Алекс Кош
Прокълнат (16)

Глава 16

— Роман? — изненада се Евгений Михайлов. — Хм… а ми казаха, че си изчезнал и най-вероятно вече си мъртъв.

— Слуховете за моята смърт са силно преувеличени — не можах да устоя, като неволно се изправих и опитах да си пригладя дрехите. Все пак Михайлов старши наистина вдъхваше респект, около него имаше някаква аура на аристократична увереност и спокойствие. В допълнение, това беше първата ни лична среща и не исках да изглеждам като пълна отрепка.

„Баща“ ми ме изгледа презрително и подуши въздуха.

— А защо си в този вид?

Така се и чувствах. Самият той изглеждаше така, сякаш току-що е излязъл от скъп магазин за мъжка мода, като преди това е минал през бръснарницата. Идеална брада, сив костюм без нито една гънка, лек, точно какъвто трябва да бъде, аромат на скъп парфюм.

— Нека да помисля — отвърнах малко нервно. — Бях заловен и измъчван от Орлов, след това преминах през интензивен курс тренировки в къща до блато с използване на душепоглъщащи пиявици, после битка с охраната на Орлов и мистично същество от първи клас на опасност. Накрая, явно, кома за седмица и половина някъде в гората, и ето ме тук.

— Любопитно — каза Михайлов и хвърли недоволен поглед на Джеймс. — Аз чух само за половината от описаните събития — той погледна часовника си. — Сега ще се приведеш в ред, а по-късно ще ми разкажеш подробно всичко и особено за случилото се в имението на Орлов. Колата ще дойде да те вземе, да речем… след три часа.

— Но…

— А сега трябва да тръгвам — прекъсна ме мъжът.

Когато Михайлов напусна офиса, дишането стана много по-лесно. И не само защото той заемаше твърде много място в малката приемна на медиума, присъствието му наистина потискаше.

— Какво е станало с пръстите ти? — веднага попита Миси, като ме хвана за ръката и ме накара да изкрещя от болка.

— Орлов ме подложи на мъчения — отговорих неохотно. — Но сега ме боли по-малко.

Миси старателно почисти цялата ми ръка.

— Да, почти е зараснало, бърза регенерация за човек — коментира тя. — Но пъзелът не е подреден правилно. Ще трябва всичко да се счупи наново и да се подреди правилно.

— Наистина ли?!

— Разбира се — потвърди тя. — Не те ли притеснява, че дори не можеш да движиш пръстите си правилно?

— Не съм се замислял — признах аз.

— Утре сутринта ще отидем в болницата при мои приятели и ще оправим всичко — нетърпеливо се намеси Джеймс. — Момче, кажи ми как оцеля?!

— И аз се радвам да ви видя — отвърнах, без да крия раздразнението си. — Между другото, страхотно е най-накрая да ви видя в офиса.

— С удоволствие бих седял по цели дни тук, ако парите сами капеха в сметката — както винаги засегна „болната“ тема медиумът. — Но трябва да работя за трима, дори за четирима. Дори не помня колко точно медиуми умряха в Барса тази седмица. А ти не се разсейвай, момче, кажи къде беше?

Въздъхнах тежко и се стоварих на стола пред бюрото на Миси.

— По-късно. Сега трябва да разрешим един малък проблем. Пристигнах тук с чужда кола с мъртво тяло в багажника — за миг се замислих. — Или не се казва така? Ако кажа „лежи тяло“, вече се предполага, че не е живо? В крайна сметка иначе правилното е „лежи човек“?

Джеймс се намръщи.

— Нали не си паркирал пред офиса, а си се сетил да се отдалечиш поне една пресечка?

— Ъ-ъ…

— Разбрах — завъртя очи той. — Миси, погрижи се.

Ханьото взе ключовете от мен и буквално се изпари от офиса.

— Да отидем в кабинета — нареди медиумът. — Според мен си прекалил с общуването с Макаров. Откъде са колата и тялото?

Разказах накратко как се събудих в гората и намерих колата. Джеймс, както ми се стори, въздъхна с облекчение и ме увери, че те ще оправят всичко. Дадох му документите, парите и телефона на починалия, като специално отбелязах, че не съм взел и цент от тях. За мен това беше важно.

— Не бива да поемаш допълнителното бреме на това, което е невъзможно да се предотврати — каза Джеймс, забелязвайки нервността ми. — Много жалко, че човекът е умрял, но ти не би могъл да предвидиш, че ще се озовеш там и че Мъгливият котарак неочаквано ще реши да се погрижи за теб и да ти осигури превоз.

— Котка — поправих го автоматично.

