Джанин Фрост
Принц на нощта (41)

Глава 41

— Внимавай, за бога! Ще убиеш и двама ни!

— Не, ще убия себе си. Ти вече си мъртъв — поправих го аз.

Добре де, вярно, че за малко не се блъснах в една кола, но като се имаше предвид, че шофирам за първи път, се справях съвсем добре. Натиснах газта, без да обръщам внимание на погледа, който Марти ми хвърли. Освен това той също имаше навика здравата да натиска газта.

— Ще бъда напълно мъртъв, когато Влад разбере какво правиш и ме обвини, че не съм те спрял — сопна се той.

Преди около час се бях обадила на Влад — по телефона, за да не може да прочете мислите ми — и му бях казала, че съм научила нещо от костите на Ренд и че ще е по-добре да тръгнем незабавно, вместо да чакаме хората му да дойдат да ни приберат, както и че ще се видим по-късно в замъка. И двете неща бяха верни. Просто бях пропуснала да спомена какво бях видяла и кой замък имах предвид. Ако го бях сторила, той щеше да нареди на хората си да ме завлекат в къщата му на всяка цена и с всякакви средства, а нямах намерение да го допусна. Както вече му бях казала — аз също исках да си разчистя сметките с Жилегай. И сега отивах да направя точно това.

— Не, той обеща да не наранява никого, на когото държа, освен ако не нападне него или някой от хората му. А ти не вършиш нито едното, нито другото.

— Бас държа, че ще направи изключение — промърмори Марти, когато колата поднесе мъничко, докато отбивах от магистралата. Пътят вероятно беше заледен. Не можеше да е, защото бях взела завоя твърде бързо.

Ръкавиците на Ренд, както и това, че Марти не разполагаше с приспособленията, които използваше обикновено, за да достигне педалите, означаваха, че аз трябва да шофирам. Досега бях избягвала да се науча, защото с моите електрически проблеми никога нямаше да взема книжка, ала мисълта, че от това зависи животът на други хора, беше страшно добър стимул.

— Ще те спрат — предупреди ме Марти, докато профучавах покрай останалите коли.

— Ти ще хипнотизираш ченгето и ще го накараш да ме пусне. Няма да ме разубедиш, така че стига си се опитвал.

— Трябваше да те накарам да ме оставиш на най-близкото летище и да си взема първия полет до Флорида — промърмори той.

Стрелнах го с поглед за миг, преди отново да насоча вниманието си към пътя.

— Искаш да го направя без теб ли? Достатъчно е да ми кажеш.

— Само през трупа ми — отвърна той незабавно, а после добави под носа си: — Бездруго сезонът на представленията свърши. Намали или ще пропуснеш завоя.

Намалих и свърнах в улицата, отвеждаща до замъка Пойенари. Сега, когато не се намирахме на главния път, уличните лампи започнаха да оредяват, докато накрая тъмнината сякаш ни погълна. Тясната уличка, високите дървета и стръмният терен единодушно ни съветваха да не продължаваме напред, ала аз не свалях крак от педала на газта. Злокобната атмосфера работеше в наша полза. През деня замъкът щеше да е пълен с туристи, но се съмнявах, че по това време ще заварим друг, освен Жилегай и хората му, сврени в стаи, изкопани още преди Брам Стокър да бе написал и една дума от „Дракула“.

— Кажи ми, когато стигнем достатъчно близо.

Не можехме да отидем до самия замък с колата. Като за начало, той се издигаше върху скала и за да се стигне до него, туристите трябваше да изкачат повече от хиляда стъпала. Освен това не искахме Жилегай да разбере, че сме тук. Още не.

— Спри — каза Марти след около трийсет минути.

Аз го сторих… право в канавката, ако се съдеше по начина, по който се вирна предницата на колата.

— Не беше по моя вина — заявих, преди той да успее да каже каквото и да било. — Как мога да видя нещо с всичкия този сняг!

Стори ми се, че го чух как измърмори:

— Жени шофьори! — Срещна погледа ми и очите му придобиха зелен цвят. — Готова ли си, малката?

— Да — отвърнах тихо, ала категорично.

Без повече приказки той извади един от ножовете на Ренд и поряза дланта си, а после ми я протегна. Също толкова безмълвно, аз я улових и преглътнах тъмночервената течност. В мига, в който го сторих, слабият пулс на електричеството в мен се усили.

