеляза. А може би тя щеше да почувства всеки жив човек, но няма как да разберем това. Докато минаваше, съществото забави и изстреля кичур коса през дървената врата. Раздаде се писък, който премина в хриптене, и обитателите на имението станаха с един по-малко.

Мей Ли все така висеше на Садако, здраво вкопчена в полуилюзорната плът с ноктите си, но създанието просто реши да я игнорира, като се фокусира изцяло върху мен.

— Навън! — заповядах аз.

Нали охранителите бяха там и трябва да заведем Садако при тях. Още повече, че не знаех плана на къщата и във всеки един момент можехме да попаднем в място без изход.

Джен последва примера на „заешки устни“ и разби вратата на най-близката до нас стая. Прозорците вече бяха счупени, така че й остана само с едно махване с ръка да разчисти стърчащите парчета.

— Скачай, аз съм след теб! — изстреля бързо тя.

Мълчаливо стъпих на рамката и скочих. Втори етаж не звучи много високо, когато гледаш надолу, но да скочиш, и най-важното — успешно да се приземиш, се оказа не толкова лесно, особено в моята физическа форма. Но по някакво чудо успях, като само леко си натъртих хълбока. И не изкълчих нищо. Джен се приземи като котка, веднага ме хвана под ръка и буквално ме повлече далеч от сградата.

Хора в двора не се виждаха, но няколко приказливи призрака на момичета веднага се насочиха към нас. На едната липсваха ушите, а втората беше брутално убита и носеше следи от десетки удари с нож.

— Боли ме! — викаше едната. — Гриша, недей!

— Пусни ме! — шепнеше втората.

Третата, загубила ръка, се оказа значително по-адекватна и ни указа посоката с останалата ръка:

— Бягайте нататък, стената там е разрушена! Ще можете да се измъкнете навън!

„Зациклените“ усърдно се навираха в лицата ни и ни гледаха умолително в очакване на някаква реакция. Те не можеха да навредят по никакъв начин, освен че закриваха отчасти гледката, а аз нямах абсолютно никакво време да ги разсея. Всъщност те трябва да бъдат упокоени по всички правила и непременно да бъде съобщено на роднините им. Ако оцелея, определено ще се заема с това…

Всичките ми защитни гофу забавиха Садако за максимум пет секунди, така че тя се появи на прозореца почти веднага след нас. И не, ние не погледнахме назад, напълно съсредоточени върху бягането, но беше трудно да не я чуем.

— Мой! — изкрещя тя.

Защо?! Защо от момента, в който се появих в този свят, от мен се интересуват само мъртви момичета?!

Близо до разрушената стена за момент забавихме. Под тухлите се виждаха петна от кръв и нечии крака стърчаха, а отвън се случваше истински Армагедон: изстрели от картечниците и оръдията, разположени на покрива на сградата, експлозии и крясъци. Всички тези звуци бяха някак приглушени, сякаш някой ръчно беше намалил звука наполовина, и интуицията ми подсказа, че причината е в защитното поле, издигащо се директно от стената. То явно не защитаваше от всякакви заплахи, все пак стената беше пострадала, но определено предпазваше от куршуми и шрапнели.

— Там? — уточни Джен.

— Разбира се — отвърнах без особена увереност. — Такъв е планът.

Въпреки че на теория той изглеждаше много по-логичен, отколкото сега. Да се крия от искащо да ме погълне същество на бойното поле? Кой идиот го измисли?! О, да, това бях аз.

Садако се понесе след нас, отблъсквайки се от земята с косата си подобно на огромен паяк на дълги, но тънки черни крака. Още един щрих към приликата с паяка беше пашкулът на гърба на съществото, в който тя беше запечатала Мей Ли. Не знам дали беше случайно или Садако се беше досетила, че след като ме убие, призракът така или иначе ще остане без сили и ще се развъплъти. Мей Ли излъчваше безсилен гняв, но нямаше сили да се измъкне, а аз откровено се страхувах да продължа да споделям душевни сили. Затова не ни оставаше нищо друго, освен да прескочим останките на стената и да бягаме. Разбира се, защитното поле ни пропусна без проблем, тъй като беше еднопосочно: след като направихме само няколко крачки, сякаш преминахме през невидим балон и се гмурнахме в самия епицентър на военните действия. Щом се оказахме навън, Джен веднага ме повали на земята и ме завлече под защитата на някаква купчина желязо, която доскоро е била нещо от рода на бойна машина.