— Още повече — кимна той. — Женските екземпляри от всякакъв вид се държат много по-непредсказуемо от мъжките. А тук имаме мистично същество от семейство котки. Добре, че е загинал само един човек.

— Какво пропуснах?! — веднага се вклини Миси, втурвайки се в офиса. — Ако е нещо интересно, искам да го чуя!

Джеймс се намръщи.

— Нашето момче си е намерило приятелка в гората, нищо интересно. Какво направи с колата?

— Закарах я в съседния квартал и се обадих в полицията, че е минирана — лъчезарно се усмихна ханьото.

Джеймс ме погледна изразително.

— За това става дума! — медиумът извади бутилка уиски от едно чекмедже, първо с две чаши, а после ме погледна и извади трета. — Миси, защо го направи? Защо просто не извика полицията, така или иначе младежът все някъде се е появил на камерите в града и те ще дойдат тук.

Миси седна на ръба на масата и леко изви гръб, протягайки ръце към тавана.

— Просто е. Писна ми да седя в офиса.

— Така или иначе ще трябва да им обясняваш — направи гримаса Джеймс, пронизвайки ханьото с недоволен поглед. След като не получи никаква реакция, той отново се обърна към мен: — Добре, как се справи със Садако? Джен ни разказа за случилото се в имението, но бихме искали да знаем повече подробности.

— А за колата, трупа, бомбата? — неразбиращо попитах аз, гледайки от Миси към Джеймс и обратно.

— Докато полицията разбере, че няма бомба, докато разгледа записите от камерите или намери очевидци как шофираш из града и как Миси паркира колата, ще минат поне пет часа.

— А после?!

— После аз ще оправя всичко — увери медиумът, докато наливаше уиски. — Не се разсейвай, разказвай. Що за призрак ти е помагал, между другото? Това не е ли същото момиче, което беше убито до къщичката на дървото? Как се озова отново при теб?

Хм, не бях мислил как да обясня връзката с призрака. Не бих искал да афиширам контакта си с така наречения Доктор, дори за мен неговата помощ изглеждаше твърде подозрителна. Но как иначе да обясня появата на Мей Ли? Въпреки че аз нямах никакъв друг избор, освен да приема помощта й. Така че нямаше абсолютно никаква нужда да крия истината. Затова грабнах чашата уиски, изпих я на един дъх и с изцъклени очи започнах да разказвам:

— Всичко започна в лабораторията на Ездача на трупове…

Доста бързо и съвсем накратко разказах за премеждията си, помнейки, че след около два часа щеше да ме вземе шофьорът на Михайлов, а аз трябва да се изкъпя и преоблека. Миси предвидливо ми поръча храна от ресторантчето на първия етаж, с което ме спаси от гладна смърт. От нерви бях забравил, че не съм ял много дълго време, и дори пих уиски на празен стомах. И то много ме замая.

— А сега ми кажи как ти се стори Макаров? — нетърпеливо попита Миси, когато приключих с историята. — На какво те учи, как те обучава?

— За това по-късно — решително отказах аз. — По-добре ми кажете има ли новини за Лора Палмър? И какво в крайна сметка направиха с Орлов? Какво е състоянието на съпругата на Князев?

Не получих нито една добра новина. Лора все така беше в изкуствена кома, Алина Анатолиевна Князева — в естествена, а Орлов бил осъден, конфискували цялото му имущество на Островите и го изпратили в Руските княжества. В същото време се потвърдиха нашите предположения, че директорът на болницата не е Ездачът на трупове, а само една от неговите марионетки. Всъщност това се беше изяснило много отдавна, просто информацията стигна до мен чак сега.

— Тоест как?! — попитах аз и неволно посегнах към бутилката уиски, но Миси мигновено ме плесна по ръката. — Орлов ме отвлече, нападна Алина Анатолиевна, в имението му намериха планина от трупове и лаборатория с части от тела на момичета. И просто са го пуснали?

— Само ти можеше да свидетелстваш за отвличането си и за нападението срещу Алина Князева, а ти изчезна — напомни Джеймс. — Григорий Орлов не е участвал в убийството на момичетата, това беше потвърдено от разпит на менталисти. Бил е виновен само за това, че си е затварял очите за действията на сина си.

— И това не е достатъчно? И защо са го осъдили толкова бързо? Минала е само седмица и половина.

— Това е сериозно престъпление, но очевидно не е достатъчно за смъртна присъда или доживотен затвор. Освен това губернаторът бързаше да затвори случая и да изведе Орлов от Златния остров, преди Князев да се добере до него. Състоянието на Алина Князева засега е стабилно, но ако се беше случило най-лошото, никой нямаше да спре съпруга й. Определено щеше да разкъса Орлов.