Бяхме спрели само веднъж по пътя насам — на една бензиностанция, където използвах парите в портфейла на Ренд, за да заредя колата, а Марти също презареди, макар и по друг начин — с помощта на двама служители и един моторист. Никой от тях не си спомняше случилото се след това, а бузите на Марти придобиха чудесен румен цвят — знаеше, че ще се нуждае от повече кръв заради мен.

Той поряза дланта си още два пъти. Разбрах, че съм пила достатъчно, когато острият вкус стана сладък, а кожата ме засърбя от напрежението, туптящо в мен. Умората ми изчезна, заменена от освежаваща смесица от нервност и решителност.

Свалих ръкавицата от дясната си ръка и избърсах уста. Когато я погледнах, по нея нямаше почти никаква кръв.

— Да го направим — заявих и излязох от колата, заменяйки топлата й вътрешност със студения снежен мрак навън.

Замъкът Пойенари бе кацнал на една скала, безмълвен и внушителен като огромен каменен дракон. От мястото ми изглеждаше така, сякаш стръмните му стени изскачаха направо от скалите, сякаш с магия. Един-единствен тесен път криволичеше през долината. До замъка се стигаше по един почти вертикален склон, при чието изкачване дори една погрешна стъпка можеше да има катастрофални последици. Издигането му във време, когато не е имало булдозери, нито каквито и да било машини, трябва да е било начинание с невъобразими размери. Дори сега, наполовина срутен, онова, което бе останало, бе достатъчно внушително… и плашещо.

Ето къде бе живял Влад, преди да стане вампир. Беше ръководил възстановяването на замъка и бе воювал в обширната гора, която го заобикаляше, все още така уязвим, както и всеки смъртен. Разбира се, дори тогава се беше славил със своята свирепост. Може би именно това бе предизвикало интереса на Тенох и го бе подтикнало да открие Влад и да го превърне във вампир. Никога нямаше да го узная. Влад ми беше казал, че Тенох се самоубил скоро след това. Надявах се, че не е било от разкаяние, задето бе довел Влад толкова близо до безсмъртието, колкото изобщо можеше да стигне човек.

Далеч под замъка течеше река Арджеш. Ето откъде преди векове Влад беше извадил мъртвото тяло на жена си и това го бе променило също толкова драстично, както и превръщането му във вампир. Само че не бях дошла тук, за да разглеждам забележителностите, нито дори за да прокарам ръка по камъни, които съдържаха повече познание за Влад, отколкото всички исторически и белетристични книги за него, взети заедно. Бях тук, защото между реката и някогашната му къща, скрит от дървета и остри зъбери, се намираше входът на тунел за бягство.

Казват, че отмъщението е ястие, което се поднася студено. Ако наистина беше така, Жилегай беше прекарал векове в трупане на лед, преди да направи своя ход, и се бе погрижил да може да се измъкне, в случай че Влад някога открие подземното му свърталище. От спомените на Ренд бях научила също така, че малцина от хората на Жилегай знаеха за съществуването на тунела. Поради това той нямаше как да разположи многобройна охрана около входа му.

Двамата с Марти пълзяхме в подножието на планината. Би трябвало да не виждам почти нищо, тъй като лунните лъчи едва проникваха в гъстата гора, но вампирската кръв беше изострила и силата, и сетивата ми, така че сега си проправях път през тежкия терен, виждайки, чувайки и надушвайки неща с непозната ми дотогава яснота. Благодарение на спомените на Ренд знаех точно къде да отида, сякаш ми беше начертал карта. Аз водех, а Марти ме следваше плътно. Не разполагахме с много време. Засега всичко бе притихнало, ала Влад идваше и ако се наложеше, щеше да сравни планината със земята, за да се добере до Жилегай.

С което бях напълно съгласна, стига само преди това да успеех да направя онова, за което бях дошла.

Марти подсмъркна шумно.

— Ренд е бил тук. Надушвам го — прошепна той.

Аз също вдишах дълбоко, но горският въздух беше пропит с толкова много миризми, че наскоро изостреното ми обоняние не можеше да различи ароматната визитка на точно определен човек.

— Някой друг? — попитах също така тихо, поглеждайки назад.

— Да. Двамата също са минали оттук.

Имаше предвид Максимус и Шрапнел, единствените, които бяха оцелели при нападението. Така де, Жилегай надали би могъл да вкара двама пронизани с харпуни вампири в бърлогата си пред очите на тълпите туристи, но от друга страна, несъмнено е нямал търпение да започне да ги разпитва.

Закатерих се нагоре, давайки знак на Марти да ме последва. След около петнайсет минути вдигнах ръка в универсалния сигнал за „спри“. След това приклекнах, присвила очи.

