Джанин Фрост
Принц на нощта (37)

Глава 37

Бях предположила, че Влад ще ме придружава във всяка от разузнавателните ми мисии, ала той не го направи. Понякога ме изпращаше в къщата на някой вампир, а сам отиваше в дома на друг, за да ми донесе вещи, които да докосна. Трябваха ми няколко дни, докато разбера защо го прави. Пращаше ме при онези свои съюзници, които бе най-малко вероятно да му изменят, докато той се нагърбваше с по-опасните вампири. По този начин удържа на обещанието си да разшири търсенето за Марти, като едновременно с това не допускаше да се забъркам в ситуации, които смяташе за прекалено рисковани.

Това бе едновременно дразнещо и трогателно и хвърляше бездруго обърканите ми чувства в още по-голям хаос. Ако Влад наистина беше безсърдечното същество, за което се представяше, щеше да ме използва по най-добрия за себе си начин, поставяйки ме в най-опасните положения. Ала той не го правеше. Кой беше истинският Влад? Онзи, чието сърце никога не бих могла да достигна, или мъжът, за когото моята безопасност като че ли беше по-важна от най-прекия път към отмъщението?

Размишлявах върху това, когато черният джип, в който пътувах, спря пред двукрила желязна порта. Максимус караше, Шрапнел седеше до него, а аз се бях разположила отзад сама. Плътно зад нас караше друг джип, в който имаше още шестима стражи. Намирахме се на около петнайсетина минути от Орадя, ала по онова, което се виждаше през прозореца, никой не би си помислил, че наблизо има кипящ от живот град. Високата порта се издигаше насред гъста гора, а чакълената отбивка, която отвеждаше до нея, почти не се забелязваше от изолирания път, който сам по себе си бе труден за откриване. Собственикът на това място или страшно държеше на усамотението си, или никак не обичаше неочаквани посетители. Каквито бяхме ние тримата.

Максимус свали стъклото от своята страна и натисна един бутон върху командното табло, което се издигаше на няколко стъпки от земята. Не чух звука от камера, фокусирала се върху лицето му, но изобщо не се съмнявах, че сурово красивите му черти са се появили върху някой екран.

— Vlad Tepesh küldÖttei Gabriel Tolvai — hoz jÖttek.^[1]

Разпознах само името на Габриел Толвай, един от съюзниците на Влад, както обикновено — от онези, които той не подозираше, че са се съюзили с Жилегай. И все пак това беше още едно име, което трябваше да бъде зачеркнато от списъка, дори ако Толвай живееше на толкова изолирано място, че единствените му съседи бяха диви животни.

Високата порта се отвори и ние влязохме. След известно разстояние — навярно с размерите на футболно игрище — Максимус най-сетне спря пред внушителна двуетажна къща, боядисана в бяло и с корнизи в цвят охра. Старовремската архитектура изглеждаше по-скоро плод на естетичен избор, отколкото на истинската възраст на къщата, и макар да бе голяма, тя можеше да се побере поне четири пъти в тази на Влад.

До това, което трябва да беше главният вход, стояха двама брадати пазачи с автоматични оръжия. Тъй като в имението живееше вампир, предположих, че в пълнителите има не оловни, а сребърни куршуми. Максимус и Шрапнел не изглеждаха разтревожени. Когато слязохме от колата, те дори не погледнаха към двамата пазачи, които ни отвориха двукрилата врата, и аз реших да последвам примера им. Въоръжената ни охрана също слезе, ала остана до колите, присъствието й бе толкова заплашително, колкото и безмълвно. Както обикновено, щом прекосих прага на къщата, аз започнах да си пея наум най-ужасните песни, които осемдесетте можеха да предложат. Сякаш щях да рискувам да се натъкна неподготвена на някой телепат.

Стройно момче с червеникавокафява коса се приближи към нас от другия край на преддверието. Беше облечено с дънки, маратонки и черно сако върху тениска на „Ед Харди“. Не изглеждаше достатъчно голям, за да може да си поръча алкохол в Щатите, затова доста се изненадах, когато Максимус и Шрапнел наведоха глави в поклон.

