Джанин Фрост
Принц на нощта (42)

Глава 42

Марти се залови да вади ножовете и харпуните, които можеше да достигне, като мърмореше на Шрапнел нещо за кармата. Аз не бях достатъчно силна, за да направя същото, но не бях безпомощна. Обзе ме ледено задоволство, докато прерязвах харпуните и оковите им с помощта на подобен на лазер лъч електричество. Тежестта на телата им щеше да свърши останалото.

Не, изобщо не съм безпомощна.

Жилегай си беше мислил, че съм, когато ме направи част от тази битка, изпращайки Чакала да ме отвлече. Оттогава не бях нищо повече от обикновена пионка за него. Ала ето че тази пионка беше убила трима от хората му, довела бе Влад до скривалището му и бе освободила двама мъже, които при последната му атака бяха рискували живота си, за да ме защитят. Искаше ми се единствено да можех да видя лицето му, когато осъзнаеше, че всичките му грижливо замислени планове се рушат около него.

— Лайла — разнесе се зад гърба ми мъжки глас със специфичен акцент. — Най-сетне се срещаме.

Не беше нужно да се обръщам, за да знам кой беше.

Внимавай какво си пожелаваш!, отекна в ума ми. Защо не бях изчакала, докато изляза от планината, преди да започна да злорадствам заради победата си?

Завъртях се. Както и предполагах, зад мен стоеше Жилегай, облечен в същия невзрачен пуловер и дебели панталони, които носеше и първия път, когато го видях. Ала онова, което наистина прикова вниманието ми, бяха двата му пистолета: единият — насочен към мен, а другият — към Марти.

— Нужно ли е изобщо да ти казвам да не мърдаш? — любезно попита той.

Искрите електричество, които бяха започнали да изскачат от ръката ми, угаснаха. Жилегай щеше да пробие дупка в мен, преди да успея да направя дори най-малкото движение, а като гледах неприязнения блясък в тъмнокафявите му очи, не можех да не се зачудя защо вече не го е направил.

— Няма да е зле да помислиш за бягство — казах, като говорех спокойно, с тона, с който някой би се обърнал към непредсказуемо животно.

Голямата му уста се изви насмешливо.

— Защо? Знам кой е тук, а ти вече му каза за тунела ми, нали? Значи, не мога да избягам. — Той запъна пистолетите. — Нито пък ти.

Не отговорих с никое от изтърканите клишета, които ми дойдоха наум, като: Не искаш да го направиш — всъщност искаше — или: Нека да поговорим — отдавна бяхме отминали фазата на говоренето. Вместо това една мрачна част от мен се зачуди дали бях изпила достатъчно вампирска кръв, за да изтръгна струя електричество от себе си, докато умирам от огнестрелна рана. Ако Жилегай натиснеше спусъка, възнамерявах да разбера.

Над нас се разнесоха писъци, толкова измъчени, че неволно ме обзе съжаление, макар че може би идваха от стражите на Жилегай. След това една едра фигура се появи пред мен, сякаш сянка, събудена за живот. Стана толкова бързо, че ми отне цял миг, докато осъзная в какво се взирам — гърба на вампир, облечен в черно, с ръце, обвити в оранжеви и сини пламъци, които хвърляха злокобно сияние в пропастта.

— Здравей, Влад — подхвърли Жилегай. Трябваше да му се признае, че изобщо не звучи уплашен. — Честно казано, изненадан съм. Избра да я защитиш, вместо да се нахвърлиш върху мен. Каква неочаквана проява на нежност от твоя страна.

Разполагах с две възможности: да се спотайвам зад гърба на гаджето си или да освободя Максимус и Шрапнел от оковите им. Сякаш изобщо имаше какво да му мисля. Бавно заотстъпвах назад, но щом стигнах до тях, се обърнах рязко и започнах да дърпам, да режа и да тегля останките от сребърните инструменти, с които Максимус и Шрапнел бяха приковани към каменната стена. Докато го правех, на няколко пъти погледнах към Жилегай, ала той не помръдна, насочил и двата си пистолета към Влад.

— Защо ми е да те убивам бързо, когато мога да те взема със себе си и да те измъчвам в продължение на години? — отвърна Влад с глас като милувка. — Задължен съм ти за толкова много неща. За пленничеството ми, преди да стана вампир, за очернянето на името ми, за това, че предаде Румъния на враговете й, за убийството на сина ми, за всички мои хора, загинали от ръката ти, и най-сетне — за причиненото на Лайла. — Изведнъж гласът му стана по-дълбок, а пламъците се издигнаха нагоре по ръцете му. — Макар че тя очевидно е решила лично да потърси отмъщение, така ли е?

При тези думи той ме погледна и въпреки сериозността на положението, неволно потръпнах. Този кратък поглед недвусмислено ми даде да разбера колко е бесен, задето бях дошла тук, но ако беше почакал само десет минути, преди да нападне, щях да измъкна Максимус и Шрапнел, без Жилегай изобщо да усети!

Жилегай се изсмя, дочул мислите ми.

— Наистина можеше да го направиш. Вече разбрах, че си забележително находчива — присъствието ти тук и миризмата на Ренд по дрехите ти го доказват.