Куршумите веднага зачаткаха по желязото. Както си и мислех, полупрозрачното поле зад нас частично ни е предпазвало от осколки, те се забиваха в него и падаха на земята. А подобни снаряди в най-различни варианти, летящи във всички посоки, на бойното поле имаше много, и не всички бяха от желязо. Някои приличаха на малки ледени висулки — или наистина ледени, или стъклени.

„И излиза, че в крайна сметка първопричина за цялата тази война съм аз? — помислих си със смесица от ужас и възхищение. — Еха!“

Докато се оглеждах, за момент дори забравих, че Садако ни преследва. Оказа се, че охраната на Орлов включва огромен брой хора, дори не подозирах колко много. А колко бойни роботи имаше, подобни на пиленцата от „Робокоп“! Вярно, само десетина все още бяха на крака, но поне двойно повече вече се бяха превърнали в купчини желязо. Цялото пространство пред имението, доскоро представляващо грижливо поддържана трева, сега беше изровено от взривове. Повечето защитници се криеха зад стените, продължавайки да обстрелват нападателите с автоматично оръжие, докато „пиленцата“ оформяха първата защитна линия.

От страна на нападателите в битката участваха транспортни средства, изглеждащи като хибрид между танк и спортна кола с картечни кули. Самите нападатели бяха много по-малко, но изглеждаха доста по-внушителни, използвайки различни други способности освен огнестрелно оръжие. Буквално пред очите ми един от бойците им пусна огромна огнена топка, която взриви поредното „пиленце“ и веднага ледена сфера го прикри от ответните изстрели.

Когато Садако се появи в пролуката, за известно време над бойното поле се възцари тишина.

— Това… ъ… какво е?! — раздаде се мощен бас. — Орлов, откога наемаш същества за охрана?

— Още не си бил в двора ми! — раздаде се вик в отговор.

— Мой! — изпищя Садако толкова високо, че ушите на всички наоколо писнаха. Като цяло започнах да разбирам защо устата й беше зашита — откакто скъса нишките, Садако просто не я затваряше.

„Къде да бягам?! — трескаво размишлявах аз. — Ако надигнем глава, със сигурност ще ни застрелят. Или хората на Орлов, или тези на Князев.“

Макар че имаше нелош шанс Макаров да е изпратил Орлов тук с причина, както и да го е предупредил за мен. Тогава нямаше да стрелят по нас. Поне не веднага.

— Не стреляйте! — извиках, надничайки иззад укритието. — Свои!

Бог знае защо изкрещях така.

— Ти пък кой си? — ядосано извика басът.

— Казвам се Роман Михайлов! Орлов ме отвлече в момента, когато вашата жена се опитваше да ме спаси — изкрещях бързо. — Държеше ме в плен и ме измъчваше!

В този момент Садако се втурна напред, но защитното поле, което спокойно пропусна Джен и мен, по някаква незнайна причина реши да блокира съществото. Но беше рано да се радвам, то не издържа дълго. Раздаде се много силен звук на скъсана струна и куполът просто изчезна.

— Да бягаме!

Друг избор така или иначе нямахме, затова мислено проклех навика си да планирам и двамата с Джен хукнахме към застиналите на петдесетина метра военни автомобили.

Дявол знае защо, но никоя от двете страни не започна да стреля по нас. Във всеки случай, не веднага. А когато хората на Орлов се опомниха и откриха огън по нас, един от хората на Князев ни защити от куршумите с полусферичен щит. Глупаци. По-добре да изберат за мишена не слабото бледо момче в компанията на жена-телихранител, а опасното същество, което се придвижва на паешки крака. На Садако изобщо не й хареса, че някой се опитва да унищожи законната й плячка и вместо да ме последва, тя реши първо да се разправи с хората на Орлов.