— Приеми почитанията на нашия господар, Толвай — каза Максимус официално.

Младежът отвърна с порой от забързани изречения, от които не разбрах и дума. Не беше румънски — вече се бях научила да разпознавам някои думи на този език — ала на объркването ми много скоро беше сложен край, когато Шрапнел вдигна ръка.

— Влад помоли да говориш на английски пред неговата гостенка, за да може тя да разбира всичко, което се казва.

— Нима? — отвърна Толвай със силен акцент.

Кехлибарените му очи се насочиха към мен. Когато погледнах в тях, се изумих, че го бях помислила за по-млад от мен. В тези очи с цвят на скъпоценни камъни се отразяваше товарът на векове, а начинът, по който ме огледа — от белега на лицето до обувките — красноречиво говореше, че за него обикновените човешки същества нямат абсолютно никаква стойност.

— Ако Влад желае така, ще повторя думите си — рече той, усмихвайки ми се, както би се усмихнала една голяма бяла акула на някой особено охранен тюлен. — Какво се е случило, та Влад изпраща в дома ми най-приближените си стражи, без дори да позвъни по телефона, за да ме предупреди?

— Наскоро четирима вампири подпалиха заведение на Влад в Сучава — заяви Максимус. — Трима от извършителите бяха убити, ала един успя да избяга. Влад моли всички свои съюзници за помощ в откриването на последния от подпалвачите.

Почти невидима усмивка изви устните на Толвай.

— Разбира се, че услугите ми са на негово разположение. Всяко нападение над собствеността на един вампир трябва да бъде отмъстено незабавно, та враговете му да не го сметнат за признак на слабост.

Останах изненадана от завоалираната насмешка в думите му. Толвай не беше в списъка със заподозрени, но Влад може би трябваше да преосмисли мнението си. Шрапнел също не изглеждаше особено възхитен от подтекста на последната му забележка. Погледът му почти бе способен да прогори дупки в измамно младежките черти на Толвай, ала той изобщо не изглеждаше притеснен. Всъщност миг по-късно очите му се спряха върху мен с такова пренебрежение, че той или беше лоялен — макар и пълен със сарказъм — или все още не бе чул за уменията ми.

И двете теории бяха поставени на изпитание, когато Шрапнел попита меко:

— Значи, няма да имаш нищо против, ако Лайла докосне някои вещи в къщата ти?

По лицето на Толвай се изписа недоумение, ала не и тревога.

— Miert? Но защо? — добави веднага на английски.

— Защото Влад иска така — отговори Максимус.

Предизвикателството, спотаено в копринено мекия му тон, не можеше да остане скрито от никого. Толвай присви устни и ако не бяха тези древни очи, би заприличал на тийнейджър, който всеки момент ще се затръшка. В продължение на няколко напрегнати минути не бях сигурна дали няма да откаже. Най-сетне махна с ръка.

— Ако Влад желае така, тя е свободна да го направи. Но ако мога да цитирам американския израз — счупи ли нещо, ще го купи.

Аз свалих ръкавицата от дясната си ръка и погледнах към Максимус и Шрапнел.

— Ще ви кажа, ако открия нещо.

— Какво например? — рязко попита Толвай. — Да не намеквате, че имам нещо общо с този подпалвач?

— Естествено, че не. — Отговорът на Шрапнел беше толкова студен, че можеше да превърне вода в лед. — Но не би ли искал да знаеш, ако зад гърба ти някой от хората ти е нарушил примирието с Влад?

Аз се отдалечих, оставяйки вампирите да си доказват кой е по-важен.

— Двамата с Влад ще си поговорим за това — процеди Толвай, нарушавайки напрегнатото мълчание.

След това мина покрай мен с мълниеносна бързина и изчезна по стълбите. Ако самата аз бях вампир, мирисът на гнева му, задето претърсват къщата му, сигурно щеше да ме задуши.