Вече свободни, Максимус и Шрапнел застанаха от двете страни на Влад. Нямаха оръжия, но въпреки това от тях се излъчваше осезаема заплаха. Може и да се дължеше на това, че телата им бяха покрити единствено със засъхнала кръв и нищо друго. Марти остана до мен, посягайки бавно към ножа, който все още бе втъкнат в колана му. Погледът на Влад обходи мълниеносно Максимус, Шрапнел и Марти, преди да се върне върху Жилегай.

— Излезте.

Една-едничка дума, ала пропита с такава властност. Максимус и Шрапнел се обърнаха, за да си вървят, но Марти се поколеба. Тогава тъмнокожият вампир го вдигна и като запуши устата му с тежката си длан, изскочи от пропастта. Максимус сякаш понечи да стори същото с мен, ала аз изпратих една предупредителна струя електричество към него.

— Дори не си го и помисляй. Ще си тръгна оттук само с Влад, или изобщо няма да го сторя.

Максимус стрелна с очи Влад, който отново ми хвърли един „здравата-си-го-закъсала“ поглед, преди да посочи с брадичка нагоре. Максимус излезе от пропастта с един безшумен скок, а аз отново насочих вниманието си към двамата вампири и патовото положение между тях.

Влад се усмихна на Жилегай и това простичко оголване на зъби беше ужасяващо в своята очарователност.

— Сега трябва да се справиш единствено с мен, мой отколешни неприятелю. Знаеш ли защо? Защото искам през изпълнените с агония години, които ти предстоят, да си спомняш, че не си успял да ме надвиеш дори когато бях сам. — Той свали поглед към двата пистолета и се изсмя кратко. — Освен ако действително не вярваш, че ще постигнеш нещо, като ме простреляш.

— Не. — За моя изненада, Жилегай пусна оръжията. Изтънчените му черти бяха разкривени в ненавистна гримаса. — Знам, че те няма да те спрат. Нашият създател ти е дал нещо повече, когато те е превърнал. Частица от могъществото на Каин. Разбрах го още първия път, когато видях неестествените ти сила и умения. Тенох вече трябва да е бил задвижил плановете за смъртта си, когато те е превърнал, и е знаел, че то няма да му трябва.

Нямах представа за какво говори Жилегай, ала Влад очевидно имаше. Усмивката му стана по-широка, превръщайки се от ледено-приятна в искрено развеселена.

— А аз си мислех, че единствено Менчерес го подозира. Много проницателно от твоя страна, но не мога да не се зачудя защо не се молиш за живота си, след като си наясно, че не можеш да ме надвиеш.

Нещо древно и свирепо се спотайваше в очите на Жилегай, които бяха с цвят на уиски.

— Знам, че страшно би ти харесало да ти се моля, но знам и какво няма да ти хареса чак толкова. Държиш на нея — надушвам го. Може и да си мислиш, че си спечелил, стари приятелю, но аз ще ти припомня какво е усещането от това, да изгубиш някой, който ти е скъп. И колко подобаващо, че ще я изгубиш точно тук.

Видях как нещо се плъзна от ръкава му, не по-голямо от запалка, но не направих нищо. Може би защото бях гледала твърде много филми, в които злодеят държи речи и обяснява надълго и нашироко пъклените си планове, преди да се опита да ги осъществи. Ала Жилегай не каза нищо. Просто натисна едно копче и светът се взриви.

Е, не целият свят, но този около мен.

Единствено реакцията на Влад ме спаси от това, да загина на място. Скални късове полетяха във въздуха с огромна мощ, ала тялото му беше като щит пред мен, докато ръцете му покриваха колкото можеха от гърба ми. Бях заровила глава в гърдите му, а неговата брадичка я натискаше надолу и покриваше горната й част. Остри каменни парчета се впиваха като ножове в задната страна на краката ми, но с пода, разтварящ се под нас, това беше най-малкият ми проблем.

А после Влад ме стисна още по-силно и изведнъж под мен вече нямаше нищо. Летяхме ли? Или пропадахме в недрата на рушащата се планина? Не трябваше да се обръщам настрани, за да погледна, ала го сторих… и видях как ни връхлита същински океан от пламъци.

Чрез чуждите спомени бях преживявала смърт от експлозия и знаех, че онова, което сякаш отнемаше няколко секунди, всъщност ставаше само за миг. Влад ни издигна нагоре, избягвайки по-голямата част от камъните и тухлите, ала огънят беше прекалено бърз. Той се понесе след нас с не по-малка скорост и аз затворих очи, подготвяйки се за неизбежната агония. Ако имах късмет, смъртта ми щеше да е мигновена. Поне знаех, че пламъците не могат да навредят на Влад. Жилегай беше детонирал друга планина, но тази нямаше да го погуби. Тя щеше да погуби само мен и макар това да беше адски гадно, не бях от онези, които търсят компания в смъртта.

А после бушуващите пламъци ме обгърнаха. Почувствах го по напора, притиснал всеки сантиметър от тялото ми, ала въпреки че вятърът на огнения ад развяваше косата ми, единствената горещина, която усещах, идваше от вампира, който ме прегръщаше толкова силно, че ми беше трудно да дишам.