— Мое! — изпищя тя и се втурна право към тях.

Разбира се, охраната започна да стреля по нея. Куршумите пробиваха тялото на Садако, но дупките се затваряха мигновено, а черната й коса атакува най-близките до нея противници, разкъсвайки някои на парчета и превръщайки други в изсъхнали мумии. Очевидно успяваше в движение да прецени кой отговаря на вкусовите й предпочитания и кой — не. Мей Ли оставаше да виси зад гърба й в пашкула и колкото повече се отдалечавах от съществото, толкова по-силна болка ми предаваше призрака, физически неспособен да бъде на голямо разстояние от мен.

В това време успяхме да стигнем до колите, където веднага безцеремонно ни хванаха, претърсиха ни много професионално и ни взеха всички вещи.

— И кой си ти? — чу се вече познатият ми звучен бас и пред нас се появи едър брадат мъж, висок почти два метра, облечен в черна броня като на мотоциклетист, подобно на всички бойци около нас. Очевидно това беше Князев. Е, определено отговаряше на фамилията си и напомняше на съвременна версия на княза-богатир от руските легенди.

— Роман Михайлов — представих се отново, неволно мръщейки се от донасящите се до мен отгласи на болка и гняв, идващи от Мей Ли. — Макаров не ви ли предупреди за мен?

— Предупреди. Но познавам Михайлов много добре, а той има само две деца.

Всеки път го чувам.

— Аз съм осиновен.

Князев се намръщи.

— Да допуснем. Какво ти е на ръката?

— Орлов ми счупи пръстите — отвърнах раздразнено. — Но това сега не е важно. Съществото там е много по-опасно от всички хора и бойни машини на Орлов, взети заедно.

Около мен се раздадоха насмешливи изсумтявания.

— Ще се справим — каза мъжът. — И с по-лоши сме се справяли — той измери с поглед Джен. — А ти коя си?

— Телохранител — с тежка въздишка отговори жената.

Мъжът погледна наранената ми ръка, после отново към Джен, и неодобрително поклати глава.

Поредният писък на Садако прекъсна разговора ни. Ох, напразно хората на Орлов откриха огън по мен. Въпреки силното й желание да погълне клетата ми душа, тя реши първо да се справи с досадните пречки. Явно за нея аз бях нещо като десерт. Тя беснееше сред въоръжените хора и двукраки роботи като природно бедствие, оставяйки след себе си само счупени тела и механизми.

— С такива темпове за нас няма да остане никой — насмешливо отбеляза един от бойците.

— Още по-добре — отвърна друг.

Не виждах лицата на бойците, тъй като всички бяха скрити зад защитни маски. Само Князев оставаше без маска, така че видях изражението на лицето му.

— Знаете ли, мисля, че е време да приключваме с това — каза той, дъвчейки устни. — По-добре убийте това същество, докато е заето с хората на Орлов. Да го нападнем всички заедно — Князев погледна към мен и Джен. — Вие двамата стойте тук, с вас ще се оправяме после.

Нямах нищо против. Главата вече започваше да ме боли от емоциите на Мей Ли и единственото нещо, което исках в момента, беше всичко най-накрая да свърши.

Князев разполагаше с около двадесетина бойци и всички те преминаха в офанзива срещу имението, методично обсипвайки останките от охраната на Орлов и продължаващата да беснее Садако с най-различни „снаряди“: класически огнени топки, ледени стрели, камъни, мълнии с различни цветове. Може би за първи път виждах толкова много бойни способности. Отдавна бях разбрал, че в този свят всеки човек има ограничен брой умения, това не е магически свят с много заклинания, а по-скоро „Х-мен“. Още повече, че частиците в кръвта, отговорни за способностите, се наричаха X-тела. Сякаш са знаели, сякаш са знаели.

