Алекс Кош
Прокълнат (17)

Глава 17

Честно казано, беше ми смешно. Сутринта бях лежал в гората, отървал се на косъм от проклятието и някак успял да убия същество от първи клас на опасност, а вечерта стоя в луксозен ресторант и влизам в конфликт с местни важни клечки. Сякаш жанрът на сериала внезапно се промени от японски хорър на тийнейджърска драма.

— Не си заслужава да се караш с хора, които могат да ти създадат сериозни неприятности — свивайки устни, прецеди младежът. — Просто тихо изчезни. И всички ще бъдат доволни — ние ще прекараме една хубава вечер, а на теб няма да ти вземат бъбрека, за да платиш вечерята си.

— Много примамливо предложение — криво се усмихнах аз. — Но сметката вече е платена, а аз още не съм пил кафе или опитал фирмения десерт. Ако почакате навън около половин час, ще можете да прекарате страхотна вечер и да спестите парите си.

— Ама ти сериозно ли? — попита азиатецът.

— Напълно — отговорих аз, като спокойно седнах на масата и се обърнах към момичето-мениджър: — Извинете, нормално ли е клиентите на вашия ресторант да не могат да се насладят на храната си, защото някой виси над главите им като гладен просяк?

Силно подозирах, че е от уискито, което изпих преди няколко часа в офиса. Или така ми е повлиял разговорът с Михайлов, все пак до този момент имах чувството, че „баща“ ми не иска дори да ме види, а сега не само благоволи да поговорим нормално, но и призна моите заслуги. Да, напълно случайни, но все пак.

— Не знам откъде се взе такъв — присви очи азиатецът. — Но никой не смее да нарича Акира Ясико просяк.

Направих се, че не го чувам.

— Извинете — обърнах се към мениджъра. — Помолете сервитьора да ми донесе чаша кафе и вашият фирмен десерт. Не, две чаши кафе — поправих се. — Не бързам за никъде.

Азиатецът се надвеси над мен.

— Как се казваш, твар?

Въпреки че говореше доста спокойно, но напрегнатите мускули на врата и тонът му подсказваха, че е просто бесен.

Тук вече се напрегнах, осъзнавайки, че една кавга от нищото с някакъв аристократ едва ли ще зарадва Михайлов. А сега правя безсмислен скандал, който едва ли ще направи чест на представител на аристократично семейство. Дяволът ме накара да се заяждам.

— Роман — отговорих възможно най-спокойно. Не можех да лъжа, затова беше добре, че не поиска да знае пълното ми име.

— Няма значение, така или иначе ще разбера кой си — уверено каза азиатецът.

— Окей — кимнах аз. — А сега хайде да решим, вие искате да направим грозен търкал точно тук или ще ме оставите спокойно да си изпия кафето?

Не уточних, че търкалът ще е грозен само защото физически няма да окажа никаква съпротива. Дори без да се вземат предвид практически липсващите ми мускули и ръката с неправилно и ненапълно зараснали кости, уменията ми в ръкопашния бой клоняха към нула.

— Яс, там се освободи маса — тупна агресора по рамото червенокосият. — Да вървим, ще уредя да ни я дадат.

Колкото и да е странно, до този момент рижият младеж не се намеси в нашия диалог, агресивните действия на азиатеца по-скоро го забавляваха. А момичетата ровеха в телефоните си и изобщо не ги интересуваше какво се случва.

— Ти… — азиатецът ме погледна злобно. — Ще те намеря и непременно ще продължим този разговор.

Само вдигнах рамене в отговор. Ами нека ми търси, аз какво да направя.

— Съжалявам — смутено се извини момичето-мениджър, когато компанията си тръгна. — Кафето и десертът ще ви бъдат донесени веднага, за сметка на заведението. И ако някога решите да ни посетите, просто се обадете и кажете, че Мария ви е обещала маса.