Погледнах към Максимус и Шрапнел, свих рамене и продължих натам, накъдето бях тръгнала. Те вече бяха научили, че ми е по-лесно да се съсредоточа, ако не ми висят на главата. Преддверието у Толвай не можеше да се сравнява по внушителност с това у Влад, ала пастелните му тонове ми допадаха повече, отколкото склонността на Влад към по-тъмни, готически цветове. Свих в първата стая, която видях — елегантен салон с камина от бял мрамор и тавани, три пъти по-високи от мен.

Не обърнах никакво внимание на изящните статуетки и останалите предмети на изкуството. Години наред се бях учила кои предмети да избягвам, така че сега не ми беше трудно да избера онези, в които беше съсредоточена най-много същина. Въпреки че тях непрекъснато ги докосваха, да опитам с лампите и ключовете за осветлението беше немислимо. Значи, оставаха брави, всякакви дръжки, чекмеджета, облегалки за ръце, химикалки, очила и други подобни. След като опипах най-различни предмети, които ми разкриха образи на хранене, секс и някои от суровите наказания, които Толвай налагаше на хората си, аз се преместих в съседната стая. А после — в тази до нея. Максимус и Шрапнел останаха във фоайето, за да не ми се пречкат, докато постоянният сблъсък на спомени с действителност ме караше да се чувствам, сякаш съм взела психотропни вещества.

Тъкмо бях потупала един слънчевожълт диван в четвъртата гостна, когато тя сякаш се разтопи, превръщайки се в стая с циментови стени и дървена врата. Вътре имаше двама вампири, които познавах. Единият беше прикован за стената със сребро, а другият пишеше на един айпад, седнал върху легло от кожи.

Жилегай наклони глава и се изправи. Откакто бях влязла в къщата на Толвай, аз си пеех наум, в случай че наблизо има четци на мисли, и сега песента издаде присъствието ми, преди да успея да прекъсна връзката.

— Малката ми шпионираща ясновидка, чудех се кога ще се върнеш — измърка Жилегай и тръгна към Марти. В ръката му, като по магия, се появи нож. — Изпусна част от веселбата, ала не цялата.

— Не е нужно да го нараняваш — помислих си, готова да кажа всичко, само и само да предотвратя онова, което знаех, че е на път да се случи. — Аз, ъъъ… вече искам да мина на твоя страна.

Усмивката на Жилегай беше толкова твърда, че можеше да среже дори лед.

— Ако е така, защо криеше мислите си зад онази песен… Лайла?

Дори не обърнах внимание на това, че използва истинското ми име. Както Влад беше казал, беше въпрос само на време Жилегай да хване следата ми.

— Наоколо може да има и други телепати — импровизирах. — Ако е така, те не могат да уловят всичките ми мисли под музиката, но въпреки това рискувам живота си, като се свързвам с теб, което би трябвало да е доказателство, че не се шегувам.

Жилегай не знаеше, че се бях свързала с него случайно, ала същността му, отпечатана върху облегалката на един стол, беше толкова силна, че бе подействала като чат програма.

— А! — Жилегай сякаш мислеше над думите ми. А после добави: — Къде отиде лоялността ти към Цепеш? Последния път, когато говорихме, ми се видя направо непоклатима.

Започнах да претърсвам ума си за някаква причина, която да му се стори достоверна.

— Нещата се промениха оттогава. Ти ме предупреди, че Влад се преструва на мил, и беше прав.

Най-добрите лъжи са онези, които съдържат зрънце истина, беше ми казал Марти веднъж. Залових се за това и продължих, скривайки мислите си зад неспирно повтарящия се текст на песента.

— Влад дори ме прелъсти, за да ме накара да се привържа емоционално към него, ала от първия ден, в който ме доведе в къщата си, неговите хора са следили семейството ми. Когато ти отвлече Марти, той ги залови, за да ги използва като оръдие срещу мен. Само че не е познал — със семейството ми сме отчуждени от години. Марти е единственият, за когото ме е грижа. Ето защо задигнах нещо твое и се свързах с теб веднага щом се озовах тук.