Самият Князев не тръгна да атакува, а остана с нас, за да наблюдава какво става отстрани с помощта на малък бинокъл. Той обаче не остана безмълвен зрител, а изстрелваше кратки команди по микрофон, направен по модела на старите ни обемисти наушни слушалки.

— Дон, махни останалата кула.

— Фант, прикрий го.

— Огнеметците, съсредоточете се върху съществото, огънят нанася най-много щети.

Така за кратък период от време се изясни, че Орлов и цялата му останала охрана не можеха да направят нищо срещу истински оперативни служители на СБРЗО и дори Садако буквално беше разкъсана на части от множеството атаки. Князев все пак беше шеф на СБРЗО и всичките му хора всъщност бяха обучени демоноборци. А аз бях видял тези демони, за справяне с тях се изискваха забележителни сили, които те и демонстрираха. Имах само един въпрос — какво са правили до този момент? С техните умения и сила нямаше да им е проблем да преодолеят цялата защита на имението и да убият охраната. Не се сдържах и зададох този въпрос на Князев в паузата между заповедите му по радиото.

— Не подценявай огнестрелните оръжия и бойните машини. Дори не можехме да се покажем иззад укритията, преди това същество да се появи, да унищожи защитния купол и да отклони вниманието им.

Князев отново се върна към бинокъла и уоки-токито, а обяснението неочаквано продължи Джен:

— Способностите са добри в градски битки или когато противниците не са много. При директно стълкновение оръжието решава всичко — каза тя тихо.

Като се замисля, колкото повече гледах битката, толкова повече използваните способности напомняха не за „Х-мен“, а за анимето „Наруто“. Все пак „Х-мен“ предполагаше само една фиксирана способност, а всеки от бойците на Князев използваше по няколко, макар и сходни способности от една и съща стихия. А и управлението на такива способности очевидно изискваше дълго обучение, което също беше по-близо до техниките на нинджите от скритите села.

Със защитниците беше приключено за по-малко от десет минути. Сред бойците на Князев имаше ранени, но не и убити. Всичко това чух от докладите, докато стоях до него. А най-приятното за мен лично беше, че Орлов е заловен жив. Въпреки че, ако беше убит, сигурно всичко щеше да е много по-лесно, а да го видя заловен и да се оправдава пред Князев — това беше безценно.

Орлов беше доведен с масивни стоманени белезници, повече приличащи на супер съвременни окови, които вероятно блокираха използването на способности. Явно и той като много от представителите на известни фамилии тук на островите имаше някакви способности, при това очевидно не най-слабите.

— С какво право нападнахте имението ми? — попита Орлов, полагайки усилия да запази уверен и спокоен вид.

— Много странен въпрос от човек, който наскоро се опита да убие жена ми — насмешливо отговори Князев.

— Това беше грешка, вече ти казах и дори ти се извиних.

— Извини се — съгласи се приличащият на мечка мъж. — А после твоите хора откриха огън по нас.

— Не съм давал такава заповед! Това беше грешка.

— Не станаха ли прекалено много грешките? — вдигна вежди Князев.

— Губернаторът няма да ти прости моята смърт. Ти самият го разбираш много добре — твърдо каза Орлов. — Това нападение само по себе си е достатъчна причина да те уволнят от СБРЗО без обезщетение. Не си влошавай положението.

И Князев наистина се замисли за известно време върху думите му. Във всеки случай поне на мен така ми се стори. Не можех да допусна това, затова бързо се намесих:

— Извинете. Не знам дали това ще помогне, но в къщата на Орлов има тайна стая, където синът му е колекционирал части от телата на убитите от него момичета, а самите те са заровени в двора. Орлов старши е знаел за всичко това и е прикривал сина си.

— Какво?! — попита Князев. — Части от тела? Сериозно?

Орлов веднага се напрегна. Сините очи ме пронизаха със студен, изпълнен с омраза поглед, а речта на мъжа стана значително по-бърза.