Изглежда сериозен плюс на този свят беше отношението към тийнейджърите. Въпреки че изглеждах и физически бях петнадесетгодишно момче, момичето разговаряше с мен като с възрастен. Очевидно в този свят, благодарение на сериозната бойна подготовка и способностите, децата порастваха доста рано. По-точно, техният социален статус, азиатецът, който току-що беше отишъл на друга маса, не бих нарекъл възрастен.

— Благодаря — отвърнах аз, като със закъснение обърнах внимание на факта, че момичето е доста красиво, просто събраната на опашка коса и строгият грим старателно го прикриваха. — Но ми е интересно, това е толкова елитно заведение. Нима може просто така да се влезе тук и да се започва конфликт? Със сигурност маса може да се получи само с предварителна резервация.

— Разбира се, че не може — смутено потвърди момичето. — Масата се резервира седмица предварително. Просто рижият младеж е син на един от собствениците на ресторанта. Никой не би рискувал да го спре.

Аз се подсмихнах. Ама че късмет.

— Тогава се държаха дори прекалено сдържано. Можеха направо тук да ме набият.

— Ами… те не биха рискували да започнат истински конфликт. За нанесени щети на репутацията на заведението баща му щеше да свали три кожи от него. Ако не сте забелязали, те дори тон не повишиха, опитвайки се да не привличат излишно внимание. Но навън едва ли ще са толкова сдържани, така че бих ви предложила да излезете през входа за персонала — предложи ми тя.

— Всичко е наред — уверих момичето аз. — Благодаря за загрижеността, Мария, но ще си тръгна оттук по същия начин, по който влязох — през главния вход.

Освен това, ако рижият е син на един от собствениците на ресторанта, няма да му е трудно да разбере фамилията ми. Така че няма смисъл да се крия. А и защо? Това е само човек, Господи, най-многото, което може да направи, е да ме набие. Доскоро, преди всички събития от последните седмици, това можеше да ме плаши, но сега предизвикваше само смях.

Честно казано, бях много уморен и исках да се върна в стаята си и хубаво да се наспя, но сега бях принуден да седя тук и да пия кафе. Не исках да създавам усещането, че ме е страх от нещо, особено след като не беше така. Компанията се настани на маса доста далеч от мен, но дори оттам улавях периодичните погледи на Ясико, изглежда младежът се страхуваше да не изчезна незабелязано и той да не успее да си поговори с мен.

По дяволите, това наистина ме забавляваше.

Вече излизайки от ресторанта, минах покрай Мария и й намигнах. За съжаление, без значение как се отнасят към тийнейджърите тук, беше очевидно, че момичето възприемаше петнадесетгодишното момче изключително като по-малък брат.

Колата, която ме докара, вече беше тръгнала, но имах достатъчно пари за такси. Поне се надявах. Не знам колко имаше в картата, но Михайлов едва ли би пестил от мен, особено като знае колко струват качествените дрехи. Просто трябва да отида до някой банкомат и ще разбера точната сума, а и ще изтегля пари в брой. Така че да намеря банкомат.

Спрях, вдишах вечерния въздух и се огледах наоколо. По дяволите, за първи път бях в града съвсем сам, дори бодигард нямах. Мога да отида където си искам и да правя каквото си искам. Вярно, сега просто искам да си легна и хубаво да се наспя, но първо…

— Хей, малкия, нали не мислиш просто така да избягаш? — раздаде се глас зад мен.

Естествено, азиатецът не беше устоял и ме беше последвал.

— Дори не съм си го помислял — уверих го аз, като бавно се обърнах. — И така, какво искаш да обсъдим?

— Просто искам да дам урок на един малък задник — ухили се младежът.

— Ами давай — отвърнах аз, разпервайки ръце настрани.

Разбира се, ресторантът със сигурност имаше външни камери, но нещо ми подсказваше, че никой няма да ми се притече на помощ. А малкото хора, които минаваха наблизо, усърдно се преструваха, че нищо осъдително не се случва, въпреки че някои тайно извадиха телефоните си и ги насочиха към нас.

— Какво, дори няма да опиташ да се съпротивляваш? — насмешливо попита Яшико.