— И къде е това „тук“, Лайла? — попита Жилегай спокойно.

Лъжите ми бяха сработили толкова добре, а ето че сега ме бяха уловили в капан.

Не отговорих и той прокара ръка по лицето на Марти в подигравателна милувка. Приятелят ми не каза нищо, ала едва забележимо поклати глава. Дори след всичко, което Жилегай му беше причинил — и което тепърва му готвеше — той не искаше да се издам. Наистина беше най-верният приятел, който имах.

Въпреки това не можех да предам Влад, да не говорим пък да стана причина за смъртта на Максимус и Шрапнел, които нямаше да му позволят да се докопа до мен без битка.

— Не мога да ти кажа — помислих в отговор, макар че стомахът ми се сви на топка.

Жилегай изцъка с език.

— Колко жалко.

А после ножът проблесна. Марти се преви, доколкото позволяваха оковите му. Нещо гъсто и червено опръска пода.

— Спри! — изревах наум.

— Ще го направя, когато ми кажеш къде се намираш.

Ножът отново проблесна и подът бе облян с още кръв. От гърдите на Марти се откъсна писък, който щеше да ме преследва в най-страшните ми кошмари.

— Не мога! — изкрещях. — Максимус и Шрапнел са с мен. Ако дойдеш, ще ме убият, но няма да ти позволят да се добереш до мен.

— Максимус и Шрапнел? — Това накара Жилегай да спре, ала не от страх. А от неприкрито задоволство. Очевидно току-що бях поставила черешката върху бездруго вкусната торта на положението, в което се намирах.

— Да, и ако разберат, че имате числено превъзходство, ще ме убият — повторих, мъчейки се да открия причина, която да го разубеди. — Мъртва не мога да ти бъда полезна, така че ми дай малко време. Влад ме изпраща напред-назад, както сигурно си чул. Веднага щом обстоятелствата са малко по-подходящи, ще се свържа с теб.

Жилегай се извърна от Марти и се взря там, където биха били очите ми, ако бях срещу него.

— Добре. — Толкова бях изумена, че за миг всичко се изличи от съзнанието ми. — Но ако ме лъжеш — продължи той, — приятелят ти ще бъде подложен на такива страдания, че адът ще бъде облекчение за него, когато най-сетне го убия.

Това, че не вярвах в ад и рай, не ми попречи да потреперя при тази заплаха.

— Не те лъжа. Ще се свържа с теб веднага щом не ме охраняват толкова зорко. Влад вече започна да отпуска юздите, като ме оставя да излизам без него.

Страхът за Марти придаваше на всяка моя дума илюзията за достоверност. След един дълъг миг Жилегай ми отправи поредната вледеняваща усмивка.

— Разполагаш с една седмица, за да ми съобщиш място, откъдето да те взема. Ако ли не, приятелят ти ще трябва да плати за твоята измяна.

— Ясно — уверих го наум, потискайки съмненията за това, как щях да го направя.

Погледът на тъмнокафявите му очи сякаш се опитваше да проникне до дъното на душата ми.

— Значи, скоро ще се чуем отново, Лайла.

Аз прекъснах връзката и се свлякох на колене, докато в главата ми все така ехтяха песни от едно десетилетие, когато косите на рокаджиите бяха по-дълги от тези на приятелките им. Отвратителната сива стая бе заменена от бледосини, жълти и прасковени багри, през високите прозорци струяха ярките лъчи на зимното слънце. Страх, че току-що бях обрекла Марти на ужасяваща смърт, се бореше с решимост.

Можеш да го направиш, не спирах да си повтарям. Някой в дома на Толвай бе свързан с Жилегай. Щяхме да открием кой, Влад щеше да го разпита, както само той умееше, щяхме да разберем къде се намира Жилегай и да спасим Марти. Повтарях си го, докато не се накарах да си повярвам.

Нападението връхлетя по-малко от двайсет минути по-късно.