Ама че твар, излиза, че просто е сменил местожителството си?! И това е цялото му наказание? Честно казано, всички тези новини сериозно ме разстроиха. Виждайки състоянието ми, Миси ме хвана за яката и ме издърпа от масата.

— Това е, стига приказки. Трябва да си вземеш душ — тя сбърчи носле. — Хубаво се измий, че смърдиш като помийна яма. Въпреки че миризмата на смърт е доста приятна, но дори и тя не прикрива тази ужасна воня.

— Да — съгласи се Джеймс. — Останалото ще обсъдим по-късно. Главното е никъде да не мърдаш — само до ресторанта и обратно. Ако пак те отвлекат, Михайлов определено ще ми откъсне главата. Той и така едва не ме докара до просешка тояга заради твоето изчезване.

— Човек би си помислил, че е притеснен за мен — промърморих скептично. — Не вярвам. Не го е грижа за мен.

— Така, изглежда някой е прекалил с уискито — плесна ме Миси по тила. — Ако не го беше грижа за теб, нямаше да те осинови, нямаше да наеме бодигард и нямаше да плаща баснословни суми на Джеймс за обучението ти.

— Е, не чак баснословни, дори направих отстъпка… сега… — тихо прошепна медиумът.

В някои отношения тя беше права, трябваше да се приведа в ред преди срещата с осиновителя си. Все пак това ще е първият ни сериозен разговор, или по-скоро първият ни разговор въобще. Трябва да съм във възможно най-добра форма.

Затова когато се върнах в хотелската стая, станала мой временен дом, аз старателно се изкъпах и избрах най-добрия от трите комплекта дрехи, които бях купил по време на пазаруването ми с Ника. Между другото, ето на кого наистина трябваше първо да се обадя, а не да си приказвам с Миси и Джеймс. За щастие знаех номера й наизуст, а до леглото имах стационарен телефон, но отговорът на обаждането до сестра ми бяха само кратки звукови сигнали. Очевидно беше заета с нещо.

Опитах да се обадя още няколко пъти, но всичко беше напразно, а накрая шофьорът на Михайлов се появи. Когато излязохме от хотела, някъде на съседната улица се чуха звуци на сирени, а минувачите предпазливо шушукаха за някаква бомба, но аз се престорих, че това изобщо не ме засяга и не ме интересува. Но си отбелязах, че полицията работи значително по-бавно, отколкото каза Джеймс.

Колата ме закара до един невероятно луксозен ресторант. Неволно съжалих, че нямах време да отида до магазина и да си купя по-прилични дрехи. На такова място дори боклука нямаше да ми позволят да изхвърлям, но за щастие шофьорът благоволи да ме придружи вътре и да обясни на охраната. Вътре нямаше много хора, особено след като масите бяха разположени на доста прилично разстояние една от друга, но залата изглеждаше пълна. Веднага си личеше, че не са пестили от място, като се опитат да натъпчат колкото се може повече клиенти на квадратен метър. Снежнобели стени, гипсови или може би дори мраморни колони, перфектни дантелени покривки на овални маси — всичко говореше за висококачествена работа на скъпи дизайнери. Дори всяко цвете или дърво изглеждаше идеално на мястото си, а ромолящата вода във фонтана със златни рибки допълваше картината с естествен и успокояващ фонов звук.

— Заповядай — кимна ми Евгений Михайлов, без да вдига поглед от екрана на телефона. — Поръчай си каквото искаш. Сигурно си гладен след седмица и половина в кома. Това за комата не беше шега, нали?

— Не беше — потвърдих аз.

Срещата с този, когото по идея трябва да наричам баща, сама по себе си предизвикваше дискомфорт, а като се добави това място, неприятните усещания се умножаваха многократно. Едва седнах на масата и пред мен се появи меню, при което осъзнах, че храната в офиса едва е залъгала глада ми.

— Какво ще пиете? — учтиво попита сервитьорът. — Вино, сок, минерална вода?

— Вода.

Имах чувството, че сервитьорът владее телепортация, толкова бързо напълни чашата ми.

Никога не съм бил на подобни места, така че за известно време се задълбочих в проучване на менюто, докато не забелязах, че Михайлов внимателно ме гледа.

— За човек, преживял няколко отвличания и пристигнал в офиса с труп в багажника се държиш изненадващо спокойно — отбеляза той.

Очевидно Джеймс вече се беше оплакал.

— Струва си да се наслаждаваш на живота, докато имаш възможност — отговорих спокойно аз. — Разбрах го много добре, когато се оказах прокълнат и знаех точното време на смъртта си. Освен това статистиката за смъртността на медиумите е твърде висока, особено в момента, така че дори без проклятия има достатъчно опасности.