— Бойните умения не са моята силна страна, както и твоята не е в главата — също така насмешливо отвърнах аз.

В същия миг ръката му се стрелна и получих такъв шамар, че бузата ми пламна като изгорена с ютия. Дори не успях да забележа движението на азиатеца.

— Имаш късмет, че сме на оживена улица. Иначе щях да те спукам от бой — продължи младежът. — Но ще разбера кой си и със сигурност ще те посетя. Ще те накарам кръв да плюеш, разбра ли?

— Успех — свих рамене аз. — Сега мога ли да тръгвам вече?

— Махай се — направи гримаса на отвращение азиатецът, който дори с малкия си мозък осъзна, че конфликт с тийнейджър до ресторанта пред очите на минувачите определено няма да му прави чест.

Е, нека ме търси, щом толкова иска. Ще е смешно, ако се замъкне в имението на Михайлови. Но това вече си е негов проблем, а аз трябва да реша в каква посока да тръгна сега.

Можех да попитам някой от минувачите, но наоколо витаеха няколко призрака и предпочетох да избера един от тях. Не че бях отвикнал да общувам с хора за тези седмици, просто… призраците ми вдъхваха повече доверие. Благодарение на уроците на Макаров се научих да „уплътнявам“ силата на душата си и призраците вече не се втурваха към нейната светлина като молци. Но аз все още ги виждах много добре. Между другото, в центъра на града призраците бяха много по-малко, отколкото в покрайнините, очевидно тук имаше много по-малко насилствена смърт и хората по-често ги погребваха в съответствие с всички правила. От друга страна това не даваше пълна гаранция, че душата ще отиде „от другата страна“. Сладкото момиче, което очевидно беше паднало от прозорец по бельо, щеше да изглежда секси, ако всяка костица в тялото й не беше счупена. Но в сегашното й състояние това не й пречеше да обикаля по улицата, да се взира в лицата на хората и да коментира нещо на глас.

— Извинете, знаете ли къде е най-близкият банкомат? — обърнах се тихо към нея аз.

— Какво? — сепна се тя. — О, ти ме виждаш, малкия!

— Виждам те, виждам те — кимнах аз. — И така, къде е банкоматът?

— В хотела отсреща има един. Между другото, аз живеех там. Знаеш ли какви луксозни стаи има на последния етаж? Президентски. Ех, как се забавлявахме там! Как ме намираш, между другото?

Тя продължи да бърбори нещо за оргии, но аз побързах да вляза в, разбира се, добре защитения от нематериални и неочаквани гости хотел. След като поставих картата в банкомата и набрах пин кода от документа в плика, осъзнах колко много е започнал да ме цени Михайлов. Десет хиляди долара?! И всеки месец ще ми плаща тази сума?!

Преди да успея да се отдалеча от хотела, до мен спря огромна черна кола със странен знак: муцуна на демон с два кръстосани меча върху нея. Като се вгледах внимателно, видях и букви, които обясняваха всичко — СБРЗО. Аха, значи това е знакът на демоноборците!

Шофьорската врата се отвори и се появи едра фигура, облечена в сива камуфлажна униформа.

— Михайлов, добре, че успях да те хвана! — поздрави ме мечкоподобният мъж, като скочи и хвана здравата ми ръка с огромната си лапа. — Колко се уплаших, когато изчезна веднага след битката в имението на Орлов!

— Здравейте — неуверено поздравих аз.

Князев?! За какво пък съм му притрябвал аз?

— Надявах се, че си оцелял! Много си ми нужен!

— Защо? — попитах, силно изненадан от това заявление. — Доскоро дори не знаехте за съществуването ми.

— Сядай в колата, ще обясня всичко по пътя — някак излишно импулсивно размаха ръце той, което с неговата физика беше равносилно на опит за убийство. За щастие не ме улучи.

Погледнах към колата, после отново към него. Това не се ли брои за отвличане? Джеймс изрично ме предупреди от ресторанта да отида право в хотела.

— По пътя за къде? — попитах предпазливо.