Бяхме стигнали. Огромният отчупен скален блок, който бележеше входа на тунела. Не можех да го различа заради гъстите храсти и поваления дънер, но точно това беше целта. Каква полза от него, ако се виждаше лесно?

Погледнах нагоре, към замъка, който дърветата и стръмният склон скриваха от очите ми. Там бе все така спокойно. Което беше добре. Щяха да са ми нужни само десетина минути, за да…

Многобройни бумтежи отекнаха секунди един след друг. Планината потрепери и по билото й се затъркаляха скални късове. Низ от ругатни премина през главата ми. Влад очевидно бе решил да се появи с гръм и трясък, ала аз бях възнамерявала да се добера до Максимус и Шрапнел, преди Жилегай да разбере, че го нападат. В мига, в който си дадеше сметка, че Влад го е открил, най-вероятно щеше да убие всички заложници, преди да се спаси с бягство през тунела.

Втурнах се напред, захвърляйки на вятъра всеки опит да остана незабелязана. При канонадата над нас потайността вече беше безсмислена. Храстите пред тунела бяха гъсти и трънливи, но аз минах през тях, без да се одраскам много благодарение на дебелите си дрехи. Мушнах се под строшения скален блок, като внимавах да не си ударя главата в издатината точно под него, а след това свърнах наляво, сякаш бях минавала оттук поне сто пъти.

Беше тъмно като в рог, ала за щастие, зрението ми беше изострено, така че можех да се придвижвам, без да се препъвам. Нещо, разиграващо се над мен, накара тунела да потрепери, сякаш разлюлян от земетресение. Това беше знак да се втурна да бягам. Влад, да не би да беше долетял, понесъл огромна топка за разрушаване на сгради?

След около стотина метра зърнах зеленикаво сияние пред себе си. Мъжки глас извика нещо на румънски, но аз не отговорих, нито забавих крачка и когато свих зад един завой, пред мен изникна кльощав мъж с черна коса и брада. Изглеждаше на около четирийсет години, ала светещите му очи говореха, че не е човек.

— Съжалявам — заявих хладно. — Не говоря румънски.

Той ме огледа изненадано, видимо учуден от прекалено големите ми дрехи и обувки. Но не и уплашен. Идиот. Да не мислеше, че съм изгубена туристка, която случайно се беше натъкнала на тунела?

— Махни се от пътя ми — казах, свивайки пръстите на дясната си ръка.

Не исках да хабя енергията си върху него. Разполагах с ограничени количества електричество и то вече беше предвидено за друг.

— Коя, по дяволите, си ти? — попита той със силен акцент.

— Знаеш ли каква е разликата между това, да умреш достойно, и това, да умреш, защото си глупав? — попитах на свой ред, пренебрегвайки въпроса му. — Никаква. И в двата случая все си мъртъв. Чуваш ли тази дандания? Това е Влад Цепеш, атакуващ замъка. Ако бях на твое място, бих избягала, вместо да остана и да се бия.

— Да се бия с теб? Ти си човек, аз ще те убия — изсмя се той, ала нов трус, последван от мощен тътен, го накара да се огледа неспокойно наоколо.

— Ако беше толкова лесно да бъда убита, сега нямаше да разговарям с теб.

Той не помръдна. Това отнемаше твърде много време, да не говорим, че по този начин Жилегай имаше възможност да чуе всичко. Протегнах дясната си ръка и той я погледна, наклонил глава на една страна.

Тъкмо се канех да отприщя електричеството си, когато нещо профуча покрай мен и се блъсна във вампира, поваляйки го по гръб. Насред бъркотията от ръце, крака и сребърни ножове, успях да зърна дребно тяло, увенчано с рошава кестенява коса. Марти очевидно нямаше намерение да гледа отстрани и да ме остави да се оправям сама.

Господи, нека другият вампир да не се окаже по-бърз от него!

Не можех и да изпратя смъртоносна струя енергия, не и когато, вместо пазача на Жилегай, можеше да поразя Марти. Единственото, което бях в състояние да сторя, беше да чакам, готова да действам, в случай че друг от хората на Жилегай се появеше, за да провери какво става.

След няколко секунди, в които обтегнатите ми нерви почти се скъсаха, стражът падна назад. Марти беше отгоре му, стиснал дръжката на нож, дълга колкото половината му ръка, острието — потънало дълбоко в гърдите на противника му. След това той скочи на земята и се поклони ниско.