— А ти все още ли искаш да се обучаваш за медиум?

— Определено — отвърнах гордо. — С моята способност да общувам с призраци може да се постигне много, просто трябва да я използвам грамотно. Освен това Джеймс каза, че щом съм успял да се справя със същество от първи клас на опасност, то останалата част от работата ще върви като по масло.

Михайлов кимна с глава.

— За това същество. Ще ми кажеш ли какво се случи там?

През целия път до ресторанта си мислех какво мога да кажа на Михайлов и какво — не. В крайна сметка реших изобщо да не се притеснявам — вече имах достатъчно проблеми в живота, за да помня какво съм премълчал и какво — не. На Джеймс казах всичко, така ще направя и с Михайлов. Та той дори знае откъде съм дошъл в този свят, така че ще е глупаво да пазя тайни.

— Тогава си струва да започнем с болницата — с тежка въздишка започнах аз и дори не забелязах, че говоря повече от два часа, млъквайки само когато сервитьорът приближи до нас.

Ястията се сменяха едно след друго, но тук ставаше дума за „висша кухня“, така че порциите не бяха много големи. Михайлов от време на време задаваше насочващи въпроси, но основно слушаше мълчаливо.

— Е, виждам, че се справяш доста добре — обобщи Михайлов. — Някой би казал, че просто си имал късмет, но късметът също е своеобразна способност. И си прав, твоето умение да говориш с призраци може да се счита за златна мина, ако се използва грамотно. Ще помисля как може да се използва за благото на семейството.

Ето че дойде време за онази част от разговора, за която бях извикан тук.

— И така, какви са бъдещите ви планове за мен? — попитах, като изправих гръб.

— Честно казано, не мислех, че от теб ще има някаква полза — призна Михайлов. — Максимум — отвличане на вниманието на хора, които искат да ми досаждат. Но благодарение на теб Орлов изчезна от Златния остров, както и моят бивш колега Воротов. Този резултат вече си струва всички вложени пари, но ми е интересно как ще се развият нещата оттук нататък.

— Аз съм изцяло за — кимнах доволно.

— Но да се разберем така — ако имам нужда от твоето умение, ще дойдеш при първата ми дума.

Сякаш мога да споря с това по някакъв начин.

— Разбира се. Няма проблем.

— Тъй като ще останеш в града не инкогнито, а като член на семейство Михайлови, ще трябва да се обличаш и държиш подобаващо. Ще отделя определена сума като стипендия. Бъди добър, обличай се както трябва и влез във форма, иначе другите ще решат, че семейството пести от теб. Изглеждаш така, сякаш не си ял от седмица и половина.

— Но аз наистина не съм ял седмица и половина, а преди това бях прокълнат. След подобно нещо едва ли ще ме вземат за модел на бельо или за реклами на бургери.

— Знаеш ли с какво се различават аристократите от обикновените хора?

— Пари, патос, високо вирнат нос? — предположих аз. Може би не трябваше да го казвам, но не знаех как навреме да млъкна.

Мъжът внимателно ме погледна.

— Способността да запазваш хладнокръвие във всяка ситуация и да бъдеш пример за другите. Може да ти е тежко, може да си бесен, но външно трябва да запазиш достойнство.

Не можах да сдържа насмешката си.

— О, да, тогава Виктор е най-добрият представител на аристокрацията. Колко неемоционално само ме посрещна при първата ми поява в този свят.

Той май прекалено много наблягаше на патоса. Нещо не забелязвах наоколо аристокрация, която да блести с елегантност на обноските и куртоазност на изказа. Тук също е двадесет и първи век и средновековният етикет благополучно е отстъпил място на прагматичния минимализъм. Въпреки че и тук посрещат според дрехите, това е факт. Виждах как сервитьорите и посетителите на ресторанта ме гледат накриво, сякаш Евгений Сергеевич в пристъп на благотворителност е решил да нахрани някой бездомен от улицата, като при това е избрал най-дрипавия и болен.

— Виктор е още млад и самоконтролът му е лош — отговори след пауза Михайлов. — Особено когато семейството може да е в опасност.

— Ако той е твърде млад, то какво да кажа за мен?

— Що се отнася до теб… — мъжът ме погледна пронизително в очите. — Кажи честно. Там, в твоя свят, ти си бил на повече от шестнадесет години, нали?

— Да — потвърдих неохотно.

— Така си и помислих — подсмихна се Михайлов. — На колко години беше? На двайсет? Предполагам, че най-малкото на осемнайсет.