— Към болницата, разбира се. Трябва ми помощта ти.

Напълно объркан, но съвсем наясно, че да споря с шефа на СБРЗО е лоша идея, аз неохотно кимнах.

— Добре, но само при условие, че сега ще се обадите на Джеймс и ще го уведомите.

— Няма проблем — уверено кимна мъжът и извади телефона си. — Сядай, сега ще уредим всичко.

Колкото и да е странно, медиумът не се възпротиви, че Князев ме отвежда. Макар че все още не разбирах защо изобщо тръгнах с него?

— И така, защо отиваме в болницата?

Мъжът си пое дълбоко дъх, при което широките му гърди едва не разкъсаха плътно закопчаната униформа. Въобще отстрани ние двамата с него изглеждахме като герои от анимационното филмче „Машка и мечокът“, където аз бях нова версия на Машка, малко по-висока и по-малко харизматична.

— Нали знаеш, че съпругата ми Ана лежи в болницата в състояние на дълбока кома?

Аз се смутих, отново се почувствах виновен за нейното състояние. От една страна, както при Деймис, Дони и Лора, моята вина беше косвена. Но всъщност формулата за изчисляване на такива неща според мен е много проста: щеше ли да им се случи това, ако не ме бяха срещнали? Сто процента не, което означаваше, че виновен съм единствено аз.

— Да… знам…

— Макаров, когато ми казваше за Орлов и помоли да те спася — Князев подчерта думата „спася“, — ме увери, че ти можеш да помогнеш тя да излезе от комата.

— Аз?!

— Да. Нали си медиум?

— Почти — отвърнах уклончиво. — Ученик съм.

— На самия Макаров?

Защо „на самия“? Тоест, той, разбира се, е страхотен старец, съдейки по историите на Миси, но не чак толкова, че ръководителят на СБРЗО на Златния остров, най-елитният от трите елитни острова, да изрича фамилията му с такъв респект.

— И на него също.

— Тогава вярвам на думите му — твърдо отсече Князев.

— Затова значи отиваме в болницата — въздъхнах обречено. — Сега разбирам. Но ще трябва да ме извините, аз нямам представа как мога да помогна на жена ви. Наистина бих искал, честна дума, но не знам как да направя нещо подобно.

Мислех, че Князев ще се ядоса или, напротив, разстрои, но вместо това той пъхна телефона си в ръката ми.

— Вземи, обади се. Макаров ме предупреди, че ще трябва да те консултира, и си остави телефонния номер.

— Ъ-ъ… какво?

О, стига, още преди да тръгна да се разправям с Орлов и Садако, той е обещал на Князев да му помогна и е предсказал, че ще имам нужда от съветите му?! Сериозно?!

Всъщност нямах особен избор, така че наистина трябваше да се обадя на Макаров, за щастие не беше прекалено късно.

— Здравейте, това е рецепцията на болница „Дъга“ — прозвуча уморен женски глас. — С какво мога да ви помогна?

Леко се обърках, очаквах да чуя Макаров, а не администратора на болницата.

— Ъ-ъ… здравейте, искам да говоря с Макаров.

— Макаров? И кой пита?

— Роман Михайлов.

Жената затрака по клавишите.

— Така… да, има такъв. На Макаров е разрешен контакт с вас. Изчакайте, сега ще го извикат.

Засвири успокояваща мелодия.

Името на болницата е „Дъга“? Сериозно!? Там ли държат опасни и психически нездрави хора?! Да бяха го нарекли „Лайка“.

— Леле, Малък Ро, ти наистина си жив — раздаде се гласът на стареца в слушалката малко по-късно. — Ху заложи стотачка против теб.

Значи дребосъкът не е вярвал в мен? Хм, ще му го припомня.

— Да, жив съм. И се справих със Садако. В тази връзка имам много въпроси, но сега друго е по-важно… Казали сте на Князев, че мога да помогна на жена му?! Но аз не мога да правя подобни неща! — улавяйки с крайчеца на окото си недоволния поглед на шефа на СБРЗО, бързо се поправих: — Тоест вие ще ми обясните как да го направя?