— И възторжената тълпа избухва в аплодисменти — заяви самодоволно.

— Следващия път може ли да оставиш аз да се оправя? — изсъсках, за да скрия колко се бях притеснила.

Марти извъртя очи.

— О, моля ти се. Участвал съм в схватки на живот и смърт още преди баба ти и дядо ти да са били родени. Е, давай да довършваме това.

Той се втурна напред и аз затичах след него, осъзнавайки едва сега, че в моментния си ужас бях изрекла молитва към един бог, в когото не вярвах. Странно.

Когато достигнахме едно разклонение в тунела, аз спрях. Не Ренд беше вкарал Максимус и Шрапнел тук, така че в спомените му не бях видяла откъде трябва да минем. Направех ли погрешния избор, вероятно щях да ги обрека на смърт. Независимо колко тихо се движех из тунелите, освен ако Жилегай не беше твърде погълнат от нападението на Влад, вече бях достатъчно близо, за да може да чуе мислите ми и да разбере, че съм тук.

Нямаше време за колебание. Поех надясно, а Марти ме последва, стиснал по един сребърен нож във всяка ръка. Докато тичах, докоснах хълмчето под палеца си, търсейки същината на Влад. Не можех да чакам, въпреки че беше зает с нападението. Трябваше да знае за тунела. Жилегай не биваше да избяга.

Бях възнамерявала да му предам кратко съобщение, а после да прекъсна връзката не само защото нямаше време, но и за да огранича яростта му към мен, когато разбереше къде съм. Ала когато тунелът изчезна и вместо това видях Влад, сякаш се реех над него, зяпнах изумено. Там, където доскоро висока кула се възправяше към небето, сега имаше камара от камъни, тухли и отломки, насред която стоеше Влад. Не, не беше донесъл топуз за разрушаване на сгради, както се бях зачудила при звука на тътнежите. Той беше топузът за разрушаване на сгради.

Влад трошеше пластовете скали и пръст с голи ръце, запращайки огромни парчета на всички страни, същинска смъртоносна вихрушка на разрухата. Огън обгръщаше всеки сантиметър от тялото му и му придаваше вид по-скоро на демон, изваден от някое произведение на Данте, отколкото на вампир. Светлината, която се излъчваше от него, ми помагаше да видя как копае все по-надълбоко и по-надълбоко, унищожавайки с невъобразима свирепост всичко, което го делеше от врага му. Планината се тресеше, сякаш настъплението на Влад й причиняваше болка, докато тя се разтваряше все по-дълбоко под безмилостната му атака. В продължение на една секунда бях толкова изумена от онова, което се разиграваше пред очите ми, че забравих да дишам.

— Какво правиш тук? — стори ми се, че го чух да изкрещява, ала неспирното трошене на скали беше оглушително.

Тъй като не бях сигурна дали може да ме чуе, изкрещях отговора си наум:

— В източното подножие на планината, на около триста метра от реката, има тунел за бягство. Изпрати хора да го охраняват. Максимус и Шрапнел все още са живи. Отивам да ги изведа.

След това прекъснах връзката и какъвто и да беше отговорът му, той се изгуби, когато тунелът отново се появи около мен. Марти ме беше носил на ръце, докато бях в транс и сега се намирахме пред дълбока пукнатина, досущ зейналата паст на каменно чудовище. Вътре, едва забележими на светлината от грейналите в изумрудено очи на Марти, бяха Максимус и Шрапнел.

Марти скочи в дълбините на пукнатината, без да ме изпуска от обятията си. Сблъсъкът със земята изтръгна гърлен звук от гърдите ми. Пропастта трябва да беше дълбока поне петнайсет метра. След това побързах да се отдръпна от Марти, протегнала дясната си ръка и готова да запратя мощна струя електричество при най-малкото движение.

Ала нищо не помръдна. Може би нападението на Влад беше прогонило стражите, които бяха разпитвали Максимус и Шрапнел. Бях предполагала, че ще се наложи да убия всеки, когото заваря тук, но с изключение на двамата вампири, приковани към стената с най-отвратителни средства, ямата беше празна.

— Лайла. — Гласът на Максимус беше станал неузнаваем от сребърния харпун, който все още стърчеше от гърлото му. Тялото му беше покрито със засъхнала кръв до такава степен, че ми отне един миг, докато разбера, че тя е единственото по него. — Какво правиш тук?

От гърлото ми се откъсна дрезгаво подобие на смях.

— Ами… нали знаеш, минавах наблизо.