Идеше ми да потъна в земята от срам. По дяволите, аз бях на тридесет и пет! Какъв позор.

— Да-а… на повече от осемнайсет — отвърнах, прехапвайки езика си до болка.

Мисля, че ако искаше, можеше да ме попита за точното число, но по някаква причина реши да не го прави. Макар много добре да знаеше, че аз не мога да лъжа.

— Затова и разчитам на твоята съзнателност. Още повече, че нямаш друг избор. Виктор е мой роден син и може да си позволи известна доза глупост. Докато ти де факто за нас си никой — продължи мъжът с напълно непринуден тон, без намерение да обижда, а просто да констатира факт. — Ние те приехме, инвестирахме и продължаваме да инвестираме в теб пари, а ти, в знак на благодарност, трябва да станеш достойна помощ за нашето семейство — той неочаквано се усмихна в ъгълчетата на устните си. — С времето ще разбереш какъв късмет си имал да се родиш с кръвта на Михайлови.

Дотук беше морковът, сега беше дошло време за камшика.

— Вече разбирам — без да си кривя душата, кимнах аз.

— Много добре — одобрително кимна Михайлов. — Ще ти изпратя нов телефон чрез Джен, моят номер ще е записан вътре. Ако възникнат сериозни затруднения, можеш да ми се обадиш, но само в краен случай, аз не съм служба за морална подкрепа.

— Джен остава с мен?

— Доста трудно е да се намери бодигард, готов да защитава медиум, и още повече да го прави срещу умерено заплащане. А мис Ларсън изглежда вече се е сработила с теб. Освен ако, разбира се, ти не си против?

Отговорът на този въпрос беше, да кажем така, нееднозначен. Джен не беше най-добрият събеседник, затова пък наистина знаеше как да се държи ненатрапчиво и най-важното, винаги следваше идиотските ми планове. Оставаше да разберем дали това е добре или не? И във всеки случай тя вече беше доказан човек, на който не трябва тепърва да се обяснява.

— Аз съм твърдо за — отговорих решително.

— Чудесно.

Михайлов стана от масата и постави на масата пред мен плик.

— Мисля, че обсъдихме всичко. Можеш да останеш тук, сметката е на мое име. В плика има карта с пари за следващия месец. Вече приключих всички финансови въпроси с Харнет. По-нататъшното ти обучение ще се извършва само срещу процент от твоите доходи.

Станах с него.

— Благодаря за доверието.

Евгений Михайлов ми подаде ръка, която аз с удоволствие стиснах. Може да прозвучи странно, но за първи път от цялото време, откакто бях в този свят, се почувствах като значим човек. Бяха ме признали като човек, способен да бъда полезен, а не просто да вися на шията на практически напълно непознати хора, които с нищо не са ми длъжни. Сега това изглеждаше като пълноценно сътрудничество, което нямаше как да не ме радва и да не радва свитото ми в ембрионална поза някъде на заден план его.

— Когато получиш телефона, веднага се обади на Ника. Тя е много притеснена — стори ми се, че той леко загуби суровото си изражение.

Когато Михайлов си отиде, аз още известно време седях и размишлявах върху всичко, което чух днес. Като цяло първият ни личен разговор мина много продуктивно и най-важното, не усетих никакво пренебрежение в отношението му към мен. Разбира се, той едва ли е толкова благоразположен към мен, просто Михайлов е опитен бизнесмен и ръководител, който е наясно, че за служителите заплахите са доста съмнителен стимул.

Чувствайки се сит и доволен, аз отидох до тоалетната и възнамерявах да изпия едно кафе преди да си тръгна, но до масата си заварих компания от двама младежи и две момичета. На външен вид те бяха облечени доста свободно: панталони и тениски, плътно прилепнали по мускулестите торсове на младежите — червенокос и азиатец, и момичета в ефирни рокли и якета. Но в тези дрехи имаше не по-малко блясък, отколкото в официалните костюми на повечето хора, седящи по масите.

— А вие казвате, че няма места — казваше червенокосият младеж на управителката. — Ето тук има свободна маса.

— Съжалявам, но един млад човек все още вечеря на тази маса — поклати глава момичето-мениджър в черен костюм. — А, ето го и него.

И четиримата се обърнаха към мен.

— Този? — попита азиатецът, приближи се до мен и сложи ръка на рамото ми. — Слушай, недохранения. Не знам как изобщо са те пуснали тук и колко години си спестявал пари, за да резервираш маса в „Метропол“, но аз ще платя сметката ти, ако веднага се разкараш оттук.

Измъкнах се изпод ръката му и го изгледах насмешливо.

— А ако не искам?