Да не би тялото ми да беше изпаднало в шок и затова да не можех да усетя болката? Може би, но никога досега не бе ставало толкова бързо. Рискувах да погледна още веднъж и видях пламъци навсякъде около себе си, дори над главата ми, ала въпреки че пушекът ме накара да се закашлям накъсано, огънят сякаш ме прескачаше. Дори дрехите и косата ми не бяха опърлени.

Беше толкова невъобразимо, че умът ми отказваше да го приеме. Трябваше да изгарям. Всеки миг щях да почувствам как ме връхлита съкрушителна болка, а в ноздрите ми нахлува ужасяващата миризма на собствената ми пламнала плът. Ала още докато чаках това да се случи, Влад се наклони на една страна и полетя още по-бързо. Димът и огнените езици сега бяха от лявата ни страна, така че можех да видя как замъкът Пойенари се превръща в димяща купчина отломки.

Най-сетне Влад се приземи в подножието на планината, далеч от каменните лавини, осеяли чистия сняг с грозни сиви и черни ивици. Трябваха ми няколко секунди, докато краката ми престанат да треперят и успея да запазя равновесие, но дори тогава не можех да се насиля да сваля ръце от врата му.

— Как? — казах, оставяйки умът ми да допълни останалото, което не бях в състояние да изрека на глас. — Как така не бях изпепелена?

Нищо не би трябвало да оцелее в този огън, освен вампира, който все още ме държеше изправена.

Влад охлаби хватката ми, колкото да може да се отдръпне лекичко и да ме погледне.

— Аурата ми те спаси — обясни той и като видя недоумяващото ми изражение, продължи: — Забелязала си, че когато призовавам пламъци, те никога не изгарят дрехите ми. Силата ми разпознава всичко, обгърнато от аурата ми, като част от мен и не го изпепелява, а огънят, роден от други източници, се плъзва по аурата ми, която го отблъсква. Ето защо те обвих с нея, така че пламъците просто да преминат по теб.

Бях толкова поразена, че не можех да говоря. Беше успял да ме направи огнеустойчива? Колко ли дълго щеше да трае?

Замислена усмивка изви устните му.

— Не знам. Никога досега не съм го правил. Може би ще отмине до час, а може би ще остане така в продължение на седмици.

Бяха ми необходими няколко секунди, докато разбера какво всъщност беше казал, тъй като все още бях твърде разтърсена от преживяното.

— Ако никога досега не си го правил, откъде знаеше, че ще се получи?

Лицето му прие онова арогантно изражение, което познавах толкова добре.

— Защото трябваше да подейства. Нямах намерение да допусна да умреш.

Поклатих изумено глава. Бях се тревожила, че егото може да му струва живота, ала ето че то всъщност бе спасило моя. Естествено, че изобщо нямаше да се поколебае, преди да опита нещо, което не бе правил досега. Той беше Влад Цепеш. Как би могъл да не успее?

Нов тътен ме накара да вдигна поглед към онова, което доскоро беше замъкът Пойенари. Сега на мястото на кулата имаше огромна димяща дупка, а внушителните зидове се бяха срутили в гората под тях. Постройката, която ми беше заприличала на каменен дракон, сега изглеждаше като назъбен скелет.

— О, Влад — казах меко, — домът ти… Няма го вече.

Той сложи ръце на раменете ми и топлината им проникна дори през пластовете дрехи, които бях откраднала от вече мъртвите си похитители.

— Замъкът Пойенари не е мой дом от векове. Не съжалявам, че го няма. Той отдавна няма място в живота ми.

През грохота на каменните лавини, падащите дървета и останалите шумове на разрушение чух викове. Двамата с Влад се обърнахме и макар че аз не можех да видя кой е, той се усмихна.

— Максимус, Шрапнел и Мартин явно са преживели експлозията. Вероятно са излезли през тунела. — След това отново погледна към мен и усмивката му избледня. — Защо не ми каза за него веднага? — В гласа му се долавяха гневни нотки.

— Защото щеше да изпратиш някой друг да ги освободи. — Тази тема ми помогна да си възвърна поизгубеното хладнокръвие. — Не мога да направя нищо за онези, които загинаха, ала Максимус и Шрапнел бяха заловени, докато ме бранеха, така че беше справедливо именно аз да ги спася. Не исках дори Марти да идва, но той настоя.

— Толкова безразсъден, глупав риск — промърмори той, ала когато отметна един кичур от косата ми, докосването му беше нежно, въпреки суровия тон.

Усмихнах се и вдигнах ръка.

— Безразсъден може би. Но глупав — не. Ти беше прав. Това наистина е страховито оръжие.

Той стисна ръката ми, поглъщайки напрежението й в тялото си, без дори едно мускулче да трепне по лицето му.

— Така е, но ти все още си само човек.

Засмях се, макар звукът да беше удавен от грохота на скали, докато планината продължаваше да трепери, сякаш разтърсвана от родилни болки.

— Също като Ван Хелсинг, и въпреки това във всички филми той винаги побеждава вампира. Никога не подценявай силата на хората.