— Не го слушай. Откъде изобщо знае какво има в имението ми?! Това е просто едно момче — полуживо, виж го, бледо, ръцете му треперят, явно главата му не е в ред. Кой е той изобщо?

— Сякаш не знаеш — присви очи Князев. — Роман Михайлов, син на Евгений Михайлов, когото и двамата познаваме.

— И двамата знаем, че Михайлов има само две деца — Ника и Виктор.

— Аха, а сега кажи, че не си го отвлякъл. И не смей да лъжеш! — Князев кимна на един от хората си. — Ще ми кажат, ако не си напълно честен с мен.

— Отвлякох го — леко объркано призна Орлов. — Но… не сега. И въобще, този младеж е луд, той доведе тук това същество, което изби половината от хората ми! Достатъчно е да го дадете на това същество и то ще си отиде!

— Ние вече се отървахме от нея — отбеляза един от бойците.

По дяволите, напълно забравих за Садако! Наистина ли бойците на Орлов са успели да се справят с нея?! Тоест, аз съм спасен от проклятието?! Но тогава Мей Ли трябваше да се освободи или да се развъплъти.

„Мей Ли! Мей Ли! Къде си?!“

Словесен отговор от нея не получих, затова пък емоции имаше повече от достатъчно. Все същият гняв, омраза и безсилие. Единствено болката от това, че е далеч от мен, сега липсваше.

„Чакай. Все още ли си на гърба на Садако?!“

— Ъ-ъ… този кладенец винаги ли е бил тук? — озадачено попита един от бойците зад мен.

Какъв кладенец пък сега?!

Дори не успях да се обърна, когато нещо ме дръпна за краката толкова рязко, че сериозно ударих лице в земята. Още един тласък и аз болезнено заудрях крака в камъните и започнах да пропадам някъде в тъмнината.

Няколко секунди по-късно вече бях с напълно обездвижени ръце и крака и едва можех да дишам. Висях с главата надолу в пълен мрак и самота, която продължи съвсем за кратко.

Лицето на Садако се появи точно пред мен, сияейки с бледосиня светлина. Точно като в сцена от „Спайдърмен“, въпреки че тук нямаше и намек за романтика.

— Мой — изсъска момичето.

Макар че сега едва ли приличаше на момиче. Лицето на съществото се беше променило значително, превръщайки се в изкривена от злоба маска на полуразложена старица. Явно хората на Орлов и демоноборците доста я бяха наранили.

— Ти…

Косата на Садако проникна в гърлото ми, преди да успея да кажа и дума. И веднага усетих как душевната енергия изтича от мен с невероятна скорост. В същото време още едно ручейче продължаваше да тече към Мей Ли. Усетила, че съм в смъртна опасност, тя също се опитваше да извлече повече енергия от мен, за да се измъкне най-накрая от капана на Садако. Бях като кутийка сок, в която приятелки са пъхнали две сламки и сега усърдно изсмукват живителната влага, надпреварвайки се коя е по-бърза. И тогава ми просветна: Макаров каза, че проклятието има и обратна връзка. И чисто технически моят заверен с печат договор с Мей Ли може да е по-силен от проклятието на Садако. А значи има вероятност, ако оставя призрака да изпомпа абсолютно цялата енергия от мен, то по закона за скачените съдове тя да бъде приета и за същество.

Това може и да беше рисковано, но на практика аз други варианти нямах. Ставаше дума за секунди и нямах време за умуване. Затова дадох на Мей Ли команда да активира печата на максимум и оставих енергията да тече свободно в дланта ми.

А Мей Ли нямаше нужда да бъде убеждавана, тя ме дари с вълна от радост и напълно се възползва от тази възможност. Печатът светна толкова ярко, че мигновено освети тъмното пространство наоколо. Вярно, нямаше много смисъл от това, тъй като ни заобикаляше само празнота.

Последното нещо, което видях, преди да загубя съзнание, бяха ноктите на Мей Ли, които разкъсаха пашкула и се издигнаха зад гърба на Садако.