— Имам някои предположения по този въпрос.

Въпреки че не виждах Макаров, ясно си представих доволната му усмивка. Много исках да попитам „как така предположения?!“, но пред Князев предпочетох да не изразявам толкова ясно недоумението си.

— Слушам внимателно.

— Какво е кома?

— Ами това е, когато човек лежи в безсъзнание и не реагира по никакъв начин на външни дразнители — погледнах предпазливо към Князев. — Най-често се свързва с увреждане на мозъка.

— О, това е от медицинска гледна точка. Аз говоря за по-дълбоки причини, които са по-близо до нас, медиумите. Виждаш ли, физически Алина Анатолиевна е наред, тялото й функционира нормално, само съзнанието не се връща. А където е съзнанието, там е и душата.

— Тоест душата й, според вашата „рибна“ теория, е отишла не много дълбоко в друга плоскост, докато тялото е останало на повърхността? — предположих аз. — Но все още е свързана с него.

— Браво на теб. Да, горе-долу така стоят нещата. Ако тялото е във вегетативно състояние, тоест е престанало да функционира нормално, връзката между него и душата е окончателно нарушена. Само някой светец може да върне такава душа, но дори и това не е факт.

Така, донякъде разбрах теорията. Душата е свързана с тялото, но е излязла да се поразходи в малко по-различно пространство, там, където се мотаят призраците. По принцип, ако мога да виждам призраци, то е много вероятно да намеря и душата на Алина Князева. Но всичко това са само предположения и, познавайки Макаров, от него ясен план за действие няма да получа.

— По мълчанието ти разбирам, че си разбрал посланието — ухили се Макаров. — Нататък си ти. И ми ела на гости след седмица, ще ти дам нова задача. Все пак си мой ученик.

— Да, но…

Но старецът вече беше затворил, без дори да се сбогува.

— Той обясни ли какво трябва да се направи? — напрегнато попита Князев, стискайки волана така, че пръстите му побеляха. Изглежда мъжът дори леко го огъна, добре, че не го изтръгна от мястото му.

Аз конвулсивно преглътнах.

— Да, обясни.

— Значи ще се справиш?

В очите на мъжа имаше толкова много надежда, че много бих искал да го излъжа. Включително и за собствената си безопасност. Но да лъжа явно не е моето нещо.

— Знаете ли, разбирам теорията, но нямам идея как да я приложа — отговорих, както винаги, честно. — Но мога да опитам.

— Така да бъде — въздъхна Князев. — Дори малък шанс е по-добър от нищо — той погледна ръката ми. — Между другото, там можем да ти излекуваме ръката, виждам, че изобщо не можеш да движиш пръстите си.

Изглежда нямах голям избор. А и бих се радвал да мога да помогна на тази мила жена, която рискува живота си, за да ме спаси. Но обясненията на Макаров не добавиха и капка увереност в моите способности.

До целта стигнахме учудващо бързо, тъй като тя се намираше в самия център на града, както и ресторантът. Очевидно това беше институция от съвсем различно ниво в сравнение с Шеста болница. Там имаше отделни етажи с луксозни стаи, докато тук цялата болница от входа до помещението на портиера беше елитарна.

До входа на луксозно оборудваната територия бродеха два призрака — мъж и жена. С нормални дрехи, явно не бяха пациенти, но преди да вляза в сградата, реших да поговоря с тях. Може би някой би нарекъл това обикновена предпазливост, но аз, тъй като не можех да лъжа себе си, признах наличието на лека болнична фобия.

— Ей — извиках първо на мъжа. — Какво можете да кажете за тази болница?

Князев ме погледна подозрително, но не зададе никакви въпроси. Само помислете, медиумът говори на празно място.

След стандартна порция изненада, мъжът опули очи и доверително ми съобщи:

— Това е страховито място, момче, дори не си и помисляй да ходиш там!

О, по дяволите, пак ли?